четвъртък, 31 март 2022 г.

ДОКОЛКО РУСИЯ Е ПРАВОСЛАВНА?

Ще го кажа направо: обичам Русия! На тринадесет годишна възраст прочетох „Престъпление и наказание“ на Достоевски. Десетки пъти съм чел и препрочитал разказите на Чехов. Това е причината да възприема новината за необявената война в Украйна като удар, като тежко страдание, че тази Русия, която обичам, преминава в небитието. От нейно име говорят и злодействат хора, които не само не я обичат, но и очевидно се стараят да я унищожат. Да! Точно така – управляващите в Русия съвсем очевидно изпълняват добре обмислен план по унищожението на държавата си. При това се представят за православни, а резултатът от това е всеобщата ненавист към Православието у тези, които не го познават и не го разбират.

Най-потресаващото е, че у нас хора интелигентни и (на пръв поглед) нормално мислещи вярват и изповядват, че тази мерзка война защитава Православието!

Елементарна логика: началото на руското Православие е кръщението на Киевска Рус извършено от Българската Църква, към която Киевската митрополитска катедра принадлежи, както пишат за това големите руски историци Евгений Голубинский, Антон Карташов и в някаква степен осветлява Татишчев. А сега руски войски обсаждат и обстрелват Киев.

Значи някой се старае да откъсне корена на рускостта, защото тя е в Кръщението от 988 г.! И този някой минава за православен! Властта в Киев била прозападна, еретическа (поради организацията на признатата от Фенер за църква група около Епифаний), тя издевателства срещу украинците с руско самосъзнание. Добре, но с нахлуването разликите не се ли изравняват? Пролива се кръв и тези, които би трябвало да са братя по вяра и произход, сега са врагове! И това някой смята за случайно? Или вината е у нападнатите?

Друго: защо руснаците не печелят? Имат всичко за една глобална война. Очевидно е, че ръководството не иска да спечели войната. То иска хората да се намразят, а от това да последва разпада на Русия като верижна реакция. Как да си обясним, че Русия, която има сателити (а Украйна – едва ли), не е в състояние да подави ПВО на украинците още в първите часове на нападението? Всеки, който е служил войник, когато имахме армия, ще каже, че неспособността на руската армия е странна! Нали воюваше в Сирия, сега и в Африка, макар това да не е много известно. Има обстреляни войници, които трябва да са готови да заемат всички стратегически пунктове също за броени часове. Вместо това напред се пускат наборни войничета, които не знаят къде са и искат хляб от местните.

Следователно войната се води по странната логика на югославските войни при Милошевич, на Кадафи и Саддам. Общото между последните трима знаете ли кое е? Че са възпитаници на силите, които ги премахнаха!

Украинците в самата Русия са около милион и половина. Едва ли може да се очаква да останат безразлични, когато родните им места са изравнени със земята. А какво да мислят за себе си татарите, например, които са около пет милиона, при това консолидирани и задружни? Да си въобразяват, че днешната власт има грижа за тях или, че ще ги приласкае, ако решат да искат по-широка автономия? Ами чувашите? Мордовците? Ами руският Приморски край с Владивосток, който е китайски допреди някакви си сто и петдесет години? Няма ли да си направят правилно сметката китайците, които са вече първа икономика в света? Нали Путин преди няколко години им даде руска територия? Тихомълком – да не го усетят тези, на които инжектира национализъм.

В разгара на ковит пандемията страшно православната Русия не затвори ли храмовете? За разлика от немощната България.

Според официална статистика селското население на Русия е малко над 25%, но в руския печат се говори за 15% и то при положение, че страната не е индустриална сила. Значи Русия основно внася храна срещу газ и нефт. Как да вярваш на управление, което няма грижа за прехраната на народа си? Какво ѝ липсва на Русия, освен волята на управниците? Земя ли, вода ли, или работна сила?

Какво консолидира руснаците в последните десетилетия? Общият враг – запада, който се бори с Православието. Наистина ли Путин защитава Православието от запада? Какво прави тогава в руските чартове лезбийският дует „Тату“? Масонството не процъфтява ли в Русия? Може ли да се вярва, че патриарх Кирил на своя глава се е прегръщал с папата? Значи Православието е за простолюдието и то в някакъв военнополеви вариант, нищо, че на власт са същите, които си убиха последния император и садистично издевателстваха над свещеници, монаси и миряни. Или КГБ, чиито кадри управляват Русия, няма нищо общо със своите предшественици ВЧК, ОГПУ и НКВД?

Между Христовата Църква, на която Първосвещеникът е Самият Христос и административната организация, наричаща се „църква“ понякога се е появява разлика. Изглежда, че сме в края на човешката история, както я описва Апокалипсисът на св. Йоан Богослов. Сега повече от всякога се вижда разликата между Православие и клир и то не къде да е, а в Русия – призваната да защитава Православието тогава, когато Поместните Църкви изцяло са били под османска власт.

Русия има Православие, но неговата Църква е подчинена безкомпромисно на властта от 1721 година. Тогава масонът Петър премахва патриаршеската институция и назначава армейски офицер за ръководител на Синода, а длъжността му се нарича обер-прокурор! Държавата, създадена от Църквата на 16 януари 1547 г. с „Венчанието за царството“ на Иван Грозни, ползва Църквата като инструмент на своето управление. Москва става столица на държава наречена Русия, не за друго, а защото точно там се установява катедрата на Киевския митрополит „и на цяла Рус“, поради монголското нашествие в XIII век. Венчанието за царството на Иван Грозни се признава със специална грамота издадена от Цариградския Събор на Поместните Православни Църкви от 1561 г. По тази причина и досега руският патриарх не се нарича официално „патриарх Руски“, а „патриарх Московски и на цяла Рус“.

В цялата имперска история след Петър Светият синод на Руската Църква е правителствено учреждение, на което се възлагат вътрешни и външни политически задачи. Не е ли така и досега? През 1842 г., например, със „специална мисия“ в Йерусалим пристига архимандрит Порфирий Успенски, който подробно обосновава необходимостта от активно вмешателство на Русия в духовния живот на Йерусалимската Църква. Задачата на Порфирий не е поставена в Свещеното събрание на руските владици, а е формулирана във външно министерство и е спусната на клира „за сведение“. Същият архимандрит (впоследствие епископ) подсказва на държавното ръководство десетина години по-късно, че има големи възможности да се влезе в Африка през Етиопия. Кримската война от 1853 г. обаче проваля този план. През шейсетте години на века решението е взето и това е началото на опита на Руската Църква да вземе под крилото си Етиопската църква, която е подчинена на Египетската коптска Църква. Казаците обучават етиопската босонога войска и тя разбива италианците след малко повече от 40 години.

Днес подобен план се осъществява, но чрез навлизането на руски духовници в духовната територия на служещата на гръцки език Александрийска православна патриаршия. Тази древна патриаршия обгрижва няколко милиона православни африканци, предимно в Кения. Това нагло от канонична гледна точка нарушение на хилядолетния ред на Вселенското Православие, (под което не бива да се разбира тясно Цариградската патриаршия, а Събора на Поместните Църкви) „случайно“ съвпада с операциите на руската военна фирма Вагнер в Централно Африканската Република. Изтормозените от ислямисти африкански православни християни виждат в Путин и патриарх Кирил наистина защитници и ето че разколът е налице. Църквата отново е маша на политиката. Завеждащият „външни връзки“ на Московската патриаршия митрополит Иларион Алфеев без капчица срам ултимативно заявява, че сега Поместните Църкви трябва да решат с кого са – с Москва или с Фенер, като че патриаршиите са футболни отбори!

Да обяснявам ли, че разколът винаги се е осъждал от съборната Църква? Не го е еня обаче Путин какво си мисли Църквата, а тези които го защитават живеят в своите илюзии. Жалко, много жалко!

Нахлуването на руски войски в Украйна се „благославя“ от Московския патриарх Кирил. Това не стига ли да си зададем въпроса, доколко патриарх Кирил е Църквата? Още в първите часове на трагедията обаче се намери митрополит Онуфрий, глава на истинската, каноничната Украинска Църква, и осъди войната. Нарече я „грехът на Каин“ – грях на братоубийство. Дядо Онуфрий е подчинен на Московската патриаршия, но не мисли да се отцепва, защото за него разколът е не по-малък грях. Значи истинска Руска Църква има, но къде? В Украйна!

Симпатизантите на Путин в България посочват, че дядо Вартоломей даде томос (разрешение) за създаването на алтернативна УПЦ. Това решение е друг вид канонично отстъпление, тъй като епархът от Фенер се поставя в положение на православен папа. Но каква ли ще е разликата между него и светейшия Московски Кирил, който  се прегръщаше с папата през 2016 г. на летището в Хавана, а после двамата се нарекоха братя и излязоха с обща декларация с кощунственото обяснение, че го правят в името на Светия Дух! Тогава друг подчинен на Московската патриаршия украински владика, излезе с пресконференция и осъди това отстъпление. Името му е Лонгин, а съдбата му е, че четири пъти го тровиха, но още е жив, грижи се за вярващите в своята огромна епархия и изхранва няколко стотин сираци – пример, който дядо Кирил спокойно може да следва и да преумножи дори с лични средства, каквито очевидно съвсем не му липсват въпреки монашеския обет за непритежание на имущество.

Сдържащата сила на идещия антихрист е Православието и то сега е разбито на отбори – на тези, които одобряват нахлуването и на тези, които го осъждат.

Путин върши съвсем очевидно работата на антихриста. С командата за нахлуването той запечати разкола започнат от двамата патриарси – московския и цариградския. Крайно време е на всички да им стане ясно, че руското Православие не е заемащото катедри и споделящото трапезата на управляващите. То е в небесните светилници св. Серафим Саровски, св. Димитрий Ростовски, преследваната от съветската милиция преподобна Матрона Московска, кощунствено изрисувана в икона със (кого мислите!) Сталин и много, много други. Това са стотиците хиляди избити от предшествениците на КГБ – заравяни живи, горени, давени, бесени, разстрелвани, само защото не се отказват от вярата си. Що за наивност е да се вярва, че следващите поколения чекисти изведнъж са се осъзнали и макар да са позабравили да се покаят или поне да се извинят, сега се благославят от патриарси и се показват в храмовете.

Не беше ли духовният старец на сегашния Московски патриарх Кирил Ленинградския митрополит Никодим Ротов, починал на 5 септември 1978 г. в Рим в краката на папа Йоан Павел I по време аудиенция? Същият, който наложи новия стил в Българската Църква и съслужи на 25 декември 1968 г. Рождественска служба с наши архиереи в патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“. Същият, когото Радио Ватикана величае като таен кардинал. За това отдавна се говори и пише в Русия. Според италианския журналист Пиеро Оселино папа Йоан Павел I чул преди кончината на митрополит Никодим от самия него, че православните просто жадуват да се обединят с католиците под ръководството на папата. Подобно твърдение изказа пред италианския вестник Ла Република преди двадесетина години и пергамският митрополит Йоан Зизиулас от Цариградската патриаршия. Да кажем, че някой лъже или преувеличава, но не беше ли същият този митрополит Никодим Ротов, който заявяваше: „Ние знаем, че комунистическият атеизъм… включва морални принципи не противоречащи на християнските норми…“. За него комунистическият атеизъм не беше смъртен грях.

Да кажем – нямало е как, Църквата е трябвало да се спасява, защото Хрушчов беше обещал да покаже през осемдесета година по телевизията последния поп. Но Хрушчов затова и беше отстранен – така и не разбра, че Църквата е нужна на руската имперска власт, защото чрез нея се лигитимира претенцията Русия да се нарече Трети Рим. В името на тази цел и Путин може да се обяви за светец и Сталин дори. За всеки случай всичко неруско ще се обяви за враждебно с много малки изключения. България не е между тях.

Както пише в Свещеното Писание, в края на историята Бог ще допусне поради греховете ни да се възцари едно дяволско изчадие, наречено антихрист. За да се създаде неговата глобална и единствена на земното кълбо държава, трябва да се премахнат националните граници. Това се осъществява с помощта на „царе“, които ще му предадат властта си в края на кръвопролитни войни, началото на които е очевидно тази в Украйна. Всички земни царе, които водят нелогични войни, обслужват този план, а този, за когото работят, ще дойде да „донесе мир“.

Свидетелството е пред очите на всички ни – руските танкове са означени със знака на вечността „Z“, такъв, какъвто го виждаме на стенописите в православните храмове. Властта на антихриста се вижда като вечна, но това, разбира се, няма да стане. Божията воля, разкрита в Откровението, е друга. Не това е най-лошото обаче – много хора ще се разколебаят във вярата си, виждайки православни да се избиват. „Но Син Човеческий, кога дойде, ще намери ли вяра на земята?“ (Лука 18:8)

Бог да пази България и даде мир на земята! Амин.

вторник, 1 март 2022 г.

СЪЗДАВАНЕТО НА РУСИЯ

През януари тази година излезе от печат първа част от трилогията „Третият Рим и Църквата“. Книгата може да се купи от сайта на издателя:  

http://www.lestvitsa.org/index.php?route=product/product&product_id=1362

Вижте тук откъс от глава първа на това издание:

 

Началото на съществуването на държавно формирование, което да се самоназовава Руско царство е едновременно достатъчно добре документирано събитие, но и абстрактен акт, затрупан от митове и легенди и необосновани твърдения на историци. Най-често споменаваното име от списъка на безспорните авторитети е Николай Михайлович Карамзин (1766-1826), член на масонската ложа „Златен венец“ в Симбирск от осемнадесет годишна възраст. Неговата „История государства Российскаго“ оказва най-силно влияние върху определянето на великоруския мироглед и самосъзнание на руснака, макар преди него перото си на тази тема да са опитвали и фигури като В. Н. Татищев и М. М. Щербатов.

Карамзин създава клишета за възприемането на действителната роля на определени исторически личности и за тълкуванието на реални и съмнителни факти от руската история. Първият руски цар Йоан Василиевич Грозни, според Карамзин, е отявлен злодей, а неговите врагове и опоненти са изключително добродетелни хора . Това мнение се възприема като аксиома чак до сталинската епоха, когато „бащата на народите“ Йосиф Висарионович вижда в карамзиновата версия на биографията на руския цар възможности за смели аналогии с неговата собствена биография на мащабен злодей, който уж действа за благото на „Великата Рус“.

Мотивацията и целите на формирането и предлагането на карамзиновия възглед за руската история с много голяма сигурност има нещо общо с контактите на историографа с „влиятелни европейски“ масони като Мирабо и Робеспиер, чиито речи слуша в Париж по време на революцията. Мистичната страна на масонството не го интересувала толкова, колкото т.нар. „просветителска“ дейност, част от която е и написването на многотомната „История“ .

Един век след раждането на Карамзин, през 1866 г. Н.А. Мотовилов пише на император Александър II, че симбирската масонска ложа, редом с московската и петербургската, е „съсредоточила в себе си цялата отрова на якобинството, илюминатството, цареборчеството и атеизма“ . Някои съвременни руски автори аргументирано заявяват, че идеята за написването на „Историята“ на Карамзин се е родила в Западна Европа и то под прякото въздействие на масонските кръгове тясно свързани с Френската революция . В началото на 1816 г. при Александър I обаче отношението към Карамзин е друго. Той дори чете части от Историята пред императорското семейство, беседва с императора и впоследствие получава ордена Св. Анна първа степен и 60 000 рубли, за да отпечата труда си.

По времето на излизането на „Историята“ на Карамзин интересът към нея е толкова голям, че практически всеки, който може да чете, се старае да се добере до изданието. Причината е една – липса на ясна представа за произхода на народа и държавата, която вече е най-голямата по територия в света по времето, когато дори поробената и заличената от картата България има своята История славяноболгарская. Съществуването на тази липса и на предизвикания от нея глад да се узнае истината предизвикват множество въпроси, първият от които е: защо „народната памет“, каквото и да се разбира под това понятие, не пази никакви сведения за древната история на Русия?...

На 25 август 1530 г. в подмосковското село Коломенское се ражда Йоан Василиевич, син на великия московски княз Василий III и Елена Глинска. Йоан е на три години, когато неговият баща умира и това го прави фактически владетел. При раждането си е наречен с две имена, в които няма нищо руско или православно – Тит и Смарагд. Името Йоан приема при кръщението си, което извършва в Троицкия манастир игумен Йоасаф Скрипицин. Негови кръстници са двама други духовници – инокът от Йосифо-Волоколамския манастир Касиан Боси и игумен Даниил. Преработката на името Йоан в Иван се случва по-късно, когато започва да се съставя руската история и тя най-вероятно се дължи на неграмотността на копистите, както се наричат преписвачите на книги в епохата преди книгопечатането. Те виждат в омегата на името Йоан (Ιωαν), както то се изписва на старобългарски с буквален пренос на гръцкия правопис, едно малко обърнато „в“. Впрочем и номерацията на владетелите и някои от техните титли са принос на по-късната руска историческа наука. По времето на Василий никой не го е наричал „Трети“, нито пък Йоан приживе се е наричал „Четвърти“.

Биографите на княз Йоан Василиевич подчертават, че по бащина линия той е потомък на „московския рюриков клон“, съществуването на какъвто е повече легенда, отколкото действителност, тъй като Москва е угро-финско селище, център на угро-финско племе по времето, когато би трябвало да е дошъл Рюрик с викингите си в земите на днешна Европейска Русия. По майчина линия князът е потомък на татарина Мамай, който се смята основател на рода на литовските князе Глински. Затова пък негова баба по бащина линия е София Палеолог, което вероятно дава основание на Йоан Василиевич сам да пише във Второто си послание до шведския крал Йохан III, че на него, царя Йоан Василиевич, „сам Римския цезар е брат“ (Послания Ивана Грозного, Москва-Ленинград, 1951 г., с. 140).

И тъй Йоан (Иван) Грозни става „велик княз“ на тригодишна възраст. В този случай, както и в цялата по-сетнешна история на Руската империя, се следва не римската (византийската) традиция, според която сенатът избира император, а местната, според която властта на владетеля преминава у неговия най-голям по възраст син. Фактическото управление на Московското княжество при интронизацията на Йоан се осъществява от „седмочислена“ болярска комисия, създадена от баща му Василий, който е предвиждал скорошната си кончина. От този момент „Семибоярщина“-та става нещо като традиция, тъй като нейното управление предхожда установяването на царска власт и се смята за възлов момент от историята на Русия. В същото време в духа на традицията на степните държави (наричана още и старобългарска традиция, доколкото значителна част от угрофинските племена по едно или друго време влизат в състава на Стара велика България и Волжски Болгар) формално съществува и „боярска дума“, болярски съвет. Семибоярщината, която очевидно има за цел да тушира противоречията, които могат да възникнат между князете от болярския съвет, трябва да опази Йоан докато не навърши пълнолетие, тоест 15 годишна възраст. В тези размирни времена, когато в Киев и Москва управляват васали на монголските ханове изглежда чудо, че невръстният княз изобщо ще е в състояние да достигне пълнолетие. В началния си формат Семибоярщината управлявала по-малко от година. По различно време двама от седмочислената комисия са арестувани. В страната се осъществяват опити за преврат, някои от  князете преминават на служба при литовския княз, което ясно показва липса на каквато и да било „руска идея“ по това време. На фона на тези събития Йоан, който вероятно не влиза в сметките на конкуриращите се за властта, неусетно навършва 15 години. Началото на фактическото му управление не е никак обещаващо – огромен пожар почти унищожава Москва, а през 1547 г. тълпа се вдига на бунт срещу князете Глински, роднини на Йоан Василиевич, убива един от тях, Юрий Василиевич Глински (Михаил Глински, който е бил опекун, умира в затвора) и търси за саморазправа останалите.

В годината на бунта, 1547-а, на 16 януари в Успенския събор на Московския Кремъл митрополит Макарий извършва церемония по „венчание“ на Йоан Василиевич „за царството“ по чин съставен от самия Московски митрополит. Архиереят възлага върху Йоан знаци за царско достойнство – кръст с частица от Животворящия Кръст Господен, барм (парадно наметало на Московските владетели) и шапката на Мономах. Тази шапка, с която се отличават руските царе от московската династия, според една легенда, е дадена на киевския княз Владимир Всеволодович (1053-1123) от самия византийски император Константин IX Мономах (1000-1055), за когото друга легенда твърди, че е дядо на Владимир. Легендата е напълно безпочвена, тъй като, от една страна Владимир е бил на две годинки, когато императорът умира, от друга, той не е киевски княз по това време, а евентуалната съществуваща възможност е да наследи баща си като княз на Смоленск. Освен всичко друго Владимир Всеволодович на два пъти напада византийска територия под претекст, че подпомага претендент за цариградския престол, всъщност измамник, а впоследствие за претекст служи синът на претендента. 

Въпросната шапка се съхранява днес в Оръжейната палата на Московския Кремъл и според повечето изследователи представлява средноазиатска изработка. Някои автори изказват основателно предположение, че тя е дарена от владетеля на Златната орда Узбек-хан, на когото московските князе са васали до времето на Йоан Василиевич.

Ритуалът на „венчанието“, съставен от митрополит Макарий, има за основа подобен, който е въведен две поколения преди Йоан и два пъти е осъществяван от неговия баща с други негови синове, които не доживяват интронизация. Интересно е, че в първата редакция на чина венчанието от 1509-1518 г. има „шапка“, но за „Мономах“ въобще не се говори . Новото е, че „венчанието“ е за „царство“, каквото до този момент Московското княжество не е. Според някои руски историци ритуалът е включвал и миропомазание. Според други миропомазанието е извършено по-късно, в съответствие с традицията на Западната Църква отпреди схизмата в 1054 г. (тоест, когато Рим е православен) във вид на „Конфирмация“ (потвърждение), което се отслужва години след св. Кръщение. Миропомазание на владетел от архиерей (в случая – архиепископът на Майнц Бонифаций) е възприето за първи път в 751 г. при краля на франките Пипин Къси (715-768) и повторено от папа Стефан III през 754. В Константинопол Миропамазание на император е въведено по-късно , вероятно след IV Кръстоносен поход с помазанието на Балдуин Фландърски на 16 май 1204 г. за император.

Разликата е в това, че Пипин търси Църквата и преговаря за признание и то преди франките според старовременната си традиция да го изберат за крал. Шестнадесетгодишният Йоан Василиевич едва ли е притежавал такъв държавнически опит и влияние върху Московския митрополит, че да го принуди да съставя специално чинопоследование, чрез което васалното княжество да бъде обявено за царство, а юношата, заплашен постоянно от предателство и смърт – за цар.

Историографията, записаната история (която никога не ще може да се нарече точна наука, поради невъзможност за пълно възстановяване на факторите, които я движат) има много и противоречащи си версии за произхода и същността на събитията, довели до създаването на Руската империя.

Това, че инициативата за въздигането на московско царство е църковна, може да се види и от посланието на Цариградския патриарх Йоасаф II от 1558 г., според което „царското име“ на Йоан Василиевич „се поменава в Съборната Църква във всички възкресни дни, както и имената на всички предишни византийски царе“. Александрийският патриарх Йоаким от своя страна пък пише, че „новият кормител и промислител“ е „избран и наставляван от Бога… какъвто някога беше боговенчаният и равноапостолен Константин“ .

Очевидно е, че задачата да бъде охранител на Православието в политически смисъл е напълно непосилна за шестнайсетгодишния юноша. Тя, според православния възглед за историята, се осъществява от благодатта, преподадена чрез Църквата, глава на която е Самият Христос.

В този смисъл идеята за Москва като Трети Рим не е политическа, а духовна идея, която се осъществява чрез държавността, ако тя се ръководи от православното разбиране за държава. Това, на пръв поглед апологетично твърдение, се споделя от сериозни историци, които нито са православни (нито вероятно вярващи въобще), нито са позитивно настроени към руската история. „Иван IV е бил глава на теократична  държава и ревностен участник в духовната култура на своята Църква“, пише, например, Присила Хънт от Дейвис Център за руски и евразийски изследвания.

За периода на своето царстване Йоан Василиевич увеличава територията на бившето княжество между 5 400 000 (според руски автори) и 4 050 000 км2 (според други), което се равнява на цялата останала част от територията на Европа.

Императорът на т.нар. Свещена Римска империя на германския народ Максимиан II предлага през 1576 г. на цар Йоан Василиевич признание като на „източен цезар“, зад което вероятно се крие нуждата от силен военен съюз против настъпващата в Европа Османска империя. До този момент царската титла е призната от Англия през 1554 г., която още няма отвъдморски територии, но пък произвежда текстил и като ползва морския път през Северно море вижда реални възможности за печалба в създаването през същата година на компания за търговия с новата свръх-държава, застанала на вратите към Азия.

„Свещената Римска империя на германския народ“ се създава на основата на Франкското кралство и в известен смисъл е наследник на Римската империя в нейния западноевропейски вариант, но с нова организация на държавното управление. Традицията на миропомазанието на франкските крале от времето на Пипин Къси (във време, когато Западната Църква е православна) се продължава от императорите, които биват избирани от курфюрстите, както на немски се наричат владетелите на държавните формирования в състава на Свещената империя. Фактът, че Максимиан II вижда у Йоан Василиевич източен цезар, тоест цар, говори ясно, че Европа смята за основателна амбицията за приемственост на византийската традиция, според която Църквата дава легитимация на властта на владетеля, защото „всяка власт е от Бога“ (Рим. 13:1-2).

След Англия царската титла на Йоан признава Испания, която след реконкистата (отвоюването на Пиринейския полуостров от арабите), е сред най-големите европейски държави, а в първата половина на века е завладяла териториите на империите на ацтеки и инки в Северна и Южна Америка, и няма и не може да си позволи да има каквито и да било интереси в Източна Европа. Признаването следват още Дания, воюваща с Швеция и виждаща в силния източен съсед на своя враг естествен съюзник, и Флорентинската република.

До каква степен цар Йоан Василиевич има съзнанието, че е оръдие на Божията благодат, можем да съдим също и по самоназоваването във въведението към първото му послание до шведския крал Йохан III от 1572 г. Там Йоан посочва, че властта на цар и велик княз му е дадена от „Божествения и прéчестен, единствен, всехвален, трисъставен в неразделното си естество Отец, Син и Свети Дух“ . По отношение на това, което първоначално царят нарича „цяла Русия“, от посланието може да се извлече, че това понятие включва земите на Владимирското, Московското и Новгородското княжество. Следва подробното и протоколно ясно изброяване на земите и държавните формирования, на които царят е владетел. Той е „цар Казански и цар Асторохански (Астрахански), господар Псовски, велик княз Смоленски, Тверски, Югорски, Пермски, Вятковски, Български и на други, господар и велик княз на низовските земи новгородски, Черниговски, Рязански, Полотски, Ростовски, Ярославски, Белозерски, Удорски, Обдорски, Кондийски и на всички Сибирски земи и на Северните страни… на бащините си земи Лифлянски“ и пр. Изследователите пропускат да пояснят, защо Йоан се назовава на последно място и „велик княз Български“. Едва ли този титул трябва да покаже, че руският цар е княз на Волжска България, тъй като около двеста години преди венчанието за царството тази държава е завладяна от монголците и е включена в Златната орда като „Казанско ханство“, на което, според пълния царски титул Йоан Василиевич е цар. От това следва, че руските царе и императори от този момент до разстрела на Николай Втори и семейството му през 1918 г. са „велики български князе“, първо, за да се покаже, че тяхната власт е приемствена на тази на българските царе, младшите императори на Византия, и второ, за да се покаже, че руските самодържци не се имат за царе на България, а само за велики князе, тъй като исторически царската власт в българската държава предхожда тяхната. Тази приемственост се подчертава не по желанието на руските владетели, а от пазителя на историческата памет – Църквата. Неоспоримият аргумент в полза на това твърдение е, че чинът на Венчанието за царството е произведен от Църквата, а не от държавния протокол. 

Църковната книжнина, както пише академик Лихачов, е предимно българска. Тя освен църковност представлява за източноевропейските държави и държавици и единствената позната възможност да се поддържат администрацията и стопанските нужди.

След майданските събития и генералната промяна на отношенията между Украйна и Русия ревизионери на руската история започнаха да забелязват, че никоя от малките държави, които са включени в Руската държава на Йоан Василиевич, до този момент не са се самоназовавали „Русь“! Рус е само Киев, но той, наричан „майка на руските градове“, е в татарски ръце, впоследствие е в полско-литовската държава. Градът е превзет от ордата на Батий на 5 и 6 декември 1240 г., което принуждава киевския митрополит Максим Грек да напусне града през 1299 г., откогато се смята, че киевските митрополити пребивават в Москва, а в Киев духовните дела ръководят техни наместници. През 1321 г. пък в Киев се въдворява първият римокатолически епископ и от това време започват да се строят католически храмове и училища, след като предишната година Великият литовски княз Гедимин изгонва оттам татарите, изгонва управляващия града татарски васал Станислав и оставя свой наместник . Впоследствие градът е ту в полско-литовски, ту в татарски ръце. Киев се завръща „като древно достояние на Русия“ в границите на православната държава едва през 1686 г. чрез договор с Полша, а едва година преди това Киевската митрополитска катедра преминава под духовната власт на московския патриарх .

Киев има обаче тази особеност, че в историята му има достатъчно сведения за вековни отношения с Цариград, най-решаващите сред които са връзките с Църквата-майка, под която руската историография предпочита да подразбира Цариградската Църква. Присвояването на първенството на Киев включва и неговите исторически заслуги, а доколкото църковната и политическа приемственост от Византия е важна за Москва, то по естествен начин тя трябва да бъде наречена Московска Рус. Съществува обаче неудобството доимперската история на Москва да е твърде угро-финска. Затова впоследствие, при разработването на имперската идеология ще бъде специално подчертано, че Киев е център на Мала Рус, а Москва – на Велика Рус.