ГРЪЦКИЯТ ПРОЕКТ НА ЕКАТЕРИНА II

         Глава от "Третият Рим и Църквата" част II, книга 1, с. 305.

Цитираната в главата „Гърци в Русия“ работа от 2023 г. на  Емили Брайънт, студентка в Университета на Източен Кентъки, обръща внимание на разширяването на руските територии на юг като разширяване на влиянието на империята върху „друго православно общество“. Дали османците имат детайлна представа по време на войната от 1768-74 г. за съществуването на екатерининия Гръцки проект, е трудно да си представим, защото първото му огласяване, и то в затворена дипломатическа среда, се осъществява в преговорите на Екатерина с Йосиф II. Преди началото на войната обаче сред гърците в Пелопонес и отчасти в Южна Албания започват обиколките на руски емисари с цел да се провери възможността за въстание срещу османската власт. Съществуват сведения, че информация за това изтича към британския посланик в Петербург, но не е известно тя да е препратена до Високата порта, както се нарича османското държавно управление. Османците въпреки това ясно си дават сметка за ефекта от разширяване на руското влияние вероятно дори само от настроенията в православната османска Грузия.^[1] Един нюанс в работата на Брайънт ни кара обаче да си помислим, че основната цел не е на първо място унищожението на Османската империя, за което е необходим все още огромен човешки и политически ресурс, а е по-скоро заявяването на правото на Русия да бъде управляващата обществото на всички православни християни, в която и държава да се намират те. „Войната е била възможност да се задействат идеите на гръцкия проект – пише Брайънт. – Един от основните компоненти на гръцкия проект е бил, че гръцкото Православие оправдава твърдението на Русия, че е законният лидер на гръцките православни общности.“ Това твърдение ни подвежда да си помислим, че Гръцкият проект на Екатерина е съществувал преди 1768 г.

Това, че е „дълг на Русия (…) да освободи“ православно вярващите християни, които се намират под османски контрол, Брайънт вижда в „религиозната връзка на Русия с Гърция“, идваща от разпространеното в официалната историография покръстване на Киев от „гърците“. „Подобна реторика“ се е формирала у руската владетелка от шведско-немски произход под влияние на „близкия довереник и колега, просветен философ, Волтер“. Той мотивирал Екатерина чрез специална ода да „отмъсти за Гърция“ и да изгони негодниците.^[2]

Това волнодумецът и вдъхновителят на френския атеизъм и богоборчество Волтер да аргументира Екатерина да „освобождава“ православните под османска власт е достатъчно ясно указание за разбирането на руската „освободителна“ имперска политика. При нейното успешно реализиране изтръгнатите от османска власт обикновени хора стават закрепостени селяни, подарявани на отличилите се дворяни заедно със земята и домовете си.

Анексирането на Крим за Екатерина, забелязва Брайънт, е начинът да се пристъпи към реализацията на Гръцкия проект, което османците прозират. Следователно османското нападение, даващо началото на военните действия, е изпреварваща мярка.

Един от основните въпроси около Гръцкия проект остава този, как на Екатерина ѝ е дошла идеята да се обяви за владетелка на православния свят? Първият елемент на възникването на тази идея очевидно е одата на французина, но доколко императрицата би могла да се възприеме като ръката на отмъщението за покоряването на Гърция? Още повече езическата Гърция на Волтер няма нищо общо с православната Гърция. Брайънт подсказва още една възможност: „Важността на анексирането на Крим за осъществяването на проекта на Екатерина е била повторена пред нея от нейните съветници.“ Следователно проектът е възникнал преди идеята за завладяването на Крим и предхожда османското злополучно нападение. В такъв случай изпреварващият ход би могъл да се дължи и на донесенията на османските агенти или на техните татарски съюзници за заселването на Нова Сърбия и Славяносърбия през петдесетте години на века. Нападенията от страна на заселниците са достатъчен сигнал да се помисли погрешно, че са поощрявани от короната.

Следващият въпрос е, кои са съветниците? От това, което знаем дотук, се открояват две имена – на граф Алексей Орлов, подготвил въстанието на гърците, организирал Архипелагската губерния, обявил се за неин губернатор, уверен в благосклонността на Екатерина и граф Григорий Потьомкин, който устройва градовете, инфраструктурата и заселването на Новоруския край. Под „съветници“, както става ясно в текста на студентската работа, Брайънт разбира преди всичко Потьомкин. Исторически потвърдените факти обаче говорят, че Григорий Потьомкин спечелва доверието на Екатерина най-вече по време на войната от 1768-74 г. и това до голяма степен се дължи на проявените от него воински и пълководчески качества. От това следва, че създаването от Алексей Орлов през 1770 г. на Архипелагската губерния може да се разглежда като техническото начало на създаването на Гръцкия проект и най-вероятно е прецедентът, породил интензивни обсъждания между Екатерина и Григорий Потьомкин. Само че изявление, че губернията се създава като част от възстановяването на Византия под руска хегемония от това време, не е известно.

Романтичните отношения между Екатерина и Потьомкин започват с края на войната през 1774 г.^[3] и закриването на губернията на Орлов. Григорий, по-малкият брат на Алексей Орлов и основен фаворит на Екатерина отпреди преврата, нарича Потьомкин „дяволски умен!“ и това вероятно не е похвала, а огорчение. Авторът на забележителна статия за преписката между императрицата и Потьомкин, В. С. Лопатин, е на мнение, че новият фаворит на императрицата привлича „толкова различни хора“ най-вече с „ума, самостоятелен, дълбок ум!“^[4]

Трябва да минат три години от началото на близкото познанство на Екатерина и нещадящия се в битки кавалерист, за да се реши тя да направи крачка в отношенията им. Не осанката, физическата красота или харизмата на самеца привличат Екатерина, придобила достатъчно голям опит в личния си живот. Както пише тя на „храбрия хусарски полковник И.Е. Сатин“, който е сред най-близките хора на Потьомкин, бъдещият таен съпруг^[5] на императрицата ѝ подарява „Кръст от манастира Влашки Радовози,^[6] за който тамошното духовенство обявило, че целият е (изрязан) от Животворящия Кръст“ Господен^[7]. Григорий Потьомкин е преценил правилно, че владетелката изпитва особена гордост, че е глава на държавата, създадена за защита на Православието в епохата на погром навсякъде другаде, където са съществували православни държави. Готвеща се в младостта си да стане съпруга на император, удостоена да стане самодържица, тя логично развива амбицията да се обяви за защитник на Православието, което разширява обхвата на властта ѝ. Очевидно е, че решението на Потьомкин да поднесе такъв подарък го отличава от елементарните ласкатели, но и говори за способността му за преценка на личности и ситуации.

Последният етап от Гръцкия проект на Екатерина, завладяването на Константинопол, не би било възможно, забелязва Брайънт, без установяване на руската власт над Крим и северните  черноморски брегове. По-нататъшното отслабване на Османската империя не може да се случи без загубата на нейните татарски съюзници в Крим. По този начин последният етап от гръцкия проект, превземането на Константинопол, не би бил възможен без руската власт над Кримския полуостров и Черно море.

Потьомкин, който през зимата на 1782 г. молел в писмо императрицата да вземе Крим, настоявал тя да се възползва от възможността да нанесе „мощен удар“ на османците, от който те няма да се оправят.^[8] Добрата и съсредоточена, но все пак студентска работа на Емили Брайънт допуска две съществени и обичайни за протестантската културна среда грешки.

Разглеждайки „религиозния елемент“ на Гръцкия проект, тя отнася православността на руската държава към кръщението на „първия руски лидер, обърнал се към Православието, великият княз на Киев“, който е направил това в „кримския регион Херсон“^[9]. Широко възприетото мнение води до извода, че „покръстването е последвало широкото придържане към православната религия в Русия“. В 988 г., когато Киев е покръстен, в Европа и на изток и на запад християнството е православно, ако не се смятат дохалкидонските църкви, като Арменска апостолическа църква, напр.^[10] Западната църква се отделя от Православния изток през 1054 г. Другият спорен момент е, доколко Владимир е „руски лидер“, след като се знае, че „великото му княжество“ Киев не се нарича Киевска Рус, докато това понятие не се изкове в историческите катедри в средата на XIX в., а и до днес въобще не е ясно, откъде идва понятието Рус, и следователно единственото сигурно в това наименование, е че то е част от титула на Киевската митрополитска катедра и се отнася след Кръщението за територията, в която Митрополитът на Киев ръкополага свещеници. Именно това позволява пренасянето на титула в Московското княжество и русифицирането със задна дата на земите на север от Киев. Владимир-покръстителят освен това по време на покръстването е във война с Византия, завладял е византийска крепост в Крим и едва ли ще приеме кръщение точно от визанцийците.

Специалният интерес на дипломиралата се през 2023 г. Емили Брайънт разкрива произхода си с цитирането на статия под заглавие „Оценка на традициите на руската агресия“ на професора от Университета в Алабама Хю Рагсдейл (1938-2020), който по времето на написването, представянето и публикуването на работата ѝ е доказан специалист в „руските изследвания“.^[11] В работата на Брайънт са цитирани и други специалисти по история на Русия от същата катедра на Университета на Алабама, като Мара Колески, напр., но и специалисти по руска и съветска история от времето на Студената война и постсъветския период като Дъглас Смит (доктор по история от Калифорнийския университет, служител на Държавния департамент на САЩ по направление Съветски съюз и консултант на радио Свободна Европа), Изабел де Мадариага (професор по славистика на Лондонския университет, автор на многочислени изследвания по история на Русия) и професора по история от Военния институт на Виржиния Тимоти Дроулинг.

Ясно е, че Гръцкият проект никога не се реализира напълно, но тази концепция има „огромен ефект върху неговата създателка и нейната политика“. Смъртта на Екатерина през 1796 г. е и края на възможността за възстановяване на „гръцката монархия“.^[12] Потьомкин е този, който убеждава Екатерина, твърди Брайънт, че „Крим е законно наследство на Русия“. Засвидетелстваното силно влияние на Потьомкин върху императрицата обосновава учението, че превръщането на Русия в защитник на Православието „е същността на Гръцкия проект“. Стратегията на Гръцкия проект не успява по време на войната от 1768-74 г., но разработения претекст за защита на християните под османска власт засяда трайно в руската външна политика. Тя дори въвежда в международното право чрез мирния договор от Кючук-Кайнарджа концепцията за задължителна защита на християните от османската власт. Това се дължи на преговарящия генерал Николай Репнин и на подписалия договора от името на Екатерина генерал Пьотър Румянцев.^[13]

 

---

[1] Emily Bryant, с. 58. По: Fisher, “Russian Annexation of the Crimea,” 153.

[2] По: Voltaire XIII, Оeuvres Complètes de Voltaire, vol. 13 (Paris, 1785), in Zorin, “Russians as Greeks,” 31.

[3] Виж: https://dzen.ru/a/Y1eod6HS9ldY1ECs

[4] В.С. Лопатин, Письма, без которых история становится мифом, Екатерина II и Г.А. Потемкин. Личная переписка 1769-1791, Москва, Наука, 1997, с. 502

[5] Виж: https://dzen.ru/a/Y1eod6HS9ldY1ECs

[6] Манастир в околностите на тогавашното селище Татар бунар в Бесарабия.

[7] Лопатин, с. 502.

[8] По: Douglas Smith, ed., “Love & Conquest: Personal Correspondence of Catherine the Great and Prince Grigory Potemkin” (DeKalb, IL: Northern Illinois University Press, 2005), 124. 22 Smith, “Love & Conquest,” 124

[9] Mara Kozelsky, “Ruins into Relics: The Monument to Saint Vladimir on the Excavations of Chersonesos, 1827—57,” The Russian Review 63, no. 4 (2004): 655.

[10] Арменците не признават решенията на Четвъртия „Халкидонски“ вселенски събор от 451 г., тъй като по това време водели война с персите, а светите Отци на Събора не благоволили да ги изчакат.

[11] Проф. Хю Рагсдейл (Hugh Ragsdale) получава докторска степен в Университета на Виржиния в 1964 г., преподава в У-тета на Алабама 1964-1996 г. Специалист е по руска история, автор или редактор на 7 книги: „Павел I, преоценка на неговия живот и управление“ (1979), „Руската трагедия: Бремето на историята“ (1996), „Мюнхенската криза и идването на Втората световна война“ (2004). Преподава „Въведение в западната цивилизация“, „Руска история“, води курс по „История на комунизма“ и семинар „Руска историография“. Преподава и в магистърска кооперативна програма по военна история във военновъздушната база Максуел.

[12] По: Hugh Ragsdale, Evaluating the Traditions of Russian Aggression: Catherine II and the Greek Project, The Slavonic and East European Review, Vol. 66, No. 1 (Jan., 1988), pp. 91-117

[13] По: Davies, Bryan L., The Russo—Turkish War, 1768—1774: Catherine II and the Ottoman Empire. London: Bloomsbury Academic, 2016, р. 208.

РУСКИЯТ ВИЗАНТИНИЗЪМ НА XIX век

Глава от публицистичната повест "Третият Рим и Църквата" (Лествица, 2022), част II, книга 1, с. 384. Оригинално заглавие "Византинизмът".

В сборник, издаден в Москва през 1885 г., руският дипломат, писател, политик и философ Константин Леонтиев (1831-1891) в статия, написана две години преди да започне Руско-турската война от 1877-1878 г. и озаглавена „Византизмът и славянството“, намира, че най-голямата опасност за руската държавност са… българите, защото се отделят от Цариградската патриаршия: „Нито в историята на ученото Чешко възраждане, нито в движенията на войнствените сърби, нито в бунтовете на поляците против нас, ние не срещаме това загадъчно и опасно явление, което виждаме в мирното и лъже-богомолно движение на българите. Само при Българския въпрос за първи път от самото начало на нашата история в руското сърце встъпиха в борба две сили, създали нашата държавност: нашето племенно славянство и църковният Византинизъм.“^[1]

Признавам, че много трудно се преодолява възмущението от такава високомерна наглост! Още не е избухнало Априлското въстание, не е взето решението на обявяването на Руско-турската война, но българите заплашват руската държавност! Как? Първо, като осуетяват хегемонията на Цариградската патриаршия в епархиите населени с българи, които се покриват с проекто територията на Новата Византия. Така става невъзможно оглавяването на „Гръцката църква“ от руския император върху целите Балкани. Звучи налудничаво за нас, българите от ХХI в., но за руския дипломат от XIX в. изглежда, че не. Второ, българските църковни борби и по-точно обявяването на Българската екзархия за самостоятелна Църква връщат пренебрегнатия и предаден на забвение въпрос за Кръщението на Владимир през 988 г. от Охридската патриаршия, на която принадлежи Киевската катедра, преместена в Москва, за да се обяви през 1547 г. Московското княжество за царство. Това означава, че със съществуването си Българската Църква опровергава наложените през тридесетте години на XIX в. стриктни правила за придържане към официална версия на руската история.^[2]

Така можем да разберем загадъчните редове на Леонтиев: „…ние забелязваме нещо странно: най-изостаналия народ, най-последната от възраждащите се славянски нации, българите, встъпват в борба в началото на своя нов исторически живот, с преданията, с авторитета на този същия византинизъм, който легна в основата на нашата великоруска държавност, който и вразуми и съгря и (да ми простят този ловджийски, кучкарски израз) дресира^[3] нас здраво и умно. Българите сами не са предвидили напълно, може би, това, към каквото ги е довело логичното развитие на обстоятелствата. Те си мислели да се борят само против гърците, а обстоятелствата са ги довели до разрив с Вселенската Църква, в принципите на която няма нищо гръцко, нито специално славянско.“^[4] За момент човек се пита, дали Леонтиев знае за закриването на Охридската архиепископия през 1767 г., но е достатъчно да си припомним дългогодишните му контакти с Драган Цанков, напр., за да сме наясно, че дипломатът се ядосва, че българите излизат от схемата, по която ще се води войната от 1877-1878 г. и която в неговото съзнание, както личи, трябва да доведе до завършека на Гръцкия проект, сведения за което той е намирал в изобилие в архива на руското Външно министерство. „И най-мъдрия си е малко прост“ или „От ума си тегли“ се казва прочутата комедия на Грибоедов, също дипломат по професия, и това в пълна сила важи за Леонтиев в предположението му, че българите въобще не са предвидили разрива с Цариградската патриаршия. За Леонтиев тя естествено е Вселенска, защото се очаква да бъде оглавена от императора. Българските първенци и образовани люде се противопоставят именно на Цариградската патриаршия поради доказаната измама със закриването на Охридската Църква, която не само богослужи, но и поддържа българската книжовност, я чрез нея и националното съзнание.

Тук не можем да не си припомним странното на пръв поглед, но очевидно боговдъхновено указание на св. Паисий Хилендарски в края на История славяноболгарская – книгата да не се печати, а да се преписва. Преписването е осигурило конспиративността и сърдечното и патриотично съучастие на всички незнайни разпространители, но заедно с това е опазило от наблюдение и вмешателство процеса на българското Възраждане. Самомнителният Константин Леонтиев, консул в някои от най-големите градове в българското землище, е пропуснал това вътрешно движение сред народа, когото очевидно презира като най-изостанал от славянските народи. Нещо все пак е забелязал, но високомерието му е попречило да разбере същността на развитието на националната идея у българина: „Българите, напротив, нямат нито своя столица (за разлика от гърците), нито палата, нито войска; при българите, чиито вестници са нищожни и не се четат от никого освен от тях самите, всичко протича под турска власт тихо, незабележимо, всичко се върши чрез подземна работа.“ (1873-1874 г.)^[5]

Леонтиев е ярък пример за непрестореното имперско мислене на руската дипломация, което преминава от една епоха в друга неспособно за преоценка и отказ от системното преиначаване на историческите факти в политически интерес, защото такава е вече нейна природа. Съществуват обаче и много други следствия от засядането на Гръцкия проект в имперското мислене, някои от тях дори приемаме за неизбежни и не им обръщаме подобаващо внимание.

В няколко последователни издания на Чети-минеите, както се назовава сборника на Житията на светиите по месеци, византийските императори постепенно стават „гръцки царе“, дори когато имената на Лъв Арменец, Лъв Исаврянин, Лъв IV Хазарин и пр. показват различна етническа принадлежност, обяснима с универсалния характер на римската държава. Римската или източната римска армия става гръцка войска, въпреки очевидно малкия процент етнически гърци в нейните редици, а на нейните битки със съседите, най-вече с българите, се придава етнически нюанс на сблъсък на добрите гърци с лошите варвари, врагове на правилната държава, на която се смята за съдено да премине под руско управление.

Друго, не по-маловажно клише, определя в „Мемориала“ на Безбородко етническите очертания на Балканите. „Териториално покрай собствено Гърция – пише Арш* за проектираната Нова Византия с император внука на Екатерина – в нея трябвало да влязат също България, Македония и значителна част от Албания.“

Ликвидирането на двете славянски Православни Църкви на Балканите непосредствено преди началото на войната решава проблема с „Гръцката Църква“ на Нова Византия на Екатерина, тъй като се премахва и богослужението на славянски език. Славянският богослужебен език от своя страна е отличителен белег за етническия състав на твърде голяма територия от бъдещата нова византийско-руска държава, дори само затова, че закритата Охридска Църква включва и посочените територии на „България, Македония и значителна част от Албания“.^[6] Това по „гръцката“ логика на екатерининия проект, според която богослужебният език е белег за национална принадлежност, трябва да означава, че тези територии са български до 1767 г. След тази година внезапно паметта за славянските балкански Църкви изчезва. Те са вън от схемата. Опитът им да се възстановят и по-специално българската, се смята за престъпление срещу „единството на Църквата“, за етнофилетизъм – църковен национализъм, като че ли гърцизирането на богослужението не е етнофилетично. Възстановяването на Сръбската Църква през 1830 г. обаче не предизвиква благородния гняв на Леонтиев, нито негативната реакция на Фенер, защото съвпада с договорените между Русия и Австро-Унгария сфери на влияние.

Коварното и подлото тук е, че се играе с патриотичните чувства на гърците, подведени да вдигнат въстание и изоставени, след като са отклонили достатъчно вниманието на Портата по време на военните действия през 1770-1774 г. Гръцката кауза в църковните борби е всъщност каузата на Новата Византия, което означава на Руската империя.

През 2013 г., когато Арш публикува „Русия и борбата на Гърция за освобождение“ вече съществува държавно формирование, което има в наименованието си „Македония“, но през 1780 г. изброените територии са в състава на Османската империя. Въпреки това в последните около 250 години драмата предизвикана от очертаната тогава линия в руската балканска политика продължава да дава възможности за политически натиск и манипулации.^[7] Трагично за историята на Православието е и противопоставянето на Българската Църква на Цариградската, както и поставянето на Екзархията в схизма от елинофонните Църкви на Всеправославния Събор от 1872 г. До голяма степен ескалацията на етническите конфликти, преминали през проливане на кръв в мирно време и водене на войни, е следствие от двувековната инерция на процесите на етническо консолидиране чрез създаване на национални Църкви^[8], а те очевидно са задвижени от Гръцкия проект на Екатерина II. Ситуацията около обявяването на „Македонската“ Църква като Охридска архиепископия в началото на ХХI в. е най-пресния пример за това.

Елинизацията на българското землище добива силен тласък именно с премахването на Охридската архиепископия. Ограничаването на представителството на рум-милета, на балканските християни, до Цариградската патриаршия, издига като доверени на централната власт лица в големите средища с християнско население на икономически добре установени гърци. В големи градове като Пловдив образованието е изцяло в гръцки ръце, младите българи, постъпващи на работа при гръцки работодатели, биват интегрирани, така че дори в едно и също българско семейство може да се случи по-възрастните да са българи по самосъзнание, а младите – с гръцко. „В продължение на столетия обаче гърците в Пловдив са изградили една стройна и нетърпяща компромиси система за приобщаване на българите към техния етнически елемент – пише доцент д-р Стефан Шивачев, директор на историческия музей в Пловдив. – Всеки постъпил при гръцки майстор българин като чирак или калфа, който проявява добри способности след година-две го оженват за гръцко момиче и приобщават към новото семейство. Тези новопогърчени българи Константин Моравенов нарича лангери или гудили. Същото става и с младите български момичета, които постъпват като прислужници в гръцки семейства. Те са задомявани за гръцки момци сменят им имената и така напълно ги отделят от българския корен. Но най-важното е, че гърците владеят едрата търговия, техни представители са избирани за ръководители на еснафите. Даже и богатите български фамилии се поддават на гръкоманството. Така родът Политис има за родоначалник българина Атанас от Пещера, основателят на рода Гюмюшгердан е от чисто българското родопско село Бойково. В рода Мавриди, бащата Атанас е чист българин, но синът се гърчее и представя пред френския поет Алфонс дьо Ламартин цялото семейство като гръцко.“^[9]

По-голямата част от гърците в Пловдив са преселници от Майна в Пелопонес. Значителна част от тях са преживели националния подем по време на организацията и победите на въстанието от 1770 г. с идването на руската ескадра, преживели са и погрома, проявили са отблъскващата руснаците жестокост избивайки предалите се турци заедно с жените и децата им, но за тях Църква е най-вече Цариградската патриаршия, а всяка промяна на това подкрепяно и от Русия статукво е престъпление, равно на арнаутските безчинства при потушаването на въстанието. По време на следващото въстание в Пелопонес, което прераства в гръцкото Освобождение, ситуацията се повтаря. „Гръцкото въстание и борбата за независимост подронват реномето на гърците пред османската власт и тяхното фаворизиране – пише Шивачев. – Раждането на гръцкия национализъм е съпроводено с идеята за етнически чиста нова Гърция. Избиването на десетки хиляди турци в Пелопонес още в първия месец на въстанието предизвиква ответните реакции и в Османската империя започват репресии над гръцките фамилии. Това предизвиква изселнически вълни през 1821, 1828 и следващите години, което отслабва гръцкото присъствие и в Пловдив.“

Характерно за Възраждането на балканските народи е създаването на училища, но след разпростирането на Цариградската патриаршия над населените с българи територии, училищата преподават гръцко четмо и писмо и в съответствие с това са разсадник на елинизацията. Създаването на Кралство Гърция укрепва националното самочувствие на гърците в пределите на днешна България, на която се гледа като на част от бъдещата Нова Византия. Естествено представата, че това ще бъде държава под руско управление в най-голяма степен се е видоизменила особено след възникването на гръцката държавност, участие в което взимат западноевропейци. Причината за това е, че в Гърция през 1782 г. успоредно с аналитичните обосновки на Безбородко се създава първата масонска ложа. С девет годишно закъснение по стъпките на агентите на Орлов през Корфу, където масони от Великата ложа на Верона, базирана в Падуа, „инсталират“ ложата, емисарите на едва показалото се на светло движение разпростират в Гърция своята съзаклятническа мрежа.^[10]

---

*Григорий Лвович Арш (1925–2017) е специалист по нова история на Гърция, Албания руско-балканските връзки и международните отношения на Балканите през XVIII–XIX в. Участник във Втората световна война, награждаван с ордените Червена звезда, Отечествена война първа степен и медали. През 1951 г. завършва Историческия факултет на Ленинградския университет, защитава аспирантура в Института по история на Академията на науките на СССР. През 1959 г. защитава дисертация „Някои въпроси по историята на Южна Албания в края на XVIII началото на XIX в.“, през 1969 г. докторска дисертация „Гръцкото освободително движение в края на XVIII началото на XIX в. и руско-гръцките връзки (етеристите в Русия)“. От 1968 г. до кончината си работи в Института по славянознание при Ран.

[1] Константин Леонтиев, Восток, Россия и славянство, т.1, Москва, 1885, с. 189.

[2] Виж: Les centres proto-urbains russes entre Scandinavie, Byzance et Orient / M. Kazanski, A. Nercessian, C. Zuckerman. Paris, 2000. Р. 95-120.

[3] В оригинала „выспаривать“. Термин за обучение на ловджийско куче, как да не попада под копитата на конете, напр.

[4] К.Л., Восток, Россия и славянство, т.1, с.189.

[5] Там, с.198.

[6] Виж: Иван Снегаров, История на Охридската Архиепископия-Патриаршия, София, 1932, фототипно изд. 1995, т. 2, с. 156-181.

[7] На 24 май 2021 г. посолството на Руската федерация в Скопие публикува като поздрав към Северна Македония съобщение в „Туитър“, основано на думи на президента Владимир Путин: „Днес в Русия е свещен ден, Денят на славянската писменост, а писмеността е дошла при нас именно от македонските земи“. Виж: https://www.bgonair.bg/a/4-world/227550-putin-slavyanskata-pismenost-doyde-ot-makedonskata-zemya Изявлението на руския президент е изречено по време на среща с македонския му колега Георге Иванов на 24 май 2017 г. Виж:  https://bntnews.bg/bg/a/putin-km-george-ivanov

[8] Виж: Roudometof, Victor, Nationalism , globalization, and orthodox: the social origins of ethnic conflict in the Balkans, Greenwood press, Westport, Connecticut · London, 2001.

[9] Стефан Шивачев, Българо-гръцката разпра в Пловдив в средата на хіх век, фамилията на Чалъковци и владиката Паисий Пловдивски, https://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=230:2011-01-28-17-43-09&catid=29:2010-04-24-09-14-13&Itemid=61

[10] The history of the Grand lodge of Greece, https://www.grandlodge.gr/the-history-of-the-grand-lodge-of-greece-weg-49592.html

In memoriam: Венцеслав Николов

Личностите, които създават националното ни самочувствие, по някакво старо правило са ярки, превземащи вниманието с резки действия и категорично слово. Много рядко, почти никога самочувствието на българи  ни създават скромни, деликатни, учтиви и жертвоготовни хора, какъвто беше моя приятел, професорът по виолончело Венцеслав Николов. Запозна ни нашият общ приятел и неуморим ентусиаст Христо Киров, създателят на центъра за изкуство и култура на мястото на старото студийно кино „Левски”. Христо много настояваше да посетя, докато съм в София, едно необичайно музикално събитие, "Квартет за края на времето" представен от камерния ансамбъл „Силуети”. Авторът Оливие Месиен (1908-1992) е пленник през 1940 г. и прекарва година в германски концлагер за френски интелектуалци. Там написва прочутия си „Квартет” подпомогнат от любовта към музиката на немски офицер, негов почитател и вероятно също силно вярващ католик. Не работели всички клавиши на пианото, с което разполагали, но това за Месиен не било пречка да изобрази в звуци първите седем стиха от десета глава на Откровението на св. Йоан Богослов.

Начинанието, довело до премиера пред няколко стотин лагеристи и надзиратели в мразовития 15 януари на 1941 г., било осъществено освен с осакатеното пиано още с наличните в лагера цигулка, чело и кларнет, а резултатът бил необичайно въздействащ. За това несъмнено е помогнала лъхащата на безнадеждност военната атмосфера на това време, достигаща едновременно до затворниците и до техните пазачи.

Да се осъществи и представи такова авангардно събитие очевидно е била нужна готовността на собственика на Сити Марк център Христо Киров, но най-вече доверието, което печелеше с всеотдайността си маестро Венцеслав. Изпълнителите бяха негови студенти – талантливи, също толкова внимателни, вглъбени и отдадени съвсем млади хора,  Калина Митева – цигулка, Габриела Калоянова – виолончело, Лилия Жекова – пиано, Кристиян Калоянов – кларнет. Вдъхновени от маестрото те пренасяха виденията на католическата вяра на французина, който шестдесет години свири на орган по време на служба в парижката „Света Троица”.

Запознанството ми с Венцеслав Николов, общуването и приятелството ни бяха и си остават продължение на спомена и размислите свързани с „Квартета за края на времето”.

Венцеслав Николов се оказа много повече от изключителен музикант и педагог. Той беше и писател, а събраното в книгите му беше изложено със същото такова брилянтно чувство за мярка на думи с ритмика и тоналност, които не могат да бъдат разместени, без да се наруши композиционната цялост на написаното.

Само няколко дни преди да прочета, че маестрото се е прибрал във вечността, разменихме съобщения. Припомних му едно негово изречение: „Ако не бяха сроковете, нямаше да бъдат написани толкова много гениални произведения...”

Сега си припомням разговора на открито в кафенето на тенис корта срещу Центъра. Естетът, литературоведът, писателят и преводачът Цветан Стоянов има едно есе, което посвещава на този вид разговори – съзвучие на музикални инструменти, на безхитростност и радост от общуването. 

Година, може би, след разговора ни в градината срещу старото кино маестро Венцеслав ми се обади, за да ми каже, че седи на същата маса, спомня си разговора, който много му липсва...

Сбогом, приятелю! Благодаря за радостта да те познавам!

КАЗАЧЕСТВОТО, ЗЕМЯ И НАСЕЛЕНИЕ НА ТЕРИТОРИЯТА НА ДНЕШНА УКРАЙНА

Този текст е глава от книгата "Третият Рим и Църквата", част II, книга 1 (Лествица, 2024), страници 253-276.

 

С разрастването на територията на империята на юг, отслабването и впоследствие разделянето на Жечпосполита, към православното население се прибавя и това на голяма част от днешна Украйна. Исторически това е първото славяноговорящо население и огнището на рускостта, поради кръщението от 988 г. при княз Владимир. По времето на Екатерина това население вече поколения наред се нарича казашко и има понякога радикално различаващи се социални навици от вече традиционното руско население. Неговата интеграция, за разлика от тази на поморите, напр., създава проблеми в следващите векове, а днес е вече отделен народ със своя държавност.

Произходът и етническата принадлежност на казаците обикновено се обясняват с две противоположни хипотези, към които от началото на XXI в. се прибавят нови и дори съвсем неисторични.

Едно издание от 2012 г. на Министерството на селското стопанство на Руската федерация под заглавие „Казачеството на Русия: минало и настояще: библиографски указател“ обобщава версиите за етногенесиза на казаците така: Първата от тях твърди, че казачеството се създава от „бегълците от руските земи в Дивото поле“, които се спасявали от феодалната експлоатация, тъй като били основно крепостни селяни и холопи^[1]. Според тази представа бегълците се обособили като обществена структура в средата на XVI в., тоест по времето на цар Йоан Василиевич Грозни. Само че Московското княжество става официално Русия едва с решението на Всеправославния събор в Цариград от 1561 г., според грамотата удостоверяваща с подписите на всички възможни делегирани на Събора  православни архиереи. От кои „руски земи“ са бягали бъдещите казаци от тази версия? Към тях, вече установили се в „Дивото поле“ се били присъединявали „потоци преселници от Централна и Западна Русия“. От това следва да се разбира, че казаците са руснаци по произход, а начинът им на живот в пограничните територии е създал необходимостта от военна организация и колективна форма на управление с изборни военачалници. Тази версия освен другото издиша и по причина на засвидетелстваната принадлежност на казаците към Киевската митрополия със своята епархиална организация, манастири и свещеници, която си остава една и съща от годината на Кръщението на Киевска Рус през 988 г. Освен това Киев е в пределите на полско-литовската държава повече от два века преди Московското княжество да се нарече Русия, следователно според тази версия руснаците са бягали на полско-литовска територия. Това, разбира се, не означава, че към свободните общности не са се присъединявали бегълци, привлечени от възможността да придобият статут на свободни хора и обработваема земя, която се налага да се защити с достатъчно добра военна организация. Последната необяснима подробност в тази претенция е, как така бегълци, в преобладаващата си част мъже, биха могли да се превърнат в население, тоест да изградят общество без нужното число жени, с които да се създадат семейства.

Втората, посочена от изданието версия, обяснява, че казаците са етнос, възникнал от смесването на турански, скитски, меото-славянски^[2], алански и прочие племена „с тържеството между тях на славянската реч“.^[3] Достатъчно е да се каже, че липсват каквито и да било писмени сведения, артефакти и дори фолклорни отгласи потвърждаващи подобна теория.

Това, което може да се каже със сигурност за казачеството, е, че то е свързано с покръстването на Киевска Рус, че е православно по вероизповедание и че принадлежи на традицията на военно демократичните държавни формирования, към които се причисляват и българските държави или държавите с отчетлив български компонент на територията на днешна Украйна и Южна Русия.

Исторически етногенезисът на казачеството е свързан с разбиването на Хазарския хаганат от киевския княз Светослав през 965 г. Остатъците от местното християнско население, така наречените от наистина големия и неизвестно защо не много популярен руски историк проф. Михаил Артамонов^[4] „хазаро-българи“^[5], не се включват в държавата на волжските българи, защото те през 922 г. са приели исляма. Разединени са и са подчинени от държавиците в Киевска Рус, която нито е била единна държава, нито дори се е наричала Киевска Рус. Това название е прието от историци за обозначаване на славянизираната източно европейска територия, както пише за това докторът по архитектура и доцент от Лвовския университет Юрий Диба.^[6] Заглавието на цитирания негов доклад подсказва, че формирането на представата за територия наречена „руска земя“ през IХ–Х в. се появява във връзка „с функционирането на трансевропейския търговски път Булгар-Киев-Регенсбург“. Централизацията на тази територия не е политическа, а се осъществява около катедрата на Киевския митрополит „и на цяла Рус“, което всъщност дава основание за легализацията на понятието „Киевска Рус“, но пък и до днес не е ясно, откъде идва наименованието „Рус“. Същото заявява и академикът на две академии на науките, Украинската и Руската, Алексей Толочко в статия, недвусмислено озаглавена „Химерата „Киевска Рус“. Терминът „Киевска Рус“ според Толочко е роден в лоното на руската историческа  наука, а в това, което днес се нарича украинска историография се появява във втората половина на XIX в.^[7] Академик Толочко, украинец по националност, всъщност се старае да докаже, че такава отделна националност не е съществувала или поне това казва в интервю от 2015 г. публикувано на сайт на Руската академия на науките.^[8]

Докато единствената спойка за християнското население е Киевската митрополитска катедра, която от създаването си в разстояние на петдесет години е епархия на Българската Църква, местните князе, които са близки или далечни роднини, вършат това, което могат най-добре – да опустошават владенията на съседите си. Така през 1169 година обединената войска на единадесет князе по инициатива на Андрей Боголюбски превзема Киев и го разграбва без никакво намерение някой да остава в него като владетел на „Киевска Рус“.  Тридесет и четири години по-късно през 1203 г. смоленският княз, някой си Рюрик Ростиславович, който до тогава три пъти е бил „княз на Киев“ отново опустошава едва закрепилият се град. През 1212 г. Киев отново е превзет и разграбен от други такива „руски князе“, което до нашествието на монголците през 1240 г. се случва поне още веднъж. Няколко години след монголите францисканският монах Джовани да Плано Карпини, пратеник на папата натоварен със задачата да събере сведения за нечуваните нашественици от азиатските простори, описва плачевното състояние на града: „…те превзеха Киев и избиха жителите му, така че когато минахме през тази страна, намерихме безброй човешки черепи и кости разпръснати из областта. Настина Киев е бил много велик и известен град, но сега е сведен до почти нищо. Всъщност там има едва двеста къщи и хората са държани в строго робство.“^[9]

 

През 1324 г. великият литовски княз Гедимин разбива киевския васал на Златната орда Станислав, който не намира за срамно да избяга от бойното поле, и оттогава Киев е последователно в състава на Великото литовско княжество и обединената полско-литовска държава Жечпосполита. По това време в титула на литовските велики князе е подчертано, че са „руски“, а до доминацията на католицизма и полската култура елитът говори на близкия до българския рутенски език^[10] и ползва старобългарския в богослужението. Отново ще обърнем внимание, че професор Дмитрий Владимирович Поспеловский^[11] категорично отбелязва, че такова понятие като „Московска Рус“ или „Рязанска Рус“ и пр. по това време не съществува: „Освен това само Киевският митрополит в своя титул напомнял за Рус, като такава, във времето в което тя била раздробена на отделни части и жителят на Смоленск наричал себе си смолянин, а Рязанският княз бил княз на Рязан, но нито единият, нито другият не наричали себе си руснаци. Само Киевският митрополит си оставал митрополит на Киев и на Цяла Рус. Затова решението на митрополитите да напуснат Киев и да отседнат първоначално във Владимир, а след това в Москва, имало решаващо значение за последващото формиране на руската държавност: там, където е митрополитът на Цяла Рус, там е и центърът на Рус, там е и главният княз на Рус.“^[12]

Жечпосполита, знаем, е сериозна бариера срещу проникването на османците в Източна Европа.

През 1648 г. обаче в днешна Централна и Северна Украйна като реакция на дейността на контрареформаторите йезуити в Жечпосполита избухва първоначално в Поднестровието, Приднестровието, в така наречената Северщина и Запорожие въстание на православните казаци под водачеството на хетман^[13] Богдан Хмелницки, . Това е началото на Хетманщината, обхващаща освен територии в днешна Украйна още в Русия – т.нар. Стародубие, Беларус – Лоев и източната част на белоруското Полесие и Източна Молдова – Северното Приднестровие.

От Хетманщината се отделя съюзната Запорожка Сеч. Хетманщина се нарича още и подвластната на полско-литовската държава казашка територия западно от Днепър, която престава да съществува след Договора за вечен мир между Московското царство и Жечпосполита от 1686 г.

Д-р Игор Ерохин^[14], който се препоръчва като преподавател в лондонския Кройдън колидж, пише в статия за Хетманщината, която е свързана и е често синоним на Запорожката сеч: „Първоначално Запорожката сеч представлявала буйна свободна територия^[15], организирана на принципа на военното братство. Много историци определят този тип организации като военно-духовен орден. Основната черта на тази организация се явява нейната достатъчна затвореност, което е било свързано със заплахите от военно, икономическо и културно посегателство на чуждородни елементи отвън. Различни източници указват различни години на основаването на Сечта. Ако се следват архивните записи на Военното министерство на Русия, то за година на основаването може да се признае 1500 година.“^[16]

Възгледът на Ерохин също предполага, че казачеството по произход е тясно свързано с Московска Рус. Неназованите по име „много историци“, които определят Сечта като „военно-духовен орден“, са свидетелство за една съвременна стратегия казачеството да се представи като надетническа организация, духовната съставка в която е някаква версия на Православието, послушна на политическата власт.

Обвързаността на Ерохин със съвременния държавен идеологически проект „казачество“ е заявен още в първото изречение на цитираната статия: „Казачеството в плана на държавните концепции и идеологии предполага изследвания в две големи области. Първата е взаимоотношенията на казачеството, на казашката общност с институтите на традиционната държава, в рамките на която то се развива като структурен елемент. Втората е развитието на самостоятелните, самостихийни концепции на казашката държавност вътре в общността.“ С други думи, казачеството, според концепцията, изразявана от Ерохин, е възникнало вътре в „традиционната държава“, а след това си е създало „самостихийни концепции“ – представа, която пренебрегва съществуването на население на териториите на Хетманството и Сечта, от което произлиза казачеството, преди посочената от руските военни регистри 1500 година. Свидетелство за висока интелигентност или за резултат от колективен труд е това, че версията е поднесена като „две области“, в които се предполагат изследвания, а не като завършена идеологема.

Ползата от запознаването с трудовете на Ерохин е главно в това, че дава сведения за работата по осмислянето на историята на казачеството в светлината на съвременната идеология на руското държавно управление. Едновременно с това, като енергичен, вече не много млад учен, Ерохин обхожда и подрежда съществуващите теории.

Ерохин обръща внимание на „полската школа“, както я нарича, и споменава имената на Марчин Белский (Marcin Bielski, 1495-1575), Павел Пясецкий (1579-1649) и Самуил Твардовский (1600-1661). Ако не обръщаме внимание, че оповестяващият се като преподавател в лондонски колеж, а и в „Москва, Варшава и Берлин“ и „действителен член на Ню Йоркската академия“, два пъти на една страница бърка името на Марчин Белский с „Мартин Вельский“, (а ако беше преподавал във Варшава, е изключено да допусне такава грешка, ако пък е от бързопис, не би трябвало да я допусне два пъти и в двете имена на писателя) можем да сметнем няколкото изречения посветени на полските писатели от XV-XVII век за истинска находка. 

Ерохин, чиито знания изглежда не надхвърлят Уикипедия, има нужда от позоваването на тези първи свидетелства, за да се противопостави на една съвсем странична идея в тях – за произхода на запорожките казаци не от руските, а от полските „холопи“, тоест от най-бедното население на Жечпосполита. Това, разбира се, не е основното в трудовете на споменатите полски автори, но то свидетелства за разглеждането на това местно население в отсъствието на каквато и да било обвързаност с Московското царство, тъй като Киев и прилежащите му територии са в полско-литовската държава поне 340 години. Това казаците и прехните предци да се представят за полско-литовски бегълци, докато все още Жечпосполита не е разтърсена от въстанието на Богдан Хмелницки, е опит да се обхване предмонголската киевска история, тъй като нейната етническа история е очевидно пълна с неясноти, освен неоспоримия факт, че там е основополагащия за Източна Европа православен християнски център. От това следва, че ако хипотетичните полски бегълци-католици биха се организирали в обществена структура, и биха упорствали в християнската си вяра, те биха си останали римокатолици, но казаците не са.

Друг уникален и също така неволен принос на Ерохин е споменаването на изворите по така наречения от руската историография „хазарски мит“ за произхода на казаците. В случая става дума ни повече, ни по-малко за хазарския корен, както на наименованието, така и на етническата им принадлежност. „Предлаганата полска едностранна версия за произхода на запорожците никак не можела да задоволи самите запорожци и техните потомци – пише Ерохин, - особено във времето на опитите за осъзнаване от тяхна страна на идеята за собствена държавност. Именно затова през XVIII в. се появява нова научна школа.“ Тук трябва да посочим, че през същия век влиянието на Руската империя върху казачеството е неоспоримо, както и нарастващия контрол, завършил с пълното им инкомпориране в руската държава. Появяването на такава „школа“, която да не е в съзвучие с възгледите на авторите от полско-литовската държава и в същото време да не присвоява казаците към руски етногенезис, говори, че казаците имат отделно самосъзнание и от поляци и от московски руснаци, което е продукт на дълговременна приемственост. „Школата“, за която пише Ерохин, „е основана от историка Григорий Грабянка“.

За Григорий Иванович Грабянка (1666-1738) могат да се кажат много и достатъчно интересни неща, като това, че е хроникьор на въстанието на Богдан Хмелницкий и съставител на цитирания тук труд, че е бил 11 години „Гадяцки полкови съдия“, също и полковник, участник в Северната и Руско-турската война от 1735-1739 г. на страната на Русия от това време, но не по-малко интересно е, че по произход е от загадъчния казашки субетнос „казаци черкаси“. Сигизмунд (Зигмунд) фон Херберщайн, който посещава два пъти Московското княжество в първата половина на XVI в. пише за казаците черкаси: „Този народ, надявайки се на защитата на своите планини, не се покорява нито на турците, нито на татарите. Руснаците твърдят, че това са християни, че живеят по своите обичаи, не зависят от никого, изповядват гръцката вяра, а църковната служба отправят на славянски език, от който и главно се ползват. Те в по-голямата си част са смели пирати. Спускайки се в морето по реките, които текат в техните планини, те грабят, който им попадне, а особено търговците, пътуващи от Кафа към Константинопол.“  Интересно е също, че черкаси се наричат и кабардинците, които не са славянски народ, но са воювали като съюзници на Иван Грозни и се споменават като част от хазарите в съчинението на византийския император Константин Багрянородни „За управлението на държавата“ . Днес кабардинците са заедно с балкарците в една република в състава на Руската федерация, наричаща се Кабардино-Балкария, а за произхода на балкарците е достатъчно да се погледне названието им.

Григорий Грабянка завършил Киево-могилянската академия и владеел няколко езика, между тях полски, латински и немски. Служи в регистърната Запорожка войска, създадена в Жечпосполита и отделила се след въстанието на Богдан Хмелницки. Участва в кримските походи, азовските походи и Северната война 1700-1721 г. Като полкови съдия влиза в конфликт с безчинстващия полковник Михаил Милорадович, черногорец по националност, тормозещ редовите казаци и местното население, затова е заплашван, което се прекратява едва с изтичането на мандата на полковника. През 1723 г. е част от делегация на знатни казаци, които отиват в Петербург, за да ходатайстват за закриването на Малоруската колегия и възстановяването на старите казашки права и изборност на хетманите, което води до затварянето на Грабянка в Петропавловската крепост до смъртта на Петър I през 1725 г. Остава лоялен към Русия и участва в Руско-турската война от 1735-39 г. През лятото на 1738 г. с полка си прикрива отстъплението на руската армия от Крим и загива в бой. Неговата несъмнена честност е достатъчна гаранция за чистотата на намеренията му при написването на цитирания труд.

Особеното в историческото съчинение на Грабянка е, че застъпва разбирането, че казаците са: „народи, наричани … авари, хуни и прочие, а тези, които останали в Азия и се разпространили дори до Волга и по-нататък, зад Волга, зад Яик^[17], реките Якуба и Козара (…) се нарекли Българи, които са  известни със своето естествено мъжество, (но били) пленени от Задволжките татари. От тях пък после избягващите своя плен, изгнани до Дунава се заселили и така в годината 666-та се нарекоха Българи^[18].“ Този удивителен труд от 1710 г. разказва и неоспоримата, макар и звучаща легендарно, по-нататъшна ранна история на балканските българи като война на „гръко-римския кесар Константин IV против българите, но победен от тях и прогонен (…). Така българите с победното в началото свое пришествие“ се укрепили и после често воювали против гръко-римските кесари, понякога побеждавайки, понякога побеждавани от тях.

Тук отново е нужно да подчертаем, че горните редове са написани от ръката на военен деец на Зопорожката войска, който не е зает да угажда на държавното управление, а търси и преподава намереното за корените на своята народност. Втората редакция на шест томната „История Российская“ на наистина големия руски историк Василий Никитич Татишчев излиза едва 58 години след Летописа на Григорий Грабянка!^[19]

За да се уверим в достоверността и дълбочината на знанията на Грабянка, нека приведем продължението на разказа за основаването на Дунавска България: „…светлината на Православната вяра възсия в тях заради Цариградските патриарси Фотий и Михаил Керуларий^[20] при папите римски Лъв Трети и Сергий след него.“

Общото на българите с казаците, според Грабянка, е че те се наричали още „алано-козари“^[21] преди да бъдат изтласкани на Балканите. А други от „алано-козарите“ остават, за да се нарече държавата им Хазарски (козарски) хаганат! Тази тъждественост на козари, тоест хазари и българи, липсва в антологията на „теориите“ за произхода на казаците. Защо? Възможностите са две: Ерохин да не е прелиствал, макар да цитира, труда на Грабянка или да не иска да споменава българите като предци на казаците. Едното не изключва другото – полковникът „преподавал в Лондон“ може да не е виждал цитирания труд, защото цитира цитат на друг автор, но заедно с това да няма желание да споменава каквито и да било българи по темата с произхода на казаците, защото това излиза извън целите, които сам си е поставял или които му е поставил някой друг.

У Григорий Грабянка обаче има и други историографски жалони, които ще намерят логиката си в по-късни изследвания. Те са на пръв поглед незначителни и понякога се състоят от половин изречение. „Народът на Малорускита страна, наричан казаци…“^[22], например, е твърде категорично обвързване на казачеството с наименованието на страната, която в бъдеще ще се нарече Украйна и, вижте колко странно: през 1710 г., в която царува Петър I, това спокойто може да се каже, без да предизвика реакцията на носителите на имперската идеология. Идеологията въобще не е стигнала до етническата принадлежност на казаците и не смята, че добре известният тогава труд по някакъв начин ощетява московско-петербургската рускост.  Продължението на това изречение е не по-малко съдържателно: …наричаните казаци „имат своя произход^[23] от най-древния скитски род, назоваван по името на Аланските планини Алани…“. Аланите, предците на днешните кавказки осетинци, са ирански народ, а официално възприетата версия за българите, с които според Григорий Грабянка са идентични и „козарите“ и аланите, е че те са от тюркски произход. По-нататък казакът-историк пише, че езикът, на който известният с различни имена народ е говорил, е славянски. Това по някакъв начин съвпада с доклада на Ахмед ибн Фадлан до неговия господар абасидския халиф ал Муктадир (908-932), в който волжските българи са наречени славяни, а „русите“, чийто бит и хигиенни навици (по-скоро пълното им отсъствие) се покриват с исторически известните скандинавски такива, но за посланика и разузнавача ибн Фадлан са всякакви други, но не и славяни. Заедно с това добросъвестният доклад на ибн Фадлан съвсем категорично разграничава българите от тюрките.^[24] Неславянският етнически произход на русите се потвърждава и от Константин Багрянородни в описанието на ползването на реките като воден път: „…те достигат шестия праг, наречен по роски Леанди, а по славянски Веручи, което означава Кипене на водата… От него отплават към седмия праг, по роски наречен Струкун, а по славянски Напрези…“^[25]

„С позицията на Г. Грабянка били солидарни и други учени“, пише Ерохин и споменава „П. И. Симоновский и т. н.“. Добавката „и така нататък“ трябва вероятно да подскаже, че такива като Пьотър Иванович Симоновский (1717-1809) са цяла група за сметка на сериозността на техния принос.

Кой е Симоновский? Той е сотник от Киевския полк^[26] и земски съдия по времето, когато по-голямата част от земите населени с казаци са в състава на Руската империя. Завършил е Киевската духовна академия, Варшавския университет, където (наистина) е преподавал, слушал лекции в университетите на Кьонисберг и Лайпциг, посещавал и парижки образователни институции. Смятан е приживе за историк заради своето „Кратко описание за малоруския народ и неговите военни дела, събрано от разни чуждестранни истории: немска – Бюшинг, латинска – Безолди, френска – Шевалие и разни руски“^[27] издадено за първи път през 1765 г., тоест след коронацията на Екатерина. Нито тогава, нито по-късно през имперската епоха това издание не е било осъждано или забранявано от цензурата.

Симоновский започва класически подредения си труд с изясняване на думата „козак“, която според някои е от турски произход и означава разбойник или грабител, а според други идва от „коза“, но и в двата случая няма спор, че името е древно и известно на всички.

Император Константин Порфирогенет (Багрянородни) в IX в. сл.Р.Хр., посочва Симоновский^[28], отбелязва в книгата си De administrando imperio (За управлението на държавата), че между Черно и Каспийско море в подножието на кавказките планини има „някаква провинция Казахия, където от древност живеели татари, от които, следователно, онези кавказки козаци са произхождали“^[29]. Тук трябва да споменем, че терминът „татари“ не се отнася за монголците и преди и след тяхното нашествие, а за покорените немонголски народи, включени във войската на победителите. Трябва да уточним и че в оригинала на Константин Багрянородни родовете, тоест народите, обитаващи южната част на Източна Европа, са се отделили от хазарите.

„За управлението на държавата“ дава и сведения за съществуването на т.нар. „Черна България“, която не е Волжски Болгар, нито пък Дунавска България: „Знай, че така наречената Черна България може да воюва с хазарите.“^[30] Този текст, чиято автентичност не може да се оспори, тъй като съчинението на Константин Багрянородни е неоспоримо автентично, ни поставя пред сериозен изследователски проблем. От една страна Черна България се смята за автономна подчинена на Хазарския хаганат територия, от друга – Константин твърди, че Черна България е в състояние да воюва с хазарите. Очевидно е, че Черна България не е Сребърна България, която е всъщност Волжки Болгар. Логична хипотеза е, че това е победената Стара велика България, от която се отделя Волжски Болгар.

Хазарският хаганат, наследник на Стара велика България, както и всички средновековни българските държави по думите на проф. Артамонов са многоетнически, а народите в състава на хаганата носят общото название хазари, откъдето се образува и етнонима хазаро-българи. Приемането на юдаизма от върхушката, съставена от рода Ашина, променя колективната форма на управление и изборността на военновременното началство. Това променя и структурата на обществото, тъй като наборната войска би застрашила установената от юдаизираните хазари йерархия във властта – унаследяван хаган, който се появява веднъж годишно пред народа, бег, който държи военната власт и управлява вместо хагана и който трябва задължително да е евреин и наемна войска от тюрки от Средна Азия. Тази схема на държавността се оказва нестабилна и в края на Х век Хазарският хаганат губи окончателно положението си на фактор в източноевропейската политика, а територията и влиянието му се заместват с тези на Волжска България и държавата на родствените на българите алани. Българите-християни в хаганата остават в родината си и запазват културата и бита на конен народ.

 

Едновременно с нарастването на скоростта и упоритостта на разграничението на украинската историография от имперската руска след Майдана от 2014 г.,  особено след началото на войната от 24 февруари 2022 г., върви процес на определяне на точките, в които напрежението на това разграничаване е най-високо. С това се занимават университетските катедри по история и специални научни институти, създадени с такава цел. От първостепенно значение в тяхната работа несъмнено е самоопределянето на етническия произход на украинците. В организацията на академичните усилия дори се забелязват водещи фигури на предимно млади и амбициозни научни работници, които със завидна лекота натрупват творческа биография в статии и монографии. Изтупват се от прахта стари и се въвеждат нови идеологеми, най-ярката от които е критиката на „хазарския мит“ за произхода на казаците, респективно на украинците. Масивът исторически данни, извори и концепции се формира като обща визия за „Западната Рус“, на която между друг е посветен и портал в интернет.^[31] Под Западна Рус се разбира частта от Украйна, която до 1939 г. е в състава на Полша, преди това е в Австро-Унгария и едва след 1945 е украинска територия. Към нея се прибавя и Дяснобережна Украйна, тоест всичко на запад от река Днепър, а в по-широк смисъл и части от Беларус, Полша и Литва, принадлежали между 1468 и 1686 г. към Западноруската митрополия^[32]. Порталът предлага най-напред руски автори от XIX в., чиято почтеност не се оспорва, да кажем, Адриан Владимирович Копистянский (1883-1938), русин от етническата подгрупа лемки, разселена на територията на Словакия, Полша и Украйна, участник в съпротивата срещу болшевишката революция в армията на Колчак, автор на брошурата „Възможно ли е отделянето на Украйна“^[33]. Тук може да се намери и издадената като отделна книга статия на Мариан Глушкевич (1877-1935) „Поглед върху миналото и бъдещето на Прикарпатска Русия във връзка с Великата война“^[34]. Глушкевич приема с влизането на руските войски в родната му Галиция православно кръщение през 1914 г. под името Константин и това събитие в неговия живот обяснява неговото и това на Копистянский патриотично чувство към православна Русия. Това чувство е и ключ към любовта към единна Русия, съставена от многоетнически компоненти и споена от православната вяра, независимо от произхода на тези компоненти. Съвременната московско центрична руска идеология няма нужда от това обяснение на характера на руската народност. Тази идеология е родена в секуларна и в определени исторически моменти откровено атеистична среда. По тази причина тя се нуждае от други научни и наукообразни инструменти за доказване на единството на руския народ в три клона, издаващи с наименованието и йерархията си своя идеологически произход: великоруски, малоруски и белоруски.

Московската гледна точка се захваща с изброените от Ерохин автори от XVIII и XIX век и най-вече с Грабянка и Симоновский, но избягва да опровергава Константин Багрянородни. Има още една причина за преустановяването на проекта „Ерохин“ и преминаването към академичното преосмисляне и тя е в очевидната несъщественост на създаването на съвременната идеология и организация на руско казачество в помощ на усилията на правителствата на Руската федерация да консолидира руски говорещото население в политически отделените страни от бившия Съветски съюз. Отделянето на Украйна и загубата на контрол върху нейната история лишава съвременната руска казашка легенда от достоверност. Всъщност най-сериозната вреда върху руския дял от казашката история представлява твърдоглавото настояване тя цялата да е част от великоруската история, представена като обособяване на съобщества от бегълци от Велика Русия, вместо признанието, че по-голямата свобода и реални права на казаците са привлекли такива бегълци, които в никакъв случай не могат да бъдат основното население на земите на Запорожката сеч, Хетманството и Малорусия.

Сред новите капацитети по „западноруска история“ и историята на казачеството се откроява кандидатът на историческите науки (по нашите образователни стандарти „малък доктор“) от 2016 г. Дмитрий Юриевич Степанов, научен сътрудник на Центъра за украинистика и белорусистика на Историческия факултет на Московския държавен университет. В статия с многозначителното заглавие „Хазарският етногенетичен мит в системата от представи на украинското казашко старейшинство в края на XVII и началото на XVIII в.“ Степанов „разглежда въпроса за съществуването на тази легенда с установената в средата на висшето киевско духовенство във втората половина на XVII в. историографска традиция, извеждаща историята на „руския народ“ към старозаветния Мосох“.^[35] Цитатът е от първия абзац на статията. В това твърдение впечатляват два момента – че хазарският мит се приписва на висшето киевско духовенство и че митологичността се извежда от пророчески образ в Стария Завет. Изводът се налага сам – школата, към която се причислява Степанов смята за снижаващо сериозността обстоятелство това, че старозаветно пророчество може да бъде основание на духовенството да има своя версия за произхода на етническа група.

Сравнявайки създаденото през 1710 г. съчинение на Грабянка с „намерен“ в Отдела за ръкописи на Руската държавна библиотека „Синопсис на историята на казаците“, който се датира по водния знак на хартията и се отнася към времето на създаването на най-ранния ръкопис на „Летописа“, Степанов отбелязва, че двамата автори са взели назаем от полски извори названията на народите, които се посочват като предци на казаците. Степанов потвърждава и извода на друг от правилните историци, който смята, че „самият мит отразява секуларизация на историческата памет на казашката върхушка“, тъй като Кръщението на Рус престава да бъде централен епизод и дори се споменавал между другото. За да се проследи идеята в тази мисъл, трябва да се прочетат авторите, които Степанов цитира, а в хода на това усилие лесно може да се подмине още едно съществено противоречие. Киевска Рус, каквото трябва да е самоназванието на държавата на Владимир, съществува заради Кръщението, което консолидира множество различни етнически групи и представлява подразбиращата се основа на самосъзнанието на потомството, за което Рус и православното изповедание са синоними, така че израз като „секуларизация на историческата памет“ показва не нещо друго, а недобросъвестност. Ако историческата памет на казаците беше секуларизирана, нямаше да се състои въстанието на Богдан Хмелницки. Това би зачеркнало въобще историята на Малорусия, на наследяващата я Украйна и на великоруската претенция за етническа общност. Степанов освен това схваща Московска Русия и Петербургската империя като етнически хомогенни, а това съвсем очевидно не отговаря на истината.

Използвайки инерцията, породена от днешното разграничение на украинци от руснаци, Степанов прокарва и идеята за „двойствено отношение в използването на маркерите за етническа идентичност“. Той посочва разказа на Грабянка за обсадата на Лвов от Богдан Хмелницки през 1648 г., в която има изявление на отричаната от Степанов показателна православна апологетика в изречението „такава трапеза за бедната Рус римляните приготвят винаги“, като под „бедната Рус“ Грабянка очевидно разбира казаците, а под римляните – римокатолиците. Степанов просто забравя, че Рус е Киев за малоруските, запорожките и прочие жители на земите на днешна Украйна дори и след преместването на катедрата на Киевския митрополит в Москва. Трудно можем да допуснем, че сръчният историк, „откриващ“ в хранилището на Руската държавна библиотека ръкопис, за който никой преди това и хабер си няма, не е чувал словосъчетанието „Киевска Рус“.

Употребата на подобни похвати ни убеждава, че тезата на научното изследване е формулирана преди да е проучен наличният изворов материал, от който впоследствие се компилират „доказателства“.

В този смисъл лоялността на казаците към руската корона е производна на същия стремеж да се опази православната вяра, който предизвиква разграничението на казаците от последователно католицизиращата се Жечпосполита при Богдан Хмелницки в двувековна историческа ситуация на борба на два фронта – срещу католицизма и униатството на запад и исляма на юг. Най-малко героичната смърт на Григорий Грабянка доказва това.

Практически със статията с такова гръмко заглавие Степанов по никакъв начин не оборва основателността на „хазарския мит“ и дори признава, че „не следва да се преувеличава значението на хазарския етногенетичен мит във формирането на автономистката идентичност на казашките старейшини“.

Защо тогава е написана тази статия? И какво трябва да се разбира под хазарска етногенетика, след като и от De Administrando Imperio и от Грабянка и от Симоновский е очевидно, че населението на Хазарския хаганат е конгломерат от различни устойчиви племенни общности и народи, които поемат различен път на развитие под друго име веднага след отпадането на заробващата върховна власт в хаганата? Какво друго да си помислим, освен че това е маневра подвеждаща общественото мнение в православните страни, че някаква „невидима Хазария“^[36] мъти водата в днешна Русия, иначе всичко е наред с това „православно“ държавно ръководство. Щом някои украинци се смятат за потомци на хазарите, то явно оттам идва несъгласието с правителството на Руската федерация!

Забележително е как и най-сръчното боравене с извори не може да преиначи историята! Това ярко личи в рецензията на „опонента“ Константин Юриевич Ерусалимский на защитата от 2016 г. на дисертацията на Д. Ю. Степанов за „Етноконфесионалното самосъзнание на православното население на Жечпосполита и Хетманщината…“. Тук ми се ще да обърна внимание на възможността Степанов да е наистина добросъвестен учен, който е поставен в ситуация да се придвижва в изследването си през територии на установени историографски клишета, като това за единната „древна Рус“, разпаднала се по редица причини, но която се е опитвала да се обедини, а поставянето на Малорусия под управлението на Велика Русия е част от този процес. Преди да се обърнем към опонентната рецензия на Ерусалимский, нека кажем няколко думи за този млад учен, чиято ерудиция и подготовка респектират не по-малко от тези на Степанов, но го превъзхождат със способността да не пропуска същественото, дори и да е встрани от идеологическия коловоз. Константин Ерусалимский завършва историко-филологическия факултет на Руския държавен хуманитарен университет^[37] през 1998 г. и веднага започва аспирантура в Института по руска история на Руската академия на науките, която защитава през 2001 г. Следващата му дисертация е за учена степен доктор на историческите науки, защитена през 2011 г., а дотогава от 2002 г. е последователно старши преподавател (главен асистент у нас), доцент и професор в катедрата по история и теория на културата в РГГУ. Стажува в Института на Отворено общество през 1999 г., Централно Европейския университет през 2004 и 2005 г., фонда на Кралица Ядвига при Ягелонския университет в Полша през 2006 г., Американския съвет на научните общества^[38]. От 2020 г. е главен научен сътрудник на Центъра за научно проектиране на РГГУ. Между 2013 и 2015 г. е стипендиант на Фонда Александър Хумболт при Грайфсвалдския университет в Северна Германия (седмия по старшинство германски университет). Извинявам се, ако пропускам нещо!

Квалификацията на Ерусалимский и авторитетният анализ на дисертацията на Степанов вероятно говорят за очевидната нужда „древната история“ на Русия да се преразгледа и координира с реалността, тъй като при съвременните средства за комуникация смехотворните постановки ще изискват режим на изолация от северно корейски тип, а това е много трудно осъществимо.

Опирайки се на учението на хиротонисания на 5 май 1661 г. в Москва и изпратен в Киев като местобюстител (управляващ) на митрополитската катедра Методий (в света Максим) Филимонович дисертантът Степанов изгражда тезата за етническото единство на велико и малорусите. Методий Филимонович^[39], чиято биография е достойна за пикареска^[40], се опитва да оцелее в ситуация, в която хетманът на Дяснобережна Малорусия (западно от Днепър) е назначил свой митрополит, а в същото време и Цариград, към чиято Църква принадлежи Киевската епархия, има свой митрополит. Методий така и не успява да стане редовен митрополит, въпреки връзките си в Москва, а по същото време върви борба между хетманите. В края на краищата опитите на Методий го довеждат до църковен съд на Събора от 1666 г. Тогава се разглежда делото на патриарх Никон и за него не остава време, пък и няма достатъчно доказателства по повдигнатите от опонентите му обвинения. Лавирайки между хетманите и Църквите Методий-Максим стига до прозрения за единството на казаци и московци. „Учението на Максим за „руските синове“ Д. Ю. Степанов свързва с паметта за разкола на единната Древноруска държава и с представата за единството на „населението на Московската държава и украинските земи“ – пише в рецензията си Ерусалимский. –  Между другото, тази представа е известна от редица руски паметници, от „Повести временных лет“ до Третото послание на Андрей Курбски до Иван Грозни, в които (обаче) за никакво съединение на руските земи под властта на един цар не става дума.“

По-надолу в текста на рецензията Ерусалимский стига до логично, но въпреки това неочаквано заключение, подобно на което установихме и за понятието „Киевска Рус“: „…налага се да признаем и единството на казашката идентичност, и нейната приемственост от ученията за древноруската народност, които всъщност се оказват изобретение на научната историография.“ Под древноруска народност трябва да се разбира единствено населението обгриждано от духовенството на Киевската митрополия, която е носителят на понятието „Рус“.

Остава да гадаем, дали тези оценки в рецензията виждат бял свят от липса на предпазливост, макар че предназначението им не е да добият медийна публичност, а да останат в архива на институцията, или 2016 година е далече от втърдяването на великоруската идеология. Във всеки случай опростачаването на историографията под влиянието на идеологията трудно може да се стикова с фактите, а съвременната украинска историография разполага със значително повече доверие в научните институти на запад, за което Ерусалимский, специализирал с пари на „Отворено общество“, не може да не си дава сметка.

 

След разкола в казачеството по време на Северната война 1700-1721 г. Петър I със самочувствието на победител се захваща с организацията на контрола върху тази общност. На 27 май 1722 г. с указ се създава Малоруска колегия, която трябва да замени създадения в 1662 г. при цар Алексей Михайлович Малоруски приказ за управление на завладените територии на Лявобережна Украйна (на изток от Днепър) – градовете и областите около Киев, Глухов, Нежин, Немиров, Новгород-Северский, Переяслав, Погар, Почеп, Ромны, Стародуб, Чернигов, Чигирин. Между 1662 и 1667 г. Малоруският приказ бил самостоятелно учреждение, а от 1667 г. е присъединен към Посолския приказ с отделно деловодство и щат. През 1668 г. приказът става отново самостоятелен, но на 22 февруари 1670 г. за втори път минава под шапката на Посолския приказ.

Създадената през 1722 г. Малоруска колегия е изразител на волята на руския император в Хетманството, тогава водено от хетман Скоропадский, който обаче умира на 14 юли с.г. и неговата функция се поема от Колегията. Дотогава са издадени два указа от 27 април и 3 юли, които ограничават властта на хетмана. През 1764 г. по времето на Екатерина Колегията е премахната напълно.

Колегията за разлика от Приказа не се намирала в Москва, а в Глухов в днешна Североизточна Украйна. Въпросите от гражданското законодателство, решавани от Колегията, се отчитали пред Сената, докато тези от военно естество – от главнокомандващия руските военни сили в Хетманството.

Личният конфликт между възглавяващия Колегията Степан Веламинов и наказния хетман Павло Полуботко заплашвал с разрастване и вълнения, което било отчетено в Санкт-Петербург през 1726 г., след като Петър I вече е починал, а престола е зает от Екатерина I. Това довело до решение Малоруската колегия да се закрие и да се въстанови Хетманщината. При юношата Петър II и Анна Йоановна правата на хетмана били разширени. Бил съставен документ наречен „Решителни пунктове“, което дало възможност на част от запорожците, които се били заселили след Северната война в пределите на Османската империя и Кримското ханство, да се върнат. Това дало възможност на кошевоя^[41] Иван Билекций да напусне, въпреки забраната му, кримския хан с цялата си войска, да пристигне в малоруската Белая Церков и да положи клетва за вярност на руския владетел. При хетман Данила Апостол по това време запорожците добили правото да се заселват в слободските^[42] села. При фаворита на Анна Йоановна Ерст Бирон с указ е създадено Малоруско управление (Малороссийское правление), което поело задачите на хетманската канцелария след смъртта на Данила Апостол. При Елисавета Петровна Бирон е арестуван и е в немилост, Хетманщината е възстановена, а фаворитът на новата императрица граф Кирил Разумовский е назначен за хетман през 1750 г.

През 1764 г. с указ на Екатерина II званието „хетман на Запорожката войска“ е премахнато. Граф Кирил Разумовский е произведен в чин генерал-фелдмаршал. Управлението на Малорусия е възложено на граф Петър Румянцев. През 1782 г. са наложени административни реформи, които премахват и административните структури на казашките сотни и полкове. Основната причина за това е разрастването на Бунта на яицките^[43] казаци в селската война на Емелян Пугачов 1773-1775 г., водена докато Русия воюва с османците.

 

---

[1] Социална категория в руските княжества и Московското царство близка до робството. Отменено е от Петър I с резолюция върху доклад на генерал Чернишов от 19 януари 1723 г. в много отношения холопството се припокрива с крепостничеството, тъй като и в двата случая е възможна търговия с хора.

[2] Меоти или меотийци се наричат в античността племена с неизяснен произход, обитаващи земите на север от Азовско море, съседи на скитите и савроматите.

[3] Казачество России: прошлое и настоящее: библиографический указатель, Волгоград, 2012, с. 31.

[4] Михаил Иларионович Артамонов, при раждането си Балякин (1898-1972) е руски и съветски историк, археолог, професор от 1935 г., доктор на историческите науки от 1941 г., директор на Ермитажа 1951-1964, изпълняващ длъжността ректор на Ленинградския държавен университет 1950 г. Автор на „История на хазарите“, 1962 г., където открито се говори, че в етническо отношение Хазарският хаганат е български, тъй като е преобразуваната Стара велика България след завземането на властта на рода Дуло от тюркския род Ашина. Издига потвърдената впоследствие хипотеза за появата на славяните в Източна Европа пет века сл. Р. Хр.

[5] Артамонов М.И., История хазар, Ленинград, Издательство Ермитажа, 1962, с. 68, 328, 437, 447.

[6] Юрий Романович Диба, р. 1964, е Зав. катедра реставрация и реконструкция на архитектурни комплекси в Националния университет „Лвовска политехника“, Украйна. Цит. тук е от доклад на международна научна конференция в Лвов през 2015: Диба Юрій Формування території „Руської землі“ ІХ – Х ст. у контексті функціонування трансєвропейського торговельного шляху Булгар-Київ-Реґенсбурґ.

[7] Толочко А., Химера „Киевской Руси“, журнал Родина, 1999, № 8, с. 29-33.

[8] Виж: https://www.ras.ru/news/shownews.aspx?id=2114a9c1-5610-4454-b967-3d30fcd1ab97&print=1

[9] Giovanni, da Pian del Carpine, Archbishop of Antivar, Historia Mongalorum quos nos Tartaros appellamus (English - The story of the Mongols),Boston, 1996, p. 68.

[10] Рутенският език е известен и като старобелоруски, староукраински, а днес е езикът на няколко милиона русинци в Словакия, Полша, Сърбия и Украйна, където етническото им обособяване не се признава.

[11] Дмитрий Владимирович Поспеловский (1935-2014) се ражда в полската част на Украйна и със семейството си напуска територията ѝ през 1944 г. От 1945 г. живее в Западна Германия, а от 1953 г. в Монреал Канада. През 1967 г. получава докторска степен в Лондонското училище за икономически и политически науки. От 1972 до 1997 г. преподава руска история в Университета на Западно Онтарио и работи в Харвардския център за руски изследвания. Принадлежи към епархията на Антиохийската Православна Църква в Канада. От началото на 90-те чете лекции в руски и украински университети.

[12] Поспеловский Д. В., Русская православная церковь в ХХ веке, Москва, Республика, 1995, 12.

[13] Хетман – изборен върховен военачалник на казашката войска. Изборът на хетман обикновено се извършва в навечерието на военни действия.

[14] Игор Юриевич Ерохин по неговите думи е завършил през 1991 г. Астраханския държавен педагогически университет, магистър е на педагогическите и юридическите науки, действителен член е на Ню Йорската академия на науките, а като месторабота като старши асистент посочва Croydon College в Лондон. В сайта на колежа няма данни за него. На 31 декември 1996 г. е регистрирана „Урало-Поволжска академия на казашките войски и дворянската служба“, на която Ерохин е посочен като президент. Академията е закрита на 18 август 2011 г. (виж: https://www.rusprofile.ru/id/9381919). Ерохин се назовава и „полковник от казашките войски“. Твърди, че има „правителствени и държавни награди, а също и награди на обществени организации, министерства и ведомства”. Автор и съавтор на много статии за казаците и историята на казачеството: https://cyberleninka.ru/search?q=Ерохин Игорь Юрьевич&page=1

[15] В оригинала „вольница“.

[16] Игорь Юрьевич Ерохин, Гетманщина: особое казачье государство, Журнал Гуманитарные, социально-экономические и общественные науки №4, 2014, с. 119-123.

[17] Яик – старото име на река Урал.

[18] Тук и надолу: Летопись Григория Грабянки, Киев, Университетска типография, 1854. Цитатът е от с. 4.

Виж: https://archive.org/details/hrabianka

[19] Първата редакция на Татишчев вижда бял свят едва през 1964 г.

[20] Михаил I Керуларий е Цариградски патриарх между 1043 и 1059 г. Лишен от имущества в 1040 г. от Михаил IV за протест срещу самоуправните действия на евнуха Йоан, брат на императора. Заточен в манастир и там приел монашество. Отстоява независимостта на Църквата от властта на императора и от тази на папата в Рим. Сблъсъкът му с папа Лъв IX е повод за схизмата от 1054 г. Михаил Керуларий е в конфликт и с император Исак Комнин, който конфискува манастирски земи.

[21] Грабярка, с. 3-4.

[22] Там, с. 3.

[23] В оригинала „проименование“.

[24] Виж академичен превод на руски език: http://www.hist.msu.ru/ER/Etext/fadlan.htm

[25] Константин Багрянородный, Об управление империей, 42. Подробности за изданието виж по-долу.

[26] Знаменитият проф. Осип Бодянский, създателят на руската филологическа наука и автор на научното съобщение „За най-древното свидетелство, че църковно-книжовният език е български“, изразява недоумение в Предисловието към труда на Симоновский, че той „неизвестно защо е наречен в Речника на руските светски писатели на митрополит Евгений сотник на Киевския полк“.

[27] Московското издание от 1847  г. на „Краткое описание о казацком малороссийском народе и о военных его делах, собранное из разных историй иностранных: немецкой — Бюшинга, латинской — Безольди, французской — Шевалье и разных русских“ е достъпно на сайта на Държавната публична историческа библиотека на Русия: http://elib.shpl.ru/ru/nodes/27443-simonovskiy-p-i-kratkoe-opisanie-o-kozatskom-malorossiyskom-narode-i-o-voennyh-ego-delah-sobrannoe-iz-raznyh-istoriy-inostrannyh-m-1847

[28] Всъщност книгата е написана през Х век, тъй като Константин Порфирогенет или Багрянородни живее между 905 и 959 г. сл. Хр.

[29]П. И. Симоновский, Краткое описание о казацком малороссийском народе, Москва, 1847, с. 1. Виж: Константин Багрянородный, Об управление империей, Москва, Издательство Наука, 1991, с. 162-165. Виж също: Constantine Porphyrogenitus De Administrando Imperio, Washington, 1967, p. 61; https://ia801706.us.archive.org/10/items/cfhb-11.1-nicetae-choniatae-historia/ CFHB%2001_Constantine%20VII_De%20Administrando%20Imperio.pdf

[30] De Administrando Imperio, р. 65.

[31] https://zapadrus.su

[32] Западноруска митрополия се нарича православната епархия на Киевския и Галицкия митрополит под управлението на Цариградката патриаршия, която по време на униатския Константинополски патриарх Григорий III поставя в Киев за митрополит униата Григорий (1458-1473). В Москва м-т Григорий не е признат, но православните епископи в Полша и Литва са принудени да му се подчиняват: Черниговска, Полоцка, Смоленска, Туровска, Луцка, Владимиро-Волинска епархии в Литва и Галицка, Перемишълска и Холмска в Полша. Катедрата на митрополит остава в Киев.

[33] Копыстянский А.В., Возможно ли отделение Украины от России, Ростов на Дон, 1917.

[34] Глушкевич М.Ф., Взгляд на прошлое и будущее Прикарпатской Руси в связи с великой войной, Изданiе А.Г. Батыцкаго на складчину карпаторуских беженцев (1917 или 1918 г.).

[35] Тук и надолу: Д. Ю.  Степанов, Хазарский этногенетический миф в системе этнических представлений украинской казацкой старшины в конце XVII - начале XVIII в., https://zapadrus.su/zaprus/istbl/2398-khazarskij-etnogeneticheskij-mif-v-sisteme-etnicheskikh-predstavlenij-ukrainskoj-kazatskoj-starshiny-v-kontse-xvii-nachale-xviii-v.html

[36] „Невидимата Хазария“ е името на книга от 2009, написана от „политолога“ Татяна Грачова, в която самоунищожението на СССР се представя като борба на „хазарите“, тоест на юдаистите неевреи срещу Иисуса Христа.

[37] „Российский государственный гуманитарный университет“ (РГГУ) е основан на 27 март 1991 г. чрез преименуване на Московския държавен историко-архивен институт (МГИАИ).

[38] American Council of Learned Societies е организация създадена през 1919 г. на основата на 75 научни организации в областта на хуманитарните и социалните науки. За завършващата на 30 юни 2017 г. ACLS отделя 120 000 000 долара, от които 15 900 000 са грантове и стипендии.

[39] Виж: Морозов О.С. Ніжинський протопоп Максим Филимонович. Монографія. - Ніжин: Ніжинський державний педагогічний університет ім. Миколи Гоголя, 2000.

[40] Пикареска или плутовски роман е художествено произведениеза живота на авантюристи, обикновено със сатиричен характер.

[41] Кошевой (началник на кош) – атаман на опълчението от по-голямо селище, станица.

[42] Слободска́я украи́на или Слобожа́нщина е историческа област на североизток в съвременна Украйна и югозападна Русия.

[43] По името на река Яик, по-късно назована река Урал.