НЕДОРАЗСЛЕДВАНАТА СМЪРТ НА АЛЕКСАНДРИЙСКИЯ ПАТРИАРХ ПЕТЪР VII

Тази статия е глава от книгата "Неразличаването на ереста", стр. 86-102.

Убийствата на няколко известни личности в съвременната история остават като че ли показателно недоразследвани. Не се откриват извършителите или техните подбудители, макар да е пределно ясно, кого облагодетелства знаковата смърт. Кенеди, Мартин Лутър Кинг, Улоф Палме и съвсем в края на редицата зад гърбовете на политиците почти не се вижда загадъчната кончина на Петър VII, главата на Александрийската Православна Църква. Следствието от неговата смърт няма видими проекции в световната политика, не се свързва с широко огласявани скандали, и днес изглежда почти забравена. Почти, но не напълно!

Според информация от бюлетин на Мрежата за авиационна безопасност (Aviation Safety Network) от 19 ноември 2016 г. Негово Светейшество е сред седемнадесетте пътници и екипаж на борда на потъналия на 11 септември 2004 г. на пет и половина километра от брега на Света Гора военен хеликоптер Боинг CH-47SD Чинук. С патриарха загиват трима епископи, рожденият му брат и петчленният военен екипаж.

Хеликоптерът е излетял от военно летище край Атина и е бил очакван същия ден сутринта в столицата на монашеската република Карея. Двадесетина дни по-късно, на 2 октомври, събота, започва изваждането на Чинука от дълбочина между 800 и 900 метра. Операцията започва с панихида в памет на загиналия патриарх и неговите придружители, клирици и миряни. Причината, поради която хеликоптерът е паднал във водата, и защо е изчезнал от радарите,  не е изяснена и до днес. Намерени са телата на девет души от пътуващите. Телата на пилотиращия подполковник Димитриос Папаспирос, сержант Панайотис Голего, на епископа на Мадагаскар Нектариос Келис и на Георгиос Маврос или части от тях никога не са открити.[1]

Двадесет и две години след трагедията все още няма официален доклад, който да описва причините за катастрофата, ако не се смята заключението на Апелативния административен съд в Атина от 20 юни 2023 г., част от Решение за изплащането от страна на гръцката държава на обезщетение на близките на жертвите. Подробности виждаме в статия на журналиста Янис Пападопулос от 18 юли 2023, публикувана в електронното издание на четения в Гърция вестник Катимерини.[2]

Решението на съда се основава на експертен доклад, който трябва да е достатъчно сериозен, за да се постанови изплащането на сумите, поискани от адвокатите на загиналите. От него се разбира, че хеликоптерът е машина от 4-ти армейски авиационен вертолетен батальон. Полетът е трябвало да отнеме 90 минути. В 10 часа, 53 минути и 8 секунди, на 15 мили от местоназначението си, екипажът е поискал по радиовръзка, естествено на използвана само от военните честота, разрешение да се издигне от 3100 до 4500 фута, за да следва процедура по кацането. Това е последната комуникация с наземните служби. За последен път чинукът е видян от радара на остров Лемнос в 10 часа 55 минути и 44 секунди, тоест малко повече от две минути след радиовръзката, когато практически изчезва от радара, без това да направи впечатление на военните, които наблюдават професионално въздушното пространство на страната, нито на тези, които са изпратили машината, поддържали са връзка с нея, и трябва по протокол да очакват доклад за кацането.

Първите останки, пише Янис Пападопулос, са открити от платноходка южно от Атон в морската зона на халкидическия ръкав Ситония пет часа по-късно в 15 часа и 52 минути. По това време, по свидетелство на монах Евтимий, представител  в управителното тяло на монашеската република от страна на населения предимно с българи светогорски манастир Св. Георги-Победоносец „Зограф”, посрещачите звънят в Атина, откъдето им казват, че патриархът и другите с него трябва отдавна вече да са при тях. По светогорска традиция един от представителите на двадесетте големи манастири на Света гора е председателстващ тяхното събранието с едногодишен мандат. Същата година това е днес покойният отец Йоаникий от манастира Филотей. О. Йоаникий, както и Светейшият Петър VII, е роден в Кипър и очаква с нетърпение своя земляк.

Гърция е страна от НАТО, чиито въоръжени сили изпитват постоянно напрежение, поради близостта с неугасващите огнища на религиозни и етнически конфликти в Източното Средиземноморие. Фактор е и историческата памет за не толкова отдавнашни военни и политически конфликти със съседна Турция, като се започне с борбите за национално освобождение от Османската империя, мине се през Гръцко-турската война от 1920-22 г. и се стигне до кипърските събития от средата на седемдесетте. Само петнадесет години преди това северната съседка на Гърция, България, е член на Варшавския договор – военен блок, създаден в противодействие на НАТО. Да не споменаваме „Петричкия инцидент” и уж зарасналите рани от Балканските войни, Първата световна, Втората световна и пр., които се заставяме да забравим със силата на волята и в двете страни.

В съответствие с това въоръжените сили, силите за сигурност и за поддържане на вътрешния ред в Гърция отговарят на най-високите критерии за професионализъм и отговорност. Не е известно никога преди и след това да е допуснато такова аматьорско нарушение на протокола, базата, от която излита хеликоптерът с толкова важни персони на борда си, да не дочака доклад за кацането, и да не се обезпокои, че такъв не е пристигнал.

Отец Евтимий си спомня, че още в първите дни е станало известно, че отложено посещение на Света Гора от руския президент Путин е трябвало да стане с хеликоптер Чинук на същия военен авиоотряд. Коментар в руската електронна преса потвърждава това – посещението на Путин било отложено поради терористичния акт в Беслан.[3]

При всички положения натрупването на странности е достатъчно плодородна почва за всякакви предположения, наричани в последно време конспиративни теории, за първоначалното възникване на каквито пише и журналистът от Катимерини.

Недоумението и конспиративните теории се засилват от обстоятелството, че експертният доклад се е бавил повече от две години. Заключението на разследващите е, че не може да се определи основната причина за катастрофата.

Четири години след случилото се близките на загиналите завеждат делата за обезщетение. Версията, спомената в съдебното решение, гласи, че загубата на налягане във втората хидравлична система за управление на полета е принудила екипажа да се опита да отстрани проблема. В комбинация с други фактори това довело до „необичайно състояние на полета”. Достатъчно опитният екипаж би трябвало да съобщи по протокол за технически проблем и неговото естество. Неразбираемо е, защо това не се е случило. Единствената възможност остава катастрофата да е станала изненадващо бързо и никой от петчленният екипаж да не е имал възможността поне да натисне бутона за автоматично подаване на сигнал за опасност. Състоянието на намерените тела по никакъв начин не подсказва катастрофата да е резултат от взрив на борда, което в затвореното пространство на машината трябва ги разкъса до неузнаваемост. В същото време, ако машината, поради фатална повреда, е паднала във водата, и очевидно е съхранила намерените тела, защо не е съхранила и телата на тези, чиито останки не са намерени?

Какъв е възможният извод? Че е малко вероятно, както катастрофата да е резултат от взрив на борда, така и от едновременна повреда и на двата двигателя.

Какво тогава се е случило?

Според подадената в съда експертиза загубата на налягане в едната хидравлична система е довела до загуба на синхрон между перките в двата края на чинука. Когато едната от двете хидравлични системи е била деактивирана, пише Пападопулос, екипажът е поставил превключвателя на хидравличната помпа в положение, което не е било предназначено за аварийни процедури, а само за проверки за излитане от земята. Така системата за автоматично поддържане на управлението на полета е била деактивирана.

След като причините за катастрофата са формулирани по този начин, дело е заведено и в Съединените щати на 10 септември 2007 г. от роднините на патриарх Петър VII, Мамас Папапетру и Христала Папапетру. Искът е срещу производителя на Чинук Боинг и още две свързани компании.[4] Делото е заведено в Окръжния съд на окръг Кук, щат Илинойс. От меморандума и решението на съдия Джордж М. Марович от 25 февруари 2008 г. виждаме, че още на ранен етап производителят се опитва да премести делото в друг съд в съседен щат, което е обичайното шикалкавене от страна на адвокатите в този национален спорт в Щатите – делата за обезщетение. Целта е достигане на срока на давността за такъв тип дела, както и за изнервянето на ищците, тяхното обезсърчаване и довеждане до склонност за подписване на извънсъдебно споразумение, което Боинг постига в края на краищата.

Огромният производител на летателни апарати има немалък опит в това отношение. В началото на 2025 г., например, роднините на 346 загинали в две катастрофи със самолети на Боинг 737 MAX8 протестират против намесата на правителството на САЩ в лицето на Министерството на правосъдието да обяви „споразумение за ненаказателно преследване”, което обаче не е възможно, защото така се изключва съда от споразумението, а в него вече е внесено обвинение и той е длъжен да се произнесе. В края на краищата Боинг се съгласява да плати 444 500 000 щатски долара по това споразумение, след като вече компанията е платила други 500 милиона по споразумение, в което има и признаване на вина.[5] Интересното в този случай е, че има пряка намеса на правителството в защита на Боинг, на което се противопоставя съдът „в обществен интерес”. Както отбелязва юристът Питър Райли в цитираната публикация за почти милиардното обезщетение, „съдът (в Америка) може да разгледа това и да каже – ако отхвърлянето на това обвинение противоречи на явния обществен интерес, тогава то няма да бъде отхвърлено.” Пострадалите са американски граждани, а съдията очевидно не смята за чест да подкрепя правосъдното министерство на Тръмп.[6]

В случая с иска на роднините на патриарх Петър VII обаче не са известни подробности за договорените суми на обезщетението, както и какви са задълженията на страните. Причината е в успеха в този случай на правната политика на Боинг да принуди ищците да подпишат „клауза за поверителност” (Non-Disclosure Agreement - NDA). Така условията на споразумението няма да могат да се превърнат в правен прецедент, който да бъде използван от други ищци в друг случай като позоваване на вече оповестено съдебно решение.[7]

От меморандума на окръжния съдия по иска на роднините на НС Петър разбираме обаче съществени подробности за катастрофиралата машина, чиито останки са предадени на Боинг за изследване, а компанията не се чувства задължена да докладва резултата на гръцкото правителство.

Американската армия е сключила договор през 1999 г. за 7 броя хеликоптери Boeing CH-47SD, наречени още Super D Chinook, за да бъдат продадени на Гръцката армия. Супер Д Чинукът е ценен среден транспортен хеликоптер, от модела на който от 1980 г. насетне са произведени 500 броя. В меморандума на окръжния съдия е посочено и че „роторните лопатки, трансмисиите, външните товарни куки, модулните хидравлични, електрически и усъвършенствани системи за управление на полета” са същите като на американската армия. Седемте хеликоптера са доставени от Боинг в Пенсилвания на 31 август 2001 г. и впоследствие са продадени на гръцката армия.

Това, следователно, не са ремонтирани машини втора ръка, каквито обикновено се предлагат на страни като България. Хипотетичната причина за трагедията, както е описана от журналиста на Катимерини, не е типична за супер-чинука. Тя е по-скоро необяснимо изключение.

Какво следва от всичко това? Няма основание да бъде подозиран екипажът в некомпетентност, нито машината в неизправност. Значи остава необяснима външна намеса, след като и метеорологичните условия са напълно благоприятни.

По същото време гръцкото обществено мнение открито подозира, че падането на чинука и смъртта на пътуващите е резултат от външна намеса.

Политически опоненти на управляващата тогава в Гърция партия Нова Демокрация публикуват на 17 януари 2013 г. статия под заглавие „Петдесет скандала за пет години Нова Демокрация”.[8] Като резултат на управлението на имащите власт авторите отбелязват: „Експлозия е причината за катастрофата на хеликоптер „Чинук”, при която загина архиепископ Петрос Александрийски и 17 други членове на неговия антураж на 11.09.2004 г., без въпросът да бъде напълно разследван и отговорностите да бъдат определени. Заключението е непълно и противоречиво, а производителят BOEING отказва да предостави експерименталните данни за хеликоптера (краш тестове).”

По интересен начин предава информация за катастрофата още на 13 септември 2004 г. московското издание Российская газета.[9] Операцията по издирването на останките на хеликоптера, започната още в деня на катастрофата, ръководел лично министърът на отбраната на Гърция, участвали кораби на ВМС, около 10 хеликоптера. Вечерта премиерът на Гърция Костас Караманлис съобщил, че началникът на Генералния щаб на Гръцките ВВС Панайотис Папаниколау е уволнен. Такова уволнение е логично да се случи, след като постъпи достоверна информация за причините за трагичния инцидент. То навежда на мисълта за два възможни мотива: още в първите часове да е ясно за компетентните органи, каква е причината за катастрофата, но да е политически неизгодно, ако се огласи, или да се успокои общественото мнение преди да стане ясно, какво се е случило, като се пожертва фигура с достатъчно високо положение.

Разбилият се хеликоптер бил най-новият от този клас сред 19-те чинука на гръцката армия. Бил използван за транспорт на висши политици и гостуващи държавни глави, и се пилотирал от командира на подразделението. Дори в случай, че единият от двигателите не работел, другият бил достатъчен за кацане. Четиримата помощник пилоти били с добра квалификация, но никой от тях не подал сигнал за опасност.

Кой е НС Петър VII Папапетру и в какъв момент от неговата биография се случва нещастието?

Светейшият Петър Папапетру е роден на 3 септември 1949 г. в село Синхари в сегашната турска част на Кипър. На 12 годишна възраст постъпва в манастира Махера. През 1966 г. е приет в Семинарията „Св. Ап. Варнава” в Никозия. Завършва през 1969 г. Ръкоположен е за дякон на 15 август с.г. През декември 1970 г. преминава в Александрийската патриаршия като дякон на Николай IV, папа и патриарх на Александрия и цяла Африка. Учи в Аверотейската гимназия в Алексадрия с патриаршеска стипендия. През 1974 г. патриархът го изпраща да се дообразова в Атинския университет. По време на обучението си служи като дякон в манастира Св. Спиридон. През 1978 г. е ръкоположен за йеромонах. Връща се в Александрия и получава от патриарх Николай сан архимандрит и назначение за патриаршески надзорник на Кайро. Изпратен е да продължи образованието си в Дъблин, Ирландия. Там се квалифицира в мисионерска дейност. От октомври 1980 г. е изпратен в Южна Африка като духовен надзорник на митрополията на Йоханесбург и Претория, което е вероятното начало на неговото известно впоследствие мащабно мисионерство. През юли 1983 г. единодушно е избран от Св. Синод на Александрийската патриаршия за Епископ на Вавилон. Хиротонията му се извършва в манастира Махера. През юли 1990 г. на 41 годишна възраст е избран за митрополит на Акра, столицата на Гана, и на цяла Западна Африка. През октомври 1991 г. е назначен за патриаршески екзарх на митрополията Иринуполис. През ноември 1994 г. е митрополит на Камерун и Западна Африка.

На 21 февруари 1997 г. на 48 годишна възраст е избран за 115-тия папа и патриарх на Александрия и цяла Африка като Петър VII. Интронизиран е на александрийската катедра на 9 март 1997 г. и на 17 март в Кайро.

Александрийската патриаршия, основана според Преданието от св. Ап. Марк през 42 г. след Христа, е втората в Диптиха на Поместните Църкви след Цариградската. В борба с езичеството и юдаизма тук през III-IV в. възниква Александрийската богословска школа. През III в. със св. Антоний Велики се появява монашеското подвижничество. Монофизитската ерес (признаваща в Иисуса Христа само една природа), завладява в V в. Александрийската Църква. Ереста е причината за свикването на Халкидонския събор, на който тогавашния патриарх-монофизит Диоскор е низвергнат. Диоскор обаче има силен авторитет сред египетските християни. Това поставя началото на разцеплението в Александрийската Църква. Болшинството от вярващи и клир остават в монофизитската дохалкидонска църква, наречена днес коптска, по названието на египетското коренно доислямско население. Александрийската Православна Църква от своя страна остава гръкоезична и значително по-малобройна. До голяма степен борбата между двата възгледа, православния и еретическия, се пренася върху етнофилетична основа. Това е причината кончината на Светейшия Петър VII да се преживява като удар срещу елинизма в Православието.

След агресивната ислямизация в средните векове, свързана с нашествието на арабите и впоследствие на османските турци, в началото на ХХ в. Александрийската Църква постепенно навлиза на юг в черна Африка, а титула на патриарха се променя от Патриарх на Александрия и цял Египет в Патриарх на Александрия и цяла Африка.

Петър VII се заема с много енергия да обхожда африканските страни и да възстановява храмове в Египет. Вероятно с такава цел младият патриарх задълбочава съществуващите връзки със Световния съвет на църквите, Съвета на църквите в Близкия Изток и Всеафриканския съвет на църквите. Тази активност означава и диалог с римокатолическата, англиканската и старокатолическите църкви[10], за което спомага дарбата му на лингвист и владеенето освен на гръцки, на английски, френски и арабски език.[11]

В следващите години той обикаля почти всички страни на Африка, всички православни автокефални църкви, участва в конференции и други духовни събития по света, обновява Мегара и разрушените някога храмове в Египет от основи. Основава нови митрополии и епархии, в които приема за служение гръкоезични духовници от цяла Гърция и Кипър или младежи с богословско образование, които биват ръкоположени там. За да се осигурят средства за издръжка на разширения състав на духовенството, както и за строителство на нови храмове и реконструкция на старите, Светейшият Петър VII основава неправителствената организация „Александрийски фар”, фондация „Свети Йоан Милостиви” и „Фондация за подкрепа на Александрийската патриаршия”. В съзнанието на елинофонния православен патриотизъм загиналият на 11 септември 2004 г. патриарх оставя авторитет на автономен, не поддаващ се на корупция духовен ръководител, с името на когото се свързва видимият интензивен разцвет на Александрийската патриаршия.

Зад това традиционно съчувствено представяне на биографията на загиналия патриарх обаче изскачат интересни подробности за пресичане на просветителската му линия с международната политика. Английското издание Индепендънт пише на 13 септември 2004 г. (два дни след смъртта му), че Петър VII е водач на група религиозни лидери, които отправят писмо през януари 2002 г. до президента на САЩ Джордж Уокър Буш с настояване да отмени задаващото се нахлуване на американски войски и техни съюзници в Ирак. „Отправям зов, обръща се патриархът към Джордж Уокър, да потърсите начин да решите кризисните ситуации по мирен път, не чрез война!” Защо им е на британските журналисти да обръщат внимание на този епизод? Дежурното обяснение би било, че това се прави в духа на обективната журналистика, за да се потърси повече релеф върху портрета на една личност, известна колкото с делата си приживе, толкова и с необяснимата си кончина. Тук, разбира се, съществува и втори план, който е повече характерен за булевардната преса, отколкото за издание с двувековна история. Този втори план звучи така: Щом не е ясно какво точно е станало, нека изброим няколко възможни мотива! Читателят, който не познава неписаните закони на медийната етика, няма да отчете, че изброяването на подробности, които приличат на възможни мотиви за евентуалното отстраняване на патриарха, трудно минава през редакционните съвети на реномираните британски издания. Те разбира се по традиция поддържат вид, че са максимално обективни, за което ги подпомага двупартийната система, въвела системата на обмен на недоказани обвинения, дори на откритите заседания на парламента. В тази обективност те обаче ловко заобикалят минните полета на световната политика. Рисковете на ситуацията, ако са съществували такива съображения, са сведени до минимум. Джордж Уокър Буш е действащ президент в края на мандата си. Управлението му е съсипано от критики, свързани с най-вече с войната в Ирак. На 2 ноември 2004 г. предстоят следващите избори за американски президент. Противник на Буш е кандидатът на Демократическата партия (Буш е традиционен републиканец), сенаторът от Масачузетс и „брат” на Буш от ко-масонската студентска организация „Череп и кости” Джим Кери. В предишните избори Буш едва се промушва чрез съмнително ръчно преброяване и рамо от Върховния съд на САЩ с 271 срещу 266 електорални гласа срещу демократа Ал Гор.

Следователно „изобличителната” подробност, изнесена от Индепендът, е добре съобразена с политическа ситуация, носи минимален риск от последствия за автора на статията Феликс Корли, като в същото време трупа точки от евентуално развитие на линията на разследването. Добрият журналист има нюх за ситуации, които предоставят възможност за написването на серия материали по такава евентуална линия и майсторството е в това да я напипаш преди другите.

За жалост на Корли обаче такава няма. По-точно няма никаква.

За мен, като автор на това, което читателят вижда пред себе си, обаче случаят с гибелта на Александрийския патриарх имаше неочаквано развитие.

През 2018 г. по стечение на обстоятелствата се запознах с гръцки поклонник на Света Гора, който в течение на дълъг разговор за последните събития в международната политика засегна темата за слуховете за необяснима смърт на Московския и на цяла Рус патриарх Алексий II, за низвержението на Йерусалимския патриарх Ириней, кончината на Атинския архиепископ Христодул и катастрофата с патриарх Петър VII.  За него смъртта на няколко глави на Православни поместни Църкви в сравнително кратък период от време не е случайна.

Оказа се, че негов близък, сега покойник, е служил на кораба, който е изваждал останките от хеликоптера. На всички на борда им взели мобилните телефони.

„Хеликоптерът е имал дупки отдолу, които не могат да бъдат направени от камъните по дъното на мястото на падането!” – каза поклонникът. Признавам, че се усъмних, защото това би означавало, че някой е обстрелял със зенитно оръдие от морски съд във водата хеликоптера, когато той е прелетял над него. Височина от около километър до километър и половина, на която се е намирал хеликоптерът преди да изчезне от радарите, не позволява да бъде свален с ръчен гранатомет, който в повечето случаи има и обратна на посоката на изстрела реактивна струя, заплашваща да повреди съда под краката на стрелящия. Как обаче такава военноморска лодка да не е забелязана? Или е забелязана, но евентуалните свидетели са принудени да мълчат?

„Можеш ли потвърдиш това пред свидетели?” – попитах.

„Да, мога!” – отговори поклонникът.

Тогава повиках намиращи се наблизо познати и помолих поклонника да повтори думите си. Той това и направи.

Сведение от един източник се смята за недостатъчно по правилата на разследващата журналистика. Това беше причината да не се връщам към този разговор вече осем години. Оставаше да се провери достъпното от открити източници. С годините и със смяната на правителствата в Гърция, държавата, чиято Конституция започва с преамбюла „За слава на Светата животворяща и единосъщна Троица” би могла да разкрие тайната на кончината на светейшия Петър.

До момента това за съжаление не се случва. Тук му е мястото да поясня, че като светогорски монах аз съм и гръцки гражданин, а това означава, че имам задължения към гръцката държава. Разбирам тези задължения в духа на Православието и на учението на Църквата, съсредоточено в Божията заповед: Бог е дух и тия които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и истина! (Йоан 4:24)

Съображението да се върна към тази тема е обстоятелството, че загадъчната смърт на НС Петър VII е поредния случай от неизяснени посегателства срещу глави на Поместни Православни Църкви в периода непосредствено преди Всеправославния събор в Крит от 2016 г.

Семействата на жертвите заведоха дела за обезщетение през 2008 г., които бяха уважени от Административния съд в Атина на първа инстанция през 2012 г. Съдът постановяваше, че държавата трябва да изплати обезщетения на близките на загиналите, без да уточни причините за катастрофата. Година по-късно Административният апелативен съд отмени решението на първа инстанция, пише Янис Пападопулос, и прекрати исковете. Описаните технически проблеми не са намерени за достатъчна причина за падането на чинука.

Очевидно магистратите не са се водели от някакви възможни политически съображения, тъй като те действително не са възприели техническите анализи като достатъчно ясна причина за катастрофата. Това говори много, но най-вече опровергава възможността трагедията да е резултат от техническа неизправност.

Междувременно исковете стигнаха до съда в Страсбург. В периода 2008-2010 г. Гърция преживя изкуствена криза, породена от машинация на американската банка Голдмън Сакс, която бе и в основата на световната криза от това време.

С казуса с чинука и кончината на патриарха и неговите придружители се зае Държавният съвет на Република Гърция. Неговото първо решение гласи, че следствието отново трябва да разгледа, дали „недостатъците, всички заедно и кумулативно, а не всеки поотделно, биха могли да причинят инцидента”. Делото беше върнато в Апелативния съд през 2020 г., когато някои от родителите на загиналите на свой ред бяха вече починали.

Съдът присъди съпругата на капитана да получи сумата от 250 000 евро „за претърпените страдания”, а неговият син – 400 000.

Обществото очевидно не изпитва остра нужда да знае истината за катастрофата от 11 септември 2004 г. Развитието на отделните фази на разследванията, подробностите около съдебните дела в САЩ и Гърция постепенно се натрупват като в тресавище, което поглъща всяко следваща изяснена подробност.

На фона на всичко това остава само едно, привидно странично обстоятелство. Енергичният, неуморен и безкомпромисен патриарх Петър VII, който не се побоява да се противопостави на американската политика в Близкия Изток, е имал намерението да организира и проведе в Александрия Всеправославния събор, който се организира и проведе на остров Крит пред 2016 г. по инициатива на Вселенската патриаршия и лично на патриарх Вартоломей.

Катастрофата се случва няколко месеца преди планирания събор в Александрия.

Духовната територия, в която се разви служението на патриарх Петър VII, Африка, в момента е поле на противопоставяне на Александрийската патриаршия и Руската Православна Църква, намираща се в остра колизия с Цариградската патриаршия. В годината на смъртта си Петър VII беше и на посещение в Москва, където получи наградата на Международния фонд за единство на православните народи от покойният днес Московски и на цяла Рус патриарх Алексий II. По време на посещението логично са били обсъждани подробности около предстоящия Всеправославен събор.

В дописка от 13 септември 2004 г. електронното издание „Ъ-Газета” пояснява, че наградата е връчена на Негово Светейшество Петър VII в качеството му на „инициатор на Всемирния православен събор, който е бил планиран за април 2005 г. в Александрия”. Тогавашният заместник на главата на отдела за външни църковни отношения[12] Волоколамския митрополит Кирил Гундяев, Егориевски епископ Марк, заявил за репортер на „Ъ-Газета”, че „двама от загиналите заедно с Петър йерарси са били на времето си представители на Александрийската Църква при Московската патриаршия и големи приятели на РПЦ”.[13]

---

[1] https://www.dogma.gr/ellada/deka-chronia-apo-tin-ptosi-tou-sinouk-stin-chalkidiki/11604/

[2] Γιάννης Παπαδόπουλος, Δικαιοσύνη: Αποζημίωση οικογενειών 11 θυμάτων του Σινούκ,

 https://www.kathimerini.gr/society/562525549/dikaiosyni-apozimiosi-oikogeneion-11-thymaton-toy-sinoyk/

[3] Патриарх Александрийский погиб вместо Путина, http://www.utro.ru/articles/2004/09/14/350621.shtml

[4] United States District Court, Northern District Of Illinois, Eastern Division, Case: 1:07-cv-05892 Document #: 48 Filed: 02/25/08 Page 1 of 10 PageID #:<pageID>

[5] Peter Reilly on the cash for immunity boeing non prosecution agreement

https://www.corporatecrimereporter.com/news/200/peter-reilly-on-the-cash-for-immunity-boeing-non-prosecution-agreement/

[6] В Съединените щати съдиите са с пожизнен мандат и се назначават само в случай на вакантна длъжност. Назначенията обикновено отразяват стремежа на една от двете партии във властта да има лоби в съдебната система, която е независима от изпълнителната власт (президента, който назначава свой министър на правосъдието).

[7] Съгласно т.нар. Прецедентно право, характерно за правосъдните системи на англоговорящите страни, една присъда може да бъде използвана като аргумент на обвинението или защитата в бъдещо дело и да повлияе на съдебното решение. В този случай присъдата се превръща в закон (прецедент).

[8] Πενήντα σκάνδαλα με 5 χρόνια Νέα Δημοκρατία, http://pame-mprosta.blogspot.gr/2013/01/5.html

[9] Елена Яковлева, Гибель патриарха, Российская газета, 3576,

http://www.rg.ru/2004/09/13/patriarh.html

[10] Църковни организации, предимно в немски говорещи страни, отделили се от Ватикана и римо-католицизма след Първия ватикански събор от 1870 г. поради несъгласие с нововъведения догмат за непогрешимост на папата ex catedra.

[11] https://www.churchtimes.co.uk/archive

[12] Глава на отдела за външни църковни отношения е Волоколамският митрополит Кирил Гундяев, кой скоро ще замести НС Алексий II на патриаршеската катедра.

[13] Ъ-Газета, Погиб 115-й патриарх Александрийский, http://www.kommersant.ru/doc/504718

 

ОЧАКВАЙТЕ: ИЗЛИЗА ОТ ПЕЧАТ "КАПАНЪТ НА ДИГИТАЛИЗАЦИЯТА"

 

СЪДЪРЖАНИЕ

 

Размяната на знаците - 3

Ходещите мъртъвци - 5

Мазетата на Ватикана, архивите на Пентагона, изчезналите учени и Свещеното Писание - 9

България в демографска криза! наистина ли? - 24

Какво отличава православните българи? - 40

Македонизмът е масонски проект, а това означава… - 56

Капанът на дигитализацията - 65

Едно неосъществено интервю - 87

Филии, фобии и любовта към ближния - 103

Монах Калистрат: трудно ще се намери компромисна фигура на мястото на дядо Неофит! - 105

Руската историография лъже до безкрай - 112

Имам два въпроса - 122

Руското богословие – 126

Богословие, теология и абдикацията от правдата -147

ИМАМ ДВА ВЪПРОСА

Имам два въпроса относно размяната на тленните останки на цар Самуил срещу експонати от Националния исторически музей и относно подписката срещу посещението на Цариградския патриарх Вартоломей в Рилския манастир.

Не ще и дума колко други въпроси отварят отговорите, каквито и да са те!

Да започнем с това:

Трябва ли да върнем костите и да си искаме обратно мощехранителниците, кръстовете и прочие?

Как ви се струва този въпрос? На мен ми се струва глупав. Но и логичен. Щом сме толкова прецакани да получим такава реликва, като костите на такава велика и трагична личност, означаваща толкова много за историята на България и сегашна Северна Македония, да се извиним един на друг за небивалото вълнение, да забравим, че македонската преса изведнъж обърна плочата и титулува Самуил „български цар”, пък накрая да вземем да ги дадем на тях ли, на македонците, та да вземат да млъкнат с лъжите и обидите, че това били кости на маймуна?

Безумие, нали? Но защо, мои скъпи братя и сестри, не мислите за това, а наливате вода във воденицата на българомразците?

Да, скъпи български учени, с повечето от които се гордея и които ви имам за национално богатство, българската държавна администрация нарушава междудържавни споразумения предавайки утварите. Но какво може да се очаква от личности, които се намират в управлението на държавата не поради своите качества, а по силата да действието на административни механизми внесени отвън, добре смазани и подбиращи управленците по препоръка на чуждестранните наблюдатели в масонските ложи, в които те задължително членуват!

Кога някой от тях поиска, например, да се изпълни до буквата си унизителния за България Ньойски договор, по силата на който имаме право на сто километрова брегова ивица на Бяло море? Защо вие, скъпи ми, не добавихте това в категоричното си и аргументирано Протестно писмо? (Друг е въпросът, какво правят редом с вас имената на хора от инициативния комитет на най-перспективния кандидат-президент.)

Още по-важно от всичко това е обаче, защо забравяте предназначението на скъпите ви мощехранителници?

Истинското съкровище е тяхното предназначение!

Мощите на светиите!

Къде са те?

Да не би нашите солдати да са ги изхвърлили на боклука, за да отнесат като едни съвременни вандали само това, което има материална ценност? Позорно е да се мисли така! Нашите предци са били хора на вярата. Те са пренесли мощите на светиите, които духовно невежите музейни работници на несъществувалата „власт на работниците и селяните” са хвърлили или събрали накуп увити във вестници.

За мощехранителниците ли да плачем или за поругаването на мощите на светиите?

 

Вторият ми въпрос е към тези ревнители не по разум, които събират подписи срещу посещението на дядо Вартоломей в Рилския манастир на 19 октомври, защото е съслужил с римския папа:

Защо не събирахте подписи срещу посещението на Московския патриарх Кирил през 2018 г.?

Дядо Кирил и тогавашният папа не се ли прегръщаха и целуваха на летището Хосе Марти в Хавана през 2016 г.? Не излязоха ли православният патриарх и похулилият Светия Дух ересиарх с кощунствена обща декларация в името на Светата Троица?

С какво бяхте заети тогава, че позволихте Кирил да размахва пръст в лицето на българския държавен глава, че благодари и на потомците на представителите на другите народи, оставили костите си за Освобождението на България? Да не би да не знаехте, че в плановете на имперската власт, в която тогава няма и капка руска кръв, това Освобождение, постигнато с кръвта на служещите с десетилетия в руската армия роби на крепостната система, трябваше да е присъединяване към руската територия, за да стане Черно море вътрешно езеро за империята?

Какво от всичко това не знаете?

И какво си мислите, че трябва да постигнете?

Не виждате ли какво се опитва да направи Българският патриарх, светейшият Даниил? Да събере отново Главите на Поместните Църкви, защото Православието няма православен папа, за какъвто настояват да се представя дядо Вартоломей неговите задгранични ръководители. Ако зад Светейшия глава от Фенер стоят американци, по-точно техните кукловоди, садукеите, а зад дядо Кирил шлифованото в КГБ сегашно руско държавно ръководство (тоест същите, които са и зад американците), по средата сме ние! Дядо Даниил се опитва да направи невъзможното – да събере разпиляното Съборно Православие!

Трудно ли е за разбиране това?

Да, естествено, в най-близкото му обкръжение винаги ще се намери някой изпечен кариерист с високо образование, който с високоумието си ще подведе нещата натам, откъдето се спасихме – Световния съвет на църквите, на когото подобава повече да се нарече „световен палач на Православието”. Първите стъпки вече са направени, но вие, православните протестанти, отново не ги виждате – участие на БПЦ в александрийския „диалог с англиканите” и отбелязването на десетгодишнината от проваления от нас, българите, кощунствен събор в Крит, чиято не толкова скрита цел е „признаването на папата за примас”, тоест за фактически глава на всички Православни Църкви. (Бог да те съди, Смочевски!)

Къде сте, храбри протестиращи? Защо не събирате подписи срещу участието на православни клирици на такива форуми на продажността?

Аха! Били сте заети с прогонването на дядо Вартоломей от Рилския манастир!

Вие имате ли и най-малка представа от каноничност? Нямате, разбира се, имат вашите вдъхновители. Не се ли вижда това от последователната избирателност в полза на следването на руската държавна политика, за която църковното управление не е нищо повече от инструмент на заместваща идеология.

 

Какво точно искате? Да унижите дядо Вартоломей? Да доведете БПЦ до някоя духовна барикада да се бие за своето оцеляване, докато вие по навика си стоите от страни и търсите грешки? Защото безгрешните сте вие, чието занятие е да коментирате работата на другите, докато сте заети с делата на препитанието си.

Или искате дядо Вартоломей да си отиде от този свят? Не е чак толкова шокиращ този въпрос, ако си припомним, как преди десетина години няколко души миряни се молеха за „Изход души от тела” на един известен църковник. Като че ли виждам имената на кощунниците и в двата протестни списъка. Надявам се да се е намерил кой да ви обясни, че за излизането на душата от тялото може да се моли само клирик и то, когато смъртникът е в необратима мъчителна агония. Вие сте обаче над тези неща. Каноните според вас излиза, че са за глупаците.

Вашите усилия не подхранват благочестието. Вие следвате маскираните инициатори на поставянето на Българската Православна Църква в изолация, която ще е по-безкомпромисна и от схизмата от 1872 г.

 

Бог да ви дарява разум, за да се спасите! Да ви вразумява Бог да не въвличате неукрепналите във вярата, защото тогава за вас ще е по-добре да ви сложат воденичен камък на шията… Знаете защо.

Амин.

ФИЛИИ, ФОБИИ И ЛЮБОВТА КЪМ БЛИЖНИЯ

Предполагам, че вече се забелязва как заобиколно или направо се опитвам да обяснявам, че не съм русофоб. Причината е, че от февруари 2022 г., когато руската армия влезе в Украйна, до ден днешен на неравни интервали получавам такова определение от хора, с които съм в добри отношения, а с някои от тях съм и приятел от години. Това, струва ми се, се случва с всеки, който осъжда така наречената „специална военна операция”, за назоваването „война” на която в Русия, доколкото ми е известно, арестуват. Нищо, че загиналите и ранените от двете страни май наближават или дори прехвърлят шестцифрено число.

За да получиш определението русофил сега, значи да оправдаваш войната и политиката на президента Путин. Ако осъждаш войната, автоматично се превръщаш в русофоб.

Да си русофоб в контекста на тази неестествена и отвратителна във всяко отношение война обаче означава, че трябва да подкрепяш не само логичната решимост на Украйна да се защитава, но и абсурдната антихристиянска политика на сегашното държавно ръководство на страната, която репресира каноничната Украинска Православна Църква, отнема от нея храмове и манастири, тероризира, затваря, инквизира и дори убива свещенослужители, вярващи и монаси. И то все за защита от агресора.

Ако не приемаш правото на правителството на Зеленски да върши това или най-малкото да допуска и насърчава злодеяния в големи размери, автоматично си възприет като русофил.

Потърпевшият от фило-фобията е истината. Избирайки страна, ти помагаш на лукавия да представи Православието като религиозен екстремизъм. Нали в европарламента вече се опитват да прокарат резолюция в този смисъл. Значи търсеният ефект се проявява.

Не съм песимист по природа, но ми се струва, че все по-малко хора проглеждат и напускат полето на фило-фобията и все по-малко си правят труда да търсят истината, а тези, които имат дързостта да я търсят, все по-често са обзети от умора или изолирани сред крясъците на фило-фобите предпочитат да се изкачат на безопасна височинка, за да изчакат, докато това вълнение отмине.

Най-жалкото е, че тази умора се домогва и до Българската Църква, единствената ни опора срещу нагло налагащата се мерзост на запустението.

И ми се струва, че участието на БПЦ в така наречения „богословски диалог” с англиканите в Александрия, е свидетелството. Струва ми се, че някой образован съветник носи отговорността за това и ми се струва, че го представя като благоприятен ход за реконструирането на авторитета на нашата патриаршеска институция. В Свещеното събрание има достатъчно много опорки на такова разбиране.

Представянето на ереста в равнопоставен диалог е вече отстъпление, което няма нищо общо с любовта към ближния, в името на което уж се извършва. Любовта е в саможертвата, в самоотричането пред лицето на хулата, предшестваща гонението.

„Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен” (Йоан 3-16).

 

Бог да пази България! Амин.

КАПАНЪТ НА ДИГИТАЛИЗАЦИЯТА

Преди малко повече от тринадесет години роденият през 1983 г. в Северна Каролина, САЩ, Едуард Джозеф Сноудън развълнува световната общественост като предостави на медия доказателства, че родното му правителство подслушва буквално целия свят, телефони и интернет. За разлика от много предишни подобни опити на изобличители Сноудън се изправя пред камера преди още намерението му да е било регистрирано от засегнатите институции, откъдето данните са изнесени.[1]

С помощта на разузнавателната си култура, която предполага качества на планиране на операцията, откриване, издирване и връзка с подходящите хора и прецизна информационна хигиена, докато изобличенията не взривят ежедневието на публичността, Сноудън си е осигурил съдействието едновременно на режисьорката-документалист Лора Пойтрас (Laura Poitras) и журналистите Глен Грийнуолд (Glenn Greenwald) и Юън МакАскил (Ewen MacAskill) от британския Гардиън.

Сноудън запознава своите съмишленици с наличните свидетелства направо пред камерата, която улавя ежедневните промени във външния му вид причинени от неизбежния стрес, причиняван от трудния за осмисляне риск.

Сведенията се огласяват лавинообразно, като кулминацията е в разкритието, че американците са подслушвали и лидерите на съюзниците си, между които и Ангела Меркел. От дистанция на времето е трудно да съобразим това, но откровенията на бившия агент на ЦРУ и АНС идват след друго гигантско разочарование – световната финансова криза и фалита на Гърция вследствие на спекулациите на протежираната от правителството американска банка Голдмън Сакс. В хода на разговорите пред камера става ясно и това, че американските агенции съвсем не са единствените тотални подслушвачи. Те дори има хляб да ядат, за да стигнат англичаните, които тихомълком и значително по-обиграно и дисциплинирано регистрират личните и служебните, корпоративни и държавно-административни разговори и кореспонденция буквално навсякъде по света.

Младежът, който следвал семейната традиция да служи на родината си, не стигнал спонтанно до решението да разкаже на обществеността за грозотата на тайната действителност. През 2007 г. той е изпратен под прикритие в Женева като част от програма за подслушване на международните представители, за което си спомня по-късно: „Много от това, което видях в Женева, наистина ме разочарова, как моето правителство работи и какъв е неговият отпечатък върху света. Осъзнах, че съм част от нещо, което прави далеч повече злини, отколкото добро.”

Първите изобличителни публикации се появяват на 5 юни, като все още не се огласява името на източника. То става ясно от публикациите на Уошингтън поуст и Гардиън на 9 юни. Реакцията е светкавична. Прокуратурата в САЩ издига обвинения, между тях и за шпионаж, макар разкритията да са предоставени на обществеността, а не на друга държава.

Филмът със затворения в хотелска стая в Хонконг Сноудън опровергава паническите обвинения на американската администрация, че двадесет и девет годишният идеалист е вършил това в интерес на чужда разузнавателна агенция.

Заснетото от Лора Пойтрас на всичко отгоре получава Оскар за документален филм за 2014 г. С това триумфът на справедливостта в борбата на честния човек срещу системата не приключва. През 2016 г. не кой да е, а самият Оливър Стоун, създателят на филми изобличаващи заговора за убийството на Кенеди и неукрасената същност на Виетнамската война, снима игрален филм със заглавие „Сноудън” с Джоузеф Гордън-Левит в главната роля. Филмът не е особено добре приет, макар да е прожектиран в американски киносалони. Прибира с пет милиона по-малко от вложените за създаването му. Друг е въпросът, как така бруталните силови структури на толкова мощни държави позволяват създаването и разпространението на такъв изобличителен продукт? Просто глобализмът, който разчита и на американския управленчески ресурс, извлича полза както от осъществяването на проектите за тотално следене, така и от съпротивата срещу тях. В първия случай разработките върху разнородното население на Щатите ще се приложат в световен мащаб, а антидържавните настроения ще послужат за мотивация и оправдание за разрушаване на границите и създаването на глобалната държава, когато му дойде времето.

Днес, тринадесет години по-късно, Сноудън е вече позабравен. САЩ имат добре смазана система за отразяване на изобличения дори от такъв мащаб. Винаги може да се каже, че това са грешки или дори престъпления на предишния президент и неговия екип. Това едва ли ще уплаши когото и да било от набедените със задна дата предвид сериозния тренинг на американеца да води нескончаеми дела за обезщетения.

Във всеки случай аферата Сноудън предизвиква интензивна работа по ремонт на законодателството и правилниците на отделните ведомства.[2] Предприетите мерки не могат да се нарекат дори половинчати. Те напомнят старата смешка за оня, който се опитвал да си оправи леглото, без да става от него. За сметка на това ден след ден, седмица след седмица, месец след месец откритите дебати се отразяват в електронните медии като свидетелство за реална демокрация.

Връщам се към този случай поради няколко причини, проблясващи, както напоследък се случва, в недовидяното.

Първата е тривиална за подобни случаи. По средата на полет от Хонконг до Латинска Америка, където Сноудън се надява да е защитен, засяда в международната зона на московското летище Шереметиево. Тук научава, че американският му паспорт е анулиран и не може да продължи пътя си с прехвърлянето на друг полет. Естествено получава предложение за политическо убежище, което му се струва опасен ход, тъй като така ще даде основание да се мисли, че е предизвикал международен скандал в качеството си на двоен агент в полза на руснаците. Билетът му е купен от Аерофлот в Хонконг с паспорта, докато е редовен, от което би трябвало да следва, че трябва да му се разреши да продължи, а казусът с валидността да остане за властите в крайната дестинация. Но не. Беглецът засяда. Според очевидци още тогава му се предлага да премине на работа при руснаците. Той отказва.

Международният отзвук е толкова силен, че на 15 юни 2013 г. стотици демонстранти в Хонконг изразяват протест срещу следенето на интернет трафика и внасят протеста си при американския консул в града. На 19 юни известният администратор на WikiLeaks Джулиан Асандж се обръща към правителството на Исландия да даде убежище на Сноудън, а исландски бизнесмен, свързан с Асандж, подготвя частен самолет да го превози, в случай, че въпросът се реши положително. Това няколкодневно закъснение на Асандж опровергава лансираната от екипа на УикиЛийкс версия, че от самото начало са планирали извеждането на Сноудън в Исландия. Фактът пък, че той въобще не стига дотам, говори за липса на подготовка на исландското правителство, което с лекота би издало пасаван (временен документ за самоличност за пътуване в чужбина). Това предпоставя засядането на руска територия. Защо? Най-вероятно, защото за засегнатите от скандала е най-изгодно той да си остане там. Това пък защо?

Полетът на Аерофлот от Хонконг до Москва трае около десет часа и половина. Във филма се вижда как режисьорката и водещият журналист извеждат Сноудън тихомълком и вероятно по същия начин го качват на самолета. Репортаж на БиБиСи от 23 юни от летище Шереметиево обаче съобщава, че Сноудън е пристигнал в 17:10 с полет SU 213 на еърбъс на руската  авиокомпания Аерофлот, “но се смята, че той е само в транзитната зона, преди да замине за Венецуела или Еквадор през Куба”.[3] Руските медии съобщили, че „е бил взет от летището от кола на венецуелското или еквадорското посолство.”

Британците са обиколки пред братовчедите, както в разузнаването се именуват взаимно с американците, и все пак: по какъв начин британската информационна агенция разполага с подробности за полета с руската авиокомпания и е на място при пристигането?

Хонконг е доскорошна британска колония и е разбираемо да съществуват връзки на всички нива в присъединената към Китай през 1997 г. територия.

Естествено трудно е за вярване руските медии да не са разпознали с точност колата на „венецуелското или еквадорското посолство”. В репортажа на БиБиСи се посочва, че на летището са забелязани коли на Еквадорското посолство и се прилага снимка, на която се виждат разпознаваеми номера на колите и еквадорско знаменце на една от тях. Какво може да причини колебанието на руските медии на кое посолство е тази кола? Те не се ли ползват с предимство пред чуждестранните кореспонденти на собствена територия? Защо тази подробност се споменава, ако не с цел да се създаде определено внушение? С каква цел такова внушение е нужно на руснаците? Те на чия страна са в случая?

Говорителят на Путин Дмитрий Песков декларира, че руските власти не са в течение на пристигането му от Хонконг в руската столица. А нали го спират поради анулиране на паспорта му. Какво е това? Липса на координация между летищните власти и щаба на Путин или в строгата пирамидална йерархия на руското управление някой ще си позволи на не докладва навреме за пристигането на Сноудън на Шереметиево? Стига!

Очевидно е, че вече тече интензивен диалог по дипломатически и разузнавателни канали.

По време на полета или след като Сноудън е вече в транзитната зона официален представител на хонконгското правителство обявява, че той е заминал за трета страна. Това изявление очевидно е предназначено да отрази опитите за натиск върху Китай или направо върху хонконгската администрация да го предадат на американците.

Уикилийкс пък записва участие като съобщава в Туитър, че са помогнали на Сноудън да замине от Хонконг и да намери политическо убежище в демократична страна. Всъщност Сара Харисън, активист, журналист и редактор на тази нашумяла организация, наистина помага и изглежда е в основата на отпътуването му от Хонконг. Сноудън разказва няколко години по-късно: „Хората отдавна приписват егоистични подбуди на желанието на Асандж да ми помогне, но аз вярвам, че той беше искрено отдаден преди всичко на едно – да ми помогне да избегна залавянето. Фактът, че това включваше и предизвикване на американското правителство, беше просто бонус за него, странична полза, а не самата цел. Вярно е, че Асандж може да бъде егоцентричен и суетен, своенравен и дори да проявява грубост – след остър спор, възникнал едва месец след първия ни разговор (проведен чрез текстови съобщения), повече никога не съм общувал с него, – но той също така искрено се възприема като борец в историческа битка за правото на обществеността да знае; битка, която е готов да спечели на всяка цена. Именно затова смятам, че е твърде опростенческо да се тълкува помощта му единствено като проява на интригантство или самоизтъкване.”[4]

В края на краищата „демократичната страна”, въпреки нежеланието на беглеца се оказва все пак Русия. Предлага му се убежище за една година като на политически емигрант. Впоследствие срокът е удължен на три години. Изкуственият интелект на Гугъл убеждава, че през 2020 г. Сноудън е получил право на постоянно местожителство в Русия, а през 2022 и руско гражданство, живее в Москва в района Люберци.

С това високоволтовото напрежение от шпионския скандал се заземява.

През септември 2019 г. излиза цитираната по-горе автобиографична книга на Сноудън „Permanent Record” (Постоянен запис). С книгата започва осветяването на една друга богата на многозначителни нюанси страна на проблема свързан с бившия американски служител. Един от тези нюанси подсказва тенденция, характерна за организацията на американската система за отбрана и обществено охранителна дейност.

Освен очевидната възможност за необяснима координация на службите на страни, смятани за официални антагонисти, от случая Сноудън изплува още един важен детайл. Това, че в световен мащаб военно-разузнавателната индустрия преминава в частни ръце. Приватизацията на сектора практически го поставя на наднационално ниво. Най-видимо това се случва в Америка, но там се възприема като естествен процес по подразбиране.

В последните три десетилетия, чието начало се поставя с изоставянето на системата на съветския социализъм и опитите за адаптация на Източна Европа към пазарна икономика, сред неизбежните американски детективско-шпионски телевизионни сериали се появяват неразбираемите сюжети за някакви частни силови организации, които шетат където си искат по света и за които не важат никакви местни закони. В защита на някаква справедливост, основана на непонятна етическа система, героите на тези сериали, „наказват” някакви местни злодеи чрез отвличане и предоставянето им на чужда правосъдна система, или за по-голяма експедитивност ги убиват на място.

Тези сюжети имат своята предистория още от началото на Студената война с героичните подвизи на Бонд, на „Отмъстителите” (The Avengers, The New Avengers и т.н.), следват ги „Вътрешни граници” (Crossing Lines) и пр., списъкът е лесен за допълване от всеки телеман. Каква е целта на производство и разпространение на подобни продукции в страни, в които пари не се дават току-така за нещо, което не носи печалба? Целта е да се придобият ранни навици да си представим, че живеем в свят без национални очертания, в който обаче има охранителни структури с наддържавни пълномощия.

Междувременно подобни структури се създават и агресивно заемат нишата опразнена от абдикиращата държавност. Появява се парадоксът тези структури да поставят под тотален контрол национални общества, но да преминават постепенно в ръцете на наднационални ведомства. В този смисъл САЩ са особено подходящ полигон за тяхното изпитание.

След поразяването на Кулите-близнаци от 11 септември 2001 г. и последвалите войни в Ирак и Афганистан частните фирми, т.нар. военни контрактори (defense contractors), между които Blackwater (създадена през 1996 г. от Ерик Принс), DynCorp и KBR получават договори за милиарди долари от Пентагона и Държавния департамент (американското Външно министерство). Около 2011 г. вече съотношението на наемници, командвани от частни фирми, към редовни военнослужещи в американските военни сили на терен е 155 000 наемници към 145 000 войници. Този процес тече по същото време на територията на локалните войни в страните в бившия Съветски съюз, най-вече в Кавказ и границите с Афганистан. Достатъчно е да посочим активността на руската Вагнер, прочула се във войната с Украйна, но с много по-сериозна активност в дузина африкански страни.

Може да се каже, че по настоящем частните военните компании представляват гръбнака на военно-промишления комплекс на САЩ. Обхватът на дейностите на комплекса излиза отдавна извън традиционната територия на земната география. Само аерокосмическата индустрия в координация с отбраната се захранва с около 1 трилион щатски долара годишно и ангажира около 2 200 000 души.

Да кажем няколко думи за частните компании в областта на разузнаването и свързаните с него високи технологии, които работят в тясно сътрудничество с Пентагона и ЦРУ. Това са Constellis (заедно с наследниците на бившата Blackwater / Academy), които са водещ доставчик на технологии за управление на риска и тактическа сигурност за държавни агенции на САЩ в зони с висок интензитет на конфликти. Booz Allen Hamilton са технологичен и разузнавателен гигант, който печели милиарди долари годишно от договори с Агенцията за национална сигурност (NSA), която е фактическият работодател на Сноудън, дори, когато се е водел на работа в граждански фирми за високи технологии, и други ведомства. Посочените фирми осигуряват анализи на данни, внедряване на AI в отбраната и геополитическо разузнаване. CACI International Inc. е специализирана в ИТ решения за отбраната, киберразузнаване и поддръжка на тактически комуникационни мрежи на бойното поле. Palo Alto Networks са една от най-големите платформи за киберсигурност в света, фокусирана върху мрежова сигурност от следващо поколение, облачна защита и автоматизирано откриване на заплахи с AI. CrowdStrike са световен лидер в защитата на крайни устройства (endpoints). Нейната платформа Falcon защитава над половината от компаниите във Fortune 500 и американския държавен сектор. Fortinet са водеща компания в сферата на мрежовата сигурност (firewalls) и защитата на центрове за данни в ерата на изкуствения интелект.

Изброявам всички тези данни от открити източници в интернет, за да може читателят да добие представа за гигантския мащаб на индустрията, която в някакъв исторически момент се заема със задачата да обхване част от населението на САЩ, без да има не само основание, но и причина във вид на възникнало подозрение. Сноудън очевидно не може да си обясни, защо на американската администрация и е нужно да следи така подробно толкова много напълно невинни хора, които като че ли са избирани на посоки? За да се отработи масовото следене в един бъдеш свят без граници, ръководен от един световен център.

Тази индустрия не е предназначена единствено и само за отбранителните цели на САЩ, но до вярната картина не можем да стигнем по пряк път, ако не прехвърлим една поредна планина от сведения.

В „Постоянен запис” Сноудън пише: „На 26 годишна възраст бях привидно назначен в Dell, но продължавах да работя за АНС.[5]

Излизането на книгата предизвиква ново обвинение срещу него от страна на прокуратурата в САЩ. Този път става дума за разгласяване на служебна тайна в нарушение на подписано от него споразумение. Новото дело го бетонира в Русия, макар че би трябвало да е сляп, за да не си дава сметка, че правителството на новата му родина следи по същия начин когото си пожелае. Нали в края на краищата на противоположната сила в международната политика е логично да се отговори адекватно и реципрочно. Само че Сноудън тук няма достъп до разузнавателни данни, няма и да има, а и едва ли ще пожелае да има, защото не може да си дава сметка, че и да успее да избяга, няма къде да се скрие.

Опитвайки се обобщи за евентуалните си читатели какво е естеството на неговият личен протест, Сноудън пише: „Създавайки глобална система, която проследяваше тези идентификатори (от всички видове електронни устройства, които човек ползва) във всички налични канали за електронна комуникация, американската разузнавателна общност си осигури възможността да записва и съхранява завинаги данните за живота ви.

Сноудън би трябвало да си дава сметка, че за шестте години от заселването му в Русия до издаването на книгата дигиталните технологии са напреднали с десетилетия напред. За да обясни на читателите си, които нямат техническа култура, какво всъщност се върши, той обяснява: „След като американските разузнавателни служби се убедиха, че е възможно пасивно да събират цялата ви комуникация, те започнаха и активно да се намесват в нея. Като „отравяха” предназначените за вас съобщения с фрагменти от атакуващ код – т.нар. „експлойти” (exploits), – те си осигуриха възможност да завладеят не само думите ви. Вече можеха да поемат пълен контрол над цялото ви устройство, включително камерата и микрофона му. Това означава, че ако четете това в момента – точно това изречение – на някакво съвременно устройство като смартфон или таблет, те могат да следят действията ви и да виждат какво четете. Могат да засекат колко бързо или бавно прелиствате страниците и дали четете главите последователно, или прескачате части от текста. И с готовност биха търпели гледката към ноздрите ви или движението на устните ви, докато четете, стига това да им осигурява търсените данни и да им позволява да потвърдят самоличността ви”.[6]

За какво е възможно Сноудън да не си дава сметка?

Първо, че не само американските служби прекрачват закона и второ, че всяка отделна национална стратегия е част от общата стратегия на глобализма за световен обхват на човешката индивидуалност. Смело казано, нали?

За да проверим дали не отиваме твърде далеч, нека се обърнем към достъпното в мрежата по въпроса за дигитализацията – гръбнака на това, което прави изобличенията на Сноудън актуални.

Какво точно означава дигитализация?

Според сайта на световно известната германска фирма Сименс[7] „дигитализацията е процес на свързване на дигитализираната информация чрез дигитални близнаци и цифрова нишка да се получат подробни прозрения, които могат да бъдат използвани за трансформиране на бизнес процесите и създаване на нови възможности за продуктова иновация”.[8] С други думи същото, което прави АНС с личните данни на американците, но в положителен смисъл и при доброволно предаване на информацията с цел реализиране на печалба. При това проблемът за личните данни става второстепенен икономически казус, който изисква съгласието на предоставящия данните си. Нали се сещате как поне 80% от сайтовете в интернет ви уверяват, че ви искат личните данни, за да ги „защитават”, без да ви обясняват от кого и поне 50% искат разрешение да ги използват за търговски цели? Предавайки данните си за улеснение при получаването на някаква услуга по дигитален път, вие предоставяте данни за самоличността си, за банковите си сметки и местонахождението си, но го правите доброволно, защото това улеснява получаването на услугата. Къде е разликата с това, което върши АНС? Агенцията не дава нищо в замяна. Е, при по-гъвкава политика на следващите управляващи това ще бъде отчетено и корекциите ще бъдат въведени.

Плащането с банкова карта, което се смята за голямо улеснение, оставя следи и информация за възможностите ви, източниците на доходи, движенията ви, предпочитанията ви, при това не е нужно някой да ви хаква устройствата. Вие се съгласявате с предоставянето на данните си в момента на получаването на банковата карта. Делът на дигиталната търговия от всякакъв мащаб, до поръчка на храна и повикване на такси, става част от несекващият информационен обмен срещу който няма логика да се съпротивлявате, след като сте в играта доброволно. Същото се случва с електронно таксуване в градския транспорт, с резервацията на самолетни, влакови и автобусни билети онлайн. 

Всяка държава от Европейския съюз, в това число и България, има свое министерство на дигитализацията, независимо от името, което носи. Само че дигитализацията съвсем не е само европейска или само американска политика.

 

В Русия същата стратегия се нарича „цифровая трансформация” (ЦТ) или съвсем буквално „електронное правительство” и официално е стартирана на 7 април 1994 г. с регистрацията в IterNIC на национален домейн .ru за Руската федерация.[9] Впоследствие, 11 години преди бягството на идеалиста Сноудън в Хонконг през 2002 г. по време на номиналното управление на президента Дмитрий Медведев и премиера Владимир Путин се създава „Федерална целева програма Електронна Русия”, която трябва да се развие в периода 2002-2010 г. На заседание на Държавния съвет на Руската федерация на 17 юли 2008 г. Медведев огласява намеренията на държавното управление в текст озаглавен „За реализацията на Стратегията за развитие на информационното общество в Руската федерация”.[10]

На 1 ноември 2008 г. Медведев подписва Указ, с който се създава „Съвет при президента на Руската федерация по развитието на информационното общество в Руската федерация”. Помпозното име, в което на два пъти се изписва името на държавата, достатъчно ясно показва значението на проекта. Година по-късно през 2009 г. Медведев казва на съвместно заседание на Държавния съвет и Съвета за информационното общество, че към 2015 г. всички услуги, които извършва държавата за граждани и организации, трябва да са „приведени в електронен вид”.

Подобни радикални промени в руското общество срещат неизменно липсата на подготовка на администрацията, която е съставяна предимно от лоялни на управляващите и едва на второ място от специалисти. Съществена пречка пред въвеждането на дигитализацията в управлението е и т.нар. „принцип на недоверието” (пренесен и в страните под съветска зависимост), възприет още по времето на Петър I, според който просителят в държавно учреждение трябва неименно да доказва с документи  гарантираните му от закона права, вместо това да установява администрацията с проверка в регистрите. Този принцип се превръща в административен етикет на демонстрация на зависимост на просителя пред институцията, която трябва да го обслужва.

Тези обстоятелства водят до „разпореждане на Правителството на Русия” №1815 от 20 октомври 2010 г. за приемане на държавна програма „Информационно общество”, с която се създават „многофункционални центрове” (МФЦ) за цялостна и ефективна система на използване на информационните технологии, чрез които гражданите трябва да получат максимални изгоди. За първо време изгодите са за работещите в тези бюджетни учреждения, които по замисъл трябва да  предоставят административни услуги „на едно гише” след еднократно обръщане на заявителя.

Следващата стъпка на мега проекта Електронно правителство се намира на етап „Национален проект „Цифрова икономика” планиран да се разгърне в периода 2019-2024 г.

Сериозността, с която руската държава се отнася към цифровизацията, може да се долови от няколко значителни административни промени

Едно от най-старите министерства на руските правителства, което при основаването си на 15 (27) юни 1865 г. се нарича „Министерство на пощите и телеграфа на Руската империя” и което по путиново време носи названието „Министерство на масовите комуникации на Руската федерация” се преименува в „Министерство на цифровото развитие, връзките и масовите комуникации на Руската федерация” с президентски указ от 15 май 2018 г. Уедряването на това министерство се осъществява на 20 ноември 2020 г. като към него са придадени съществувалите дотогава Федерална агенция по печата и масовите комуникации и Федералната агенция по връзките. Задачите, които му се поставят би трябвало да смутят Сноудън: изработване на държавна политика и нормативно-правно регулиране в сферата на информационните технологии (включително използването на информационните технологии при формирането на държавните информационни ресурси и обезпечаването на достъпа до тях), електронните връзки (включително радиочестотния спектър), пощенските връзки, масовите комуникации и средствата за масова информация, в това число електронните (включително развитието на интернет мрежите, телевизионните системи, в това число цифровите), и така нататък до „обработка на личните данни”.

В книгата на Сноудън от 2019 г. разбираемо не се коментира нищо от това. Дори да е научил руски, едва ли си позволява да рови в интернет, тъй като си дава сметка, че всяка негова стъпка се следи. А и къде ще отиде, ако реши, че разлика няма?

Друг показател за вниманието, което Руската федерация отделя за проекта Цифрова икономика е разпределението на средствата по перата на федералните проекти, които съставят глобалния. Общата сума, определена през 2018 г. се равнява на 19, 41 милиарда долара по сегашния курс на валутата. От тях най-значителната сума от приблизително 9, 174 милиарда долара е отделена за информационна инфраструктура. Следват Цифровите технологии с приблизително 5 366 480 400 щатски долара и Цифровото държавно управление с два пъти по-малка инвестиция. За информационна безопасност са отделени десет пъти по-малко средства, отколкото за цифровото управление, което доста красноречиво показва приоритетите, както и липсата на сериозни опасения за нуждата да се противодейства на традиционните външно политически опоненти. А това не подсказва ли координация между тях?

Може ли да се каже, че националните системи за електронно управление, част от които е и електронният контрол, са си вътрешни работи на отделните държави и подозренията, че става дума за глобален проект са просто теории на конспирацията?

Може, но само при положение, че не съществува международната банкова система. Тази структура, която не покрива само още неоткритите племена в Амазония и жителите на остров Северен Сентинел в Бенгалския залив, е действителната връзка между всяка съществуваща държава по света, независимо дали е във война с други държави. Всичко, с което човек живее, минава през банковата система, защото струва пари. Това, което все още е безплатно, рано или късно ще бъде поставено под контрол, с изключение на въздуха, който дишаме.

Процесите на дигитализация, осъществявани като държавна стратегия, продължават да се развиват дори в държави, които се намират във война. Това не е ли най-сериозното доказателство за глобалната координация на процеса? Ярък пример е едновременното развитие на дигитализацията и в Русия и в Украйна.[11] Ако щете, вярвайте, но същото се отнася и до Иран в разгара на войната за Ормузкия проток![12] В същото време Израел отчита, че 70 процента от административните услуги в страната са дигитализирани, което върви в пакет с разширяване на приложението на Изкуствен интелект във всяка област на дигитализацията.[13] Възможно е, разбира се, в дигитализацията и кибернетизацията на своето управление и икономика всяка отделна страна да си мисли, че укрепва своите отбранителни способности. Също толкова очевидно е обаче, че едновременното развитие на инфомационните технологии, дигитализацията във всички сфери на икономиката, бита и управлението, и особено интензивното развитие и навлизане на Изкуствения интелект (AI) в тези процеси създават предпоставка за обединено глобално управление, преминаването към което изглежда решимо и успешно в много съкратени срокове. Това, което по времето на бягството на Сноудън изглеждаше възможно, но трудоемко, сега се решава за минути с AI.

Между другото нещата с AI са отишли толкова напред в Съединените щати след изобличенията от 2013 г., че вече има и организирана съпротива и тя е свързана с прототипа на оскаровата роля на Джулия Робъртс от филма „Ерин Брокович”. Да, за самата Ерин Брокович става дума. Реалната Ерин, която без юридическо образование направи смешни маститите адвокати на могъщи компании, принудени да платят нечувано до този момент обезщетение, се заела да организира обществеността срещу безогледното построяване из целите Щати на бетонните основи на повече от 5400 „центрове за данни” от около 11600 по целия свят![14] Хората сами търсят Ерин, защото й се доверяват, а проблемите са много сходни с тези на хората, които тя е защитавала, както е показано във филма. На много места спира тока без да ги уведомят, което е неприемливо там, където хората си плащат и искат реална услуга срещу парите си. Когато пък идват сметките за ток, те са завишени шесткратно – от 50 на 300 долара. Водата спира или от крана тече слаба струйка кафява течност, която не става за пиене. От Бразилия пристигат вести, че и там хъбовете растат като гъби, естествено в близост до населени места. И това не е всичко. На много места се усеща постоянен нискочестотен тътен, вероятно от гигантските охлаждащи системите вентилатори, който достига нива на шума на двигател на самолет. На места има „постоянно светлинно замърсяване”. Свръх технологичните икономики биха могли да се справят с тези проблеми, още повече развитите държави имат министерства за опазване на околната среда. Очевидно обаче се бърза. Защо ли? Идва ли времето за глобалната държава?

В началото на документалния филм на Лора Пойтрас активист против тоталното следене разказва пред млади американци как комбинацията от данните ви в банковата карта, нейната употреба там, където пазарувате, вашият клетъчен телефон и вашият личен компютър дават информация на този, който има властта да ви следи. Сноудън доказва, че не е задължително да сте специален обект за проследяване. Достатъчно е да сте жив човек.

Какво значение има това, че толкова важни за държавността сектори преминават в частни ръце и в САЩ и в Русия и навсякъде другаде? Какво друго освен, че това е етап от постепенното разграждане на държавността. Оттам нататък е достатъчно държавните глави да се държат като завършени идиоти и националната гордост хваща пневмония.

Съществуват още два детайла към обрисуваната дотук картина.

Антените на мобилните оператори могат да излъчват вълни, които да се отразяват по определен начин на човека, на здравето и самочувствието му, да го въвеждат в криза и соматична и психическа. В това отношение военната „наука” е отишла много напред.

Антените обаче ще се заменят от свръх мощна сателитна система. Мъск вече работи по това. През това време ту тук, ту там избухват военни конфликти или държавните глави на традиционни съюзници започват да се заяждат, да се обвиняват и накрая заплашват.

С православната ни Вяра Бог ни е дал един особен инструмент да се ориентираме в лабиринтите на усложнения от страстите ни свят - Свещеното Писание, което по тайнствен начин съдържа и това, което предхожда историята, и това, което идва след нея. Всичко което се случва и ще се случва, ни е вече разказано: "Ще чувате боеве и вести за войни. Внимавайте, не се смущавайте, понеже всичко това трябва да стане; ала туй не е още краят. Защото ще въстане народ против народ, и царство против царство; и на места ще има глад, мор и трусове; а всичко това е начало на болки.” (Матей 24:6-8)

Заедно с войните маси отчаяни хора от Африка и Азия се опитват на нахлуят в Европа и само на пълния глупак не му е ясно, че това привидно хаотично движение е направлявано.

Хаосът постепенно ни лишава от уюта на познатия ни свят, за да ни потопи в ужаса на неуправляемата и трудна за преодоляване ненавист.

Народите изморени и обезверени ще се молят да се появи някой, който да е способен да се оправи с всичко това. И той ще дойде представяйки се за Помазаника.

Когато дойде заместителят на Христа, ще донесе „мир”. Безсмислените войни, които сега разпалват и водят предтечите на антихриста, ще спрат, за да му се поклонят народите като на миротворец. Тогава развратът ще бъде гражданско право, а правото да се упражнява – „ценност”.

Тогава никой няма да може нито да купува, нито да продава, ако няма знака на звяра (Откровение 13:17).

Християните ще бъдем гонени, но Бог няма да ни остави, стига да опазим вярата!

Вярата ни ще бъде постоянно поставяна на изпитание. Тези от нас, които не са възпитавали волята си в годините на спокойствие, ще бъдат изкушавани да се питат, къде е Бог да ни помогне?

Бог е с нас, стига да опазим вярата и да устояваме докрай на бесовските нападения.

Макар и с най-качествен интернет, България се оказва сред най-слабо дигитализираните страни. И не е само това, но да не се повтаряме!

 

Бог да ни пази! Амин.

---

[1] https://www.dokumentalni.com/archives/3955

[2] https://en.wikipedia.org/wiki/Proposed_reforms_of_mass_surveillance_by_the_United_States

[3] https://www.bbc.com/news/world-europe-23021767

[4] Permanent Record, p. 182.

[5]  Snowden Edward, Permanent Record, Metropolitan Books, 2019, p.7.

[6] Permanent Record, p. 196.

[7] Siemens Aktiengesellschaft е компания, основана в Прусия през 1847 г., сега с клонове в 190 страни и 285 производствени предприятия, от тях 125 в Германия. Има 380 000 служители. По време на първите демократични избори в България през 1990 г. софтуера на Сименс брои гласовете и е заподозрян, според проф. Михаил Константинов, член на Централната избирателна комисия, че унищожава всеки девети глас за СДС в полза на управляващата партия на комунистите. До момента не е известно Сименс да са дали обяснение за това.

[8] https://www.siemens.com/bg-bg/technology/digitalization/

[9] Домен RU: вчера, сегодня, завтра. http://web.archive.org/web/20231202190144/https://i nfo.nic.ru/st/61/out_1076.shtml

[10] http://kremlin.ru/events/president/transcripts/819

[11] Виж сайта на украинското Министерство на цифровата трансформация:  https://thedigital.gov.ua/ministry

[12] https://www.techpolicy.press/irans-case-should-put-an-end-to-illusions-about-digital-sovereignty/

[13] https://www.jpost.com/israel-news/article-900997

[14]  https://www.24chasa.bg/mezhdunarodni/article/23482922