ЗАЩО ВЯРАТА В ХРИСТОС СПАСЯВА?

Възкресението на Господ Иисус Христос е най-парливата тема за враговете на Православието. Опитите за отричането му започват още на следващия ден след това най-важно събитие в човешката история - отпадналите от Бога иудейски сектанти садукеи подкупват стражата да каже, че е заспала и че учениците му са откраднали тялото. Още тогава е било ясно, че огромната канара, с която е бил затулен входът на гробницата, приготвена от Йосиф Ариматейски за собственото му погребение, не може да се отмести толкова безшумно, че професионалните военни, които стоят на пост само на крачка, да пропуснат това събитие...
За нас, живеещите 2000 години след възкресението, е необяснима упоритостта на ревностните иудеи да отричат факта на събитието, което каленият в пустинята, в заточението на вавилонския плен воден от Бога народ, очаква от векове. Обяснението е много просто - еретиците садукеи са взели властта сред висшето духовенство - първосвещениците, а според тяхната ерес няма задгробен живот! Няма живот след отделянето на душата от тялото.
Възкресението на Христос е всеобхващащо събитие - то е точката, в която развиващата се във времето история се пресича от вечността. Душата е безсмъртна, а земният живот е един кратък епизод, в който човек е задължен да се бори с греха чрез покаяние.
Бог влиза в историята чрез второто Си Лице - Бог Син - Иисус Христос. Живее праведен живот, което е най-важният урок за последователите Му, и чрез вярата във възкресението Си отваря отново вратите на вечния живот в Небесното Царство.
Тленността на тялото и краткият срок на живота на земята е следствие от грехопадението на прачовека Адам, който пренебрегва Божията заповед да не яде от плода на дървото за познаване на добро и зло. Това дърво не се охранява от човека, защото Бог му има доверие. За да се изкупи този грях, човекът трябва да върне доверието към него. Именно това е актът на вярата във възкресението на слезлия от небесата Син Божий. Човекът е слаб и след като напуска небесните предели, облечен в плът - „кожени дрехи", както се казва в Писанието, той вече не живее в онова тяло, дадено му при сътворението, което не воюва с душата, не остарява, не боледува и не гние: „И направи Господ Бог на Адама и на жена му кожени дрехи, с които ги облече" (Битие 3:21).
Изкуплението на греха на недоверието не е по силите на човека - на земята той е слаб и непрестанно го преследват внушенията на неговия измамник. Така човек е осъден да се бори с греха, да му се предава и да се изправя, когато се обръща към Бога за помощ. Тази помощ обаче е възможна единствено чрез вярата в Бога.
Бог Син живее между хората в образа на човек - неговото тяло изпитва страданията, чрез които изкупува цялото човечество. Поради тази необяснима тайна Той е Богочовек - с човешката си природа преминава през страданията и кръстната смърт, но с божествената си природа слиза в ада и разкъсва веригите на живелите до този момент хора. Така пътят към рая е открит.
Особено важно е новозаветното послание, което получаваме от поведението на двамата разбойници разпънати от двете страни на Христос. Единият от тях проклина, докато изпитва мъките на ужасяващото наказание. Другият обаче, благоразумният разбойник, в страданието си се разкайва за всички престъпления, които е извършил през живота си. Така по необясним начин сърдечните му очи се отварят и той вижда до себе си бога-изкупител. „Помени ме, Господи, когато отидеш в Царството Си!" (Лука 23:42) - моли окаяникът, осъзнал, че на кръста плаща за страданията, които е причинил на ближния. И ето, че вярата в Бога, събудила се мигове преди смъртта на тялото, спасява грешника.
Мнозина недоумяват как така Бог ще прости на един негодник, който в продължение на дълги години е ограбвал беззащитни, убивал е и е насилвал? За тях Бог е дал един друг пример - този с грешницата, осъдена да бъде убита с камъни за прелюбодеяние. На събралите се обвинители Господ казва: „Който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея!..." (Иоан 8:7). Всеизвестен е резултатът от тази покана - доброволците екзекутори се разпръсват. Няма човек, който да не е извършил грях. Първият човек, който влиза в рая с Господа в царството Му, е разкаялият се грешник!
Човекът е двусъставен, както разбираме от свещеното писание - Бог създава неговото тяло от материята, която там е наречена глина. А след това вдъхва в него душа - живот, който идва непосредствено от Божия Дух. Докато пребивава в блаженство в рая, човекът живее в тяло, но това тяло има съвсем различни свойства от тялото, в което живеем в сегашния си живот, то е различно от износващите се „кожени дрехи", които само приемат неговата форма. Както пише през 1939 г. тогавашният преподавател в Пловдивската духовна семинария Б. Попов, по тялото си човекът прилича на материалния свят, а по душата си - на Бога. Тялото „е оръдие, чрез което душата се проявява и властва над света и твори в света, както Бог е определил. Чрез него душата влиза в допир с външния свят, откъдето черпи материали за своя вътрешен живот. Човешкото тяло е една чудна съвършена машина, която говори за своя мъдър създател. Който и орган да разгледаме, ще видим, че в него са приложени по един съвършен начин биологичните и физическите закони, че проявите му са в пълна хармония с всички останали органи. Какво голямо разнообразие в човешките тела и особено в израза на лицето!" пише Попов.
Господ е показал на учениците Си какви свойства ще има тялото след възкресението на целия човешки род. Той влиза при тях през заключена врата, яде късче риба и вощен мед, за да покаже, че Тялото Му е съвсем материално. Но то е материално, когато душата пожелае това. Когато Иисус Христос се явява на вървящите към Емаус ученици, те не Го познават до момента, в който благославя хляба, преломява го и „очите им се отварят". Те Го познават, а Той става невидим за тях (Лука 24:13:33).
Така според православната вяра Христос невидимо присъства между нас, когато се събираме в Негово Име. Особеното усещане на благодат по време на богослужение и най-вече по време на светата Литургия се дължи на това благодатно присъствие.


Първа публикация: в. "Монитор", 18 април 2009 г.

ЦЪРКВАТА НЕ Е ПЛАЖ – ДА СИ ПО ДЖАПАНКИ!

Враговете на Православието, днес олицетворявани от министър Даниел Вълчев, са се постарали в продължение на няколко десетилетия да създадат грешен образ на Църквата като на сдружение на попове, упражняващи влияние върху неграмотни бабички. Истината е напълно противоположна. Православната църква на българите е дала вяра, дух и книжовност на славянския свят. Когато Иван Шишман изоставя столицата и народа си, отбраната на Търново се организира от обявения за светец Патриарх Евтимий. В отсъствието на държавност през турското робство Църквата възражда образованието. Също и културата във формата на българското читалище. Православието, образованието и културата в единството си представляват българския дух, когато държава България няма. Само още един народ е оцелял без държавност, обединен от вярата - старозаветните евреи. Този, който си поставя за цел да унищожи българския дух, да ни превърне от народ в население, се захваща да изгони вярата от образованието и културата. През социализма това вървеше с държавно насилие, сега картината е друга и даниелвълчевци много разчитат да са успели да си свършат работата добре в последните десетилетия, но си правят сметката без кръчмаря.
Доказателство е многочисленият народ, който влиза в храмовете на големите християнски празници. Всеправославната среща в Солун през 1998 г. осъди – познатото и у нас явление “прозелитизма” - ходенето по къщите и агитация на вероизповедание на улицата, преследване на набелязани обекти на проповядване. Става дума за протестантските секти, по-голямата част от които са извън закона. Православието не постъпва така. Иисус Христос произнесе земната Си проповед преди 2000 години и всеки знае къде и коя е Църквата Му.
Редът в Църквата е положен със създаването на Църквата, обсъждан е на Вселенски събори. Който не знае – да пита. Никой свещеник не би отказал да отговори. Друг е въпросът, че обръщането на черквите в музеи изработва лош рефлекс на влизащите в храма да настояват за някакви “граждански права”, да не свалят шапка, да влизат с къси панталони, по джапанки или жените да са облечени като за плаж. Такова поведение е повече от лицемерно. Никой няма да си позволи да влезе така в джамия или в синагога. В православната черква обаче може, нали сме толерантни!...
Миналата година в навечерието на Великден младежи от Петдесятната църква дойдоха да залепят пред православния храм “Св. Димитър” в квартал Хаджи Димитър плакати, рекламиращи американски филм за Христос, който силно противоречи на православния догмат. Такива акции духовните бракониери провеждат винаги по Великден с намерение да отклонят колкото може повече души от православното общуване с Бога.
Хората не са загубени. Макар да ги има и тези, които не помнят защо са в черква. Преди време едва убедихме един напит здравеняк, който водешекавказка овчарка на каишка, че трябва да излезе от двора на храма с кучето. В централните храмове се случва на Великден да дойдат станали от маса порядъчно почерпени нашенци, които естествено не могат да стоят чинно, нито да участват молитвено в службата. Тазигледка е добре позната. Тя прави впечатление, но с присъствието на тези объркали се хора съвсем не се изчерпва числото на дошлите на службата. Все пак мнозинството идва да съпреживее светлото Христово Възкресение, което отвори вратите за нашето възкресяване в Съдния ден, стига да имаме вяра в Христа.

Първа публикация: в. „24 часа”, 13 април 2009 г.

ЗАЩО РАЙЧЕВ ГОВОРИ ПРОТИВ ЦЪРКВАТА?

За Андрей Райчев времето е спряло. Опитът му от 6 април под заглавие „Да поговорим против Църквата” отново ме върна във времена, в които този извел наглостта до съвършенство вечен консултант, тогава съветваше репресивния апарат на ЦК на БПК. Тезите са същите, човекът е същият, само косата е побеляла. Тогава обаче слушателят и читателят нямаха избор да изразяват собствено мнение. Райчев го правеше вместо тях. Днес обаче това не е така...
Това е едната причина да помоля редакцията на вестника да помести този „отговор по право”. Другата е, че преди 22 години бях прочел статия на „просветения идеолог” в „Работническо дело”. Горбачов подаваше методика за „преустройство” и по-оправните „съветници” в страните от съветския лагер вече разработвата творчески прилагането им „по места”. Потърсих Райчев в редакцията на вестника и му оставих едно разсъждение на няколко страници за това, защо сме осъдени да възприемаме в живота си, в бита си, в културата си модели, които се създават в чужбина; защо тогавашната социалистическа България е въведена в положението на духовна провинция. Имахме няколко дни по-късно един разговор на крак пред служебния вход на „Партийния дом” – там беше кабинетът на съветника.
Така че гледам на този отговор като на продължение на онзи разговор, макар да съм сигурен, че Андрей Райчев не си спомня за него...
Няма да преразказвам статията, чието заглавие е достатъчно красноречиво. Ще се опитам да подредя по важност тезите, изтупвани от прахта, когато на някой професионален консултант му се стори, че гражданството вече ги е забравило.
Най-важната от тях е, че Църквата е „най-богатият субект в България, който има имущество за няколко милиарда евро”. Под имущество Райчев разбира сградите и манастирите на Българската Православна Църква, които заедно със земята под тях и прилежащи терени, този информиран човек оценява на няколко мириарда евро. Или поне тази част, която е върната на Църквата. Защото далеч не всички „имоти на Църквата” са й върнати. Твърде много от тях продължават да носят доход на държавния бюджет, както по времето на социализма в някакъв смисъл допълваха „трудовото” възнаграждение на Райчев. Нямам предвид отдавна продадените, чиито документи са унищожени. Понятие като „църковна олигархия няма”, тъй като Църквата според Устава си не позволява на висшия клир да има свои частни средства.
„Училището, - както внушава Райчев, цитирайки К. Колев, - се базира върху науката, т.е. върху свободата, съмнението и абсолютната забрана да се смята нещо за вярно само защото го пише някъде.” Да оставим, че съмнението в „записаното някъде” струваше главите на съмняващите се, докато Райчев им преподаваше категорическия императив, че Бог няма. Как е възможно обаче такова безочие: българското училище е създадено от православни духовници – от Св. Климент Охридски, Св. цар Борис-Михаил. То е било огнище на православната духовност и именно райчевите „другари по оръжие” му отнеха свободата да бъде такова. Нима Райчев мисли, че поколенията, които помнят това, вече са си отишли? Че са забравили за убийствата без съд над свещеници и миряни? Че са забравили какво се случваше с тези, за които се каже, че са ходили на черква?
„Науката”, на която уж се базирало училището е обречена да остава винаги теория. За да избегне критиките на своята нестабилност, част от тази „наука”, която за Райчев беше и очевидно още е идеологическа, си служеше с репресии. Тези репресии само през 20 век отнеха живота на стотици милиони хора. Това ли той нарича свобода на науката?
Очевидно е, че Андрей Райчев вярва, че е необикновен човек, защото не е „обикновения човек”, за когото Православната Църква „присъства чрез долнопробни суеверия”. Това, според него, са чудотворните икони, светената вода. Той не вярва те да имат допир със светостта, следователно те са празноверие, което „по нищо не се различава от „вярата” в НЛО”!
За него Църквата се схваща като „митница на Бога”! Нормално е човек да има или да няма православна вяра в Бога. Но да не уважава Неговата Църква, Чието основаване е описано в Евангелието и Чиято традиция се явява Православието, това е неразбираемо.
В интервю полемизирайки с един скандален политик Андрей Райчев подчерта еврейската среда, от която произхожда. Спомням си, че още тогава се учудих на омразата му към Православието, което спаси българските евреи с подвига на екзарх Стефан заплашил да отлъчи монарха от Църквата и с това да го детронира по смисъла на Търновската конституция. Нали за това Българската Православна Църква има своя паметен знак в Яд ва-Шем – израелския мемориал на Холокоста!
Или Райчев така се отнася към религията въобще? Но тогава той влиза в остър конфликт със съплеменниците си – нали държавата Израел има министър, който се занимава именно с религията! А лидерът на утрарелигиозна партия там от няколко дни е министър на вътрешните работи! Там ще смее ли да нарече равинския институт „митница на Бога”? Няма! Тук обаче може. Ние сме известни с тази „долнопробност”, която се нарича и търпимост. Как един Андрей Райчев би могъл да вирее в нашата долнопробна страна, ако я нямаше тази търпимост? Защо пък тогава живее в Мюнхен и залива с „висока проба” материали българската секция на Дойче веле, която някога даваше трибуна на хората преследвани от райчевци?...

Вестник “Труд” - 13 април 2009 г., нередактиран вариант

ДАРВИНИЗМЪТ срещу БОГА. Необходим е изключителен фанатизъм да се вярва, че животът се е самосъздал

Десетилетия наред сме убеждавани, че религията е нещо мракобесно и вече все по-трудно забелязваме, че престъпленията срещу човечеството са производни именно на възгледа, наричащ себе си „а-теизъм" - Френската революция, Октомврийската с гражданска война в Русия, Втората световна война... Крайни репресии въведоха атеизма в социалистическото училище. Затова е повече от лоша шега да се говори, че в институцията, наречена „светско училище", религиозните символи проявяват агресия. Не вярата в Бога върши това, което се описва в криминалните хроники у нас и в чужбина. Не тя подтиква деца към най-ужасни престъпления. Това прави липсата на вяра в Бога, на която се противопоставят стари и нови недоказуеми теории, една от които е прочутата Дарвинова теория.
Дарвинизмът е част от т.нар. еволюционна теория, която е сбор от различни биохимически, биологически и прочие теории, но все пак заема централната част в тях с авторитета на първооткривателството.
Противно на повсеместното мнение, Дарвин обаче не е бил атеист!...
Израснал под атеистичното влияние на известния в околността лекар Робърт Дарвин, Чарлз от дете събира колекция от насекоми, без да убива... събирал само мъртвите бръмбарчета, защото смятал, че няма право да отнема живот! Останал от дете без майка, бъдещият символ на атеизма е записал в своята „Автобиография", че когато закъснявал за училище, „усърдно молел Бога за помощ", а когато получавал добра бележка, това се дължало „на молитвата".
В детското си съзнание Чарлз ясно виждал каква е участта на отпадналите от Бога след смъртта на физическото тяло... Бъдещият известен биолог записал медицина в Единбургския университет. Християнин по вяра обаче, младежът не можел да понася гледката на кръв и трупове и това го принудило да се откаже от медицината. Изглежда, че баща му бил забелязал религиозността на Чарлз, защото го посъветвал да стане... свещеник! Чарлз Дарвин станал студент по богословие в Кембридж, където получил бакалавърска степен по теология. Вместо да заеме веднага мястото на провинциален пастор обаче младежът се включил в известното петгодишно околосветско пътешествие, взимайки на борда на кораба Библията и религиозно-мистичната поема на Джон Милтън „Изгубеният рай". Дневникът, който Дарвин води по време на пътешествието и който издава след завръщането, е ключ към разбирането на неговата теория. Този дневник дори поставя под съмнение доколко „еволюционната теория" има правото да си присвоява теорията на Дарвин! „Струваше ми се, пише Дарвин, че тук присъствам при самия Акт на Творението".
Виждайки така различните от британската среда флора и фауна, в заключителната глава на дневника си той пише: „И тук, и там ние виждаме храмове, пълни с разнообразните произведения на Бога на Природата. Никой не може да пребивава в тези диви места, без да изпитва вълнения и без да почувства, че в човека има нещо повече от простото дихание на неговото тяло".
Драмата на Дарвин започва по необясним за самия него начин... Имайки добро образование, Дарвин разбира, че е на прага на световната известност, нужно е само да опровергае някое съществуващо до този момент убеждение...
В края на живота си той все пак признава в писмо до приятеля си Форсайт: „И в най-крайни моменти на колебание аз никога не съм бил атеист в смисъл да отричам съществуването на Бога"... В съзнанието му мига червената лампичка, че еволюционният възглед е лесно опровержим. „Защо всеки геологичен слой не е пълен с междинни биологични видове? - смущава се той. - Може би това ще е най-силното възражение срещу моята еволюционна теория!"
В „еволюционната теория" наистина липсва един изключително важен елемент: доказателство, че видовете преминават един в друг. Процес на такова преминаване не е наблюдаван до този момент.
За хората, които са под влияние на узаконеното предположение за самосъздалия се живот, е трудно да се разбере защо в XXI век големи учени, светила в различни клонове на науката, вярват, че животът е създаден от Бога. А и през ум не им минава, че е необходим изключителен фанатизъм да се вярва, че животът се е самосъздал. На такова събитие никой никога не е присъствал. Обратното обаче е съвсем очевидно - животът съществува без да може процесът на създаването му да се имитира. И това е най-необоримото доказателство за съществуването на Бога-Творец.
Научните опровержения на дарвинизма са многобройни. Докладите от международната конференция от 2006 г. на Лондонското кралско дружество например, посветена на произхода на живота на земята. Те са повече от 200 и в болшинството си признават, че предположението на Дарвин за възникването на живота в малък термален басеин е несъществено, че нищо не доказва възникването на амиокиселини при „естествени условия" и т.н.
Дарвинизмът си остава теория... Но пораженията, които тази теория нанесе и нанася върху съзнанието, са огромни. Най-големи са пораженията обаче, когато "рожбата" на Дарвин е използвана за политически цели.
Ако теорията е вярна, то нищо не би трябвало да ограничава живите създания да продължават да се възпроизвеждат в нови и нови видове. Но тогава човекът също е стъпало в еволюционната верига. Измежду хората се пръкват свръххора, а от тях пък - свръхсвръхчовеци. На нас това може и да ни е смешно или пък да ни припомни някой от стотиците вече сюжети за свръххора, които съвсем не случайно произвеждат развитите киноиндустрии. На жертвите на хитлеризма обаче никак не им беше до смях. А чудовищния възглед на Хитлер (между другото и този на Сталин) почиват на „еволюционната теория".
Православието обаче казва нещо съвсем друго: че всяка душа е скъпа Богу и че Бог желае всеки човек да се спаси.

Критика на еволюционната теория

В доклада на грузинския професор Амиран Пирцхалава „Критика на еволюционната теория от позиция на съвременните достижения на биологията", прочетен на заседание на креационисткото дружество при Грузинската патриаршия на 27 февруари 2009 г., пише: „Всички живи организми са създадени на ниво молекулярна биология; всеки клас е уникален и е изолиран от другите. Те не са свързани едно с друго чрез звена-посредници. В живите организми протичат изменения, които се пораждат от следните фактори: околната среда, рекомбинация на гените, мутация и естествен отбор. Въпреки това обаче предизвиканите от тези фактори изменения неизменно се ограничават в пределите на дадения вид и не способстват за възникването на нови видове живи организми. Произходът на новите видове е свързан със свърхестествени причини - с чудото на Творението. При това принципиален признак за креационния модел (моделът на Сътворяването - б.п.) се явява съществуващото в природата ни генетично многообразие, структурно съответстващо на Божието повеление: „Плодете се и се множете".

Адолф Хитлер – последователят

Антъни Нивърд намира безброй допирни точки между дарвинизма и идеологията на един от най-големите злодеи на ХХ век. В статията си „Дългът на Хитлер към Дарвин" авторът просто припомня някои пасажи в „Моята борба" на Адолф Хитлер. На смяна на неотменимите права на личността дойдоха принципите на евгениката, основани на дарвинизма и по-късно приети на практика. Както се вика, без коментар: „Този, който иска да живее, трябва да се бори; този, който не желае да се бори в този свят, където постоянната борба е закон на живота, няма право на съществуване... Силната раса ще изтласка слабата... На природата са противни бракове между силни и слаби, но още повече й е противно смешението на висша и нисша раса, защото това е способно с един удар да разруши всичките й трудове по въвеждането на висшата раса, което се извършва в продължение на стотици хиляди години...
…Народната държава е длъжна да постави расата в центъра на живота... Тя трябва да следи за това децата да се раждат само здрави... Държавата трябва задължително да забрани да се размножават всички, у които има явни или наследствени болести и тази забрана трябва да бъде осъществена на практика" (Hitler, A. Meim Kampf (1933), tr. R. Manheim, Hutchinson 1969).

Първа публикация: в. „Монитор”, 4 април 2009 г.