неделя, 25 февруари 2007 г.

ЕРЕТИК ЛИ Е ПАПАТА И ЗАЩО Е ЕРЕТИК


В последните седмици (на януари и началото на февруари 2007 г. - бел. авт.) за радост на повечето средства за масово осведомяване изведнъж изникна нова тема, обещаваща агресивно развитие и скандал: в телевизионно предаване от 13 февруари Негово Високопреосвещенство новоизбраният Пловдивски Митрополит Николай аргументира усилията си да опази олтара на храм „Св. Александър Невски” от оскверняващото присъствие на „еретик”. Водещият на предаването веднага поясни за зрителите, че става дума за папа Иоан Павел ІІ. Този акцент на предаването даде повод за няколко други предавания, в които български граждани – римокатолици, емоционално се възмущаваха от вероизповедната истина изречена от владика Николай, но никой не се и опита да обясни понятието „еретик” и да умозаключи дали то не приляга на главата на римокатолическата църква. При това като че ли само Ватиканът съзнаваше в тази ситуация, че всичко това се случва в една „традиционно източноправославна страна”, както е записано в българската конституция.
Отговорът на въпроса дали папата е еретик е много прост: да, той е еретик, от гледна точка на неоспоримите истини на Православието (догмат), защото изповядва смесица от тези истини с по-късни добавки. Ще добавим – папата освен еретик е и ересиарх, защото е глава (иерарх) на религиозна организация, която някога е била част от „едната свята апостолска и вселенска Църква”, но е отпаднала като е доизмисляла православният догмат. Във всяко време от историята на християнството нарушаването на догмата се е наричало ерес. То е било смятано за ерес от Светите Отци на Църквата и преди някой от Вселенските събори да го осъди. Именно осъждайки ереста и изобличавайки нейните разпространители, Светите Отци са предизвиквали свикването на Съборите, на които се е произнасяло осъждането.
Чистотата на вярата и нейното опазване винаги е било първостепенно задължение на православния клирик и мирянин. Необяснимо е как в първата християнска славянска страна, чийто народ е опазил вярата си с цената на неизброими жертви и многовековно робство, произнасянето на истината, когато те питат за това, може да предизвика възмущение! Че това „възмущение” е медиен трик, е ясно, но защо изкарващите хляба си с работа в средствата на осведомление не се стреснат от факта, че съвсем скоро у нас бе арестувана група от крайни ислямисти, които привлекли за каузата си „тридесетина” християни!
Тридесет наши братя по вяра са се поддали на ежедневните вестникарски интриги около Божията Църква, рано сутрин със закуската си са поемали всекидневната доза скандали, „украсени” с непочтителност към вярващите, клириците и дори към Бога. Колко често в националната преса думата „Бог” се изписва с главна буква например? Колко често пред името на Негово Светейшество се поставя дори титлата „Патриарх”? И ако отдалечаването на българина от Православието се причинява от тази неуморна дейност по дискредитация на Тялото Христово, колко наглост има в обвиненията, прокарвани в медиите, че Църквата не обгрижва вярващите, че не е активна в духовно-просветната си дейност и че така настойчиво търсените и понякога фабрикувани скандали отблъсквали хората и ги карали да търсят „алтернативни” религии. И че Църквата нямала социална дейност, като че ли това не е задължение на държавата, която се е сдобила с това „право”, отнемайки го насилствено от Църквата само преди няколко десетилетия! А за провеждането на това си задължение държавата разполага с най-големия ресурс на българска територия, като в същото време се осигурява със съответните данъчни постъпления.
Най-коварното твърдение, чрез което уж се оборва правото на православния християнин да каже това, което смята за истина, е „липсата на толерантност”. Но какво трябва да се разбира под толерантност в случая с интервюто? Истинската и постоянно действаща толерантност на българското Православие се състои в това, че никой православен клирик или мирянин в нашата „традиционно православна” страна не е отишъл в католически храм да обяснява на събралите се там римокатолици, че са еретици! Това у нас нито се е случвало, нито се случва! Така че толерантност има от страна на Православието. Няма такава от страна на тези, които неистово искат „извинение” от един православен архиерей, затова, че е изповядал една истина на православната вяра.
Изхождайки от всичко това Ватиканът няма основание и не изказва официално мнение по случая, не на последно място и защото „църквата-държава” никога не се извини за разрушаването на Константинопол, за избиването на стотици хиляди православни християни, в това чисто и на българи, по време на 4-тия кръстоносен поход.
Какво направи папата и какво направиха българските каторици да се оневини България в поредния скалъпен процес срещу страната и народът покръстители на славянството и Източна Европа и спасители на правата вяра от пълчищата убийци-еретици? Вместо официално изявление само някакво прошепване на ухо, той, ересиархът, не вярвал българите да са искали да го убият...
Изхождайки от всичко това пожелахме да предложим на Вашето внимание няколко ясни изложения на православния възглед по въпроса за ереста и в частност за римокатолическата ерес. Сред тези ясно изказани мнения ясно прозвучават и гласовете на двама архиереи на Българската Православна Църква, за да не остане съмнение, че изразеното от Негово Високопреосвещенство Николай Митрополит Пловдивски мнение, не е частно и не е проява на лично отношение.

“Таворска светлина”, бр. 10, 25 февруари 2007 г.