вторник, 20 ноември 2007 г.

КОЛКО Е МАЛКА ПРАВОСЛАВНА БЪЛГАРИЯ?


Повечето от нас, изпитали блаженството да бъдат членове на Тялото Христово, не схващат Православието като подвиг. Днес все още никой не ни преследва поради вярата в Христа, никой не ни забранява нито да купуваме, нито да продаваме, ако не се поклоним на антихриста (Откр. 13:17). Апокалиптичните времена ни изглеждат далечни и като че ли малко пресилени. Унесени във водовъртежа на ежедневието, ние уж сме вярващи, но търсим успокоение не в духовността на живота в Църквата, а в онази отмора на тялото и „душата”, която наричаме забавление и почивка. Твърдо сме убедени, че имаме право на такава отмора, а това че рядко стъпваме в църква, рядко търсим благословение от духовен наставник за важните стъпки в живота си и така ден след ден пропиляваме дара на вярата с успокоението, че Бог ще ни потърси, ако Му потрябваме, за това предпочитаме да не мислим. Бог ни е необходим, но пътят към Него изисква усилие, усилието тормози тялото и премахва уюта и ето, че уж познаваме Бога, чувстваме Го постоянно около нас, а не Го търсим. И така неусетно се отдалечаваме от Него, Който постоянно устройва нашето спасение, Който отдаде Единородния Си Син за нашето спасение...
В последните няколко дни преживяхме всички заедно едно голямо вълнение – нашите несправедливо обвинени и осъдени на смърт сънародници се завърнаха в родината. Само допреди дни очаквахме вероломни политически играчи да пожертват живота на невинните, страдахме от поредното несправедливо опетняване на България и изведнъж научихме, че те са пристигнали у нас, видяхме ги и състрадавахме на неспособността им да възприемат освобождаването си. За свободата им благодаряхме на известни политици, партии и обществени личности. Обсъждахме с медиите чия е заслугата и кой е допринесъл най-много за тържеството на справедливостта и едва на последно място се сетихме за молебена пред трите богородични икони, който извърши светейшият наш Патриарх Максим с митрополитите на нашата Православна Църква; почти не се сещаме за дъждовните нощи, в които необикновено за уж атеистичната нагласа на народа ни множество търпеливо чакаше с часове, за да се поклони пред лика на Божията майка в неговите три чудотворни изображения.
Бог чу нашите молитви! Бог не ни остави! Колкото и да се стараеха политиците, каквото и желание да имаха да си припишат заслугите за освобождаването на сестрите, без Божията намеса нищо не би се случило!
Колко от нас благодариха Богу за чудесното избавление и очистване на народното ни име? И кой от нас си дава сметка защо измежду десетките чуждестранни националности манипулаторите и измамниците избраха именно българи за това издевателство? Каква би могла да бъде причината средно на едно поколение да се случва името на България да бъде обвързвано с някаква много гнусна афера, като се започне с Лайпцигския процес, мине се през „българския чадър”, атентата срещу папа Иоан Павел ІІ, а двадесет години по-късно – и през либийски спин-процес. Общото във всички тези шумни криминално-съдебни афери е, че обвинението се насочва директно срещу българската националност на заподозрените, но доказателствата за тяхната вина в края на краищата се оказват недостатъчни и съмнителни. Обществената памет трябва да се подклажда с нови и нови обвинения, защото всяко следващо поколение вече едва помни предишните.
Като вярващи хора ние знаем, че човешката история е домостоителство на нашето спасение, устроено от нашия Създател. Знаем, че Той ни е надарил със свободна воля и допуска в рамките на земния си живот да имаме избора на пътя към спасението или на този на погибелта, който ни сочи изкусният враг на човешкото спасение – сатаната.
Знаем, че връзката ни с Бога се осъществява чрез искрена молитва, а единствения дар, който Бог приема от нашата покварена грехопаднала природа е покаянието... Ето защо не е трудно да съзрем какъв е произхода на нашето опетняване: той е сатанинско изкушение, което Бог допуска, за да се уверим отново, че Той никога няма да ни остави, стига да Го търсим и да се уповаваме Нему!
Ако някому се струва пресилено да се каже, че Православието е спасителния път и че То е което вбесява сатаната и го прави първи българомразец, нека за пореден път припомним думите на Митрополит Климент (Васил Друмев) казани в проповед на Неделя Православна през 1893 г. на 14 февруари: „Има Православие, има и България! Няма ли Православие, няма и България!”
С какво сме страшни ние, които едва свързваме двата края, живеем в една разграбена и разграбвана страна, лишени от доброто си име и постоянно заплашвани от претопяване и забрава? С това, че в дни на скръб и изпитания се молим Богу! Никой не беше очаквал огромните опашки от поклонници пред Богородичните икони. Хората дошли в ония дни и нощи да изпросят от Божията Майка бъдеще за децата си, за себе си и за родината, в повечето случаи не знаеха как да се държат, на тях годините воинстващ атеизъм бяха отнели знанието за това, но в сърцата им си остава другото, до което рогатият няма достъп – вярата в Бога. Вяра до която разумът мъчително си пробива път. Разум, който мъчително се доверява на сърцето.
Ето защо България е важна в интригите на лъжовния свят, постоянно бива мамена, манипулирана и опетнявана!
Враговете на Православието често изпускат нервите си в последните години, а от това не е трудно да разберем, колко засегнати се чувстват, че Бог е между хората, защото Неговата Църква е право славещата името Му! Често пъти те са и между нас, за да разколебават доверието ни един в друг, а оттам и вярата ни в Бога.
Ту „православен” митрополит от Вселенската патриаршия ще обяви, че всички ние, православните християни, виждаме римския папа като наш „примас”, сиреч като наш „духовен ръководител”. На 16 т.м. пък връзка с посещението си в Рим Н.В. Пергамският Митрополит Зизиулас заявява в интервю за италианския ежедневник „La Republica” ни повече, ни по-малко, че „Православните са готови да приемат идеята за вселенско първенство и според каноните на древната Църква, епископът на Рим е „примас””! (виж: http://www.orthodoxie.com/2007/04/les_salutations.html#more)..
Ту „правозащитна” организация базирана в САЩ ще се обяви за „премахване на антисемитизма от православното богослужение”, както това направи т.нар. Лига за човешки права в обръщението си .... , пропускайки факта, че и Господ Иисус Христос и Божията Майка и апостолите и всички светии на древната Иерусалимска Църква са евреи, сиреч семити, а в богослужението убийците на Христа не са наречени евреи, а иудеи – противници на Новия Завет с Бога.
Ту Ватиканът ще заяви, че само „римокатолическата ерес” е „християнска църква”, а Православието не било, то имало „рани”...
Нищо от това не бива да ни огорчава! Бог е нашият Промислител и дните на изпитания, колкото и горчиви да са за нас, ни приближават до Царството Небесно, до нашето Преображение, когато ще се богоуподобим и не поради нашите заслуги, а по милостта на Човеколюбеца Бог!
Нека не отстъпваме в молитвите си и всякога търсим Бога, братя и сестри! Нека заслужим своето Преображение, което ще рече – живот вечен в царството на нашия Бог и Господ! Амин!

вторник, 30 октомври 2007 г.

МЕЖДУ БОГА И КЕСАРЯ


Отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу(Мат. 22:21)

Една от „гражданските” свободи, с които ни възнагради така нареченият „преход към демокрация”, беше откритото изповядване на вярата в Христа, както разбира се и на другите религии. Не че преди 10 ноември 1989 година законодателството забраняваше вероизповеданията, не, пред храмовете не се разхождаха въоръжени до зъби жандарми и никой не арестуваше излизащите от черква, в повечето случаи, случайно влезли там хора. Пред дверите на храма бдеше нашата вътрешна охрана, която в онези години искаше от нас да докажем, първо пред себе си, а след това и пред „обществото”, че смятаме Православието за отживелица, имаща, наистина, трудни за припомняне исторически заслуги за национално самоосъзнаване в годините на турското робство. За да вървиш напред в живота, което тогава означаваше да си избереш професия, в която да „пробиеш”, да станеш признат и известен, беше необходимо, преди другото, себе си да убедиш колко правилно е устроен светът без своя Създател, както и да потърсиш някой друг човек, който преди тебе е „пробил”, за свой образец за подражание.
Така сутринта на 11 ноември ние все още се чудехме как и доколко имаме право на някаква друга, извън самоубеждението ни, свобода, и, все още бавно, проумявахме, че всъщност сме общество от хора обвързани с това самоубеждение с повсеместното членство в Комсомола, ОФ или дори с единствената политическа партия във властта. Но за това някой се беше погрижил и, ето, че този, който не искаше да подскача по площадите се самоизобличаваше като червен, нищо, че само няколко години преди това едва една десета от единият процент от населението беше дръзвал да си помисли нещо критично срещу властта, а още по-малък брой хора – и да го изкажат на глас.
Така изпитвайки, както децата правят това, докъде и доколко ни е разрешено, постепенно навлязохме в една среда на неконтролирана от административни механизми „духовност”, под което се разбираше безпосочно четене на всичко различно от ежедневието – и Православието, и така трудните за разбиране източни религиозни учения, и дори открития окултизъм. Православието изглеждаше като хребет на необгледно висока планина, чиито контури едва се долавяха през гъстия смог от някакви уж много скрити тайни (които се научават срещу цената на лошо оформена книжка), противоречащи си изблици на „внезапно получили дарба” да проумяват неразбираемото екстрасенси и контактьори и усмихнати чужденци, на които по гостоприемен навик прощаваш наглостта да ти показват някакво по-добре изглеждащо книжле с думите: „Тук пише всичко, което трябва да знаете за Бога!”
И едва тогава, когато окото свикне с шаренията на този панаир и ухото с близостта на това изобилие от звуци, изведнъж разбираме, че сме това, което сме, защото дедите ни са били православни и че целият маскарад съществува затова - да отвлече повторно прохождащите ни души далеч от вярата в Единия и Истинския Бог!
В началото... това начало трудно може да се определи по време... разбираме само, че вече сме го преминали и че сме християни, но не като тези, които намират за Бога всичко в отпечатаната на български език зад океана по-тънка от малкия пръст брошура, а православни християни, което оприличаваме на началото на път в подножието на висока планина, разкриваща красотата си само за този, който я изкачва. За страничен наблюдател тази планина е само гледка. И ето, че откриваме какво означава „да живееш вярата си”! Откриваме трудното за преразказване състояние на общението с Бога, което означава липса на всякакъв страх и освобождение от мъчещите ни страсти, макар за новоначалния да трае кратко, колкото да се запомни, това, което не може да се сравни с нищо друго.
Независимо от неспособността ни да посочим, кога точно е настъпил моментът на получаването на дара на вярата, ние започваме да делим живота си на „живот преди” и „живот след” промяната отвътре. Колкото повече логически конструкции сме строили в „живота преди”, толкова повече борби преживяваме в себе си, докато осмислим уж твърдите знания, които сме имали преди. Така откриваме напълно различното място, което има Църквата в предишния ни живот и заедно с това забелязваме, колко много са хората, чието гледище напълно се различава от нашето. За нас Църквата не е човешка организация, а тяло на Христа, в което имаме важно място на органи или членове, според силите си. За невярващите или слабовярващите ни събратя Църквата е някакъв институт, който живее по някакви си свои правила, издържайки се от своето имущество, и изпълнявайки помощни функции за всички онези случаи от ежедневието, за които администрацията на държавната ни власт не може да отдели време. Разбираме, че според невярващите, но благосклонно гледащи на църковността, Христос не е Лице на Твореца на човешката душа, а някакъв аксесоар, с какъвто разполага всеки развивал се във времето професионализъм... С различната си житейска опитност се опитваме да обясним на неполучилите дара наши събратя това, което знаем, и тогава виждаме каква голяма пропаст има между нас и тях в разбирането на най-естествени понятия.
В последните години различни кандидати за властта в администрацията започнаха да се обръщат към Църквата за благословение, като че ли сами са започнали да разбират мястото й на средство за спасение на душата. Други искат от Църквата да се изкаже по наболял проблем, за който държавата е изградила институции и отделя средства от данъчните постъпления на гражданите си. Когато някой запътил се към кариера политик покаже на обществеността, че уважава Църквата и дори, че принадлежи към нея, тогава неговите политически опоненти надигат глас със своите противоположни искания и на всеослушание изказват своето нелепо, страстно, и поради това, бесовско, мнение за Тялото на Бога, с което вярващите сме станали едно чрез тайнствата. Обладани от страстите си изяснители и обяснители на историческите процеси с голям замах се захващат да обясняват, защо Църквата трябва да е с тази или с онази власт, без да си направят труда да поразсъдят от колко време съществува тяхното пристрастие и отколко съществува Църквата. А ето, че това ни принуждава да се замислим, какво всъщност прави държавата за Църквата и на Църквата, и какво прави Църквата в държавата и за държавата.
Нека да започнем с това, какво прави Църквата.
Учението на Църквата е категорично за това, че всяка власт упражнява силата си, сиреч, пълномощията си, защото е такава Божията воля: Всяка душа да се подчинява на върховните власти, защото няма власт, която да не е от Бога; и каквито власти има, те са от Бога наредени (Римл. 13:1), проповядва св. ап. Павел на християните в Рим, тогава, когато властта не само не проявява търпимост към християнството, но преследва вярващите и ги предава на мъки и смърт. Такава е съдбата на ап. Павел и на повечето от последователите и учениците на Христа още в първите години на древната Църква. Защо приемат съзнателно такава съдба първомъчениците и първопроповедниците на учението на Христа? Защото такава е Божията заповед!
Отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу, казва Спасителят на изкушаващите Го да съгреши пред властите садукеи и фарисеи! Благочестието на властта на човеци над човеци е въпрос на съвест на управляващите!
В общественото си богослужение Църквата издига винаги молитва за „правителствующи синклит”, за управляващите, та чрез подкрепа от невидимия свят да преодоляват изкушенията да злоупотребяват с властта си за сметка на страданията на техния ближен, какъвто е всеки човек. Такава молитва православните Църкви на народите под османска власт са произнасяли към Господа, за да се изпроси Неговата милост и подкрепа за султана! От това би следвало властта на османския наследник да бъде по-благосклонна към покорените християни.
Такава молитва се отправя във всяко обществено богослужение и днес за всички управляващи, за „христолюбивото воинство”, за градоначалниците, за всички, които от положението си въздават справедливост в земните дела.
С участието на миряните в общата молитва Църквата възпитава почит към властта, защото тя е от Бога. Никой нямаше да има власт над хората, ако Бог не беше пожелал или не беше допуснал това.
Земният живот обаче е „спечелен” от нашия праотец Адам, след като той се плелъсти да повярва на сатаната, че ще стане бог, ако вкуси от плода за познаване на добро и зло, който Бог е обещал на народите в Небесния Иерусалим. Праотецът ни си позволи да открадне това, което Бог би му дал заради доверието, и ето, че родените в поднебесния свят трябва да бъдем изпитани приживе на земния живот, та чрез вярата си да възстановим доверието между Бога и човека.
Затова и в изпитанието си за нашите грехове се случва да изпитаме и неблагонамерената и понякога жестока власт на някой самозабравил се управник. Такава власт, според урока на историята, винаги рухва пред очите на човека за негова поука и за поука на идещите след него. Но и в годините на най-жестоко отношение Църквата не бунтува своите членове, тя проповядва отново молитва за смирение на самозабравилият се...
Какво отдава земната власт на Църквата обаче?
Според Откровението дадено на св. ап. и евангелист Иоан Богослов най-тежкото изпитание за човеците в последните дни ще е идещият антихрист. У Бога няма да остане безсилна ни една дума (Лука 1:37) и както всяка власт идва по Божия воля, но се упражнява по Неговата воля справедливо или по Неговото допущение, според както повредената от греха човешка природа си позволява да упражнява, така и водещата човешкия род направо в огненото езеро, да сподели участта на падналия ангел, власт на антихриста идва и ще се укрепи за три години и половина преди Христос да го открие като беззаконник и убие с духа на устата си (2 Сол. 2:8).
За последните няколко десетилетия Църквата беше изведена от мястото й в традицията на нашия народ. На Църквата се отне възможността да се грижи за бедните и болните, като държавата отне средствата и състави закони, според които това дело принадлежи на администрацията. Пишещите люде, които не виждат по-назад от вчера и не гледат по далеч от вечерта на същия ден, обаче обвиняват Църквата, че не се грижи за нуждаещите се.
Някаква сила проникваща във властта се старае да изтласка Църквата от това да преподава своето учение сред подрастващите, като незабелязано прокарва в учебниците по история и литература в училищата изучаването на исляма, иудаизма и другите религии в такъв обем на учебния материал най-малко, колкото и на Православието, въпреки че то е наше „традицонно вероизповедание” според Конституцията и според кесаревият Закон за вероизповеданията.
Днес, след като сме част от една по-голяма държава – Европейския Съюз, без да искаме това, но и без да ни пита никой дали го смятаме за правилно, върховен управленчески орган на тази свръхдържава гласува резолюция, която унижава правото на вероизповедание на сътворението на всичко видимо и невидимо от нашия Творец и Промислител, а вместо това дава предимство на една теория, която има заслугата единствено да звучи правдоподобно за невярващия, но пък вече повече от сто години не е могла да се докаже! Това, което теорията на Дарвин трябва да свърши, е да послужи за повод да се ограничи влиянието на Църквата, като под Църква следва да се разбира само и единствено Едната Свята Вселенска и Апостолска Църква – Православната. Църквата, която не промени Учението на Христа и която пази заповедите Му.
От гледна точка на православния възглед за историята, протичащите в нея събития имат своя логичен край, който е начало на истинския живот. В това начало тленната плът няма вече да изкушава душата, защото няма да бъде оръдие в ръцете на наказания веднъж за винаги прелъстител на човека - сатаната. Душата ще се сдобие с ново, вечно тяло, с което ще се помири, както Бог се помири с човека поради безкрайната Си любов към него.
Последните дни са неизбежни. Неизбежно е всяко изпитание на всяка съвест. Колкото и грандиозни да изглеждат пророчествата за погубителната власт на антихриста, Бог не ще остави стадото Си.
Нека не преставаме да се молим за всеки брат или сестра, които се изкушават да приемат и упражняват земна власт! В това е нашата сила, защото молитвата е разговор с Бога, у Когото ни една дума няма да остане празна...

Порва публикация: енорийски лист "Св. вмчца Параскева", 28 октомври 2007 г.

неделя, 25 февруари 2007 г.

ЕРЕТИК ЛИ Е ПАПАТА И ЗАЩО Е ЕРЕТИК


В последните седмици (на януари и началото на февруари 2007 г. - бел. авт.) за радост на повечето средства за масово осведомяване изведнъж изникна нова тема, обещаваща агресивно развитие и скандал: в телевизионно предаване от 13 февруари Негово Високопреосвещенство новоизбраният Пловдивски Митрополит Николай аргументира усилията си да опази олтара на храм „Св. Александър Невски” от оскверняващото присъствие на „еретик”. Водещият на предаването веднага поясни за зрителите, че става дума за папа Иоан Павел ІІ. Този акцент на предаването даде повод за няколко други предавания, в които български граждани – римокатолици, емоционално се възмущаваха от вероизповедната истина изречена от владика Николай, но никой не се и опита да обясни понятието „еретик” и да умозаключи дали то не приляга на главата на римокатолическата църква. При това като че ли само Ватиканът съзнаваше в тази ситуация, че всичко това се случва в една „традиционно източноправославна страна”, както е записано в българската конституция.
Отговорът на въпроса дали папата е еретик е много прост: да, той е еретик, от гледна точка на неоспоримите истини на Православието (догмат), защото изповядва смесица от тези истини с по-късни добавки. Ще добавим – папата освен еретик е и ересиарх, защото е глава (иерарх) на религиозна организация, която някога е била част от „едната свята апостолска и вселенска Църква”, но е отпаднала като е доизмисляла православният догмат. Във всяко време от историята на християнството нарушаването на догмата се е наричало ерес. То е било смятано за ерес от Светите Отци на Църквата и преди някой от Вселенските събори да го осъди. Именно осъждайки ереста и изобличавайки нейните разпространители, Светите Отци са предизвиквали свикването на Съборите, на които се е произнасяло осъждането.
Чистотата на вярата и нейното опазване винаги е било първостепенно задължение на православния клирик и мирянин. Необяснимо е как в първата християнска славянска страна, чийто народ е опазил вярата си с цената на неизброими жертви и многовековно робство, произнасянето на истината, когато те питат за това, може да предизвика възмущение! Че това „възмущение” е медиен трик, е ясно, но защо изкарващите хляба си с работа в средствата на осведомление не се стреснат от факта, че съвсем скоро у нас бе арестувана група от крайни ислямисти, които привлекли за каузата си „тридесетина” християни!
Тридесет наши братя по вяра са се поддали на ежедневните вестникарски интриги около Божията Църква, рано сутрин със закуската си са поемали всекидневната доза скандали, „украсени” с непочтителност към вярващите, клириците и дори към Бога. Колко често в националната преса думата „Бог” се изписва с главна буква например? Колко често пред името на Негово Светейшество се поставя дори титлата „Патриарх”? И ако отдалечаването на българина от Православието се причинява от тази неуморна дейност по дискредитация на Тялото Христово, колко наглост има в обвиненията, прокарвани в медиите, че Църквата не обгрижва вярващите, че не е активна в духовно-просветната си дейност и че така настойчиво търсените и понякога фабрикувани скандали отблъсквали хората и ги карали да търсят „алтернативни” религии. И че Църквата нямала социална дейност, като че ли това не е задължение на държавата, която се е сдобила с това „право”, отнемайки го насилствено от Църквата само преди няколко десетилетия! А за провеждането на това си задължение държавата разполага с най-големия ресурс на българска територия, като в същото време се осигурява със съответните данъчни постъпления.
Най-коварното твърдение, чрез което уж се оборва правото на православния християнин да каже това, което смята за истина, е „липсата на толерантност”. Но какво трябва да се разбира под толерантност в случая с интервюто? Истинската и постоянно действаща толерантност на българското Православие се състои в това, че никой православен клирик или мирянин в нашата „традиционно православна” страна не е отишъл в католически храм да обяснява на събралите се там римокатолици, че са еретици! Това у нас нито се е случвало, нито се случва! Така че толерантност има от страна на Православието. Няма такава от страна на тези, които неистово искат „извинение” от един православен архиерей, затова, че е изповядал една истина на православната вяра.
Изхождайки от всичко това Ватиканът няма основание и не изказва официално мнение по случая, не на последно място и защото „църквата-държава” никога не се извини за разрушаването на Константинопол, за избиването на стотици хиляди православни християни, в това чисто и на българи, по време на 4-тия кръстоносен поход.
Какво направи папата и какво направиха българските каторици да се оневини България в поредния скалъпен процес срещу страната и народът покръстители на славянството и Източна Европа и спасители на правата вяра от пълчищата убийци-еретици? Вместо официално изявление само някакво прошепване на ухо, той, ересиархът, не вярвал българите да са искали да го убият...
Изхождайки от всичко това пожелахме да предложим на Вашето внимание няколко ясни изложения на православния възглед по въпроса за ереста и в частност за римокатолическата ерес. Сред тези ясно изказани мнения ясно прозвучават и гласовете на двама архиереи на Българската Православна Църква, за да не остане съмнение, че изразеното от Негово Високопреосвещенство Николай Митрополит Пловдивски мнение, не е частно и не е проява на лично отношение.

“Таворска светлина”, бр. 10, 25 февруари 2007 г.