Спорен, но напълно оправдан ход на Александър I в началото на войната от 1812 г. е привличането в администрацията на Фьодор Василиевич Ростопчин, някогашния възпитател и приближен на баща му Павел. Наполеон приближава границите на Русия и наред с другите мерки самодържецът взима решение да постави за военен губернатор на Москва този ярък и непреклонен враг на френския либерализъм. Назначението влиза в сила на 24 май 1812 г., а пет дни по-късно Ростопчин е произведен в чин генерал от инфантерията (пехотата) и е назначен за главнокомандващ на старата столица.
Оценявайки, че Москва, в която биват коронясвани величествените държавни глави, „дава пример на цяла Русия”, Ростопчин се запретва да спечели нейните жители със средства противоположни на употребяваните при интронизирането на владетелите, когато на населението се предоставят алкохол и храни, тъй като такова е разбирането на управленците за нуждите на народа.[1] На първо място било нужно да се спре традиционната корупция сред служителите на реда, които имали дори определени квоти от продажбите на дребните търговди. „Почти изцяло лошо заплатените презирани и развалени негодници”, 300 души полицейски офицери, били възпрени от битовия си рекет чрез оповестяване на свободен достъп на просители до военния губернатор. Няма съмнение, че личният контакт на генерал-губернатора с неизброимите жалващи се е затвърдил авторитета му.
Следващата мярка била да се въведе контрол върху работата на питейните заведения, където най-лесно се разпространяват слухове.
Ростопчин забелязвал обаче и другата опасност в подготовката за неизбежната война – обвързаността на определени личности сред по-заможните и високопоставените с тайните общества, а чрез тях и с Франция.
През юни 1812 г. в Москва дошъл и самият император, за да се обърне лично към имотните съсловия във връзка със създаването на Московското опълчение, както и за материална подкрепа за неговото въоръжаване, обличане и обезпечаване с продоволствие.
Ростопчин успешно „прекратил дейността на половин дузина шпиони” ползвайки „трима дребни агенти”, които преоблечени следели настроенията сред московчани. При ареста на някой си Салвадор, лекар на фелдмаршал Гудович, били намерени документи, доказващи мащаба на подривната дейност на французите в Москва.
Късно през нощта, след като императорът вече е пристигнал и комисията за създаването на опълчението е организирана, Ростопчин научил, че „някои лица, принадлежащи към обществото на мартинистите, са се сговорили помежду си, когато владетелят предложи събрание на доброволците, да му поставят въпросите: какви са силите на руската армия, колко е силна неприятелската армия, какви са средствата за защита и подобни”. Московският главнокомандващ „горещо желаел отпътуването от Москва на великия княз Константин”, свързан с „партията на мартинистите, която действайки тайно и настойчиво сеела в умовете на опонентите и страхливците мисълта, че император Александър е причината за тези опасности, на които е подложена страната, че неговото управление не можело да бъде друго освен нещастно и че би трябвало на неговото място да се постави брат му Константин”. Фьодор Василиевич уточнява в Записките си, че това не бива да хвърля сянка на съмнение за принадлежност към това зловредно общество върху брата на императора. Масоните по-скоро залагали на неговото добросърдечие и диалогичност за промяна на курса на държавната политика към сътрудничество с Наполеон.
Това мартинистко общество, пояснява Ростопчин, е образувано през 1780 г. от Шварц[2], който успял да придобие много привърженици, а след смъртта му „глава на сектата” станал „някой си г-н Новиков”.
Същият успял да увеличи числото на „посветените”, успешно разширил връзките си и организирал печатница за преводна и руска окултна литература. По сведения на Ростопчин Новиков избрал няколко души студенти и ги изпратил за своя сметка да учат в чужбина. В тяхното число бил още съвсем младият Карамзин, който напуснал тази среда след завръщането си. Мартинистите, назоваващи се на Запад „мистични християни”, си създавали авторитет с милосърдие и милостиня, но на тях не се гледало особено сериозно.
Антидържавната дейност на Новиков и кръжока му станали известни още по времето на Екатерина от едно писмо до него от „илюмината Вейсхаупт”, което било предадено на императрицата. Тя наредила на тогавашния генерал-губернатор княз Прозоровский да го арестува в имението му. Новиков бил заварен да поучава група благоговеещи млади хора, които се обливали в сълзи при ареста му. Тъй като отказвал да даде каквито и да било обяснения, бил изпратен в Петербург и затворен в Шлиселбургската крепост. Останал там до смъртта на Екатерина и възцаряването на Павел. „Главните членове на тази секта княз Трубецкой и Лопухин били заточени извън столицата.” Добре обучена в дворцова среда Екатерина взела несъмнено интелигентното решение да осмее „сектата”, включително и на театрална сцена. Това „обрекло на мълчание” мартинистите, но не ги унищожило.
Екатерина допуснала грешка, която ще повтарят и нейните наследници. Тя внедрила при сина си Павел своя довереник С. И. Плещеев, „човек умен и интересен в много отношения”, който обаче бил дълбоко в душата си ... мартинист[3]. След кончината на императрицата Плещеев извикал Лопухин в Петербург, за да го предложи за статс-секретар „и още един енорийски свещеник, добър проповедник и също мартинист, за да го направи духовник на владетеля”. Не сполучил. Павел охладнял към сектата, но не я преследвал, с което й дал време да се разпростре.
След убийството на Павел и възцаряването на Александър I мартинистите добили голямо влияние чрез усилията на някой си Кошельов, който „съвършено овладял ума на княз Голицин”, впоследствие министър на духовните дела и народното просвещение, за да се започне преследване на всички, които „гледат на това духовно общество като на оперна трупа и на тълпа от глупаци”.
Сред мартинистите започнали да се забеляват дори московски сенатори, което се набивало в очи на Ростопчин. Тревогата му се оказала пророческа. Още в началото на войната станало известно, че в Москва от ръка на ръка се разнася някаква Прокламация на Наполеон. Нужни били 24 часа, за да се установи, че източникът е синът на богатия московски търговец Верешчагин. Младежът твърдял, че превел ръкописа от някакъв полски вестник, но се установило, че не знае полски. Ростопчин съобразил да нареди на един от подчинените си да заведе арестувания в пощенската служба, откъдето листовките били разпращани, за да провери реакцията на служителите там. Началникът на службата Ключарьов бил този, който реагирал недвусмислено. Въвел Верешчагин в кабинета си и след петнадесетина минути с пресилен ентусиазъм обяснил, че вероятно става дума за недораумение. Всъщност младежът имал задача да напише „импровизирано съчинение на тема: Тържеството на Русия”. Впоследствие се изяснило, че Ключарьов му обещал насаме да го измъкне, а сам диктувал на секретаря си текстове на провокационни материали за Московското опълчение и унилите настроения в Москва, готова да падне в ръцете на непобедимия гений Наполеон. Листовките били разпращани по пощата на ралични адреси. Ключарьов бил поставен под надзор със забрана да провежда събрания, но предвид наглостта да пренебрегва нареждането по време на военно положение, бил изведен на 500 км от Москва във Воронеж под надзора на полицията.
Друг известен водач на мартинистите, Поздеев, спазил забраната за провеждане на събрания, но продължавал да разпространява зловредни слухове, към които обаче населението се отнасяло с подозрение. „Най-отровният от тях” бил, че всъщност Наполеон е син на Екатерина, пратен да учи в чужбина. На смъртния си одър императрицата заклела Павел да предаде половината от Русия на брат си Наполеон, ако той реши да дойде за наследството си.
Без съмнение разкритията създали логичната и позната от по-късни времена шпиономания. Докато „в Москва се привиждали шпиони и там, където ги няма, в главната квартира била открита измяна, но не намерили изменника”. Руски конен отряд пленил при Смоленск каляската на наполеоновия генерал Монбрен, а сред намерените документи се открила записка, описваща подробно плана за атака на руския военачалник Барклай.
При приближаването на Наполеон до Москва след Бородинското сражение тримата споменати сенатори-мартинисти се опитали в общата суматоха да въздействат на останалите да дочакат француите, пред които да се обявят за върховната власт. Това са същият заточен от Екатерина Лопухин, „силно увлеченият от мартинизма Рунич” и племенник на маршал Кутузов със същата фамилия, наречен в Записките на Ростопчин шпионин и говорител на сектата. „Намерението им се състоеше в това, оставайки да играят роля при Наполеон, който би се възползвал от тях за свои цели.” Това би имало тежки последствия за развитието на войната. „Сенатът, пише Ростопчин, който не е нещо повече от върховен съд, играе важна роля в умовете на народа, както поради древността си, така и заради названието си „правителствующий”.
Московският главнокомандващ съобразил, че е от стратегическо значение да не остави в града нито един сенатор, „за да се лиши Наполеон от възможността да въздейства на вътрешността на страната посредством укази или прокламации, изхождащи от Сената”. Възползвайки се от извънредните си пълномощия Ростопчин нарежда от името на императора сенаторите да напуснат незабавно Москва и да се установят в някой от губернските градове. Неизпълнението на това нареждане трябвало да се смята за метеж. В случай на неизпълнение останалите в града сенатори трябвало да бъдат отведени под конвой в Петербург.
След осмислянето на резултатите от разследването на саботажите през войната от 1812 г. император Александър I постепенно стигнал до решението да забрани масонството в Русия. Мярката очевидно е била внимателно обмислена и обсъждана в най-тесен кръг.
Сергей Карпачов[4], съвременен руски историк, направил кариера върху историята на масонството и чийто съчинения се публикуват без редакция в руски масонски сайтове, отбелязва, че до Александър отношението към тайните общества е колебливо.
Елисавета ги „контролирала, но не се намесвала в тяхната дейност”.[5]
Петър III „очевидно сам бил масон, но краткото му 186 дневно царстване не оказало съществено влияние на Ордена”. Очевидността на масонската принадлежност на съпруга на Екатерина изглежда хипотетична и неподкрепена от позоваване на източник в работата на Карпачов. Интересното в цитираното изречение е, че се говори за „Орден”. Това би трябвало да означава, че между руските ложи в най-ранната история на руското масонство има координация или че се ръководят от един център. Дори бегъл поглед опровергава такова схващане, ако става дума за пряко координиране. Ложи са създавани с „лиценз” от френски, немски, британски и шведски ложи-майки, естествено дъщерни на други с подобен лиценз, което всъщност образува йерархията на масонството.
Обобщаването на руското масонство като „Орден” подсказва общата нагласа на всички „приети зидари” да се смятат за довереници на някакъв тайнствен и могъщ култ. Осведомеността на Карпачов и на неговия колега Серков и тяхната научна кариера се дължи на пребиваването на огромна част от довоенния европейски масонски архив в Москва, пренесен с няколко влакови композиции от Берлин през 1945 г.
Най-цитираният в момента съвременен руски историк на масонството Андрей Иванович Серков[6] твърди, че Петър III бил повлиян от своя кумир масона Фридрих II и дори открил ложа в Ораниенбаум[7]. Веднага след свалянето на Петър III Екатерина „предприела разследване на масонската дейност на мъжа си (неизвестно как приключила)”.[8] Твърде е възможно тази активност на императрицата да е била продиктувана от усърдието ѝ да се покаже защитница на Православието, както това личи от първите ѝ обнародвани изявления след преврата. Ако това е така, то би трябвало да означава, че Екатерина вижда в масонството враг на Православието, но първоначалната ѝ търпимост не говори за нещо такова. Друг е въпросът, че след като не е известно как е приключило разследването, е съмнително въобще да е имало такова. Фаворитът на вдовстващата императрица и ключов участник в преврата Григорий Орлов е бил масон също, както и не само той от любовниците ѝ, а не е известно някой от тях да е бил разследван за членството си в ложа.
Серков изказва предположението, че Екатерина „трябва да е била неприятно поразена”, че някой си А. Ушаков, сподвижник на поручик Мирович, също бил масон. Ушаков трябвало да вземе участие в плана за освобождение на Йоан Антонович, но се удавил в някаква река преди Мирович да поведе дежурните от охраната към килията на лишения от династическите си права затворник. Така Серков се отправя към по-мащабното предположение, че вероятно от подобни съображения „неслучайно в първите годинини на управлението на Екатерина II руските масони възглавил поставеният от нея довереник И. П. Елагин”.[9]
Ако версията на Серков е правилна, то тя създава проблем да се обяснят отношенията на императрицата с един от първите ѝ любовници, за когото е сигурно, че е масон и че не е криел това. Романът на Екатерина със Сергей Салтиков започва още през петдесетте години на века, когато съпругът ѝ Петър е още само велик княз.
Анри Троая, известен с внимателната си работа с документи и опита си на френски полицейски архивист, описва интересен момент от развитието на личния живот на Екатерина преди още да е възникнала идеята за обявяването ѝ за императрица. Докато Петър в съседство пирува с приятелите си ден и нощ сред просташки шеги и каламбури „като в караулно помещение”, влюбената в Салтиков Екатерина „треперейки от нетърпение” му е определила среща направо в спалнята си, но го чака напразно до три часа сутринта. Салтиков се оправдава на следващия ден чрез приятеля си Лев Наришкин, „че го задържали в една масонска ложа до сутринта”. Това не успокоява Екатерина, която възприема оправданието като голяма обида.[10]
Постъпката характеризира Салтиков като парвеню, който смята масонската сбирка за достатъчно основание да отмени посещението при великата княгиня, съпруга на престолонасленика. Друго възможно обяснение е страха на паркетния любовник да не бъде компроментиран, ако бъде забелязан да влиза в спалнята на Екатерина в опасна близост с пируващия ѝ съпруг и неговите приятели. Каквото и да си е мислил прелюбодеецът, поднесеното едва на следващия ден обяснение показва пренебрежение, а това би могло да е мотив за отмъщение. Ако отмъщението се изрази в преследване, то би могло да предизвика присмех към пренебрегнатата и от съпруга си и от любовника си и ще изглежда твърде дребнаво съпоставено с мащаба на проявените по-късно амбиции. Остава да се отмъсти на тези, които според Салтиков заслужават повече внимание от любовта на Екатерина.
В този блудкав епизод има обаче една многозначителна подробност. Лекотата, с която Салтиков изобретява оправданието си, показва разпространението на масонството сред дворянството още в този начален етап от неговата руска история. Екатерина е впечатлителна, паметлива и отмъстителна, но в отмъстителността ѝ не се вижда дребнавост, а съобразителност.
По-вероятно ни се струва към описаното от Троая огорчение да се е добавило впечатление от провинциалните маниери на отделни „свободни зидари”, към които Екатерина II е започнала „да се отнася отначало с насмешка, написвайки дори няколко сатирични антимасонски съчинения, „Сибирският шаман”, например.[11] Провинциалността на руското дворянство удивлява императрицата от първите ѝ дни на руска земя. В Записките си тя отбелязва: „Често можете да видите, как от огромен двор, като онези, които заобикалят прогнили дървени колиби и са пълни с всякаква мръсотия и нечистотии, излиза дама в разкошна карета, удивително красиво облечена, обсипана с диаманти и други бижута, но каретата е теглена от шест гадинки с отвратителен хамут, а разрошените лакеи с непохватността си само позорят отличната ливрея, която стои като чувал върху тях...”[12]
Поради дълга към обкръжението, което я довело на престола, Екатерина е била въвличана в проекти, в които не се е смятала за сведуща, ако не броим прехваления от обкръжението ѝ Наказ. Към тях можем да причислим Пелопонеското въстание, десанта на руския флот срещу османците от юг, Гръцкия проект като цяло и неговото разклонение, проекта за създаването на буферната държава Дакия. Основните инициатори на тези проекти са без изключение масони. Лекотата, с която Екатерина възприема проектите, подвежда обкръжението ѝ да вижда в нея оръдие за своите експерименти и да си позволява нетактична настоятелност. Не е за пренебрегване и обстоятелството, че някои от фаворитите се разделят със статута си, когато започват да се самозабравят, а с това принадлежността им към афиширащите се уж тайни общества се прибавя към набора от недостатъци.
В един от блестящите трудове на Георги Вернадский[13], споменаван и по-нататък, се цитира мнение на масон и верноподаник, означен като „Л-р”, който предлага версия за промяната на отношението на Екатерина: „Когато във Франция избухнала революцията и френските якобинци, прикривайки се под външните форми на ложите, започнали да извършват своите безчовечни постъпки, то мъдрата монархиня сметнала за добре да прекрати дейността на ложите в своята империя и поръчала на високопочтения брат Мелисино в най-скоро време да прекрати работата на всички ложи. Вследствие на такава воля на всемилостивата монархиня всички ложи, намиращи се под гросмайсторството на Елагин, през 1793 г. единодушно прекратили своята работа.”[14]
Руското масонство по времето на Екатерина не било единно нито по въпросите за целите на това движение, нито по основните си представи по религиозните въпроси. Причината за това била различната история на възникването на ложите. Някои от тях следвали „главния постулат на шведската система” признаваща тамплиерите за първопроходци на масонството. Други следвали френската традиция, твърде разнообразна във възгледите за предназначението си. Трети следвали англичаните, като най-автентични масони, чевърти ритуала и философията на немските ложи. По тази причина, твърди Серков, на Масонския конвент във Вилхелмсбад се наложило да присъстват от руска страна Пьотър Татищев[15] и професорът по естетика в Московския университет Иван Григориевич Шварц.
Конвентът, който под патронажа на немските ложи започнал работа на 16 юли 1782 г. в хесенския градец Вилхелмсбад, бил историческо събитие за масонството въобще. Масонското организационно творчество в общества с различна история и култура, ентусиазмът на осигурени хора с достатъчно свободно време и разнообразието на религиозни и антирелигиозни възгледи в страните на преобладаващите християнски ереси вече създавали проблем при прокарването на общовалидни позиции и решения.
По време на провеждането на Конвента бил обсъден въпросът за преобразуването на т.нар. Устав за строго съблюдаване в Изправен шотландски устав, който бил шотландски само по име, тъй като бил съставен от французина Жан-Батист Вилермоз[16].
В програмния документ тамплиерите били споменавани само като далечна и легендарна история, която все пак имала значение, но също толкова легендарно.
Освен ремонта на всеобщия Устав конвентът обсъдил и „Меморандум на херцога на Брауншвайг” написан от Жозеф де Местра за представителя (макар и не със статут на делегат) на обединяващите се масонски и мартинистки ложи Фердинант Брауншвайг-Люнебургски. Меморандумът дал тласък за създаването на мартинистки ложи във Франция.
Юрий Кондаков[17], друг руски историк отделил време и енергия на изследване на масонството, но за разлика от Карпачов и Серков, в отчетливо критичен тон, обобщава: „Масонското движение, което пристигнало в Русия през XVIII век, никога не е било единно. Между различните течения царяла жестока конкуренция.”[18] В развитието си „руските масонски системи вървели в европейско русло”. Разнообразието в ритуал и структура, окултният трепет на хора с повредена вяра или с липса на такава, влиянието на оригиналничещи мисловни конструкции на модерни философии създавали шареното многообразие, на което било време да се сложи край. Първите руски ложи, според Кондаков, работели по „английска система” под ръководството на И. П. Елагин с опростена скала от три степени, но заниманията ѝ „практически не се документирали”.
Всяка руска ложа работела с разрешението на някаква друга задгранична ложа, въпреки че се контролирала само от устава си, без да получава разпореждания отвън.
Както в Западна Европа, така и в Русия на въвлечените в тайни организации индивиди от високите слоеве на населението им е дадено време да се опиват от секретността и необичайността на „истините”, които им се „доверяват”. След като се постигне устойчиво числено насищане с добре установени в обществото членове, е било логично да се пристъпи към канализиране на йерархичната зависимост, тъй като очевидно целта е световното масонство да е единна структура, без отделните ѝ звена напълно да съзнават на чии интереси служат.
С въвеждането на висшите степени се сложил край на юношеството на руското масонство. В края на петдесетте години на века категорично започнал да се налага „строгият устав”, който Конвентът във Вилхелмсбад по-късно видоизменил.
До 1782 г. според Юрий Кондаков масонството в Русия било част от борбата за надмощие на придворните групировки. Появило се обаче московското розенкройцерство и нещата се променили. Дотогава императорите възприемали боричкането на приближените на престола масонски групички като част от характерното за дворянството домогване до привилегии и благосъстояние. Било достатъчно увличащите се без мярка да бъдат отдалечени от столицата, за да се избегне дразнещият шум. Осемдесетте на века обаче, както и във Франция, били нещо съвсем различно. „Масонството тепърва станало участник в обществените движения, начин да се изразява обществено мнение, което императрицата не можела вече да контролира изцяло.” Именно по това време до Екатерина дотигнали сведения за опитите на масони от високи степени да обвържат престолонаследника Павел. Ориентацията на зидарите към Павел като техен негласен лидер „започнала да предизвиква у императрицата лошо прикриван гняв”, отбелязва Кондаков. Сериозна е вероятността по тази причина тя да е желаела внукът Александър да наследи престола вместо баща си.
През 1781 г. „партията около Панин” получила сериозна подкрепа от Плешчеев, срещу влиянието на когото Ростопчин воюва. В следващите две години обаче „системата на придворните партии била напълно разрушена”. Двамата най-изявени лидери, които се борели за влияние върху Екатерина, Никита Панин и Григорий Орлов, починали. Обърканият Павел вече си създавал влияние и бил подкрепян от общественото мнение, което предизвиквало вълни от панически страх у Екатерина от възможни заговори срещу нея. Това според Кондаков обрекло на преследване московското розенкройцерство преди то да се е оформило и укрепило.
Възможността Екатерина да е имала ясна представа за положението на масонството в руското общество и да се е възползвала от него се представя в работите на Борис Башилов, целенасочено посветени на изобличение на вредното участие на руското масонство в най-драматичните епизоди от руската история.[19] Аргументът с най-голяма тежест е заемът за разходите по преврата от „английския посланик, масона Кейт”, който е и „шпионин на пруския крал Фридрих”. Знаела ли е Екатерина, че взимайки пари от високопоставен масон, тя се обвързва с движението, не можем да съдим, поради липса на свидетелства. Самостоятелна акция на високопоставен масон, която да има отношение към управлението на една държава обаче, е напълно изключена и неправдоподобна. При това толкова значителна стъпка, като финансирането на преврат, не може да остане самостоятелно решение в рамките на личните отношения между посланик на държава-конкурент и евентуалната наследничка на абсолютната власт на гигантската евразийска империя. Действията на посланика не е логично да не бъдат докладвани и съгласувани с правителството, на което той служи. Принадлежността му към масонска ложа от своя страна подсказва, че не е логично действията на Кейт да не бъдат обсъждани в ложата, доколкото британските масонство и политика са очевидно преплетени.
Русия освен това е територия, в която движението на приетите зидари тепърва прониква. Обвързването с евентуален наследник на престола е от стратегическо значение за бъдещето на движението на територията на неговата държава.
В края на краищата, където и да се намират по света, ложите имат, макар и трудно проследим, един произход и са контролирани от един център чрез системата от задължителни патенти при създаването на нова структура, въпреки разнобоя от представи и динамиката на възникването и преобразуването им. В случай, че някоя ложа е резултат от окултните мечтания на своите създатели, които не се обвързват с ложа-майка и не възприемат традиция и ритуал, то тяхното начинание е осъдено на провал, защото няма да бъде признато.
Факт е обаче търпимостта в началото на управлението на императрицата към „свободните и приети зидари”, на което Башилов обръща внимание. Често цитираният от Башилов Вернадский, чието преимущество е да е публикувал труда си през знаковата 1917 година, обръща внимание на една версия за причините за търпимостта, която събира изброените дотук и почива на правилото за максималната изгода. „В течение на 1763 г. Екатерина, след като поискала сведения за целите на масонските събрания, се обявила за покровителка на ордена в държавата си и покровителка на ложите в Москва” – пише Вернадский.[20] Близко до ума е, че техническото, да го наречем, отношение на императрицата към Православието, като държавна религия на дарената ѝ държава, е толкова експертно и задълбочено, колкото и разбирането ѝ за масонството. Трябва да се появи пряка опасност за властта ѝ, за да се реши да използва охранителния ресурс на държавата срещу дворянските кръжоци. „Възможно е Екатерина, която сама не участва в масонството, да се е отнасяла към него търпимо от политически съображения, смятайки, че да се отнася така е изгодно за нея” – допълва Вернадский.[21]
Как масоните в държавната администрация са се възползвали от търпимостта се разбира от случая с римокатолически свещеници, които по силата на държавния контрол върху вероиповеданията смятат за задължение да докладват в писмо от 7 март 1765 г. на княз Лобкович за отказа им да изповядват обърналите се към тях за това французин-франкмасон и „наложницата на някакакъв важен сановник”. Реакцията на администрацията била показателна – свещениците-католици били изселени от Москва.[22]
По времето на Елисавета масонството било все още екзотика, но при Екатерина в края на седемдесетте на XVIII в. не били много дворянските семейства, в които да няма масон.
Произходът на дворянството като класа от охранители при двора на владетеля, както то възниква при Иван Грозни, бил причината руските масони от тази епоха да се виждат като „военна нация”, на която „пищните рицарски церемонии” с кръстове, пръстени и пр. правели силно впечатление. Това споделяли с Брауншвайгския херцог през 1782 г. московските масони.[23]
Представата за тайните общества като съхранители на духовност се оказала привлекателна и за някои православни духовници още по това време. През 1776 г. в московската ложа „Равенство” бил приет свещеникът от църквата Рождество Христово. Митрополит Михаил бил приет през 1780 г. като мирско лице преди да стане духовник през 1785 г. „Съчувствено” се отнасял към ложата на Новиков архиепископ Платон. В Рига през 1791 г. бил приет в ложата „Малка светлина” свещеник Григорий Ефимов. Присъствието на православни свещеници и архиереи в ложите показва освен всичко друго и социалния статус на духовенството, тъй като „лица от нисшите съсловия в ложите не се допускали”.[24]
Майсторски изработената от Пален интрига с убийството на император Павел прави Александър заложник на младежката му неопитност. Сблъсъкът с Наполеон в целия диапазон на политиката носи на Александър зрялост в управлението. Елемент от зрелостта е проумяването на факта, че привлекателният образ на корсиканеца, Франция и френското влияят върху средата, от която излизат най-приближените на короната. Оставало да се проумее, че Франция, внесла от британските острови масонството, на свой ред го изнася в Русия.
Ситуацията се променя чувствително по време на войната от 1812 г. и нейното продължение. Сътрудничеството на руските масони с французите или нагласата за това сваля картите на масата, но от висотата на престола трудно се забелязва, че дори на фона на безпримерния сблъсък проникването върви с пълна сила.
През тези почти четири години в хода на военните действия и походите в Европа били сформирани 11 „военно-походни и задгранични масонски работилници”.[25] Ложите извън територията на Русия били предназначени за съвместна работа с офицерите от съюзническите войски. В тяхното число се броели дрезденските ложи „Златна ябълка”, „Трите меча” и берлинската „Железен кръст”. До края на военните действия броят на руските „масонски цехове” станал 38. „Общуването с културата на неприятеля довело до ръст на масонските организации в Русия”, пише Карпачов. До оповестяването на Указа на Александър I от 1 август 1822 г. за забраната на тайните общества в империята били образувани 62 масонски ложи. От общо 398 военни-масони в края на 1815 г. 78 били с довоенен стаж в цеховете и ателиетата. По време на бойните действия това число нараства до 123, а останалите ветерани са приети след окончателната победа над Наполеон.
Сред известните имена на военните ветерани се открояват това на Михаил Голенишчев-Кутузов, главнокомандващ руската армия, чието име се свързва с кръвопролитната битка при Бородино. Кутузов е масон от висшите степени на шведския ритуал с тайно име Вечнозеленеещ лавър и девиз „С победите ще се прославя”. Конфликтите и съревнованието между различните масонски ритуали и степенни системи се проявява в неразбирателството и съперничеството между отстранения с интриги от длъжността си началник щаб Л. Л. Бенигсен и Кутузов. Докато е още майор главнокомандващият основал московската ложа „Чистосърдечие” през 1775 г. и се е утвърдил като неин ръководител. През 1812 г. победителят при Бородино, има 37 години масонски стаж.
Към списъка все пак трябва да прибавим и великия княз Константин Павлович, брат на императора, въпреки че лоялността на Ростопчин към престола отстранява в Записките му сянката на подорението. Масон с тридесет и шест годишен стаж е и А. Б. Голицин. Масони са и военният инженер Е. Х. Ферстер, членуващ в три петербургски ложи, и командващия Западната армия А. П. Тормасов, основател на военната ложа „Минерва” през 1785 г.
Карпачов изрежда имената на масони, които не са предали клетвата си пред руския император и дори са се проявили във войните срещу французите. Масон от осемдесетте години на века и то във френска ложа е и генерал Н.Н. Муравиев, началник щаб на корпус, което вероятно е станало по време на следването му в Страсбург. Той е участник в морски боеве по време на руско-шведската война. От 1810 г. е глава на обществото на математиците, а през 1812 г. постъпва в Московското опълчение. Участва в обсадата на Модлин, Дрезден, Магдебург и Хамбург, достига чин генерал-майор. Княз Борис Голицин е масон във френски ложи, също въпитаник на университета в Страсбург. Воюва с шведи и поляци, тежко ранен през 1805 г. в боевете при Аустерлиц срещу французите, през 1812 г. участва в сражението под Смоленск и при Бородино. Общо 91% от масоните-офицери били ранени или контузени в бойни действия, подчертава Карпачов. Поне шест свободни зидари загинали в боевете или починали от раните си. По-голямата част от масоните-офицери били повишени в звание повреме на войната. Други действали в партизанските отряди.
Без да крие симпатиите си Карпачов констатира, че „руското масонство е производно на западноевропейското” и отбелязва: „В началото на XIX в. във връзка с усложняването и разширяването на френско-руските отношения се усилили контактите между руските и френските масонски ордени. Особена роля за това изиграла войната от 1812 г., особено задграничните походи на руската армия, благодарение на които победителите в определена степен въприемали такава част от културата на победените, каквато е масонството, приближавайки по този начин страната от „втория ешелон” към основният мейнстрийм на развитието на световната цивилизация.”[26] Изказването на съвременен руски професор, доктор на историческите науки, преподаващ подобни възгледи на бъдещи преподаватели по история в страната създадена някога от Църквата с цел защита на Православието и чието държавно ръководство поддържа авторитет на политически център на автентичното християнство, ясно показва истинските място и роля на злокачествения тумор в съзнанието на днешния руски елит.
Александър I изпитвал отегчение от цялата изкуственост. Нещо подобно изпитвал и брат му Николай, ако не и презрение. Това проличавало в отношенията им със средата, в която живеят, което ги правело „малко популярни” сред служещите в държавния апарат „благородници”. Това наблюдение е на съвременния американски русолог Марк Раеф.[27]
Отношението на Александър с „благородничеството” е до толкова ключово за разбирането на особеностите на „мъжката част” от историята на императорското управление на Русия, че дори е тема на отделно изследване на ирландския историк Патрик О’Меара[28] под заглавие „Руското благородничество в епохата на Александър I”[29]. О’Меара обръща внимание на значението на масонските ложи и на други „други частни асоциации и литературни салони” като част от „асоциативната (или свързващата) култура на благородничеството” (nobility) за развитието на Русия. О’Меара не отделя много място на изучаването на този феномен[30]. Причината е в трудността да се разбере, че религиозната основа на конфликта е от решаващо значение, както за тогавашната, така и за историята от следващите два века. Имперската система се въвежда чрез подмяна на православното законодателство, ако примем решенията на Стоглавия събор от времето на Иван Грозни за основопогалане на православното законодателство на новосъздаденото Руско царство. На негово място идва „имперското” антиправославно законодателство на Петър, което е всъщност некомпетентна и недовършена реформа на Уложението на баща му, цар Алексей Михайлович, явяваща се начало на отдалечаването на Православието и православността от обществения ред. Православието обаче дори в осакатен вид е нужно на имперската власт, за да я легитимира като законно предадена от Бога чрез Помазанието на императорите, което многозначително се извършва в Москва.
Управлението на жените-императрици създава за чиновническото „благородничество” условията за небивалата корупция, хаос и бестопанственост от последните десетилетия на империята. Павел и синовете му са поставени пред нуждата да дисциплинират обществото, но средствата, с които разполагат, са въникнали в изкуствената имперска обстановка. Коректив би могла да бъде Църквата, но тя е загубила влиянието си с низвержението на Никон и премахването на патриаршеската институция при Петър I. Възникването на старообядчеството и включването на църковната йерархия в държавната администрация циментира за поколения наред представата за такава „църква”, каквато я заварват Павел и синовете му. Те не могат да излязат от тази представа, макар че съществуват достатъчно сведетелства, че Александър се е опитвал. Остават изпитаните мерки на втърдяване, характерни за полицейската държава, Polizeistaat на Петър I. „Социалният живот все повече се е провеждал извън общественото полезрение”, пише Марк Раеф, цитиран от Патрик О’Меара[31].
Според Раеф руското дворянство в течение на XVIII в. изцяло е въприело „западната цивилизация”, което логично би трябвало да означава, че това е и краят на православния цивилизационен модел, ако Източната Римска империя е неговият първообраз. „И все пак само малка част се е запознала добре с интелектуалните ценности на Запада – допълва Раеф – и още по-малко са ги усвоили напълно.” Животът на мъжете от дворянското съсловие е рамкиран от държавната служба, което заедно със специлизираната за класата училищна обстановка със завършилите в чужбина преподаватели и тези от тях, които са си чужденци, и особеностите на домашното възпитание с характерните чуждестранни гувернантки, изучаването на чужди езици (предимно френски) „насърчава откъсването от (националния) корен”. Дворянството на осемнадесети век е „длъжно да възприема и адаптира западната култура и идеи по особен идиосинкретичен начин”. Под това трябва да се разбира своеобразното и често несъзнателно русифициране на идващото от чужбина, което „в руската институционална среда е различно от контекста”, който внесените идеи имат на Запад.[32]
Под „Запад” роденият в СССР като Марк Исаевич Раев (1923-2008) професор от Колумбийския университет в Ню Йорк разбира континентална Западна Европа, но тя естествено не е единно понятие най-малко, защото е разделена през XVIII и XIX в. на предимно католически или протестантски страни, което се отразява на общественото им устройство и държавно управление. Следователно става дума за тази западноевропейска есенция от идеи, която за американците в ХХ в. представлява френската демокрация – парламентаризъм, граждански права, отделяне на Църквата от държавата и пр. Британската кралска демокрация се изключва от примера на Раеф, защото е монархическа, а британската монархия е опонента на Американската революция, както се нарича войната за неависимост на САЩ от 1775-1783 г.
Тази основна „част от цивилизационния мейнстрийм”, както се иразява Карпачов за масонството, противно на неговото твърдение след Френската революция съвсем не се оказва приемлива за основната част от Западна Европа.
Проф. Елизе Виртшафтер[33] от Калифорнийския държавен политехнически университет в Помона забелязва, че от юни 1821 г. „гръцките бунтовници в Молдова и Влахия поддържат връзки с революционери и масони в други части на Европа”. Това било отразявано в полицейски доклади от Виена.[34] Австрийската империя, както Руската и Британската са победителите във войната с Наполеон, което прави страховете им очевидно споделяни от останалите политически сили в Европа. Това по никакъв начин не препоръчва масонството като цивилизационна характеристика на европейската култура. По-скоро иразява претенцията ґ да я приемат за такава.
Проф. Виртшафтер се опитва да тълкува логиката на мерките на Александър I като изполване на Православието за противодействие на масонската пропаганда. Тезата показва непознаване на действителната обстановка в имперска Русия, в която на религията се гледа като на инструмент за поддържане на статуквото сред обикновения народ. „Тайните общества може да се откажат от политически цели, но да продължат да разпространяват нечестиви абстрактни идеи, процес, който ще доведе до нови революционни експлозии. Решението на тази главоблъсканица беше християнското регенериране. Християнското образование, внушено от ранна възраст, вдъхнови доброволно подчинение и издигна непреодолими бариери срещу революционната доктрина” – пише Виртшафтер.[35] „Само чрез връщане към истините, осветени от религията и оправдани от опита, би било възможно да се възстанови необходимото чувство за дълг и да се противодейства на илюзиите на хората – продължава тя. – Само чрез подходящо образование могат да бъдат премахнати грешките на съвестта и разбирането, които са довели до толкова много бедствия. Ако тези стъпки бъдат предприети, тогава отново и за по-доброто на цялото човечество законната власт ще се основава на благословиите на Божественото Провидение.”
Енциклопедия Британика в лицето на една друга учена жена, Дария Оливие, вижда този исторически момент по съвсем раличен начин: „За Александър това беше период на отпадналост, обезсърчение и черни мисли. За Русия това е период на реакция, мракобесие и борба срещу реалната и въображаема подривна дейност. Александър мислеше, че вижда „царуването на сатаната” навсякъде. В опозиция се разпространяват тайни общества, съставени от млади мъже, предимно от военните, които се стремят да възродят и либерализират страната. Направиха се заговори. Александър е бил предупреден за тях, но той отказал да действа решително. Короната му тежеше много и той не скри от семейството и близките си приятели желанието си да абдикира.”[36] Това било причината след авръщането си в Русия Александър да остави „всичко в ръцете на Аракчеев” – очевидно нелогична и пресилена представа за действителната ситуация. Александър се прибира с опита на победител и подобаващото самочувствие на такъв. Привличането на Аракчеев е по-скоро ход подобен на назначението на верния Ростопчин, при това императорът би трябвало да има ясна представа за липсата на бойна закалка на стария си сътрудник, следователно разчита на непоколебимата му привъзраност и лоялност към короната.
Разочарованията не липсват, но Александър отдавна не е в юношеството. Ако беше запазил юношеската си деликатност едва ли щеше да състави и подпише Именния указ от 13 (1) август 1822 г.[37] За унищожение на масонските ложи и всякакви тайни общества, в който недвусмислено се казва:
„Граф Виктор Павлович! Безпорядките и съблазните, възникнали в други държави от времето на съществуването на разните тайни общества, някои от които под наименованието „масонски ложи”, първоначално са имали благотворителни цели, други са се занимавали с откровено политически предмети, в последствие са се обърнали във вреда на спокойствието на държавите, са принудили някои от тях да се забранят тези тайни общества.
Обръщайки винаги бдително внимание да се полага бдителна преграда към всичко, което може да послужи за вреда на държавата, и особено в такова време, когато за нещастие от съществуващите сега умувания произтичат толкова печални последствия в други страни, Аз признах за добро по отношение на упоменатите общества да предпиша следното:
1. Всички тайни общества, под каквито и наименования да съществуват, като масонски ложи или други такива, да се закрият и занапред да не се позволява да се учредяват.
2. Обявявайки това на всички членове на тези общества, да се задължат с подписки занапред под каквито и да било видове нито масонски, нито други тайни общества, под каквито и да било благовидни названия да бъдат предлагани, нито вътре в империята, нито вън от нея да не се образуват.
3. Както не е свойствено за намиращите се на служба чиновници да се обвървайт с каквато и да било клетва, освен тази, която е определена от законите, то да се постанови като задължение във всички министерства и други служби, намиращи се в двете столици, да изискват от чиновниците, служещи в тяхното ведомство, да обявят откровено дали не принадлежат към каквито и да било масонски ложи или други тайни общества в империята или вън от нея и към какви именно?
4. От принадлежащите към такива да се вземе особена подписка, че занапред те вече няма да принадлежат към тях; ако пък някой не желае да изпълни това задължение, същият не трябва да остава на служба.
5. Да се постанови като задължение на управляващите в губерниите и на гражданските губернатори строго да наблюдават: първо, никъде под никакъв предлог да не се учредяват никакви ложи или тайни общества; и второ, всички чиновници, които бъдат определяни на длъжности, да се задължават на основание на членове 3-ти и 4-ти (от настоящия Указ) с полагане на подписите си (да декларират), че те не принадлежат към никакви ложи или тайни общества и занапред няма да принадлежат; без такива подписки те към заеманите си места или за назначаване на служба не могат да бъдат определяни.
Предайте за изпълнение всички нужни разпореждания следното на министрите за еднообразно ръководство по същия предмет, както следва:
Декларация. Аз, долуподписаният обявявам, че съм принадлежал към ложата на братята масони именуема … , намираща се в М.М. (името на града) или към друго такова тайно общество, и че на основание на указаното по-горе Височайше повеление се задължавам от днес нататък нито в тази ложа, нито в каквито и да било други ложи или тайни общества, както в империята, така и намиращи се вън от нея да не принадлежа и никакви отношения да нямам с тях.
Декларация. Ние, долуподписаните обявяваме, че не принадлежим към никакви масонски ложи или други тайни общества, вътре в империята или съществуващи вън от нея, и че занапред няма да принадлежим към такива.”[38]
Не е известно граф Виктор Павлович Кочубей, към когото е адресиран Именният устав, да е подписвал декларация за отказ от членство в масонска ложа.
Във всеки случай енергичният и категоричен текст опровергава твърдението на Дария Оливие в престижната Енциклопедия Британика за депресивното състояние на Александър I след края на наполеоновите войни.
[1] Тук и надолу: Ф.В. Ростопчин, Ох, французы!, Русская книга, Москва, 1992, с. 246-315.
[2] Иван Григориевич Шварц (Johann Georg Schwarz, 1751-1784) р. в семейство на трансилвански немци. Учил в Хале и Йена. Става масон в Германия и с помощта на други масони се заселва в Русия. Дейността му съвпада с работата по обединението на руските ложи, за целите на което е създадена ложата „Хармония”. Виж: Шварц, Иван Григорьевич // Энц. словарь Брокгауза и Ефрона: в 86 т. (82 т. и 4 доп.), СПб., 1890—1907.
[3] Сергей Иванович Мешков-Плешчеев (1752-1802) е участник в Първата архипелагска експедиция на А. Орлов, между 1765-1770 служи в британския флот по брегодете на Северна Америка, картографира Дарданелите и Южните брегове на Черно море, изучава пристанищата на Швеция. Пише на английски. В зряла възраст учи забравения от него руски. От 1781 г. е назначен при Павел. Съпровожда го в Европа. Масонската му кариера е известна документално от 1788 г. от приемането му в авиньонската ложа „Народ Божий”. От 1792 г. по препоръка на И.В. Лопухин е приет при розенкройцерите. Разкрит пред Екатерина от Ростопчин като агент на мартинистите, на когото Павел се доверява сляпо, е изпратен в Москва. След смъртта на Екатерина и възцаряването на Павел е издигнат до вице-адмирал. При коронацията на Павел „раздава пари на бедните в Москва”, при което от тълпата са смазани до смърт 8 души.
[4] Сергей Павлович Карпачов, р. 1950 г., е доктор на историческите науки, проф. в Московския градски педагогически университет (МГПУ), автор на сериозно число трудове върху масонските ритуали и историята на световното и руското масонство.
[5] С. П. Карпачев, Масонство и масоны России XVIII – XXI в., Москва, 2007, https://great-east.ru/wp-content/uploads/2015/10/karpa4ev_2007.pdf, с.44.
[6] А.И. Серков, р. 1964, е архивист и историк на масонството, кандидат на историческите науки с публикувани между 1988 и 2020 г. около 120 статии, книги и съвместни издания с други автори и колективи.
[7] Град основан през 1710 г. около имение на близкия до Петър I Меншиков. След 1948 г. преименуван в Ломоносов. Сега е община в рамките на Санкт-Петербург, Петродворски район.
[8] А. И. Серков, Российское масонство, Часть первая. Восемнадцатый век. Окончание, https://magazines.gorky.media/zvezda/2000/8/rossijskoe-masonstvo-2.html
[9] Тази версия очевидно е несъстоятелна, тъй като предполага едновременно преследване и активно участие на императрицата в ръководството на руското масонство чрез подставено лице.
[10] Анри Труайя, Екатерина Великая, глава 7. https://booksprime.ru/books/ekaterina-velikaya/#dnld-block
[11] Серков, Российское масонство.
[12] Труайя, Екатерина Великая, глава 6.
[13] Георгий Владимирович Вернадский (1887-1973) руски и американски историк, цитиран и другаде в трилогията.
[14] Г.В. Вернадский, Русское масонство в царствование Екатерины II, М., 2014, с. 79.
[15] Пьотър Алексеевич Татишчев (1725-1810) е въведен в масонството в 1779 г. от И.Г. Шварц, който е възпитател на сина му Пьотър. Майстор на московската ложа „Три знамена”, през 1782 г. е майстор в ложата „Хармония”, през 1783 е вече велик майстор на всички руски масони с титул „приор на ордена на Осемте провинции” с името „Peter (или) Eqeus a signo triumphale”, като е едновременно префект на ложата „Коронованото знаме” или „Капитула на Татишчев”.
[16] Жан-Батист Вилермоз (Jean-Baptiste Willermoz, 1730-1824), франк-масон и мартинист, разработва системи на висшите степени на масонството във Франция и Германия. Масон на 20 години, от 22 годишен майстор на ложа. Сред създателите на седемстепенната „Велика ложа на регулярните майстори” в Лион, къдeто е велик майстор в 1762 г. и прибавя осма степен в йерархията – „Шотландски велик майстор, рицар на меча и Розата и Кръста”. През 1763 г. с брат си Пиер-Жак основават „Суверенен капитул на рицарите на черния орел на Розата и Кръста” за алхимични изследвания. През 1767 г. е приет в първа степен на Ордена на Избраните Коени във Версай (коените са еврейските свещеници при Соломоновия храм). Написал обзор на учението на Избраните коени. От 1770 г. в контакт с немския Орден на строгото (тамплиерско) съблюдаване, към който се присъединява под името Eques ab Eremo. Канцлер на капитула в Леон. Ръководи Конвента на Галия в Лион през 1778 г. признавайки степента Рицари-благодетели на Светия Град.
[17] Юрий Евгениевич Кондаков, р. 1967 г., е доктор на историческите науки, проф. при Катедрата по история в Руския държавен педагогически институт „А.И. Херцен”.
[18] Ю. Кондаков, Влияние масонов и других тайных обществ на политику в России: мифы и реальность, Фонд развития и возрождения исторических традиции „Имперское наследие”, http://www.imperskiy-fund.com/page-193.html
[19] Виж: Борис Башилов, „Златой век” Екатерины II. Масонство в царстование Екатерины II, глава III – Дворцовые перевороты и масоны, http://www.kulichki.com/moshkow/POLITOLOG/OV/ekatern.htm
[20] Г.В. Вернадский, Русское масонство в царствование Екатерины II, Петроград, 1917, с. 9.
[21] Там, с. 10.
[22] Там.
[23] Там, с. 11.
[24] Там, с. 11-12.
[25] Карпачев С.П., Война 1812 г. и русское масонство: статистика и биографика // Вестник МГПУ, Серия „Исторические науки”, 2012, № 2 (10), С. 16–23. Масонските ложи по традиция били наричани работилници, цехове и ателиета.
[26] Пак там.
[27] Marc Raeff, Origin of Russian intelligentsia. The eighteenth-century nobility, New York, 1966, р. 58-59.
[28] Патрик О’Меара (Patrick O'Meara, р. 1947) е проф. по руски език и руска история в университета на Дърам, ОК, бивш Мастър (предс. на академичния съвет) на Ван Милдърт колидж при университета, от 2003 е професор в Тринити колидж унивърсити в Дъблин, Ейре.
[29] Patrick O'Meara, The Russian Nobility in the Age of Alexander I, London: Bloomsbury. Academic, 2019.
[30] Robert Collis, Drake University, Emperor Alexander I and the Nobility in the Russian Empire, 1801-1825, E-Journal of Eighteenth-Century Russian Studies, vol. 10 (2022), р. 184-187.
[31] Patrick O’Meara, The Russian Nobility, р. 17.
[32] Marc Raeff, Origin of Russian intelligentsia, р. 148.
[33] Елизе Кимерлинг Виртшафтер (Elise Kimerling Wirtschafter) е почетен професор по история в Калифорнийския държавен политехнически университет в Помона и автор на „От крепостния до руския войник“ (1990 г.); „Структури на обществото: Императорска Русия „Хора от различни рангове“ (1994; руски превод, 2002); „Социална идентичност в имперска Русия” (1997); „Играта на идеите в руския театър на Просвещението” (2003); „Ерата на крепостничеството в Русия, 1649-1861” (2008); „Религия и просвещение в Екатеринина Русия: Учението на митрополит Платон” (2013); и „От победа към мир: Руската дипломация след Наполеон” (2021 г.). Професор Wirtschafter е била стипендиант на Гугенхайм, стипендиант на Fulbright-Hays, участник в обмена на IREX, стипендиант на DAAD и гостуващ професор във висши учебни заведения в Москва, Париж и Тюбинген.
[34] Elise Kimerling Wirtschafter, From Victory to Peace. Russian Diplomacy after Napoleon, Cornell University Press, 2020, р. 258.
[35] Там, с. 85-86.
[36] Encyclopedia Britannica, Daria Olivier (Writer, translator, book reviewer, and historian. Author of Alexandre I and others.), Early foreign policy of Alexander I, https://www.britannica.com/biography/Alexander-I-emperor-of-Russia/Early-foreign-policy
[37] Именен указ е адресиран до конкретно служебно лице за ипълнение на посочените в текста мерки.
[38] Именной указ от 1 августа 1822 г., данный Управляющему Министерством Внутренних дел, Графу Кочубею „Об уничтожении Масонских лож и всяких тайных обществ” // Полное собрание законов Российской Империи. Собрание Первое. Том XXXVIII, Сакт-Петербург, 1830, с. 579. Виж: https://runivers.ru/gal/today.php?ID=578220
