ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА И „ЦЪРКВАТА” НА ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА

Няма разумно мислещ човек, който да си представя, че нещо може да препъне глобализацията, чиято последна фаза е създаването на глобалната държава управлявана от един административен център. Достатъчно дълго упражнявахме егоизма си. Първо - наум – като желание да се сдобием с блага извън нашите възможности и които „на запад”, в „развитите страни” изобилстват, после на практика – като се втурнахме да се мамим и ограбваме един друг, за да стигнем дотам, че да поощряваме тези, които изкупуват България за стотинки. В края на всички краища и ние, уж свободомислещите, уж независимите и самобитните, чедата на умиралите на дръвника за вярата си, чакаме да ни отнемат всичко онова, което ни прави българи. Колкото по-скоро ни го отнемат, си мислим, толкова по-голяма е вероятността да заживеем по-добре, защото е очевидна връзката между управлението на страната от българи и факта, че живеем лошо.
Ако някой наистина прави толкова умели маневри в икономиката и политиката, то той блестящо се е справил, щом сме стигнали дотам да наричаме лошо свършената работа „българска”. Има обаче нещо, което очевидно пречи на този, който най-силно желае превръщането на държавата с горда многовековна история просто в една територия, с население (вместо народ) имащо в бъдеще възможността да се гордее само, когато повиши качеството на своите сервитьорски и хотелиерски умения, също и на считаните за недотам почтени. Какво е то? Това трудно за обработване в статистики и невъзможно за обхващане в икономически модели нещо е вярата на българина. Вярата, чието съществуване винаги изненадва и е изненадвало и наши и чужди. Изчезва българската държавност, няма Българска Православна Църква, минават векове, в които за грамотен се счита оня, който знае чуждия гръцки език, и изведнъж султан Абдул-Азис възкликва: „Вай-вай-вай, какъв рум-милиет имало в моето царство!” Какъв е този християнски народ в империята на османската династия, за който султанът не знае!
Да се разбере какъв психологически механизъм укрива дълбоко в обруленото от неволи съзнание на българина православната вяра не е по силите на рационалната наука, каквито и върхове да покори. Вярата е дар Божий, а защо Бог дава този дар на българина, това е тайна, която една ли ще узнаем приживе. Можем все пак да се постараем да видим ясно, това, което Бог е благоизволил по милостта Си да ни разкрие: вярата се живее пълноценно в Православната Църква. На нея Бог е учредил Тайнствата, по време на чието извършване Сам слиза в третата Си ипостас – Дух Светий.
Изглежда, че този феномен на българската православна психика прави впечатление на “новите строители на съвременна България” и ето, че в оставащите няколко дни до фактическото влизане в Европейския Съюз започват отново да се появяват човекомъдри съвети към Българската Православна Църква, които уж целят да я направят по-европейска, по-модерна.
Как според „модернизаторите” трябва да стане това?
На първо време, като се спре богослужението на църковнославянски език. Една слабо известна бахайска активистка ля наскоро сълзи в едно уж православно интернет издание за това, че миряните, за които били богослужбата и молитвите прочетени от духовник в храма, не разбирали църковнославянски. Пълна загадка е как тази жена на възраст над средната до този момент не е разбрала, че БОГОслужбата е служение на Бога, не на човеци! Молитвите също се отправят към Бога, не към този, който се моли или към окръжаващите го!
Църковнославянският език е език създаден за богослужение на основата на говорими наречия. Огромна част от понятията на старозаветното и новозаветно богословие са нямали еквивалент на говорим славянски и светите Равноапостоли са ги изковали! Черковнославянският боговдъхновен език не се променя! Говоримият български се променя, при това в последно време със страшна скорост! В тази промяна участва пошлостта на жълтите издания, които имитират жаргона на престъпността и разврата. В немалка степен в мутацията на говоримия български език днес участие взимат чуждите езици и най-вече английският, без който е трудно да се работи с компютър, например. Ако погледнем преводите от църковнославянски на Господнята молитва (Отче наш) правени в края на 19 век, през 20-те, 40 и по-късните преводи от миналия век, веднага ще забележим разликите. Те идват от развитието на езика и както идват, така и изостават от разговорния след няколко десетилетия. Черковнославянският не остарява. Тайноизвършителните формули, чрез които се извършват тайнствата, призовават Дух Светий! Те не са демонстрация на красноречие, не са предназначени за публика или за групи чуждестранни туристи, а миряните, които присъстват, съучастват чрез молитва и възглас на тези места от ритуала, които са посочени от Светите Отци, и с тези слова, които са написани специално за тях!
Заедно с неоснователните, но упорито повтаряни възражения срещу черковнославянския сакрален език, все по-често се пробутва, уж като борба за „демократизиране” на Църквата, лозунга за редовно причастяване без за това да е необходима изповед! Така Тялото и Кръвта Христови трябва да станат достояние на всеки, който спонтанно пожелае да ги приеме, нищо, че в причастните молитви се изказва страхът Божий, „да не бъдат Те за осъждане... да не изгорят” недостойния за тях. Така се подготвя удар срещу тайнството Покаяние, което се осъществява с Изповед, за да се изпълнят храмовете с неразкаяни грешници, та да може Господ по-скоро да отвърне лицето си поради нашето безумие и сквернота. Няма защо да изписвам кому е нужно Бог да отвърне лицето Си от човека, когото желае да спаси и заради когото претърпя Кръстната смърт. Ясно е кой е той и че радетелите на модернизацията на Църквата Христова съзнателно или несъзнателно нему служат.
Тези съобразителни интриги трябва да деградират духовенството от богослужбата и управлението на Църквата, което им е завещал Спасителят изпращайки учениците Си на апостолско служение, което те осъществиха също и като ръкополагаха презвитери приели с Духа Светаго и отговорността за спасението на човеците по всички краища на вселената.
Откъснати веднъж от отговорностите си духовниците, по замисъла на модернизаторите, трябва да предадат духовната власт в ръцете на миряни, които да са организирани в „неправителствени организации”, а тези организации, естествено ще кандидатстват за пари от неправославни чуждестранни източници... Не е много трудно да се досетим какво може да кара неправославни и антиправославни организации и личности да дават пари „за Православие”!
Какво трябва да последва? Безболезнено обединяване с „църквите” на еретици, с които уж не сме толкова далечни, нищо, че имат историческата вина да са избивали милиони православни и че си позволяват да посягат на догмата на Учението на Христа самоназовавайки се християни.
Това „католици”, това "протестанти” били само течения в Църквата! След като с такава лекота сме приватизирали националната икономика, защо да не приватизираме душите си? Има кой да ги купи. Мирише на сяра и има рога и опашка, но как другите са свикнали с него, пък ние се дърпаме! Ще ни плати с всичко на този свят, само ще трябва да се поклоним на неговия син – антихриста, пък после няма да сме сами в огненото езеро. Ще умираме цяла вечност с падналите ангели и техния обезумял предводител.
Никаква пречка по пътя на нашето спасение не е неизбежна, братя и сестри. От кого да се боим, щом Бог е с нас!
Да бдим върху сърцата си, да не допускаме да се посяга на Църквата на нашето спасение! С кротост и любов, каквато сме успели да опазим, да изобличаваме вълците в овчи кожи и да не преставаме да се молим на Родилия се от Приснодева наш Господ: Господи Иисусе Христе Сине Божий помилуй нас! Амин!

“Таворска светлина”, бр. 9, 24 декември 2005 г.

ВДЪХНОВЕНИЕ И ВЪОБРАЖЕНИЕ - ТВОРЧЕСТВОТО ОТ ПРАВОСЛАВНА И ОТ СЕКУЛАРНА ГЛЕДНА ТОЧКА

"Духовете на злобата с такава хитрост водят борбата против човека, че внушаваните от тях помисли и мечтания изглеждат на душата като раждащи се в самата нея, а не от чуждия за нея зъл дух, действащ едновременно и стараещ се да се скрие”. Това пише, братя и сестри свети Игнатий Брянчанинов в книгата си “За чувственото и духовно виждане на духовете”, в която цитира слово 7, гл. 31 на преп. Макарий Велики.
Творчеството е постоянна територия на борбата с поднебесните духове на злобата в личността на твореца, в акта на създаването и в акта на съпреживяването му от тези, за които то е предназначено.
В безкрайната си любов Бог даде на човека правото на съ-творчество, създавайки го по Свой образ и залагайки в него възможността на човека да се уподоби с Бога.
”Господ Бог направи да произлязат от земята всички полски животни и всички небесни птици, и (ги) заведе при човека, за да види, как ще ги нарече той, та както човек нарече всяка жива душа, тъй да бъде името и. И даде човекът имена на всички добитъци и небесни птици и на всички полски зверове;”(Бит. 2:19-20). Този текст от Свещеното Писание най-точно ни дава описанието на свръхестественото действие на Божията Премъдрост, която прави човека съ-творец - правото да даде имена на животните. Заедно с това можем да извлечем и истината за обекта на човешкото творчество - той е това, което “произлиза от земята”, това, което заобикаля човека, неговата естествена среда, която е създадена от Бога за прослава на Името Божие: “И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро.” (Бит. 1: 31)
Особено важно извлечение от Старозаветния текст е това, че Бог “завежда тварите”, за да “види, как ще ги нарече човекът” - всеки творчески акт се извършва пред лицето Божие. Тук обаче не става дума за това, че човекът дава име на себе си, това прави Сам Бог, т. е. обект на творчеството, според Свещеното Писание, не е човекът сам за себе си.

В последните години у нас, а и не само у нас, понятието “творчество” изглежда старовремско и както обичаме да се изразяваме сега, “непродаваемо”. За съвременния човек няма “творчество”, има “шоубизнес” или просто “бизнес”. Пътят, по който се стигна до зачертаването на смисъла на богоуподобяващия акт е исторически проследим. Той е пряко последование на политическите и обществени процеси, които видоизмениха европейската култура от епохата на Просвещението насам и които служат за основа на евро-американската култура. Това е секуларната култура - сбор от възгледи и навици, в които светът съществува без своя Творец. Секуларизацията е онова явление, което се предхожда от агресивна пропаганда, обрисуваща Църквата Христова, не като богочовешки, а като човешки организъм, или по-точно - организация, за да се подчертае не животът, а механиката, чрез която той се осъществява. В много отношения понятието “култура” съдържа в себе си елементи на секуларизъм, тоест на преднамерено отдалечаване от Църквата, опониране и дори преследване на всяка следа, която води до живот във вярата. Животът във вярата, както ние, православните знаем, е пътят за възстановяване на връзката с Бога на грехопадналия човек.
Съвременното общество възприема Църквата като фолклор или семейно-етническа традиция. Благовестието за възвръщането на човека в Царството на неговия Небесен Отец се превръща в исторически епизод, чиято автентичност подлежи на научно потвърждение.
Хората, които познават чрез вяра истината за извора на творческата енергия, представляват все по-изолирани островчета на християнска духовност. На тях снизходително се разрешава, в най-добрия случай, да се включат в някакво ново, привидно свръхдемократично движение за обединение на религиите. Като че ли е нещо естествено да се обединяват взаимноизключващите се неща, истината с лъжата.
По някакъв начин, който ни се предлага за естествен, Божието благословение се представя като някаква уж присъща на човека “потребност да изразява себе си”. Или пък като феномен със социална функция, подлежащ на един вид разделение: творчество за себе си и “творчество за масите”.
След като за няколко века измамата свързана с Църквата устойчиво засяда като представа за общество от хора измислило своя митология и продължаващо да я поддържа с цел личното облагодетелствуване на своите членове, по естествен път отпадат разбирането за Спасителя и спасението, очакваното Второ пришествие и последващия Страшен съд.
Ние, хората на дните в които живеем, все по-трудно си спомняме метаисторическия факт за нашия праотец Адам, който дал имена на животните. Вместо това говорим за смразяващия кръвта филм, по-разтърсващия плътта епизод на насилие или еротична игра или някаква много тайнствена истина, достигането на която не изисква нравствено усъвършенстване, а само изпълнението на някакъв много сакрален ритуал. Гаранция за творческата мощ на подобни произведения се смята “бокс-офиса”, както се казва сега, което означава сбора от парите събрани за една седмица от един филм. Какво общо може да има едното с другото?
Има ли обаче съвременен творец, който да не се съобразява с паричната възвръщаемост на вложените от него творчески усилия? Ако има такъв той не чува ли постоянно съвети как да направи творчеството си по-продаваемо, как да му придаде пазарна форма. Как трябва да прави каквото “се иска от него”, докато дойде момента да може да прави каквото “той си иска”. Има ли някой, който да се съмнява, че този, който плаща не поръчва музиката? Че поръчаното творчество не изпълнява някакви идеологически или политически задачи?
Как тогава може да съществува православният творец и какво може да е православното творчество? Очевидно е, че такова творчество трудно може да се опише, както не може да се опише благодатта. Също така е очевидно, че истинското православно творчество носи Божията благодат. Че е акт на уподобяване с Бога. Че е стремеж на твореца към Бога.
Православният творец вижда себе си като своя праотец и винаги има съзнание за всевиждащото око на своя Създател, Който е дошъл да “види” и това, което вече е създал и това, което се намира все още само в сърцето му.
Православният творец не може да сложи себе си в центъра на художественото произведение, а ако използва собствените си страдания, то не го прави, за да прави другите съпричастни на личните му проблеми, а да предложи път за преборване на поднебесните духове на злобата, за прослава на името Божие. Този път е и пътят към спасението на собствената му душа, такъв, какъвто го посочва Спасителят: “Обичай Бога своя Създател и обичай ближния, както обичаш себе си.” В “себе си” и в “ближния” творецът вижда отобразения Божий образ.
След грехопадението, към което упорито се връща съвременният заместител на творчеството, творецът твори в подвижничество, защото всяко усилие за прослава на Бога е подвиг и изисква усилие. Подвигът в творчеството почти винаги е и мъченичество, очевидно или не, за другите хора, но със сигурност очевиден за Сърцеведеца.
Творецът в православието би трябвало и да е благовестител. Като характеристика той би трябвало да е въ-църковен и да живее вярата си: да се изповядва, да се причастява и да измолва благословение за своите творчески планове.
Но нали все пак Бог обича всеки човек, когото е създал, бил той вярващ или не, бил той праведник или грешник?
Ако художествената формула на днешното понятие за творчество изисква сюжет, герои и конфликти, тоест, измислен модел на човешки живот и отношения и ако в този модел личностите не са неизбежно православно мислещи, то техният художествен живот неизбежно представлява борба със страстите, падане и ставане, описание на изминатият от други падащи и ставащи път, за да може читателят или зрителят да разпознае с по-голяма сигурност зловредното, което се представя за нормално и полезно. В този смисъл творецът е и огласител на истината за тези, до които тя не е достигнала или пък многогласно ехо е довело до отслабналия им слух изопачено звучене. Не рядко творецът е пророк, но почти винаги е проповедник.
Подвижничеството на православния творец носи белезите на всеки друг вид подвижничество: то иска непрестанна борба и усилие, както и вяра, че Бог всекиму дава тежестта, която той може да носи. За себе си творецът ще каже, като Светите Отци на Църквата, че е “прах и пепел”. Ще остане анонимен, а в случаите, в които обявява името си, ще го направи, за да може да поеме ударите на мъченичеството, да поеме отговорността или да надзидава с примера на името си.
Очевидно е, че малцина от нас могат да се сетят за името на такъв православен творец, когото да познават или за когото поне са чували, че живее някъде близо или далеч.
Но, вижте, имената на секуларния творец виждаме написани по стените, върху модните дрехи и аксесоари, виждаме го сниман във всякакви възможни обстановки на страниците на печатните издания, знаем какво яде, с кого се е сдружил и с кого се е скарал. Всичко това, което при другите е толкова обикновено, при него е изключително, защото във вселената измислена за него няма Бог. Има хора, образ и подобие на самите себе си, някои по-големи образи и по-подобни на себе си, колкото по-безобразни и безподобни са в поведение и изражение. Те са успели да обвият с тоалетна хартия Айфеловата кула и заслугата им към цивилизацията е в това, че преди тях никой друг не се е сетил за тази възможност. И какво наистина да прави човек в свят без Бога освен да се мъчи да измисли това, което други не са измислили още.
Когато секуларният творец не е на първите страници на изданията или когато го видим отблизо, се изненадваме от неговите, конспиративно казано, слабости, или откриваме, че той е развалина, която има нужда от греха както автомобилът от бензин. Секуларният творец живее в изолация заобиколен от не-творците, на които той само подава новоизмислените “пробиви” на своето въображение. Те не са свръх-хора. На тях не са позволени подпалването на хотелската стая и нецензурни изказвания на обществени места. Секуларният творец има запазено място на особена значимост в не-църковното общество, което всъщност е някакъв приканващ към подражание стил на поведение.
Привидната свобода на секуларния, обаче, е грандоманията на прислужника на власт-и-пари имащите, докато в същото време православният творец има себе си за “раб Господен” и това самосъзнание надхвърля лесно достигаемите граници на света без Бог.
Как може да се поддържа толкова плиткоумна лъжа, като тази за пазарната стойност на творчеството? Като непрекъснато се повтаря лъжата за съществуването на абсолютната пазарна икономика, която е някаква тотална верига на покупко-продажби, ту сваляща, ту вдигаща цените на материалните продукти, но също така влияеща на “пазарната стойност” на произведението на изкуството и литературата.
За всеки нормално мислещ човек така наречените световни икономически механизми са в ръцете на хора и тенденции, които много отдавна са обявени за спекулативни. Един известен в Източна Европа “благодетел”, чието име се свързва с голямо количество “културни проекти”, е добре известен валутен спекулант. Негова гордост е повалянето за един уикенд на една западноевропейска валута с печалба от десет милиарда. Нима произведенията, чиято цена преди броени дни се е изчислявала по-скъпо, са се потрошили или са остарели? Не. Една ръка е написала на дъската друга цифра и толкова. Така е и с “творческата продукция” на секуларизма. Той е нещо, което днес се намира в обръщение, но утре не се търси, следователно няма никакво духовно съдържание.
Преди няколко месеца в един монастир присъствувах на интересен разговор. Много известен творец, попаднал на това свято място, защото объркал пътя в планината, обясняваше на монахиня с двадесетгодишно подвижничество, че неговите произведения са известни в 27 страни. “Но това е много голяма отговорност! - каза удивено монахинята. - Ако човек се скара с някого, може да се сдобри. Вашите произведения остават за вечността!”
За щастие творецът, скромен човек, се замисли над думите и. За повечето секуларисти те биха били безсмислица. Това откровение няма нищо общо с правилата на състезанието по измисляне на неизмисленото.
Друг е въпросът, какъв е произходът на това, което измисля състезателят. За да може да е постоянно в челната тройка той насилва въображението си…
За въображението някак си не е прието да се говори в отрицателен смисъл. По-силното въображение е гаранция за повече шансове в състезанието. Въображението явява образи, които взаимодействат помежду си. То открива несъпоставими аналогии. Изважда пред взора на съзнанието причудливо грозни или красиви, грозно-красиви или мъчително приятни картини. То дава възможност да се изживее това, което не се случва в действителност - и това, към което човек се стреми и това, от което бяга.
Но не идват ли от същия източник и образите на православният мислител, писател, художник?
Не. За нас, православните, произхода на идеите, които се явяват в образи е невидимия свят, но с това уточнение, че невидимият свят, за който свещенописателят пише в Писанието: “В начало Бог сътвори небето и земята”(Бит 1:1) е обиталище на силите на Светлината и както и на тези, които не могат да преодолеят падението си отпадайки от любовта на Създателя.
Когато православният творец призове своя Създател да благослови труда му той получава вдъхновение, което не бива да се бърка с патологичната екзалтация на секулариста. На него се откриват невидими за нечистото сърце видения. Така на светия апостол Ерм се явява Светата църква като благочестива жена със свежа кожа, но бели коси, за да му се открие по мистичен път истината за вечността на Църквата като духовно мироздание, което ще пребъдва в Небесното царство, тоест във вечността.
Образите и идеите породени от вдъхновението имат, следователно, предназначението на откровение, което Промислителят преподава на възлюбеното си творение. Тяхното въздействие е спасително.
Обратно - идеите и образите породени от въображението идват от падналите ангели и тяхното невидимо потомство, което живее сред хората до свършека на света. Неговата цел е да изкушава в мислите и да се стреми да превърне грешните мисли в грешни действия. Светоотеческата литература нарича въображението “мечтание”. Мечтанието поразява повредената от греха човешка природа, тъй като “поради това падение нашето тяло е влезло в един разред с телата на животните; то съществува с живота на животните, с живота на своето паднало естество”, както пише св. Игнатий Брянчанинов (“За чувственото и духовно виждане на духовете”). При това образите породени от мечтанието задължително са смес от истина и лъжа до такава степен, че могат да бъдат взети за своя антипод. “Сатаната, пише св. ап. Павел (2 Кор. 11:14,15), се преобразява като ангел на светлината… и служителите му се преобразяват като служители на правдата”.
Най-коварната уловка на това прелъстителство е твърдението, че въображението е нещо присъщо на човека, шестата черта, която според “Общата психология” отделя човека от животните - способността да предвижда действията си. Че въображението може да съжителства с вдъхновението и дори, че става дума за две фази на един и същи психологически процес. “Никой обаче не може да слугува на двама господари”, казва Спасителят (Мат. 6:24), “Не можете да служите на Бога и на Мамона”. Не може от прелъстителния материал на мечтанието да се строят чертозите на правдата, както не може с парите на нечестивците да се проповядва спасението на душата.
Школата на въображението днес е основната дидактическа школа за творческо възпитание и обучение. Методиките за обучение на актьори, режисьори, художници, литератори, музиканти са построени на неправилно поставена представа за мястото на твореца и за смисъла на неговото творчество, както и на неговия живот в творчеството. Кажете, в което и да било учебно заведение, където се изучава изкуство, че едиственият смисъл на творчеството е прослава на Името Божие за спасение на душата и за царуване с Бога Сина, и вижте какво ще последва.
Тук трябва да направим едно уточнение: психологическата наука разграничава два общи вида въображение - активно и пасивно. Активното проектира бъдещите действия и не се разполага в образи, които имат свой самостоятелен живот, както това се случва при пасивното въображение. В случая ние упоменаваме понятието “въображение” в общия разговорен смисъл, който е близък до съдържанието на научното понятие “пасивно въображение”. Какво точно представлява то и каква роля играе в обучението на секуларния творец и в неговия творчески метод?
“Вечер, когато сме уморени, сядаме в креслото в полутъмната стая и без да щем пред очите ни минават събитията от миналия ден. Появяват се местата, през които сме минали, хората, с които сме разговаряли. Постепенно сред тези лица се появяват други, които не сме виждали преди. Случват се събития, в които не сме участвали…” - това е малък откъс от книгата на големия руски и американски актьор Михаил Александрович Чехов, племенник на писателя Антон Павлович Чехов, която той публикува през 1944 година в САЩ, след бягството си от СССР. По стечение на обстоятелствата Михаил Чехов е почитател на антропософа Рудолф Щайнер. Мото на книгата е и цитат на известния окултист. Тази книга служи за основа на методиките за актьорско обучение в известната Ню Йоркска школа “Акчър Студио”, основана от Лий Страсбърг, която са завършили почти всички големи в американското кино, като започнем от Марлон Брандо и Роберт де Ниро, минем през Джеин Фонда, Мерилин Монро и спрем на Дъстин Хофман.
Творческият метод на Михаил Чехов се нарича “психологически жест” и е класическа школа по мечтание. Самият Чехов известно време се лекува в психиатрична клиника, като се предполага, че това има нещо общо с работата му. Непознатите лица не винаги са били рожба на неговото лично творческо усилие. Те по-често са били образи от невидимия свят повикани от практиката му на почитател на Щайнер. И не случайно този метод така добре се вписва в едно от най-секуларните изкуства.
Това, че мечтанието е предпочитан творчески ход е отдавна известно. Не толкова добре известно е, че една цяла филмова школа съзнателно строи мечтания, както една известна ценностна система поставя мечтанието в центъра на своя списък на стойности.
Добре познат е примерът с монтираният 24-ти кадър, който остава привидно невидим за окото, но е различим от някаква част от съзнанието - тази, която не решава задачите на момента. Филмът бил каубойски, сюжетът - предвидим, но след прожекцията всички зрители пресушили кока-колата в съседните павилиони без да обръщат внимание на никакви други напитки. На 24-тият кадър имало монтирана реклама подканяща към пиене на кока-кола.
Въвеждането в мечтателния модел е много подобно на примера с 24-тия кадър. То води началото си от аристотелевото схващане за катарзиса като очистващо преживяване. Когато зрителят гледа трагичното положение на прикования на скалата Прометей, той съпреживява и по този начин се очиства, става по-добър. Това разбиране може да ни отведе до идеята за изкуплението, но може и да ни препрати в напълно погрешна посока. През тридесетте години на двадесети век в Париж около театралите-новатори се появил един нервен младеж, станал известен по-късно като теоретика на “театъра на жестокостта”. Неговото име е Антонен Арто и съвсем „случайно” също прекарва известно време в психиатрична клиника.
Неговата теза е, че човек е жесток сам по себе си и (представете си), за да стане по-добър му трябват малко повече жестокости на сцената. Така отреагирва жестокостта в себе си и се прибира облегчен в обществото на своите съседи, приятели и близки. По някакъв начин възгледът на “театъра на жестокостта” съвпада с “теорията на изтласкването”, която тръгва от Зигмунд Фройд, Шарко, Бройер, Юнг и техните последователи. В най-общ смисъл тази теория твърди, че в психиката на човека има някакви неправилни неща възникнали независимо от неговото желание, които той несъзнателно изтласква, тоест потиска, и така се моделира неправилното му поведение. Кое е това, мислите, което потиска в съзнанието някакъв неудобен спомен? Ами, съвестта. Тя му пречи на човека. Но ако той изповяда пречката, която в никакъв случай не трябва да се нарече грях, не на свещеник, разбира се, а на скъпоплатен психоаналитик, то човекът се “освобождава” от вредното изтласкване и си става здрав и работоспособен. По този начин, от съвестта може да се укрие какъвто и да било грях и отпада напълно потребността да положим греховете си в нозете на Бога, Който Единствен има властта да ги опрости.
Като се стъпи на Фройд и фройдистите, вземе се засилка от Арто, постепенно се стига до естетиката на съвременния екшън-филм и сродните му, които в морално отношение са не друго, а сръчни предизвикателства да се нарушават Божиите заповеди.
За да преживее “катарзиса” зрителят трябва да се идентифицира с героя носител на авторовата идея. Тук по време на повествуванието се включва активното въображение, при това автоматично: зрителят си представя, че това, което вижда се случва с него самият и така успява да извлече и емоционално познание, като сравнява своя житейски опит с този на героя на филма. Подвеждането към идентификация с образа прилича повече на математическа формула, подобна на която Сергей Айзенщайн извежда в студията си “Неравнодушната природа”, и по която е композирал “Броненосецът Потемкин”.
Зрителят вече се е идентифицирал с героя и тогава героят преживява някаква вопиюща несправедливост, избиват роднините му, например. Тогава той, добрия, изважда револвера и от лошите никой не остава жив. Такова нещо като православното понятие за прошка не присъствува. По-скоро се въвежда нещо като Старозаветния Закон “око за око, зъб за зъб”, само дето се нарушава Божията повеля да не отмъщаваме, защото това е приоритет на Бога. По същия начин, чрез сюжет на филм се въвежда враждата между поколенията. Ненормални в поведението си герои се представят за норматив за поведение и макар представени далеч от мястото, в което се развива действието, се възприемат не само за самата действителност, но и за нещо като поведенческо законодателство. На нея младите ще се изкушат да подражават. По същия начин към биографията на добрия герой само се добавя неговата склонност системно да прелюбодейства и това вече също става един вид емоционално законодателство. Кражбата се превръща в нещо симпатично, стига да я върши добрият, убийството се подразбира - нали лошите са толкова лоши и накрая нашият човек задължително прибира всичките пари, за да е ясно на кого се слугува.
Доколко това нарушение на Божиите заповеди е случайно, със сигурност ще се разбере в деня на Съда, но ако то е преднамерено, е престъпление да се позволява на извършителите му да изкушават невинни.
“Лукави човеци и измамници ще напредват в злото, като заблуждават и биват заблуждавани” (2 Тим. 3:13), пророкува апостолът и думите му съвършено прилягат на гореописаното.
Любима тема на секуларното творчество и съответно лесно пристигаща в репертоара на твореца-прислужник на Мамона, е хулителството срещу Църквата. То е особено ефективно в един свят, в който на вярата се гледа като на отживелица, а истината не се познава дори и чрез скудоумни резюмета. Най-често това се поднася във формата на бунт на “прогресивен и свободомислещ” характер, когото мракобесието олицетворявано от кинематографичната “църква” репресира и дори екзекутира. Цинизмът на тази картина е безочлив. На Православната църква се приписват престъпления извършени от отстъпниците, на православните християни се приписва стореното от еретиците. Този леснооборим трик успява навсякъде, където човекът няма време да изследва истината или рецепторите му за нея са атрофирали от неупотреба. “Лекомислените и непознаващите деятелното християнство се увличат от любопитство, незнание, неверие, неразбирайки, че след като са влезли в такова общение, те могат да нанесат на себе си най-голяма вреда;” предупреждава св. Игнатий Брянчанинов. Лекомислието обаче не се има за такова, дори се вижда дълбокомислено. Кинематографичното християнство е някакво християнство въобще. То е такова само по име, външно изглежда сбирщина от някакви мракобесници, сред които тук-таме изпъкват симпатични бунтари, готови да се включат в утрешната църква на антихриста, която да им гарантира свободомислието.
Градацията следвана от прислужниците на мамона тръгва от човекоцентричността, минава през някаква окултна каша наричаща себе си нова вълна, за да стигне до преклонение пред врага човешки. Вече в няколко сериала произведени в една далечна страна сатанинската религия пребивава в бита на хората като някакъв “дохристиянски култ”. За формиращите представите си от телевизията и секуларизирани в достатъчна степен зрители, това всеки момент може да стане абсолютна истина.
Новият етап от развитие на творческата секуларизация може спокойно да се нарече “етап на откритата наглост”. Приравнени към митологеми творци открито изповядват своето антихристиянско изповедание, или проповядват престъпен, от гледна точка на Божия закон, живот. Така се оформя една културна среда, в която самовъзникването на православния творец все пак е факт, но единствено по воля Божия. Истината е така дълбоко зарита под купища боклукчави версии, че е чудо Божие, че все още свети изпод нечистотиите.
Но нали все пак “душата е християнка”! Колко дълго може човек да приспива съвестта си и колко дълго може да регенерира повреденото си съзнание с помощта на психоанализа и психотерапия?
Съвестта е дар от Бога, огледало, в което човешката душа може да се огледа цяла и да запищи, ако се види далеч от Бога.
Обобщено може да се каже, че образователните програми предназначени за бъдещи или настоящи творци, са основани на методики за развитие на въображението и почти винаги изключват какъвто и да било морален елемент. Моралът, изработването на ценностна система се предоставя на свободния избор на твореца или пък се подразбира. Често липсата на етическо образование се замества със сравнително представяне на различни възгледи, от които възпитаният в състезателен дух просто може да почерпи материал за “творчество”.
Възпитаването на православния творец не може да се обхване от такъв тип образователни програми. То е процес на живот във вярата, състои се по вездесъщия Божий промисъл и не бива да се отделя от индивидуалния път към Бога. В случаите, когато той се явява продължение на установена традиция, както е в иконописта и източното църковно пеене, подготовката на твореца се измерва с напредък във вярата, а така наречената “професионална реализация” (простете за секуларната терминология) е прослава на Божието име и небесното воинство.
Портите адови няма да надделеят над Църквата Христова, братя и сестри, това е неоспорим факт, а тази война не е наша война. Тя е война на Бога с неговия враг, който е и враг на нашето спасение. Трябва само да опазим вярата си и да помним, че войната “не е срещу кръв и плът”! (Еф. 6:12)

Този текст е прочетен като доклад по време на "Светософийските четения" организирани съвместно с традиционните руски "Глински четения" за първи път в България в НДК-София през юли 2005 г.

НАСТЪПЛЕНИЕТО СРЕЩУ ПРАВОСЛАВНИЯ ДУХ

Преди година разговарях с една православна американка за това, че според Светите Отци наближават времената на гонение срещу Православието. Жената получи емоционален срив, защото, споделяше тя, е говорила със свещеник и той нищо такова не и е казвал… Сетих се за този случай, когато прочетох в столичен вестник за конференцията проведена във Виена на 7, 8 и 9 март, тази година (2005!), под надслов “Православният дух и етиката на капитализма”.
Формулировката на темата е перефраза на съчинението на Макс Вебер “Духът на протестантството и етиката на капитализма”, превеждано и издавано у нас. В книгата на Вебер се извежда твърдението защо протестантските страни са измежду най-развитите в икономическо отношение и се изказва предположението, че протестантът е по-предприемчив, защото не страда от скрупули да купува евтино, а да продава скъпо, дори на близките си роднини, да бъде честен в рамките на човешкия закон. Когато напечели добре може да облекчи съвестта си като направи дарение на църквата, по-точно на конфесията или на сектата, към която се е причислил.
Днес изглежда, че дойде време да бъде употребен и Вебер срещу Православието. Като се използва неговата известност, като се намекне, че православното вероизповедание е някаква пречка нещата в света да вървят добре.
Колко може да е вярно твърдението, че благодарение на протестантството западният свят е развит икономически, можем да разберем само като си припомним, че към този свят принадлежат и много непротестантски страни - католическите Италия, Испания, Португалия, Франция, “келтския тигър” - Ирландия с най-високия си икономически ръст в Европа, както и съвсем нехристиянските Япония, Китай, Тайван, Южна Корея.
“В света днес има над 300 милиона православни християни, повечето от тях разположени в стратегически важни страни и райони - Русия, Балканите, Близкия Изток. Затова въпросът как православният свят ще се справи с пазарната икономика и демокрацията е от изключителна важност”, е мотото на виенската сбирка. В случая става дума за това, че “стратегическите райони” са важни не за нас, които живеем в тях, а за тези, които имат тук политически и кономически интереси.
Основният доклад на конференцията е на проф. Питър Бъргър от Бостънския университет. Извадките от този доклад, цитирани във вестник “Капитал” са красноречиви.
Православието, например, не било подготвено за “плурализма и тепърва трябвало да развива стратегии спрямо тази ситуация”, тоест за ситуацията, в която има много “плурализъм” на запад, а у нас, уви, няма.
Как би трябвало да се разбира понятието “плурализъм”? Професорът прилага следното пояснение: “Основното противоречие, което православието трябва да реши, е как религиозната идея за колективна солидарност да бъде преведена на езика на индивидуализма, необходим за развитието на капитализма”. Забележете употребата на императива “трябва”! Не: “може” или “би трябвало” или “не би било лошо”, а направо: “трябва”!
Това твърдение е манипулативно, защото се основава на аксиомата, че колкото повече индивидуализъм има в едно общество, толкова по-развито е то икономически. На японците, както и на останалите азиатци, въобще не им е необходим никакъв индивидуализъм, за да си развиват капитализма. Даже напротив - азиатските мениджърски школи са основани изцяло на колективизма и минават за далеч по-ефективни от американската, напр. Кого ще убеди Бъргър в страната на самураите, че успехите им са съвсем неправилни и следователно те трябва да разрушат постигнатото и да последват примера на България от “прехода”.
Облагодетелстван от факта, че конференцията се провежда не в някоя православна страна, а в Западна Европа, Бъргър ни засилва към икономическия просперитет с друго внушение: “Нито една от формите на съществуване на православието не го е подготвила за възможността да съществува като доброволно сдружение”! А сега, де! Какво би могло да значи това?
Няколко пъти прочетох този цитат от статията на Диана Иванова в “Капитал”, но така и не можах да разбера професорът шегува ли се или мисли, че ние още живеем по дърветата. “Да не би да е прав?”, помислих си все пак, “Колко души познаваш, които да са приели Православието насила?” не можах да се сетя за нито един. После се замислих кое е това нещо, което в Православието не се върши доброволно - присъствието на богослужението ли, участието в тайнствата ли, какво? Няма такова нещо! Следователно Бъргър под “доброволно сдружение” разбира нещо съвсем друго, не това, което един съвременен българин (и може би американец - също) разбира. Ако проследим последователността на преподаваните от Бъргър твърдения, можем да започнем да изреждаме характеристиките на желаното от него “доброволно сдружение”.
Бъргър вероятно допуска, че все някой ще има подобни въпроси, и прави ново пояснение: “Православието е напълно неподготвено за днешното време на плурализма - основен белег на модерните общества. Модерното време е не по-малко религиозно от всяко предишно време в историята, то обаче е плуралистично. Какво означава това?” И ето го най-после в пълнота определението, както го е разбрала авторката на статията в “Капитал”: “В ситуация на плурализъм религиозните институции не могат да приемат като даденост, че определено население ще се подчини на техния авторитет.”
Ето каква била работата! Вярващите православни не трябва да се подчиняват на авторитета на Църквата, а Църквата не трябва да приема за даденост, че някой ще се съобразява с авторитета и! Време било да се появи “нещо като пазар на религиите”. “Индивидът сега има избор”, допълва Диана Иванова. Като че ли преди го е нямал. “Важно е да се разберат два аспекта на това развитие - продължава тя - процесът на религиозна плурализация означава, че различен брой религиозни институции се съревновават помежду си, както е в Америка по време на колонизацията. Тогава пазарният ефект на плурализма е очевиден.”
С цялото това шикалкавене трябва да се прокара една лъжа - че Православието не е толерантно към другите религии. Това обаче не е вярно. Достатъчно е да се направи справка за броя на регистрираните вероизповедания в православна България преди 9 септември 44 г., до 10 ноември 89-та и сега.
Какво “трябва” да постигне идеята за “плурализма”: “Всеки религиозен монопол ще бъде подкопан, модифициран и променен. Но дори една религиозна традиция да се споделя от мнозинството от населението, индивидите най-малкото имат право на избор дали да се присъединят или не към институциите, представляващи тази традиция.” Заплашително, нали!
Как трябва да изглежда православието на “плурализма”? Ето как: то “може да бъде не толкова емоционален консумативен избор.” Даже вече имало модел за това: “Може да се каже, че Америка е във водеща позиция по отношение на това развитие…”. У нас пък, при неразвитите икономически “трудност съпътства ангажирането на православието в изграждането на либерална демокрация и пазарна икономика.” Представяте ли си колко страдат горките. Мъчат се да ни демократизират и да ни направят икономиката пазарна, а ние се опъваме заради някакви си християнски ценности. Чуйте въздишките и състрадавайте на Питър Бъргър: “Всяка религиозна традиция има проблем с демокрацията и нейните закони, които, изглежда, че противоречат на божествените. Вземете проблема с абортите, еднополовите бракове, разводите и така нататък…” Какъв позор за нашето общество! Било против абортите и еднополовите бракове!
И, забежете, не става дума за вяра, а за “религиозна традиция”. Целта на изместването на вярата е очевидна: изкушените да ходят на конференции в западни страни с петзвездните хотели и студенокръвната любезност да започнат да повтарят в “изостаналите” православни отечества надменните глупости на бъдещите служители на антихриста. “Бедата ще дойде от начетените!”, казал в проповед св. Козма Етолийски и изглежда, че е имал предвид точно тези хора.
Трудно им е да работят с православните и това си е: “Православната идея за колективната солидарност,… прави трудно приемането на пазарната икономика, основана на съревнование и индивидуално предприемачество. Капитализмът, който защитава това, е приеман за израз на жестокост.”
Според проф. Бъргър от “Брюксел идва много силен, “почти военизиран секуларизъм”. Значи трябва да побързаме сами да създадем ликвидационни съвети, които да се заемат с Православието. Нали разкола не успя. Имало вече “установена европейска система на секуларизъм, която упражнява силно влияние върху политическите и законови действия на ЕС. Именно това развитие драматично е променило мястото на религиите в Южна Европа - Италия, Испания, Португалия, освен това - в Ирландия и напоследък също в Полша”(“но и в Гърция”, както казва Бъргър в интервю за Диана Иванова, поместено след нейната статия в “Капитал”).
Ето и прогнозата, която професорът дава за България и Румъния: “Но колкото повече обществото се приближава до Европа, толкова повече ще бъде подложено на влиянието на европейския секуларизъм. Съмнявам се, че православието може да възстанови единството си срещу този процес. Мога да допусна също, че европейската култура може сама да се промени в резултат на това. Ако това се случи, важен фактор ще бъде предизвикателството на исляма, който отказва да се подчини на правилата на плурализма.” “Всъщност ние не знаем как може да изглежда едно модерно православие. Вие (българите) можете да развиете този проект.“ Дава ни човекът направление, какво чакаме? Да запретваме ръкави!
Това, че проф. Бъргър добре разбира разликата между “духът на протестантизма” и Духът на истинската Църква, чиито Първосвещеник е Сам Иисус Христос личи от признанието му: “Протестанството доведе със себе си много декадентски и упадъчни форми, много песимизъм. Римо-католическата църква, от друга страна, винаги ще има проблем - какво да прави с папата?” Е, добре, но защо тогава се захващате с Православието, Бъргър? Да сме дошли ние в Америка да ви питаме защо не отменяте смъртното наказание? Щом протестанството, към което принадлежите, е декадентско, значи и оценката ви, повлияна от протестантските ви възгледи, също е декадетска. Или просто принадлежите към онова “богословие”, чиято цел е църквата без Христос?
Много по-учудващо е обаче съществуването на т. нар. “Институт за междурелигиозен диалог на Софийския Университет”, който е излъчил представител на тази конференция! Нали Софийският Университет “Св. Климент Охридски” има свой Богословски факултет? Що за задачи изпълнява този “институт”? Това може да се разбере от думите на Даниела Калканджиева - “българската представителка”: “…От една страна, казва тя, голяма част от българите продължават да вярват, че православието е една от големите причини за икономическото изоставане на страната. Друга част от българите вярват, че именно българската православна църква (без главно Б, както е изписано в “Капитал”) е спасила нацията по време на Османската империя, въпреки факта, че такава църква няма от края на ХІV век до 1870 г.” Според “нашата” представителка: “православните теолози не проявяват интерес към икономическите въпроси”.
Ами точно това е, Калканджиева, Духът на истинското Християнство - “Отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу.” (Матей 22:21).
Ум не го побира как може Софийският университет, чийто патрон е св. Климент Охридски, да легитимира възглед като този на една чуждестранна конференция: “…Във вековете на османското робство поради незнаене на гръцки език, българите остават незапознати с някои аспекти на православието.” За да разберем кои аспекти има предвид радетелката на “диалога” между религиите може би трябва да поразсъждаваме върху изумителното твърдение: “Православието като цяло остава безразлично към развитието на пазарната икономика и социалната диференциация в страната, с други думи - духът на православието има много слабо влияние върху етиката на българския капитализъм.”
От всичко цитирано можем да заключим, че “православието”, каквото го виждат Даниела Калканджиева и тези, които са и плащали стипендията в университета издържан от Сорос, където е направила доктората си, не е вероизповедание, а нещо, като театрално-етнографско сдружение, в което може да се прекарва свободното време, когато човек е отегчен от други атракции и иска малко да поправославничи преди вечеря.
“Аз съм лектор в Богословския факултет и виждам, че има надежда, защото новото поколение, което идва, е много по-близо до духа на православието и има грижа за ближния. Като че ли институционалното, официалното православие в България е твърде формално и се придържа към литургията, няма я тази социална ангажираност”, казва тя. Значи “нейното православие” трябва и да се освободи от литургията, от основното от тайнствата - Евхаристията, но какво ще остане от него тогава? Друг е въпросът, какво прави като “лектор” в Богословския факултет на СУ личност с такова убеждение.
Това, че такава среща се провежда във Виена ни подсказва, че ликвидаторите на Православието все още мъничко се срамуват от абсурдите, които иска да ни пробутат. Все още нямат куража да организират такова истъпление в източноевропейска страна. Това обаче е само временно. Много скоро ще искат да проповядват и в нашите православни храмове. Каквото и да правят обаче няма да успеят, стига да опазим вярата. Църквата Христова е построена върху камък и “портите адови няма да и надделеят!” (Мат. 16:18).