“През 605 г. пр. Н. Е. Навуходоносор ІІ се отправя към силната крепост Кар хемъш на река Ефрат… след ожесточени сражения превзел крепостта… След този успех Навуходоносор ІІ завладял цяла Сирия. Затвърдил властта на прабългарите худони по сирийското крайбрежие… През 597 г. пр. Н. Е. НАВУХОДОНОСОР ІІ предприема наказателен поход срещу столицата на Иудея Йерусалим. След кратка обсада градът е превзет… Прабългарските царе – както НАБУ апла УЦУР‚ така и неговият син НАВУХОДОНОСОР ІІ – хвърлили немалко усилия‚ за да превърнат Вавилон в едно от чудесата на света…” .
Това са откъси от том І на трилогията на Кръстю Мутафчиев “Древна история на Балканския полуостров”‚ стр. 140 и 141. За разлика от книгите на “потомъка на Тангра” и злополучен кандидат за президент Йоло Денев‚ написани скоро след като излезе от затвора‚ и които малко хора четат‚ трите тома на Мутафчиев могат да се намерят едва ли не в библиотеката на всеки любител на българската история и новопробуден патриот.
Как се е добрал до такива смайващи исторически сведения авторът издаден от “Гуторанов и син” в необичайно висок за българска книга тираж? В книгите му с такава лекота се говори за историята на народите населявали древна Анатолия през четвъртото хилядолетие преди Раждането на Христа – хети‚ кари‚ както и на италийските етруски и дори на митичните атланти отпреди 11650 г. “пр. н. е.”‚ че непредубеденият читател очаква някъде в края на добре оформените издания да намери огромен списък от онези грижливо крити източници за нашата история‚ които най-после ще ни обяснят произхода на българите.
Наистина има нещо неправилно в официалния подход към българската история‚ такава каквато сме я учили в училище, и каквато я учат децата ни. През 1992 година се случи да се удивляваме на изложба в Националния исторически музей наречена “Съкровища на прабългари‚ хазари и славяни от гробницата на хан Кубрат”‚ които се пазят в петербургския Ермитаж. Оказа се‚ че тази гробница е била открита още през 1909 година‚ но веднага след това е била “закрита”. Това го преглътнахме някак‚ но защо нито един от експонатите в каталога на изложбата не носеше уточнението‚ че е дело на българи? Имаше експонати отнасяни към татари‚ китайци‚ тюрки‚ славяни и хазари‚ но не и към майсторството на българите! А сме учили‚ че когато дедите ни дошли с тежката си конница‚ тя е била единствената по рода си в Европа. Конете са били облечени в метални листове, съединени с непознатия в Ранното средновековие нит‚ а конниците са яздили със стреме‚ също непознато в Европа‚ което им е позволявало да стрелят в движение‚ при това доста точно.
Славяните по това време живеели в землянки и боядисвали дървените си щитове с отвара от червен лук.
Предвкусвайки радостта от досега с дълго критата истина отваряме на списъка с изворите‚ който се разполага на страница 323 от том І и прочитаме:
БИБЛИОГРАФИЯ
1. Авдеев‚ В.‚ “История на Древния Изток”‚ ДИ “НАУКА И ИЗКУСТВО”‚ 1950 г.‚
2. БИБЛИЯ‚ Вехтия и Новия завет‚ СВЕТИЯ СИНОД на БЪЛГАРСКАТА ЦЪРКВА‚ 1925 г.
3. Гигов‚ Никола: “Орфей срещу логофагите”‚ статия.
4. Димитров‚ Божидар: “Мелеоните в България”‚ “Каменните щитове на България”‚ статия
5. История на България‚ том 1‚ с. БАН‚ 1979 г.
6. Колектив: “Хронологична енциклопедия на света”‚ Том 1 и 2‚ “Елпис”‚ 1994 г.
7. Кун‚ Николай А.‚ Старогръцки легенди и митове”‚ С. “НАУКА И ИЗКУСТВО”.
8. Омир‚ “Илиада”‚ “Наука и изкуство”‚ 1976 г.
9. Омир‚ “Одисея”‚ “Народна култура”‚ 1971 г.
10. Предания и легенди‚ събрани от автора в България‚ Индия‚ Шри Ланка‚ хималайски и други страни; непубликувани.
11. Тукидит‚ “История на Пелопонеската война”‚ “Наука и изкуство”‚ С.‚ 1979 г.
12. Херодот‚ “История” – І част‚ С.‚ “Наука и изкуство”‚ 1986 г.
13. Херодот‚ “История” – ІІ част‚ С.‚ “Наука и изкуство”‚ 1990 г.
14. Цонев‚ Пламен‚ “Хомо космикус”‚ С.‚ “Народна младеж”‚ 1980 г.
И толкова!
Колко било просто! Всички източници‚ с изключение на поставения под № 6, са публикувани преди 10 ноември 1989 и то на чист български език! Изглежда‚ че не сме чели внимателно‚ когато сме попадали на произведенията на Омир‚ например‚ и затова сме пропуснали факта‚ че когато древните гърци са дошли на Балканите заварили тук едни българи. После само опреснявали знанията си като отскачали до български Египет‚ онзи с пирамидите‚ които са стоени от българи‚ разбира се. И ще си го вземем някой ден‚ ако има справедливост‚ както и Британските острови и други части на измъчената ни Родина!
Някакво недоумение все пак буди източник № 10 – преданията и легендите‚ които авторът е събирал у нас‚ но и в “Индия‚ Шри Ланка‚ хималайските и други страни”. За момент възниква съмнението‚ че нито един от посочените в списъка източници не е чуждоезичен и следователно авторът може би не знае чужди езици‚ което се подсилва от изявление на самия Мутафчиев от стр. 184 на том ІІІ – "… не принадлежа към гилдията на учените полиглоти и лингвисти‚…”. Приемем ли обаче‚ че “санскрит‚ арийският и дравидският” езици произхождат от нашия‚ то ние сме само на една крачка от мнението‚ че всички говорими и мъртви езици са диалекти на българския език и тогава мигом става ясно, как може да се събере убягналото на другите историци‚ обидчиво наречени “академични”‚ които цитират “платените лаици”‚ иначе казано – гръцки‚ византийски и римски хроникьори. Така се очертава противопоставянето на легендите от Индия и Хималаите‚ които К.М. твърди‚ че е събирал лично‚ от една страна, и “платените лаици”‚ като Прокопий Кесарийски‚ например‚ от друга.
Тъй като смиреният и недостоен автор на тези редове‚ също се е изкушавал в издателската дейност и отлично знае какви средства са необходими за отпечатването на такъв тип издания‚ той откровено се запита, до каква степен тези трудове са случайни и каква може да е причината те да се стоварят върху жадния за познаване на произхода си съвременен българин точно сега.
Размишлявайки и съпоставяйки разходките на Мутафчиев във времето на историографското му въображение с други подобни‚ но и доста по-аргументирани писания‚ стигнах до неочакван извод‚ който се осмелявам да предложа на читателите на “НЕДЕЛНИК”.
Заглавието на тези бележки е част от една мисъл изказана във времето около избухване на Втората световна война и в цялост звучи така: “Национализмът е последното убежище на негодника!”. Като се има предвид историческия контекст, ясно се разбира, кого визира това заключение: когато се правеха изводите от трагедията, отнела живота на повече от петдесет милиона души и оставила печата на нещастието върху поне още толкова‚ изведнъж се оказа‚ че олицетворителят на това зло – Хитлер‚ преди да поеме политическата кариера (а може би – точно заради това) е бил обикновен доносник на полицията. Във всички времена доносникът‚ който прави политическа кариера или обслужва изначално чужди и злонамерени интереси бива определян като негодник. Тук не бива да включваме тези заблудени чада‚ които мислят‚ че обслужват високи идеали‚ като конспираторствуват в полза на индивиди криещи нечистотата под маската на някакъв идеал. Заблудата обаче едва ли би могла да се поддържа дълго‚ тъй като душата‚ по природата си християнка‚ усеща потребността да спазва Божия закон‚ дори и никога да не е чувала за него. Душата знае‚ че убийството‚ лъжесвидетествуването против ближния‚ пожелаването на неговото притежание‚ е грях и рано или късно би трябвало да може да си извади поука и да направи избора – Светлината или мрака.
Без да се разпростираме в темата, само ще добавим‚ че под “национализъм” в негативното звучене на това определение‚ трябва да се разбира и онзи “интер”-национализъм‚ който в крайна сметка гонеше същите цели‚ създавайки над-националната нация на социализма от съветски тип. И в двата случая целта е една и съща – де-християнизация на обществото и подготвянето му за възшествието на антихриста‚ както преди това същото са сторили религиозните войни в Западна Европа. Няма да е смело да се каже‚ че именно религиозните войни‚ като исторически фон на Ренесанса‚ доведоха отново до поклонение на златния телец‚ само че сега то се нарича демокрация и пазарна икономика. По неслучайно стечение на обстоятелствата и стожерите на интер-национализма – Сталин и опонента му Троцки‚ се оказаха също бивши доносници на по-предишната власт.
В исторически план негодниците си свършиха работата. Сега изведнъж откриваме‚ че мнозинството от старото и средно поколение са израснали и възпитани в антихристиянски дух и ето‚ че“архитектите” на този мащабен исторически процес изведнъж заповядаха да се “премине”‚ както се казваше някога‚ “към демокрация”. С много шум и повече или по-малко умели специални ефекти‚ на света беше представена суперпродукция‚ за която Холивуд може само да мечтае. Комунизмът “се срути” под вещата манипулация на хората‚ които потискаха‚ мъчеха и направо избиваха в негово име.
Но тогава във внимателно обмисления хаос започнаха да проблясват истини‚ които душата-християнка търси по Божия промисъл. И ето‚ че дойде времето на последния ход‚ на прикриването в последното убежище на онези сили‚ които ще се разкрият в последните дни‚ според Писанието‚ като гонителите на Правдата.
Отваряме една друга поредна популярна книга на тема “тайните в българската история”‚ написана от живеещия в САЩ варненец Христо Маджаров. Съдържанието веднага ни става ясно щом погледнем заглавието: “Големият заговор срещу българите”. Имайки предвид впечатленията си от “съкровищата от гробницата на хан Кубрат” разгръщаме и четем до самозабрава.
Както пише в редакционната уводна бележка към книгата‚ Маджаров е завършил висше образование във Варна и е работил там като педагог преди “жизненият му път да се насочи към събуждане на Българския Духовен ген” и преди да започне да “изнася лекции и да пише книги за Новата епоха и Новото съзнание”. През 70-те години живял “на “Изгрева” – София в ашрама на Учителя Беинса Дуно‚ където преоткрил истината за богомилите и Боян Магът”. После‚ през 80-те‚ отишъл “в Гьотеанум (школата на Рудолф Щайнер в Швейцария) и се запознал с теорията му за черноморските мистерий”. През 90-те “обикалял духовно-културните центрове в Аризона и Калифорния‚ където медиуми и ясновидци виждат в аурата му картини на древните мистерии‚ свързани с траките и амазонките”. “Тогава мислейки‚ че е надраснал националната си принадлежност (!)‚ докато изнася лекции и пише брошури за Новата епоха‚ неочаквано и за самия него изпод перото му се появяват картини от древната история на българите.”
Повече от съвпадение‚ нали!
За всеки брат и сестра в Христа произходът на вдъхновението на Маджаров е ясен. За да не би да бъркаме‚ разтваряме внимателно по-нататък и четем:
“- Какви тайни крие свещената българска глаголица‚ която Кирил възстановява от вековната забрава?
- Каква е връзката на протобългарския със санскритския; на какъв език са писани Ведите?…
- Какви са връзките ни с маи‚ ацтеки‚ американски индианци?”
Много познато‚ ако вече сме чели Мутафчиев. И без да сме предубедени‚ но съвсем малко наблюдателни‚ можем да забележим‚ че Мутафчиев датира на места историческите събития “преди новата ера”‚ а не “преди Раждането на Христа”. Маджаров пък нарича свети Кирил просто “Кирил” и всичко това през 90-те‚ когато няма никакви забрани за споменаването на Името на Христа. Може ли “историци” от такъв “космически” порядък да не знаят‚ че началото на тази “нова ера” е именно Раждането на Спасителя?
Никой не е длъжен да е вярващ‚ разбира се‚ и можем да допуснем‚ че по стечение на обстоятелствата и двамата са атеисти и да продължим нататък.
Както при Мутафчиев и тук намираме имената на Шумер и Бактрия‚ като страни обитавани и основани от българи преди или след приемането на познатото народностно име. Научаваме‚ че Лао Дзъ е българин‚ което вече по някакъв начин очакваме, и изведнъж намираме доказателството‚ че древния санскритски език е онзи‚ на който е ”написан Чипровският камък‚ далеч преди индусите да го използват”‚ от което следва‚ че прадедите ни са били едновременно и в Далечния Изток и на Балканите‚ както и в Междуречието. Позоваването на този загадъчен надпис върху Чипровския камък обаче някак разсейва предубеждението. Нали човек просто може да си купи билет за автобуса до Чипровци и да види този камък със собствените си очи. Тази близост до източника ни успокоява и естествено отлагаме пътуването. После изведнъж се сещаме‚ че така навярно са постъпили и други. Не е ли по-просто да вдигнем телефона и да попитаме “Справки” в пощата в Чипровци и там ще ни кажат така ли е наистина. Или камъкът не се намира там? Дали не издребняваме? Нека минем нататък... А там научаваме‚ че Сидхарта Гаутама – първият Буда от рода на Шакиите‚ е … българин‚ разбира се. Както и основната част от населението на митичната Шамбала. От чувашкият академик Юхма‚ пък‚ Маджаров е разбрал‚ че “един от най-светлите духовни учители на човечеството – Заратустра – е един техен (на чувашите – Р.Р.) предтеча”. Не си ли спомняме‚ че чувашите бяха обявявани за най-близките сродници на прабългарите в съвременна Средна Азия…
И тук вече доближаваме до сърцевината на тази “истина”‚ която Христо Маджаров иска да ни пробута: “Евангелието мълчи за живота на Исус от 11 до 30-годишната му възраст. В езотеричните школи обаче се знае‚ че е бил при арийски посветени в Шамбала (подчертаването мое –Р.Р.). Болгари означава големи арийци. Есеите са посредници.”
При такава наглост се мълчи. Ние обаче можем да се помолим с думите на Спасителя: “Прости Му‚ Господи‚ той не знае какво прави!” Пишещият тези редове обаче се съмнява‚ че Маджаров не знае какво прави. Вижте само следния цитат от стр. 28-ма:
““Ако се не родите (отново) от вода и дух” – казва Спасителят‚ - няма да влезете в Царството Божие.” Йоан Кръстител кръщаваше с вода.
Девет века по-късно в България Боян Магът кръщаваше със Светия Дух. Народът е подготвен за богомилството чрез азбуката на св.св. Кирил и Методий и просветната школа на Климент Охридски. Подготовката е планирана от кан Борис І. Основал образцова Езотерична школа‚ включваща няколко видими и невидими сфери‚ Боян повежда борба срещу “лукавия” за възстановяване на първичното християнство.”
Ето‚ че се оформя идеята на Христо Маджаров: Едната Свята‚ Вселенска и Апостолска Църква завещана ни от Господ Иисус Христос да се подмени с някаква друга “църква”‚ чиито основи да са в някакъв‚ уж‚ исконно български‚ езотеризъм. Така в съзнанието на атеизираното мнозинство интелигентни и четящи наши сънародници местата на Бог и неговия враг да се подменят и укрепват в съзнанието с енергията на патриотичното чувство и в крайна сметка колкото по-голям патриот е човек‚ толкова по-голям противник да е на Светата Троица.
Оттук нататък номера с “Чипровския камък” ще се повтаря многократно‚ само дето няма да срещнем неволното самоизобличение на Мутафчиев получило се при изреждането на “библиографията”.
“Византийските политици‚ стремящи се към хегемония‚ разработват сложна система от дипломатически похвати за въздействие върху околните страни.
Най-ефектен се оказва налагането на християнството. Новопокръстените нямат право да се молят за своите прадеди‚ “умрели като неверници”. Царската власт вече е второстепенна‚ тъй като царете са “чада” на църквата. Верското начало е по-важно от родовото и народностното. Така се секат корени на родовата памет‚ на древни култури.
… Така византийската църква деформира високонравствените християнски принципи и ги превръща в най-опасното оръжие на византийския империализъм.” (“Големият заговор…”‚ стр. 115)
Сигурен съм‚ че за за повечето православни читатели клеветничеството в горния цитат на Мутафчиев е достатъчно изобличително‚ но как абсурдните твърдения в него ще въздействат на оглашените‚ на неукрепналите във вярата или на невярващите. Ако тези търсачи на историческата истина все още имат рефлекса придобит от времето на “развития социализъм”‚ те вероятно биха повярвали на автора и биха пропуснали факта‚ че княз Борис доброволно отива в Константинопол‚ за да приеме светото кръщение лично от император Михаил‚ чието име приема. Никаква “сложна система от дипломатически ходове”! Невнимателният читател може би ще пропусне да отбележи‚ че на страница 98-ма самият Мутафчиев оценява по съвсем друг начин покръстването:
“Така с един замах‚ владетелят (княз Борис – Р.Р.) разрешил много проблеми: византийската опасност‚ културната изолираност от християнска Европа‚ издигане силата на вярата пред бруталността на меча‚ заменяне на разточителното харемство с моногамия…”
Тази манипулативна двойнственост на оценките засяга и друга голяма личност в нашата история – тази на св. Патриарх Евтимий.
По време на обсадата на Търново през 1393 година патриарх Евтимий застанал‚ в отсъствието на цар Иван Шишман‚ “начело на гражданите за утеха и насърчение”. Еврейският “Синедрион от Бургас” връчил заповед на някой си Лазар Коен да направи всичко възможно да спре султан Баязид да се оттегли и организирал предателското предаване на града. Започнало избиване на християните.
“Възмутеният патриарх отишъл лично при Баязид и го заклел да престане в името на майка му. Поразеният султан издал заповед за прекратяване на безчинствата; помилване на смелия патриарх и изпращането му на заточение.”(стр. 223‚ “Големият заговор…”)
Тази оценка обаче се предшества от друга засягаща голямото дело на Светия Отец – новия превод на богослужебните книги от оригинала‚ който в най-голяма степен е спомогнал за съхранението на езика и вярата. Старите преводи били правени от хора незнаещи в тънкост гръцкия и староеврейски езици‚ поради което неясни места в самите богослужебни книги послужили на еретиците като доказателства за грешно разбиране на Светото Писание. Впрочем това признава и самият Мутафчиев коментирайки подвига на патриарх Евтимий‚ преди да започне да реди хулите срещу паметта му: “Така голяма част от българското културно и духовно наследство не само се спасило от приближаващата катастрофа‚ но и се разпространило и дало богат плод” (стр. 210). По долу на същата страница обаче патриархът е упрекнат в “подмяна“ на “истинския” български език с някакъв друг‚ който се говорел само в царския двор! Заедно с това отецът бил “приел за истинни политизираните гръцки духовни книги и се впуснал да им прави буквални преводи”! “Това изопачаване на авторския стил (чий не става ясно – Р.Р.) не било толкова страшно в сравнение с това‚ което последвало: по негова заповед била изгорена цялата библиотека на Търновската патриаршия и всички други книги‚ които по негово мнение се отклонявали от кирилометодиевата норма и от гръцките оригинали. В този унищожителен огън загинали не само “изопачените”‚ но и “всички стари книги”‚ сведетелстващи за нашето средновековие и за по-далечното минало… “
Какви може да са тези “стари книги”‚ в които става дума за по-далечното минало‚ въобще не става ясно, нито се привеждат някакви доказателства за съществуване на някакви книги от предхристиянската история на българите.
В целия този набор от обвинения няколко неща се набиват в очи. Първото е‚ че към читателя се изстрелват твърдения‚ които не се доказват‚ но съседстват с общоизвестни факти. Този приом е бил известен още в древността и е описан като непочтен: атинският мъдрец посочил на ученика си тялото на лежащ човек покрито с плащ и го попитал дали познава този човек. Тъй като нищо от лежащия не се виждало‚ ученикът отговорил отрицателно. “Значи не го познаваш!” – казал мъдрецът. “Това е брат ти! - и заключил – Ти не познаваш брат си!”
Този “доказателствен” приом беше особено популярен преди десети ноември 89-та година и чрез него се “преподаваха” мнения за културни‚ исторически и други съчинения‚ които никой от обучаемите студенти и ученици не виждаше в оригинал. Вероятно Маджаров мисли‚ че това и сега върши работа. Кой и как ще седне да проверява истината за смяната на старите богослужебни книги с нови. Имаме ли историческия пример на хитлеризма за горенето на книги‚ как да направим разлика между онова горене‚ което е унищожаване и това‚ което е актуализация на превода и премахване от богослужението на книги с доказано изкривено съдържание!
Прави впечатление и терминологията‚ която “историкът” употребява‚ когато говори за ранното средновековие – “византийски политици”‚ “византийски империализъм” – изрази‚ които повече подхождат на пропагандни съчинения‚ каквито май се оказват неговите. В чия полза пропагандира Маджаров? Можем да се опитаме да разберем това, след като установим против кого пропагандира.
Това според мен е еднозначно ясно още на същата страница 211 от “Заговорът…” : “Така отхвърлило фалшивия плащ на кротост и смирение‚ лъжехристиянството още веднъж открило грозния си образ на унищожител на велики културно-исторически наследства с мотивация “за чистота на вярата”. Изгарянето на архивите на нацията предшества унищожението и.”
Чакайте малко‚ Маджаров‚ нали патриарх Евтимий‚ според вас‚ е ръководил отбраната на Търново? Защо тогава му приписвате съучастие в унищожението на нацията?
Наглостта‚ с която лекторът на “новата епоха” се нахвърля на историческата памет‚ уж в нейно име‚ е смайваща! Следващото изречение в тази тирада би накарало и Гьобелс да завиди на размаха‚ с който се изопачава: “На всички‚ които продължават да величаят Евтимий като родолюбив реформатор‚ И.Д. “Българска орда” заявява категорично‚ че горенето на книги никога не е довело до “чистота” и винаги е било сигурен белег за упадък и сектанство… На отговорния пост (!)‚ който е заемал‚ Евтимий е трябвало да проучи социалните причини за многобройните разклонения и креации на християнството. Тогава той не би паднал до примитивното твърдение‚ че ересите възниквали в резултат на лоши преводи на Светото Писание… Тази е една от причините за големите жестокости на религиозна основа от страна на турците като посичането на 110 търновски първенци под водачеството на Евтимий в патриаршеската църква – “Възнесение Господне”; а също и за унищожаването на българската църква от нашествениците. Ако Евтимий не бе повел тази война‚ не би имало религиозни екцесии.”
Противоречието‚ в което изпада Маджаров става разбираемо‚ след като си дадем сметка‚ че той не може да отрече историческата роля на реформата на патриарх Евтимий‚ която дала възможност да се съхрани християнството‚ тогава‚ когато съществуването на българите е било поставено под съмнение.
Но защо Маджаров толкова ненавижда Светия Отец? Защото ненавижда християнството! Светата Православна Църква измамникът нарича “църква на Лукавия”‚ а коя е според него “истинската църква”? Това е‚ представете си‚ богомилството‚ което със “светлината” си огряло света‚ стигнало до САЩ‚ където се укрепило и сега се връща‚ за да превърне България в световен център на някаква окултна “църква”.
За кого е предназначена такава плитка лъжа? За тези от нас‚ които все още бъркат вярата със суеверието‚ които още не знаят‚ че Църквата‚ която ни завеща Христос не може да има нищо общо с богопротивната ерес на богомилството! Но не можем да не си дадем сметка‚ че за половин век върху съзнанието ни е упражнявано въздействието на антихристовото твърдение‚ че богомилството е‚ уж някаква национална гордост. Не е ли то‚ което подкопава съпротивата на българите срещу нашественика? Защо Маджаров не знае‚ че в Босна‚ където богомилството е било официално признато‚ населението доброволно приема исляма считайки‚ че това е истинската религия? Ето я къде е Босна‚ не е в страната на маите.
Защо все пак съвременният богомил изобличава участието на “венециански евреи” в падането на Второто царство? Вероятно той и тези‚ с които е в единомислие‚ си дават сметка‚ че рано или късно истината ще излезе наяве и инициаторите и предателите по времето на завземането на Константинопол от “кръстоносците” ще се окажат същите‚ които създават империята на Осман‚ който според официалната история се провъзгласил за султан‚ когато вече командвал хора събиращи се в 400 палатки! Тогава при него отишли “образовани хора‚ европейци‚ които му помогнали да изгради държавата си”‚ както пише в една популярна “История на Османската империя”‚ преведена от френски език и издадена у нас.
Питам се‚ как така отведнъж у Маджаров започнали “да се появяват картини от древната история на българите”‚ както пише в уводната бележка‚ тъкмо‚ когато “мислел‚ че е надраснал националната си принадлежност”? Да не би американските богомили‚ за които пише‚ да са се уплашили‚ че вярата на българина в Иисус Христос отново се пробужда и да са го помолили спешно да се включи в мътенето на главите? Струва ми се много вероятно. Особено като се има предвид от какви “духовно-културни” центрове произхожда пробуждането на националното му чувство – “новата епоха” или “ню ейдж” – духовните противници на Православието‚ които идват да подготвят почвата за “новата църква” на антихриста‚ която уж щяла да обедини всички останали църкви!
Ако някой се съмнява в антиправославната дейност на апологетите на ню ейджа нека погледне “Началния курс по философия” на Линда Смит и Уилям Риипър с подзаглавие – “Философия и религия – минало и настояще”‚ издаден през 96 година в сериозен тираж у нас. Мнозина жадни за знания читатели се нъхвърлиха на тази книга‚ за да потърсят там премълчаваните и резюмирани преди десети ноември знания. Какво откриват обаче? Че сатаната не съществува‚ например‚ което можем да прочетем на страница 181: “Но как може с нашия здрав разум да си представим една зловеща фигура‚ съществуваща в духовния свят‚ която действа срещу човечеството и прави всичко възможно да го обезличи и зароби под властта си? Има ли още хора‚ които сериозно вярват в тези неща и защо?”
Реторичният въпрос е зададен така наивно‚ че неопитният читател автоматично се поставя в списъка на хората‚ които не могат‚ естествено да бъдат заподозряни в липса на здрав разум и следователно не вярват в съществуването на лукавия. А стигне ли се дотам‚ трябва още малко мързел‚ за да решим‚ че всъщност въобще не става дума за рогатия‚ а за един симпатичен състрадалец‚ който ще се окаже истинския бог и остава само да седнем да чакаме възшествието на антихриста‚ както е според писанията.
Висш пилотаж в лицемерието и манипулативността! Школата на Маджаров.
“Настъпва Нова епоха‚ в сравнение‚ с която Ренесансът би изглеждал като мъртвородено дете”‚ заплашват авторите на “Краткия курс” цитирайки програмното съчинение на ню ейджа – “Заговорът на Водолея” от Мерилин Фъргюсън (1981г.)
Какво точно значи това? Може би отново ще се възтанови историческата среда за нови религиозни войни? Не сме ли свидетели на нещо такова‚ когато чуваме измислени предлози за нахлуване в суверенни страни управлявани от диктатори със странно поведение‚ които правят всичко възможно да предизвикат агресията.
За да сме сигурни‚ че не сме разбрали погрешно целите авторите на “Началния курс по философия” е добре да отворим на страница 174‚ за да прочетем една глава‚ която не е обозначена в съдържанието‚ според мен‚ за да не шокира и отблъсне преди четящия да се е нагълтал с порядъчно количество отрова: “Свят без православие”!
Сигурен съм‚ че ако някой отнесе в прокуратирата тази книга и позовавайки се на конституцията на Република България‚ според която Православието е традиционна религия и ако успее да стигне до съд‚ авторите просто ще се извинят с неточност при превода. Пък и те не твърдят лично нищо такова. Само цитират някой си Питър Бъргър‚ например‚ а той е написал в книгата си “Еретическият императив”‚ че “ерес означава да се вземе самостоятелно решение‚ по въпроси на вярата‚ което е извън или срещу установената традиция на дадена Църква или общество”.
Авторите само цитират‚ а ние‚ ако искаме да не ни се смеят‚ и ако искаме да приличаме на американци‚ не истинските‚ а онези от филмите‚ които гледаме всяка вечер‚ трябва да кимнем одобрително на ню ейджа и няма защо да се питаме какво ги е патила България‚ че така са ни обсадили в сатанинските си планове.
Отговорът можем да намерим в една друга историческа книга‚ която често се споменава напоследък - забележителната “История на Първото Бългаско царство” на сър Стивън Рънсиман‚ писана и публикувана в Обединеното кралство през 1930 година: “…Голямата заслуга на България към Европа била готовността й да приеме и развие наследството на (св. св.) Кирил и Методий‚ така лекомислено отхвърлено от моравците. Началото на това дело било поставено в Константинопол…‚ но то било доведено докрай от българина Борис‚ който така превърнал целия Балкански полуостров и всички руси в свои длъжници. На неговия пример тези страни дължат своята вяра и своите църковни организации‚ съответстващи на интересите им‚ които подкрепяли техния дух през мрачните времена под ярема на свирепи неверници.”
Така че нека кажем открито: българският патриотизъм означава Православие‚ както и уважение към Православието от страна на тези наши достойни сънародници‚ които изповядват други вероизповедания.
България е надживяла стократно по-коварни изкушения и пак е оцеляла и може би заради това българщината е така омразна на слугите на опашатия. Свидетели сме как някакви трудни за идентифициране сили упорито работят за очернянето на Родината ни пред останалия свят. Правят я с всички инструменти на икономическата и ментална манипулация място трудно за живот и име‚ от което младите да се срамуват.
С какво сме го заслужили? Със силната вяра на дедите ни и с мъченичеството им‚ което ни е измолило Божията воля да съществуваме като българи за прослава на Неговото име!
Написаното по-горе не е за осъждане‚ а за изобличение на противниците на нашата вяра и нашето Спасение. Ние нямаме право да ги съдим‚ но те със сигурност ще бъдат съдени за престъпления си‚ ако не приемат покаянието.
Бог е милостив и във властта Му е да ги благослови с вяра‚ поради‚ което нека се помолим за Неговия благослов‚ братя и сестри во Христе!
Да се помолим за бъдещето на децата ни и на техните деца‚ за силна вяра‚ която никое изкушение да не разколебава!
Амин.
