Post Scriptum: НАРОДЪТ СРЕЩУ ДИОНИСИЙ-БИНЕВ

Българската интелигенция отхвърля Слави Бинев като председател на комисията за култура и медии на Народното събрание точно когато Българската Православна Църква отхвърля този, който има основна заслуга за противоканоничното му производство в „архонт” – архимандрит Дионисий.

Както тези нищожно малко на брой „културни дейци”, които подкрепят Бинев в момента, не са представителната извадка на българската интелигенция, така и тези, които подкрепят Дионисий в желанието му да стане епископ, не са Църквата. И в единия и в другия случай тези лица или страдат от моментно заблуждение, което с времето ще се разсее, или просто съзнателно дезертират от духовната територия – единствената, която все още може да се нарече „държавата на Духа” по думите на академик Дмитрий Лихачов.

В исторически план тази връзка не е случайна. Докато сме под османско робство и нямаме нито държава, нито Българска Църква, нашите будни деди са събирали грошове да наемат даскал да учи децата им, но той да е и певец в черквата. Същият този даскал и църковен псалт събира книги, за да отвори „читалище”, в което се изнасят сказки и се представят пиеси с привидно незначително съдържание, но с национално-освободителен контекст. Така че Църквата, образованието и културата на България са генетично свързани и ако още не можем да го проумеем, Бог Сам ни го подсказва с това съвпадение на протестите.

Слави, когото по стечения на обстоятелствата познавам от времето, когато беше едно скромно момче – студент във ВИФ и тенисист на маса, обещава мащабно мениджърство. Обещава пари!

Дионисий – също, ако се вземат предвид сумите, за които говори в изтеклите в мрежата негови писма до владици.

Двамата се познават помежду си от времето на архондисването, случило се в римокатолически храм по измислен ритуал. Този ритуал е и етикет на представата им за Църквата като сдружение на по-оправни, които да пускат по някое евро на обкръжението си, за да им създава средата, правеща се на църква и на култура.

От едната страна на борбата сега са възрожденската традиция и остатъка от достоинство на духовници и интелигенция, от другата е всичко това, което ни убива в духовно отношение.

От нас зависи какво ще изберем, за да продължим да се наричаме народ.

ЗАЩО ЦЪРКВАТА ВЪСТАВА ПРОТИВ ХИРОТОНИЯТА НА ДИОНИСИЙ?

Решението на Св. Синод от 28 ноември 2014 г. предизвика, колкото очаквана, толкова и учудваща реакция на повсеместно несъгласие сред клир и миряни. Очаквана, защото позитивно за архимандрит Дионисий могат да се изкажат няколко души от близките му приятели, докато антипатията, предизвикана не от общуване с него, а от противоправославната му дейност, владее БПЦ в цялост. Учудваща, защото протестът срещу синодалното наречение за неговото епископско ръкоположение обедини хора застъпващи противоположни виждания в разгорещени дискусии.

Дори само обстоятелствата около взимането на решението са достатъчно красноречиви с разделянето на гласовете на участващите в заседанието митрополити и с факта, че предложението идва лично от НС Българския патриарх Неофит.

В един коментар под Петицията „Стоп Дионисий” в интернет се казва: „Не мога да разбера защо при толкова голяма обществена нетърпимост към архонтството и масонството и свързаните с него лица, нашите архийереи продължават да проявяват нечувствителност и да скандализират църковното общество с действия като тези. Толкова ли е трудно да се предположи, че ще има негативна реакция и отпор от страна на миряните. И толкова ли е голяма пропастта между нас и архийереите ни, че да не се разбираме за такива очевидно важни и прости неща като това да бъде ли хиротонисан човек със скандално поведение, който дори монах не може да бъде. Какво става с тези хора се питам, в кой свят живеят...”

Думите на автора на коментара, подписал се като „Иванова” всъщност подсказват произхода на проблема: отношението на църковната власт към масонството.

От една страна всички, включително и висшите клирици гласували за хиротонисването на архимандрит Дионисий, знаят, че масонството воюва с Христа и Неговата Църква, което (извинете ме за поредното повторение - https://euobserver.com/political/29500) се доказа недвусмислено с желанието на масони да имат представителство в Европейската комисия именно, за да воюват с влиянието на християнската Църква. От друга Светият Синод проявява странна търпимост към прояви като „рицарските посвещения” и „архондисването” на друговерци, извършвани от духовници на БПЦ, между тях на първо място архимандрит Дионисий.

Преди четири години четирима православни християни пратиха Отворено писмо до Светия Синод с молбата БПЦ, в лицето на висшия клир, да обяви отношението на Църквата към масонството (http://www.sveta-nedelia.org/tm/nowini/bg/2010/2010-06-03-2.html). Дали именно това писмо послужи за основание да се започне процедура на църковния съд срещу Левкийски епископ Павел, не може да се каже. Но е очевидно, че процедурата боксува и няма изгледи да се стигне до решение. Друга видима реакция на висшия ръководен орган на БПЦ няма.

Преди няколко години покойният проф. Славчо Вълчанов, Бог да го прости, разказваше за една изложба посветена на екзарх Стефан, за която негови близки предоставили снимки. На някои от снимките, казваше с усмивка професорът, се виждал първоиерархът с масонска престилка и други атрибути на принадлежността му към воюващото с Църквата общество на „свободните зидари”. Масонска ложа от Смолян носи името на екзарха и през октомври тази година със съдействието на масони от върховете на това антихристиянско движение откри негов бюст-паметник (http://www.otzvuk.net/news/pametnik-na-ekzarh-stefan-otkriha-masoni-v-smolyan)...

Наградата "Атинагорас"

Всеки сам ще отговаря пред Страшния съдия, разбира се, но е смущаващо, че първоиерархът на една Поместна Църква е масон.

Това за принадлежността към богоборческата организация на екзарх Стефан не ме шокира толкова. По това време сме били в схизма, мнозина от нашите национал-революционери са се изкушавали от масонска пропаганда – „равенство-братство” и прочие.

Председател на столичен храм изумен разказваше преди време как човек, представил се като масон, го попитал, може ли в храма да се направи масонски ритуал след християнското опело, тъй като покойният бил от братството. „Не може”, отговорил свещеникът и се заел да обяснява защо не може. Човекът го гледал със съжаление и казал: „Чудна работа! Ами, че много от вашите идват при нас...”

Новините, които се прокрадват от време навреме, че в едикой си храм след чина на православното опело масони са извършили кощунствения си ритуал обаче потвърждават думите на неизвестния просител.

Чудел съм се, как е възможно ръкоположени свещеници да дадат клетва пред лукавия, който мрази човека и воюва с Бога. Мирянинът може и да не знае на кого се кланя, може да се заблуждава или атеистичната среда, в която е израсъл да изкриви възприятията му, а когато се осъзнае, да е вече късно. Както пише един автор в столичен вестник, не можеш току-така да излезеш от масонството. Можеш само да си „замразиш” членството (http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=1274912).

Добре, да кажем, че свещеникът, още преди да стане свещеник, е подведен от духовник, който е авторитет и който вероятно му обяснява, че освен видното за всички знание в Църквата има и друго – за избрани. Но нали такъв човек трябва да е чел Писанието и да се е натъкнал на думите на апостола: „Чудя се, че тъй скоро преминавате от Оногова, Който ви е призвал чрез благодатта Христова, към друго благовестие; не че има друго благовестие, но има някои, които ви смущават и искат да изопачат благовестието Христово. Но ако дори ние, или Ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде” (Гал. 1:6-8). Възможно ли е личният авторитет на този, който от висотата на свещения сан ще отправи към гибел доверилият му се, да бъде по-въздействащ от вярата в Христа?

Всяка друга възможност за обвързване е ясна, като се направи аналогия с масонското кадруване в последните две десетилетия – служители или агенти на специалните служби, които се опитват да избегнат осветяването си, макар психозата с досиетата да беше дело на същите служби, за да се разединят българите чрез взаимно подозрение.

Като се има предвид, че вербуването, освен това, което става по идейни подбуди, е чисто изнудване, то числото на компроментираните, приели вербовката, би трябвало да е преобладаващото. Не е логично да се търсят подходящи за вербуване по идейни съображения сред вярващите. По-скоро успехът в това мероприятие ще да се е осигурявал след като под носа на бъдещия агент се размахат доказателствата за неговата порочност, която той не би искал да се оповестява.

Нищожно малък, но реално съществуващ процент, е числото на тези, които са вербувани на основание на вярата си. Те са поискали съвет от духовния си наставник и са получили отговор: прави, каквото ти кажат, а по-нататък постъпвай по съвест. На мен лично ми е трудно да си го представя, но между архиереите с извадените досиета има поне един такъв и той първи сам оповести контактите си със службите. Само че този, който сам се разкрива, няма защо да търси закрила в ложите – заместители на ДС.

Допускам за възможен и такъв вариант – духовният наставник да е казал: „Иди да видиш какво се прави в тези ложи, за да знаем от какво да се предпазваме!” Възможно е чисто психологически, но няма нищо общо с духа на светоотеческото Предание и примера на мъчениците.
Най-вероятната причина за съжаление изглежда е чисто материална - да ти подскажат, че ще имаш напредък в "духовната кариера", ако си масон. 
Има и една друга интересна мотивация - някой да си въобрази, че може да прави Православие с масонски пари - един вид да измами слугите на измамника. Такъв човек лъже себе си, защото оня, който движи мислите и ръцете без мазоли, хванали мистрии, не спи, не яде и съществува от сътворение мира сего.

Това обаче, което не ми минава през ума като възможно, е някой православен духовник да е встъпил в масонска ложа, за да проповядва там чистотата на православната вяра и да обръща заблудени. Работата е в тази клетва, която се дава при встъпването и според класика в познанието за масонството от православна гледна точка, Александър Селянинов, се променя с всяко следващо ниво, докато на края не се покажат рогата на лукавия (http://www.rus-sky.com/history/library/power.htm).

Всичко това има отношение към личния проблем на клирика-масон. Ако всичко опира само до неговата съвест, то можем само да се молим за такъв, да му даде Бог покаяние и изкупление, макар че предаването на Богу-служението е смъртен грях, защото духовната сила, получавана при ръкоположение е от Светия Дух и следователно поругаването на свещения чин е хула срещу Него. Само че, щом масонството се бори срещу Църквата, защо ще пропусне да се възползва от положението на православни духовници в ложите! Нали масонската им клетва ги задължава в отношенията им към организация и към другите масони.

Точно това е мотивацията да се въвлича Църквата в съучастие със структури, които са кооперирани с масонството, т.нар. ко-масонски организации – тамплиери, ротарианци (и паралелния им женски зонта-клуб), малтийци, „рицари от Асизи” и т.н.

Най-големият удар в това отношение е с архондисването. То беше започнато от Дионисий, тогава иеромонах, осъдено от Светия Синод, а след това възприето, въпреки че за въвеждането на такъв чин и такъв ритуал трябва да се произнесе Църковен събор, който да промени Устава на БПЦ в съответен смисъл.

Въпросът с архонтската институция остава открит, въпреки решението на Светия Синод. Основен аргумент за въвеждането на такава практика е, че тя съществува в други Поместни Църкви, като се има предвид Вселенската (Цариградската) патриаршия. Тази практика е древна, но тя е съществувала в една наистина православна вселена, ако под вселена се разбира земята населена с хора, по-точно познатата на европейския свят земя. Днес тя се свързва с името на цариградския патриарх Атинагорас, на чието име основаният в САЩ на 10 март 1966 г. Орден на архонтите „Св. Андрей", раздава награда „за човешките права” (http://www.archons.org). С патриарх Атинагорас се свързва и т.нар. „отмяна на схизмата” между Православната Църква и римокатолицизма, обявена едностранно от цариградския първоиерарх и римския папа Павел VІ през 1965 г. (http://www.catholic-news.bg/?p=51000).

Американският архонтски орден дава наградата „Атинагорас” всяка година, като до момента сред нейните носители са такива труженици за православно благочестие като католическият архиепископ на Вашингтон кардинал Тиъдър Маккарик, равинът Артър Шниър, Михаил Горбачов, президентът Джими Картър, президентът Джордж Буш старши и съпругата му, католическият архиепископ Дезмънд Туту и др. (http://www.archons.org/athenagorasaward/). Някой може да възрази, че наградата е за "човешки права", но това е награда давана от името на една Православна Църква, следователно дефиницията за човешки права е логично да е православна! Христовата повеля "ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата" (Мат. 5:39) e радикално по-различна от старозаветната "око за око, зъб за зъб" (Изх. 21:24), възприемана от равина Шниър, напр. Следователно връчването на тази награда съдържа някакъв неправославен подтекст, който се свързва с твърдението на Атинагорас, че схизмата от 1054 г. е отменена, след като са се прегърнали с папата. Всеки, който вижда в Православието събора на всички Поместни Църкви, разбира измамата в това твърдение.

За първи път чух, по-точно прочетох за отмяна на схизмата в едно интервю във вестник „Стандарт” (бр. 4994 от 2006 г.) на тогавашния ректор на Софийската духовна семинария „Св. Йоан Рилски” архимандрит (сега епископ) Сионий. В него той казва по повод наскорошното посещение на папа Бенедикт ХVІ в Турция: „Това посещение наистина е изключително важно. От една страна, за отношенията между православието и Ватикана, които получиха нов живот след вдигането на схизмата през 1965 г. от папа Павел VI и Вселенския патриарх Атинагорас. С това започна епоха, която образованият свят ще оцени като нещо изключително. Защото пред Христос сме едно” (виж препечатката в сайта Православие.бг: http://www.pravoslavie.bg//Интервю/архимандрит-сионий-у-нас-има-насилие-з/). Тогава това ми направи впечатление, тъй като в едно друго интервю, дадено две години по-рано, архимандрит Сионий казва точно обратното: „...Това, което ние наричаме Католическа църква, отдавна не е в истинския смисъл на думата църква... ако ние се изравним с тях, това означава да слезем от 100-но стъпало на 2-3-то. Ако ние позволим православната духовност и живата традиция на Църквата да стигне до нивото на католицизма. От небето слизаме на земята... Ако католицизмът възприеме нещо от нас, това вече е друго нещо, но едва ли гордостта би позволила подобно нещо, а и много други са интересите, които не са църковни” (http://news.ibox.bg/news/id_339645349).

Какво се беше случило с мирогледа на отец Сионий в тези две години, не знам, но приблизително по времето на второто интервю името му започна да се споменава в репортажите за соарета на новоучредения „орден на рицарите-тамплиери” (http://www.monitor.bg/article?id=101767), една от първите сбирки на който се е състояла не къде да е, а в Семинарията...

Църквата е иерархия, която спазва своята дисциплина, укрепена чрез вярата на правилно изповядващите Христа. Времето на социализма за Източна Европа и много преди това отпадането на римокатолицизма от Православието и Реформацията на Запад отдалечиха клир от миряни. Във вековете на св. Василий Велики и св. Йоан Златоуст вярващият народ е поставял своите епископи, понякога и против тяхната воля. Днес много често, и да е ясна волята на вярващите, клирът може да вземе противоположно на волята му решение.

Очевидно е, че същите фактори, които са се занимавали с разцърковяването у нас, и които днес слагат престилчиците с готовност, се изкушават да редят разширения състав на Светия Синод, както са го правили, докато техните някогашни наставници бяха на власт.

Кой, как и защо е превърнал едно момче от „добре познато на столичния клир и църковната общественост православно семейство” в труженик на богоборческата кауза едва ли ще узнаем преди деня на Съда, но нека да е Божията воля във всичко! (Тази характеристика на архимандрит Дионисий е публикувана в патриаршеския сайт от Десислава Панайотова, която за първи път, ако не ме лъже паметта, е пропуснала да се подпише като „г-жа д-р”. Възможно е да е заставена, но като съдя от стилистиката, по-скоро провиждам самоинициативност, както и нивото на възможностите на учителката й по литература от основното училище. http://www.bg-patriarshia.bg/news.php?id=157577) Проблемът е, че Дионисий силно вярва, че е достоен, както и че разлика между Православие и римокатолицизъм няма.

Друг проблем, който обаче е на протестиращите, (между които съм и аз), е, че приближени на един друг архонт, но на Цариградската патриаршия, са модератори на Петицията. В случая конкретно става дума за Венцислав Каравълчев. В коментарите под подписката се изяви водещият на предаването „Вяра и общество” по БНТ Горан Благоев. Той обвинява подписалите се, че не са протестирали с него пред Светия Синод през 2012 г., когато се взе решението за възприемане на архондисването. Участник във форума му отговаря, че личността му е компроментирана от честото канене на разколници и инославни в предаването, както и че не пропуска случай да говори против БПЦ. Каравълчев е изтрил отговора, както и почти всички вероятно около 150 коментара, оставяйки 7, между тях тези на Горан Благоев. (Около час след публикуването на настоящата бележка и коментарите на Благоев бяха изтрити!)

Това означава манипулация и насочване на протеста чрез положението на модератора на участник в инициативното ядро за публикуването на документа в мрежата.

Това обаче не е протест на Каравълчев и на неговия наставник, архонтът от ордена раздаващ наградите „Атинагорас”.

Това е протест на Църквата срещу негодно решение, а волята на църковния народ няма нужда от „модератор” на мненията, тъй като е воля на вярващи и живеещи тайнствата на Църквата хора.

Все пак, нека да погледнем и в себе си, преди да извикаме „Недостоен!” Дали дотук се стигна без наше участие? Дали нашата съвест не беше приспана, за да създадем увереност на църковни кариеристи и сребролюбци, че действията им ще останат безнаказани?

На това отговаря много точно един от участниците в коментарите под Петицията, подписал се като „Георги Каров-мирянин”*: „В този форум четох много изказвания срещу клира на православната ни църква. Аз, от мойта си камбанария, виждам нещата така-нека не питаме Бог защо ни праща такива водачи, за да не получим отговора-търсих навсякъде такива дето да ви подхождат,но по-лоши от тези не намерих. Че Дионисий е недостоен го разбрахме всички. Въпроса е колко ние сме достойни. Така че,ако искаме да оправим държавата си,църквата си,нека първо да оправим себе си. Кой колкото може. А Бог ще помогне,той никога не ни е изоставял.”

* Цитираните тук коментари също бяха изтрити от модератора на Петицията, и затова се наложи сам да ги въведа там отново.

УКРАИНА: ЕУФОРИЯ НА ОМРАЗАТА

На сцената на "Евромайдана"

Репортажите от Киевския „Майдан” (на български – мегдан) не ни оставят безразлични. В нашето мислене историята е вградила симпатия към по-слабия, който се съпротивлява, който се жертва неимоверно в студ, глад и безсъние, но отстоява това, в което вярва. От едната страна на конфликта, който премина през една своя първа кулминация, са протестиращите, които представляват украинския народ и по-специално тази негова част, която е против Русия, руското влияние и руската поддръжка за властта на избягалия доскорошен президент Янукович и която пази спомените за сталинските зверства и страшното бедствие Голодомор, причинено от „москалите”, както на украински назовават „същинските руснаци”. От другата страна са самият Янукович и подчинените до скоро на правителството специални части Беркут („Орел”), рускоезичното население на Източна Украина, Крим и Одеска област, но и тези украинци, които смятат наследството на последователите на Степан Бандера за превъплъщение на фашизма. Тяхното основание е историческата памет за страховитите украински (предимно от Западна Украина) надзиратели в концлагерите, известни със своите зверства срещу украинските евреи, руснаците и заподозрените в симпатии към съветската власт украинци. Ясно очертано противопоставяне, но колкото и да е ясно, толкова е и измамно.

Голодоморът, тази ужасяваща блокада на страната, предшествана от безчовечно отнемане на всички хранителни продукти и довел народа до канибализъм, е причинен на Украина не от „руснаците”, а от съветската власт, която имаше своите украинци в управлението си (Хрушчов, например). Това би трябвало да е ясно, най-малкото затова, че върховната власт се идентифицираше изцяло с личността на един неруснак – на грузинеца Йосиф Висарионович Джугашвили, известен като Йосиф Сталин.

Украинците, които се бият ожесточено в състава на германските СС части срещу своите сънародници, съвсем не са най-яркия пример за ренегати. С немците на територията на съветските републики в годините на Втората световна война настъпва и 800 000-ния корпус на РОА – „Руската освободителна армия” на генерал Андрей Власов. Тази армия е била създадена официално за „освобождение на Русия от комунизма”...

Уикипедия посочва, че президентът Янукович е „осъждан два пъти” – през 67 г. за грабеж на 3 години затвор, от които лежи 18 месеца, а през 1970 за нанасяне на средни телесни повреди на две години затвор. Ясно! Но откога е известен този факт? От началото на протестите ли? Не. Известен е още от влизането му в политиката. На бавно мислене ли се дължи фактът, че криминалното му минало е сред мотивите да се иска неговото сваляне в началото на 2014 г.? Мисля, че не. А и, както е известно, всичко започна след като Янукович оповести, че страната няма да започва преговори за влизане в Европейския съюз.

Това, което прави силно впечатление обаче е, че въпреки тези противоречия, резултатът е в полза на омразата на украинци срещу руснаци. Тази омраза постепенно се пренася и върху Руската Православна Църква, по-специално върху автономната Украинска Православна Църква (Московска патриаршия), която има своята „патриотична” алтернатива в лицето на неканоничната „Украинска Православна Църква (Киевска патриаршия)". Алтернативната УПЦ общува с нашия Алтернативен синод, с непризнатите Македонска Православна Църква и новосъздадената Черногорска Православна Църква.

„Патриотите” се опитват за завладеят Почаевската Лавра – една от светините на Православието и очевидно немалко майданомислещи ги подкрепят. За щастие и нещастие – не всички. „За нещастие”, защото основното ядро на протестиращите от Западна Украина, които са се готвили за събитията много преди те да започнат, за което може да се съди по участието на паравоенни групи на майдана и употребата на огнестрелно оръжие от тяхна страна (виж: http://www.youtube.com/watch?v=fDx8mCs6ZnM), не са православни, а униати. Нека да добавим към това и факта, че наследникът във властта на Янукович, засега само „временно изпълняващ длъжността”, Александър Турчинов е... протестантски пастор. В това, разбира се няма нищо ненормално, стига човекът да е добър и честен в намеренията си да помогне на страната да се изправи на крака. Но фактът някакси се свързва с присъствието на сцената на майдана, от която по микрофон се координираха групите да се отправят към различни части на града, където са се появили проправителствени специални части, на свещеник-униат и неканонична, според православното разбиране, гипсова статуя на Пресвета Богородица и Приснодева Мария.

На 22 и 23 февруари т.г. пък активисти на „евромайдана” са обсадили Киево-печорската Лавра с искане тя да бъде предадена на разколниците!

Докато събитията на Киевския майдан се отпушиха и протекоха (неслучайно) по време на олимпиадата в Сочи, на 13 февруари, с утвърждение от страна на папа Франциск, Ватиканът учреди униатска екзархия в украински (като държавна територия) Крим... Две седмици преди това пуснатите от папата от прозореца му на площад „Св. Петър” два бели гълъба, символизиращи мира, който ересиархът смята, че носи urbi et orbi бяха нападнати пред очите на поклонниците от гарван и чайка по време на призива му за мир в Украина (http://www.telegraph.co.uk/news/religion/10598838/Pope-Francis-peace-doves-attacked-by-crow-and-seagull.html).

Ако се върнем назад във времето, ще забележим, че събитията в Киев се предхождат с необикновено висока активност на Ватикана в Западна Украина. Там, където до скоро властва атеизъм, изведнъж се настаняват униати. Предимството им е, че са различни от „казионните”, от тези, които са под омофора на Руската патриаршия. Това чисто и просто означава, че униатството се употребява с идеологическа цел. То консолидира западните украинци, независимо по какъв начин се възражда бандеровизма.

Западноукраинският национализъм е добре проучено, но непопулярно явление. Работата е там, че Западна Украина е в състава на Австро-Унгария до Първата световна война, а впоследствие – в състава на Полската държава, чието съществуване се прекъсва през септември 39-та година. Под полска власт украинците правят опити да се откъснат докато, на 1 септември от запад в Полша влизат германците, на 17-ти – от изток съветските войски и завземат част от тези територии.

Защитниците на Почаевската Лавра

Отдалечени по място от майданските събития ние трудно можем да си представим в детайли това, което преживяват участниците в тях, но като българи имаме това предимство да сме изпитвали себе си в подобни ситуации 24 години по-рано. В началото на прехода у нас съществуваше същото мрачно разделение на сини и червени, макар довчера и едните и другите да си бяха плащали „доброволно” членския внос в ДКМС, ОФ и профсъюзите. И у нас имаше „всенощни бдения” посред зима, ентусиазъм и нови усещания, свързани с бягство от собствената им автобиография на 99% от участниците, които по „фройдистки” не искаха да си спомнят доскорошната си „гражданска ангажираност” със съвсем противоположен политически знак. Тук изразът „фройдистки” дължим на арх. Христо Генчев, който публикува във вестник „Култура” в началото на 1990 г. статия под заглавие „Великата фройдистка революция” (бр. 10, 9 март 1990 г.). В тази статия тогава се излагаше тезата, че САЩ и СССР (все още съществуващ по това време) разлагат обществата в европейските страни в някаква странна на пръв поглед координация. Следствие от това е с голяма точност предвиденото действие на желанието на доскорошните граждани на социалистическите страни да осъдят по еничарски миналото си, но като го посочват като биография на другия, не като своя... А това ги прави по-радикални и по-непримирими. В такова състояние на съвестта протестиращият демократ не забелязва манипулациите. Той е упоен от революционната умора да стои денонощно на площада в лошо време, да отстоява на барикада позицията си, да е заобиколен от също толкова всеотдайни хора. В такава ситуация никому не би хрумнало, че „сцената” на

Разколниците под стените на Лаврата

координаторите на протестите на майдана е съвсем точно копие на сцената на централния площад в Букурещ, където също имаше жертви, също се стреляше, а по микрофона известният от румънските партизански екшъни като „комисаря Роман” („Чисти ръце”, „Дългият път до Типерери”) актьор Иларион Чобану драматично произнасяше: „Кой стреля? Не стреляйте!”. И в румънската столица, както и на майдана в Киев, никой не се сещаше да спре електрозахранването към добре обурудваните с озвучителна апаратура сцени... По телевизията тогава през декември 89-та в реално време виждахме, както сцената, така и репортажи за убити от безчовечните слуги на Чаушеско мирни граждани. Дори „златната тоалетна” на Чаушеско съвпада сега със „златната тоалетна чиния” на Янукович. След това се оказа, че телата на загиналите румънци, показани без уважение към тях, били изваждани от моргите... Оказа се, че румънската „революция” е дело на злокобната Секуритате, която разбира се беше заклеймена и всъщност се оказваше маша в ръцете на виновният за всичко Чаушеско, когото пак по телевизията разстреляха заедно с жена му.

У нас се оказа съвсем същото по отношение на организацията на преврата, с тази разлика, че започнахме преди румънците и че не си убихме комунистическия лидер. Нямаше и жертви в улични сблъсъци. Но пък имаше разкол, който ни се представи като демократизация на Църквата.
В първите години на румънската демокрация демократично избраният президент Йон Илиеску покани в президенския дворец... световното масонство. През 2003 година пък същият награди с най-високи отличия български масони (http://paper.standartnews.com/bg/article.php?d=2003-06-03&article=87506).

С изключение на арх. Х. Генчев, не си спомням някой да си е задавал въпроса, защо след като социалистическите специални служби са организирали превратите в соцстраните, техните управници са рязко против Русия, а преди това и против СССР и наследникът му ОНД?

Преди по-малко от 15 години един участник в създаването на „организираната престъпност” в началото на 90-те у нас твърдеше в сериозно издание, че е бил на среща заедно с други, сега знакови фигури изсред т.нар мутри, с „офицер от КГБ”, който ги е инструктирал как да парцелират престъпния си бизнес и как ще се наложи да воюват помежду си. Впоследствие участниците в тази среща наистина воюваха помежду си, имаше жертви. Безстопанствеността и липсата на работеща правоохранителна система у нас създаде възможност методите на българските гангстери-първопроходци да се възприемат от любители, а третокласните американски екшъни, в които убийствата рядко са под трицифрено число, създадоха известно разнообразие в моделите за подражание и преподадоха идеи за престъпен начин на живот.

Още тогава беше ясно, че моделът на нашите мутри е взет не откъде да е, а от възникналите по горбачово време „рекетири”, за които и комикът Юри Никулин разказваше анекдоти на страниците на „Огонек”. А това засилва убеждението, че казаното от някогашният кандидат-гангстер е истина.

Защо и как се разпространява този опит, не е лесно да се отговори и би било безотговорност да се правят категорични заключения. Но нека се върнем към онази статия в „Култура” на арх. Генчев, в която той пише в прав текст: „С други думи, двете суперсили се спогодиха не само относно целта – дестабилизирането на съюзниците си, но и относно средствата за постигането на тази цел (безцеремонността винаги е отличавала политиката на великите). Това обяснява учудващо добре съгласуваното тяхно взаимодействие през последните години” (http://www.kultura.bg/bg/article/view/16737).

Това бивш престъпник да оглави правителство някакси не е шокиращо. Въпросът е, че и в Украина, както и у нас, личности със съмнителни биографии заемат ръководни постове, а ако се вярва на Уикилиикс – сайтът, от който по някакъв начин изтичат секретни сведения от свръхохраняваните електронни архиви на свръхдържавите, това винаги става с одобрението на големите. Елементарната разсъдливост ни подсказва, че и обратното трябва да е вярно – този, който не трябва да се издига във властта на държавите от втора ръка, няма да бъде „избран”.

Има един интересен феномен в картината на руската политическа действителност. Ако погледнем биографията на бившия президент и настоящ министър-председател на Руската федерация Дмитрий Медведев, такава каквато съществува пак в Уикипедия на български език, ще видим, че той е православен християнин. Защо е нужно да се обявява религиозната принадлежност на Медведев? Елементарен въпрос с очевиден отговор – защото Православието е освен религия в Русия и национална идеология и слава Богу за това! Ако руското благочестие, просияло в света чрез св. Серафим Саровски, св. Йоан Кронщадски и много други, бъде норма за руската държавност, това ще даде голям напредък на руското общество и ще направи от светото Православие непревзимаема крепост. Превръщането на една религия в идеология обаче превръща религиозността във външна норма, а между нормата и вярата понякога може да лежи бездна. Не твърдя, че точно това показва следващият пример, но той най-малко  ни кара да се замислим за двойното дъно на всяка политика: Дмитрий Медведев поиска... израелско гражданство бидейки държавен глава на държавата-крепост на Православието (http://www.youtube.com/watch?v=EFvKm1bQZdg)! Основание за това е неговият еврейски произход. На небесата е било голяма радост, когато той е приел светото Кръщение. Примерът обаче ни показва сложността на съотношението религия-идеология. Най-малко той ни подсказва, че Църквата би могла да бъде в някаква степен и заложник на политиката.
Ясно е, че днес дипломатическо-държавният етикет изисква така наречените "знакови фигури", които освен политици, са и символи на властта, да посещават храмовете на вероизповеданията, на части от населението на конкретната държава. Не е ясно обаче как се е сложила тази традиция и как тя е влязла в наръчниците по дипломация. По какъв начин обаче е решен въпросът с поклонението на чужди вероизповедни истини, след като се обявяваш за "защитник на Православието" и държиш страната ти да е някакъв ориентир в това отношение?

Политическото двуличие е всеизвестен факт и никого не шокира. Държавните глави на страните-победителки във Втората световна война подкрепят исканията на политически структури в Украина, които се обявяват за наследници на есесовците-украинци. Дали обаче това става без съучастието на руската политика? Защо така хладнокръвно в Украина е допуснат до властта човек, който има поне две криминални присъди? Защо Русия не се е противопоставила тогава? Или руските анализатори не са допуснали довеждането на страната до банкрут, а с това и дестабилизацията на югозападната граница на свръхдържавата?

Въпроси, чиито отговори ще са ясни в недалечно бъдеще. За нас, като православни българи обаче трябва да е ясно, че е важно да се опазим от партийността в политиката. „Партия” означава част от цялото, а Христовата Църква е за всички, които постигнат покаяние за греховете си. Това не означава безразличие към проблемите на деня, но тези проблеми се решават от нашата лична жертвоготовност в невидимите актове на милосърдие. Партийността ни води до омраза към този, който не споделя нашите виждания. Идеологизацията – до парадност, зад която могат да се скрият дори противоположни на Православието нагласи и стремежи. А там, където отсъства Божията благодат, там беснува рогатият враг на нашето спасение.

Ако си припомним еуфорията от първите митинги на СДС, не можем да не изпитаме горчивината от всичко, което последва за националната икономика, селското стопанство, достойнството ни. Еуфорията е вид бесноватост, която ни създава привиден уют, а този тип еуфория създава усещането за участие в историята, което отдавна е отказвано и на българския и на руския и на народа на Украина, каквато и представа да има той за своята същност и история. Тази еуфория е обаче сладка смъртоносна отрова поднесена от студенокръвната ръка на този, който ни обрече на смърт, прелъстявайки ни да предадем Бога, нашият истински Отец и Промислител.