събота, 23 август 2008 г.

УМЕЕМ ЛИ ДА УВАЖАВАМЕ?


Право на отговор!

Поместената по-долу бележка е отговор на една хулителна за Църквата статия поместена в ежедневника „Сега” на 19 август тази година. Пълният текст на статията може да се намери на този адрес в интернет: http://www.segabg.com/online/article.asp?issueid=3062§ionid=5&id=0000902
След разговор с автора на тази антицърковна проповед, на вестника беше предложен отговор, какъвто всяко уважавано издание публикува независимо от това дали редакцията е съгласна с изказаното в отговора мнение. Това обаче не стана. След като получи текста г-жа Диана Петрова отказа да го предаде за публикуване, което в най-голяма пълнота свидетелства, както за произхода на всяко хулителство срещу Църквата и Нейния Първосвещеник Иисус Христос, така и за ясното съзнание, с което хулителите пристъпват към това осъдено от Бога дело.
Съдът за всяка хула и клевета е в ръцете Божии. Това, което ние, като православни християни можем, е да изобличаваме греха извършен от брата с разбирането, че никой жив човек не е застрахован от падение. Можем освен това да се молим за душите на падналите, за тяхното вразумление и изкупление на греховете им, за да се спасят.


УМЕЕМ ЛИ ДА УВАЖАВАМЕ?
За съжаление – не! Ние не умеем да уважаваме, особено, когато имаме възможност да говорим пред голяма аудитория. Тогава се чувстваме длъжни да нападаме, да развенчаваме, да обиждаме, да приравняваме до себе си недостижими авторитети. Епитетите, които някога бяха речник на асоциалните елементи от средата на престъпниците и пияниците, днес са неизменна лексика на всеки коментатор в каквато и да било област.
С най-голяма лекота тази така балканска склонност към профаниране се проява, когато се говори и пише за Църквата.
Ето го и поредното доказателство: в броя си от 19 август т.г. вестник „Сега” публикува „статия” на г-жа Диана Петрова под заглавие „И божиите ръце трябва да са чисти”!
Този очевидно поръчан материал може да бъде използван в една бъдеща христоматия от примери за невнимателно отношение към темата на писмения труд, ниска квалификация и мързел. Мързелът се състои в нежелание да се направи макар и най-повърхностна справка за основни понятия в християнството, както и да се проучи верността на това, което се твърди. Това доказва още самото заглавие: да оставим настрана непознаването на нормата, която изисква изразът „Божиите” да започва с главна буква – употребата на този израз ни оставя с впечатлението, че авторката приканва Бога да почисти ръцете Си, а това е кощунство! Ясно е, че е искала да отправи покана към духовенството по този въпрос, но това все пак е журналистика, а не съчинение за трети клас в занемарено училище от краен квартал.
Бързината, с която г-жа Петрова се е стараела да изпълни възложената и задача да напише нещо лошо за Църквата личи от явната манипулация в първия пасаж от материала, от който разбираме, че „духовенството ни тъне във все по-голямо охолство и дори посяга да драска клечката на поверени му църковни имоти”. Очевидно е, че не може да има връзка между невярното и манипулативно твърдение за охолство на духовенството и визирания случай в Гложенския манастир, където пияни кощуници преднамерено провокираха скандал с игумена известен като победител в дългогодишна война за имотите на манастира. Как и защо този случай е попаднал в полезрението на вестник „Сега” можем само да гадаем, но при всички положения не бива да подминаваме твърдението на игумена отец Панкратий, че е бил обект на неприлични предложения от страна на „един главен редактор”. Отецът пропусна да спомене в пресата, че този главен редактор е жена, и че вероятно г-жа Теодора Пеева – главен редактор на „Сега” знае нещо по този въпрос...
Откъде идва все пак тезата за „охолство” на духовенството след като се знае, че заплатата на свещеника у нас е 220 лева и че същия този свещеник е задължен да отслужи в столицата няколко панихиди и опела често в един ден в различни краища на града, а това означава, че трябва да отиде дотам със собствени средства? Тезата е всъщност копие под индиго на една модерна лятна вариация на тема автомобилите, с които се движат митрополитите из своите епархии. Пропуска се естествено фактът, че тези автомобили не са собственост на съответните владици, които по канон и документи нямат нищо свое, а са собственост на митрополиите и се употребяват за по-голяма мобилност при все по-интензивното служение и в най-отдалечените краища на духовните области. Че това е така може лесно да се установи, в който и да било от православните сайтове, отразяващи и службите в далечните енории. Кой да прочете това обаче? Много по-лесно е да се разчита на вградената в съзнанието на няколко поколения богоборческа представа, приета от уроците по литература и пренаписаната история, която се изучаваше десетилетия и все още не се съгласява да си тръгне от учебниците.
Внушението за нещо отблъскващо се постига лесно: вместо духовник ще напишем „поп” и веднага в съзнанието на всеки минал през машината за полиране на мозъци изскача мазен, дебел, похотлив и пиян облечен в расо индивид. Нищо, че духовници са и св. патриарх Евтимий – организатора на защитата на Търново, св. Паисий Хилендарски, осъществил възраждането на българското народностно православно самосъзнание с написването на „История славяноболгарская”, Св. Иван Рилски, Св. Софроний Врачански; че са духовници възстановителите на Българската Екзархия във времената на робството, че са духовници убитите след 9 септември свещеници и монаси... Нищо, че духовници са и обгрижващите наркозависими, че духовници създават и поддържат кухни за бедни и приюти. В Православието е така – дясната ръка не трябва да знае какво прави лявата. Ако вършиш добро, то е по Божия заповед и не бива да се разгласява, а ако някой не знае това и те напада поради незнание и защото за това му плащат – то си е за негова сметка.
Карай да върви! Тук трябва бързоликвидно да похулим Църквата и няма защо да се церемоним. Хората са все по-малко църковни. Кой ще седне да обръща внимание на очевидната манипулация. Пиши там, че някой си станал монах заради собствените си проблеми – кой ще ти проверява дали е станал монах поради вяра. Щом ние нямаме вяра, почит към Бога и уважение към Църквата, сигурно и другите нямат!
А това, че един ден всички ще отговаряме за делата си пред Страшния съд, това е много далече и по-добре да не мислим за него. За журналистиката може и да има някакъв по-облекчен съд... или просто на входа на рая си показваш журналистическата карта...