четвъртък, 28 април 2022 г.

РУСКАТА ДЪРЖАВА И РУСКАТА ЦЪРКВА

(Глава от книгата "Третият Рим и Църквата" - част I, стр. 59-69)  

 

Наследството на Йоан Василиевич (Грозни) е огромно. От една страна територия, по-голяма от територията на която и да било държава в света по това време, придобита в резултат на отбранителни и завоевателни войни с агресивни съседи.

По-важната победа обаче е отстояването на православната вяра. Царят не позволява на римокатолицизма да се възползва от всеобщата политическа подчиненост на Поместните Православни Църкви на агресивна неправославна и нехристиянска власт. Сред първите мерки на укрепването на властта си Йоан Василиевич забранява дейността и присъствието на търговци-юдеи на територията на цяла Русия. През 1550 г. полският крал Сигизмунд-Август настоява еврейските търговци да получават достъп до територията на страната, на което получава отговор, че на еврейските търговци не се разрешава да влизат в страната, за да не смущават нейните жители, а смущението произхожда от многото бели, които те вършели в руската земя – отклонявали русите от християнството, внасяли отровни зеленчуци и правели много пакости[1].

Йоан Василиевич отнема властта на местната аристокрация и създава дворянството,  опората на царската власт – хора, които се изхранват от земята и заплатата, получавана за службата си при царския двор.

Апетитите към неограничената власт на местните владетели са ограничени, но не са изкоренени. Пречка към домогването до царския престол обаче е църковното признание, Помазанието, Венчанието за царството.

Вековете след смъртта на Йоан Василиевич са всъщност историята на борбата на властта за подчинение на Църквата. Неговите наследници във властта рядко разбират произхода на тази власт, смятат Църквата за нещо като помощник на владетеля, а демонстративното желание за самостоятелност в решенията и вярата в Божествения произход на самата тази Църква много често изглеждат в очите на управляващите враждебни на властта. От друга страна, на някои от влиятелните клирици започва да им харесва да влияят на решенията на короната. Тази линия може да се проследи като се започне с опита на протопоп Силвестър да се възползва от потресаващото впечатление, което е направил на младия Йоан Василиевич и да играе в полза на домогваща се до властта групировка и се свърши с влиянието на Распутин в двора в навечерието на революцията от 1917 г.

Провала на социалистическата система и завръщането към православната вяра създадоха подем за Църквата в Русия. От мащабите на това възраждане може да се очаква и преразглеждане на крайъгълните камъни в историята на страната. Как обаче съвременната Руска Православна Църква оценява отношенията между Църква и държава в исторически план можем да разберем, ако хвърлим поглед на Основите на социалната концепция на Руската Православна Църква публикувани на сайта на патриаршията: У руските владетели, за разлика от византийските василевси, съществувало друго наследство. Затова, а също и по силата на други исторически причини, взаимоотношенията на църковната и държавната власт в руската древност са били по-хармонични. Впрочем отстъпления от каноническите норми също са имали място (управлението на Иван Грозни, сблъсъка на цар Алексей Михайлович с патриарх Никон)[2]

За премахването на патриаршеската институция от Петър I сред посочените отстъпления от каноническите норми не става и дума, което буди въпроса, какви точно канонически норми има предвид този документ.

Като се има предвид, че Концепцията е дело на Отдела за външни църковни връзки, ръководен от Волоколамския митрополит Иларион Алфеев, донякъде можем да се ориентираме в логиката на такова твърдение, особено, ако забележим на страницата на цитирания текст недвусмисленото заглавие на едно съобщение: Митрополит Иларион: Нашето дело е да въплъщаваме в живота идеите на Патриарха[3].

Разбираемо, ако си спомним, че същият митрополит, тогава епископ, написа оратория за предишния патриарх НС Алексий II, докато той беше още жив.

РПЦ и съответно руската държавна идеология в различните етапи от своето развитие имат версия за историята на руската национална Църква различна от историята на тези Поместни Църкви, които имат съществено участие в нея. Това отчетливо се забелязва, когато обект на внимание на изследователя е т.нар. Западно Руска Църква, чийто диоцез покрива Киевска Рус, Полша, Беларус и Литва[4]. Дори в отсъствие на каквито и да било данни за подобно вероятно самоназвание на диоцеза на Киевската митрополия, е очевидно, че няма логика тя да се е нарекла Западно Руска Църква, защото така би се топографирала като западна в сравнение с някакъв център, какъвто трябва да е Московската митрополитска катедра, възникнала исторически много след нея и всъщност произхождаща от нея, тъй като Московската катедра е пренесената в Москва Киевска катедра. Друг подобен детайл е възприемането от официалната история на РПЦ за начало на нейното съществуване покръстването на Киевска Рус, която става седалище на Киевската митрополитска катедра, тоест на въпросната Западно Руска Църква. Противоречията очевидно се дължат на желанието да се докаже правото на върховна рускост на Москва, която едва през 1547 г. става столица на държава по име Русия, но това име се присвоява след получаването на Грамотата от 1561 г., защото именно там Московското княжество е наречено Россия (Ροσσια). Оттук и разликата в наименованията на Русь и Россия. Това обаче ясно показва, че държавната идеология няма и не иска и да има друго виждане за руската църковна история, освен московско центричната. За да се поддържа обаче то от една страна е нужен пълен и неотслабващ контрол върху историографията. От друга страна това може да стане само и единствено чрез пълен контрол върху църковната проповед и върху проявите на съвест при изявяване на отношение по въпросите на историческата правда. Това е начинът да се избегне несъответствие между държавната и църковната версия на историята. Привидно не може да има контрол над проповедта, ако не знаем, че този контрол от началото на имперската история на Русия се въвежда от най-началните нива на подготовката на духовника и се възприема като втора природа на Руското Православие.

В деня на все още неразкритото му убийство пред Царските двери на храма, в който служеше, на 20 ноември 2009 г. московският свещеник от татарски произход Данийл Сисоев отбелязва в блога си, че покръстените татари недоумяват, когато отиват на църква, защо в проповедта си служещият духовник говори не за Бога, а за историческата роля на Русия или Украйна.

По интересен и много категоричен начин за отношенията Църква и държавна власт в Русия (без да е ясно дали става дума за цялата история на държавата или само за т.нар. синодален период) се изказва през 1910 г. руският религиозен и политически философ Николай Бердяев[5]: …Няма, струва ми се, по-голяма лъжа от тази, на която е построено отношението между Църквата и държавата. Няма област, в която неискреността, условността, страничните съображения да са изведени в принцип до такава степен. Християнска държава никога не е имало и никога няма да има, държавата се представя за християнска, а пък християнството са го направили държавно[6]. Това притеснително наблюдение на руски публицист, роден и израсъл в страната, изглежда е било възможно след като в Русия вече е извършена революцията от 1905 г., а срещу руски императори са извършвани атентати, в това число и успешни. От недрата на народ, който при всички обстоятелства се квалифицира като православен и по презумпция знае, че всяка власт е от Бога (Рим. 13:1), се раждат по идейни подбуди убийци на помазани от Църквата владетели. Неверието, пише Бердяев, прогресираше все повече, а лъжливата връзка на Църквата с държавата … тровеше все повече извора на религиозния живот. Обществото стана атеистично и в своята огромна част дори не знае Кой е бил Христос! В народната душа е помръкнала религиозната светиня, а условната и насилствена лъжа на официалната, държавната религия, продължава да разлага човешките души[7].

Забележително е, че този текст е написан седем години преди Октомврийската революция от 1917 г.! Религията, според Бердяев, е станала оръдие на царството на този свят, а тогава вече е обяснимо, защо се проявява насилие в делата на вярата. Защото, заявява мислителят, вяра вече няма! Всяко насилническо поддържане на Църквата и вярата от страна на държавната власт е резултат от неверие в силата на Христа. Преживяванията породили такова пълно с отчаяние изказване вероятно са свързани с разстрела на демонстрацията с икони и хоругви от 1905 година, който и досега се обяснява доста противоречиво ту като резултат от обмислена провокация, ту като некадърност проявена от органите на изпълнителната власт, ту като добре обмислена комбинация от двете.

Корените на тази катастрофа, довела до погромите срещу храмове, манастири, клир и монаси в началото на революцията от октомври 1917 г., могат да се проследят назад във времето.

Един от най-ревностните защитници на държавния контрол върху Църква, обер-прокурорът Константин Победоносцев[8], когото Бердяев нарича надежда на тъмните сили и кошмар за руския живот[9] обосновава противоположно мнение за отношението държавна власт – Църква: Най-древната и най-известна система на отношения между Църквата и държавата е системата на установената или държавна Църква[10], тоест на църква, която е подчинена на държавната власт, дефинираща се от своя страна като християнска или православна. Победоносцев все пак забелязва като знаменателно явление борбата на църковните начала с държавните. По въпросите за народните вярвания държавната власт, пише обер-прокурорът, е необходимо да заявява своите изисквания и да установява своите правила с особено внимание, за да не допуска такива усещания и духовни потребности, до които не трябва да е в допир самосъзнанието на народните маси[11]. Колкото и да е грамадна държавната власт, според Победоносцев, тя се крепи не на нещо друго, а на единството на духовното самосъзнание на народа и правителството. Констатация или пожелание? Като имаме предвид, че Константин Петрович умира десет години преди Октомврийската революция, по-скоро второто.

Съществува и едно средно в оценката си мнение за влиянието на отношенията държава-Църква върху православността на Русия. Това мнение засяга отново синодалния период в историята на РПЦ. Мнението е изказвано от последния обер-прокурор на Св. Синод Карташов[12]. Обратно на разбирането на Бердяев за неправославното в същността си желание да се построи царството небесно на земята Карташов в поетично-фолклорен стил извежда понятието свята Рус именно от такова усилие, което според него е някаква свръхзадача на русите. Руските християни, пише той, жадуват от цялата си душа да свалят Небесния Йерусалим на земята, за да може целият земен живот – в добиването на насъщния хляб, в храната и питието, в построяването на дома, семейството, стопанството, държавата – да бъде осветен с молитвите и благословението на Църквата. Постепенно в устрояването на своята земя, в създаването на нея на голямо държавно тяло, плътно покрито с храмове с множество кръстове на техните крила… видели въплъщението на Христовото царство на земята и го назовали свята Рус[13].

Изказвания в такъв стил обикновено се възприемат като поетични преувеличения и както се казва минават покрай ушите, но ако се замислим, ще намерим много голямо сходство с формулите на болшевишката пропаганда с промяната на някои термини, разбира се.

Бердяев спокойно би могъл да вземе този откъс като цитат в потвърждение на думите си за лъжата, върху която се строи тезата за хармоничните отношения между държава и Църква в имперска Русия.

Идеалът за просперираща Църква за Карташов е тази, която има… богослови на академично равнище. В своите ранни времена, пише той, Руската Църква вече е проявила в себе си могъщите сили на християнския подвиг и святост, но била още твърде младенческа богословски. Овладявайки през синодалното време[14] техниката и методиката на научно-богословското знание, тя бързо станала най-високата, най-силната част, може да се каже дори хегемон на цялото Източно Православие. И това, защото тя е станала в достатъчна степен научно оборудвана за състезание и сътрудничество със западните християнски църкви, до този момент гледащи на християнския Изток отвисоко, опирайки се именно на своето научно-културно превъзходство[15]. Странно мнение, което би било необяснимо, ако не беше известно, че е изказано от масон с няколко десетилетна практика и ако не беше известна икуменическата му дейност.

За Православната Църква богословието е в Преданието, тоест у Светите Отци, които тълкуват Свещеното Писание. Само трима от тях са наречени от Църквата богослови – св. апостол и евангелист Йоан Богослов, св. Григорий Богослов и св. Симеон Нови Богослов. Сред тези, които се наричат богослови, защото били овладели техниката и методиката на научното-богословско знание могат да се намерят и такива, които заявяват, че Христос не е възкръснал. Те обаче били „научно оборудвани за състезание със Светите Отци на Източната Църква! Добре, че дошъл Петър I, та нещата се оправили.

Най-потресаващото мнение за Руската Църква в отношенията ѝ с държавата обаче принадлежи на друг един богослов, който по някое време е дори ректор на т.нар. Московска богословска академия Александър Введенский[16]. Поставил се още в първите години на съветската власт в услуга на военния комунизъм Введенский публикува през 1923 г. капиталния си труд Църквата и държавата, във въведението на който пише без капчица срам: Църквата беше опора на монархията. Когато монархията рухна, църквата увисна във въздуха… Монарх сега няма: революцията го измете. Какво да се прави?... Най-добрите (но твърде малобройни) сили на църквата искат на поставят църквата не във враждебни, а в дружески отношения с освободения народ. Но мрачната реакция на църквата е силна. Тя се е притаила. Но скоро ще надигне глава. Докато революцията се развива, всички реакционни сили се сплотяват около църквата[17]. Когато пише тази книга Введенский е все още клирик на Московската патриаршия, но скоро ще създаде с размах и с подкрепата на щиковете Обновленческата църква.

Как се стига до такава радикална промяна на разбирането за Венчанието за царството, което е актът на установяване на Русия като държава? На русите вече им е внушено това, за което говори масонът Карташов: Истеричната натура на Грозни, стараеща се да закрепи централизираното самодържавие с терористични и кървави мерки и извращавайки го с това до деспотичен абсурд, дълбоко поколебала наместените социални спойки на младата държава. Дошло така нареченото смутно време. Изглеждало, че със Светата Рус е свършено… За историците е почти чудо започналото национално възстановяване изпод развалините с лозунга: Да умрем за православната вяра, за дома на Пресвета Богородица, за гроба на московските светители! И въстанали, и създали нова династия и отново укрепили православното царство. Така от опит православната душа спасила Русия…[18].

Академичното богословие на Карташов очевидно не познава представата за Божията воля или не си позволява да я намесва, когато преподава учението си за Святата Рус и нейната православна народна душа, която създала нова династия… На православния революционер Введенский обаче това учение пасва отлично, за да служи на един атеистичен режим убеждавайки русите, че тяхната православна душа и Православната Църква са две сражаващи се сили, като душата, която той нарича „свободният народ, и атеистичният болшевизъм, садистично убиващ епископи, свещеници, монаси и миряни, са едно и също.



[1] Еврейская энциклопедiя, Санкт-Петербург, 1908-1913, т. 8, с. 391 (749).

[2] https://mospat.ru/ru/documents/social-concepts/iii/

[3] https://mospat.ru/ru/2017/08/18/news149230/

[4] http://sobor.by/hoteev-beginwest.php

[5] Николай Александрович Бердяев (1874-1948). Критик на революционно настроената интелигенция, основно в труда си „Духовната криза на интелигенцията. През 1913 г. е осъден на депортация в Сибир за статията „Гасители на духа, в която говори за синодалната реакция срещу роденото сред руски монаси на Атон движение за прослава на „Името Божие. След революцията от 1917 г. е арестуван два пъти и изселен през 1922 г. Умира като емигрант във Франция. Руският православен антимодернистичен сайт „Антимодернизм.ру, препечатван от българския „budiveren.com, поставя Бердяев в списъка на модернистите в Православието.

[6] Н. А. Бердяев, Духовный кризис интелигенции, Санкт-Петербург, 1910, с. 221.

[7] Пак там, с. 223.

[8] Константин Петрович Победоносцев (1827-1907) е руски публицист, юрист, преподавател по гражданско право, личен лектор на престолонаследниците Николай Александрович и неговия по-малък брат Александър Александрович, бъдещият император Александър III, личен приятел с Фьодор Михайлович Достоевски и водеща църковно-административна фигура – оберпрокурор на Св. Синод на РПЦ, длъжност въведена след църковната реформа на Петър I от 1724 г. Смятан за „сив кардинал на държавното управление по времето на Александър III, върху когото имал голямо влияние.

 [9] Н. А. Бердяев, Духовный кризис, с. 201.

[10] К. П. Победоносцев, Церковь и государство, Московский сборник, 1896, VΙ.

[11] Пак там, I.

[12] Антон Владимирович Карташов (Карташёв) (1875-1960) е последният обер-прокурор на „Светейший правителстующий синод на РПЦ, министър на изповеданията при Временното правителство на Керенски. Подготвил самоликвидацията на института на обер-прокурорите и предаването на църковната власт изцяло в ръцете на Поместния събор на Църквата в 1917-1918 г. Доцент на Университета в Сакт-Петербург от 1900 г., професор по История на Русия в Сорбоната между 1922 и 1939 г., doctor honoris causa по църковна история на Православния богословски институт „Свети Сергий в Париж от 1944 г. Член на масонската ложа „Велик изток на народите на Русия и член на Върховния съвет на тази ложа между 1905 и 1917 г. – виж: http://samisdat.com/5/23/523r-lvs.htm. Автор на „История на Руската Църква. Активен участник в икуменическото движение, във връзка с което е разпитван от Гестапо във Франция, където емигрира, но не е арестуван. Участник в „Конгреса на православните богослови в Атина през 1936 г. заедно с прот. Сергий Булгаков и  прот. Г. Флоровский. Умира в емиграция.

[13] Карташев А.В., Русское христiанство, Путь. — 1937. — № 51. — С. 19-31.

[14] Тоест от началото на църковната реформа на Петър I през 1721 до 1918 г., когато Църквата няма патриарх и се ръководи от държавни чиновници.

[15] А. В. Карташев, Очерки по истории Русской Церкви, том 2, Москва, Терра, 1992, с. 318

[16] Александър Иванович Введенский (1889-1946) – е руски духовник, протоиерей, в разкол – митрополит, лидер на т.нар. „Обновленческа църква, която сътрудничи на болшевиките и съветската власт в периода 1922 – 1946 г. Женен два пъти, докато е митрополит. Ректор на т.нар. Московска богословска академия, открита през 1923 г.. От 10 октомври 1941 г. се обявява за „първоиерарх на Православните Църкви в СССР. След като Сталин рязко изменя курса на репресиите срещу РПЦ и мнозинство от „обновленнците пишат покайни писма и се вливат в каноничната Църква през 1942-43 г. се опитва да запази структурата на „Обновленската църква и след като не успява през юни 1945 г. се обръща към Св. Синод на РПЦ с молба да бъде приет в юрисдикцията на Московската патриаршия. През септември с.г. получава отговор, че може да се присъедини в РПЦ в качеството си на мирянин, а единствената длъжност, която може да приеме е редови сътрудник на „Журнал на Московската патриаршия. Умира от паралич няколко месеца по-късно.

[17] Прот. А. И. Введенский, Церковь и государство, Москва, 1923, с. 3.

[18] А. В. Карташёв, Православие и Россия, https://azbyka.ru/otechnik/Anton_Kartashev/pravoslavie-i-rossija/