петък, 19 декември 2008 г.

РОМИТЕ И ПРАВОСЛАВИЕТО


Георги е на 14 години и е от турските цигани. Майка му не казва за себе си, че е ромка или циганка (защото ром и циганин са представители на две различни етнически групи), а се определя като туркиня. Семейството на Георги се е заселило в опразнената постройка на бившето районно управление на МВР на Владая съвсем близо до гробищата и над прочутата с непостоянния си нрав Владайска река. Самонастаняването на циганското семейство е ирония на съдбата, защото тъкмо то препятства заемането на едноетажната сграда от местната организация на Атака, които са я поискали за свой офис...
Православният храм на Владая, „Св. апостол и евангелист Иоан Богослов”, като повечето причудливости на населените с шопи села, се намира насред гробищата. По тази причина тук рядко се случват венчания. Хората за три поколения са позабравили вярата на дедите си и се предават на суеверие, което ще рече – празноверие. Изключение правят малцината „църковни” владайци, които се опитват да помагат на енорийския свещеник. Отец Георги Георгиев е филолог и богослов с чувствителен тракийски характер. Той бавно и упорито се адаптира към директния в общуването витошки шоп, който не обича церемониите и по правило е подозрителен към всеки ентусиазъм.
Циганчето Георги обаче има съвсем различно вътрешно устройство. Той седи пред черквата месеци наред, запомня всичко и изведнъж, без никой да очаква това от него, казва на глас молитвата от църковното календарче – Отче наш! След това заявява на отец Георги, че иска да се кръсти. За да изпита твърдостта на желанието му, енорийският свещеник отлага Кръщението и ето, че скоро преди деня на свети Георги казва на момчето: На Гергьовден можеш да се кръстиш, но трябва да си с чисти дрехи и да си се изкъпал!
И ето какво: Георги си е изпрал дрехите от предишния ден, а вечерта преди празника отива на баня в Княжево. На празника стои упорито и чака да свърши службата. Не се натрапва, не се държи като брат си, който по детски и по племенния навик хитрува и е любопитен за всичко. На този ден и циганчето Георги и енорийският свещеник имат именден. Отецът има гости – дошли са негови приятели от града. Един от тях – Краси Ринков, дошъл с жена си, ще стане кръстник на Георги...
След като се извършва тайнството, и да си предубеден, забелязваш ясно, че момчето се е променило. Ясно е, че има нагласа различна от роднините си, и все пак у Георги има някаква увеличаваща се разлика в отношението към труда, печалбата, отговорността. Той иска да работи, сам да се издържа и решава... да напусне училище. „Странно нещо, казва свещеникът, не можах да го разубедя, а цял месец говорим за това. И кой знае защо, има проблеми в училище. Изгониха го от владайското училище, изгониха го и от мърчаевското...” Георги не хитрува, не се опитва да се нагажда, не тарикатства и трудно приема липсата на уважение. Малките шопчета пък, и те като дедите си, смятат всяка деликатност за превземка и на устата им е каквото им дойде в ума.
„Не знам защо напусна училище... А иска да става свещеник.”

В последните две десетилетия ромите отчасти обърнаха гръб на традиционните си вярвания. Все по-често те се определят като християни, като под това се разбира, че са протестанти. Протестантските мисионери с готовност влизат в ромските махали и много по-добре от нас православните – вековните съжители с ромите, знаят, че това са всъщност най-малко седем различни групи, които се различават, понякога твърде много, по манталитет, произход и дори език. Колко много се учудихме, че новото административно образувание в Косово призна за отделни етноси три различни груни, които за нас са просто „цигани” или, както сега е модерно да се казва „роми”. Протестантските деноминации са отделни една от друга общини и успешно решават проблема с гражданското осъзнаване на ромите в едно общество, което си поставя коренно различни задачи от всяко предходно. У ромите-протестанти има нещо много различно от необхванатите от евангелските „църкви” техни съплеменници – те имат самочувствието на равноправни граждани, което е много различно от нагласата на езичниците или мюсюлманите. Последните смятат не-ромите за „гаджес” – население, което може да е и враждебно, и към което отношението не може да е като към свои.
Религиозното чувство на езичниците е живо и темпераментно и често пъти е невъзможна смес от поклонение пред всичко, което може да е символ на Божията сила, за която имат смътна, но много емоционална представа. Когато преди време умира човек от средата на тези владайски цигани, които не се причисляват към петдесетниците, те заявяват, че трябва да се викне ходжа. Гробът, който приготвят, е мюсюлмански по вид – застлан с дъски, а след полагането на покойния, над него пак ще се сложат дъски, вместо да се сковава ковчег. Мястото на погребението е в участъка на владайските гробища, но нищо не може да ги убеди, че за това трябва да се плаща на общината. Ходжата се оказва младо момче в цивилно облекло, което се втрещява от факта, че пред процесията от традиционно викащи, пищящи и припадащи жени върви човек с издигнат християнски кръст! След погребението, когато християните по традиция „равняват”, а по-късно и украсяват с паметник гробовете на своите близки, и циганският гроб е оформен с цимент, монтирата е пейчица, маса, дори и паметник, на който е издълбан полумесец.

Какво отличава православните роми от техните събратя?
Моите наблюдения са от православните роми от една друга енория, която се намира в чертите на широкия център на София, все едно коя е тя. Енорията е здрава и многолюдна и хората, които се черкуват там, се познават помежду си. Много силно впечатление правят ромите сред тях, които участват в енорийския живот, даряват на църквата, изповядват се и причастяват децата си. Радостите и скърбите им не се различават от тези на българите и малкото руснаци, които се включват в тази православна общност.
Един от тези хора – Никола Минев, беше строителен работник и един ден донесе подвижна стълба и материали да поправи постамента на кръста високо на черковния покрив. Казвам „беше", защото този достоен човек си замина – почина от инфаркт, макар че беше здрав като всеки строителен работник. Притеснил се, че брат му се е разболял... Бог да го прости! Вероятно тогава най-ясно осъзнах, че нашите православни роми се различават рязко от другите, които идват да просят с професионален маниер, или да вземат някоя дреха от това, което енориашите носят и оставят за нуждаещите се.
Все пак православните роми не са тези, които дават общия облик на тази общност, с която ние сме богати, както и да гледаме на спекулациите с техните проблеми. Не е тайна, че за техните проблеми обикновено се сещат, когато идват избори и ромските гласове стават оборотна стока. Не е тайна и че определени и лесни за идентифициране кръгове системно настройват роми срещу българи и обратно. В Православната Църква това няма как да се случи, той като за Бог няма националности. В края на светата Литургия всички се причастяваме от едната Чаша и по тайнствен начин ставаме едно в Тялото Христово.
Ромските общности са реална сила в общоевропейски мащаб и това отдавна е отчетено от социалното и политическото инженерство на двадесети и двадесет и първи век. Очевиден проблем в консолидацията на тази сила е нейната етническа раздробеност. Този, който гледа на християнската вяра като на политически инструмент, много точно е формулирал плановете си за използване на вярата като механизъм за организиране на ромите и насочване на тяхната енергия в изпълнение на ясно определени цели...

Когато се говори за вероизповеданията популярни между ромите, обикновено се описва атрактивната смес между езичество, християнство и ислям, която се свързва с най-известния ромски религиозен празник – Банго Васил. Споменава се всичко, което се знае за митичната фигура на Банго Васил, който би трябвало да съвпада с някой от християнските светии, но е куц и т.н. На второ място обикновено се обръща внимание на все по-нарастващото число на протестантските общини сред ромите, а на трето – за култа към Бали Ефенди, известен сред някои ромски общности като Али Баба, някогашният османски управител на София от средата на 16-ти век, който бил покровител на християните и страшилище за мюсюлманските „ереси”.
Твърде малко се говори обаче за ромите в Православието и за все по-открития интерес на Ватикана към тези пръснати по света етнически общности...
През септември 2006 година във Фрайзинг, Германия, се проведе „VІ Световен конгрес за пасторална дейност сред циганите”, който имаше за тема „Младите цигани в Църквата и обществото”.
На 11 декември тази година пък в Рим се откри двудневна „научна среща на националните директори за пасторална дейност сред циганите, организирана от Папския съвет за пасторална дейност сред мигрантите и странстващите”.
Очевидно работата е много сериозна. Какво откроява ромските общества в Европа и с какво те предизвикват толкова активния интерес на римо-католицизма? Според едно проучване, което се смята за базисно, ромските общности - роми, синти (от които произлиза етнонимът „цигани”), мануш, кале, йениш, романишал, канжария, рудари – са 36 милиона в днешна Европа. Население, което в по-голямата си част поддържа традиционния си начин на живот, е важен политически ресурс. Религиозната държава в Рим очевидно вижда колко е важно в Европа без граници да има влияние сред ромите.
Септемврийският конгрес в Германия имаше за задача да обсъди възможноситите за „формиране на новото поколение номади”.
Първият „Конгрес за циганите” (както Ватикана го нарича) се е състоял обаче още, когато за проекта „Европа без граници” са знаели само малцината посветени в това мащабно начинание – през 1964 година. Особено внимание се отделя на възпитаването и образоването на кадри, които да са подготвени да извършват богослужение сред ромите. Миналата година (2007) се е състояла първата „първата Международна среща за свещеници, дякони и духовници от цигански произход” в която участие са взели 40 представители.

Българската Православна Църква няма своя програма за работа с ромите. Такава, доколкото е известно, не е заявена от нито една от поместните Православни Църкви. Причината не е в липсата на отношение към ромите... Според православното разбиране в храма влиза този, който има вяра. Прозелитизмът, провеждан от протестантите, тоест – аргесивното проповядване и увличане в религиозна практика, е осъдено. Това се казва в документ на всеправославната конференция проведена в Солун през 1998 г. Няма човек, който да не знае какво учи християнството, да не е чувал името на Иисус Христос. Няма човек, който да не знае, че в православната черква се извършва богослужение, по време на което се извършват тайнства – Кръщение, Венчание... Въпрос на избор е този, който има вяра в Бога да пожертва малко време, да влезе в храма, а ако не разбира нещо от това, което се случва там – да попита свещеника.
Това, което вероятно възпира хората, е безнадеждността на начина им на живот в едно бедно общество, каквото е българското.
В БПЦ има няколко души свещеници-роми, най-известният от които е отец Руси Иванов от Ново село – Пловдивско. Преди няколко месеца той стана известен с несъстоялото се чудо с прокапване на пчелен мед от тавана на черквата, в която служи – „Св. Георги”. Отецът написа открито писмо до медиите, за да се оплаче от „алчните за сензации медии”, които не се свенят да обявяват за абсолютна истина това, което по канон подлежи на проверка. По-малко известно е, че новоселският енорийски свещеник е превел текста на Златоустовата света Литургия на цигански език!
Това, че Православната Църква не търси активно ромите е напълно разбираемо – този, който търси Бога, ще го намери, както това се случи с циганчето Георги от Владая, Бог да го пази и направлява!


Първа публикация: в. "Монитор", декември 2008 г.