ПРОВАЛЪТ НА СЪБОРА В КРИТ

Тази статия е глава от книгата "Неразличаването на ереста", с. 143.

Негово Високопреосвещенство Гавриил Митрополит на Ловеч, чието име се споменава многократно в статията, е в момента в медикаментозна кома с тежка форма на панкреатит. Моля, помолете се да му даде Бог здраве, за да окормлява Църквата Му в лукавите времена, в които живеем! 

За мнозина провалът на събора в Крит може да изглежда пример за това, на което обикновено казваме „българска работа”, макар този израз да има неясно съдържание. Той би трябвало да означава недовършена работа, резултат от колективни усилия, в който вместо да си помагат сътрудниците взаимно си пречат, като всеки, който се включи по-късно премахна от излишен ентусиазъм това, което е направено преди него и подобни. В повечето случаи изразът се отнася до колективен труд, в който липсва ясна ръководна идея.

Там е работата, че принципът „българска работа”, който има аналог на чужди езици като самокритика към собствения манталитет, в повечето случаи се оказва правилния подход, за добрия резултат от упражняването на който е нужно единомислието. Когато единомислието се постигне, се оказва, че колективната енергия на българщината е респектираща сила.

Историята на провала на Критския събор трябва да се изучава в някаква бъдеща интердисциплинарна психология, в която да са съчетани основите на психологията на личността с народопсихологията и социалната психология. Естествено, че основното ще убегне от полезрението на изследователите, защото психологията е секуларна (нецърковна и дори анти църковна) наука, чието начало е поставено в четиридесетте на XIX в. в Германия, чрез отделянето ѝ от философията. Това се е случило, защото тази страна попада в зоната на влияние на римо-католицизма, а след религиозните войни в XVI и XVII в. се протестантизира в голяма степен, което се отнася и за нейната наука. Така лишени от съкровищницата на Светите Отци на Православието будните умове на Севера започнали да изобретяват „истини” и така се появила немската класическа философия, която, заедно с проникналите в Русия масонски ложи, подготвила руската интелигенция за трагедията наречена Октомврийска революция, горчивите плодове на която берем и днес.

В този смисъл позитивното в „българската работа” е дело на Светия Дух, който дава свръхестествен разум на духовно свободни хора, а човек може да е свободен само в общение със Светия Дух! Ето защо това е така:

Прочитайки внимателно подготвителните документи за провеждането на Събора в Крит, Ловчанският митрополит Негово Високопреосвещенство Гавриил открива, че те противоречат на учението на Христа и Свещеното Предание на Светите Отци. Крайно обезпокоен, НВ пише до (сега почиващия в Бога) Негово Светейшество Неофит Патриарх Български и митрополит Софийски писмо със следното съдържание:

 

ВАШЕ СВЕТЕЙШЕСТВО,

Получихме Вашето писмо №197 от 02.03.2016 г., с което приложено Ни изпращате одобрените текстове, които предстои да бъдат внесени за разглеждане от Великия и свят събор на Православната Църква, който ще се проведе между 16 и 27 юни т. г. в Православната академия на остров Крит. Решението за изпращането на тези текстове е взето на заседание на Св. Синод на 06.02.2016 г., прот. № 4 – пълен състав.

За съжаление на заседанията на 05-06.02.2016 г. Ние по сериозни здравословни причини отсъствахме. Считаме за Наше архиерейско право и дълг да направим някои Наши сериозни възражения върху единия от документите, наречен „Отношението на Православната Църква с останалия християнски свят”.

Относно т. 4:

В Православната Църква под „единението на всички” винаги се е разбирало, че тези, които са изпаднали в ерес или разкол, трябва първо да се върнат в Православната вяра и окажат послушание към Светата Църква и тогава чрез покаяние те могат да бъдат приети в Църквата.

Относно т. 5:

Цитираме: „Съвременните двустранни богословски диалози ... имат за цел да потърсят „изгубеното християнско единство”...”

Тук трябва да се уточни, че в Светата Църква никога не е било губено общението между християните и тъй като тя ще пребъде до края на света, както Господ е казал, че портите адови няма да ѝ надделеят (Мат. 16:18), то това общение също ще пребъде вечно.

Относно т. 6, т. 16 и др.:

Освен Светата Православна Църква не съществуват други църкви, а единствено ереси и разколи, и да се наричат последните „църкви” е богословски, догматически и канонически напълно погрешно.

Относно т. 12:

В т. 12 казаното, че „при провеждането на богословските диалози общата цел за всички е окончателното възстановяване на единството в правата вяра и любовта”, е напълно неправилно и неприемливо, защото трябва да се уточни и подчертае, че връщането към правата вяра е за еретици и разколници и по никой начин не касае Православната Църква.

Слава Богу, че Българската Православна Църква през 1998 г. излезе от ССЦ, с което изрази своето неодобрение на неговата дейност, тъй като не може да членува в една организация, в която тя е смятана за „една от многото или като клон на Едната църква, която търси начин и се бори за нейното възстановяване чрез този Световен събор”.

Един е Господ, една е Църквата, както се говори в Символа на вярата.

Ваше Светейшество, ако тези текстове не бъдат коригирани, то ние ще узаконим едно еретическо учение и практика за приемане на еретици и разколници, без те да са станали истински членове на Едната Света Православна Апостолска Църква.

Препоръчваме се на светите Ви молитви и оставаме на Ваше Светейшество в Христа брат,

+ ЛОВЧАНСКИ МИТРОПОЛИТ

Гавриил

 

Владика Гавриил докладва писмото, което е написал до НС Неофит на свещеническа конференция на Ловчанската духовна околия на Ловчанска епархия на 23 март 2016 г., практика, която на пишещия тези редове не е известно да се провежда в други епархии. Сърцатите свещеници в епархията скачат като един и заявяват, че искат да подпишат това писмо с имената си също!

„Не можете!” – им казва в отговор владиката. – „Това е лично писмо от мене до Негово Светейшество. Освен това вече е изпратено.”

„Тогава – казват свещениците от духовната околия – ние ще изпратим Декларация, че се присъединяваме към Вашето мнение по въпроса! Църквата е Една! Не може да има много църкви!”

Речено-сторено! Кипящи от енергия и вълнение, че се защитава Православието, свещениците от Ловчанска духовна околия написват текста на декларацията, вероятно с трепета, с който копривщенци са писали Кървавото писмо през 1876 г.

За да е ясно, защо се пише и изпраща Декларацията, свещениците прикрепват и текста на писмото на своя Владика, след което изпращат документа на редакцията на сайта на Българската патриаршия, където той е публикуван без изменения:

 

Д Е К Л А Р А Ц И Я

от свещенослужителите от Ловчанска духовна околия

Ловчанска епархия на БПЦ

Ние, долуподписаните свещенослужители от Ловчанска духовна околия на Българската Православна Църква - Българска Патриаршия, по време на състоялата се на 23.03.2016 г. в гр. Ловеч свещеническа конференция, след като изслушахме,

ДЕКЛАРИРАМЕ: подкрепяме в пълнота и в единомислие становището на епархийския ни митрополит Негово Високопреосвещенство Ловчанския митрополит Гавриил, изпратено на Негово Светейшество Българския патриарх Неофит, Председател на Светия Синод на БПЦ, с писмо № 61 от 11.03.2016 г., относно текстове на документи, които предстои да бъдат разглеждани от Великия и свят събор на Православната Църква, който ще се проведе между 16 и 27 юни т. г. в Православната академия на остров Крит, а именно сериозните възражения върху единия от документите, наречен „Отношението на Православната Църква с останалия християнски свят”.

Считаме, че настоящата ни декларация е необходимо да бъде изпратена на Негово Светейшество Българския патриарх Неофит, Председател на Светия Синод на БПЦ, чрез Негово Високопреосвещенство Ловчанския митрополит Гавриил и разпространена в средствата за масова информация.

(Следват подписи)

 

Ловчанска епархия има обаче пет духовни околии, като собствено Ловчанската духовна околия, обхващаща град Ловеч и прилежащите села, негласно се смята за главна, тъй като именно в града е митрополитската катедра. На следващата седмица обаче свещеническа конференция има в Троянска духовна околия. Свещениците от град Троян и околностите се чувстват засегнати, че не са повикани да подпишат Декларацията също.

„Това си беше тяхна инициатива” – казва скромно Владиката. – „Бял решил да им я прочета, а след това на вас, за да ви докладвам като ваш владика, какво върша.”

„Тогава и ние ще изпратим Декларация!” – отговарят троянските свещеници и пишат текст, прикрепват към него писмото на митрополит Гавриил и Декларацията на ловчанските свещеници и също пращат целия пакет на патриаршеския сайт:

 

01 април 2016, Ловчанска митрополия

Днес в храм „Св. Петка” град Троян Ловчанският митрополит Гавриил отслужи света Преждеосвещена Литургия. След службата бе проведена от Негово Високопреосвещенство свещеническа конференция на свещенослужителите от Троянска духовна околия. Бяха разгледани различни въпроси, касаещи богослужебната и душеспасителната дейност на свещениците от околията. В края на конференцията духовниците от Троянска духовна околия на Ловчанска епархия непоколебимо и единодушно подкрепиха Декларацията от свещенослужителите на Ловчанска духовна околия, приета на 23 март т. г. относно становището на епархийския архиерей Негово Високопреосвещенство Ловчанския митрополит Гавриил по текстовете на документи, които предстои да бъдат разглеждани от Великия и свят събор на Православната Църква, който ще се проведе между 16 и 27 юни т. г. в Православната академия на остров Крит, а именно сериозните възражения върху единия от документите, наречен „Отношението на Православната Църква с останалия християнски свят”.

Прилагаме Декларацията и Писмото-Становище на Негово Високопреосвещенство Ловчански митрополит Гавриил.

 

Декларациите на свещеническите конференции на духовните околии в Ловчанска епархия излизат в поредни седмици в патриаршеския сайт неизменно с приложеното писмо на НВ Гавриил. Публикациите предизвикват видимо движение сред православните в България. Прочутата българска предпазливост попречи статията, която е втора в тази книга, „В навечерието на голямото предателство”, в която авторът донякъде песимистично преживява неизбежната инерция да се следват големите в геополитиката, не е пусната в два православни сайта, защото се очаква Св. Синод на БПЦ все пак да отиде на Събора в Крит.

В разговор с понастоящем о Бозе почившия игумен схиархимандрит Амвросий авторът и епитропът монах Никодим питат, какво ще правим, ако Съборът в Крит се окаже онзи Осми вселенски събор, на който ще се предприеме окончателната Апостасия (Отстъпление от вярата), дядо Амвросий отговаря уверено „събор няма да има”. Месецът е април и не се виждат никакви препятствия мероприятието да се проведе.  

Но Божията воля е друга!

На 1 март 2016 г. известният сайт Двери на Православието, който няма благословение от Св. Синод, но работи активно в областта на публицистиката, проповедта и новините от България и чужбина, отбелязва, че е открита подписка против провеждането на Събора в Крит по инициатива на „двама монаси, единият от Пловдивска епархия, другият от Зографският манастира на Света Гора”. Става дума за архимандрит Йоан Филипов от Пловдивска епархия и схийеромонах Димитрий, известен преди великата схима като йеромонах Висарион, автор на две книги с изобличения на Ванга и Петър Дънов. Схийеромонах Димитрий, бивш първи епитроп на манастира, по това време е ефимерий на подворието на Зографския манастир в България, който се намира в околностите на софийското село Герман и е предаден от Св. Синод на светогорския български манастир през 1939 г.

Решаващото събитие обаче се оказва реакцията на Пловдивска епархия като цяло. Амбициозният Високопреосвещен митрополит Николай събира свещениците от епархията, която е най-голямата в България, и в края на срещата към патриаршеския сайт се отправя нова Декларация в подкрепа на изобличението на владика Гавриил.

Разбира се, едва ли негативното отношение към Събора е всеобщо. Дебат има, но събитията водят неизбежно към правилното решение. Българската Църква е преживяла тежък разкол, който привидно се регулира с подобен Всеправославен събор в София през 1998 г. На него Светейшият Цариградски патриарх Вартоломей извършва грешката да предложи Българският патриарх и Софийски митрополит Максим да напусне катедрата, „за да има мир”. В България този призив припомня на обществеността борбите за възстановяването на българска Екзархия през 1870-72 г., поради това, че българската Охридска архиепископия е закрита с измама и присъединена именно към Цариградската патриаршия през 1767 г. със султанско ираде. Грешката на патриарха консолидира българите с различни становища и към Събора в Крит и към инициативи от всякакъв род, в които участие има Фенер, както се нарича Цариградската патриаршия по името на квартала, в който се намира нейното седалище.

Светия Синод на БПЦ се опитва да бъде конструктивен и не се обявява против Събора. Свещеното събрание обръща внимание в нарочно писмо до организаторите на нуждата от промени в критичните пасажи в посочените документи.

Работата в тази посока се отбелязва в „Становище на Св. Синод от 21 април 2016 г. за промени в предсъборния документ за отношението към останалите християни” със следния текст:

 

Днес, 21.04.2016 г., Св. Синод с прот. № 9-пълен състав, под председателството на Негово Светейшество Българския патриарх Неофит проведе своето редовно заседание, на което бяха обсъдени въпроси и документи, свързани с предстоящия Всеправославен събор, заплануван да се проведе на о-в Крит между 16–27 юни т.г. На заседанието присъстваха синодалните архиереи: Врачански Калиник, Сливенски Йоаникий, Великотърновски Григорий, Ловчански Гавриил, Пловдивски Николай, Доростолски Амвросий, Варненски и Великопреславски Йоан, Неврокопски Серафим и Русенски Наум. Отсъстваха синодалните архиереи: Видински Дометиан, На САЩ, Канада и Австралия Йосиф, Плевенски Игнатий, Старозагорски Галактион, Западно- и Средноевропейски Антоний.

Св. Синод разгледа писмо на Ловчанския митрополит Гавриил, с приложена подписка на свещениците от Ловчанска епархия във връзка с текста, наречен „Отношението на Православната църква с останалия християнски свят” - част от документите, предвидени за разглеждане на Великия и Свят Събор на Православната църква, който ще се проведе на остров Крит между 16–27 юни т.г. Така също Св. Синод разгледа и писмо на Пловдивския митрополит Николай, с приложена подписка на 240 свещеници от Пловдивска епархия в подкрепа на изразеното становище на Ловчанска епархия по горепосочения документ.

След проведено гласуване по въпроса за необходимостта от промени в предсъборния документ „Отношението на Православната църква с останалия християнски свят” Св. Синод прие следното Становище:

Относно точка 4-та на документа „Отношението на Православната църква с останалия християнски свят”

В Православната църква под „единението на всички” винаги се е разбирало, че тези, които са изпаднали в ерес или разкол, трябва първо да се върнат в православната вяра и окажат послушание към светата Църква и тогава, чрез покаяние, те могат да бъдат приети в Църквата.

Относно точка 5-та: „Съвременните двустранни богословски диалози … имат за цел да потърсят „изгубеното християнско единство...”.

Тук трябва да се уточни, че в Светата Православна църква, която е единствена и единна, никога не е губено единството във вярата и общението в Светия Дух между християните и тъй като тя ще пребъде до края на света, както Господ е казал, че „портите адови няма да ѝ надделеят” (Мат.16:18), то това общение също ще пребъде вечно.

Относно точка 6-та, точка 16-та и други:

Освен Светата Православна църква не съществуват други църкви, а единствено ереси и разколи, и да се наричат последните „църкви” е богословски, догматически и канонически напълно погрешно.

Относно точка 12-та:

В точка 12-та, казаното, че „при провеждането на богословските диалози общата цел за всички е окончателното възстановяване на единството в правата вяра и любовта” е напълно неправилно и неприемливо, защото трябва да се уточни и подчертае, че връщането към правата вяра е за еретици и разколници и по никой начин не касае Православната църква.

Слава Богу, че Българската православна църква през 1998 г. излезе от Световния съвет на църквите, с което изрази своето неодобрение на неговата дейност, тъй като не може да членува в една организация, в която тя е смятана за „една от многото или като клон на Едната църква, която търси начин и се бори за нейното възстановяване чрез този Световен съвет на църквите”.

Един е Господ, една е Църквата, както се говори в Символа на вярата.

 

Така изразеното Становище ще бъде представено и отстоявано като неизменна позиция на БПЦ–БП относно текста „Отношението на Православната църква с останалия християнски свят” на Великия и Свят събор на Православната църква в Крит през 2016 година.

 

Резултатът от диалога с организаторите на Събора, по точно от липсата на такъв по вина на прекомерната гордост или нископробна хитрост или и двете от страна на организаторите, Светият Синод на Българската Православна Църква – Българска Патриаршия обнародва в своя официален сайт окончателното си становище във формата на Решение със следния текст:

 

РЕШЕНИЕ

на Св. Синод от 1 юни 2016 г. относно

ВСЕПРАВОСЛАВНИЯ СЪБОР

(16 – 26 юни 2016 г., о-в Крит)

На днешното си заседание Св. Синод на БПЦ-Българска Патриаршия в пълен състав, прот. №12 / 1.06.2016 г., проведе обстойни разисквания по въпросите, свързани със свикването на Велик и Свят Събор на Православната църква, 16 – 26 юни 2016 г., остров Крит.

Като обсъди следните съществени съображения и причини:

1) липсата в дневния ред на Всеправославния събор на особено важни за св. Православие теми, които да имат актуално значение и да изискват своевременно всеправославно съборно решаване;

2) възникналите официално заявени от Поместни православни църкви несъгласия по някои от вече одобрените текстове за Събора;

3) невъзможността, според вече приетия регламент за провеждането на Великия и Свят Събор на Православната църква, да бъдат редактирани текстове в хода на работата на Събора;

4) предложеното разположение на Предстоятелите на Поместните православни църкви в залата, предвидена за провеждане на заседанията на Събора, което разположение нарушава принципа на равнопоставеност на Предстоятелите на Автокефалните Православни църкви;

5) неподходящото месторазположение на наблюдателите и гостите на Събора;

6) необходимостта от извършването на големи и необосновани финансови разходи в случай на участие на БПЦ-БП в Събора;

След проведеното гласуване Св. Синод единодушно Р Е Ш И:

I. Настоява Великият и Свят Събор на Православната църква, 16 – 26 юни т.г., да бъде отложен, като подготовката за неговото провеждане да продължи;

II. В противен случай Св. Синод на БПЦ – БП категорично заявява решението си за неучастие в работата на насрочения за 16 – 26 юни т.г. Велик и Свят Събор на Православната църква.

 

Неучастието на Българската Православна Църква и православната богословска аргументация на нейното решение изигра ролята на осветително тяло в тъмнината и хаоса на парабогословското бръщолевене на „богослови” от калибъра на Йоан Зизиулас, които би трябвало да бъдат по-скоро наречени анти-христо-слови. Решението от 1 юни 2016 г. на БПЦ за неучастие даде самочувствие и увереност на Антиохийската (сирийска) патриаршия да се откаже от масовката, наречена „събор” с решение от 6 юни. Четири дни по-късно на 10 юни от участие се отказа и Грузинската Православна Църква.

След мъчително кратковременно колебание, с цел да се спечели предимство пред Цариград на 13 юни от участие се отказа и Московската Църква, но с уговорката, че ще изпрати свой наблюдател.

Това не попречи година по-късно създателите на руския документален филм „Апостасия”, посветен на отстъплението от вярата на Вселенската патриаршия, да заявят, че Съборът бил провален от неучастието на РПЦ, Антиохийската и Грузинската Църква „и други”. Традиционното високомерие и липса на погнуса от лъжата във всякакво измерение поставя отстояващата вярата на Светите Отци следовница на Христа БПЦ в кавички, като нещо друго. Бог да съди високомерците! 

На 29 ноември 2016 г. Светият Синод на Българската Църква, след като внимателно анализира резултатите от мероприятието в Крит, охранявано от американци, въпреки че Крит е територия на гръцката държава имаща достатъчно средства да опази поканените клирици, излезе със Становище със следния текст[1]:

 

СТАНОВИЩЕ

на Св. Синод относно Събора в Крит (2016)

и текста „Отношенията на Православната Църква

с останалия християнски свят”

 

Св. Синод в заседанието си на 15. 11. 2016 г., прот. № 22 – пълен състав, разгледа текста „Отношенията на Православната църква с останалия християнски свят”, приет на състоялия се през м. юни т.г. събор на о. Крит, Гърция, и прие следното СТАНОВИЩЕ:

На заседанието си от 01.06.2016 г., прот. № 12, Св. Синод в пълен състав реши да предложи отлагането на Великия и Свят събор на Православната Църква като подготовката за неговото провеждане да продължи. В противен случай, Св. Синод заяви, че БПЦ-БП няма да участва в него.

Впоследствие с подобни предложения излязоха и Светите Синоди на други Поместни православни църкви - участници в организирането на Светия и Велик събор на Православната Църква. Организаторите на Великия и Свят събор на остров Крит не взеха предвид тези предложения.

Впоследствие за своето неучастие заявиха четири автокефални Поместни църкви (в хронологичен ред): Българската православна църква (решение от 1 юни т.г.), Антиохийската патриаршия (решение от 6 юни т.г.), Грузинската православна църква (решение от 10 юни т.г.), Руската православна църква (решение от 13 юни т.г.).

От 16 до 27 юни т.г. в Православната академия на остров Крит, Република Гърция, се проведе заплануваният за Велик и Свят събор на Православната Църква, но без участието на четири Поместни автокефални църкви, както и без участието на признатата от БПЦ-БП за автокефална Американска православна църква (OCA), чието участие още от самото начало на подготовката на Събора не беше предвидено, дори като гост. На Събора присъстваха представители на средствата за масова информация и гости от инославни религиозни общности (римокатолическа, англиканска и др.).

Съборът, проведен на остров Крит, гласува и прие с известни промени шестте предсъборни документи, както и своя „Енциклика” и „Послание”.

33-ма от участвалите в Събора епископи не са подписали документа „Отношенията на Православната Църква с останалия християнски свят”, като някои от неподписалите архиереи (сред тях авторитетни православни богослови) излязоха с публични обяснения за своята позиция.

Със свое писмо, прот. № 798/14.07.2016 г., (входирано в Синодалната канцелария под № 498/20.09.2016 г.) Негово Светейшество Вселенският патриарх Вартоломей изпрати на Св. Синод на БПЦ-БП гласуваните и приети от Събора документи. След специализиран превод, осъществен от оторизиран за целта преводач, епархийските митрополити получиха тези документи.

Първият важен извод е, че в сравнение с техния предсъборен вариант, гласуваните и приети от Събора на о. Крит документи са претърпели определени, но несъществени и недостатъчни за всеправославното им приемане промени.

I. За документа „Отношенията на Православната Църква с останалия християнски свят”

1. По отношение на текста в т. 4. може да се каже, че винаги Православната Църква под „единението на всички” е разбирала съединяването или възвръщането в нейното лоно чрез св. Кръщение, св. Миропомазание и Покаяние на всички скитащи се по стихиите на този свят и отпадналите от нея в ерес и разкол, в съответствие с каноничните правила на Църквата. Едната, Света, Съборна и Апостолска Църква никога не е губила единението във вярата и общението в Светия Дух и не може да приеме твърдението за „възстановяване на единството” с „другите християни”, защото това единство съществува неотменно в Тялото Христово и самото единство и единственост са същностни определения на Църквата. Също така, Православната Църква не може да възприеме и различните концепции и учения, въз основа на които инославните обосновават това единение. Такива са теориите за съществуването на някакво привидно „единство” на всички християнски вероизповедания, като напр. ученията за „невидимата църква”, „теорията за клоновете”, „кръщелното богословие” или „равенството на деноминациите”. Всички тези теории могат да се свържат със схоластическото учение за тварната благодат на Св. Дух, което е съборно осъдено от св. Църква. Ако се приема това учение, тогава може да се обоснове и наличието на Божия благодат в различните християнски вероизповедания, която се различава при различните деноминации в количествено и качествено отношение. Според тази инославна теория се приема, че доколкото в една християнска общност се извършват литургични действия, те могат да предизвикат благодатен живот по различни начини, който варира в зависимост от състоянието на всяко изповедание. Тази богословска теория твърди, че литургичните действия могат да дават достъп до спасението на християните от съответните общности, към които те принадлежат. Поради това предполагаемо наличие на благодат във всички християнски деноминации, би следвало да се полагат съвместни усилия, за да се постигне пълнотата на единството в Христа (срв. Декрет за икуменизма на Втория Ватикански събор).

2. Във връзка с изказваното и утвърждаваното в т. 5. търсене на „изгубеното единство на всички християни”, считаме, че то е неприемливо и недопустимо, защото Православната Църква никога не е губила вътрешното си единство, въпреки ересите и разколите, които представляват откъсване от Тялото на Църквата, от което това Тяло не губи своята изначална онтологична цялост, която се заключава в онтологичната неразделност на Христовата Ипостас.

3. В т. 6, т. 16 и т. 20. се признава „историческото наименование” на „други, ненамиращи се в общение с нея, инославни християнски църкви и изповедания”, въпреки че в т. 1. на документа се утвърждава различно нещо, а именно, че никоя еретическа или схизматична общност не може да бъде наричана „църква”. Наличието на множество църкви е недопустимо според догматите и каноните на Православната Църква. Още повече, че първоначално в т. 2. на документа се основополага, че „Православната Църква основава единството на Църквата върху факта на нейното основаване от нашия Господ Иисус Христос и върху общението в Светата Троица и в тайнствата. Това единство се изразява чрез апостолската приемственост и светоотеческата традиция и се преживява в нея до днес”. Добавянето на израза „историческо наименование”, както и на пояснението, че инославните изповедания не се намират в общение с Православната Църква, не отменя проблематичността и погрешността на този текст. В посочения в т. 6 на документа пасаж се съпоставят несъпоставими реалности. Това, че наименованието „Православна”, отнесено към Едната, Света, Апостолска и Съборна Христова Църква, е исторически утвърдено наименование, намалява ли неговата действителност и значение?

Всяко истинско наименование, възникнало в историята, отразява определена същност, съществуваща реалност. В противен случай това е понятие без реален обем, просто едно име без действителен предмет, който то изразява или отразява. Такова име без реален предмет е фикция. В такъв случай, съборният документ следваше да отбележи, че „историческото наименование” „църкви”, отнесено към отклонилите се от Православната Църква общности, е фиктивно наименование, без реален референт в действителността. Ако не направим тази уговорка, тогава историческото наименование „инославни църкви” ще има своя реален исторически референт, към който се отнася. Т. е. ще признаем реалното съществуване на други църкви, различни от Православната, което е в явно противоречие с т. 1 и с началните думи на т. 6 от документа (Църквата е Една и Единствена).

4. Изказаното в т. 12 утвърждение, че „при провеждането на богословските диалози общата цел за всички е окончателното възстановяване на единството в правата вяра и любовта” е твърде опростено и не изразява изчерпателно измеренията на процеса. Единството предполага единоверие, единомислие и единодействие по всички догматически определения и църковни правила, утвърдени от Вселенските събори, както и по отношение на литургическото предание и светотайнствения живот в Св. Дух. Пътят за постигането на това единство е посредством покаянието, изповядването на православната вяра и кръщението.

5. В т. 20 се посочва, че „перспективите на богословските диалози на Православната Църква с останалия християнски свят винаги се определят на основата на принципите на православната еклезиология и на каноничните критерии на вече създадената църковна традиция” – но по-точно ще бъде изразът „вече създадената църковна традиция” да бъде заменен с „традицията на Православната Църква”.

6. Общото впечатление от този документ е, че в него има много двусмислени изрази и терминологични еклезиологични несъответствия. Важно е също, че в него не се изтъква обосновано и изчерпателно основната цел на провежданите богословски диалози с инославните вероизповедания, която е завръщането на инославните по каноничен ред в лоното на Православната Църква, а така също не са формулирани отчетливо съобразно с тази цел главните основоположения и принципи на тези диалози. Вместо това в т. 16 и сл. се легитимира неправителствената организация „Световен съвет на църквите”, в която БПЦ-БП, слава Богу, отдавна вече не участва.

7. В разрез на основната цел, която посочихме по-горе в т. 6, в документа (т. т. 9, 10, 11, 12, 13, 14 и 15) твърде последователно и изчерпателно се регламентира методология за провеждането на различните диалози.

8. В текста на т. 22 очевидно се предпоставя непогрешимостта и безкритичното отнасяне към състоялия се Събор на остров Крит, поради това, че във въпросната точка се утвърждава, че „запазването на истинната православна вяра се гарантира единствено от съборната система, която от край време е най-компетентният и достоверен критерий в Църквата по въпросите на вярата и каноничните разпоредби”. Но биха могли да се посочат цели периоди от църковната история, показващи, че крайният критерий за утвърждаването на Вселенските събори е будната догматическа съвест на цялото православно изпълнение. Системата от Вселенски и Всеправославни събори не може да осигури автоматично или механично правилността на изповядваната вяра от православните християни.

II. Основен извод

Проведеният Събор на остров Крит не е нито Велик, нито Свят, нито е Всеправославен:

1. Поради неучастието в него на редица Поместни автокефални църкви, така и поради допуснатите организационни и богословски грешки.

Въпреки това ние уважаваме и оценяваме усилията на всички организатори и участници за неговото провеждане.

2. Внимателното изследване на документите, приети от Събора на остров Крит, ни води до извода, че някои от тях съдържат несъответствия с православното църковно учение, с догматичното и канонично предание на Църквата, с духа и буквата на Вселенските и Поместните събори.

3. Приетите от Събора на остров Крит документи подлежат на по-нататъшно богословско обсъждане с цел изправяне, редакция, коригиране или заменяне с други (нови документи) в духа и преданието на Църквата.

БПЦ-БП е неразделна част, жив член на Едната, Света, Съборна и Апостолска Църква. Като част от Тялото Христово, като самото това Тяло на поместната територия на България и българските епархии зад граница, БПЦ ще продължава и занапред да бъде в братско евхаристийно, духовно, догматично и канонично общение с всички останали Поместни православни църкви - както с участвалите в Събора на остров Крит, така и с неучаствалите. Църквата не е светска организация, а Богочовешки организъм. Тя не се влияе и не бива да се влияе в своя съборен живот от политически и светски интереси и произтичащите от тях разделения. Неин Глава е Сам Господ Иисус Христос, Който е „Пътят и Истината и Животът”.

Принципите на автокефалността и на съборността в църковния живот не само, че не си противоречат, но се взаимодопълват, произтичат един от друг и са в пълно единство.

 

 

---

[1] http://bg-patriarshia.bg/news.php?id=220554

БОГОСЛОВИЕ, ТЕОЛОГИЯ И АБДИКАЦИЯТА ОТ ПРАВДАТА

Тази статия е глава от книгата "Капанът на дигитализацията", с. 147-160.

(Илюстрация: https://azbyka.ru/licemerie )

Чудел съм се, какво точно означава „богословски анализ” и съществува ли въобще? Привидно такова понятие трябва да съдържа изясняване на съдържанието на текстове от Свещеното Писание – седемдесет и седемте Книги на Стария и Новия Завет. Нали обаче разгадаването на духовното съдържание на библейската повест ние, православните, получаваме от Свещеното Предание – тълкуванието на Светите Отци на Едната свята апостолска съборна Църква, Православната! Следователно „богословският анализ” е едно поредно деформиране на понятията, рожба на заместването на съдържанието на понятието богословие с „теология”. На пръв поглед това са взаимозаменяеми понятия, но само на пръв поглед. Богословските факултети у нас почти навсякъде предпочитат теологията вместо богословието, нищо че те се наричат факултети по теология само в преводни документи, тъй като, нали, навсякъде по света тази дисциплина води наименованието си от съчетанието на гръцките думи за Бог (Θεος) и наука (Λογος). Само че, при възникването си това понятие съвсем не е означавало „богознание” или „наука за Бога”, доколкото мога да съдя от употребата му от Сократ в известният диалог с Адимант[1], бисер във философското наследство на Платон, който не смятал, че философията трябва да се записва, а да се изговаря, докато философстващите се разхождат. Някой все пак е записвал, иначе как диалозите на Платон биха стигнали до нас.

Диалогът на посоченото място[2] е твърде поучителен с това, че противно на елинското многобожие тук се говори за Единия Бог, но ще спестя този размисъл в полза на по-голямата яснота.

Λογος-ът става определение за наука доста късно, кога точно не знам, но във всеки случай в средните векове, тъй като последната седемдесет и седма книга на Свещеното Писание и според православния канон двадесет и седмата от Новия Завет, „Откровението на св. Йоан Богослов”, съвсем не показва светия апостол като учен изследовател, анализатор и класификатор, който да постига с остър ум и висока образованост напълно невъзможното научно описание на Бога, а получава „откровение”, доверява му се непостижимо с материални средства знание като на ученик на Христа, богоугодник, който е одарен с описаното в книгата боговидение.

Иначе, някогашната старогръцка θεολογία, нито в езическите, нито дори във времената на Вселенските събори не е възприемана като „наука за Бога”, както и светият апостол и евангелист Йоан не е придобил титула „Богослов”, с диплома от богословски факултет.

Преди десетина години прочетох едно снизходително високоумно разсъждение на руски автор по адрес на Българската Църква, която в привидната си немощ се оказа най-близо до Бога и провали кощунствения Критски събор. „Българите – мислеше на глас (всъщност пишейки) очевидно поставеният на някаква невидима последна инстанция специалист по Православие – нямат някакви известни богослови…” Единицата мярка за известност като богослов в съвременните руски условия вероятно трябва да се нарича „един Осипов” по името на известния с лекциите си по интернет каналите професор със същото име. Това ме подсеща, че всъщност богословът в съвременното разбиране, задължително е академичен кадър, който произвежда „богословски анализи”. Ако си направим труда да се огледаме в мрежата, откриваме, че и там, където целият държавен ресурс като че ли е зает със „защита на Православието”, тоест с войната в Украйна, се преподава … теология[3] и се преподава методиката на богословските анализи[4]!

Академичността на теологията до такава степен се смята за гаранция за неопровержимост, че рискът да ѝ се противоречи моментално дисквалифицира от числото на знаещите и разбиращите смелчагата, който си позволи това. Преди време имах несъобразителността да изоблича една очевидна глупост в устата на професор Осипов, изречена в една от посещаваните му видео лекции. В резултат забележката ми беше разчленена като рожба на отровна завист и бях поканен да си дам сметка какво представлявам в сравнение с Осипов. Признавам, ентусиазмът ми да привеждам в своя защита примери от Светите Отци се изпари тутакси.

Много по-добре от мен се е изказал за разликата между теология и богословие Иван Стамболов-Сула в статия от април 2021 г.: „Между „богословие” и „теология” има голяма разлика, макар семантично да са едно. Богословието е откровение в мълчание в мрака на незнанието, което е отвъд всяко познание и го надвишава. Теологията от своя страна е наука като всички останали. Именно тази наука изучават децата в училище наред с всяка друга, за да добият представа не само за творението, но и за неговия Творец.”[5]

За жалост това брилянтно изказано мнение не е официално, и скоро няма да бъде, освен ако някой професионален теолог не си го присвои и огласи в академичен текст.

Опразването на духовното съдържание на понятието за богословие е всъщност исторически процес, свързан със секуларизацията, тоест с премахването на църковността от бита и ежедневието. Това явление е проследимо в западно европейската история, най-често във връзка със социалните революции в Нидерландите, Англия и Франция. Утвърждаването на пазарната икономика, като всеобщ икономически модел, въвежда в световен мащаб и съответстващото отношение към вярата в Бога, за която вече се говори просто като за „религия”, извадена от разбирането за общуване на човека с Бога и представяна като социален, културен, психологически и социално психологически феномен. Така повече или по-малко забелязано вярата почти изцяло се разглежда като обект на секуларни, тоест атеистични научни изследвания. В най-добрия случай това се представя като неизбежна страна на научните изследвания върху религията и религиозността, тъй като вярата е процес в личното пространство, а секуларизацията и тезиса за „правата на човека” са две страни на един и същи процес на институционално отричане на Бога и божественото в живота на човека.

Западът е улеснен в това отношение от чисто езиковата страна на третирането на „богословието”. Причината е, че на западноевропейските езици има една дума за това понятие и тя е именно theologia, както се пише и произнася на латински език. От това следва невъзможността да се направи разликата, която ние правим, както това е изведено в статията на Стамболов-Сула. Друга последица е високомерието, примесено със или заместено от есеистично любопитство, когато се говори или пише за източноправославното значение на понятието богословие, да се подразбира някаква местна екзотична особеност на религиозната практика, не много по-значителна от загадките коан на дзен-будизма. Изключение правят западните православни църковни писатели, които не напускат светоотеческата понятийна система и не се отделят в някакво различно направление.

Как обаче се постига преобразуването на понятието за богословие на Светите отци на Православието в академичната теология на последните десетилетия в Източна Европа?

Тук трябва да направим уточнението, че тези бележки не засягат гръцко езичното Православие и неговата понятийна система поради разбираемата езикова близост с изворите на богословието и историческия жребий Гърция да не попадне в социалистическия блок в следствие на гражданската война от 1945-1949 г.

Основно академичната теологизация е процес, който се развива в Съветския съюз и рефлектира в традиционно православните славянски страни след Втората световна война.

Първият етап на теологизацията преминава като добре организиран и обилно финансиран процес на изучаване на религията с цел борба против нейното влияние.

Следващият етап е преустройването на институциите и механизмите, заедно с академичните им регистратури от „научно атеистични” в „религиознание” (религиоведение) след отмяната на социалистическата система и преминаването на Източна Европа към пазарна икономика под ръководството на дотогавашните управленчески структури във властта.

Забележително концентриран труд, обясняващ историческата последователност на това преустройство е издадената през 2014 г. книга „Науката за религията”, „Научният атеизъм”, „Религиозознанието”: актуални проблеми на научното изучаване на религията в Русия XX – началото на XXI в.”.[6]

Очевидното противопоставяне в това заглавие на атеизма като „наука”, от една страна, на „научното изучаване на религията”, от друга, преднамерено или не подчертава антирелигиозния произход на съвременното руско „религиознание”, което, както ще видим по-нататък, организирано се интегрира в съвременното руско богословие. Нещо повече, руското религиознание се изживява като херменевтика или правоспособно тълкувателство на религиозната символика и съдържанието на пророческите кодировки в основните религиозни текстове. В случая с Православието това трябва да се отнася към Книгите на Свещеното Писание. Така ми се струва, че трябва да се разбира този текст от Предисловието на посочената книга: „нашето разбиране за това, какво е религиознанието и кои се явяваме самите ние в качеството си на религиоведи, се определя от нашето разбирането за историята на тази наука и, обратно, нашето разбиране за тази история се определя от нашето разбиране на това, кои се явяваме самите ние.” Съставителите обясняват своята засукана мисъл с бележка под черта, в която дообясняват: „Тази структура (тоест те самите) формално се явява херменевтичен кръг”.[7]

Откъде се появява този херменевтичен кръг става ясно малко по-напред в текста на същото Предисловие: „Науката за религията в съветската епоха е представила достатъчно солиден набор от идеи, открития, значими имена в науката, школи и институции. В нейните рамки по определен начин са се формулирали въпроси, проектирали са се изследователски стратегии, предлагали са се отговори, водели са се дискусии – като следствие от това може да се констатира, че изследването на тази мисъл се явява важно дело в рамките на чисто академичното изучаване на историята на религиознанието. Още по-важно е това, че, заемайки своего рода „средно” положение между дореволюционните и постсъветските етапи, тази мисъл се оказва като че ли „ключ” за разбирането на историята на отечественото религиознание като цяло.”[8]

С други думи разработеното идеологическо оправдание на физическото изтребване на православния клир, монашество и вярващи християни, каквото се явява „научният атеизъм”, се обявява за правоприемник на дореволюционното руско академично богословие и претендира за правото да се представя за фаза в развитието на „отечественото религиознание като цяло”.

Това че бившите катедри по марксизъм-ленинизъм и научен комунизъм не се преобразуват (навсякъде) направо в катедри по богословие, а в катедри по религиознание, все пак издава усещане за гузна съвест. Партийната демагогия от съветските времена беше създала рефлекси за гъвкава адаптация и в някои христоматийни случаи такава не закъсня да се прояви още в началото на деветдесетте години на ХХ в.

Такъв, например, е случаят с дългогодишния преподавател по „научен атеизъм” в няколко съветски институции, като Московския историко-архивен институт, проф. Николай Шабуров, автор на трудове със заглавия като: „Възприятието на херметизма от идеолозите на ранното християнство: Лактанций и Августин” (1985).[9] След 1991 г. същият заявява в интервю: „Научният атеизъм беше оксиморон” (израз от две части, които взаимно се отричат) и гордо застава начело на Центъра за изучаване на религиите при Руския държавен хуманитарен университет.

Подобна е и съдбата на проф. Игор Николаевич Яблоков (р. 1936), защитил през 1965 г. дисертация на тема „Извращаване от страна на религията на нравствените чувства”.[10] За него си спомня друг ентусиаст в научния атеизъм, впоследствие последователно клирик на Руската и на Цариградската Православна Църква, Андрей Кураев: „Помня първия спецкурс в катедрата (по научен атеизъм) – влезе лекторът, професор Яблоков и каза: Знам, другари, какъв ще бъде първият въпрос, затова ще му отговоря веднага. Така, на въпроса, има ли Бог, или няма, научният атеизъм отговаря положително! Да, другари, Няма Бог!”[11]

Проф. Яблоков е автор на десетки трудове по научен атеизъм. Най-характерен за тематиката на „научните” му изследвания вероятно е „История и теория на атеизма” от 1987 г.[12]

Катедрата по „История и теория на научния атеизъм” при Философския факултет на Московския държавен университет (МГУ), която Яблоков завежда до 1991 г., се преименува в катедра по „Религиознание”, а той остава на поста си пишейки трудове и учебници по религиознание, история на религиите, теология и църковна история, между тях „Философия на религията”, „Социология на религията” и „История на религията” в два тома.

За да се разбере липсата на реакция, поне интелектуална, срещу повсеместната институционална мимикрия, трябва да освежим паметта си за това как младежта от всички социални категории беше обхваната в младежката организация на управляващата и единствена партия. Отказът от споделяне на официалната идеология се смяташе за национално предателство, а напредък от всякакъв вид не беше възможен без обвързване с идеологията със старание и ентусиазъм.

Друг е въпросът, че дори когато човек предава волята си на житейските обстоятелства, в него е образът Божий. Ако човекът е живял в заблуда, а не с лицемерното съзнание, че трябва да следва силните на деня, за да живее добре, Бог му открива заблудата и му посочва пътя на спасението. Такъв е случаят с абсолвента от Историческия факултет на Ленинградския университет Георгий Митрофанов (р. 1958), който след завършването си през 1982 г. работи като младши научен сътрудник в Отдел за ръкописи в архива на Държавната обществена библиотека, но прекратява обещаващата си кариера на научен работник, приема православно св. Кръщение и през 1985 г. записва Ленинградската духовна семинария. Впоследствие завършва и Ленинградската духовна академия.

Днес той е протоиерей на Руската православна Църква и професор в духовната академия, откровен критик на разпространената мегаломания, което се вижда изразено в книгата му „Трагедията на Русия. „Забранените” теми на историята на ХХ в. в църковната проповед и публицистика” (2009), сборник статии и проповеди от периода 1990-2000 г. предизвикали разнопосочни оценки. О. Георгий не просто критикува комунистическата идеология, но и посочва „безуспешните опити” на властите да съвместят „истинските идеали на 900 годишната православна Русия” и лъжливите „идоли” на 70-годишния богоборчески СССР.[13]

За съжаление вярата и честността на о. Георгий Митрофанов не отразяват духа на църковната политика на най-многочислената Поместна Православна Църква.

През април 2025 г., три години след началото на войната в Украйна, светейшият Московски и на цяла Рус патриарх Кирил публично призова клир и миряни „да четат книгите на философа и икономиста Карл Маркс за по-добро разбиране на предизвикателствата на съвременността”.[14] Обстоятелството, че този призив не е някакво изпуснато по невнимание или езикова грешка частно богословско мнение, се вижда от това, че тези думи са произнесени при връчването на дипломата за почетен доктор на Московската духовна академия на светейшия Сръбски патриарх Порфирий. От страна на главата на Сръбската Църква няма реакция.

Патриарх Кирил пояснява по време на същото събитие, че „философската мисъл на марксизма е била свързана с темата за социалните изменения, а философът е поставил пред себе си за цел изкореняването на „неправилностите” в живота на обществото”. Проблемите от миналото, продължава патриарх Кирил, могат да придобият втори живот, ако свещениците не биха били в състояние да отговорят и на старите философски предизвикателства.

Това откровение на светейшия Кирил очевидно доказва верността на предположението, че трансформацията в Русия на марксистките катедри в теологически не е спонтанен процес на нагаждане на видим брой кариеристи към политическата ситуация, а обмислена стратегия на подмяна на съдържанието на понятието за богословие и неговата обвързаност с православната вяра.

Подобно публично разпространено изказване патриарх Кирил е правил още през лятото на 2023 г. по време на посещението си в Нижегородска митрополия на РПЦ. Там той разказвал за „своите разногласия с теориите на Карл Маркс”, по-точно за несъгласието си с марксистката постановка за поставянето на „човешките убеждения” във вид на надстройка над икономиката.

Дали процесите на подмяна на представата за богословието като духовен процес на единение със Светия дух с академичната стъкмистика, наричаща се теология, е процес характерен само за руската действителност?

Очевидно, не. Както е очевидно, че това е тенденция в световен мащаб.

През учебната 2007 г. магистърска програма на Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски” предложи курс „Социални измерения на Евхаристията”, чието название съвпада с книга със същото заглавие на тогавашния преподавател и дякон, сега свещеник проф. Иван Иванов. Достатъчно е да се каже, че книгата е издание на Радио Ватикана.

Две години по-рано, на 7,8 и 9 март 2005 г., хоноруваната преподавателка в същия факултет Даниела Калканджиева, която споделя със студенти, че не е вярваща, участва на конференция във Виена под надслов “Православният дух и етиката на капитализма”, очевидно перефраза на известното заглавие на книгата на Макс Вебер „Духът на протестантството и етиката на капитализма”. Звездата на конференцията е Питър Бъргър от Бостънския университет, почетен доктор на Софийския университет „Св. Климент Охридски”, американец от австрийско-еврейски произход, приел лутеранство. Мотото на конференцията звучи така: “В света днес има над 300 милиона православни християни, повечето от тях разположени в стратегически важни страни и райони - Русия, Балканите, Близкия Изток. Затова въпросът как православният свят ще се справи с пазарната икономика и демокрацията е от изключителна важност”!

Ето какъв е приносът на Калканджиева, според както това е отразено във вестник Капитал: “…От една страна, казва тя, голяма част от българите продължават да вярват, че православието е една от големите причини за икономическото изоставане на страната. Друга част от българите вярват, че именно българската православна църква е спасила нацията по време на Османската империя, въпреки факта, че такава църква няма от края на ХIV век до 1870 г.”

Мисля, че няма нужда от коментар. Може само да се добави, че Софийският университет има също свой „Университетски център за изследване на религиите”[15], чиято „мисия” съдържа и намерението за „изработване методология на взаимодействие между научните подходи на религиознанието и теологията”. На последно място в списъка на членовете на експертния съвет на този център е посочен и сегашният декан на Богословския факултет, доц. д-р Ивайло Найденов.

 

В последните няколко седмици богомолният народ у нас изпитва основателното смущение, как стана така, че този Свети Синод, който категорично отрече Събора в Крит от 2016 г. да е „свят, велик и събор”,  уж Всеправославен, но лукаво повеждащ, според изявленията на покойният днес Пергамски митрополит Йоан Зизиулас пред италиански медии,  Православието под властта на Ватикана, изведнъж го виждаме да отбелязва с доклади на български архиерей и на т.нар. съветник на НС Българския патриарх Даниил Александър Смочевски десетата година от своето провеждане! Какво означава това? Че приемаме поругаването на Символа на нашата вяра, допускайки, че Христовата Църква не е само Една?

Възможно ли е това да се дължи само на очевидната кариеристична мотивация на някой си Смочевски, завършил богословие в Гърция и дори защитил докторат там?

Близкото бъдеще че ни покаже истината.

Бог поруган не бива!

---

[1] Платон, Държавата, 379.

[2] Платон, Държавата, Наука и изкуство, София, 1981, с. 78-79.

[3] https://pstgu.ru/faculties/theological/

[4] https://pstgu.ru/search-page/?searchid=13527324&text=богословские%20анализи&web=0

[5] https://news.bg/comments/filosofiyata-e-sluginya-na-teologiyata.html

[6] «Наука о религии», «Научный атеизм», «Религиоведение»: актуальные проблемы научного изучения религии в России XX - начала XXI в., Москва, 2014.

[7] Там, с. 6.

[8] Там, с. 5.

[9] Шабуров Н. В. Восприятие герметизма идеологами раннего христианства: Лактанций и Августин // Мероэ, М., 1985, Вып. 3, с. 243—252.

[10] Яблоков, Игорь Николаевич. Извращение религией нравственных чувств, Москва, 1965.

[11] Титова О. Андрей Кураев: В России модель церкви в государстве довольно странная Архивная копия от 16 января 2018 на Wayback Machine // «Новая газета — Балтия» 26.12.2017

[12] История и теория атеизма. М., 1987.

[13] https://web.archive.org/web/20190608212048/http://www.patriarchia.ru/db/text/648788.html

[14] https://www.rbc.ru/rbcfreenews/680d44939a79474592eaf272?utm_referrer=https%3A%2F%2Fwww.google.com%2F

[15] https://www.uni-sofia.bg/index.php/bul/universitet_t/centrove/universitetski_cent_r_za_izsledvane_na_religiite2