КАКВО ОТЛИЧАВА ПРАВОСЛАВНИТЕ БЪЛГАРИ?

Поколебах се, преди да напиша заглавието, дали да не стане дума за „българското православие”, но се отказах. Православието е едно за всички хора в миналата, настоящата и бъдещата история. Неговата национализация е белег за болно общество, независимо дали заболяването е резултат от гнилостен процес в недрата му или е зараза, донесена отвън.

Все пак, има нещо много различно между начина, по който се живее православната вяра, да кажем, в Русия, Румъния, Сърбия, Гърция и България.

Преди няколко години един учещ в гръцки университет (не знаещ български) молдавски гагаузин с български паспорт доведе за пореден път в Зографския манастир група руски говорещи поклонници. За негово неудоволствие за пореден път попадна на мене, но този път беше решил да не ми позволява да предложа на поклонниците знанията си по история на Църквата, които радикално се различаваха от неговите.

Студентът, който за да се издържа заработваше, като води групи на Света Гора, ме изпревари, като мимоходом ме представи като видима принадлежност на атмосферата на манастира, който е населен с българи, според него, някъде в края на XIX век, когато „е създадена българската църква”. Момъкът не съобразяваше, от мързел ли, от липса на житейски опит ли, че ако едва оттогава манастирът е български, то преди това ще да е бил гръцки, а стане ли веднъж гръцки и е на гръцка територия, той ще си остане гръцки, докато се намира на картата на гръцката държава.

При определени обстоятелства моят глас може да се окаже много силен, а освен това тук аз бях монахът, а той пришелецът, затова си позволих да го прекъсна с думите: „Грешиш, приятел! Българската Православна Църква е основана през IX век, а е патриаршия от 927 г.!” Моят сънародник по паспорт се ядоса и реши да ми натрие носа, като ми покаже на екрана на телефона си „истината”. Много сръчно се докопа до статия в Уикипедия и вече се готвеше да ми навре в лицето неоспоримостта на всичкологията, но вместо това се зачете, главата му видимо клюмна с няколко сантиметра, прошепна доверително: „Да, така се оказва…”, после обиграно прибра телефона в джоба си и поведе групата някъде по-далече. Младежът се подвеждаше от обстоятелството, че БПЦ е едва 9-та в Диптиха (списъка) на каноничните Православни Църкви след Руската, Сръбската и Румънската патриаршии, макар тези Църкви да са създадени и са добили ранг на патриаршии много след 927 г., когато Българската с това признание се нарежда след древните Църкви на Рим, Константинопол, Александрия и Йерусалим.

Ако беше имал желание и търпение, той можеше да намери в същата тази Уикипедия, неоспоримостта на сведението, че „според запазено Ръководство на канцеларията на Константинополската патриаршия от 1383 г. първа патриаршия е Константинополската, следвана от Александрийската, Антиохийската и Йерусалимската. След това пише – Търново. Според томоса на Вселенския патриарх Герман II и останалите патриарси от църковния събор в Лампсак, въздигането в патриаршия е „вечно и неотменимо”.”

Защо и как се е стигнало дотук, не е предмета на размисъла, който предлагам.

Вероятно описаният случай беше началото на ненапускащото ме желание, колчем видя руско говорещи поклонници, (които между другото смятам за близки по манталитет, история, социални навици и дълбочина на вкоренените заблуди), да им разказвам, каквото знам, за нашата, за тяхната и за историята на манастира, така, както в повечето случаи не са я чували. За всичко си има първи път, нали така!

В зависимост от реакцията обикновено свеждам изложението до изречението „Помислете: защо именно Българската Църква провали събора в Крит, Истамбулската конвенция и не затвори храмовете по Великден по време на ковид-пандемията!” Това заявление винаги впечатлява с достоверността си и способността да отключва изобилие от въпроси.

На Света Гора идват преимуществено поклонници и (засега) по-рядко туристи. Повечето от тях са склонни да изслушат и разширения вариант, а той преминава през покръстването на Киев от духовници на българската Охридска патриаршия. Покръстването на Киев е основание за създаване там на митрополия на БЪЛГАРСКАТА ЦЪРКВА. Епархията, ръководена от тази Митрополия, но покриваща както околните села във властта на местния княз, така и значителна територия от няколко стотин километра, в която благоденстват или дерибействат други такива князе. Точно по тази причина и по никоя друга митрополията се нарича „Митрополия на Киев и цяла Рус” а не „Митрополия на Киевска Рус”, тоест  на измислената в историческите катедри на руските университети едва в средата на XIX в. държава. Пак по тази причина днешният руски патриарх не се титулува официално „руски патриарх”, а „патриарх Московски и на цяла Рус”, защото Киевската катедра се премества в Москва с целия си титул.

Цялата Рус, която се споменава в титула, обхваща градове и села с население  принадлежало някога на Стара велика България, и следователно от българи и други етнически съставки на легендарната държава, предимно автентични или потатарчени угро-фини и разбойничестващи скандинавци. Така че, ако обичаме истината, колкото и неправдоподобно да звучи, и за всеки случай сме сигурни, че носим на бой, можем с чиста съвест да заявим, че Русия е всъщност България! Това заявление променя със скоростта на светлината числото на приятелите и добрите познати, нищо, че то всъщност доказва нашето генетично и духовно родство с руснаците. Проблемът е, че в днешната Московия властта много държи на догмата за своето съществуване направо от Адам и Ева, и следователно някакъв промеждутък между Книга първа на Свещеното Писание и „руския свят”, който промеждутък да се посочва като част от историята на българите, е не само излишен за цялата палитра действащи и резервни руски идеологии, но и вреден за здравето, дори опасен.

Заслужавам ли да бъда наречен русофоб? Не мисля! Защото не руските светители и мъчениците, зверски избиваните, изгаряните живи, заравяните живи, давените, разстрелваните, гонените и унижаваните поради вярата си в Него предстоящи пред Лицето на Бога руски светии крият сатанинска жажда за власт, а създателите на дузината идеологии, общото в които е първенството на матрьошката на измислената рускост. Като пиша „измислената рускост” имам предвид, че истинската рускост е дух на благост и саможертва. Тя е калена в гонения, минава през гулаци, студ, глад и изтезания и не губи благостта си, и в края на краищата, тя е живата връзка с България.

Който има сърце, ще разбере дали съм прав. Спомнете си поне това, как след революцията от 1917 г. у нас емигрират руски учени, артисти, богослови, включват се благодатно във всички нива на обществения живот, но с идването на Червената армия на 9 септември 1944 г. се оказват неправилните руснаци и поемат към своята Голгота. Който рече, че не знае това, е или жертва на насилническата пропаганда или е пряк участник в нея!

Историята на недотам известните българо-руски отношения не се изчерпва обаче само с трагичните съдби на „неправилните руснаци”.

През 1990 г. пътищата ни за кратко се пресякоха с една известна тогава на Запад от списъците на Амнести интернешънъл личност, Янко Янков. Янко се заяви като радикален демократ в първите години на създаването на СДС, влезе в Социалдемократическата партия на Петър Дертлиев, реши, че биографията му дава основание за нещо повече от втора цигулка във вече създадената партия, излезе от нея и създаде своя – Социалдемократи (немарксисти). Твърдеше, че Румяна Узунова го подвела при излизането му от затвора, да се присъедини към Дертлиев и с това прецакала политическата му кариера. Че не е прав личи от резултата от първите демократични избори. Янко и няколкото негови немарксисти и излязоха от СДС, но се оказа, че хората не ги разпознават и почти никой не гласува за тях. Това го прилепи към ДПС на Доган, с когото се познавали от затвора, и с гласовете на турците известно време се задържа в политиката.

Междувременно имах глупостта да го заведа в тогавашната Западна Германия, за да се запознае със старата емиграция. От няколко дена бяхме там с Антонио Петрунов (монах Антоний, Царство му Небесно!) и отидохме да го вземем от летището. Там ни чакаше първата изненада. После имаше и втора и трета. Янко, който в седмиците около изборите вече беше започнал да се облича с костюми от кашІ и палто от кашмир, а в ръка носеше модното по това време дипломатическо куфарче, слезе от самолета облечен в стар костюм отпреди абитуриентския му бал, в ръка със стара пазарска чанта. Това ми направи впечатление, защото беше дрескодът на новите политици-демократи. Пред камерите на телевизиите те се показваха с износени демодирани сака, към които някак успешно се прилепваха „дисидентските” бради.

Спомням си в тази връзка колко ме изненада с вида си един от най-оборотните в телевизионните репортажи и дебати нов демократ, винаги облечен чисто и бедно, както подобава на честен човек, борец за граждански права. Репресията срещу него се изразявала в изключване от партията през юни 1989 г., тоест в навечерието на промените. За разлика от него и подобните му реалният борец за граждански права Илия Минев беше арестуван. Едуард Генов и отец Благой Топузлиев пък бяха екстрадирани. За тях нямаше място в миманса на демокрацията.

Засякохме се с оборотния демократ около университета, докато отиваше на прием в резиденцията на американския посланик. Беше в компанията на един друг колега по демокрация, който при следващите избори се оказа в листата на бившите комунисти, но преди това много се постара да създаде максимум неприятности на нашата първа независима информационна агенция АПИА.

Та поканеният от посланика етикет на борбата за права този път беше облечен като чужденец от соц. филмите за гнилия Запад. Причината за тази квалификация е, че нищо от това на гърба му, обувките с висок ток, шлифера, костюма, вратовръзката, ризата с копченца на яката (доколкото си спомням копринена, но може да се лъжа) не можеше да се види в български магазини. Поведението му показваше ясно съзнание за превъзходството на участник в исторически процеси, за които околните си нямат представа.

Изключително глупаво от негова страна.

Американците ли нямаше да видят биещата на очи разлика?

Или може би и двете страни в глобалния конфликт знаеха, че всичко е театър. Тогава обаче това още не ми беше дошло наум, вероятно защото още не бях прочел „Новите задочни репортажи” на Георги Марков, където той с болка констатира, че престъпленията на властта, наречена „комунистически режим” се извършват с подкрепата на Запада. Вече бях прочел първия вариант на спомените на също така избягалия на Запад, но през 1927 г. секретар на Сталин и автор на Устава на КПСС Борис Бажанов. В края на дългия си живот Бажанов добави много нови подробности, обяснявайки това с опасенията си, че в първия вариант би могъл да навреди на някои от честните хора, които е срещал в Съветска Русия, ако би разказал за тях, докато са живи. Със същото мъчително чувство Бажанов споделя, че не е могъл да си обясни упоритото отхвърляне в средата на западните демократи, иначе шумно воюващи за правата на източно европейците, на неговите аргументирани с документи изобличения.

На летището в Мюнхен и следващите дни Янко Янков изобразяваше същия природен дисидент, като се започне с напълно безповодния разказ в колата по пътя от летището до мястото на нашето пребиваване за това, колко е беден, как брат му е болен, у дома нямат какво да ядат.

Нямаше как да не остана с впечатлението, че Янко има нещо общо със сценарния образ на демократа-седесар от първите месеци след падането на Живков.

Следващата вълна от разочарования се състоеше в склонността му да клевети хора, с които очевидно е в добри отношения с цел да извлече минимално предимство. Той обаче не се ориентираше в света на тази друга действителност и поведението му го отдалечи от бъдещето, както си го представяше и желаеше.

По-интересното е, че в един от десетките ни разговори Янко спомена, че по негови сведения, предадени му от служителка в паспортния отдел на Вътрешното министерство, през януари 1990 г., отделът е издал над 100 000 български паспорта на съветски граждани.

Прибрах някъде дълбоко в паметта си казаното. Нямаше как да проверя такава информация, без да привлека вниманието на неразградените служби на старата власт, която просто се преобличаше под снизходителните потупвания на западни политически перукер-гримьори. Заровеното в паметта обаче имаше свойството да привлича трудно забележими подробности в разговори, поведение или каквото и да било друго, на което не бих обърнал внимание преди разговора с Янко.

През зимата на 1990-1991 г. на един форум на т.нар. Съюз на журналистите „Подкрепа” към мен се приближиха двама души, мъж и жена на около 30 години, които на перфектен български споделиха, че били впечатлени от моето изказване. Не се познавахме отпреди, което беше странно на това събиране. Те били от някакъв подобен съюз в Москва, което се потвърждаваше от неестествената бледност, тъй като на север по това време вече месеци няма слънце.

През пролетта жената вече работеше като редактор на вестник, издаван от Янко Янков. Попитах го, знае ли, че тя идва от Москва, на което той отговори, че това няма значение. По същия начин ми отговори, като му казах, че кооперацията, в която обитава жилище, е ведомствена на ДС.

Мъжът от бледата двойка пък видях в един от водещите по това време ежедневници. Вече не беше блед.

След време двама мои състуденти ме запознаха със свой колега, който бил „православен руснак”, но от България. „Аз съм от Силистра – каза той със силен акцент. – Там има казашка махала.”

Вярно е, че има, си помислих, но там никой не говори с акцент.

След време се запознах с една млада жена, която също била от Източната българска езикова област, където по традиция говорът е по-мек. За нея никой не би си помислил, че не е българка. Така се случи, че веднъж се срещнахме с нея, докато разговарях с друга моя позната, за която знаех, че е от същия град и която се оказа родена в същата година. Оказа се дори, че са учили в едно и също училище. И двете са измежду православните, с които понякога се засичахме на служби, по празници и на поклонение по манастири. Но тогава, по време на този първи техен разговор, вместо да се познаят, да се заразпитват за учители, за съученици, те просто се отдалечиха в различни посоки. И двете.

Година или две преди този случай, седяхме с едната от тях и наши общи приятели на почерпка след празник. С нас беше още една жена „от казашката махала” на Силистра, Бог да я прости! Няколко години по-късно се разболя тежко и почина. В нея обаче си имаше нещо казашко, защото се почерпи невнимателно, какъвто битов навик е разпространен на североизток. При това се черпеше не с традиционната малка ракия, а с водка и водката я хвана. Това не се отрази на поведението, а на добрия български език. Руски говорещите имат сериозен проблем, когато изучават български. В руския има едно минало време, в българския, струва ми се, седем. Тъй като късният следобед преминаваше във вечер, на сестрата в Христа българският език започна съвсем да пренебрегва граматичните правила. В резултат си позволих забележка, как точно се изговаря току-що казаното от нея на правилен български, след което съобразих да си тръгна. За продължението на вечерта ми разказаха останалите на масата приятели. Момата, изглежда стресната от моята забележка, започнала да говори колко много мрази руснаците.

Никой от присъстващите не се присъединил към това откровение. Братята, както и аз между впрочем, сме израснали едновременно с Бийтълз и с песните на Висоцки и Окуджава. Дали сме били жертви на пропагандата? Не мисля. Двамата поети с китара бяха белите лястовици на една действителност, в която нюансите бяха в сиво, а догмата на Комунистическия манифест и решенията на конгресите на компартиите, от които наследниците на инквизиращите в тяхно име садисти се отказаха с ловкостта на фокусник, бяха неименно черно-бели.

Янко Янков няма как да потвърди това, което ми каза преди тридесет и шест години за паспортите, дадени на съветски граждани. През 2023 г. падна от десетия етаж. Доколкото ми е известно заключението на разследващите е, че става дума за самоубийство. Някак си ми е трудно да го повярвам, затова ще кажа: Бог да го прости! За Бога всичко е възможно.

Има ли смисъл да се говори, как с началото на промените у нас са заселени (или внедрени?) повече от сто хиляди души с различно самосъзнание и какво означава това? Има ли някаква връзка с появата на организации и политически партии с проруска ориентация? Или най-интересно всъщност е, че тридесет години след това преселение в цял свят започва невиждано друго такова преселение, напомнящо с мащаба си онова отпреди хилядолетие и половина?

Да помислим какво можем да установим със сигурност на основата на всичко казано дотук: Промените в България и другите страни от бившия социалистически лагер очевидно са проектирани. Те са предизвестени за допуснатите до съответното ниво на секретност и на Изток и на Запад. Последната книга от Писанието, Откровението на св. Йоан Богослов, ни предрича създаването на една държава на цялото земно кълбо. Такъв мащабен проект е осъществим само ако и двете страни играят в комбина, за да изгорят играещите за себе си далеч по-немощни играчи – борците за граждански права, идеалистите, ентусиастите.

На България, както вече установяваме, е отредено да бъде територия (както и всички останали държави), но преди много други и все пак след изкуствено създадените.

Можете да си представите удължените физиономии на руски говорещите братя (и на не малко българи), когато започна да разсъждавам на глас за всичко това, да сравнявам предреченото от св. Йоан Богослов с действителността, пропускайки естествено лица и събития.

То противоречи на всичко, което знаят и мислят по въпроса. На мен пък ми печели обвинения в русофобия, които в паметта си складирам точно до обвиненията в русофилия – еднакво безпочвени и неинтелигентни, независимо от кого са произнесени. Просто вече сме отучени да мислим извън нужното за професионалните ни задължения, и схващаме света с помощта на черно-белите картинки на идеологическите схеми.

В повечето случаи посочвам автори в потвърждение на думите си за мястото на България и Русия в схемата на създаването на държавата на антихриста. Русия е превзета отвътре по време на революцията от 1917 г. и всичко, което ѝ се случва е предназначено за разправа с нейното жилаво Православие, което е трябвало да бъде подменено.

Само дето, ако правилно се извършва богослужението, Бог е в Даровете!

Има един такъв светец-мъченик, свети Порфирий комедиант. Заедно с трупата комедианти, с която си изкарвал хляба по време на диоклетиановите гонения, представяли пародия на християнско кръщение. В това историческо време това изглежда било доходно начинание. За по-голям реализъм трупата се сдобила с автентичния текст на ритуала на светото Кръщение и решили да го изиграят в пълнота. На Порфирий се паднало да играе този, когото кръщават. След като го потопили във водата на Кръщението и комедиантът-свещеник произнесъл тайно извършителната молитва с целия реализъм на актьорското си майсторство, Порфирий видял ангелите и усетил благодатта на обновлението. Излязъл от водата преобразен и веднага започнал да свидетелства за чудесата, на които е бил свидетел. Зрителите приели проповедта му за игра, смели се и аплодирали това, което приемали за талант на превъплъщението. Когато обаче започнал да се самоизобличава като богохулник, дръзнал да се преструва на вярващ-оглашен, който е пожелал да се кръсти, присъстващите разбрали какво се е случило и… го убили. Св. Порфирий се сподобил с венеца на мъченичеството.  

Мисля, че това се е случвало и се случва постоянно с тези руски духовници, които са инфилтрирани от руските служби по времето на СССР и след това, както и с тези, които са вербувани след ръкоположението или монашеското пострижение. Изглежда, че Бог допуска да е достатъчно да се извършва чинопоследованието правилно, за да се объркат плановете на лукавия.

Нещо подобно разказва бившия протодякон, бивш професор в Московската духовна академия и бивш патриаршески референт Андрей Кураев (сега клирик на Цариградската патриаршия). Като студент във висша партийна школа в Москва по специалността „атеизъм”, той, както сам разказва, решил да се натегне от чист кариеризъм, какъвто демонстрираше не веднъж и дваж в недрата на Московската Църква, и отишъл в един действащ храм в Подмосковието да се кръсти. Така щял да събере убедителен материал да разобличи нищетата на тайнството. Кръстил се и в електричката по пътя обратно изведнъж разбрал, че е християнин!

 

Нормално е вече да се чудите, къде е връзката между заглавието и това, което разказвам. Малко търпение!

Това, че Русия произлиза от България, не е повод за национална гордост. Просто Бог така е промислил, след като българите отеснили Източната Римска империя и се оказали толкова жилави, че тази могъща тогава държава не била способна да ги изрине от Южните Балкани. Поради гордостта от военните победи и прекомерната вяра в собствените си сили нашите предци по Божие допущение паднали под османска власт. Преди това обаче те се покръстили и осъзнали истините на православната вяра достатъчно достъпно, че да могат да я предадат на събратята си на север и североизток. Разпространението на вярата имало характер на българизация и това не е моя идея. Достатъчно е да се прочете написаното от колосалните руски учени, между които създателя на руската филологическа наука проф. Осип Бодянский, проф. Антон Владимирович Карташов (автор на 12 тома История на Руската Църква) и академик Евгений Евсигнеевич Голубинский. И тримата не само твърдят, но и доказват необоримо, че руският пряко произлиза от българския, че кръщението на Киев е от българите, и че Киевската катедра след Кръщението е катедра на Българската Църква между 988 г. и 1037, когато идват първите „гърци”, тоест византийски духовници, което е възможно, защото България пада под византийска власт през 1018 г. Ако бяха покръстени от "гърците", на което много държат, за да излезе, че са новите византийци, североизточните ни събратя сега щяха да говорят не диалект на българския, а на гръцкия език. Има ли човек, който да не го вярва?

И какво от това? Не опираме ли пак до национална гордост? Това не е ли резултат от комплекса на малките нации?

БПЦ би трябвало да е най-слабата от Поместните Църкви. Свещениците, според това, дали са само действащите или заедно с пенсионерите, които продължават да служат, са между 800 и 1500 души. Монасите и монахините са около 250 за цялата страна. Това ни прави православната страна с най-малко свещеници, монаси и монахини.

На какво отгоре точно нашата Църква, преживяла при това тежък разкол, е успяла да препъне Истамбулската конвенция, прокарваща, както се твърди, и друг пол, освен мъж и жена, да провали прецизно организирания Събор в Крит от 2016 г., намерен да постави Православието под шапката на Ватикана, и най-накрая да остави отворени храмовете на Пасха, когато те са затворени почти навсякъде в православния свят, но най-вече в Русия и Гърция, там където православната вяра се употребява като национална идеология!

Ето и моето обяснение: В хилядолетната война на сатаната срещу Бога, започнала във вечността, личностите и народите добиват заслуги, ако подпомагат други личности и народи по пътя на спасението към Небесното царство. В това отношение ние българите и нашата държава с неизменното име България имаме заслугата за покръстването на народите, наричащи се славянски, между тях и Русия. Вбесеният сатана внушил на слабите духом в неукрепналата във вярата новосъздаваща се с наша помощ руска държава егоизъм и властолюбие, което превърнало православното царство, основано през 1547 и утвърдено на Всеправославен събор през 1561 г. в империя, чиито владетели се обявили по внушението на лукавия за глава на цялото Православие. Животът им често бил далеч от благочестието, а внушената от лукавия гордост ги карала да унищожават следите от участието на българите в родната им история. Това особено се засилило, когато решили да създадат на мястото на османските владения Нова Византия под руски контрол. Цариградската Църква била естествен съюзник в този план, поради което трябвало да се закрият и присвоят под омофора на цариградския първойерарх балканските славянски Църкви, Печката сръбска и Охридската българска архиепископия. За да се закрие Българската Църква драгоманите от Фенер не се посвенили да си послужат с измама.

Нашите първенци се заели да възстановят нашата Църква като Екзархия, за което на Всеправославния събор от 1872 г. елинофонните (служещите на гръцки език) Църкви с изключение на Йерусалимската, ни поставили в схизма, тоест в канонична изолация.

Всемилостивият Бог направил така, че тази изолация е съхранила българското Православие в чистота, когато в държавите на нашите братя руси и гърци то било натоварено с националистични задачи.

През 1874 г., две години преди избухването на трагично завършилото Априлско въстание, известният руски дипломат и философ Константин Леонтиев ни причислява към враговете на Русия, защото сме „разбили единството на Православието”, а то трябвало да служи на руските имперски интереси. Леонтиев пророкува, че българите ще проявим „неблагодарност”, защото няма да се грижим за „руските имперски интереси”.

Чистотата на нашето Православие показва превъзходството на смирението пред гордостта!

Именно затова Българската Църква провали събора в Крит, Истамбулската конвенция и не затвори храмовете по Великден по време на ковид-пандемията!

Схизматичната БПЦ получава прословутия томос за признание едва през 1945 г. Затова ни смятат за 9-ти в Диптиха, но дали е такава Божията воля?

Има ли други въпроси?

 

Бог да пази България! Амин.

БЪЛГАРИЯ В ДЕМОГРАФСКА КРИЗА! НАИСТИНА ЛИ?

Един разговор отпреди седмица ме върна с 37 години назад в един късен есенен следобед пред чашка лошо еспресо в компанията на бъдещия директор на Националния исторически музей Божидар Димитров. Седяхме на пластмасови столчета пред пластмасова масичка в края на улица „Жданов”, която скоро щеше да върне старото си име „Пиротска”. Изходът към булевард „Георги Димитров”, който пък щеше да се казва „Мария-Луиза” запушваше фургон с кафе машина, откъдето си бяхме взели кафето.

С Божидар се познавахме добре, но никога не станахме приятели, макар че и двамата сме по произход от Одрин или може би точно затова. „Два остри камъка брашно не мелят”, казва народът в такива случаи.

Познавахме се покрай това, че негов шурей беше моят съученик Владо Кънчев, оказал огромно влияние и върху мен и върху целият ни А-клас на тогавашната софийска Първа гимназия, от която в края на ХIХ век е произлязъл Софийският университет. Сестрата на Владо, Марта Кънчева, с която след време станахме колеги във ВИТИЗ (с разлика от няколко випуска, защото мене ме приеха, след като тя беше вече завършила), стана съпруга на Божидар, с когото се запознали по времето, когато той беше спасител на плажа в родния си Созопол. Там семейство Кънчеви почиваше всяко лято. Бащата на Владо и Марта и впоследствие тъст на Божидар беше народният художник Стефан Кънчев, най-известният български художник в областта на запазената марка и един от десетте най-известни в света. Бог да прости всички изброени, заедно с майката на Владо и Марта, леля Веска, и тяхната леля, чието име така и не научих през годините.

Приятелството ми с Владо и дългогодишното познанство с неговото семейство създадоха нещо като доверие между мен и Божидар, което се прояви вечерта на масичката пред фургона, запушил изхода на улицата, който скоро щеше да изчезне съвсем.

„Има директива – започна Божидар – българите от народ да станем население, което да се сведе до четири милиона. Мъжете ще станат бензинджии и монтьори, жените ще бъдат камериерки и сервитьорки.”

Такава осведоменост по това време означаваше само едно. По тази причина, въпреки шока, не направих грешката да питам, чия е тази директива и как ще стане всичко това, при положение, че чакахме всеки момент да се роди девет милионният гражданин на Народната република. Божидар изглежда, че оцени деликатността, и допълни: „Основното в страната ще бъдат магистралите…”

Години по-късно, когато бившият пожарникар Бойко Борисов стана премиер и започна да „строи магистрали”, по-точно да говори за това, си припомних разговора с Божидар Димитров.

Кой беше източникът на невероятната за 1989 г. информация, как и защо беше известна на Божидар Димитров, така и не разбрах, но и не направих опит да търся отговорите на тези въпроси, вероятно поради проявилият се в мен в началото на 80-те инстинкт да не издавам интереса си, както и стойността, която евентуалните отговори биха имали за мене. Повече по този въпрос, доколкото установявам, може да се прочете в книгата на Явор Дянков „Държавна сигурност срещу бойните изкуства” (2024, София). Там, най-неочаквано за мен, името ми се вижда на няколко пъти в публикуваните факсимилета от протоколи на оперативни заседания на специализирани звена на ДС, че работата по „Руси Стоянов Русев” (каквото е гражданското ми име) продължава.

Ирония на съдбата – никога до началото на промените, започнали на 10 ноември 1989 г., не съм се чувствал дисидент, не съм прекарвал през ума си и нюанс на идея за борба със съществуващия режим, но се оказва, че съм разследван неколкократно, упорито и професионално. Да, вече бях забелязал, че  прочутото програмно съчинение на комунистическата пропаганда „Как се каляваше стоманата”, приписвано на Николай Островски, е работа на редакционен екип. За да си създам професионалната квалификация, помогнала ми да разбера това, трябваше да мина през трънливия път на необясними безпочвени доноси, които биха ме увенчали с авторитета на дисидент, но в сърцето си никога не съм бил такъв. Нещо повече, оказва се, че съм вероятно от последните наивници, които са си мислили, че икономическият застой, негодните обществени нрави, чудовищно подмененият морал и нормативното двуличие в обществения живот са „грешки на растежа”, субективни дефекти на алтруистична идея, компрометирана от случайни егоисти и негодници.

Е, трябваше да се убедя в глупостта и наивността си по трудния начин. След като бях единствения от театроведския курс на випуск 1981-1986 поканен като драматург на такъв престижен театър като русенския „Сава Огнянов”, се оказа, че последната ми трудова заетост преди историческата дата 10 ноември 1989 е зидаро-кофражист на национален обект Знаме на мира – Аркутино. Слава на Бога за това! При това, убеден съм, съвсем не съм единствен сред тези повече от деветдесет процента съвременници на началото на промените, в съзнанието на които държавният контрол върху възпитанието и образованието беше отпечатил с неизтриваемо клеймо знак за равенство между комунистическата идеология и патриотизма. Да се отрича това е отвратително лицемерие. Поради това винаги съм изпитвал отвращение към ентусиазма на площадните тълпи от същите над деветдесет процента бивши комсомолци, които крещят „Кой не скача, е червен!”

Моля за извинение за това отклонение, но тук виждам удобен случай да изкажа уважението си към личности, които бяха оплюти след 10 ноември. Един от тези хора беше моят професор в катедрата по театрознание във ВИТИЗ Димитър Канушев, Бог да го прости!

През 2004 г., десет години след смъртта на професора, моят преподавател по теория и история на музиката проф. Стефан Лазаров, вече зам.-ректор на преобразувания в НАТФИЗ театрален институт, ми довери, че преди да се явя на дипломната си защита две години след випуска, „от високо място” събрали театроведската катедра и поставили въпроса да ми се забрани да се дипломирам. Тогава проф. Канушев отсякъл: Аз съм го приел, аз ще го дипломирам!

 

Да се върнем на тайнствената директива от времето непосредствено преди началото на промените за числото, до което българският народ трябва да се сведе, превръщайки се в население! Това, че предстоят необичайни промени, вече беше стигнало до мене още в началото на 88-ма година при посещението на лидера на клуба по Таекуон-до от полския град Вроцлав Анжей Брил, който  в джудо залата на тогавашния ВИФ проведе семинар с бъдещия български Национален отбор по този корейски спорт, версия IFT, по-голямата част от който остана в Канада след представянето си на Световно първенство през 1990 г. Анжей ми каза тогава в края на дълъг разговор, че предстоят големи промени и скоро за социализъм няма да се говори въобще. Нещо подобно ми довери и един офицер от ДС, който официално се сближаваше, вероятно във връзка с решението „да се работи по Руси Русев”. Предстояли големи промени. Идентифицирах го по подписа му, когато през 2020 г., една година след като бях подал за втори път след 1998 г. молба да видя, какво е събирала ДС за мене, за разлика от твърдението на ведомството от първия път, че никой не е събирал информация за лоялната ми персона, получих някаква бележка във вид на характеристика на квартален отговорник, под която около тридесет души от службите се бяха подписали, че са я получавали по тяхно искане.

Ясно! Промените са били планирани и някакви отбрани личности знаеха за тях.

Но основното в загадката предстоеше.

През същата 1989 г. с моя познат и впоследствие приятел Антонио Петрунов създадохме „Център на информационно обслужване”, а след като по тайнствен начин структура с подобно наименование се появи като държавен отдел, се преименувахме на Агенция за проучване, информация и анализ (АПИА), с която осъществих повече от 1000 репортажа за Свободна Европа, също за Дойче веле и БиБиСи. АПИА работеше в тясно сътрудничество със СИС – службата за информация на полската Солидарност (Сервиз информации Солидарношчи). Успоредно с това с Георги Стаменов възстановихме издавания преди столетие вестник „Македония” при Македонските просветни братства, сдружения на българите от Македония в сградата на Пиротска 5, тогава все още във владение на ОФ.

Вече през 1990 г. в британско издание изплува прогнозата на Божидар Димитров за това, как ще останем четири милиона, но се посочваше конкретен срок – 1994 г.

Твърдението много приличаше на резултат от професионален анализ, като се има предвид, че вече всеки, който пожелае, можеше да получи международен паспорт, което десетилетия беше изключителна привилегия за елита на държавното управление и близките до него. Повече от милион българи щурмуваха бленувания Запад, но не бяха малко и тези, които решаваха да покоряват върховете на предприемачеството у нас.

През 1994-та не станахме четири милиона. Същата година обаче, доколкото си спомням, друго издание, този път американско, пророкуваше, че прогнозата ще се изпълни, струва ми се, в периода 1997-1999 г. Е, и тогава не станахме четири милиона!

1997 г. дойде с нова изненада, но този път не като прогноза, а като изтървана реплика на тогавашния посланик на САЩ в България г-жа Ейвис Боулън. Според статия-анализ, публикувана в българското списание Геополитика и подписана от проф. д-р Никола Аврейски, по време на семинар в Боровец госпожата посланик   „ненадейно отронила шокиращото признание: “Вие не ни трябвате повече от 4 милиона.”[1] При изтичането на мандата й Ейвис Боулън е наградена от президента Петър Стоянов с орден Стара планина, въпреки, че изтърваните думи са оповестявани неколкократно в интернет пространството.

В интерес на истината императивното пожелание да станем в края на краищата четири милиона, защото на някого, изразител на чието мнение очевидно е посланик Боулън, му е необходимо да сме точно толкова, нито повече, нито по-малко, е изобличавана също в мрежата. Ако осем години преди това не бях чул с ушите си за „директивата” със същото пожелание от Божидар Димитров, аз също бих сметнал случката за поредната фейк-новина. Така се наричат от няколко години изфабрикуваните лъжи, които някой (едва ли безплатно) пуска в жълтата преса и интернет.

На 12 август 2025 г. в сайта factcheck.bg, специализиран в изобличаването на фейк-новини, се публикува бележка изследваща казуса с репликата на американката, подписана от Елена Родимова. Родимова е представена като бакалавър по хуманитарни науки, следващ Европеистика в СУ, с дългогодишен опит като автор и редактор в различни онлайн издания, по-специално в областта на анализиране на съдържанието и откриването на дезинформационни наративи, с интерес в социалните каузи, доброволчески инициативи, права на уязвими групи и цифрова безопасност. В мрежата се откриват клипове с нейно участие, които свидетелстват за сериозно отношение към делата, на които се е посветила.

По въпроса за достоверността на казаното от Боулън в параграф „Проверено” Родимова оповестява: „Изказването на бившия посланик на САЩ Ейвис Боулън, че българското население трябва да бъде намалено до 4 милиона, е изфабрикувано. Не съществуват никакви доказателства, че Боулън е казала подобни думи и самата тя категорично отрича това. Публични личности, участвали активно в обществения живот по време на мандата ѝ, също опровергават твърдението, което е част от дългогодишна дезинформационна кампания.”[2]

Разбирам амбицията на сайта и ентусиазма на Елена Родимова и пожелавам да постигне висотите на непостигнат професионализъм, но горното заключение не е подкрепено с никакви доказателства, докато в същото време обявява, че „публични личности опровергават твърдението”. Кои са тези личности и как опровергават твърдението? Обратно на декларацията на Родимова една публична личност, проф. д-р Никола Аврейски, твърди, че репликата е произнесена и застава с името си, каквато и тежест да има то.

Публикацията в сайта factcheck.bg засега е единственото опровержение на предполагаемото изказване на Боулън. Всъщност не някакъв новопоявил се сайт на ентусиасти, а дипломатическата служба на САЩ в лицето на посланика или на служител на Държавния департамент трябва да направи опровержение, ако сметне, че е нужно. Очевидно е, че такава възможност е пренебрегната или избягната, още повече българските власти си мълчат, а самият президент на Република България поднася висока държавна награда. 

С какво все пак някаква си централно балканска република би могла да заслужи особено внимание и деликатност?

Тук все пак впечатление правят няколко разминаващи се подробности.

Първата естествено е в упорито повтарящото се число четири милиона отнесено към населението на България и то в разстояние на десет години – 1989 – 1999.

Следващата е в друго съвпадение. Анализът на проф. Аврейски е публикуван в списание Геополитика на 29 януари 2018 г. – 21 години след „семинара в Боровец”, за който Родимова е пропуснала да провери къде, в кой хотел, и от кога докога се е състоял, както и кой още е бил на този семинар и какво би могъл да разкаже за това.

Опровержението на factcheck.bg е от 12 август 2025 г., тоест седем години по-късно, като не е известно от американска страна дотогава да е постъпвало някакво вербално или наративно недоволство.

Между двете изявления се случват няколко важни, добре огласени в медия прогнози.

На 2 февруари същата 2018 г., три дена след публикуването на анализа на проф. Аврейски, в сайта на реномираната страница на Дойче веле се появява бележка на Николай Цеков под заглавие „Под 4 милиона българи през 2100 година?”[3] Под това въпросително изречение в духа на доброто новинарство следва същината на подредените още по-долу свидетелства: „През 2050 година населението на България ще наброява 5,4 млн. души, а през 2100 - едва 3,8 млн., гласи прогнозата на ООН. "Не очаквам обаче да се стигне до изчезване на българската нация", твърди експерт в интервю за ДВ.” Николай Цеков не се обвързва с твърденията на „експерта”, за да е свободен в случай на нужда да го опровергае с думите на друг експерт.

В деня, в който Елена Родимова публикува своето неподкрепено с позовавания изобличение, 12 август 2025 г., в българския новинарски портал news.bg се появява неподписаната бележка „ООН: Населението на България ще се стопи до 3,5 млн. души до 2100 г.”[4]

Минали са седем години от подновяването на темата. Относителната стабилност, съпътстваща правителствата на Бойко Борисов и скромно, но постоянно увеличаващият се икономически ръст, се прекратяват със серия смени на правителства, които нелогично подават оставка под натиска на улични протести. Идващите на власт не успяват в това, което са заявявали по време на протестите. Мащабните проекти, които са започнати по тяхно време, естествено остават нереализирани, отделените за тях средства са замразени, върнати на фондовете, откъдето са дошли или просто изчезват. По същото време в съседна Сърбия далеч по-масови и продължителни протести дори не водят до смущение управляващите вече няколко години въпреки сходството на манталитета на народите ни, нивото на икономическо развитие и сходство в политическата традиция. Като че ли някой казва на поредното падащо правителство: Хайде, времето ви изтече! Има и други, които са на ред да си играят на управление.

Какво се случва всъщност? С какво България е по-различна или особена?

През 1990 г. по време на посещението ми в Мюнхен по покана на тогава съществуващата Църковна община „Свети Иван Рилски” влязох в студиото на Българския отдел на Свободна Европа, видях се лично с тогавашния директор Джонсън, директора на българската секция Кирил Панов и журналисти, чиито гласове отдавна познавах – легендарният Владимир Костов, прострелян с отровна сачма като покойния Георги Марков, но оцелял, Димитър Инкьов, известен с псевдонима си Велко Верин, който се оказа и популярен в Германия детски писател, Ана Манолова, чието истинско име беше Силвия Стайкова, на която съм много благодарен за подкрепата и колегиалното отношение и Жени Георгиева, на която също съм благодарен най-вече за едно написано с ръката й кратко въведение в новинарството. Видях и една друга легенда, д-р Стефан Маринов, пенсионер на Бундестага, доживяващ дните си в скромна гарсониера на Алее щрасе №8 в Мюнхен със своята съпруга германка, владееща свободно български, докато децата на семейства „демократи” българи не знаеха български, защото „родолюбивите” им родители помежду си говореха само на немски, но иначе много милееха за България и чакаха с нетърпение раздържевяването на икономиката. Д-р Маринов ме караше да се чувствам неловко, защото беше от тези, които шпионските романи на Богомил Райнов описваха като „вражеската емиграция”, а той беше скромен, направо беден в сравнение с повечето българи-емигранти, но в сърцето му България беше нещо, което си мислех, че отдавна не съществува и се боях, че ще се разочарова. За щастие или не, брат му, функционер на БКП във Варна, го беше разубедил да идва, защото животът му би бил застрашен.

И тогава отново се случи едно от тези незначителни неща, които след време прераснаха в убеждението, че голямото противопоставяне между социалистическия лагер и пазарната демокрация е една Голяма игра на промиване на националните общества от мислещи и честни хора.

Жени Георгиева ме попита съвсем открито: Защо искаш да се знае, какво става в България?

Поставен от някой извън журналистическото съсловие този въпрос би звучал наивно, но не и от устата на журналист с десетилетна практика в толкова стратегическа и политически натоварена институция, каквато беше Свободна Европа. Нали точно това е задачата на журналистиката! Да обяснява какво се случва на тези, които недовиждат процесите в обществото (да не повтарям изписаното за мисията на идеалната журналистика, която все по-рядко се проявява).

Може би Жени Георгиева изучаваше моята мотивация. Може би бях необичаен. Почти по същото време Ана Манолова ме попита дали съм вярващ. Изненадах се и се поинтересувах, защо ме пита. „Вие говорите като вярващ човек” ми отговори тя.

Няколко седмици по-късно по време на изложба в проното на НДК непланирано се срещнах с тогавашния американски посланик Сол Полански. Казах му кой съм и с кого съм се срещал от американска страна в Мюнхен. Той изглежда знаеше. Помълча и попита: „Вие защо искате да се знае, какво става в България?”

Вероятно се питате, защо ви занимавам с всичко това?

Всъщност, ето защо:

Преди десетина дни разговорът с мои познати се завъртя в същата посока – изчезваме ли като българи. Обикновено такива разговори навяват песимизъм и провокират към разсъждения на глас, кой е виновен? Развитието на темата този път беше неочаквана посока.

Колко души сме българите в България сега? – попита един от нас и сам си отговори, защото знаеше отговора. – Според националната статистика сме около 6 милиона и половина![5] На последните избори действителните бюлетини са 3 240 156 души, от 3 360 218 намерени хартиени и машинни бюлетини.

Какъв е обаче регистрираният брой на избирателите? Според данните на Централната избирателна комисия броят на избирателите в избирателните списъци при предаването им на комисията е 6 627 747![6] С двеста хиляди в повече от населението по статистика! При това тук не влизат българите, които нямат навършени 18 години!

Колко би трябвало да са те? Обикновена аритметична сметка от сайта на статистическия институт на групите българи от 0 до 19 години е … 1 173 227. Колко прави това, събрано с регистрираните гласоподаватели? 7 800 974, тоест почти осем милиона. Дори да махнем числото на деветнадесет годишните, то пак получаваме близо седем милиона и половина. И всичко това към април-май 2026 г. и то на фона на катастрофално песимистични прогнози за пълното ни изчезване.

Ако някому хрумне да се запита, а колко са гласувалите българи в чужбина, моят съвет е да провери това в сайта на БТА.[7] Ако не му се занимава и ми има доверие, това са 200 000 души. Е, пак сме далече от шест милиона!

Защо така не излизат сметките и каква е задачата на песимистичните прогнози? И дали става дума за прогнози или за „директива” по думите на Божидар Димитров?

Тъй като съм светогорски монах по силата на гръцкото законодателство съм и гръцки гражданин. Годините, в които пребивавам в Гърция, ме убедиха, че това, което купуваме за ядене и пиене в българските магазини, в Гърция ще бъде конфискувано и унищожено като вредно или негодно. Подслаждането на напитки и продукти с Аспартам (Е951), например. Като ученик през 1974 г. работих в Централни хали в София през лятото и ясно си спомням групите гръцки туристи, които купуваха в големи количества нашите кашкавал, сирене и колбаси. Днес качеството на тези продукти очевидно е в полза на нашите съседи. Не вярвам някой да е на друго мнение.

Но има и още нещо.

В началото на 1991 г. на втора страница на току-що появилия се вестник „24 часа” се появи дописка на известния тогава Димитри Иванов. В текст в една колонка с дължина не повече от 10 сантиметра отличният автор на „писаници”, както по-късно наричаше любимите ми негови есета в колонка на вестник „Сега”, разказа, че тогавашния държавен секретар на САЩ, което ще рече външен министър, Лорънс Игълбъргър нарекъл България „най-грижливо пазената тайна”. Веднъж срещнах Димитри Иванов в асансьора на София прес и го попитах, къде го е казал това Лорънс Игълбъргър. Едва не му докарах инфаркт! Навсякъде го пишеше! – повтори няколко пъти Иванов, без да ми посочи извор, докато асансьорът не спря на последния етаж. Три години по-късно Лорънс Игълбъргър дойде в България да си нагледа имота – завода за санитарен фаянс Идеал-Стандарт в Севлиево. Репортерка на БНТ го причака и в духа на класическата репортерска безкомпромисност четири пъти му зададе въпроса, какво е имал предвид, като казал, „че България е най-грижливо пазената тайна в Източна Европа”? Старият и обигран дипломат видимо четири пъти многословно не отговори. Поне така си мислех преди в края на краищата да намеря репортажа в американското издание на много авторитетния (особено след аферата Уотъргейт, където вестникът със същото име имаше основното участие) Уошингтън поуст от 5 март 1992 г., подписан от Блейн Хардън (Blaine Harden).[8]

Излишно е да разказвам, как практикуващите непочтения професионален патриотизъм у нас завъртяха на всички възможни обороти неостаряващия хит „България, най-пазената тайна”. Вярно е, че българската история съдържа много най-пазени тайни, само дето те са пред очите ни, а не в лошо скалъпените дрънканици на всяко поредно десетилетие.

Ето какво точно е казал Игълбъргър, а ако някой не иска да повярва на очите си тук, статията на сайта на американското издание е на разположение:

„Говорейки за нация, която е широко заподозряна, че е планирала убийството на папа Йоан Павел II, чиито шпиони убиха поне един нелоялен гражданин с чадър с отровен връх и чиито лидери се гордееха с тесните си връзки с хардлайнерите в Москва, вторият по важност служител в Държавния департамент на САЩ заяви, че „българската революция е изминала най-голямото разстояние“ от всички в Източна Европа… Не е преувеличено да се каже, че България при демокрацията не само е преодоляла наследството на комунизма, но е и в процес на преодоляване на наследството на историята… (…) Най-добре пазената тайна в Централна и Източна Европа вече няма да бъде тайна. (…) България, против всички исторически прецеденти... преодолява тези омрази и по този начин е готова да се движи напред към едно съвсем различно и далеч по-добро бъдеще. (…) Тя заслужава най-пълната подкрепа от международните финансови институции и интеграция в западното семейство от нации.”

Общо взето това е почти същото, което държавният секретар каза пред репортерката на БНТ. Съжалявам за разочарованието.

И все пак тайна има, но тук ще си позволя на направя номер на обичния ми читател. Няма да споделя моето лично мнение по този въпрос! Но ще помогна малко. Ето как: след като не е случайно, защото е постоянно повтарящо се число, редуцираното население отговаря на някакви планове, нали така? Кой би могъл да се интересува от национално инженерство в такъв мащаб? Е, как кой? Някой, който си прави сметката да създава глобална държава, в която издържливите на геноцид народи трябва да се подменят с пришълци от други култури, за да се получи не народ, а население. От българите вече са образувани румънци (ако щете вярвайте!), македонци, или са всмукани от съседни нации, които на свой ред ще бъдат разглобени. Те обаче не са известни исторически с такава неистова издържливост.

Някъде нещо пише ли за това? Къде може да се прочете? Как къде? В откровението на св. Йоан Богослов! 

 

На 11 април 2023 г. моят приятел и колега от героичната в нашата памет агенция АПИА Антонио Петрунов се престави в Господа като монах Антоний от братството на Хаджидимовския манастир Свети Георги Победоносец. Гробът му е в двора на манастира до стената на църквата. Опелото извърши лично Негово Високопреосвещенство Неврокопски митрополит Серафим. Бог да му въздаде за всички добрини с които обсипа тежко болния от рак монах Антоний! И него и протосингела на епархията архимандрит Епифаний, който поведе под мантия брат Антонио, за да го изправи пред Всемилостивия Бог като монах Антоний, както и нине здравствующия епископ Василий, игумен на Троянската св. Обител, тогава архимандрит, протосингел на Софийска епархия, който извърши пострижението!

Не зная кой е измолил от Бога да ми дарува животоспасяващата вяра, но ми се иска да вярвам, че е брат Антоний! 

Да въздаде Бог милостта си над всички споменати в този непоследователен разказ живи участници в историята, а на покойниците да прости всяко волно и неволно прегрешение с дело, слово и мисъл!

Бог да пази България от козните на лукавия! Амин.

---

[1] https://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika/165-2017/broi6-2017/2736-golyamoto-predizvikatelstvo-pred-natsionalnata-sigurnost-na-balgariya

[2] https://factcheck.bg/bivshiyat-poslanik-na-sasht-ejvis-boulan-ne-e-kazvala-che-balgarskoto-naselenie-tryabva-da-bade-ne-poveche-ot-4-miliona-dushi/

 

[3] https://www.dw.com/bg/под-4-милиона-българи-през-2100-година/a-42543351

[4] https://news.bg/society/oon-naselenieto-na-balgariya-shte-se-stopi-do-3-5-mln-dushi-do-2100-g.html

[5] По данни на Националния статистически институт на 31 декември 2025 г. българите са 6 423 207 души. Виж: https://www.nsi.bg/statistical-data/206/651

[6] https://results.cik.bg/pe202604/rezultati/index.html

[7] https://www.bta.bg/bg/news/bulgaria/1109692-malko-pod-200-000-sa-glasuvalite-v-chuzhbina-balgarski-grazhdani-53-000-sa-glas

[8] https://www.washingtonpost.com/archive/politics/1992/03/06/amazing-changes-in-east-europes-best-kept-secret-bulgaria/7a14f18f-0152-43f2-89e3-8efe9069eacc/

МАЗЕТАТА НА ВАТИКАНА, АРХИВИТЕ НА ПЕНТАГОНА, ИЗЧЕЗНАЛИТЕ УЧЕНИ И СВЕЩЕНОТО ПИСАНИЕ

Преди, струва ми се, двадесет и пет години студенти попитали професор протопрезвитер Николай Шиваров (1930-2022), има ли извънземни? Разбира се, отговорил старият кадър на Духовната академия и впоследствие Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски” – ангелите! Професорът не беше просто зевзек, както би си помислил човек, който не го познава. Неговите трудове и квалификация бяха оценявани с отличия на Антиохийската патриаршия, Солунския митрополит, с офикията „протопрезвитер” дадена от Йерусалимския патриарх Диодор, дори с признанието на Кентърбърийския архиепископ и пр. и пр.

Професорът знаеше какво говори и на кого го казва.

Спомних си за това за пореден път през 2008 г., когато се появи статия на журналист от ББС от бюрото в Рим под заглавие: „Ватиканът казва, че извънземните биха могли да съществуват”[1]. Живот на Марс съвсем не бил изключен, твърдял тогавашният директор на Ватиканската обсерватория о. Габриел Фунес в статия под заглавие „Извънземните са ми братя” публикувана в официалния ватикански вестник. Търсенето на форми на извънземен живот не противоречало на вярата в Бога. Яхнал вълната на откривателството падре Габриел създава смело „богословието” на бъдещето с потресаващото заключение, „че точно както има множество форми на живот на земята, така биха могли да съществуват интелигентни същества в космоса, създадени от Бога! И някои извънземни дори биха могли да бъдат свободни от първородния грях”… Това авторът на статията от ББС Дейвид Уили нарича спекула, вероятно за да стане ясно, че той самият не е католик.[2]

Журналист задал на падре Фунес логичния въпрос за осъждането на Галилео Галилей преди четири века, на което духовникът-астроном „дипломатично” отговорил, че, да, „допуснати са грешки, но е време да обърнем страницата и да погледнем към бъдещето”. Науката и религията се нуждаели една от друга. Много астрономи вярвали в Бога. Римо-католицизмът съвсем не бил толкова назадничав, колкото на някои им се струвало. За да докаже това Ватиканът организирал през 2009 г. конференция, „за да отбележи 200-годишнината от рождението на автора на „Произход на видовете” Чарлз Дарвин”, например.

Не всички римо-католици споделят подобен възглед. В църквата-държава като че ли протичат някакви спорове, които не завършват с дипломатично възприемане на взаимно отричащи се твърдения, съчленени с блудкава реторика. Противоречията по-скоро се натрупват за времената, когато неизбежно ще дойде сатанинската власт на антихриста в една глобална държава, когато ще има само две религии - православна и тази на антихриста. Тогава много от днешните католици и евреи-юдаисти, които не са похулили Светия Дух, а искрено са търсили Бога, ще Го намерят в преследваното Православие. За жалост мнозина от днешните православни (на думи)  архиереи и свещеници, всмукани в свръхадаптивното лукаво масонство, ще се окажат проповедници на заместителя на Христа, за да се увеличи числото на обричащите се на вечна смърт. (Вразуми ги, Господи!) 

Сайтът на Ватиканската обсерватория, вече при друг директор (и папа), публикува на 15 март 2023 г. статия на Джеймс Рен под заглавие „В търсене на нашето място в Сътворението”[3]. Рубриката, в която статията е публикувана, се нарича „Астрономия на мистичното пространство” (Sacred Space Astronomy).

Очевидно било, че Сътворението е „биологично добронамерено”, защото притежава физичните свойства, нужни за съществуването на интелигентен живот! – Подобно разсъждение подсказва родството на римо-католицизма със западноевропейската философия, началото на чието буйно развитие очевидно съвпада с превземането на Константинопол от кръстоносците през 1204 г. Те уж тръгнали да освобождават Божи Гроб, но свърнали да се разправят с Православието с необуздан грабеж и насилие. За няколко десетилетия до 1261 г. основаната през 425 г. при император Теодосий II Магнаура, образецът за православно образование, е разпръсната сред остатъците от Византия – Епирското деспотство, Никея и сред частните училища на независими православни владетели. Западът никога не постига осмислянето на древната езическа наука, т.нар. външна философия, чрез Светите Отци на Православието. Отците правят обяснимо постигнатото от античната наука чрез православното богословие, "вътрешната философия", вместо да осъждат придобитото от непознаващите Бога, но търсещите Истината древни мислители.[4] Така Отците-тълкуватели, например, указали, че "небесните сфери", за които говори Платон в диалозите си, са ангелските чинове. Така още св. ап. и евангелист Йоан Богослов посочва, че Логосът, Творческото начало, за което говорят и Хераклит и Платон, е Второто Лице на Бога, чрез "Когото всичко е станало".

Когато Константинопол е отвоюван обратно, градът е разорен от алчността на окупаторите, няма средства за издръжка на преподавателите, студентите и материалната база, въпреки усилията на следващите владетели.

Неспособен да осмисли древността по примера на Магнаура, еретическият Запад се впуска да преоткрива по рационален път онова достъпно за православната наука знание, за съществуването на което с възхода на исляма и стъпването му на Балканите съвсем загубва представа. Погромите, извършени от германските племена на територията на Западната Римска империя в първото хилядолетие, и преместването от нечистоплътните френски крале на папската катедра от Рим в Авиньон, били другата съществена причина да се разкъса връзката между знанието на античността и неговото християнско осмисляне. Това противоречие се разраснало до духовна катастрофа и в края на краищата до конфликт между западното християнство и античния рационализъм. Пряко следствие от този конфликт е постепенното рационализиране на вярата римо-католика до степен наречена юридизъм, тоест очакване на благодатен резултат в отговор на външни действия. 

Враговете на древното Православие, които никога не са напускали историята на човечеството и няма да я напуснат до Второто пришествие на Христа и Неговия Страшен съд, видели в този конфликт възможност да набеждават християнството, че е враг на развитието. Това от своя страна принуждавало римо-католическия Запад към компромиси с богословието, след като първоначално се опитвал да забранява и изкоренява другомислието.

На 27 януари 1343 г. папа Климент VI издал була, известна според римската традиция по първите думи от текста на латински език Unigenitus Dei filius. С този документ римо-католицизмът практически въвежда продажбата на индулгенции – сертификат за опрощаване на греховете (по-точно на последиците от греха, както уточнява моят приятел Пламен Гечев, католически свещеник в Швейцария). Схоластично обоснованото кощунство принуждава бащата на протестантството Мартин Лутер да закове на вратата на църквата във Витенберг своите 95 тезиса на несъгласие с тази антихристиянска практика, доведена до брутално печалбарство от неговия съвременник доминиканския монах Йохан Тецел.

С протестантството се скъсва окончателно връзката със Светите Отци, за да започне Западът да преоткрива отдавна известното на православната наука.

Блестящ пример за това е описаното от св. Василий Велики (330-378) в неговия Шестоднев: „Затова, човече, не считай, че видимото е безначално. И от това, че движещите се на небето тела описват окръжности, а в окръжността сетивата ни не могат от пръв поглед да забележат начало, не си прави извода, че природата на движещите се по окръжност тела е безначална. Не бива да смятаме за безначална и окръжността, начертана с линия в една равнина само поради това, че от сетивата ни убягва и не можем да открием къде започва и къде свършва тя. Напротив, макар това да убягва от сетивата, все пак в действителност този, който е начертал окръжността от центъра с определен радиус, без съмнение, я е започнал отнякъде. Така и ти, когато виждаш, че тела, описващи окръжности, се връщат на предишното си положение, не се заблуждавай от равномерността и непрекъснатостта на движението им (и) не се задържай в лъжливата мисъл, че светът уж е безначален и безкраен. Защото е преходен образът на тоя свят (1 Кор. 7:31), и: Небе и земя ще премине (Мат. 24:35).”

С колко века това описание предшества Галилео Галилей и Николай Коперник? Или теорията за Големия взрив? Или доказателството на Стивън Хокинг, че преди да се появи пространството не тече време, а преди да започне да тече време няма пространство, следователно преди да се появят пространството и времето съществува единствено Причината за тяхното появяване, която е извън пространството и времето? По времето на Галилей на запад все още се водят спорове, дали земята е кълбовидна или плоска, или компромисно има формата на колело.

„Но те, които измериха разстоянията между звездите, пише св. Василий в Шестоднева, описаха звездите, които винаги се виждат, и северните звезди, а също така и звездите, намиращи се около Южния полюс, пребиваващи там и неизвестни за нас, които разделиха на хиляди части и северната ширина, и зодиакалния кръг, и наблюдаваха с точност завръщането на звездите, тяхното стоене, отклонение и общо движение към предишните места, а също така времето, за което всяка планета извършва една обиколка - те не откриха само едно, - как да разберат Бога, Твореца на вселената и справедливия Съдия, въздаващ всекиму заслуженото според делата, и как да поберат в ума си произтичащата от представата за Съда мисъл за свършека (на света)…”

Колко века трябва да изминат преди европеецът на види с очите си съзвездията на Южното полукълбо!

Св. Василий пише около 360 г. сл. Хр. за атома, който е неделим, че земята се крепи в пространството от сили, и че въздухът има физични свойства. Повече от хиляда години са нужни на западната еретична наука да преоткрие това и горделиво да го представя за свой принос в развитието на цивилизацията.

Затъвайки все повече в произведени от гордост неверни твърдения, Ватиканът стига до неизбежните компромиси с учението на Църквата, която ни завеща Господ Иисус Христос. Като се започне от изсмуканото от пръсти допълнение към изкования от Светите Отци догмат, че Светият Дух изхожда и от Бог-Син, мине се през твърдението, че и Пресвета Богородица е зачената от Светия Дух, както Тя е заченала Христа, през непогрешимостта на папата ex catedra, се стига до въпроса за извънземните. За римо-католицизма за жалост се оказва, че е по-важно да оцелее като институция, отколкото да проповядва истината.

Това естествено не се отнася за всеки католик по отделно. Преобладаващото число са искрено вярващи и надяващи се на Бога. Те приемат на доверие изкривен вариант на учението на Църквата, без да се задълбочават в търсене на истината.

В края на краищата и мнозинството православно вярващи, следващи своите пастири в тайнствата на църковния живот, не се задълбочават, увлечени в житейските си грижи.

Авторът на статията „В търсене на нашето място в Сътворението” Джеймс Рен дава интересен пример за действието на съвестта в съзнанието на католика.  Създателят на  първия ядрен реактор, италианецът, впоследствие натурализиран американец, Енрико Ферми през 1950 г. по време на обяд с приятели в Националната лаборатория Лос Аламос в щат Ню Мексико задава въпроса: Къде са всички останали? Ферми има предвид, къде са извънземните цивилизации? Най-просто изчисление доказва, че „нашата галактика е достатъчно стара (10 милиарда години), за да може цивилизация, която се е появила преди нас (няколко милиона години), да е колонизирала цялата галактика!” Но не следа, няма и намек за съществуването за извънземна цивилизация.

Нещо подобно заявява теологът и сътрудник на Ватиканската обсерватория отец Джузепе Танцела-Нити в статията си „Извъземен живот”[5]: „Темата за космическия живот е внесена в днешната култура от науката, а не от философията. Тя достига до публиката най-вече чрез масмедиите, литературата от различни жанрове и някои други художествени изрази.” Разполагаме с напреднали технологии, ровим неуморно, и все така не намираме абсолютно никакво научно доказателство, че животът съществува някъде другаде освен на нашия дом, планетата Земя.

„Никакви НЛО, никакви „наблюдения”, никакви данни от роботизирани космически кораби, които сме изпратили в нашата слънчева система – пише Джеймс Рен – не са предоставили доказателства за съществуването на извънземен живот. Абсолютно никакви доказателства.”

Същото завява в книгата си „Бихте ли кръстили извънземен” и един от последните по време директори на Ватиканската обсерватория, Гай Консолманьо: „Искам да заявя, с каквато и да е власт, която имам като учен и като един от „официалните астрономи” във Ватиканската обсерватория: Нито аз, нито някой, когото познавам, имаме доказателства, че извънземни съществуват.”

Въпреки действието на здравия разум на отделния католик обаче, очевидно ватиканската институция възприема, неясно защо, съществуването на извънземни форми на разумен живот за въпрос, който трябва да се впише в римо-католическото богословие. Остава да гадаем, дали такава задача не е внесена отвън от някой, който поставя Ватикана в зависимост или този някой манипулира общественото мнение, за да дразни римските богослови по темата за извънземните.

Хосе Фунес, друг бивш директор на Ватиканската обсерватория, онагледява патовата ситуация. Според него трудно можело да се изключи възможността за съществуването на друг интелигентен живот. Разсъждението му е направо смайващо за вярващ: „Точно както има множество същества на земята, може да има и други същества, дори интелигентни, създадени от Бога. И това не е в противоречие с вярата, защото, и това е важно да се разбере – не можем да поставяме ограничения на творческата свобода на Бога.” Тази стъкмистика на богословски аргументи очевидно е предназначена за католици, които не се чувстват длъжни да мислят, след като по въпроса са се изказали авторитети. „Перифразирайки Свети Франциск – продължава Фунес, – ако считаме земните същества за „братя” и „сестри”, защо да не можем да говорим и за „извънземни” братя и сестри?”[6] Нито Хосе Фунес, нито някой от неговите колеги са виждали някога дори съмнително доказателство за съществуването на извънземни същества, но вече се готвят да ги приемат за братя и сестри!

Срещу тази необяснима добронамереност към хипотетични духовни същества о. Танзела-Нити възразява предпазливо, че не теологията, а науката трябва да се изказва по тези въпроси. Учението на римо-католицизма все пак няма официално становище относно извънземния живот.

Известна светлина, но не и обяснение, върху противоречията в изказванията на различните фигури в религиозната организация, известна със своята дисциплина към непредпазливост в изявления, хвърлят две статии на Роберт Дънкан, автор на т.нар. Католическа информационна служба (Catholic review). Първата от тях, под заглавие „Ангели или извънземни? Някои изследователи твърдят, че архивите на Ватикана пазят тайни за НЛО” е публикувана на 15 юни 2024 г.[7] Дънкан съобщава, че „Група учени и изследователи търсят достъп до Ватиканските апостолически архиви, за да разкрият информация за НЛО и паранормални явления, вярвайки, че може да има следи сред 80-километровите рафтове, съдържащи всичко - от ръкописни папски бележки до президентски послания.” От статията става ясно, че събирането на информация за извънземни продължава вече десетилетия.

През 2023 г. (година преди първата статия на Дънкан) пред Конгреса на САЩ бившият служител на американското разузнаване Дейвид Груш дава показания, в които твърди, че „Ватиканът е участвал в международно прикриване на извънземни тайни”. Папа Пий XII бил „предал” информация на Съединените щати за разбито НЛО, открито от фашисткия диктатор Бенито Мусолини.

На 11 юни (четири дни преди публикуването на статията на Дънкан) секретарят на префекта на ватиканските архиви Марко Грили казва, че не може да си обясни, откъде Груш е получил такава смехотворна информация, наподобяваща нещо като сензационно представяне на кореспонденцията на Пилат Понтийски, например. В резултат на инсценировката пред амириканския Конгрес Службата на архива е затрупана с имейли с въпроси относно истинността на твърденията на Груш. Никой не пита, на коя точно от многобройните разузнавателни агенции е бил сътрудник този изскочил от храстите изобличител.

Там е работата обаче, че не е само разузнавачът Груш. Професорът по религиозни изследвания от Университета на Северна Каролина, град Уилмингтън, САЩ, Даяна Уолш Пасулка издава през 2019 г. книга под заглавие „Американски космос”, в която твърди, че „архивите са пълни с доклади за паранормални явления”.

Потресаващо откритие! Ами че житията на светиите са пълни със свидетелства за такива явления, но там те се наричат чудеса. Очевидно неправославната среда ги възприема с голямо закъснение, и по обичая, създаден в западните университети много след Четвъртия кръстоносен поход, им лепи етикета на западната цивилизация „паранормални”. Не на всички, разбира се. Благодатният Огън, който слиза в храма на Гроба Господен на православната Пасха година след година, е заобикалян внимателно. Иначе как да се сътвори изсмуканата от пръсти „академична” специалност „религиозни изследвания”!

Паранормалните явления, забелязани от бедната Пасулка, били „кълба, които монахини виждали да влизат в килиите им, летящи къщи и други въздушни явления”, които трябвало да се разбират „по-добре като явления от типа НЛО, отколкото чудеса, както традиционно ги разбират католиците”.

Ако се беше сетила да отвори житието на св. Антоний Велики религиозната специалистка сто процента би намерила там описание на подобни „паранормални” явления, които основателят на православната монашеска традиция безпогрешно разпознава като дяволски представления, предназначени да го изплашат и изгонят от пустинята.

На 30 май Пасулка заявява пред Catholic News Service[8], че „историческите записи са пълни с подобни събития”, обаче „хората във Ватикана не знаят къде да ги търсят”, те били в мазетата им! Пасулка, която има наследствено предразположение да изследва религиите[9], има и сериозен опит за работа с медии. Издала е няколко книги, откакто се е дипломирала през 2003 г., консултант е на хорър филма „Заклинателят”, на серия документални филми за религия. Звездата й изгрява със споменатата книга с пълното заглавие „Американски космос: НЛО, религия, технологии”, издадена от Оксфорд прес през 2019 г. Текстът бил проверяван строго, източниците й също, сама се хвали учената жена в статия на Грифин Дотри от 16 август 2023 г. под заглавие „Професор от UNCW привлича международно внимание с изследванията си върху НЛО”.[10] Международното внимание е привлечено преди всичко друго от факта, че някой, който е наречен професор по изследване на религиите, се занимава с НЛО. Не знаела Пасулка „какво са тези неща”, тоест явленията, които описвала другаде по „свидетелствата” на католически монахини. Описала ги и показала написаното на свой колега, който казал, „че изглеждат точно като НЛО”! Това възклицание е основният аргумент на нейния завой от писане на теми от историята на римо-католицизма към скритите в мазетата на Ватикана свидетелства за НЛО, които тя естесвено няма как да е видяла, нито пък служител на Ватикана би й казал, че такива съществуват, следователно се ориентира по слухове или си измисля, за да влезе в новините.

Втората статия на Роберт Дънкан е публикувана повече от година след първата, на 25 ноември 2025 г. Сравнението ни дава възможност да проследим развитието на тезата за НЛО-архиви на Ватикана и да поразсъждаваме върху причините за това. Заглавието направо заявява темата, и както все по-често се случва в професионалната журналистика след Рупърт Мърдок (чиято журналистическа кариера започна със заглавия като: "Изнасилена от прокажено джудже роди"), издига невярно твърдение, което не се потвърждава от съдържанието: „Католически режисьор разследва мистериите на НЛО във Ватикана”.[11] Какво извличаме от заглавието? Във Ватикана има мистерии на НЛО, които обаче искат разследване, тоест нещо не е наред и то най-вероятно се дължи на нежеланието на римо-католическата йерархия тези мистерии да стават обществено достояние.

Статията за филма, който се готви да излезе в края на 2026 г., не заслужава да бъде анализирана по простата причина, че освен гръмотевичните твърдения, че Ватиканът има какво да каже, бъдещият филм засега е изцяло построен върху косвени свидетелства, които вече са извъртяни в цитираните дотук статии и още стотина с подобно съдържание, които взаимно се цитират. Отново се изговаря името на „американския разузнавач” Дейвид Груш, който връща топката на ватиканския хълм. Снима се някакъв бункер, за който се твърди, че някога съхранявал НЛО-то, предадено на Мусолини през 30-те на миналия век, и така до втръсване.

На какво се дължи подновяването на безплодната шумотевица, която не може да си пробие път до прайм-тайма на телевизиите и първите страници на реномираните вестници?

Обяснението е елементарно и може да се види с невъоръжено око в неколкократните заявления на сегашния американски президент Тръмп, че ще отвори най-после супер тайните архиви на държавната администрация, която се идентифицира ту с Пентагона, ту с ЦРУ, то с ФБР, ту с някоя друга агенция. Като в приказката за лъжливото овчарче вече почти не се обръща внимание на поредното гръмогласно обещание на някогашния собственик на казиното Тръмп Тадж Махал в Атлантик сити.

Въпреки привидния хазартен хаос в действията на винаги оцеляващия Тръмп, в изказването му от 20 февруари 2026 г. започва да се провижда система. Настоящият президент на най-мощната във военно и икономическо отношение държава си позволи да обвини своя предшественик Барак Обама, че е разкрил класифицирана информация, когато е казал, че извънземните са реални. По това време изглежда юристите на Белия дом не са обяснили на президента дошъл от хазартния бизнес, какво влиза в президентските пълномощия. Това изглежда е станало по-късно, зашото и той сам започва да обещава на вади „досиета Х”.

Този ход в покера се нарича блъф. Дали са верни „сведенията” или не са, е колебание, което отива на заден план. Те са назовани класифицирана информация, след като за няколко години общественото мнение в развитите страни, а оттам и чрез западния монопол върху производството и разпространението на новини по цял свят, е разнесена версията, че, видите ли, такава стародавна институция, като катедрата на римския епископ, има и крие свидетелства за реалните извънземни.

Коварен и добре премерен ход.

Ватиканът е въведен в режим на оправдание пред обществеността. Истински вярващите ще бъдат смутени и вероятно отблъснати от църковната йерархия. По-смелите дори биха се изкушили да влязат в дискусия, резултатът от която при всички положения ще бъде отрицателен за рейтинга на римо-католицизма.

Православието на Изток по време на кампанията с извънземните е в патова ситуация, поради противопоставянето на патриарсите Вартоломей и Кирил.

Целта обаче не е просто в това позиционно преимущество на враговете на Христа.

По всичко личи, че е дошло време е да се случи описаното в Откровението на св. Апостол и евангелист Йоан Богослов: “И видях друг звяр да излиза от земята; той имаше два рога като на агне и говореше като змей. И с всичката власт на първия звяр той действуваше пред него и караше цялата земя и жителите й да се поклонят на първия звяр, чиято смъртна рана бе заздравяла; и вършеше големи личби, та дори и огън сваляше от небето на земята пред човеците. И лъстеше жителите земни с личбите, що му бяха дадени да върши пред звяра”. (Откр, 13:11-14)

Падналите ангели и техните чеда, бесовете, са част от личбите от Писанието. Те ще се престорят и на извънземни, за да се поклонят земните жители на адовото изчадие, наречено антихрист. Ето, вече има такива човеци, които са готови да ги нарекат свои братя и сестри.

С това обаче случаят с изваждането на президентските досиета Х не се изчерпва.

На 18 април 2026 г. световно известният учен и популяризатор на науката Мичио Каку заявява в коментар за Fox News Digital, канал, гледан ежедневно от над 2 милиона зрители: „Ако 10 учени внезапно умрат или изчезнат, всички с достъп до чувствителни изследвания, това е причина за национална тревога!”

Каку има несъмнен авторитет и думите му предизвикват мащабно вълнение. За какви учени става дума? Това са учени работещи в области като ядрени технологии, аерокосмически системи и класифицирани отбранителни изследвания – области, със стратегическо значение за националната отбрана на САЩ.

Най-запомнящият се от тях е генерал-майор Уилям Нийл Маккасланд, бивщ командир на Иследователската лаборатория на Военно въздушните сили. Изчезва от дома си в Ню Мексико, без да вземе със себе си очилата и телефона си. Подобни са и останалите случаи с учени от НАСА и частни компании, ангажирани в секретни проекти. Останките на някои от тях са открити месеци по-късно без да се публикуват официални съобщения. За сметка на това властите ни в клин ни в ръкав обявяват, че между тези случаи няма връзка и то без да са известни резултати от разследванията.

Тръмп казва пред репортери на 23 април т.г., че се надява изчезванията и смъртните случаи да са „съвпадение”, но че служителите на Белия дом ще знаят повече през следващата седмица и половина. „Някои от тях бяха много важни хора и ще разгледаме това в следващия най-кратък период”, казва той. 

Минаха обаче няколко пъти по седмица и половина, а логични обяснения не се появяват.

След като световната политика все повече заприличва на игра на покер с големи залози, едва ли някой вярва в искрената загриженост на държавния глава. Изказването е реакция на друго такова, но значително по-отговорно. Конгресменът Джеймс Комър, председател на Комисията по надзора в Камарата на представителите заявява три дни преди това, на 20 април, пред Fox News: „Изглежда, че има голяма вероятност тук да се случва нещо зловещо... Това, което съм установил за три години и половина като председател на Комисията по надзор на Камарата, е, че понякога правителствените агенции не вършат добра работа в споделянето на информация за ситуации като тази. Затова поискахме от всички тези агенции – Министерството на енергетиката, НАСА, Министерството на войната – да споделят информация с нас, за да можем да видим дали можем да я съберем и да намерим липсващи връзки, за да се опитаме да разберем какво се случва тук, защото е много малко вероятно това да е съвпадение. Така че Конгресът е много обезпокоен от това. Нашата комисия прави това един от нашите приоритети сега, защото го разглеждаме като заплаха за националната сигурности”.

Изведнъж ваденето на секретни файлове и замерването на Ватикана с обвинения в криене на несъществувата информация затихна. Има достатъчно добри разследващи журналисти, които биха потърсили връзка с мистериозното изчезване на учени и потулваната гибел на някои от тях.

И все пак, защо проф. Шиваров отговаря на въпроса за извънземните, че това са ангелите? Ангелите Божии са обитатели на духовните небеса, където служат на Създателя. Те се появяват в творението по волята на Бога, за да предадат или извършат волята Му. Явяват се пред чистите по сърце, пред тези хора, които имат страх Божий, и за които Божията воля е закон. Как тогава да се тълкуват, според учението на Православната Църква, явленията, видими за грешници, неверници и хулители? На тях също се явяват ангели, но предали Божията любов и отпаднали от Бога, предвождани от първият паднал ангел, родителят на злото, измамникът, който умее да се преструва на Божий служител пред духовно повредените или духовно неукрепналите. Той ненавижда човека, защото в него е образът Божий и защото е венецът на творението. В цялата човешка история неизменно се повтарят случаите на измамни явявания на падналите ангели, които дори изкушават неукрепналите, че са приносители на Божията воля. Разнообразието на техните измами е описвано във всяка епоха. В съвремеността най-ефективно изглежда, че е да се представят за НЛО, или за свръхестесвени феномени, за "съществуването" на които отдалеченият от Бога човек е подготвен от десетилетните медийни и художествени образи на извънземен разум. Не си ли спомняме манията по Кики от 90-те в България? Или масовите курсове за естрасенси, които изпращаха "напредналите" за усъвършенстване в Русия.

Ако проследим изложеното в нашия претоварен с имена и дати разказ, ще получим следното: В последните няколко години изведнъж се развихря кампания по убеждаване на обществеността в съществуването на тайни архиви на една от най-старите действащи организации на земята, Ватикана, според които извънземните съществуват. Така се избягва нуждата подобни твърдения да се доказват. Очевидно е, че администрацията, която си играе с общественото мнение по този въпрос, е безсилна на този етап да изфабрикува достатъчно убедителни фалшификати. При това съпротивата на авторитетни учени срещу скекулациите, какъвто по същество е примерът на Енрико Ферми, омаломощава търсения ефект. Събитията от последните няколко години потвърждават това.

На 20 февруари тази година президентът Тръмп обвинява предшественика си Обама, че е оповестил класифицирана информация. По-късно самият той започва да вади досиета, които са посрещнати с разочарование. През април става ясно, че нещо наистина се крие от обществеността, но то засяга изчезването на около 10 учени, работили по секретни проекти, в това число свързани с Военновъздушните сили на САЩ. Компетентните служби задържат информацията за това.

Какви са възможните изводи?

Можем да си помислим, че:

1) Държавната администрация на САЩ подготвя света за среща с някакви "извънземни", за които няма и никога не е имало научна информация. Американската "наука" в лицето на г-жа професор Пасулка нарича извънземни това, което православната традиция възприема като бесовски проявления. Следователно, някой промотира със средствата на американската държавна администрация реално съществуващи демони, представяни за извънземни. Сериозни учени, отказващи участие в този маскарад от нравствени, религиозни или други съображения, са отстранени.

Или да си помислим, че:

2) Всичко написано дотук е стечение на обстоятелствата и всякакви изводи са спекулация.

Или, че:

3) Възможно е някакво трето обяснение, за което на пишещия тези редове нищо не му идва наум. 

Оставям на читателя сам да избере по-достоверната версия.

 

Бог да ни пази! Амин.

---

[1] Vatican says aliens could exist, http://news.bbc.co.uk/2/hi/europe/7399661.stm

[2] Спекула е първото значение на speculation, което би могло да означава още: предположение, теория, хипотеза, размишление.

[3] Searching for Our Place in Creation, https://www.vaticanobservatory.org/sacred-space-astronomy/searching-for-our-place-in-creation/

[4] Учебната програма на Магнаура е разпределена в два потока, външна философия, в която се изучават постиженията на античната наука, и вътрешна философия, чрез която Светите Отци на Православието осмислят възгледите на античните философи, аритметиката, геометрията и пр.

[5] Giuseppe Tanzella-Nitti, Extraterrestrial life, https://inters.org/extraterrestrial-life

[6] https://www.pas.va/en/academicians/former/funes.html

[7] Robert Duncan, Angels or aliens? Some researchers say Vatican archives hold UFO secrets, https://catholicreview.org/angels-or-aliens-some-researchers-say-vatican-archives-hold-ufo-secrets/

[8] Catholic News Service (CNS) e американска информационнa агенция, принадлежаща на Конференцията на католическите епископи в САЩ (USCCB). Работата й на территорията на САЩ е прекратена на 30 декември 2022 г., но въпреки това CNS продължава да функционира чрез други медии.

[9] Баща й е католик, майка й еврейка.

[10] https://nsjonline.com/article/2023/08/uncw-professor-garners-international-attention-for-ufo-research/

[11] Robert Duncan, Catholic filmmaker investigates UFO mysteries at the Vatican,

https://www.osvnews.com/catholic-filmmaker-investigates-ufo-mysteries-at-the-vatican/