С помощта на разузнавателната си култура, която предполага качества на планиране на операцията, откриване, издирване и връзка с подходящите хора и прецизна информационна хигиена, докато изобличенията не взривят ежедневието на публичността, Сноудън си е осигурил съдействието едновременно на режисьорката-документалист Лора Пойтрас (Laura Poitras) и журналистите Глен Грийнуолд (Glenn Greenwald) и Юън МакАскил (Ewen MacAskill) от британския Гардиън.
Сноудън запознава своите съмишленици
с наличните свидетелства направо пред камерата, която улавя ежедневните промени
във външния му вид причинени от неизбежния стрес, причиняван от трудния за
осмисляне риск.
Сведенията се огласяват лавинообразно, като кулминацията е в разкритието, че американците са подслушвали и лидерите на съюзниците си, между които и Ангела Меркел. От дистанция на времето е трудно да съобразим това, но откровенията на бившия агент на ЦРУ и АНС идват след друго гигантско разочарование – световната финансова криза и фалита на Гърция вследствие на спекулациите на протежираната от правителството американска банка Голдмън Сакс. В хода на разговорите пред камера става ясно и това, че американските агенции съвсем не са единствените тотални подслушвачи. Те дори има хляб да ядат, за да стигнат англичаните, които тихомълком и значително по-обиграно и дисциплинирано регистрират личните и служебните, корпоративни и държавно-административни разговори и кореспонденция буквално навсякъде по света.
Младежът, който следвал семейната традиция да служи на родината си, не стигнал спонтанно до решението да разкаже на обществеността за грозотата на тайната действителност. През 2007 г. той е изпратен под прикритие в Женева като част от програма за подслушване на международните представители, за което си спомня по-късно: „Много от това, което видях в Женева, наистина ме разочарова, как моето правителство работи и какъв е неговият отпечатък върху света. Осъзнах, че съм част от нещо, което прави далеч повече злини, отколкото добро.”
Първите изобличителни публикации се появяват на 5 юни, като все още не се огласява името на източника. То става ясно от публикациите на Уошингтън поуст и Гардиън на 9 юни. Реакцията е светкавична. Прокуратурата в САЩ издига обвинения, между тях и за шпионаж, макар разкритията да са предоставени на обществеността, а не на друга държава.
Филмът със затворения в хотелска стая в Хонконг Сноудън опровергава паническите обвинения на американската администрация, че двадесет и девет годишният идеалист е вършил това в интерес на чужда разузнавателна агенция.
Заснетото от Лора Пойтрас на всичко отгоре получава Оскар за документален филм за 2014 г. С това триумфът на справедливостта в борбата на честния човек срещу системата не приключва. През 2016 г. не кой да е, а самият Оливър Стоун, създателят на филми изобличаващи заговора за убийството на Кенеди и неукрасената същност на Виетнамската война, снима игрален филм със заглавие „Сноудън” с Джоузеф Гордън-Левит в главната роля. Филмът не е особено добре приет, макар да е прожектиран в американски киносалони. Прибира с пет милиона по-малко от вложените за създаването му. Друг е въпросът, как така бруталните силови структури на толкова мощни държави позволяват създаването и разпространението на такъв изобличителен продукт? Просто глобализмът, който разчита и на американския управленчески ресурс, извлича полза както от осъществяването на проектите за тотално следене, така и от съпротивата срещу тях. В първия случай разработките върху разнородното население на Щатите ще се приложат в световен мащаб, а антидържавните настроения ще послужат за мотивация и оправдание за разрушаване на границите и създаването на глобалната държава, когато му дойде времето.
Днес, тринадесет години по-късно, Сноудън е вече позабравен. САЩ имат добре смазана система за отразяване на изобличения дори от такъв мащаб. Винаги може да се каже, че това са грешки или дори престъпления на предишния президент и неговия екип. Това едва ли ще уплаши когото и да било от набедените със задна дата предвид сериозния тренинг на американеца да води нескончаеми дела за обезщетения.
Във всеки случай аферата Сноудън предизвиква интензивна работа по ремонт на законодателството и правилниците на отделните ведомства.[2] Предприетите мерки не могат да се нарекат дори половинчати. Те напомнят старата смешка за оня, който се опитвал да си оправи леглото, без да става от него. За сметка на това ден след ден, седмица след седмица, месец след месец откритите дебати се отразяват в електронните медии като свидетелство за реална демокрация.
Връщам се към този случай поради няколко причини, проблясващи, както напоследък се случва, в недовидяното.
Първата е тривиална за подобни случаи. По средата на полет от Хонконг до Латинска Америка, където Сноудън се надява да е защитен, засяда в международната зона на московското летище Шереметиево. Тук научава, че американският му паспорт е анулиран и не може да продължи пътя си с прехвърлянето на друг полет. Естествено получава предложение за политическо убежище, което му се струва опасен ход, тъй като така ще даде основание да се мисли, че е предизвикал международен скандал в качеството си на двоен агент в полза на руснаците. Билетът му е купен от Аерофлот в Хонконг с паспорта, докато е редовен, от което би трябвало да следва, че трябва да му се разреши да продължи, а казусът с валидността да остане за властите в крайната дестинация. Но не. Беглецът засяда. Според очевидци още тогава му се предлага да премине на работа при руснаците. Той отказва.
Международният отзвук е толкова силен, че на 15 юни 2013 г. стотици демонстранти в Хонконг изразяват протест срещу следенето на интернет трафика и внасят протеста си при американския консул в града. На 19 юни известният администратор на WikiLeaks Джулиан Асандж се обръща към правителството на Исландия да даде убежище на Сноудън, а исландски бизнесмен, свързан с Асандж, подготвя частен самолет да го превози, в случай, че въпросът се реши положително. Това няколкодневно закъснение на Асандж опровергава лансираната от екипа на УикиЛийкс версия, че от самото начало са планирали извеждането на Сноудън в Исландия. Фактът пък, че той въобще не стига дотам, говори за липса на подготовка на исландското правителство, което с лекота би издало пасаван (временен документ за самоличност за пътуване в чужбина). Това предпоставя засядането на руска територия. Защо? Най-вероятно, защото за засегнатите от скандала е най-изгодно той да си остане там. Това пък защо?
Полетът на Аерофлот от Хонконг до Москва трае около десет часа и половина. Във филма се вижда как режисьорката и водещият журналист извеждат Сноудън тихомълком и вероятно по същия начин го качват на самолета. Репортаж на БиБиСи от 23 юни от летище Шереметиево обаче съобщава, че Сноудън е пристигнал в 17:10 с полет SU 213 на еърбъс на руската авиокомпания Аерофлот, “но се смята, че той е само в транзитната зона, преди да замине за Венецуела или Еквадор през Куба”.[3] Руските медии съобщили, че „е бил взет от летището от кола на венецуелското или еквадорското посолство.”
Британците са обиколки пред братовчедите, както в разузнаването се именуват взаимно с американците, и все пак: по какъв начин британската информационна агенция разполага с подробности за полета с руската авиокомпания и е на място при пристигането?
Хонконг е доскорошна британска колония и е разбираемо да съществуват връзки на всички нива в присъединената към Китай през 1997 г. територия.
Естествено трудно е за вярване руските медии да не са разпознали с точност колата на „венецуелското или еквадорското посолство”. В репортажа на БиБиСи се посочва, че на летището са забелязани коли на Еквадорското посолство и се прилага снимка, на която се виждат разпознаваеми номера на колите и еквадорско знаменце на една от тях. Какво може да причини колебанието на руските медии на кое посолство е тази кола? Те не се ли ползват с предимство пред чуждестранните кореспонденти на собствена територия? Защо тази подробност се споменава, ако не с цел да се създаде определено внушение? С каква цел такова внушение е нужно на руснаците? Те на чия страна са в случая?
Говорителят на Путин Дмитрий Песков декларира, че руските власти не са в течение на пристигането му от Хонконг в руската столица. А нали го спират поради анулиране на паспорта му. Какво е това? Липса на координация между летищните власти и щаба на Путин или в строгата пирамидална йерархия на руското управление някой ще си позволи на не докладва навреме за пристигането на Сноудън на Шереметиево? Стига!
Очевидно е, че вече тече интензивен диалог по дипломатически и разузнавателни канали.
По време на полета или след като Сноудън е вече в транзитната зона официален представител на хонконгското правителство обявява, че той е заминал за трета страна. Това изявление очевидно е предназначено да отрази опитите за натиск върху Китай или направо върху хонконгската администрация да го предадат на американците.
Уикилийкс пък записва участие като съобщава в Туитър, че са помогнали на Сноудън да замине от Хонконг и да намери политическо убежище в демократична страна. Всъщност Сара Харисън, активист, журналист и редактор на тази нашумяла организация, наистина помага и изглежда е в основата на отпътуването му от Хонконг. Сноудън разказва няколко години по-късно: „Хората отдавна приписват егоистични подбуди на желанието на Асандж да ми помогне, но аз вярвам, че той беше искрено отдаден преди всичко на едно – да ми помогне да избегна залавянето. Фактът, че това включваше и предизвикване на американското правителство, беше просто бонус за него, странична полза, а не самата цел. Вярно е, че Асандж може да бъде егоцентричен и суетен, своенравен и дори да проявява грубост – след остър спор, възникнал едва месец след първия ни разговор (проведен чрез текстови съобщения), повече никога не съм общувал с него, – но той също така искрено се възприема като борец в историческа битка за правото на обществеността да знае; битка, която е готов да спечели на всяка цена. Именно затова смятам, че е твърде опростенческо да се тълкува помощта му единствено като проява на интригантство или самоизтъкване.”[4]
В края на краищата „демократичната страна”, въпреки нежеланието на беглеца се оказва все пак Русия. Предлага му се убежище за една година като на политически емигрант. Впоследствие срокът е удължен на три години. Изкуственият интелект на Гугъл убеждава, че през 2020 г. Сноудън е получил право на постоянно местожителство в Русия, а през 2022 и руско гражданство, живее в Москва в района Люберци.
С това високоволтовото напрежение от шпионския скандал се заземява.
През септември 2019 г. излиза цитираната по-горе автобиографична книга на Сноудън „Permanent Record” (Постоянен запис). С книгата започва осветяването на една друга богата на многозначителни нюанси страна на проблема свързан с бившия американски служител. Един от тези нюанси подсказва тенденция, характерна за организацията на американската система за отбрана и обществено охранителна дейност.
Освен очевидната възможност за необяснима координация на службите на страни, смятани за официални антагонисти, от случая Сноудън изплува още един важен детайл. Това, че в световен мащаб военно-разузнавателната индустрия преминава в частни ръце. Приватизацията на сектора практически го поставя на наднационално ниво. Най-видимо това се случва в Америка, но там се възприема като естествен процес по подразбиране.
В последните три десетилетия, чието начало се поставя с изоставянето на системата на съветския социализъм и опитите за адаптация на Източна Европа към пазарна икономика, сред неизбежните американски детективско-шпионски телевизионни сериали се появяват неразбираемите сюжети за някакви частни силови организации, които шетат където си искат по света и за които не важат никакви местни закони. В защита на някаква справедливост, основана на непонятна етическа система, героите на тези сериали, „наказват” някакви местни злодеи чрез отвличане и предоставянето им на чужда правосъдна система, или за по-голяма експедитивност ги убиват на място.
Тези сюжети имат своята предистория още от началото на Студената война с героичните подвизи на Бонд, на „Отмъстителите” (The Avengers, The New Avengers и т.н.), следват ги „Вътрешни граници” (Crossing Lines) и пр., списъкът е лесен за допълване от всеки телеман. Каква е целта на производство и разпространение на подобни продукции в страни, в които пари не се дават току-така за нещо, което не носи печалба? Целта е да се придобият ранни навици да си представим, че живеем в свят без национални очертания, в който обаче има охранителни структури с наддържавни пълномощия.
Междувременно подобни структури се създават и агресивно заемат нишата опразнена от абдикиращата държавност. Появява се парадоксът тези структури да поставят под тотален контрол национални общества, но да преминават постепенно в ръцете на наднационални ведомства. В този смисъл САЩ са особено подходящ полигон за тяхното изпитание.
След поразяването на Кулите-близнаци от 11 септември 2001 г. и последвалите войни в Ирак и Афганистан частните фирми, т.нар. военни контрактори (defense contractors), между които Blackwater (създадена през 1996 г. от Ерик Принс), DynCorp и KBR получават договори за милиарди долари от Пентагона и Държавния департамент (американското Външно министерство). Около 2011 г. вече съотношението на наемници, командвани от частни фирми, към редовни военнослужещи в американските военни сили на терен е 155 000 наемници към 145 000 войници. Този процес тече по същото време на територията на локалните войни в страните в бившия Съветски съюз, най-вече в Кавказ и границите с Афганистан. Достатъчно е да посочим активността на руската Вагнер, прочула се във войната с Украйна, но с много по-сериозна активност в дузина африкански страни.
Може да се каже, че по настоящем частните военните компании представляват гръбнака на военно-промишления комплекс на САЩ. Обхватът на дейностите на комплекса излиза отдавна извън традиционната територия на земната география. Само аерокосмическата индустрия в координация с отбраната се захранва с около 1 трилион щатски долара годишно и ангажира около 2 200 000 души.
Да кажем няколко думи за частните компании в областта на разузнаването и свързаните с него високи технологии, които работят в тясно сътрудничество с Пентагона и ЦРУ. Това са Constellis (заедно с наследниците на бившата Blackwater / Academy), които са водещ доставчик на технологии за управление на риска и тактическа сигурност за държавни агенции на САЩ в зони с висок интензитет на конфликти. Booz Allen Hamilton са технологичен и разузнавателен гигант, който печели милиарди долари годишно от договори с Агенцията за национална сигурност (NSA), която е фактическият работодател на Сноудън, дори, когато се е водел на работа в граждански фирми за високи технологии, и други ведомства. Посочените фирми осигуряват анализи на данни, внедряване на AI в отбраната и геополитическо разузнаване. CACI International Inc. е специализирана в ИТ решения за отбраната, киберразузнаване и поддръжка на тактически комуникационни мрежи на бойното поле. Palo Alto Networks са една от най-големите платформи за киберсигурност в света, фокусирана върху мрежова сигурност от следващо поколение, облачна защита и автоматизирано откриване на заплахи с AI. CrowdStrike са световен лидер в защитата на крайни устройства (endpoints). Нейната платформа Falcon защитава над половината от компаниите във Fortune 500 и американския държавен сектор. Fortinet са водеща компания в сферата на мрежовата сигурност (firewalls) и защитата на центрове за данни в ерата на изкуствения интелект.
Изброявам всички тези данни от открити източници в интернет, за да може читателят да добие представа за гигантския мащаб на индустрията, която в някакъв исторически момент се заема със задачата да обхване част от населението на САЩ, без да има не само основание, но и причина във вид на възникнало подозрение. Сноудън очевидно не може да си обясни, защо на американската администрация и е нужно да следи така подробно толкова много напълно невинни хора, които като че ли са избирани на посоки? За да се отработи масовото следене в един бъдеш свят без граници, ръководен от един световен център.
Тази индустрия не е предназначена единствено и само за отбранителните цели на САЩ, но до вярната картина не можем да стигнем по пряк път, ако не прехвърлим една поредна планина от сведения.
В „Постоянен запис” Сноудън пише: „На 26 годишна възраст бях привидно назначен в Dell, но продължавах да работя за АНС.[5]
Излизането на книгата предизвиква ново обвинение срещу него от страна на прокуратурата в САЩ. Този път става дума за разгласяване на служебна тайна в нарушение на подписано от него споразумение. Новото дело го бетонира в Русия, макар че би трябвало да е сляп, за да не си дава сметка, че правителството на новата му родина следи по същия начин когото си пожелае. Нали в края на краищата на противоположната сила в международната политика е логично да се отговори адекватно и реципрочно. Само че Сноудън тук няма достъп до разузнавателни данни, няма и да има, а и едва ли ще пожелае да има, защото не може да си дава сметка, че и да успее да избяга, няма къде да се скрие.
Опитвайки се обобщи за евентуалните си читатели какво е естеството на неговият личен протест, Сноудън пише: „Създавайки глобална система, която проследяваше тези идентификатори (от всички видове електронни устройства, които човек ползва) във всички налични канали за електронна комуникация, американската разузнавателна общност си осигури възможността да записва и съхранява завинаги данните за живота ви.
Сноудън би трябвало да си дава сметка, че за шестте години от заселването му в Русия до издаването на книгата дигиталните технологии са напреднали с десетилетия напред. За да обясни на читателите си, които нямат техническа култура, какво всъщност се върши, той обяснява: „След като американските разузнавателни служби се убедиха, че е възможно пасивно да събират цялата ви комуникация, те започнаха и активно да се намесват в нея. Като „отравяха” предназначените за вас съобщения с фрагменти от атакуващ код – т.нар. „експлойти” (exploits), – те си осигуриха възможност да завладеят не само думите ви. Вече можеха да поемат пълен контрол над цялото ви устройство, включително камерата и микрофона му. Това означава, че ако четете това в момента – точно това изречение – на някакво съвременно устройство като смартфон или таблет, те могат да следят действията ви и да виждат какво четете. Могат да засекат колко бързо или бавно прелиствате страниците и дали четете главите последователно, или прескачате части от текста. И с готовност биха търпели гледката към ноздрите ви или движението на устните ви, докато четете, стига това да им осигурява търсените данни и да им позволява да потвърдят самоличността ви”.[6]
За какво е възможно Сноудън да не си дава сметка?
Първо, че не само американските служби прекрачват закона и второ, че всяка отделна национална стратегия е част от общата стратегия на глобализма за световен обхват на човешката индивидуалност. Смело казано, нали?
За да проверим дали не отиваме твърде далеч, нека се обърнем към достъпното в мрежата по въпроса за дигитализацията – гръбнака на това, което прави изобличенията на Сноудън актуални.
Какво точно означава дигитализация?
Според сайта на световно известната германска фирма Сименс[7] „дигитализацията е процес на свързване на дигитализираната информация
чрез дигитални
близнаци и цифрова нишка да се получат подробни прозрения, които могат да
бъдат използвани за трансформиране на бизнес процесите и създаване на нови
възможности за продуктова
иновация”.[8]
С други думи същото, което прави АНС с личните данни на американците, но в
положителен смисъл и при доброволно предаване на информацията с цел реализиране
на печалба. При това проблемът за личните данни става второстепенен
икономически казус, който изисква съгласието на предоставящия данните си. Нали
се сещате как поне 80% от сайтовете в интернет ви уверяват, че ви искат личните
данни, за да ги „защитават”, без да ви обясняват от кого и поне 50%
искат разрешение да ги използват за търговски цели? Предавайки данните си за
улеснение при получаването на някаква услуга по дигитален път, вие предоставяте
данни за самоличността си, за банковите си сметки и местонахождението си, но го
правите доброволно, защото това улеснява получаването на услугата. Къде е
разликата с това, което върши АНС? Агенцията не дава нищо в замяна. Е, при
по-гъвкава политика на следващите управляващи това ще бъде отчетено и
корекциите ще бъдат въведени.
Плащането с
банкова карта, което се смята за голямо улеснение, оставя следи и информация за
възможностите ви, източниците на доходи, движенията ви, предпочитанията ви, при
това не е нужно някой да ви хаква устройствата. Вие се съгласявате с
предоставянето на данните си в момента на получаването на банковата карта.
Делът на дигиталната търговия от всякакъв мащаб, до поръчка на храна и
повикване на такси, става част от несекващият информационен обмен срещу който
няма логика да се съпротивлявате, след като сте в играта доброволно. Същото се
случва с електронно таксуване в градския транспорт, с резервацията на
самолетни, влакови и автобусни билети онлайн.
Всяка държава
от Европейския съюз, в това число и България, има свое министерство на
дигитализацията, независимо от името, което носи. Само че дигитализацията
съвсем не е само европейска или само американска политика.
В Русия същата стратегия се нарича „цифровая трансформация” (ЦТ) или съвсем буквално „електронное правительство” и официално е стартирана на 7 април 1994 г. с регистрацията в IterNIC на национален домейн .ru за Руската федерация.[9] Впоследствие, 11 години преди бягството на идеалиста Сноудън в Хонконг през 2002 г. по време на номиналното управление на президента Дмитрий Медведев и премиера Владимир Путин се създава „Федерална целева програма Електронна Русия”, която трябва да се развие в периода 2002-2010 г. На заседание на Държавния съвет на Руската федерация на 17 юли 2008 г. Медведев огласява намеренията на държавното управление в текст озаглавен „За реализацията на Стратегията за развитие на информационното общество в Руската федерация”.[10]
На 1 ноември 2008 г. Медведев подписва Указ, с който се създава „Съвет при президента на Руската федерация по развитието на информационното общество в Руската федерация”. Помпозното име, в което на два пъти се изписва името на държавата, достатъчно ясно показва значението на проекта. Година по-късно през 2009 г. Медведев казва на съвместно заседание на Държавния съвет и Съвета за информационното общество, че към 2015 г. всички услуги, които извършва държавата за граждани и организации, трябва да са „приведени в електронен вид”.
Подобни радикални промени в
руското общество срещат неизменно липсата на подготовка на администрацията,
която е съставяна предимно от лоялни на управляващите и едва на второ място от
специалисти. Съществена пречка пред въвеждането на дигитализацията в
управлението е и т.нар. „принцип на недоверието” (пренесен и в страните
под съветска зависимост), възприет още по времето на Петър I, според който
просителят в държавно учреждение трябва неименно да доказва с документи гарантираните му от закона права, вместо това
да установява администрацията с проверка в регистрите. Този принцип се превръща
в административен етикет на демонстрация на зависимост на просителя пред
институцията, която трябва да го обслужва.
Тези обстоятелства водят до „разпореждане на Правителството на Русия” №1815 от 20 октомври 2010 г. за приемане на държавна програма „Информационно общество”, с която се създават „многофункционални центрове” (МФЦ) за цялостна и ефективна система на използване на информационните технологии, чрез които гражданите трябва да получат максимални изгоди. За първо време изгодите са за работещите в тези бюджетни учреждения, които по замисъл трябва да предоставят административни услуги „на едно гише” след еднократно обръщане на заявителя.
Следващата стъпка на мега проекта Електронно правителство се намира на етап „Национален проект „Цифрова икономика” планиран да се разгърне в периода 2019-2024 г.
Сериозността, с която руската държава се отнася към цифровизацията, може да се долови от няколко значителни административни промени
Едно от най-старите министерства на руските правителства, което при основаването си на 15 (27) юни 1865 г. се нарича „Министерство на пощите и телеграфа на Руската империя” и което по путиново време носи названието „Министерство на масовите комуникации на Руската федерация” се преименува в „Министерство на цифровото развитие, връзките и масовите комуникации на Руската федерация” с президентски указ от 15 май 2018 г. Уедряването на това министерство се осъществява на 20 ноември 2020 г. като към него са придадени съществувалите дотогава Федерална агенция по печата и масовите комуникации и Федералната агенция по връзките. Задачите, които му се поставят би трябвало да смутят Сноудън: изработване на държавна политика и нормативно-правно регулиране в сферата на информационните технологии (включително използването на информационните технологии при формирането на държавните информационни ресурси и обезпечаването на достъпа до тях), електронните връзки (включително радиочестотния спектър), пощенските връзки, масовите комуникации и средствата за масова информация, в това число електронните (включително развитието на интернет мрежите, телевизионните системи, в това число цифровите), и така нататък до „обработка на личните данни”.
В книгата на Сноудън от 2019 г. разбираемо не се коментира нищо от това. Дори да е научил руски, едва ли си позволява да рови в интернет, тъй като си дава сметка, че всяка негова стъпка се следи. А и къде ще отиде, ако реши, че разлика няма?
Друг показател за вниманието, което Руската федерация отделя за проекта Цифрова икономика е разпределението на средствата по перата на федералните проекти, които съставят глобалния. Общата сума, определена през 2018 г. се равнява на 19, 41 милиарда долара по сегашния курс на валутата. От тях най-значителната сума от приблизително 9, 174 милиарда долара е отделена за информационна инфраструктура. Следват Цифровите технологии с приблизително 5 366 480 400 щатски долара и Цифровото държавно управление с два пъти по-малка инвестиция. За информационна безопасност са отделени десет пъти по-малко средства, отколкото за цифровото управление, което доста красноречиво показва приоритетите, както и липсата на сериозни опасения за нуждата да се противодейства на традиционните външно политически опоненти. А това не подсказва ли координация между тях?
Може ли да се каже, че националните системи за електронно управление, част от които е и електронният контрол, са си вътрешни работи на отделните държави и подозренията, че става дума за глобален проект са просто теории на конспирацията?
Може, но само при положение, че не съществува международната банкова система. Тази структура, която не покрива само още неоткритите племена в Амазония и жителите на остров Северен Сентинел в Бенгалския залив, е действителната връзка между всяка съществуваща държава по света, независимо дали е във война с други държави. Всичко, с което човек живее, минава през банковата система, защото струва пари. Това, което все още е безплатно, рано или късно ще бъде поставено под контрол, с изключение на въздуха, който дишаме.
Процесите на дигитализация, осъществявани като държавна стратегия, продължават да се развиват дори в държави, които се намират във война. Това не е ли най-сериозното доказателство за глобалната координация на процеса? Ярък пример е едновременното развитие на дигитализацията и в Русия и в Украйна.[11] Ако щете, вярвайте, но същото се отнася и до Иран в разгара на войната за Ормузкия проток![12] В същото време Израел отчита, че 70 процента от административните услуги в страната са дигитализирани, което върви в пакет с разширяване на приложението на Изкуствен интелект във всяка област на дигитализацията.[13] Възможно е, разбира се, в дигитализацията и кибернетизацията на своето управление и икономика всяка отделна страна да си мисли, че укрепва своите отбранителни способности. Също толкова очевидно е обаче, че едновременното развитие на инфомационните технологии, дигитализацията във всички сфери на икономиката, бита и управлението, и особено интензивното развитие и навлизане на Изкуствения интелект (AI) в тези процеси създават предпоставка за обединено глобално управление, преминаването към което изглежда решимо и успешно в много съкратени срокове. Това, което по времето на бягството на Сноудън изглеждаше възможно, но трудоемко, сега се решава за минути с AI.
Между другото нещата с AI са отишли толкова напред в Съединените щати след изобличенията от 2013 г., че вече има и организирана съпротива и тя е свързана с прототипа на оскаровата роля на Джулия Робъртс от филма „Ерин Брокович”. Да, за самата Ерин Брокович става дума. Реалната Ерин, която без юридическо образование направи смешни маститите адвокати на могъщи компании, принудени да платят нечувано до този момент обезщетение, се заела да организира обществеността срещу безогледното построяване из целите Щати на бетонните основи на повече от 5400 „центрове за данни” от около 11600 по целия свят![14] Хората сами търсят Ерин, защото й се доверяват, а проблемите са много сходни с тези на хората, които тя е защитавала, както е показано във филма. На много места спира тока без да ги уведомят, което е неприемливо там, където хората си плащат и искат реална услуга срещу парите си. Когато пък идват сметките за ток, те са завишени шесткратно – от 50 на 300 долара. Водата спира или от крана тече слаба струйка кафява течност, която не става за пиене. От Бразилия пристигат вести, че и там хъбовете растат като гъби, естествено в близост до населени места. И това не е всичко. На много места се усеща постоянен нискочестотен тътен, вероятно от гигантските охлаждащи системите вентилатори, който достига нива на шума на двигател на самолет. На места има „постоянно светлинно замърсяване”. Свръх технологичните икономики биха могли да се справят с тези проблеми, още повече развитите държави имат министерства за опазване на околната среда. Очевидно обаче се бърза. Защо ли? Идва ли времето за глобалната държава?
В началото на документалния филм на Лора Пойтрас активист против тоталното следене разказва пред млади американци как комбинацията от данните ви в банковата карта, нейната употреба там, където пазарувате, вашият клетъчен телефон и вашият личен компютър дават информация на този, който има властта да ви следи. Сноудън доказва, че не е задължително да сте специален обект за проследяване. Достатъчно е да сте жив човек.
Какво значение има това, че толкова важни за държавността сектори преминават в частни ръце и в САЩ и в Русия и навсякъде другаде? Какво друго освен, че това е етап от постепенното разграждане на държавността. Оттам нататък е достатъчно държавните глави да се държат като завършени идиоти и националната гордост хваща пневмония.
Съществуват още два детайла към обрисуваната дотук картина.
Антените на мобилните оператори могат да излъчват вълни, които да се отразяват по определен начин на човека, на здравето и самочувствието му, да го въвеждат в криза и соматична и психическа. В това отношение военната „наука” е отишла много напред.
Антените обаче ще се заменят от свръх мощна сателитна система. Мъск вече работи по това. През това време ту тук, ту там избухват военни конфликти или държавните глави на традиционни съюзници започват да се заяждат, да се обвиняват и накрая заплашват.
С православната ни Вяра Бог ни е дал един особен инструмент да се ориентираме в лабиринтите на усложнения от страстите ни свят - Свещеното Писание, което по тайнствен начин съдържа и това, което предхожда историята, и това, което идва след нея. Всичко което се случва и ще се случва, ни е вече разказано: "Ще чувате боеве и вести за войни. Внимавайте, не се смущавайте, понеже всичко това трябва да стане; ала туй не е още краят. Защото ще въстане народ против народ, и царство против царство; и на места ще има глад, мор и трусове; а всичко това е начало на болки.” (Матей 24:6-8)
Заедно с войните маси отчаяни хора от Африка и Азия се опитват на нахлуят в Европа и само на пълния глупак не му е ясно, че това привидно хаотично движение е направлявано.
Хаосът постепенно ни лишава от уюта на познатия ни свят, за да ни потопи в ужаса на неуправляемата и трудна за преодоляване ненавист.
Народите изморени и обезверени ще се молят да се появи някой, който да е способен да се оправи с всичко това. И той ще дойде представяйки се за Помазаника.
Когато дойде заместителят на Христа, ще донесе „мир”. Безсмислените войни, които сега разпалват и водят предтечите на антихриста, ще спрат, за да му се поклонят народите като на миротворец. Тогава развратът ще бъде гражданско право, а правото да се упражнява – „ценност”.
Тогава никой няма да може нито да купува, нито да продава, ако няма знака на звяра (Откровение 13:17).
Християните ще бъдем гонени, но Бог няма да ни остави, стига да опазим вярата!
Вярата ни ще бъде постоянно поставяна на изпитание. Тези от нас, които не са възпитавали волята си в годините на спокойствие, ще бъдат изкушавани да се питат, къде е Бог да ни помогне?
Бог е с нас, стига да опазим вярата и да устояваме докрай на бесовските нападения.
Макар и с най-качествен интернет, България се оказва сред най-слабо дигитализираните страни. И не е само това, но да не се повтаряме!
Бог да ни пази! Амин.
[4] Permanent Record, p. 182.
[5] Snowden Edward,
Permanent Record, Metropolitan
Books, 2019, p.7.
[6] Permanent Record, p. 196.
[7] Siemens
Aktiengesellschaft е компания, основана в Прусия през 1847 г., сега с клонове в
190 страни и 285 производствени предприятия, от тях 125 в Германия. Има
380 000 служители. По време на първите демократични избори в България през
1990 г. софтуера на Сименс брои гласовете и е заподозрян, според проф. Михаил
Константинов, член на Централната избирателна комисия, че унищожава всеки
девети глас за СДС в полза на управляващата партия на комунистите. До момента
не е известно Сименс да са дали обяснение за това.
[8] https://www.siemens.com/bg-bg/technology/digitalization/
[9] Домен RU: вчера, сегодня, завтра. http://web.archive.org/web/20231202190144/https://i
nfo.nic.ru/st/61/out_1076.shtml
[10]
http://kremlin.ru/events/president/transcripts/819
[11] Виж сайта на
украинското Министерство на цифровата трансформация: https://thedigital.gov.ua/ministry
[12] https://www.techpolicy.press/irans-case-should-put-an-end-to-illusions-about-digital-sovereignty/
[13]
https://www.jpost.com/israel-news/article-900997
[14] https://www.24chasa.bg/mezhdunarodni/article/23482922
