четвъртък, 18 март 2010 г.

ЗАЩО НИ БЕШЕ НУЖНА ВЪЗСТАНОВЕНАТА БЪЛГАРСКА ЕКЗАРХИЯ


Преди около месец в разстояние само на 5 дни у нас трябваше да се честват всенародно две годишнини. Те с разлика от точно хиляда години отбелязват раждането на Българската Православна Църква преди 1140 години и възстановяването на Българската Екзархия преди 140 години. Ако първото събитие заковава името на нашия народ и страна на страниците на историята на Европа и света, то второто отбелязва официалното признаване на съществуването на българската народност, за която световната политика вече нямала памет. За мнозина в онова историческо време българите били изчезнал народ. Самият турски султан, чиито най-приближен съветник бил известният, но не и с българския си произход, Стефанаки Богориди, не знаел, че „в царството му има такъв рум-миллиет (християнски народ)”, както пише Тончо Жечев в „Българският Великден”. За Българската Патриаршия след унищожението й при превземането на столицата Търново в 1393 година знаели само малочислените църковни историци, но и те я причислявали към безвъзвратно изчезналите клонове на Едната Апостолска Съборна Църква. В 1767 година пък със султански ферман била неканонично закрита българската Охридска архиепископия и с това изчезва всякаква видима следа от мощната някога държавна и духовна конструкция. Остава невидимото – духът на православна България.
Във връзка с тези кръгли годишнини, в които се открива и един вид съвпадение, трябваше да очакваме всенародни тържества. Старателно подготвяна месеци наред програма, с която са се ангажирали властите и институциите. Но празникът си остана затворен вътре в Църквата, дори не в съзнанието на всички членове на мистичното и тяло. Негово Светейшество Максим Патриарх Български заедно с архиереи и иереи на БПЦ отслужи света Литургия в патриаршеския катедрален храм „Св. Александър Невски”. На Литургията едва ли присъствуваха повече от 50 души...
Не това обаче е основният проблем свързан с представата на съвременния българин за същността и необходимостта от акта на възстановяване на несъществувалата векове и отново възкръснала Българска Православна Църква. Далеч по-важно е, че редица сериозни историци и интелектуалци виждат в признаването на Екзархията една погрешна стъпка, която сериозно е навредила на православния дух на българина по причина на това, че от 16 септември 1872 г. до 22 февруари 1945 г. Българската Православна Църква не е канонично призната от другите Поместни Православни Църкви. Схизмата, на която е обречена Екзархията, е тъжен факт в нашата църковна и политическа история.
Въпросът защо се стига до нея е тема на няколко задълбочени изследвания (както и на няколко десетки популярни), на които няма да се спираме тук. Повечето от тях са на мнение, че продължителната липса на канонично общение всъщност ни поставя извън кръга на благодатните Православни Църкви, а това поставя под съмнение доколко нашата Църква е действителна, доколко в нейните Тайнства участва Светият Дух и доколко присъства Христос, като неин Първосвещеник.
За вярващите православни християни Православните Църкви, обединени в канонично общение, представляват Тялото на Църквата, чиито Глава е Самият Христос, Който е и нейният Първосвещеник – Основател на Тайнствата и принесъл Сам Себе Си в последната за Православието кръвна жертва. Откъсването на някоя от Църквите-посестрими от Тялото на „Едната свята, съборна и апостолска Църква” (както Църквата е дефинирана в Символа на вярата) би трябвало да означава откъсване от Христа, а това вече я прави да изглежда обикновена човешка организация, която безплодно изпълнява ритуали без в тях да участва Божията благодат.
Умишлено не посочвам авторите на тезите, които се покриват или са близо до това схващане, защото повечето от тях имат сериозни заслуги към църковната история и църковността и поменаването им тук може да ги огорчи. Аз пък от своя страна заявявам пълното си несъгласие с горното предположение.
Друг важен аргумент против възстановяването на Екзархията е фактът на разкъсването на връзките с елинофонните Православни Църкви, които са в основата на схизмата. Това са Цариградската Вселенска Патриаршия, Еладската (Гръцката) Православна Църква със седалище в Атина, Иерусалимската и Александрийската патриаршии. Впрочем, нека отбележим, че главата на Иерусалимската патриаршия Негово Светейшество Кирил ІІ единствен от главите на Църквите-елинофони се противопоставя на решението да се обяви Българската Екзархия в схизма. За това той заплаща с низвержение от поста си. През 1872 г. всички тези Църкви, с изключение на Еладската, се намират на територията на Османската империя и отношенията им често са по закон санционирани чрез действия на властите. Не е без значение и това, че главата на всяка от тези Църкви трябва да се утвърждава от Високата порта. Това извиква и основателното съмнение, че схизмата е продължение на политическа интрига на Империята, започнала с подкрепата на дейците на възстановяването на Екзархията. Целта е очевидна – разкол между Църквите посестрими. Разкол, който трае десетилетия. Обстоятелството на низвержението на Иерусалимския патриарх Кирил Втори са друго основание да се подозира такава интрига. Няма как да се свали патриарх на Църква на територията на Османската империя без знанието и разрешението на султана.
Според критиците на възстановяването на БПЦ дейците-възрожденци са се занимавали твърде много с политика и твърде малко са живеели своя църковен живот в Христа, на което се дължи отчасти и схизмата. Чрез тази схизма ние не само се осъждаме на изолация, която (според някои автори) води едва ли не до Междусъюзническата война, но и става важен фактор в противопоставянето на Балканските православни страни за дълго време. Противопоставяне, чиито плодове берем и днес.
За да се разбере, доколко това схващане на този значим епизод от българската нова история има основание, нека по-напред да поразсъждаваме за метода на историческата наука, който се ползва от критиците, и не само от тях.
Този метод е на причинно-следствената връзка. Според него едни събития в историята водят до други, те – до трети. Така днешната действителност става проекция на това, което нашите деди са сътворили в онези отдалечени по време исторически моменти, които обсъждаме. Този метод е чиста диалектика и за поколението, към което принадлежа, той е наследство от времето, когато диалектиката беше единствения метод за разглеждане на историята, литературата, културата като цяло и предметите на другите хуманитарни дялове на познанието. Диалектиката обаче не решава един много важен проблем: ние никога не знаем в цялост точните събития и действащите в тях лица, които са съставки на конкретни периоди в историята. Това ни принуждава непрекъснато да търсим нови и нови сведения, да възприемаме, съпоставяме и отхвърляме теории и схващания. Така изведнъж разбираме, че превратът от 9 септември 1944 година е извършен от същите лица, които са извършили и преврата от 19 май десет години по-рано – през 1934 година. А години наред си мислим, че това са извършили храбрите партизани, които като лавина слезли от планините, те пък били само 8 души, които се криели в квартал Банишора...
Освен диалектическия метод обаче историята разполага с един друг метод, който е значително по-малко популярен: разглеждането на историята като Божий промисъл. Божият промисъл е богословско понятие, което означава всеобхватно въздействие на Създателя на всичко видимо и невидимо върху творението. Това въздействие има за цел спасението на човешкия род, който е венецът на това творение. Човекът е надарен със свободна воля, която може да се обединява с Божията или да й се противопоставя. Когато човешката воля се обединява с Божията, човекът действа според Божията воля, която има единствената цел да го спаси за вечния живот. Когато човешката воля се противопоставя на Божията, човекът действа по Божие допущение, което се осъществява, фигуративно казано, пред Божието полезрение, и което също може да доведе до спасение, но след изкупление на греховете. Божията воля е непознаваема за човека, освен в случай на Божие откровение, при което човекът директно узнава каква е Божията воля.
От самосебеси се разбира, че този метод за разглеждане на човешката история, като сага за спасението на всеки човешки индивид по отделно, е разбираем и премлив предимно за вярващите православни християни. Така обаче е само на пръв поглед.
Преди известно време, в хода на една беседа по въпросите за схизмата, не се стърпях да взема участие със следния риторичен въпрос: След като всички ние сме кръстени в същата тази Църква, от която схизмата е свалена, действително ли е нашето свето Кръщение, след като сме го приели в Църква-наследник на пребивавалата в схизма толкова десетилетия Екзархия? В интерес на истината не получих точен отговор. А въпросът е риторичен, защото съдържа в себе си отговора: след като схизмата е паднала, значи сме действително кръстени. Добре, де: ами нали ако не беше възстановена преди това Екзархията, тя нямаше и да излезе от схизмата. Просто Българска Православна Църква нямаше да има!
Какво следва от това: Щом нашето Кръщение е пътят на нашето спасение, то възстановяването на Екзархията дело на спасението ли е или е дело осуетяващо нашето спасение? На този въпрос няма защо да се отговаря.
Подходът историята да се разглежда като действие на Божия промисъл обаче съвсем не е затворен в богословието. Пророчествата в Стария Завет много често и много точно предсказват събития в историята на еврейския народ, често пъти отстоящи на по няколко века напред във времето. Ветхият Завет посочва точно белезите, по които да бъде разпознат Месия – Христос в Личността на Иисус от Назарет. Посочва и събитията по време на Неговата земна проповед, изкупителната Му смърт на Кръста и Възкресението, които отварят пътя на човека към вечността. Няколко пророчества на Самия Христос в Евангелието посочват събития, които отстоят с хилядолетия от деня, в който Той е произнесъл проповедта Си. А какво да кажем за описаните в Откровението на св. ап. и евангелист Иоан Богослов събития, на които сме вече непосредствени свидетели – на възстановяването на Соломоновия храм от евреите, което непосредствено предшества пришествието на антихриста и властта му в продължение на три години и половина. Не четем ли в новините, че жертвеника на храма е вече построен, че подготовката за възстановяването на храма е приключила, остават подробностите по отстраняването на джамиите, които се намират вътре в храма – Омаровата и Ал Акса... Всичко това е действителна история – състояла се и предстояща.
В този смисъл въпросът, зададен в заглавието на тези бележки, също е риторичен. Възстановяването на Екзархията е богопромислен акт, който със сигурност има Божествена санкция, доказателство за което е, че същата тази Църква е отново приета в семейството на Църквите-посестрими. А това означава, че Божията благодат е в нея.

Днес немалко факти говорят в полза на схващането, че разделението на наследството на империята на Осман е било обсъждано от Великите сили години преди Българския Великден. Мястото на България и българите съвсем не е било това, което нашите деди сами са извоювали. Враждебното отношение към българското другомислие е било известен факт, на който са обръщали внимание дори свободно мислещите гръцки интелектуалци. Такъв ясен пример е реакцията на гръцката общественост, когато през 1860 година Григор Пърличев печели в Атина на ежегодния конкурс първа награда и златен венец за написаната на класически гръцки език поема „Сердарят”. Конкурсът е анонимен. Когато се разбира, че го печели българин, избухва скандал. Изплащането на наградата се отлага под всякакъв предлог. В печата се сипят обиди към българина. Намират се обаче и честни души, които издигат глас в защита на таланта и клеймят просташкия национализъм, който съвсем не е предизвикан от султанския ферман за учредяването на Екзархията, защото това се случва 12 години по-късно!...
България е най-старата държавност в Европа, докато други държави, някои от които – смъртни врагове на българщината, липсват от векове на картата на Европа и света.
България и да изчезва временно от картите, чертани от хора с всичките им страсти и пристрастия, пак се появява, защото народът й има тази заслуга пред Бога – да работи за изпълнение на Неговия план за спасение на човечеството – да съхранява и разпространява вярата в Живия Бог, с Когото се надявам да живеем вечно в Неговото Царство...

Първа публикация: argobg.net