събота, 3 септември 2022 г.

ЕДНО НЕОСЪЩЕСТВЕНО ИНТЕРВЮ

След като преди по-малко от денонощие представих в „Блогът на Руси“ непубликуваното интервю на Деян Енев с мене, му се обадих, за да го предупредя, че съм го направил, въобразявайки си, че като участник в интервюто, по-точно като интервюирания, имам някакви права върху текста. Разговорът ни протече нормално, но преди по-малко от час (около 21 часа българско време на 3 септември) Деян поиска да махна публикацията позовавайки се на Закона за авторското право. В случая ме засяга повече неговото огорчение, отколкото възможността спорът да прерастне от приятелски в юридически. От своя страна пък съм решен да разкажа за всичко, което исках да споделя с това интервю, но не в схемата на въпросите на Деян. Въпроси ще си задавам сам. Това, за което говоря е част от книгата ми „Третият Рим и Църквата“ и излага основната ѝ теза. А тезата е, че Путин има поведението на човек, който е в заговор за разпадането на Русия!

Моля читателите на този блог за извинение!

Запазвам бележката, с която вчерашната ми публикация започваше. Тя звучи така:

 

Моят дългогодишен приятел Деян Енев пожела да направим това интервю на 22 април тази година, изпрати ми въпросите, но като видя текста, се възпротиви и реши да не го публикува в рубриката си в "Портала за култура, изкуство и общество". Причината е, че според него ще ми се смеят, а той като мой приятел, не иска да допусне това. Съгласен съм, че повечето от казаното от мен в интервюто звучи неочаквано и вероятно шокиращо, но то е дълбоко убеждение развито от прочетеното от Светите Отци, съвременни подвижници и светоотеческите тълкувания на Откровението на св. ап. и евангелист Йоан Богослов. Има един сигурен критерий за верността на казаното и той е в потвърждението във времето. С Деян си оставаме приятели, нищо, че ще се ядоса, че публикувам текста на интервюто и вероятно от тази обяснителна бележка. Работата е там, че смятам огласяването на това, което смятам за истина, за свое задължение. Неприемливото в моето разбиране е, че за малко повече от сто години политическите елити навсякъде по света са подменени с хора, които се подчиняват на обща стратегия по създаването на едно глобална държава, ръководено от общ политически център. Това би трябвало да обясни сравнително безболезнения разпад на Съветския съюз и донякъде драматичното преобразуване на страните от соцлагера в "демокрации", обхванати от друг тип обединения. В изложеното по-долу съм рязък и някъде вероятно недоизказан, но съм откровен и смятам това за християнско задължение.

Слава на Бога за всичко!

Защо и как започнах да пиша тази книга?

През април 2016 г. започнах да пиша статия за смъртта на предишния Московски и на цяла Русия патриарх Алексий II. Още тогава (това беше през 2009-та) се заговори, че го намерили с огнестрелни рани в тила. Това обяви един известен актьор, Станислав Садалски, който после поиска грузинско гражданство. Негови познати духовници и милиционери му доверили това. Можеше да мине за опит на този Садалски да влезе в новините, но един тогавашен защитник на следващия патриарх дядо Кирил Гундяев реши да опровергава този слух. Това е бившият протодякон и бивш професор на Московската духовна академия Андрей Кураев. Направи ми впечатление, че дядо Кирил Гундяев излезе с явна лъжа пред обществеността в телевизионно обръщение. Каза, че светейшият Алексий вече не може да служи, а той служѝ предишния ден св. Литургия.

Та, Кураев написа опровержение, че да, наистина, имало в банята на патриарха много кръв, но това било, защото се бил подхлъзнал и си ударил главата в ръба на ваната. Кураев едновременно признава, че смъртта не е естествена, но и изпада в противоречие, защото не познава добре анатомията и физиологията на човека. Главата е богато кръвоснабдена, но на тила няма артерий, където кръвта е под налягане и може да опръска стените, че и тавана. Кончината на дядо Алексий ме занимаваше, защото се прибавя към загадъчната смърт на други двама патриарси преди злополучния събор в Крит от 2016 г. – на Александрийския патриарх Петър VII, който през 2004-та потъна с хеликоптер на гръцкия правителствен авио отряд посред бял ден насред Бяло море между Света гора и близката база на НАТО. Също и на атинския архиепископ Христодул, който не би се съгласил с постановките на събора. Дядо Христодул (Царство му Небесно!) почина от два вида рак, за което известен гръцки медик изрази съмнение, че причината за това не е естествена.

През 2005 г. пък, горе-долу по същото време, когато загина дядо Петър Александрийски, с една ловка интрига свалиха Йерусалимския патриарх Ириней, а той също беше против тези постановки, които през 2016 г. влязоха в основните документи на събора в Крит. Сигурен съм обаче, че все още си спомняме, че Българската Църква не само не отиде, но и обяви, че това не е нито велик, нито православен, нито събор. Тогава пак протодяконът Кураев писа, че анализаторите на Фенер, или от някъде другаде, пратили в България светейшия дядо Вартоломей Цариградски с неправилни инструкции. Той поиска да се служи на гръцки език по Южното Черноморие и българите да върнат, каквото са си прибрали от българските екзархийски църкви в днешна Северна Гърция, сега под ведомството на Вселенската патриаршия. Кураев нарече глупост така да се говори на българи, които от малки знаят, че са били под турско политическо и фанариотско духовно робство.

За низвержението на дядо Ириней писах тогава в „Блога на Руси“. Това беше преди да приема пострижението в Зографския манастир в първите дни на януари 2018 г. (всъщност края на декември 2017, стар стил).

И тъй, тръгнах да пиша статията за о Бозе почившия дядо Алексий и постепенно разбрах, че много неща не пасват в историята на Руската Църква и в историята на държавата Русия. Как така начало и на Църква и на държава със столица Москва е кръщението, извършено в Киев през 988 г., например?

Това беше началото. После дойде голямото озадачаване, защо св. Михаил Българин, когото ние в Зограф почитаме като първи митрополит на Киев, в сайта на Руската Църква е сириец, представете си! То бива наглост!... Оказа се, че според големите руски историци Евгений Голубинский, Антон Карташов и дори Татишчев, това покръстване не е извършено от Цариградската Църква, на което Кремъл много, ама много държи, а е дело на българската Охридска патриаршия. Точно така – Охридска патриаршия! Да си чувал, че Охридската архиепископия е била при Самуил патриаршия? Не си, нали!

Не само, че Българската Църква покръства Киевска Рус, ами Киевската митрополитска катедра се оказва епархия на Българската Църква до 1037 г., когато Самуилова България е вече паднала. Патриаршията е деградирана до архиепископия, идват първите гърци от Цариград и ето, че българската история на Киев изчезва. По трудовете на тези историци се учи история на Руската Църква в руските духовни училища, но доказаното от тях не съвпада с официалната политика.

Друго събитие, което ме засили така, че статията от няколко страници прехвърли до момента осемстотин, е срещата ми с една книга по история на Руската Църква. Тя е от един канадски професор, Поспеловски, която намерих в манастирската библиотека. Човекът пише черно на бяло, че князът на Рязан, не се е наричал руски княз, нито жителят на Твер или на Муром са се наричали руснаци, ами тверци или муромци. Рускостта се появява при преминаването на Киевската митрополитска катедра в Москва, след като татарите взимат Киев в тринайсти век, а после оттам ги изгонват литовците. Киев попада в католическата сфера на влияние. До 1461 г. московският митрополит се казва „Митрополит на Киев в Москва“. След тази година вече е московски митрополит и на цяла Рус, което обозначава духовната територия, в която той ръкополага свещеници. Така че Църквата е, която създава Русия.

Какво отношение има книгата "Третият Рим и Църквата" към това, което се случва в Украйна сега? До каква степен всичко се свежда до отговорността на една личност - Владимир Путин?

Владимир Путин е синоним, той не е реална личност. Има човек с това име, който подписва укази и заповеди на главнокомандващ руската армия и флот, но решенията, които прокарва, включително за войната в Украйна, имат всъщност за цел унищожаването на Русия. Забележете, руснаците вече се отказаха от Украйна и от всички останали територии на Руската империя, които бяха преобразувани в съветски републики след преврата от 1917 г., но нещо май паметта им е къса. Ето как стана това: През юни 1990 г. на така наречения Първи конгрес на народните депутати на РСФСР се приема „Декларация на държавния суверенитет“. Всички съветски предприятия, банки, учреждения на територията на сегашната Руска Федерация се обявяват за руска републиканска собственост. Това дава пълномощия на руското правителство над тези на съветското ръководство на Горбачов по това време. В същото време този юридически акт означава отказ от претенции към събствеността и владеенето на всички останали територии на бившата Руска империя! Изиграха руснаците да паднат в капана на собствения си егоизъм. Въобразяваха си, че така няма да делят благата си с представителите на другите народи в Съветския съюз, После на 17 март 1991 г. руснакът гласува за въвеждане на поста президент на Русия, като през юни такъв стана Елцин. Ето така отделиха Русия от останалите територии на старата империя. Чак през декември 1991-ва се състоя тайната среща на Елцин с ръководителите на Украйна и Беларус, на която разпаднаха Съветския съюз. С други думи, следвайки стратегията за разграждане на големите държавни обединения, Русия, тогава олицетворявана от Елцин, даде ход на окончателния разпад на свърхдържавата. Кой въведе Путин в политиката и кой му предаде държавното ръководство – Елцин, при това след консултации с американския президент Клинтън! Кой въведе Елцин в голямата политика? Горбачов, за когото има достатъчно свидетелства, че е в курса на разпада на Съюза.

Путин, по-точно силите, които го направляват, използва историческата правда, за да се създаде омраза към Русия и руснаците и това дава реални плодове. Не разбирам, защо никой не забелязва това? Каква е целта? Никога повече руснаци и украинци да нямат общо самосъзнание. Общата култура и най-вече православна вяра бяха силната спойка. Сега на първо място се прокарва националистичен разкол, за което отговорността е колкото на Фенер, толкова и на одържавената и несамостоятелна в централното си ръководство РПЦ. Но Бог е велик и показа това чрез осъждането на войната от страна на каноничната Украинска Църква в лицето на Киевския митрополит Онуфрий и повечето владици на Киевската Църква, която, забележете, не се отдели в пъввите месеци на войната от Московската патриаршия, вероятно с надеждата, че дядо Кирил ще се вразуми. Това обаче не му е по силите. Обвързаностите му не позволяват такава свобода.

Ето тук е ключът към разбирането на процесите в Русия днес. Руското Православие, имам предвид истинското руско Православие, не е светейшия дядо Кирил и това е съвсем очевидно. То съществува, но то се обявява против войната. Поразените от руската държавна пропаганда у нас смятат, че Русия защитава Православието. Не! Политическата власт в Русия участва в мащабен проект по неговото унищожение. Първо чрез разкол, чрез нагли действия, каквото е навлизането на Руската Църква в диоцеза на Александрийската патриаршия и основаването на руска екзархия там. Но нападението на друга православна държава, чиято канонична Църква го осъжда, е красноречив пример на фалшивата православност на силите, поддържащи Путин. Как е възможно да се започне война, когато вярващите християни се подготвят за великопостния подвиг, началото на който идва с Всеобщото опрощение на вечернята на Сиропустната неделя! И да наричаш това защита на Православието?

Русия на олигарсите, на беднотията, на корупцията, на престъпността, на разврата да е православна? Знаеш ли защо свалиха расото на дякона Андрей Кураев? За серия статии изобличаващи едно тревожно явление в Руската Църква. Той имаше предвид конкретно ръководството на Казанската семинария. От неговите статии излиза, че едва ли не целенасочено за попълнения на клира на РПЦ се подготвят младежи с нестандартна сексуална ориентация. Началото на разпространението на тези публикации се попремълча, но когато Кураев писа в такъв смисъл и за духовния старец на дядо Кирил – ленинградския митрополит Никодим Ротов, това беше капката от която чашата преля. И да не обръщаме внимание на изобличенията на Кураев има над какво да се замислим.

Ако управлението на Русия имаше православния начин на живот за модел, ако имаше християнска любов към ближния, то би се старало да направи живота на руснаците нормален, поносим. Преди време се опитах да изгледам какво снима сега руското кино и се хванах за главата. Част от филмите разказват за живота на много богатите. Задължително се показва някаква модерност на руската действителност във вид на сексуална толерантност. Повечето от филмите са за престъпници, които се показват едва ли не като основно население на републиката. Някои от престъпниците са положителни герои, други са техните опоненти, но финалът е задължително кръвопролитие. От време на време някой нормален човек е завъртян в центрофугата на всеобщата престъпност и всеобща корумпираност на правоохранителните органи, но на края на филма и той тръгва да убива. Кое в тази действителност е православното? Има ги, разбира се и православните филми, но сега е достатъчно да си спомниш как този или онзи архиерей и дори самият руски патриарх благославят войната и някак си православното руско кино започва да ти се струва пресилено. На всичко отгоре след събора в Крит, провален точно от Българската Църква, да гледаш документално кино за всеобщото отстъпление от вярата, на което обаче само Руската Църква дава отпор, като не отишла на събора, а за българите не се казва и дума, ти става ясно, че Православието им е за това – да се докарват пред света като свръх благочестиви.

Може ли да се направи паралел между управлението на заклеймявания за жестокостта си цар Иван Грозни и първия руски император Петър?

"Цар" и "император" означава едно и също - владетел от ранга на римските императори. "Цар" е славянската транскрибция на понятието "цезар", което ще рече владетел с изключителни права във военновременна обстановка. Пристояването на титла "император" на цар Петър е христоматийна проява на мегаломания от страна на владетеля и на подлизурство от страна на тези, които първи го титулуват така. Първият руски цар Иван Грозни е бил истински вярващ, сирак от три годишна възраст, заобиколен от хора, които са готови да го предадат. Това се е случвало с него постоянно и мнителността му е обяснима. Когато изследваха тленните му останки през шейсетте години, откриха, че той е бил тровен с живак продължително време. Няма как това да не повлияе на темперамента, на жизнения тонус и съответно на поведението.

Но това е човек, който всеки ден прекарва няколко часа в молитви. При всичките си търсения намерих потвърждение за екзекутирани по заповед на Иван Грозни между четири и пет хиляди души. Данните се пазят в данъчните архиви, защото убитите са данъкоплатци. През същия век, например, само за едно денонощие императорът на Свещената римска империя на германския народ избива шейсет хиляди граждани на Рим без оглед на пол и възраст. Ами селската война в Германия, в която един селски бунт завършва с повече от сто хиляди избити за наказание. Ами Вартоломеевата нощ в културна Франция? Трийсет хиляди жертви.

Иван Грозни се е каел горчиво за екзекуцията на тези, които смята за врагове ва царството си, дава пари и списъци с имета в манастирите да се молят за упокоение на душите им! Та за покаянието на Путин… Ще има да го чакаме.  Поведението на този човек показва, че той има за задача да настрои брат срещу брата и успява, при това с проливане на кръв. Някъде в Белгия, струва ми се, арестували украинци запалили руска църква. Ето това е целта на Путин и на политическата класа навсякъде по света. Изключенията са единици и не стигат далече в този повреден свят. Четете „Откровението“ на св. Йоан Богослов!

Какво излиза, че лицето на руското Православие сега е нещо принудено, изпълняващо фунцията на "връзки с обществеността"?

Между другото, има наистина православни документални филми в Русия, както има и истинско Православие. Има един филм, който, мисля, може да се види в мрежата, за протойерей Николай Рогозин. Там открито се говори за отстъплението в Руската Църква и се посочват белезите за това отстъпление – ще дойде време молитвата „Отче наш“ да се премахне от богослужението и по-специално от св. Литургия, св. Дарове ще се махнат от св. Престол и Символа на вярата ще се видоизмени. Ще има време, в което църквите ще са благолепни, но там няма да има благодат.

Не един и двама руски духовници предупреждават за всеобщото отстъпление, което има да се види в Русия. Сега сме свидетели как уж силно вярващи се молят за смъртта на човешки същества, по-точно за тяхното убийство и то през Великия пост! Господи, помилуй! В Русия винаги е имало велики светии и велики страдалци за вярата. Те винаги са били преследвани и винаги са водели съвсем реална война със сатанизма в цялата история на руското общество. В ново време не помним ли Кашпировски, Чумак, екстрасенската Джуна – тя беше и генерал, струва ми се. Ами талазите екстрасенси и магьосници дошли от Русия у нас в началото на деветдесетте? То не бяха курсове за екстрасенси, то не бяха командировки в Русия за повишаване на квалификацията.

Слава Богу, има ги и христовите воини на благочестието, но те не се показват, а и сега нямат думата. Вместо тях из мрежата се въртят някакви снимки на облечени в черно мъже с кръстове, ножове и черни знамена с надпис „Православие или смерть“! Застанат пред вратите на някой манастир, снимат се и излиза, че манастирът е свърталище на някакви православни командоси, които аха да срежат гърлото на някой, който е враг на Православието. Мой приятел ме пита, дали съм ходил в този манастир на Света гора, а такъв просто няма. До миналата година, поне веднъж годишно през Зограф минават някакви бодри ентусиасти, носещи икона и лозунги Путин да им стане цар! Той бил защитник на Православието!

Когато мои приятели българи ми заобясняват, как Путин сега воюва със сатанистите в Украйна, се сещам веднага за десетте хиляди чеченци на Кадиров, базирани в някаква горичка около украински град как правят намаз, ислямската молитва, и тръгват да защитават Православието!

Моя приятелка ми писа, след като публикувах отзив на огорчението си от тази война в „24 часа“: Нали и православни държави са воювали!

Да, и православни държави са воювали, но това е, защото в по-голямата част от историята си човечеството живее в един повреден свят. Христос вдигна ли въстание срещу римляните, когато евреите на тълпи го приветстваха с Осанна? Не. Вместо това изтърпя за нашите грехове Кръстна смърт! Не ни ли учи Той да благославяме тези, които ни проклинат и да възлюбим враговете си? Путин това ли прави? Не. Той създава врагове. Бомбардира жилища и причинява смъртта на мирни жители на съседна страна, която дори се е възприемала за част от Русия. Дядо Кирил Гундаяев като Христос ли постъпва? Не. Той благославя братоубийството! Благославя греха на Каин, както киевския митрополит Онуфрий нарече войната.

За православността на дядо Кирил Гундяев можем да съдим от срещата му  през 2016 г. с папата на летището в Хавана. След като Българската Църква блокира работата на Критския събор с категорично заявеното си неучастие, бе последвана от Антиохийската сирийска патриаршия и от Грузинската Църква. Един от основните документи, които съборът лансираше като всеобща позиция на всемирното Православие изравнява „Едната съборна и апостолска църква“, както тя се нарича в Символа на вярата, с други християнски конфесии, а те не могат да бъдат определени като църкви. След като очевидно съборът се провали и Руската Църква реши да не участва, а в социалните мрежи и в някои издания се лансира версията, че българите не отишли в Крит по заповед от Москва. Очевидна клевета, която върши работа на руската пропаганда, за да поддържа илюзията за РПЦ като щит на православната вяра. Всички руски издания, посветени на неучастието на РПЦ на събора в Крит, подчертават, че това неучастие на Руската Църква е направено за защита на Православието. А в общата декларация на папата и руския патриарх от летището в Хавана, месеци преди събора, те се наричат един друг братя и се изказват в името на Светия Дух. Категоричен пример за отстъпление от вярата.

Всичко това характеризира дядо Кирил като инструмент на руската външна политика.

Когато московският патриарх се появи за първи път след началото на войната пред обществеността от торбичките под очите му стана ясно, че и той самият е останал излъган в очакванията си. Бил е изненадан от нахлуването в Украйна (нали и самият Путин и министрите му месеци наред лъгаха, че никого не мислят да нападат, а прогнозите за това са чужди провокации). Очевидно е, че Путин не се доверява на патриарха, тъй като вижда функцията му доста ниско в организацията на управлението на държавата. Църквата и нейният патриарх имат ограничена функция в обстоятелствата на тази война. На дядо Кирил, като на интелигентен човек, му е ясно, че духом е извън Църквата, истинската Православна Църква. Той е в тази организация със същото име, която не е нищо повече от инструмент на управлението. 

Защо руснаците не се съпротивляват от тяхно име да се извършват престъпления като войната в Украйна? Не разбират ли докъде може да доведе всичко това?

Руснаците в по-голямата си част са дезинформирани по основни въпроси на историята, политиката и понякога на християнската вяра.

Мои приятели руснаци престанаха да ми бъдат приятели, след като отговорих на подканата да оглася подкрепа за войната с категорично осъждане. Започнах да получавам писма в електронната поща, изказващи подозрението, че дядо Вартоломей Цариградски ми е промил мозъка. Изведнъж осъзнах, че от началото на Перестройката там са си играли на православие, но с размаха на филмите на Бондарчук. Под повърхността обаче текат съвсем различни процеси и част от тях е кончината на о Бозе почившия дядо Алексий Втори. Преди време в руски православен сайт имаше списък с убитите руски духовници от последните години, бяха повече от сто. Сега този списък не може да се намери.

В историята на Московска Русия има интересен факт. Златната орда има тази исторически документирана заслуга за създаването на руската държава, че уважава Православието и го съхранява. По време на властта на Златната орда, когато князете са назначаеми от хана, манастирите процъфтяват, а духовната власт на Киевския митрополит се е разпростирала над територии, които са извън правомощията на отделните князе, включително и на киевския. Оттам идва и русифицирането на княжеската власт, на населението, в по-голямата си част угро-финско, което възприема богослужебния български език за общ за цялата духовна територия. Впоследствие езикът се превръща в официален и започва да се нарича руски, тъй като е езикът на богослужението на „цяла Рус“. Тази духовна територия обаче е отнета от Българската Църква. За историците може да е трудно доказуемо, но дали е така за Бога? Бог ли не знае началото на съществуването на Киевската катедра откъде тръгва? Следователно България чрез своята Църква е образуващ фактор за руската държавност. Неудобен факт.

Сегашното необяснимо за мнозина състояние на диктатура се започва, колкото и да е странно, с модернизацията на Русия и опита на първия император да стане глава на Църквата по съвет и подражание на английския крал Уилям. След Петър Църквата няма патриарх и се управлява от чиновници. По време на имперската епоха има дори правило изповядващия свещеник да докладва това, което е чул по време на изповед, ако то съдържа противодържавни намерения. Що за Църква е тази тогава, която посяга на тайната на изповедта! Имперската епоха се сменя с болшевишката власт и зверско изтребване на свещеници, монаси, монахини и вярващи християни. Знаете и че преминаването към капитализъм при Горбачов и Елцин се извършва от същите тези хора, които произлизат от репресивния апарат, доказал се в борбата си с Църквата. Елцин е член на ЦК на КПСС. Подава си оставката през 1988 г., струва ми се, но Горбачов не я приема. Ами кой представи Путин като свой заместник? Елцин. Путин откъде идва – от КГБ, а това не е „клуб за гъби и билки“, а мрачен репресивен инструмент с десетилетна история. Сега наследниците на някогашните убийци на епископи и свещеници да приемем за защитници на православната вяра? Що за къса памет!

Краят на войната ще бъде началото на разпада на Русия, за което говорят и пишат много от духовните старци на руското Православие. На истинското. Преди това обаче Украйна ще послужи като полигон за подготовка на руската армия за няколко други войни, чиято цел е заличаване на националните граници на твърде централизираните държави с дисциплинирано управление. Турция например, както и съседни на Сирия държави. За това може да се прочете в книгите на св. Паисий Светогорски, но то може да се извлече и от Откровението на св. Йоан Богослов.

Украйна очевидно ще пострада извънредно много. Сегашното украинско ръководство, което носи отговорността за осемгодишните бомбардировки над Донбас и Луганск, направи всичко възможно да даде основание за започването на тази престъпна война. Сега те са героите на Европа. Всъщност те са съучастници в мащабното престъпление. Това е мое твърдо убеждение.

Докато текат тези събития, на по-голяма част от православните в Русия се надявам да им се отворят очите за случващото се, но движението на проекта за глобалната държава ще е отишло много напред. Повечето сегашни по име православни авторитети ще приемат антихриста – съвсем реална перспектива, която вече не изглежда толкова измислена. Там ще са вече еретиците и другите религии, чието съществуване е подчинено на плана за възцаряването на заместителя на нашия възкръснал от мъртвите Господ Иисус Христос. За много от украинците не Путин, а Православието ще е виновникът за бедите на тази война, а това е друга цел на това сатанинско мероприятие. Путин е съвсем наясно какво върши.

Бог да пази Православието, за да се спасяват душите на търсещите Бога! Амин.

 




понеделник, 9 май 2022 г.

ПРАЗНИКЪТ НА ПОРАЖЕНИЕТО

След като европейското законодателство, както и нашето родно, обяви комунизма за престъпен, то празникът е логично да е посветен на поражението на хитлеристка Германия. Нали победата на съюзниците с решаващото участие на съветското оръжие всъщност създаде социалистическия лагер и беше последвана от студената война.

Няма нищо притеснително, разбира се, в това, че Русия отбелязва 9 май като свой голям празник. Може би най-големия. Нито в това, че Съветският съюз и Русия не са напълно тъждествени. Това е празник и на всички други бивши съветски републики, в това число и на Украйна. Нищо, че едно от разпространените основания да се започне войната от началото на тази година е именно съществуването на украинци, които смятат за герои Степан Бандера и неговите сподвижници.

Способността на идеологията да моделира човешката памет е отдавна забелязана, но във връзка с Втората световна и нейните последици, като че ли клишетата не са преодолени.

Преди няколко години посрещнах в Зографския манастир група руснаци, показах им светините в съборния храм и си позволих да разкажа нещо от това, което знам за нашата обща история. В края на разговора един от тях, прям млад човек, очевидно от работнически произход, ме попита направо: „Щом като сме толкова близки, защо сте воювали срещу нас в двете световни войни?“

Преди години такъв въпрос можеше да ме ядоса. Случвало се е руснак, на когото оказвам гостоприемство, с лъчезарна усмивка да ми заявява, че ние българите сме предатели.

„Е, отговарям, изглежда, че все още от вас укриват важна част от историята на войните. Не ние, а вие сте воювали срещу нас в двете световни войни! Имате ли интернет на телефоните? Я проверете това, което ще ви кажа! В Първата световна България обявява война на Сърбия, като следствие от обидата от една друга предходна война, в която сме съюзници, но ни забиват нож в гърба – Междусъюзническата. Веднага след това Русия обявява война на България. Руският флот бомбардира черноморския град Варна и убива мирни жители. После казашката конница влиза на наша територия, но я пресреща българската и от вашите прославени казаци се спасяват само тези, които успяват да избягат. Знаете ли нещо за това? Откъде да знаете! В цялата руска литература има само половин изречение за това – в „Юношески роман“ на Валентин Катаев – „драматични схватки с българската конница“… Във Втората световна поддържаме дипломатически отношения със Съветския съюз – през цялата война до 6 септември 1944 г., когато Сталин обявява война на България, за да може да влезе в страната. След това няколкостотин хилядна българска армия заедно със съветския Трети украински фронт воюва с хитлеристите. Това, естествено също не знаете. През цялата Втора световна България, която влиза в съюз с Германия, след като Съветския съюз е станал съюзник с Хитлер чрез пакта Рибентроп-Молотов, не изпраща и един войник срещу вас!

Впрочем – казвам, - ние действително срещаме руснаци на бойното поле на тази война! Това е 15 казашка СС дивизия, срещу която воюваме при Драва. Знаете ли колко стотици хиляди руснаци воюват срещу съветската армия? Щом не знаете, проверете! Е, кой тогава е предател? Българите? Украинците? Или другите СС части от населението на съветските републики. Ако те са предатели, предатели са и руснаците!“

Знам колко са чувствителни руснаците на тази тема и преди години бих се замислил, дали да произнеса такава изобличителна реч, но ми се беше насъбрало от стотици грозни обвинения срещу нас из интернет форуми и в разговори. Режисьорът Александър Морфов, чийто руски език е като на роден руснак, разказваше случай, в който разговарят във влак той, един руснак и двама граждани на други бивши съветски републики, доколкото си спомням. Руснакът се обръща към Морфов и му казва: „Саша, тук сме двама руснаци и двама чужденци.“ Морфов го поправя: „Аз не съм руснак. Българин съм!“ Руснакът се вглежда в него, неприятно изненадан, и… го псува на майка.

В повечето случаи интелигентните руснаци проявяват деликатност по темите за нашето противопоставяне в световните войни, но ако по непредпазливост или в разгара на празнично веселие допуснем да стане дума за това, задължително ни се казва, че сме неблагодарни за нашето Освобождение от османско робство. Тогава неизбежно се сещам за оня руски офицер от Варшавския гарнизон, участник в Руско-турската война от 1877-78 г., който публикува в края на XIX век записките си, а там пише: „Българите са подли и жестоки. По-добре е да ги избесим и да присвоим тази България!“

Добре, на война човек преживява какво ли не. Може да се прогневи и да каже нещо, за което после да съжалява. Но да го публикува? Какво може да е това, освен израз на общо настроение?

Празникът на хитлеровото поражение е тъжен празник на кратковременната радост, че се прекратява едно гигантско видимо кръвопролитие. Трябва ли обаче да си спестим въпроса: Ако Хитлер не беше нападнал Съветския съюз, а съюзените империи биха продължили да си поделят света, какво щеше да пише за хитлеризма в съветската история?

Бог да пази България и да даде разум русите, за да се опази Православието – единствената преграда пред идещия антихрист! Амин.

четвъртък, 28 април 2022 г.

РУСКАТА ДЪРЖАВА И РУСКАТА ЦЪРКВА

(Глава от книгата "Третият Рим и Църквата" - част I, стр. 59-69)  

 

Наследството на Йоан Василиевич (Грозни) е огромно. От една страна територия, по-голяма от територията на която и да било държава в света по това време, придобита в резултат на отбранителни и завоевателни войни с агресивни съседи.

По-важната победа обаче е отстояването на православната вяра. Царят не позволява на римокатолицизма да се възползва от всеобщата политическа подчиненост на Поместните Православни Църкви на агресивна неправославна и нехристиянска власт. Сред първите мерки на укрепването на властта си Йоан Василиевич забранява дейността и присъствието на търговци-юдеи на територията на цяла Русия. През 1550 г. полският крал Сигизмунд-Август настоява еврейските търговци да получават достъп до територията на страната, на което получава отговор, че на еврейските търговци не се разрешава да влизат в страната, за да не смущават нейните жители, а смущението произхожда от многото бели, които те вършели в руската земя – отклонявали русите от християнството, внасяли отровни зеленчуци и правели много пакости[1].

Йоан Василиевич отнема властта на местната аристокрация и създава дворянството,  опората на царската власт – хора, които се изхранват от земята и заплатата, получавана за службата си при царския двор.

Апетитите към неограничената власт на местните владетели са ограничени, но не са изкоренени. Пречка към домогването до царския престол обаче е църковното признание, Помазанието, Венчанието за царството.

Вековете след смъртта на Йоан Василиевич са всъщност историята на борбата на властта за подчинение на Църквата. Неговите наследници във властта рядко разбират произхода на тази власт, смятат Църквата за нещо като помощник на владетеля, а демонстративното желание за самостоятелност в решенията и вярата в Божествения произход на самата тази Църква много често изглеждат в очите на управляващите враждебни на властта. От друга страна, на някои от влиятелните клирици започва да им харесва да влияят на решенията на короната. Тази линия може да се проследи като се започне с опита на протопоп Силвестър да се възползва от потресаващото впечатление, което е направил на младия Йоан Василиевич и да играе в полза на домогваща се до властта групировка и се свърши с влиянието на Распутин в двора в навечерието на революцията от 1917 г.

Провала на социалистическата система и завръщането към православната вяра създадоха подем за Църквата в Русия. От мащабите на това възраждане може да се очаква и преразглеждане на крайъгълните камъни в историята на страната. Как обаче съвременната Руска Православна Църква оценява отношенията между Църква и държава в исторически план можем да разберем, ако хвърлим поглед на Основите на социалната концепция на Руската Православна Църква публикувани на сайта на патриаршията: У руските владетели, за разлика от византийските василевси, съществувало друго наследство. Затова, а също и по силата на други исторически причини, взаимоотношенията на църковната и държавната власт в руската древност са били по-хармонични. Впрочем отстъпления от каноническите норми също са имали място (управлението на Иван Грозни, сблъсъка на цар Алексей Михайлович с патриарх Никон)[2]

За премахването на патриаршеската институция от Петър I сред посочените отстъпления от каноническите норми не става и дума, което буди въпроса, какви точно канонически норми има предвид този документ.

Като се има предвид, че Концепцията е дело на Отдела за външни църковни връзки, ръководен от Волоколамския митрополит Иларион Алфеев, донякъде можем да се ориентираме в логиката на такова твърдение, особено, ако забележим на страницата на цитирания текст недвусмисленото заглавие на едно съобщение: Митрополит Иларион: Нашето дело е да въплъщаваме в живота идеите на Патриарха[3].

Разбираемо, ако си спомним, че същият митрополит, тогава епископ, написа оратория за предишния патриарх НС Алексий II, докато той беше още жив.

РПЦ и съответно руската държавна идеология в различните етапи от своето развитие имат версия за историята на руската национална Църква различна от историята на тези Поместни Църкви, които имат съществено участие в нея. Това отчетливо се забелязва, когато обект на внимание на изследователя е т.нар. Западно Руска Църква, чийто диоцез покрива Киевска Рус, Полша, Беларус и Литва[4]. Дори в отсъствие на каквито и да било данни за подобно вероятно самоназвание на диоцеза на Киевската митрополия, е очевидно, че няма логика тя да се е нарекла Западно Руска Църква, защото така би се топографирала като западна в сравнение с някакъв център, какъвто трябва да е Московската митрополитска катедра, възникнала исторически много след нея и всъщност произхождаща от нея, тъй като Московската катедра е пренесената в Москва Киевска катедра. Друг подобен детайл е възприемането от официалната история на РПЦ за начало на нейното съществуване покръстването на Киевска Рус, която става седалище на Киевската митрополитска катедра, тоест на въпросната Западно Руска Църква. Противоречията очевидно се дължат на желанието да се докаже правото на върховна рускост на Москва, която едва през 1547 г. става столица на държава по име Русия, но това име се присвоява след получаването на Грамотата от 1561 г., защото именно там Московското княжество е наречено Россия (Ροσσια). Оттук и разликата в наименованията на Русь и Россия. Това обаче ясно показва, че държавната идеология няма и не иска и да има друго виждане за руската църковна история, освен московско центричната. За да се поддържа обаче то от една страна е нужен пълен и неотслабващ контрол върху историографията. От друга страна това може да стане само и единствено чрез пълен контрол върху църковната проповед и върху проявите на съвест при изявяване на отношение по въпросите на историческата правда. Това е начинът да се избегне несъответствие между държавната и църковната версия на историята. Привидно не може да има контрол над проповедта, ако не знаем, че този контрол от началото на имперската история на Русия се въвежда от най-началните нива на подготовката на духовника и се възприема като втора природа на Руското Православие.

В деня на все още неразкритото му убийство пред Царските двери на храма, в който служеше, на 20 ноември 2009 г. московският свещеник от татарски произход Данийл Сисоев отбелязва в блога си, че покръстените татари недоумяват, когато отиват на църква, защо в проповедта си служещият духовник говори не за Бога, а за историческата роля на Русия или Украйна.

По интересен и много категоричен начин за отношенията Църква и държавна власт в Русия (без да е ясно дали става дума за цялата история на държавата или само за т.нар. синодален период) се изказва през 1910 г. руският религиозен и политически философ Николай Бердяев[5]: …Няма, струва ми се, по-голяма лъжа от тази, на която е построено отношението между Църквата и държавата. Няма област, в която неискреността, условността, страничните съображения да са изведени в принцип до такава степен. Християнска държава никога не е имало и никога няма да има, държавата се представя за християнска, а пък християнството са го направили държавно[6]. Това притеснително наблюдение на руски публицист, роден и израсъл в страната, изглежда е било възможно след като в Русия вече е извършена революцията от 1905 г., а срещу руски императори са извършвани атентати, в това число и успешни. От недрата на народ, който при всички обстоятелства се квалифицира като православен и по презумпция знае, че всяка власт е от Бога (Рим. 13:1), се раждат по идейни подбуди убийци на помазани от Църквата владетели. Неверието, пише Бердяев, прогресираше все повече, а лъжливата връзка на Църквата с държавата … тровеше все повече извора на религиозния живот. Обществото стана атеистично и в своята огромна част дори не знае Кой е бил Христос! В народната душа е помръкнала религиозната светиня, а условната и насилствена лъжа на официалната, държавната религия, продължава да разлага човешките души[7].

Забележително е, че този текст е написан седем години преди Октомврийската революция от 1917 г.! Религията, според Бердяев, е станала оръдие на царството на този свят, а тогава вече е обяснимо, защо се проявява насилие в делата на вярата. Защото, заявява мислителят, вяра вече няма! Всяко насилническо поддържане на Църквата и вярата от страна на държавната власт е резултат от неверие в силата на Христа. Преживяванията породили такова пълно с отчаяние изказване вероятно са свързани с разстрела на демонстрацията с икони и хоругви от 1905 година, който и досега се обяснява доста противоречиво ту като резултат от обмислена провокация, ту като некадърност проявена от органите на изпълнителната власт, ту като добре обмислена комбинация от двете.

Корените на тази катастрофа, довела до погромите срещу храмове, манастири, клир и монаси в началото на революцията от октомври 1917 г., могат да се проследят назад във времето.

Един от най-ревностните защитници на държавния контрол върху Църква, обер-прокурорът Константин Победоносцев[8], когото Бердяев нарича надежда на тъмните сили и кошмар за руския живот[9] обосновава противоположно мнение за отношението държавна власт – Църква: Най-древната и най-известна система на отношения между Църквата и държавата е системата на установената или държавна Църква[10], тоест на църква, която е подчинена на държавната власт, дефинираща се от своя страна като християнска или православна. Победоносцев все пак забелязва като знаменателно явление борбата на църковните начала с държавните. По въпросите за народните вярвания държавната власт, пише обер-прокурорът, е необходимо да заявява своите изисквания и да установява своите правила с особено внимание, за да не допуска такива усещания и духовни потребности, до които не трябва да е в допир самосъзнанието на народните маси[11]. Колкото и да е грамадна държавната власт, според Победоносцев, тя се крепи не на нещо друго, а на единството на духовното самосъзнание на народа и правителството. Констатация или пожелание? Като имаме предвид, че Константин Петрович умира десет години преди Октомврийската революция, по-скоро второто.

Съществува и едно средно в оценката си мнение за влиянието на отношенията държава-Църква върху православността на Русия. Това мнение засяга отново синодалния период в историята на РПЦ. Мнението е изказвано от последния обер-прокурор на Св. Синод Карташов[12]. Обратно на разбирането на Бердяев за неправославното в същността си желание да се построи царството небесно на земята Карташов в поетично-фолклорен стил извежда понятието свята Рус именно от такова усилие, което според него е някаква свръхзадача на русите. Руските християни, пише той, жадуват от цялата си душа да свалят Небесния Йерусалим на земята, за да може целият земен живот – в добиването на насъщния хляб, в храната и питието, в построяването на дома, семейството, стопанството, държавата – да бъде осветен с молитвите и благословението на Църквата. Постепенно в устрояването на своята земя, в създаването на нея на голямо държавно тяло, плътно покрито с храмове с множество кръстове на техните крила… видели въплъщението на Христовото царство на земята и го назовали свята Рус[13].

Изказвания в такъв стил обикновено се възприемат като поетични преувеличения и както се казва минават покрай ушите, но ако се замислим, ще намерим много голямо сходство с формулите на болшевишката пропаганда с промяната на някои термини, разбира се.

Бердяев спокойно би могъл да вземе този откъс като цитат в потвърждение на думите си за лъжата, върху която се строи тезата за хармоничните отношения между държава и Църква в имперска Русия.

Идеалът за просперираща Църква за Карташов е тази, която има… богослови на академично равнище. В своите ранни времена, пише той, Руската Църква вече е проявила в себе си могъщите сили на християнския подвиг и святост, но била още твърде младенческа богословски. Овладявайки през синодалното време[14] техниката и методиката на научно-богословското знание, тя бързо станала най-високата, най-силната част, може да се каже дори хегемон на цялото Източно Православие. И това, защото тя е станала в достатъчна степен научно оборудвана за състезание и сътрудничество със западните християнски църкви, до този момент гледащи на християнския Изток отвисоко, опирайки се именно на своето научно-културно превъзходство[15]. Странно мнение, което би било необяснимо, ако не беше известно, че е изказано от масон с няколко десетилетна практика и ако не беше известна икуменическата му дейност.

За Православната Църква богословието е в Преданието, тоест у Светите Отци, които тълкуват Свещеното Писание. Само трима от тях са наречени от Църквата богослови – св. апостол и евангелист Йоан Богослов, св. Григорий Богослов и св. Симеон Нови Богослов. Сред тези, които се наричат богослови, защото били овладели техниката и методиката на научното-богословско знание могат да се намерят и такива, които заявяват, че Христос не е възкръснал. Те обаче били „научно оборудвани за състезание със Светите Отци на Източната Църква! Добре, че дошъл Петър I, та нещата се оправили.

Най-потресаващото мнение за Руската Църква в отношенията ѝ с държавата обаче принадлежи на друг един богослов, който по някое време е дори ректор на т.нар. Московска богословска академия Александър Введенский[16]. Поставил се още в първите години на съветската власт в услуга на военния комунизъм Введенский публикува през 1923 г. капиталния си труд Църквата и държавата, във въведението на който пише без капчица срам: Църквата беше опора на монархията. Когато монархията рухна, църквата увисна във въздуха… Монарх сега няма: революцията го измете. Какво да се прави?... Най-добрите (но твърде малобройни) сили на църквата искат на поставят църквата не във враждебни, а в дружески отношения с освободения народ. Но мрачната реакция на църквата е силна. Тя се е притаила. Но скоро ще надигне глава. Докато революцията се развива, всички реакционни сили се сплотяват около църквата[17]. Когато пише тази книга Введенский е все още клирик на Московската патриаршия, но скоро ще създаде с размах и с подкрепата на щиковете Обновленческата църква.

Как се стига до такава радикална промяна на разбирането за Венчанието за царството, което е актът на установяване на Русия като държава? На русите вече им е внушено това, за което говори масонът Карташов: Истеричната натура на Грозни, стараеща се да закрепи централизираното самодържавие с терористични и кървави мерки и извращавайки го с това до деспотичен абсурд, дълбоко поколебала наместените социални спойки на младата държава. Дошло така нареченото смутно време. Изглеждало, че със Светата Рус е свършено… За историците е почти чудо започналото национално възстановяване изпод развалините с лозунга: Да умрем за православната вяра, за дома на Пресвета Богородица, за гроба на московските светители! И въстанали, и създали нова династия и отново укрепили православното царство. Така от опит православната душа спасила Русия…[18].

Академичното богословие на Карташов очевидно не познава представата за Божията воля или не си позволява да я намесва, когато преподава учението си за Святата Рус и нейната православна народна душа, която създала нова династия… На православния революционер Введенский обаче това учение пасва отлично, за да служи на един атеистичен режим убеждавайки русите, че тяхната православна душа и Православната Църква са две сражаващи се сили, като душата, която той нарича „свободният народ, и атеистичният болшевизъм, садистично убиващ епископи, свещеници, монаси и миряни, са едно и също.



[1] Еврейская энциклопедiя, Санкт-Петербург, 1908-1913, т. 8, с. 391 (749).

[2] https://mospat.ru/ru/documents/social-concepts/iii/

[3] https://mospat.ru/ru/2017/08/18/news149230/

[4] http://sobor.by/hoteev-beginwest.php

[5] Николай Александрович Бердяев (1874-1948). Критик на революционно настроената интелигенция, основно в труда си „Духовната криза на интелигенцията. През 1913 г. е осъден на депортация в Сибир за статията „Гасители на духа, в която говори за синодалната реакция срещу роденото сред руски монаси на Атон движение за прослава на „Името Божие. След революцията от 1917 г. е арестуван два пъти и изселен през 1922 г. Умира като емигрант във Франция. Руският православен антимодернистичен сайт „Антимодернизм.ру, препечатван от българския „budiveren.com, поставя Бердяев в списъка на модернистите в Православието.

[6] Н. А. Бердяев, Духовный кризис интелигенции, Санкт-Петербург, 1910, с. 221.

[7] Пак там, с. 223.

[8] Константин Петрович Победоносцев (1827-1907) е руски публицист, юрист, преподавател по гражданско право, личен лектор на престолонаследниците Николай Александрович и неговия по-малък брат Александър Александрович, бъдещият император Александър III, личен приятел с Фьодор Михайлович Достоевски и водеща църковно-административна фигура – оберпрокурор на Св. Синод на РПЦ, длъжност въведена след църковната реформа на Петър I от 1724 г. Смятан за „сив кардинал на държавното управление по времето на Александър III, върху когото имал голямо влияние.

 [9] Н. А. Бердяев, Духовный кризис, с. 201.

[10] К. П. Победоносцев, Церковь и государство, Московский сборник, 1896, VΙ.

[11] Пак там, I.

[12] Антон Владимирович Карташов (Карташёв) (1875-1960) е последният обер-прокурор на „Светейший правителстующий синод на РПЦ, министър на изповеданията при Временното правителство на Керенски. Подготвил самоликвидацията на института на обер-прокурорите и предаването на църковната власт изцяло в ръцете на Поместния събор на Църквата в 1917-1918 г. Доцент на Университета в Сакт-Петербург от 1900 г., професор по История на Русия в Сорбоната между 1922 и 1939 г., doctor honoris causa по църковна история на Православния богословски институт „Свети Сергий в Париж от 1944 г. Член на масонската ложа „Велик изток на народите на Русия и член на Върховния съвет на тази ложа между 1905 и 1917 г. – виж: http://samisdat.com/5/23/523r-lvs.htm. Автор на „История на Руската Църква. Активен участник в икуменическото движение, във връзка с което е разпитван от Гестапо във Франция, където емигрира, но не е арестуван. Участник в „Конгреса на православните богослови в Атина през 1936 г. заедно с прот. Сергий Булгаков и  прот. Г. Флоровский. Умира в емиграция.

[13] Карташев А.В., Русское христiанство, Путь. — 1937. — № 51. — С. 19-31.

[14] Тоест от началото на църковната реформа на Петър I през 1721 до 1918 г., когато Църквата няма патриарх и се ръководи от държавни чиновници.

[15] А. В. Карташев, Очерки по истории Русской Церкви, том 2, Москва, Терра, 1992, с. 318

[16] Александър Иванович Введенский (1889-1946) – е руски духовник, протоиерей, в разкол – митрополит, лидер на т.нар. „Обновленческа църква, която сътрудничи на болшевиките и съветската власт в периода 1922 – 1946 г. Женен два пъти, докато е митрополит. Ректор на т.нар. Московска богословска академия, открита през 1923 г.. От 10 октомври 1941 г. се обявява за „първоиерарх на Православните Църкви в СССР. След като Сталин рязко изменя курса на репресиите срещу РПЦ и мнозинство от „обновленнците пишат покайни писма и се вливат в каноничната Църква през 1942-43 г. се опитва да запази структурата на „Обновленската църква и след като не успява през юни 1945 г. се обръща към Св. Синод на РПЦ с молба да бъде приет в юрисдикцията на Московската патриаршия. През септември с.г. получава отговор, че може да се присъедини в РПЦ в качеството си на мирянин, а единствената длъжност, която може да приеме е редови сътрудник на „Журнал на Московската патриаршия. Умира от паралич няколко месеца по-късно.

[17] Прот. А. И. Введенский, Церковь и государство, Москва, 1923, с. 3.

[18] А. В. Карташёв, Православие и Россия, https://azbyka.ru/otechnik/Anton_Kartashev/pravoslavie-i-rossija/