неделя, 22 февруари 2009 г.

ТРАДИЦИЯТА НА КОРБАНА


В няколко столични православни храма все още може да се присъства на една отмираща традиция – приготвянето и раздаването на корбан. Това са „Свети Димитрий”, „Св. Мина” в квартал Модерно предградие, „Преображение Господне” в Лозенец, „Св. Богородица – Живоприемни източник” – в Подуене, където са се венчали Яворов и Лора, без да броим храмовете в кварталите, които са села допреди няколко десетилетия... Сутринта на Димитровден е. Службата едва е започнала, но в двора на „Св. Димитрий” вече има хора с торби и чанти. Част от тях така и не влизат в храма. Службата свършва и корбанът в столитровите казани се освещава от свещеник. Тези, които са се черкували излизат от черква и се нареждат на образувалата се опашка. За тях, които са участвали молитвено в службата, това, което ще получат е освещение. Взели са анафора или са се причастили с претворените в богослужбата дарове, след като са постили, изповядали са се и са получили благословение да вземат причастие. За тях няколкото глътки корбан са завършек на празника в чертите на храма. За другите, някои от които се колебаят при въпрос какъв празник е днес, това, което се случва е раздаване на храна... Това са предимно възрастни хора, по-голямата част от живота на които е минал във времената на „развития социализъм”, които са възпитавали децата си в дух на атеизъм и са сочели „поповете” като „народни потисници”. Божието вразумление сега се изсипва върху тях. Те пренасят социалните си навици от безчислените опашки, на които са чакали през годините и са настоявали за предимство по причина на политическа принадлежност или като на социална придобивка.
Дошлите на големите празници фото и телевизионни репортери много ги обичат и обективите им ги търсят упорито, за да хванат измъчени лица с протегнати ръце с празните съдинки, докато устата убеждават ненужно, че са болни, че са инвалиди, че едва стоят на краката си... Напразно ревностен енориаш се опитва да отклони репортерите като се позовава на член 32 от Конституцията, съгласно който никой не може да бъде сниман без негово знание. Единственото, което се чува от страна на нагъл фотограф, който се радва неприкрито на суматохата, е: Ти, пък какъв си тука!
И едните и другите са чада Божии, само че блъскането по силата на навика, невъзможността за няколко минути да се променят навици създавани с десетилетия, превръщат раздаването на корбана в изпитание за църковните служители и енориашите, които им помагат в раздаването. Съсредоточени само върху това, което се раздава, дошлите само за корбана не обръщат внимание на обясненията, че всичко това се раздава, защото черкуващите се са събирали пари в последните седмици, купили са продуктите и са участвали в приготвянето... Че не е важно количеството на това, което е осветено, че то няма да нахрани тялото, а ще освети душата за празника... През цялото време фотографите щракат с апаратите и мигом си тръгват, когато на опашката остават въцърковените – тези, които чакат търпеливо, благодарят на Бога и поздравяват за празника. А празникът бушува с настроението на хилядите, които ще се извървят в храма до края на деня независимо дали е работен ден, защото атеистичността на българина е мит. Българинът всъщност е дълбоко вярващ човек, но не обича да демонстрира вярата си, да се тръшка пред всички в земни поклони и да се моли в изстъпление. Тези, които по някаква причина, най-често кореняща се в новата история, са се откъснали от вярата, но по Божия милост отново са получили този дар, понякога стават по-ревностни от другите, които не са забравяли Бога и в годините на всеобщо отстъпление от Христа...
„Защо тук пише „корбан”? – пита строго женица в пенсионна възраст. – Аз съм учителка и ще ви кажа, че според литературната норма, трябва да го напишете „курбан”! Това е черква все пак!” На гневното поучение свещопродавачката, до която седи касичката за събиране на средства за корбана, вдига вежди и поглежда безпомощно. Млад мъж, пък се заема да обяснява, че „нормата”, както винаги, е изкривила истината под претекст, че грешното изговаряне или изписване е „придобило гражданственост”. В подкрепа той взима една от Библиите за продаване, отваря на Евангелието според св. ап. Марк и чете стих 11 от глава 7: „Ако някой каже на баща си и майка си: корбан, сиреч, дар Богу, е онова, с което би се ти позувал от мене, - такъв вие не го оставяте вече да стори нищо за баща си или за майка си...”
„Корбан! – натъртва той. – Това, както виждате, ще рече Богу дар! Вярващите събират пари и раздават храната, която са приготвили на ближните...”
Това е „богословието” на корбана. У ближния е Божият образ, затова раздаването на осветения православен „корбан” е „Богу дар”! Тази дума Иисус Христос е превеждал на учениците си, което означава, че още тогава, тя е била неразбираема. По това време иудеите говорели арамейски, а техният собствен език е бил достояние на свещениците и левитите. Тази подробност отхвърля твърденията на мнозина, че думата е от арабско-турски корен и предполага ритуал на заколение на животно. Протестантските и друговерните опоненти на Православието много обичат да посочат примера с „курбана”, като старозаветен анахронизъм. Те просто не знаят, че корбан е както ястието от месо, така и от риба, постното или строго постното (без олио) ястие, което се освещава и раздава на ближия в радостта на православния празник! Когато празникът се падне в постен ден – сряда, петък или по време на някой от четирите големи поста, тогава ястието естествено е без месо! А заколението на животното не може да се обвързва с какъвто и да било християнски празник. Друг е въпросът, че всичко, което Бог е осветил за храна, може да се раздава като корбан.
Днес традицията на подготовката, приговянето и раздаването на корбана не навсякъде пази връзката със своите корени в църковната традиция. Нейна разновидност е т.нар „празник на селото”, който обикновено тръгва от деня на почитане на светеца, чието име носи черквата в селото. Тъй като тази традиция е стародавна, то корбаните на село обикновено са по стария църковен календар, който е назад с тринайсет дни от новия, приет преди по-малко от половин век.
Понятието „корбан” има и своята кулинарна характеристика. В източната езикова област, където „я” замества западнобългарското „е” в някои думи (мляко-млеко, хляб-хлеб и т.н.) под корбан обикновено се разбира сварено във вода овче или шилешко месо. Това, което се добавя е сол. В по-редки случаи – зърна черен пипер, а някъде и малко ориз. В Западна България се приготвя т.нар. „червен” корбан, в който освен месото се слагат и зеленчуци – лук, чушки, домати, както и яйчена застройка. В Шопско пък се приготвя често стар фасул с овче месо. Много често в Софийско корбани, които тук в селата се наричат „оброк”, се правят при оброчни кръстове, с което този край е осеян в отглас от времената, когато тук е била Малката или Софийската Света гора. Всеки оброчен кръст е изграден от фамилия, която изпълнява семейната традиция да прави оброчното приношение на деня на светията, на който е наречен оброкът.
В „Св. Димитрий” рецептата за корбана с месо съществува в два преписа, като основата е една и съща, но разликата е в по-голямото поне три пъти количество олио, в тази отпреди четиридесет години. Очевидно тогава готвенето с повече мазнина е било смятано за по-празнично.
В столицата все по-рядко се готви на жив огън, тъй като градската среда трудно пази спомените за своя селски произход. За това къде ще се раздаде корбан обаче добре се знае от черкуващите се, както и от тези, които образуват опашка преди да е свършила службата. Тази наглед разбираема и свързана с умението на нашия народ да празнува приповдигнато и със задължителна трапеза, е всъщност доказателство, че Православието е здраво вкоренено в мисленето, бита и представите за ежедневие и празник на българина.


Първа публикация: в "Монитор" от 21 февруари 2009 г. под заглавие "Постът не е диета, а изпитание"