неделя, 4 юли 2021 г.

ХРИСТИЯНИ, НО ДОКЪДЕ?

Европа се смята за християнска, но първостепенна ценност за нейната обединена държавност било да държи на подрастващите да се проповядва хомосексуализъм. Моля да ме извините за бруталния пример, но по-подходящ не мога да намеря – Европа днес има право да се нарича християнска, колкото благословената със зачатие жена може да е „малко бременна“. Или е, или не е.

Обществото се развивало. Това, което до вчера се отрича, днес е ценност. Кои „ценности“ са наред? Преди десетина години белгийски педофили искаха да влязат в политиката. Тогава не успяха, но дали след още няколко години няма да успеят, след като „европейските ценности“ като че ли не просто се движат, а галопират в посока на легализиране на извращенията. Докъде ще стигне тази атака, може отсега да се предвиди – до отричане на християнството или до опит за негов ремонт. Нали не певицата Милена, а един от стълбовете на православната вяра, св. апостол Павел, поставя „мъжеложците“ редом с разбойници, човекоубийци, лъжци и клеветници (1Тим.1:8-10). Да не вземем сега да отричаме светия апостол за липса на толерантност!

Европейската държава още не се е захванала да ревизира Новия Завет, вероятно, защото ще трябва да изгради и стратегия за преосмисляне на Стария, а това може да замирише на антисемитизъм. Там нестандартната ориентация е наречена „мръсотия“, а заповедта към вярващия юдеин е да не „ляга с мъж като с жена“ (Левит 18:22), а „ако някой легне с мъж като с жена, и двамата са извършили мръсотия: да бъдат умъртвени“, заповядва Писанието (Левит 20:13).

От гледна точка на заповедите в Стария Завет демонстрации на евроценности като гей-парадите и дори на Евровизия са „гнусни пред Господа“, защото „жена не бива да носи мъжки дрехи и мъж не бива да се облича в женско облекло“ (Второзаконие 22:5).

Опитът за осъждане от страна на управлението на ЕС на унгарския закон, възпиращ пропагандата на хомосексуализма на деца и юноши, показва, че православните страни-членки на Съюза подкрепят унгарците. Очевидно е, че противоречието между християнската нравственост и европейската ценностна система не може да се потулва.

За няколко десетилетия криминализирането на разврата в различните му форми и в различните европейски държави претърпя изменение. Падна възрастта, в която съвокуплението може да е законно. Всичко останало е разрешено, стига да е доброволно. Нравствената страна няма значение, защото моралът е без значение. Вместо морал имаме „ценности“. Само дето християнството ги отхвърля.

Може ли да се очаква, че в някакво бъдеще европейството ще се захване да ремонтира Православието, ако вече смята римо-католицизма за либерален, а протестантството за раздробено и лишено от единство в основните си положения? В каква насока, с какви инструменти и каква ще бъде крайната цел?

Изглежда, че по въпроса се работи и то не от вчера. Това, което допреди 30-40 години беше престъпление, днес дори не може да се нарече публично „извращение“ – ще те съдят за дискриминация. Нищо, че силовото налагане на гей-културата не е нищо друго освен дискриминация от страна на сили, които Свещеното Писание осъжда, като носители на разложение.

Ако, както е очевидно, съществува последователна стратегия по подмяна на морала, то тя трябва да включва и исляма, който не по-малко последователно се обявява срещу разврата (Сура 4. Ан-Ниса, Сура 5. Ал-Маида).

Може да се смята за вероятно, че налагането на евроценностите не е просто акция на група хомосексуални в горните етажи на властта на Евросъюза, а е внимателно и подробно организирана програма, в изпълнение на която неотклонно се следва курс на пълна подмяна на представите за нормалност. Хората ще се съпротивляват, докато свикнат. Значи не е работа за едно поколение. Допреди 60 години в България се смяташе за ненормално сгодените да живеят заедно преди брака, днес двойките, които раждат и отглеждат деца без да са обвързани, са поне половината от родителите. За децата им, които са бъдещи родители, това е вече нормално положение. Първоначално то се представя за симпатично младежко бунтарство срещу „лицемерния“ морал на по-старите, а впоследствие е вече „ценност“. После се нанизват и останалите ценности, смятани от традиционния българин за извращения – еднополовите бракове и следващото ги осиновяване на деца от еднополови брачни двойки.

Православието е път към Небесното царство и никога няма да се съгласи с тази чудовищна повреда на човешката природа. „Или не знаете, че неправедници няма да наследят царството Божие? Не се лъжете: нито блудници, ни идолослужители, ни прелюбодейци, нито малакийци, ни мъжеложници… няма да наследят царството Божие!“ (1 Кор. 6:9,10) – ни учи апостолът.

Нещата са отишли твърде далеч, за да се правим, че нищо особено не се случва. Дълго време се бяхме скупчили и натискахме с рамо вратата към Запада и щом тази врата се отвори, натам се изсипа работоспособно и способно на морална адаптация население, а обратно дойдоха „ценностите“. Да се имаме за християни и заедно с това да се мръщим, когато една българка нарича развратниците „извратеняци“, е опит да се опазим да не разсърдим бъдещите унищожители на християнството, да минем между капките на пороя на историята, който ни завлича в ада. Какво стана с нашата прехвалена национална гордост, с нейните блестящи победи на бойното поле, с нейните духовни върхове? Защо се правим, че я няма онази последна книга от Писанието – Откровението на св. Йоан Богослов, Апокалипсиса, където добре ни се обяснява това, което се случва сега – строи се държавата на един, който идва „вместо Христос“, или както се възприема от гръцки език – антихриста. Каква полза имаме, докато домът ни гори, да се радваме, че става топличко!

Православието не може да е половинчато и да си избираме от него само това, което няма да разсърди неговите врагове. Идват трудни времена, но погубителното се случва сега – съгласяваме се с онова, което погубва безсмъртната душа на човека.

Да, казано е „не съдете, за да не бъдете съдени“ (Мат. 7:1), но то е казано за осъждането на ближния, не за неговото изобличение, защото е казано и „не участвайте в безплодните дела на тъмнината, напротив, изобличавайте ги“ (Еф. 5:11). В това е разликата – да изобличиш деянието е Божия заповед! Осъждането пък е Божие дело.

Адаптиран вариант на Христовото учение за „либерални християни“ няма.

Нещата трябва да се назовават с имената си. Спрем ли да го правим, улесняваме стратезите на антихриста, а по-лошо от това е да се съюзим с тях.

Бог да пази България! Амин.

четвъртък, 1 юли 2021 г.

ЗА МАКЕДОНИЯ „С ДУХ И ИСТИНА“

От 5 юли 1925 г. българите от Македония смятат православния празник „Свети Дух“ или Духовден за Ден на Македония. Това е обявено два дни по-рано на заглавната страница на вестник „Независима Македония“. До 1934 г., преди кръгът „Звено“ да дойде на власт и страната ни да поеме курс на обвързване с Франция и Англия, както и с техния стратегически съюзник на Балканите, Сърбия, Денят на Македония се чества в цяла България от българите, прокудени от родните си места от държави, в които впоследствие десетилетия наред е престъпление да се наричаш българин.

От гледна точка на Православието всички вярващи сме народ Божий. За Бога
няма значение дали си елин или юдеин, или скит, както пише апостолът в посланието си. Важното е да се следват Божиите заповеди – обичай Бога и обичай ближния, защото в него е образът Божий. Любовта към Бога в Три Лица, Третото от Които е Светия Дух, е любов към истината, защото от Него е и заповедта: „Бог е дух: и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и с истина“ (Йоан 4:24).

Щом сме православни християни не можем да се покланяме на Бога-Свети Дух с лъжа, с която някой иска да замени българската история, свързана с Македония. Покланяйки се на Бога с измамата, родена в сатанински свърталища и подменяща нашата история, ние хулим Светия Дух, а хулата срещу Светия Дух е смъртен грях!

От нашата страна се иска да извърши смъртен грях, уж че това е гаранция за мира на Балканите!

Неотдавна Българската Църква беше подложена на необикновен рекет, в който беше въвлечена и част от родната интелигенция – да признаем създадената в Белград през 1962 г., тоест под диктовка и закрила от югославските спецслужби, „македонска църква“, пък тя от своя страна щяла да признае БПЦ за Църква-Майка! Хора с образование, научни трудове и професури допускат това за нещо нормално –майчинството да се договаря? То съществува или не съществува.

Преди време гражданин на днешната Северна Македония се гневеше, че съм го нарекъл българин! Това било голяма обида. Защо да е обида? – го питам. Аз самият съм българин и смятат това за нещо хубаво. Като те наричам българин, разделям с тебе своята история, своята любов към родината, смятам те за достоен човек, а основание за това е, че твоите предци са се смятали за българи.

Човекът не беше подготвен за това и не можа да отговори.

Не държа да се смяташ за българин, продължих тогава. Смятай се за какъвто искаш. Наистина ще е обида да ти кажа, че не си достоен да се наречеш българин и аз, поради човешка немощ, вече си го мисля.

Бъди какъвто искаш да си, но не посягай на моята история! Не посягай на моето историческо наследство, в което не са важни военните победи, а това, че сме споделили вярата си в Единия Бог със своите събратя славяни, както Христос каза на апостолите: Даром получихте, даром давайте (Матей 10:8)!

Довчерашните предатели, съдействали за изтребването и трагичните съдби на стотици хиляди българи неотрекли се от корена си, предателите на народа си, агенти на същите служби, ще лъжат до последно, защото ги е страх да видят престъпленията си огласени.

Трябва обаче да е ясно и друго – „няма нищо скрито, което да се не открие, и тайно, което да се не узнае“ (Матей 10:26). Ако днес се съгласим с лъжата или ако някой опиващ се от властта си политик си позволи от името на всички българи да предаде нашата история, той ще бъде изобличен още приживе и ще влезе във вечната смърт като хулител на Светия Дух, но ще пострадат и всички, които са си замълчали. И те и потомците им.

Бог да пази България! Амин.

 

Предишна публикация:  https://www.24chasa.bg/mnenia/article/9929905

четвъртък, 3 юни 2021 г.

КАКВО ПРАЗНУВАМЕ НА 24 МАЙ?

Миналата година законодателят промени названието на известния от Възраждането празник от „Ден на българската просвета и култура и славянската писменост“ на „Ден на светите Братя Кирил и Методи и на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност“.

Все още като че ли малко ни е срам от това да наречем кирилицата „българска азбука“. Ерудирани учени и публицисти обясняват, че азбуката създадена от светите равноапостолни братя Кирил и Методий не е била предназначена за българите, а за великоморавците. Те обаче я отхвърлят под натиска на немските епископи, които имат зад гърба си мощната германска държава на франките. Само че светите братя създават за Великоморавия не кирилицата, която ние имаме с право за българска, а глаголицата! Тази кирило-методиевска азбука остава при наследниците на великоморавците, които се превръщат в западните славянски народи и най-вече при югозападните, защото в католическите Хърватия и Словения и днес могат да се видят глаголичните книги като някакъв паметник на делото на Равноапостолите.

Случва се нещо, което има аналог в старозаветната история на евреите, без това да се смята за начало на староеврейската писменост. Когато св. пророк Мойсей слиза от Синайската планина след четиридесетдневния си разговор с Бога, той носи скрижалите, дадени му от Самия Бог с написани на тях Божиите заповеди. Забележете! Записаното е на езика говорен от евреите, без да ни е открито дали употребената от Бога азбука до този момент е била позната на това най-нисше съсловие в тогавашното египетско общество, наемано за производството на кирпич, както вероятно все още на Балканите някои малцинствени групи се наемат със семействата си за добив на дървени въглища. Във всеки случай нито преди Мойсей, нито след него някой е споменавал за някаква възникнала за нуждите на бита еврейска азбука.

Докато Мойсей беседвал с Бога някои от едноплеменниците му решили, че е по-добре да се кланят на златния телец и това накарало пророка да счупи скрижалите и след сблъсък между верните и предателите на вярата да напише по памет сам с ръката си това, което Творецът на всичко видимо и невидимо му бил поверил.

Така става и с глаголицата, която е отхвърлена по политически причини и ето, че мощната Великоморавия паднала под ударите на враговете на славянската писменост. Тогава обаче Учениците на Равноапостолите, тези петима светии на Българската Църква, които допълват числото на светите Седмочисленици, Климент, Наум, Сава, Горазд и Ангеларий, дошли в граничния български Белград и според нуждите на току-що създадената Българска Православна Църква адаптирали гръцките писмени знаци за нуждите на богослужението на български език. Бъдещите свещеници на първата славянска Църква били пратени в гръцки манастири да четат и разбират Писанието и да извършват служби, а там езикът на богослужението е гръцкият. Задачата, която св. цар Борис си поставял, била в най-съкратен срок да се създаде първата национална Църква, но не за тържество над други народи, а за православно покръстване на целия славянски свят. Доказателството е, че св. Борис не тръгва да завоюва, размахвайки св. Кръст като знаме, а приема монашество и се затваря в манастир.

Равноапостолното в делото на светите Братя Методий и Кирил е, че по боговдъхновение определят и класифицират звуците в славянската реч. Няма никакви сведения, че това е „задача“ поставена от константинополски василевс. А Фенер пази документи за далеч по незначителни събития. Нека не забравяме, че създаването на глаголицата се осъществява преди да сме покръстени!

Кирилицата не е някаква от азбуките, уж възникнали за нуждите на администрацията и търговията. Нито пък гръцката.

Дадената от Бога писменост на скрижалите скоро станала общо употребяема за западните семитически народи, което може да се види във всяка сравнителна таблица на древно еврейската и възникналата двеста години след Синайското законодателство финикийска писменост, например. Слабо известен факт е, че древно еврейският и финикийският са били напълно взаимно разбираеми езици. Гръцката азбука пък, както е известно и на недотам образованите, възниква като адаптация на финикийската. Това значи, че и гръцката азбука има своя божествен произход, така че няма нищо унизително за кирилицата да е роднина на азбуката, на която са написани Свещените и богослужебните Книги на гръцки език.

За нас е от голямо значение да знаем, че азбуката, чието създаване отбелязваме на 24 май всяка година, е именно българска. Азбуката ни преподава пример за това, каква е съдбата на народите следващи Божията воля. Тези, които се противопоставят на Бога, изчезват от историята още преди нейния край, пророкуван в Писанието. Другите, които са оръдие на Божията воля, остават за изумление на мнозина въпреки многовековното си робство под ярема на чужд народ и вяра, защото никой в творението не може да се противопостави на Бога!

Книжовност е нещо повече от писменост, защото книжовността може да е носител на Божието слово. Българската книжовност прави точно това, когато се явява държавно образуващ фактор за Киевска Рус и нейния наследник Московска Русия. И не ние, българите си позволяваме да твърдим това, като компенсация за малката ни територия, намаляващото население и незначителен дял в световната политика и икономика. Това твърдят честни руски историци в лицето на бащата на руската историография Татишчев, църковният историк Карташов, по чийто 12 тома русите днес изучават своята църковна история и Евгений Евсигнеевич Голубинский. Те по различно време утвърждават, че покръстването на Киевска Рус в 988 г., което прави от едно разбойническо свърталище столица на православна държава, е дело на Българската Църква, първите митрополити на Киев са българи, начело със св. Михаил Българин, чиято памет Зографският манастир на Света гора отбелязва на 30 септември стар стил и за когото сайтът на Руската Църква твърди, че е… сириец! Само че през 1018 г. Самуилова България престава да съществува, в 30-те години на XI век в Киев идват първите цариградски духовници и историята на руското покръстване добива формата на легендите, на които се позовават повечето от останалите руски историци.

Защо е нужно ние, българите, да знаем всичко това? За да се уверим за пореден път, че бъдещето ни е в нашите ръце! Ако вървим с Бога, Който ни направи това, което сме, в Църквата Му, няма от какво да се страхуваме. Ако се опрелестим по чужди вери и магьосничество, ще последваме тези, които изчезнаха от географската и историческата карта.

Към това, че българите (или „прабългарите“) не са славяни, можем да отправим един друг много известен и много подминаван факт от исторически документ – пътеписа на Ибн Фадлан, който през X в. отива във Волжски Болгар. Ибн Фадлан е дипломат и естествено резидент на агентурата на Багдатския халиф. Неговата точност не се оспорва. Та точно той пише, когато се отправя към волжските българи и техния владетел, че отива при славяните. Документът е толкова известен и проучван, че това етническо определение на българите, при това на онези на Волга, остава във всички преводи. След това Фадлан отива при русите, които очевидно не са славяни. Дали това дава основание да смятаме, че така нареченият славянски свят са българизирани скандинавци и готи, както твърдят някои популярни историци, това за нас не би трябвало да е важно, ако вярваме, че в Деня на Страшния съд ще се узнае всяка истина.

И на края: нека споменем едно забравено научно съобщение, което през далечната 1848 г. в бюлетин на Московския университет публикува създателят на филологическата наука на руския език професор Осип Бодянский. Заглавието на неговата публикация, съхранявана в малко на брой библиотеки, между които Руската президентска библиотека, е „За най-древното свидетелство, че църковно-книжовният език е славяно-български“. В текста на съобщението се предава отзив на великоморавци, при които св. Методий е донесъл първите „български“ книги! Точно така – български! В годината на публикацията не само няма държава България, но не се и провижда възможност такава да се възроди. Проф. Бодянский няма на кого да се опитва да угажда, за да бъде заподозрян в българофилство. Той просто е добросъвестен учен.

Ето какво пише академикът на руската Императорска академия на науките Голубинский през 1881 г.: „Нееднократно ни се е налагало да говорим по-горе, че славянският език на нашите богослужебни книги се нарича наш собствен далеч не в собствен смисъл: той е славянски, но не е наш руски, а български, и по отношение на разбираемостта е твърде далече от възможността да е първоначалният славянски език. Има хора, които гледат на това обстоятелство със странни очи, именно такива, които виждат в тъй наречения църковно-славянски, или иначе казано, български език на богослужебните книги като на някакъв език предназначен за богослужението на всички славянски народи, подобно на латинския език на Римската Църква.“

През 2009 г. с указ тогавашният президент на Руската федерация Медведев създаде институт „за борба с фалшификациите на руската история“, но само четири години по-късно го закри.

Представям си какъв ресурс, колко специалисти и години биха били необходими ако такъв институт се създаде в България. Ако някому от управляващите такова нещо дойде наум, дано се сети да потърси проф. Анчо Калоянов или поне да прочете неговата многотомна и изключително рядка „Славянска православна цивилизация“.

С какво започва нашето Възраждане? С осъзнаването ни като българи. С нашето „Аз, Буки, Веди“ на кирилица и възванието на св. Паисий Хилендарски: О, неразумний и юроде! Поради что се срамиш да се назовеш българин?

Бог да пази България! Амин.

 

Първа публикация: https://www.24chasa.bg/mnenia/article/9838000

петък, 14 май 2021 г.

ЗАЩО ХРИСТОС ВЪЗКРЪСНА?

 

Христос възкръсна от мъртвите, със смъртта Си победи смъртта и на тези в гробовете дари живот! – това не са надути думи от празничен тост. Не са клише от лоша литература. Това са думи на прецизно и точно изречена истина.

До Неговото Възкресение всеки приключил земния си живот човек се отправя към ада, където сега е мястото на приелия греха за норма.

Христос живя като човек съвършен, за да ни покаже, че може да се живее с радост без да се ограбва ближния, да се вреди на здравето му или да се заплашва животът му, да се завижда, да се посяга на това, което носи радост и утеха на другите около теб.

Христос умря на Кръста с човешката си природа и изпита най-страшното страдание, за да извърши жертвоприношение, в което принесе Сам Себе си, защото нищо от това, което човекът притежава, не може да изкупи първородния грях – познаването на злото.

Когато слезе в ада с природата Си на Бог, Христос счупи адовите окови, за да може грешникът, разкаял се приживе, да живее във вечното блаженство на Божията любов.

Христос Възкръсна, за да може всеки, който повярва, че Иисус Синът на дърводелеца от Назарет е Цар в Небесното царство и Бог истинен, единосъщен с Отца, от Когото е роден.

Не пари и скъпоценности купуват вечния живот, нито властта и демонстрациите на сила, когато друг е беззащитен. Вечният живот е дар за повярвалите, че ще възкръснат, както Той възкръсна и после се яви на Своите ученици, свидетелстващи Възкресението.

Сега, когато имаме избора да приемем Христа като Цар и Бог, защо се увличаме по всичко, което ни пробутва бащата на греха, лукавия завистник на човека-венец на творението? С притъпени от светски грижи, гордост и алчност сърца издигаме паметници на магьосници и се гордеем с еретици, като че са някаква кой знае каква национална гордост! Магьосничеството е призоваване на лукавия, който е осъден на вечна смърт в огненото езеро! Магьосникът и еретика-богомил са падение в нашата история и знаме на всеки, който търси власт над събратята си.

Нима многобройните чудеса на изцеление на нелечими заболявания, на възкресяването на сина на Наинската вдовица, на дъщерята на Яир, на четиридневния Лазар, не бяха достатъчно свидетелство, че силата, която върши това, е от Бога?

Нима Бог не потвърждава всяка година със свръхестественото слизане на Благодатния огън в храма на Гроба Господен чудото на Своето Възкресение?

Нима Възкресението на Христос Разпнатия не беше последното и окончателно свидетелство за възможността да се спасим като повярваме?

Защо приемаме с наслада гнусотата на „даровете“ на лукавия, научили ни как да се възползваме от труда на ближния, как да придобием с хитрост това, което други придобиват с пот и страдание? Защо предпочитаме фансмагориите на лъжовните учения, които винаги се препоръчват като за избрани?

Христос отказва ли ни вярата? Отказва ли ни любовта Си? Отказва ли да приеме нашето покаяние? Тогава ще бъдем силни и от нас ще бягат поднебесните духове на злобата, когато сме приели и съхраняваме Христа в сърцето си.

Дори да сме разколебани от потоците окултна помия, от неверието на нещастни наши братя и сестри, никога не е късно да извикаме като бащата на момъка-епилептик: Вярвам, Господи! Помогни на неверието ми!

Христос Воскресе!

 

Първа публикация:  https://www.24chasa.bg/mnenia/article/9759457

четвъртък, 18 март 2021 г.

СЛУГА НА ДВАМА ГОСПОДАРИ

 Първото, което ми дойде наум след интервюто на „доцент, презвитер Иван Иванов“ в сайта на „24 часа“ беше, че „никой не може да бъде слуга на двама господари“, както казва Христос (Лука 16:13). Второто – щедростта, с която говори за „своите таланти“.

Доцент-презвитерът е „подготвян според стандартите на Ватикана за посещението на Йоан-Павел Втори в България“. Но не от българска страна получава „църковно-дипломатическа подготовка“, защото в този момент се явява „възпитаник на най-стария католически колеж“, където много рядко приеманите „православни духовници“ са готвени да „помагат за взаимоотношенията между Православната и Католическата църква“.

Да пренебрегнем очевидното самохвалство, което прави възможно такова нелогично изказване! Доцент-презвитерът изглежда, че не знае, че ватиканската му подготовка е в противоречие с основно становище на Българската Православна Църква по въпроса, дали Ватиканът е седалище на „църква“ или на „секта“, което означава „част от цялото“.

Това становище БПЦ изрази с цялата си тежест, когато се противопостави на опита на събора в Крит през 2016 г. да се пробута на Поместните Православни Църкви един документ, който обявяваше римо-католиците и протестантските организации за „църкви“! Привидно това е нещо дребно, но всъщност беше разчетено от управляващия орган на Българската Църква като манипулативен проводник на ерес!

Под документа на Светия синод стои подписа на Негово светейшество Неофит, когото отец доцент Иванов нарича свой „духовен наставник“.

Недоумявам, до каква степен ватиканската подготовка на отец доцента е причина за пълната каша в представите му за римо-католицизъм в исторически аспект.

С римо-католиците сме били имали контакти „още от средновековна България и делото на св. Цар Борис“! Отец доцент-докторът (простете пропуска!) не знае, че Римския епископат е православен, а не собствено римо-католически, до 1054 година! Светите равноапостолни братя Кирил и Методий показали „как православните духовници трябва да защитават себе си и да общуват с духовници от друга вероизповед, каквато е католическата“! В девети век!

Изглежда, че църковната история не е сред „талантите“ на доцент-презвитера. Сегашната църковна ситуация обаче е!

Трябва да кажа, че с отец Иван, тогава дякон, се познаваме от годината, в която започна да преподава в Богословския факултет. През следващите години посещавах един негов специален курс с безумното наименование „Социалното измерение на Евхаристията“ по текст на негова книга, издадена от издателството на Радио Ватикана на български език. Евхаристия или „Благодарение“ е основното тайнство в Православието. То се извършва по време на св. Литургия над Хляба и Виното, които се преподават във вид на Причастие като Плът и Кръв Христова. Преподават се от свещеника или епископа на причастяващия се! На индивида! Къде тук има социален елемент в този личен акт на преподаване и приемате на св. Причастие? Без преувеличение целият курс, съставен от хора с по едно, две и дори три висши образование, някои с докторати, също така защитени в чужбина, осмя самонадеяната глупост на „социалното измерение“. Част от присъстващите на този курс са сред най-добрите духовници, проповедници и богослови в Българската Църква. Сред тях са известни интелектуалци, юристи, учени.

Защо Православната Църква, и в частност Българската не смята римо-католицизма за църква? Защото Църквата е „Една, свята, апостолска и съборна“ – така е записано в Символа на вярата, а той е неоспоримата истина, от която Рим се отделя през споменатата 1054 г. Според учението на Православната Църква не може да има много „църкви“.

Православието не признава римо-католицизма за църква не непременно, защото по време на Четвъртия кръстоносен поход римо-католиците разоряват с реки от кръв земите на тогавашна Византия, безчинствайки в нейната столица през 1204 г., осквернявайки православните храмове с грабежи, изнасилвания, убийства и варварски безчинства. Да сте чували Ватиканът да се е извинил за това? Няма и да чуете.

Не за това, че "диалогичните" католици избиват около хиляда православни монаха на Света гора през 1276 г., между които и 26-те Зографски мъченици, изгорени живи, защото не се съгласяват да приемат „римската ерес“, за което никому във Ватикана не идва наум да каже „прощавайте!“.

Не за това Православието не смята римо-католицизма за църква, защото през 1922 Ватиканът подписва „конкордат“ (договор между папата и държавен глава) с Мусолини, а на 20 юли 1933 година и с Хитлер.

А затова, че римо-католицизмът не разпознава Бога! Не го прославя право, както това е възможно единствено чрез непроменимите истини на древната Църква! Защото прави политика в съюз със силните и винаги срещу православна България.

Очевидно ватиканската подготовка на отец Иван е еднопосочна. Тя е в услуга на „църквата-държава“. Ако беше иначе той с осъзнатите си таланти поне можеше да подскаже, че България заслужава извинение за кампанията срещу страната ни във връзка с неуспешния опит за убийство на Йоан-Павел през 1983 година. Нали точно след тази година в лексикона на италианския език понятието „български“ заседна устойчиво в най-негативен смисъл.

Но не, „мисията“ на отец-доцент-доктора е друга и тя рано или късно ще се прояви като натиск срещу родното Православие да се примири със следващия опит да се подчиним на Ватикана. Вече се чуват гласове откъм Босфора, че православните уж били съгласни да приемат папата за глава на „всички християни“.

Бог да пази България! Амин.

сряда, 17 март 2021 г.

НЕСЪВЪРШЕНСТВОТО НА ЧОВЕШКИЯ СЪД И НЕИЗБЕЖНОСТТА НА БОЖИЯ

Звучи на шега, но съдебната система има по-голяма заслуга за връщането на православната вяра у нас от, да кажем, уроците по вероучение и неделните училища при енорийските храмове. Вярата е единственото утешение за всеки, за когото съдът е репресивен орган.

Мои познати пръснаха сума си пари очаквайки съдът да забележи, че ответната страна е представила цял набор подправени документи, но това така и не се случва на всяка следваща инстанция. Други губят имот и не успяват да го възвърнат, защото той е вече в ръцете на „добросъвестен собственик“, нищо, че този последният е част от веригата на имотните измамници.

Хората споделят, че са търсили връзки в полиция и прокуратура, откъдето най-отговорно ги посъветвали да пият една студена вода.

Единствения изход за измамения българин комай остава Европейският съд. Не знам каква точно е статистиката, но ми се струва, че заведените срещу страната ни дела поради решения на български съдилища почти винаги завършват с осъдителна присъда, а ако тя е обезщетение, я плаща кой? Държавата! С какви пари? С тези, които се събират от данъкоплатците, между които са и онеправданите ищци. За неволни или умишлени грешки на системата плащат потърпевшите. И то ако набереш смелост да стигнеш до Страсбург, но смелчаците са единици.

Дали поради изобилието на такива драми сме обръгнали, но повече ни впечатляват случаите с пуснати под домашен арест обвинени за убийство с купища свидетелства и улики. Но май и с тях започнахме да свикваме. Напразно журналистите се стараят да предизвикат възмущение, когато съдията пусне този, който трябва да лежи за отнемане на човешки живот и той вземе, че изчезне. Възмущение можеше да има преди години, когато това не се случваше толкова често и когато възмущението можеше да бъде фактор. Сега ни става тежко или неприятно, в зависимост от мазолите на съвестта и личните ни страхове.

Вярата на онеправданите е разбираема и за материалистите. За тях тя е бягство от реалността. Не искам никого да убеждавам, защото вярата не е убеждение, но Божията воля действа и не е трудно да видим това. Ако отворим който и да било вестник отпреди 20-25 години, ще видим лицата на героите на онези дни, пък нека след това си спомним къде са повечето от тях! „Отмъщението е Мое и Аз ще го въздам!“ – казва Бог, и то ще се стовари, както върху извършителите, въобразили си, че са избягнали възмездие с престъпната си ловкост, така и върху тези, които превръщат правосъдието в пародия. Възмездието не подминава никого. Просто кръгозорът ни се ограничава в настоящето.

„България е държава на Духа!“ – казваше големият приятел на нашата страна академик Димитрий Лихачов. Каза го, защото беше вярващ и то във времето на фанатичната религия на материализма. Светият Дух е Лице на Бога. Ако Лихачов е прав, България е страна на Бога, а от това следва, че тези, които днес избягват човешкото правосъдие, утре ще последват съдбата на героите от 90-те. Нека го имат предвид и тези, които откупуват бягството от справедливостта, и тези, които се възползват от готовността им да се откупуват.

Допуска грешка всеки, за когото българите са глупаци, те са само много търпеливи.

Един светогорски монах казваше за тези, у които няма покаяние: „Накрая всички стават вярващи, но все пак по-добре е да е приживе!...“

Началото на Великия пост е най-доброто време за покаяние за полагащите всякакви усилия да избегнат човешкия съд. Нека те не забравят, че Божият съд е Страшен затова, че присъдата му е във вечността и не може да се обжалва. Единствения начин да се избегне е чрез дълбоко и честно покаяние.

Бог да пази България! Амин.

 

Първа публикация:  https://www.24chasa.bg/mnenia/article/9609877

вторник, 9 март 2021 г.