вторник, 18 декември 2012 г.

ЩЕ ПРЕДАДЕМ ЛИ ДОБРОВОЛНО ДЕЦАТА СИ НА ДУХОВНО ЗАРОБВАНЕ?



Когато пишех тази статия, още не знаех, че във Великобритания и Канада (вероятно и в други страни) вече се правят опити да се въведе предучилищно образование за 4-ри годишни деца. В тези страни обаче то не е задължително, а в програмата на Великобритания специално се подчертава, че родителите трябва да бъдат питани дали това не е в разрез с техните религиозни и философски виждания за възпитанието и образованието на децата им (виж: http://www.education.gov.uk/schools/teachingandlearning/curriculum/a0068102/early-years-foundation-stage-eyfs).
Образованието е неделимо от възпитанието, най-малко защото преподава възгледи, които са част от определена идеология. Ако тази идеология поддържа теорията за самовъзникването на живота от свръхсложни химически процеси, то нейните аксиоми са също толкова недоказуеми, както на атеистите изглеждат аргументите на вярващите православни християни за Сътворението. Това означава, че така наречените „точни науки” почиват на основата на определена идеология и че тяхното преподаване, в съществуващия в образователната система вид, има възпитателно и идеологизиращо значение. При това решаващо за бъдещото им развитие и за определянето им като вярващи или невярващи. Дискриминирането на определен религиозен възглед в образованието за сметка на също толкова неподдаващия се на доказване атеистичен възглед, доминиращ образователната система, е много сериозно нарушение на правата на личността. С това и със съответните текстове на международните документи във Великобритания се съобразяват. У нас не смятат за нужно. Това не показва ли презрението на антихристиянския фактор, наместил се някак и някъде в управлението на страната, към обикновените граждани?
В статията за „24 часа” пропуснах да отбележа и бисерите на кощунството на реформаторите в образованието, които само преди месец предлагаха да се премахнат диез, бемол и бекар от музикалното общо образование! Смятам за чудовищно издевателство това, че същите, които доразбиват една от най-ефективните в света образователни системи, като каквато успя да се запази българската и във времената на социалистическа идеологизация, се опитват да наложат законодателно задължителното предучилищно образование за 4 годишни деца.
През 2007 г., няколко седмици преди да почине, американският режисьор и продуцент Аарон Русо разказа пред камера в прочутото си интервю, какво му е споделил неговият приятел Ник Рокфелер: че феминизацията има за цел да откъсне жените от семейните им задължения, за да... плащат данъци, а децата ще бъдат принудително откъснати от родителите си, за да бъдат изолирани от възпитанието на традиционните ценности, за да станат носители на съвсем нов мироглед – богоборческия ( http://www.sveta-nedelia.org/lm/biblioteka/video/2010-11-04-aaron-ruso-za-rokfeler.html ).
РР

По времето на социализма България беше нещо като полигон за социални експерименти. Изглежда и днес сме особено подходящи за опитни мишлета - закрепостяват ни към “Топлофикация”, монополизират ни водите, без да ни питат, но ние надаваме вопли едва преди да спрем да дишаме.
Учени от Центъра за демографска политика изнесоха данни, че сме вече под 7 милиона, т.е. догонили сме показателите от 1947 г.
Паднали сме с 8 места и в друга класация - децата ни до 4-и клас са много по-малко грамотни в сравнение с период отпреди 5 г.
На какво се дължи това? На нежеланието да учим децата си ли? Защото искаме да ни няма ли? Не. Дължи се на държавната политика. Тя целенасочено унищожава постигнатото във всички социални сфери и най-вече в образованието!
Като луд учен от филм на ужасите някакъв фактор в управлението постоянно се стреми да деградира образователните институции, посяга на БАН, систематично разбива всичко, което намирисва на успех. Нов проект за закон за предучилищното и училищното образование е шедьовър в този мрачен сериал.
В доказано неработещата система на образованието децата ще трябва принудително да бъдат въведени в “предучилищно обучение" след като навършат... 4-годишна възраст!
Замазвайки това сатанинско въжделение с приказки за по-голям избор пред децата, системата всъщност желае да ги откъсне от семействата им, което не се прави никъде по света на тази възраст. Някъде се експериментира с форми на обучение от 5-годишна възраст, но това не е задължително - децата не растат еднакво бързо и не научават основните неща еднакво бързо.
Къде ще бъдат пратени децата ни, след като “законът” ги отнеме от семействата? В неотоплени неподдържани сгради, където ще бъдат “възпитавани и образовани” от нископлатени учители и където ще бъдат хранени с доказано вредни храни?
Или изведнъж отнякъде ще се появят парите, които сега властта отказва на научните и образователните институти? Що за лицемерие!
Един ли, двама ли министри на образованието не станаха рупори на отказ да се допусне обучението по религия в училищата! Един от тях си позволи да каже, че църквата си има “неделни училища”, там да си преподава вероучението, макар идеята за предмет “Религия” съвсем да не засяга само православното вероучение.
Да, но за всеки случай проектът за закон блокира напълно възможността да се провеждат на територията на България каквито и да било образователни прояви, без същите тези вездесъщи ликвидатори на нашето бъдеще да издадат лиценз! Смайващо, нали!
Ако законопроектът мине, рано или късно енорийските храмове ще трябва да кандидатстват за "лиценз за неделно училище" - нали законите по презумпция са за всички. Какъв ще бъде обаче резултатът от молбата за издаване на такъв лиценз, ако онзи, който го дава, е същият, който се готви да премахне "религиозните символи" от училището!
Този, който си позволи да организира каквито и да било форми на обучение, без да има такъв лиценз, ще бъде санкциониран! Според чл. 344 (1) наказанието ще бъде глоба или “имуществена санкция”. Нищо, че член 18 (4) от конституцията не допуска държавен монопол в сферата на образованието. Нищо, че точно същата конституция чрез чл. 23 задължава държавата да създава “условия за свободното развитие на образованието”.
Нищо, че според чл. 14,3 на Европейската харта за правата на човека родителите имат правото да образоват децата си според своите философски, религиозни и педагогически убеждения. Един държавен лиценз, издаван или отказван от страна на хора, доказани противници на православието, ще осуети упражняването на право, гарантирано и от нашата конституция, и от Европейската харта.
Защо тогава се чудим на умножаващата се неграмотност, която скоро ще падне под нивото на грамотността през турско! Защо се чудим какво ни стопява! Кой, как и защо си е поставил за задача да ни унищожи, е въпрос на сериозен изследователски анализ, който едва ли някога ще бъде направен. Резултатът обаче е очевиден.

Вестник „24 часа”,
Предучилище за 4-годишни е сатанинско въжделение”

четвъртък, 6 декември 2012 г.

ДОПУСТИМАТА ПРОДАЖНОСТ


С мой приятел, отличен специалист в една от медийните професии, сме говорили неведнъж за Църквата и за голяма моя радост възгледите му бяха православни. Това донякъде реабилитира „съсловието”, както помежду си се наричаме хората от тези професии, доколкото дойдох в Църквата от една такава. Така се зарадвах и когато разбрах от брата на мой някогашен колега, у когото никога не съм подозирал каквато и да било религиозност, че не излиза от дома си без сутринта да си прочете молитвите от „Псалтира”, както брат му погрешно назоваваше неговия молитвеник. Дори ме досрамя, че не крия принадлежността си към светото Православие, а ето, че този мой колега никога и с никого вероятно не е споделял вярата си. Успокоявам се, че все пак така свидетелствам, един вид изповядвам Христа за всички онези хора, сред които се движа. Някои от тях вероятно също биха се зарадвали, други – учудили. Има и такива, които вероятно смятат, че нямам право на вяра, след като преди да повярвам, не съм бил вярващ. Абсурдно звучи, но е така. Една моя колега от „съсловието” ме попита веднъж в годините преди 10 ноември 89-та, дали няма да кандидатствам за „член на партията”. Тогава под това се разбираше член на комунистическата партия – единствената в страната, на която незабележим сателит беше фиктивният „земеделски” съюз. По онова време членството в БКП означаваше път в кариерата, а аз бях завършил престижна специалност, от което автоматично се очакваше летящ старт. Моят старт обаче се оказа скок в празен басеин, бъдещето - мрачно, а социализмът обещаваше да е вечен.
Всички ние тогава, или поне 99% от младежите, бяхме членове на ДКМС – младежката организация на управляващата партия, „Комсомола”. Моята колега - също. Това означава, че, искаме или не, сме един вид „безпартийни комунисти”. Не отварям дума, че същият процент от „демократичните” лидери на прехода идваха от БКП, ДКМС, а както се оказа впоследствие – по инструкции на Държавна сигурност.
Друг е въпросът, че абсолютното мнозинство от нас, каквото и да говорят някои сега, си беше следовник на преподаденото от книги като „Тимур и неговата команда”, „Как се каляваше стомата”, „Митко Палаузов” и други от този вид, по-малко известни. Всеки, който се е опитвал да пише, е минал през темите, в които доброто е обвързано непременно с обещаното от комунизма „светло бъдеще”. Нямаше как – нали човек пише, за да го публикуват. Моето нежелание да пиша така, както и неумението ми да се свра в такава тематика „талантливо”, ме обричаше на творческо аутсайдерство...
Така и отговорих на колегата – да не би да няма безпартийни комунисти! Всички ли трябва да станат членове на БКП?
Мина време, филията на историята падна с маслото надолу и изведнъж се оказа, че няма да има комунизъм, но още не се знаеше, че преходът е проект на същите, които затваряха и унищожаваха хората, които говорят нещо различно от официалните „истини”. Че те ще станат бъдещата класа на капиталистите, срещу които ни подкокоросваха да се „борим” с перо, мотики и оръжие. Срещнах същата колега в един ден, след като с много ентусиазъм бях решил да си върна от това, което ми беше отнето в последните две безработни години до преврата на прехода. Поканих я да се включи в едно ново движение, усилията ми в което прераснаха в първата независима информационна агенция, носеща името АПИА (Агенция за печат, информация и анализ). Тя каза, че ще изчака – да види какво ще стане. Изчака, видя какво ще стане и един ден на улицата ме спря, вече напълно „демократизирана”, да ми припомни, от позиция на състоялата се нейна адаптация, нашия някогашен разговор. Само че си спомняше единствено онази част за безпартийните комунисти... „Ти, каза тя, не каза ли, че си безпартиен комунист!” На това отговорих: „Когато ти кандидатстваше за висше образование, не положи ли задължителния политически изпит? Не се ли явяваше на изпити по история на БКП, по „научен комунизъм”? Не беше ли член на Комсомола? Тогава лъга ли или изповяда негативно отношение към комунистите? Или лъжеш сега, когато няма опасност от преследвания и санкции?”
Колегата се смути. Не отговори нищо. Просто ме намрази. Тя прави знак с очи на съпруга си всеки път, когато ме види в черква, вероятно защото ме е обсъждала и "изобличавала" в мое отсъствие и защото не може да забрави това, което съм й казал.
Тя не се радва, че съм православен християнин и ако можеше, би се решила да докаже, че нямам право на православната си вяра. Че не съм заслужил вярата си с нищо по времето, когато не съм се осъзнавал като вярващ православен християнин. Ако зависеше от нея, тя щеше да ми откаже правото на вяра.
Сега имаме възможността да чуем истината, до която някога в детството си не сме имали достъп. Свободни сме да решаваме дали да живеем според вярата си. И какво място да определяме в живота си на това, в което вярваме.
Моят колега, медиен специалист, ми каза при една от последните ни срещи, че е работил за една чуждестранна организация и са му платили добре. Тази организация у нас се смята за секта, а според учението на Православната Църква съществуването й и дейността й са сатанинско дело...
„Защо го правиш?”- го попитах. „Това е просто работа – отговори ми той, - нали отнякъде трябва да идват пари! Все от нещо трябва да се живее.”
Този разговор ми напомни един друг – с друг колега, който също се смята за православен. Той пък участвал в записи на едно регистрирано изповедание, което открито воюва с Църквата. Той също смята, че това е „само бизнес”.
Моя приятелка наскоро публикува текст за едно „художествено” поругание на Христа, което се случва в чужбина и било „много смело”. Предизвикало остра реакция от страна на вярващи християни. Те били против „свободата в творчеството”. Иначе и тази приятелка мисли за себе си, че е православна.
Всички тези хора са православно кръстени. Те са част от Едната свята, съборна и апостолска Църква!
Те обаче допускат, че поругаването на светинята, когато това носи парите, с които да се хранят, да поддържат бита си, да отглеждат децата си, не е нещо ненормално.
Такива хора има във всеки бранш, във всяка медия.
Но защо само за хората работещи в медии да се отнася това?
Всички останали не допускаме ли децата ни да играят компютърни игри, в които да убиват „наужким”? Не им ли купуваме романите за Хари Потър, за „да четат, че сега малко се чете”!
Не правим ли своя малък продажен компромис с греха в дребните неща.
Нашата дребнава допустима продажност се състои в това да смятаме, че щом е за материалните неща, щом всички около нас го допускат, то няма защо да сме „прекалени светци”. Такива според криворазбраната поговорка „и Богу не са драги”. Нищо че в поговорката става дума точно за онези, които са „светии” само на външната показност, докато в живота си вършат обратното, също като нас, които се възползваме от фолклора, за да оправдаваме собствените си малки предателства.
И така ден след ден, докато се окаже, че всъщност сме приели всичко, което иска от нас антихриста и остава само да му се поклоним, а самото му признаване тогава ще изглежда също толкова дребно и оправдано, като онова, което вършим днес в името на прехраната...