СЛУГА НА ДВАМА ГОСПОДАРИ

 Първото, което ми дойде наум след интервюто на „доцент, презвитер Иван Иванов“ в сайта на „24 часа“ беше, че „никой не може да бъде слуга на двама господари“, както казва Христос (Лука 16:13). Второто – щедростта, с която говори за „своите таланти“.

Доцент-презвитерът е „подготвян според стандартите на Ватикана за посещението на Йоан-Павел Втори в България“. Но не от българска страна получава „църковно-дипломатическа подготовка“, защото в този момент се явява „възпитаник на най-стария католически колеж“, където много рядко приеманите „православни духовници“ са готвени да „помагат за взаимоотношенията между Православната и Католическата църква“.

Да пренебрегнем очевидното самохвалство, което прави възможно такова нелогично изказване! Доцент-презвитерът изглежда, че не знае, че ватиканската му подготовка е в противоречие с основно становище на Българската Православна Църква по въпроса, дали Ватиканът е седалище на „църква“ или на „секта“, което означава „част от цялото“.

Това становище БПЦ изрази с цялата си тежест, когато се противопостави на опита на събора в Крит през 2016 г. да се пробута на Поместните Православни Църкви един документ, който обявяваше римо-католиците и протестантските организации за „църкви“! Привидно това е нещо дребно, но всъщност беше разчетено от управляващия орган на Българската Църква като манипулативен проводник на ерес!

Под документа на Светия синод стои подписа на Негово светейшество Неофит, когото отец доцент Иванов нарича свой „духовен наставник“.

Недоумявам, до каква степен ватиканската подготовка на отец доцента е причина за пълната каша в представите му за римо-католицизъм в исторически аспект.

С римо-католиците сме били имали контакти „още от средновековна България и делото на св. Цар Борис“! Отец доцент-докторът (простете пропуска!) не знае, че Римския епископат е православен, а не собствено римо-католически, до 1054 година! Светите равноапостолни братя Кирил и Методий показали „как православните духовници трябва да защитават себе си и да общуват с духовници от друга вероизповед, каквато е католическата“! В девети век!

Изглежда, че църковната история не е сред „талантите“ на доцент-презвитера. Сегашната църковна ситуация обаче е!

Трябва да кажа, че с отец Иван, тогава дякон, се познаваме от годината, в която започна да преподава в Богословския факултет. През следващите години посещавах един негов специален курс с безумното наименование „Социалното измерение на Евхаристията“ по текст на негова книга, издадена от издателството на Радио Ватикана на български език. Евхаристия или „Благодарение“ е основното тайнство в Православието. То се извършва по време на св. Литургия над Хляба и Виното, които се преподават във вид на Причастие като Плът и Кръв Христова. Преподават се от свещеника или епископа на причастяващия се! На индивида! Къде тук има социален елемент в този личен акт на преподаване и приемате на св. Причастие? Без преувеличение целият курс, съставен от хора с по едно, две и дори три висши образование, някои с докторати, също така защитени в чужбина, осмя самонадеяната глупост на „социалното измерение“. Част от присъстващите на този курс са сред най-добрите духовници, проповедници и богослови в Българската Църква. Сред тях са известни интелектуалци, юристи, учени.

Защо Православната Църква, и в частност Българската не смята римо-католицизма за църква? Защото Църквата е „Една, свята, апостолска и съборна“ – така е записано в Символа на вярата, а той е неоспоримата истина, от която Рим се отделя през споменатата 1054 г. Според учението на Православната Църква не може да има много „църкви“.

Православието не признава римо-католицизма за църква не непременно, защото по време на Четвъртия кръстоносен поход римо-католиците разоряват с реки от кръв земите на тогавашна Византия, безчинствайки в нейната столица през 1204 г., осквернявайки православните храмове с грабежи, изнасилвания, убийства и варварски безчинства. Да сте чували Ватиканът да се е извинил за това? Няма и да чуете.

Не за това, че "диалогичните" католици избиват около хиляда православни монаха на Света гора през 1276 г., между които и 26-те Зографски мъченици, изгорени живи, защото не се съгласяват да приемат „римската ерес“, за което никому във Ватикана не идва наум да каже „прощавайте!“.

Не за това Православието не смята римо-католицизма за църква, защото през 1922 Ватиканът подписва „конкордат“ (договор между папата и държавен глава) с Мусолини, а на 20 юли 1933 година и с Хитлер.

А затова, че римо-католицизмът не разпознава Бога! Не го прославя право, както това е възможно единствено чрез непроменимите истини на древната Църква! Защото прави политика в съюз със силните и винаги срещу православна България.

Очевидно ватиканската подготовка на отец Иван е еднопосочна. Тя е в услуга на „църквата-държава“. Ако беше иначе той с осъзнатите си таланти поне можеше да подскаже, че България заслужава извинение за кампанията срещу страната ни във връзка с неуспешния опит за убийство на Йоан-Павел през 1983 година. Нали точно след тази година в лексикона на италианския език понятието „български“ заседна устойчиво в най-негативен смисъл.

Но не, „мисията“ на отец-доцент-доктора е друга и тя рано или късно ще се прояви като натиск срещу родното Православие да се примири със следващия опит да се подчиним на Ватикана. Вече се чуват гласове откъм Босфора, че православните уж били съгласни да приемат папата за глава на „всички християни“.

Бог да пази България! Амин.

НЕСЪВЪРШЕНСТВОТО НА ЧОВЕШКИЯ СЪД И НЕИЗБЕЖНОСТТА НА БОЖИЯ

Звучи на шега, но съдебната система има по-голяма заслуга за връщането на православната вяра у нас от, да кажем, уроците по вероучение и неделните училища при енорийските храмове. Вярата е единственото утешение за всеки, за когото съдът е репресивен орган.

Мои познати пръснаха сума си пари очаквайки съдът да забележи, че ответната страна е представила цял набор подправени документи, но това така и не се случва на всяка следваща инстанция. Други губят имот и не успяват да го възвърнат, защото той е вече в ръцете на „добросъвестен собственик“, нищо, че този последният е част от веригата на имотните измамници.

Хората споделят, че са търсили връзки в полиция и прокуратура, откъдето най-отговорно ги посъветвали да пият една студена вода.

Единствения изход за измамения българин комай остава Европейският съд. Не знам каква точно е статистиката, но ми се струва, че заведените срещу страната ни дела поради решения на български съдилища почти винаги завършват с осъдителна присъда, а ако тя е обезщетение, я плаща кой? Държавата! С какви пари? С тези, които се събират от данъкоплатците, между които са и онеправданите ищци. За неволни или умишлени грешки на системата плащат потърпевшите. И то ако набереш смелост да стигнеш до Страсбург, но смелчаците са единици.

Дали поради изобилието на такива драми сме обръгнали, но повече ни впечатляват случаите с пуснати под домашен арест обвинени за убийство с купища свидетелства и улики. Но май и с тях започнахме да свикваме. Напразно журналистите се стараят да предизвикат възмущение, когато съдията пусне този, който трябва да лежи за отнемане на човешки живот и той вземе, че изчезне. Възмущение можеше да има преди години, когато това не се случваше толкова често и когато възмущението можеше да бъде фактор. Сега ни става тежко или неприятно, в зависимост от мазолите на съвестта и личните ни страхове.

Вярата на онеправданите е разбираема и за материалистите. За тях тя е бягство от реалността. Не искам никого да убеждавам, защото вярата не е убеждение, но Божията воля действа и не е трудно да видим това. Ако отворим който и да било вестник отпреди 20-25 години, ще видим лицата на героите на онези дни, пък нека след това си спомним къде са повечето от тях! „Отмъщението е Мое и Аз ще го въздам!“ – казва Бог, и то ще се стовари, както върху извършителите, въобразили си, че са избягнали възмездие с престъпната си ловкост, така и върху тези, които превръщат правосъдието в пародия. Възмездието не подминава никого. Просто кръгозорът ни се ограничава в настоящето.

„България е държава на Духа!“ – казваше големият приятел на нашата страна академик Димитрий Лихачов. Каза го, защото беше вярващ и то във времето на фанатичната религия на материализма. Светият Дух е Лице на Бога. Ако Лихачов е прав, България е страна на Бога, а от това следва, че тези, които днес избягват човешкото правосъдие, утре ще последват съдбата на героите от 90-те. Нека го имат предвид и тези, които откупуват бягството от справедливостта, и тези, които се възползват от готовността им да се откупуват.

Допуска грешка всеки, за когото българите са глупаци, те са само много търпеливи.

Един светогорски монах казваше за тези, у които няма покаяние: „Накрая всички стават вярващи, но все пак по-добре е да е приживе!...“

Началото на Великия пост е най-доброто време за покаяние за полагащите всякакви усилия да избегнат човешкия съд. Нека те не забравят, че Божият съд е Страшен затова, че присъдата му е във вечността и не може да се обжалва. Единствения начин да се избегне е чрез дълбоко и честно покаяние.

Бог да пази България! Амин.

 

Първа публикация:  https://www.24chasa.bg/mnenia/article/9609877

ЦЪРКВАТА И ВАКСИНИТЕ

От самото начало на пандемията на най-новия корона-вирус пред обществеността застана въпросът за поведението на Църквата в тази ситуация. Този въпрос не беше поставен от вярващите към ръководещия клир, а от личности нямащи нищо общо с православната вяра. По това време миналата година, тоест през Великия пост някой започна упорито да настоява за затваряне на храмовете и особено много държеше това да стане по Великден. Чуха се дори и заплахи за подсъдна отговорност на църковниците. Празникът мина, бум на заразявания се оказа, че няма, но това вече не правеше новина. Както и че откакто е учредено тайнството Евхаристия преди около 2000 години няма регистриран случай на  заразяване от каквото и да било от приемане на св. Причастие.

Днес обаче със същата сериозност се отправя въпросът, какво мисли Църквата за ваксинирането?

До този момент не е известно свещеното събрание на архиереите на някоя от Поместните Църкви да е изразявало становище, вярващите трябва ли да се ваксинират или не. Отделни духовници се ваксинират, други не и това си остава тяхно лично решение. Някои от така наречените духовни старци на Православието предупреждават, че ваксините може да са вредни за здравето и наистина, вече няколко пъти чувам за починали след ваксиниране, а днес научих това и за мой близък, което ме подсеща, че така широко и непрекъснато огласяваната ковит статистика изглежда, че пропуска именно такива случаи. Този пропуск, който всеки момент може да се възприеме като неслучаен, води след себе си множество не съвсем второстепенни недоумения. Защо толкова настойчиво от началото на пандемията се заговори за ваксини и дали нямат право тези, които подозират, че целта на тази настойчивост е да се създаде нетърпение, час по-скоро поголовно да се ваксинираме?

Ето и част от останалите загадки: От какво ни предпазват ваксините, след като и ваксинираните могат да се заразяват и да заразяват други хора? Защо изведнъж в развитите държави това да си ваксиниран е гаранция, че ще запазиш работното си място, щом така или иначе ти пак можеш да си вирусоносител? Какво предимство дава ваксината, щом нейното действие е едва няколко месеца, колкото приблизително действа имунитетът придобит след преболедуване?

Защо не се говори за нуждата от медикамент за лечение на заболяването Ковит-19, а непременно за ваксини? Коя организация, как и защо се занимава със стандартизацията на различните ваксини, с тяхната безопасност и ефективност и защо всеки производител сам заявява качествата на своята ваксина, а световната администрация по места категорично настоява за бърза употреба на ваксините, били те европейски, китайски, руски, индийски, израелски и прочие?

Църквата не се занимава с тези въпроси, защото не е обществена организация, макар че те са очевидно смущаващи. „Отдайте прочее кесаревото кесарю, Божието Богу!“ – ни учи Христос. Но Църквата не може да остане безразлична към координираните административни мерки по цял свят, които изолират хората един от друг, така че да възприемат техническите средства като посредник в общуването. Църквата не може да не забележи, че управлението на една от най-мощните държавни структури поставя въпрос за въвеждането на дигитален имунизационен паспорт, при все че всички изречени, недоизречени и премълчани въпроси не са получили своите отговори. С какво такъв паспорт ще спре ваксинираният вирусоносител да заразява други хора, между тях и такива, за които действието на ваксината е преминало?

Църквата отклонява вниманието на вярващите от друг вид въпроси, които се появяват и разпространяват като че ли, за да будят недоумение или да бъдат осмивани като „теория на конспирацията“: откъде е тръгнал вирусът, дали е творение на инженерната генетика или е самовъзникнал, не се ли манипулират статистическите данни и т. н. Не че това не е важно, но то е работа на специалистите в съответните области, не на духовниците.

Друго нещо е, доколко в бъдеще човек няма да бъде принуждаван да се ваксинира, защото агресивното мащабно налагане на такава мярка, очевидно не се съобразява с фактите и най-важното – със свободната воля на човека, който може да бъде заставен да върши нещо против волята си под претекст, че така няма да вреди на околните.

Доколко човек няма да бъде принуждаван да се откаже от изповядване на вярата си, под претекст, че ако участва в богослужение, ще бъде опасен за здравето на околните? Такъв вид принуда човечеството познава добре и твърде болезнено.

Това, че още от началото на това изпитание враговете на Църквата и Бога се втурнаха да „забраняват“, без да е ясно с какво точно си имаме работа, говори, че за определени фактори не здравето на околните има значение, а ограничаването на възможностите за влияние в обществото на тази уж най-слаба измежду националните Православни Църкви. Тя се оказа достатъчно силна да се противопостави и на сборището в Крит и на Истамбулската конвенция. Нека те не забравят, че борейки се с Църквата, се изправят срещу Бога, а „Бог поруган не бива!“

Гърция и Русия, възприемани за еталони в Православието, поради мястото на Църквите им в обществото и подкрепата на държавната администрация за тях, затвориха храмовете дори на Великден. Видно, че държавната власт може да се подчинява на някакви наддържавни фактори в ръководството на човечеството. Нашата страна, колкото „една човешка длан“ се оказа нещо по-различно, май.

Очевидно Бог чува молитвите на Българската Църква за „правителствующий синклит“. Очевидно и че духовната територия не се измерва в квадратни километри.

Това, което не може да се очаква от Църквата, е да тръгне срещу държавата, защото „всяка власт е от Бога дадена“.

Рано или късно Църквата ще изрази своето становище, но никога прибързано и независимо от човешките немощи на църковниците, защото Първосвещеникът е Самият Христос!

Бог да пази България във времена на най-тежки изпитания! Амин.

 

 

Първа публикация:  https://www.24chasa.bg/mnenia/article/9588025