Един от най-подценяваните писатели на руския XIX век, литераторът и историкът Евгений Карнович[1], забелязва, че всички главни конци на руската външна политика по времето на император Павел се съсредоточават около „военно-монашеското учреждение” на Малтийския орден. Съчетанието на „конци” с „политика” подсказва съществуването на някакво тайно ръководство извън системата на явното държавно управление.
Делата свързани с ордена на Йоанитите въвлекли, според Карнович, Русия във война с Франция и Англия въпреки нагласата на императора.[2] Още на четвъртия ден от заемането на престола Павел обявил, че „в знак на доброжелателство и особено благоволение” се обявява за покровител на ордена на св. Йоан Йерусалимски. Намеренията на Павел били по негова инициатива и със съгласието на европейските дворове да се определи място и среща за свикване на ръководещия ордена „велик капитул”, за да се определи следващият велик магистър. Императорът, пояснява Карнович, нямал никакво намерение да отнема Малта от англичаните, за да я предаде на ордена или да я превърне в руска военноморска база.
През 1885 г., когато излиза първото издание на историческия роман на Карнович „Малтийските рицари в Русия”, каквито и да било оценки на личността на Павел Петрович не биха обидили никого и на никого изглежда не биха угодили. Историята на малтийските рицари в православната империя, на пръв поглед, също. Интересна критична бележка подписана с името на американката от руски произход Виктория Смолкин[3] ни дава доста вярна преценка на стойността на творчеството на Карнович: „В своите романи той изцяло се е опирал на историческия факт, при което го е предавал в чистата му достоверност, документалност, и тази документалност (своего рода протоколност) съставлява определящата черта в творчеството му.”[4] Жанрът, в който пише Карнович, може да се определи като документален исторически роман, в който дори сюжетните отстъпления почиват на документални извори и почти никога не излизат от техните рамки.
Отношенията на император Павел с военните монаси от Малта се оценяват различно, дори противоположно. Това може да се види и в повърхностна съпоставка между труда на Евгений Карнович и книгата на съвременния френски историк Ален Блонди[5] с недвусмисленото заглавие „Павел I, лудостта на един цар”[6].
Написана в традицията на биография на историческа личност с присъщите за френската култура язвителни бележки и артистична фамилиарност, книгата показва добро познаване на историята, но линията, към която се придържа, оставя впечатлението, че задачата й е да величае малтийското рицарство. То могло да облагороди руската аристокрация, но това не се случило.
Такова впечатление оставя и критичната бележка на малтийския журналист, историк и писател Чарлз Ксуереб[7] за книгата на Блонди в изданието „Таймз ъф Малта” от 26 април 2020 г. под заглавие „Лудият цар обсебен от Малта”.[8] Статията на Ксуереб има всички качества на вестникарската журналистика, чиято публика не е задължително да е образована, поради което знания почерпени от Уикипедия могат да минат за академична ерудиция. Какво друго да си помислим намирайки още в първото ударно изречение твърдението, че Павел Петрович е „незаконен син на Екатерина Велика”[9]. Второто не по-малко спорно изречение ни представя незаконния син на Екатерина движен от мистична малтийска обсебеност: „Той със сигурност е бил обсебен от Малта, ставайки първият Велик магистър на Ордена след Фердинант фон Хомпеш след изгонването на рицарите от генерал Наполеон Бонапарт през 1798 г.”
Статията е всъщност рекламно представяне на книгата на французина, затова по-нататък следва представянето на автора „проф. Ален Блонди” като „средиземноморски специалист”, който в текст от 333 страници „навлиза дълбоко в нещастния живот на тази ексцентрична личност”.
Трябва да отбележим, че въпреки вестникарския похват, статията на Чарлз Ксуереб е нещо повече от дописка за труда на някакъв известен учен върху историята на средиземноморския архипелаг. Ксуереб също не е обикновен надничар на перото. Той е защитил докторат пред Института за малтийски изследвания при Университета на Малта на тема „Франция в колективната памет на малтийците”[10]. На 1 декември 2022 г. пък е „декориран” с отличие насред Париж за разпространението на френския език и култура в родината си от основаната през 1635 г. от кардинал Ришельо Френска академия.
В началото на текста в „Таймз ъф Малта”, след като е представен с главната характеристика, с която следва да се запомни император Павел, в телеграфен стил се въвеждат сведения за съществените исторически обстоятелства: той бил „убит на 11 март 1801 г. от група заговорници от близкото му обкръжение” в дворец, който простроил поради невротичния си страх за собствената сигурност. Убийците били интелигенти под влияние на западните либерални идеи, финансирани от Англия, които се опитвали да попречат на руската експанзия. Темата за английската връзка в цареубийството, както ще видим по-нататък, е ту опит за оневиняване на малтийските рицари участници в престъплението, ту инструмент за политически шантаж. Защо отговорността да носи Англия? Вероятно защото не е католическа.
Малта, към която се домогвали както Орденът, така и Англия, Франция, Русия, Австрия и Неаполитанското кралство, била за Павел нещо повече от военноморска база. Успеел ли да установи властта си върху „този централен флагман” руският император щял да се утвърди в очите на другите европейски сили и като „християнски, макар и православен, бастион срещу глупостите на либералните идеали”! Павел, според Ксуереб, извършвал настойчиви маневри да получи признание, както от няколко суверени, така и от папата. Признанието трябвало да се изразява в титлата велик магистър на „уважавания католически орден”. В Европа обаче съществували „схеми за еспанзия”, под което вероятно трябва да се разбира, че въпросните суверени и папата вече са направили разпределението, а то не включвало участието на Русия на Павел. Папата и суверените се борели с либерализма, но това по никакъв начин не включвало възможността да се дават инструменти на властта и венноморски бази на православна държава.
Очевидно не ексцентричността на Павел е причината за реакцията на европейските суверени. „Ирационалните амбиции и несигурност” на Павел „почти се вписват в сложния европейски пейзаж на монарси, които понякога са толкова странни, колкото и самият той”, признава Ксуереб. Датчанинът Карл VII и британецът Джордж III по същото време са жертви на деменция или жлъчни атаки – състояния, които са далеч по-голямо основание за историците да се впечатляват от странности на управлението.
За да заслужи репутацията си историкът Ален Блонди разказва живота на Павел I в три части посветени на „неговото тревожно и изолирано детство”, на годините „възприемани от майка му като опасност за нейното управление” между възцаряването през 1762 г. и смъртта ґ в края на 1796 г., и на историята на неговото управление, разказани с патоса, с който Шекспир е създавал образите на Хамлет и Макбет. В третата част „детските кошмари на Павел застигнали царя на трона”! Той се бил заел „да отмъсти за смъртта на баща си”, като изглежда точно с такава цел е успял „да стане протектор и велик магистър на Малтийския орден”.
И Блонди и Ксуереб пропускат да обяснят, защо щом Павел е искал да отмъщава, не е стоварил императорската си воля върху предполагаемите убийци на Петър III след заемането на престола, та са му били нужни малтийците? Очевидно е било необходимо да се изведе някаква драматична лична причина за приемането на позицията на велик магистър на Малтийския орден. В противен случай трябва да се отбележи в тази връзка упоритата работа на тайни и явни инструменти на католическото проникване в Русия.
Евгений Карнович още в началото на „Малтийските рицари в Русия” отбелязва, че върху въображението на тринадесет годишния Павел влияние оказва книгата на абат Верто д’Обеф за малтийските рицари[11]. В юношеска възраст момчето жадува за приключения. Как обаче в неговата зрялост пристига идеята да заеме поста на велик магистър, как въобще се осъществява връзката с Ордена, кой и как е организирал взаимното съгласие между страните в тази операция и дали книгата на абат Верто е попаднала случайно в ръцете му? Очевидно едва ли, като имаме предвид, че това, което чува и прочита е част от програма одобрена от Панин, а и как в онези времена човек може да се сдобие с такова рядко издание на френски език. Още по-интересно е, че ползващата се по думите на Карнович сред европейската образована публика с голяма популярност книга на Верто надскачала жанра с това, че абатът, сам малтийски рицар, отхвърлял преданията за Божиите чудеса, с които историята на Ордена изобилствала. Верто заявявал направо, че ги смята за „празни фантазии”. Известността на книгата дори му спечелила прозвището „абата на революцията”. Това подсказва странното на пръв поглед явление католически духовници да се изказват цинично по въпроси на християнската вяра и дори да я отхвърлят обявявайки се за атеисти, докато продължават да изпълняват духовните си задължения в римокатолическата йерархия. Прояви от подобен характер от инцидентни ще се превърнат в система непосредствено преди и по време на френската революция, показвайки как ереста може да изпразни от духовно съдържание вероизповеданието. Още по-странно е как римокатолицизмът се съчетава с тайните общества, които скрито или явно воюват срещу Христа и християнството.
Още едно странно обстоятелство ни кара да се замислим върху въпроса, как книгата на Верто е попаднала в ръцете на Павел, след като е известно, че тя е внесена в списъка на „нечестивите, крайно опасни за вярващите” произведения sub index[12]. Описанието на Верто на възникването на Ордена отхвърля предположението, че книгата му е замислена като критика на католицизма или вярата в Бога. Към това ни насочва разказът, как в началото монасите хоспиталиери превърнали манастира си в Йерусалим в убежище за болните, слабите и бедните поклонници, които идвали от Западна Европа на поклонение на Гроба Господен. Така се случило обаче, че в района отново избухнали стълкновения между мюсюлмани и християни и те „се хванали за оръжието” превръщайки се в монаси-воини в нарушение на Шестата Божия заповед: Не убивай!
Унищожаването на Ордена на тамплиерите от Филип Хубави през 1312 г. премахнало конкуренцията на рицарите-йоанити, превръщайки ги в реална военна сила. Това пренасочило интереса на младежите от европейската аристокрация, които според вече сложилата се традиция се доказвали в търсене на военна плячка и слава. Със завоюването на остров Родос орденът станал „държавен” и бил признат от европейските монархии. Скоро със силата на немалкия си морски флот Орденът се заел да прочиства източната част на Средиземно море от пиратите, които имали бази в Северна Африка. Избраният пожизнено върховен водач на Държавния орден на св. Йоан Йерусалимски носел званието гросмайстор или велик магистър, както и „страж на Йерусалимския гостоприемен дом” и „бюстител на Христовата войска”. Статутът му се равнявал на този на суверенните владетели и в съответствие с това бил приеман от европейските монарси като подобен на тях владетел „по Божия милост”.
„Жестокият обрат”, който по думите на Ксуереб прекратява жизнения път на Павел, бил „в полза на пронизаното от вина управление на Александър”.
Сред бележките под черта в книгата на Ален Блонди могат да се открият нещо като справочни сведения за значимите личности в руската история свързани с Малта и Малтийския орден, между които е и княз Ксуеребски, потомък на обрусени малтийски емигранти, чието име подсказва още един мотив за журналистическия интерес на Чарлз Ксуереб към книгата посветена на „обвитото в нюанси на лудост” управление на император Павел.
Фамилното име Ксуереб е известно не само в половин милионната държава с едва 316 квадратни километра площ. Монсиньор Алфред Ксуереб, например, римокатолическият архиепископ на Малта, беше секретар на двама папи, Бенедикт XVI и Франциск, папски нунций в Корея и Монголия, сега в Мароко. Името е от сицилианско арабски произход и води началото си от abū šawārib, което на говоримия на територията на Сицилия и Малтийския архипелаг сицилиански арабски означава „мъжа с мустаците”, което пък в испанския език е пренесено като Суарес (Suárez, Juárez), и в португалския като Соарес (Soares).[13]
Малтийците поддържат историческа си памет съхранявайки генеалогията на известните фамилии. Това ни помага да установим, че Ксуереб са смятани за благородници още през 1300 г., когато Джоани Ксуериб (Johanni Xuerib – тогава името все още е пазело арабския си изговор) взел за съпруга Ксара Френду.[14]
Сайтът „Малтийска генеалогия” (Maltagenealogy) отделя място и на малтийските емигранти в Русия от 1798 г. Там можем да прочетем обяснението, че „голям брой рицари-бежанци” се „приютили в Санкт-Петербург, където избрали руския император Павел I за свой велик магистър – съперник на великия магистър Фердинанд Хомпеш”.[15] Едва различимата подробност обяснява оттеглянето на Хомпеш година след възприемането на Павел за велик магистър на Ордена. Тази избягвана на много други места последователност на събитията може да ни доведе до извода, че убийството на Павел не просто решава проблемите на засегнати от поведението му руски дворяни, а би могло да цели и преустановяването на руския контрол върху организацията на Малтийския орден с всичките ґ активи и бази в католическите страни.
Сайтът на малтийската генеалогия разказва още, как след като Павел „успял да стане велик магистър на Малта, група малтийци, които са тясно свързани с установеното благородничество, отпътували с граф Лита до Санкт-Петербург, за да подкрепят и обединят ордена”. Тук правят впечатление две подробности. Първата оповестява, че Павел успял да стане „велик магистър на Малта”, тоест Орденът и островната държава се смятат за тъждествени от добросъвестните изследователи на малтийската генеалогия. Втората подсказва, че малтийската аристокрация и малтийските рицари са едно и също, въпреки че публикуваният списък на малтийските благородници пак според сайта започва през 1300 г. с Джоани Ксуериб 230 години преди установяването на Ордена на Св. Йоан Йерусалимски на Малта.
Още по-интересно е споменаването на граф Лита (Litta), в житейската повест на когото се крие отчасти обяснението на малтийското присъствие в Русия. Сведения за тази ярка личност намираме в Енциклопедичния речник на Брокхаус и Ефрон[16] и няколко исторически съчинения на италиански език[17]. Граф Джулио Ренато де Лита Висконти Арезе (Giulio Renato de Litta Visconti Arese, 1763-1839), известен в руската история като Юлий Помпеевич, е „виден деятел на католицизма в Русия”, роден в Милано в аристократично семейство. От седемнадесет годишна възраст е член на Малтийския орден със съответстващо рицарско посвещение и монашески обет. Масон в основаната през 1764 г. в Малта ложа Saint-Jean d'Ecosse du Secret et de l'Harmonie.[18] Тази подробност би трябвало да разсее всяко недоумение дали между Ордена и масонството и целите на дейността им, доколкото са известни, не може да се постави знак за равенство, най-малко по отношение на православна Русия и съдбата на император Павел. Тези обстоятелства по никакъв начин не отнемат от статута Лита на най-високопоставен придворен в Руската империя в периода 1826-1839 г.[19] Заслужава си и да се поразсъждава върху масонската обвързаност на Лита и определението от речника на Брокхаус и Ефрон, че е „виден деятел на католицизма в Русия”. Къде биха могли да бъдат пресечните точки на католицизма и масонството? Или първото е прикритие на второто? В такъв случай излиза, че инструмент на прикритието е Малтийският орден, но как може да се осъществява това извън контрола на папската институция?
Бащата на Джулио Ренато Помпео Лита, „генерален комисар” от австрийската армия, дал сина си в йезуитската колегия Св. Климент, където юношата не закъснял да удиви преподавателите със способносттите си в литературата, историята и философията. При постъпването в Ордена показал дарби и на роден моряк и скоро бил произведен командор и назначен за командващ галерата La Magistrate. Тогавашният велик магистър Емануел де Роан-Полдю[20] имайки предвид препоръките решил да провери способностите му и през 1787 г. го изпратил в Италия уж да инспектира владенията на Ордена, но всъщност да започне тайни предговори с представители на руската корона. Последните установили присъствие там още от времето на граф Алексей Орлов, организаторът на злополучното за гърците Пелопонеско въстание.
Роан бил наясно с интереса на Екатерина II за установяването на морски бази в Средиземно море и обещал съдействие, както и кадри. Това подсказало на императрицата възможността да поиска да ґ бъде изпратен „вещ в морското дело” малтийски рицар. Роан не се поколебал да командирова Лита, който освен другите си качества, бил добре сложен, с приятна външност и обноски, а това очевидно било от значение за развитие на добрите отношения с Екатерина. Лита имал и лична причина да се зарадва на новото назначение. По това време той бил увлечен по вдовицата на руския посланик в Неаполитанското кралство графиня Екатерина Скавронска, която оценила след време способността му да прави кариера и склонила да приеме предложението му за женитба, а папата го освободил от монашеския обет за безбрачие. Йезуитското възпитание и рицарските добродетели не попречили на Лита да завърти роман и с дъщерята на съпругата си от първия ґ брак.
При Екатерина Лита се проявил като смел предводител на южния фланг на руския флот при разгромяването на шведите в Първото роченсалмско сражение от 1789 г. За жалост Второто сражение при Роченсалм през 1790 г. било пълно поражение за руския флот и Лита се принудил да се установи в Петербург, където домът му станал център на римокатолическото влияние. По всяка вероятност именно затова императрицата изпратила графа да пътешества в Италия, докато в двора не преценят за нужно да го повикат обратно. За Екатерина било от първостепенно значение да изобразява „глава на Гръцката църква”, под което трябвало да се разбира Православието въобще, тоест всички Поместни Православни Църкви. Безцеремонната римокатолическа пропаганда на Лита разбивала схемата на Гръцкия проект.
С характерната си йезуитска наглост скоро след смъртта на Екатерина II граф Юлий Помпеевич се явил пред император Павел, който по разбираеми причини нямал никаква представа за въжделенията на майка си да оглави православния свят едновременно като монарх и като глава на Църквата, и приел с трепетно любопитство прославения малтийски военачалник. Напетият Лита принесъл с подобаващо скромен поклон молбата доходите от преминалия при Второто разделяне на Полша под руска власт Острожки приорат, които се равнявали на 120 000 злоти годишно, прибирани в императорската хазна, да бъдат върнати.
Павел не само че върнал тези доходи на Ордена, но ги увеличил до 300 000 злоти, узаконил присъствието на малтийците с учредяването на Велик приорат Русия с десет командорства, издържани за сметка на хазната. Лита бил назначен за пълномощен министър на Ордена при руския двор, а когато през 1798 г. не без неговото решаващо участие Павел бил произведен Велик магистър, Юлий Помпеевич станал негов наместник, тоест реално управляващ руския приорат и Ордена като цяло и „получил влияние върху хода на държавните дела”.
Точно така трябва да се разбира споменатото изречение от първите страници на документалния роман на Евгений Карнович за съсредоточаването при Павел на всички главни конци на руската външна политика около военно-монашеското учреждение на Малтийския орден.
Лита имал неограничено влияние върху мисленето на император Павел, на когото внушил, че чрез Ордена може да съедини в неговите структури цялата управляваща аристокрация на Европа, създавайки „мощен военен институт като крепост на християнството против неверието и монархията – против якобинците”.
Чрез женитбата си с графиня Скавронска, която била племенница на най-влиятелния фаворит на Екатерина Потьомкин, Лита станал владетел на огромни имения и укрепил положението си сред руската аристокрация. Успял да убеди Павел да приеме блакосклонно ходатайството на папата за официалното възстановяване на Йезуитския орден в Русия. По това време папски нунций в Петербург е братът на Джулио Ренато кардинал Лаврентий (Лоренцо) Лита. Неговото високомерие и енергичната съпротива на католическия митрополит Сестренцевич преустановили успешната кариера на граф Лита. Брат му кардинал Лоренцо на свой ред бил отзован през 1799 г., а граф Юлий Помпеевич бил уволнен, за да се върне през 1810 г. като член на държавния съвет. Около две години след уволнението му император Павел е убит.
Появата на граф Лита при Павел след кончината на Екатерина е отразена и в известното съчинение на свещеник Михаил Морошкин от 1870 г. „Йезуитите в Русия”. Императрицата била сключила таен съюз с магистър Роан, следствие на което било малтийското присъствие в морските подвизи на Алексей Орлов през седемдесетте години на XVIII в. Не толкова малтийското оръжие било от значение за руската империя, колкото малтийските морски карти и плановете за инвазия по Източното Средиземноморие. Те били предоставени от Роан, въпреки че съюзът бил разтрогнат под натиска на френския крал Людовик ХѴ, заплашващ да сложи ръка на земите и активите на Ордена на френска територия.[21] Екатерина, пише отец Михаил, „изпитвала към ордена политическа любов и я предала на сина си”. Оказва се, че именно тя запознала Павел с историята на малтийските рицари и тя е, която „му предложила за четене” книгата на абат Верто.
С визитата на Лита при император Павел започва историята на руските малтийци, както е изложена на сайта Малтийска генеалогия. Начело на списъка са графовете Арапови, първият от които Микеле Арап е починал през 1814 г. като Михаил Арапов, а последният е изчезнал през 1918 г. в разгара на Октомврийската революция.
Князете Ксуеребски започват руската си история с Франко Ксуереб (1770-1821). Родословието се води до края на ХХ в., когато свършва земният път на княз Франко IV Ксуеребский (1942-1999) и продължава с родения през 1972 г. княз Ксан Ксуеребский.
Можем да разберем чувствата на журналиста Чарз Ксуереб, изразени с изречението: „Постоянни бележки под линия придружават читателя страница след страница с информация за много сложни личности – от Лев Толстой до княз Ксуеребски (роднина на Николо Изуар, сред малтийските емигранти, облагородени от царя в Русия) – които обогатяват това изследване.”
В епилога на книгата си Блонди обръща внимание на историческите обстоятелства на границата на XVIII и XIX в., за да предложи обяснение за „стъпките, които цар Александър е предприел, за да се освободи от ролята на велик магистър на Ордена и дипломатично да се отрече от средиземноморските амбиции на баща си”. Гледната точка на Блонди пропуска факта, че убийството на Павел в края на краищата е извършено от малтийски рицари, макар част от тях да са от кръга на тези, които са получили рицарското достойнство след като руския император е станал велик магистър.
Мотивът за мястото, което Малтийският орден заемал в юношеското въображение на Павел присъства и в други текстове. Сбито и подредено за това е разказано в статия на служителката в лондонския Музей на Ордена на свети Йоан Сара Уилкинсън, чиято тема е представянето на музея на неговия сайт, а заглавието гласи: „Цар Павел I: Невероятният велик магистър”[22]. Представянето на православния велик магистър на католическия Орден все така не пропуска клюката, че макар официално той да е син на Екатерина и Петър III, майка му „понякога предполагала, че той е роден от нейния любовник Сергей Салтиков, друг потомък на Романови”. За сметка на това смъртта на Петър III не се споменава като убийство, а общо и неясно е отбелязано, че той „умира след кратко, непопулярно управление”. Уилкинсън също поддържа мнението, че Павел е „култивирал голям интерес и любов към хералдиката и рицарските истории, включително тези на Ордена на Свети Йоан в младежките си години”. Интересът се задържал по време на зрелостта и царуването му, а причината била, че в сравнение с неговите юношески литературни герои руските благородници били разпуснати и нечестни. По тази причина Павел поискал „да ги оформи в образа на дисциплинираните, принципни, лоялни класи на средновековния рицарски орден”. Царедворците подкрепящи рицарските идеали получили много подаръци и крепостни селяни. Тези, които си останали разпуснати и нечестни, били уволнени или титлите им били отнети – твърдение, което опровергава маниакална неуравновесеност на императорските решения.
Акуратната академична подготовка на Сара Уилкинсън се проявява в сбития, но обективен разказ за първия действителен контакт с Ордена през 1796 г., малко след като Павел заема престола. Малтийският орден е концентрирал военната си сила и флот на Малта, но той си остава монашески орден и по тази причина, подобно на бенедиктинците, например, се възползва от възможността да създаде бази във вид на манастири из католическа Европа. Тези местни приорати притежавали значителни имоти, които подавали на централата в Малта сериозни приходи. След подялбата на Полша обаче приоратът в тази католическа страна останал на руска територия и парите оттам секнали за десетилетия. Орденът се обърнал към император Павел и ето че попаднал на един от малкото познавачи на историята си и то по книгата на абат Верто. „Тъй като Павел е познавал Ордена – пише Уилкинсън – и се възхищавал на дългата му рицарска история, той решил да премести приоратите на Полша в Санкт-Петербург през януари 1797 г., за да гарантира, че те ще бъдат запазени.” В знак на благодарност през август получил титла Протектор на Ордена.
По времето на възцаряването на Павел във Франция вилнее революционен терор и изгрява звездата на амбициозния Наполеон Бонапарт. През юни 1798 г. Наполеон е изпратен да изгради база в Египет, слабото място на Османската империя, откъдето французите биха могли да контролират Средиземно море. Въпреки неутралитета на католическия Орден на Свети Йоан, и може би точно защото е католически, революцията решава, че Наполеон трябва да заеме Малта. По неизвестна причина, въпреки че за намеренията на корсиканеца се знае от няколко дни, великият магистър Фердинант фон Хомпеш не подготвя „или не успява да подготви острова да отблъсне нападателите”. Хомпеш в края на краищата предава малтийския архипелаг и бяга. Наполеон „заграбва съкровищата на Ордена и ги натоварва на своя флагман”, който обаче е потопен от адмирал Нелсън в залива Абукир. По подобен начин властите във Франция са сложили ръка на всички богатства на Ордена на своя територия. Според Уилкинсън съществува версия, че Хомпеш е разчитал, че намиращите се наблизо англичани ще попречат на Наполеон, „но той не е успял да възпира Наполеон достатъчно дълго, за да се материализира” спасителната намеса.
Ядосан, че островите са превзети с такава бързина, Павел обмислял да изпрати руския военен флот под флага на Ордена, но го убедили да се откаже. Това, че Орденът е наднационален понякога е било преимущество, но не и в този случай, защото „редица френски рицари били решили да се присъединят към Наполеон и да пътуват до Египет”. Сериозна група от останалите бяга към базите в различни страни. Самият Хомпеш се премества в Италия и се опитва да създаде ново седалище, но размисля и навярно под натиск абдикира като велик магистър. Някои от рицарите се устремяват направо към Русия, за да заявят, че Хомпеш трябва да бъде свален от власт, защото е предал Ордена, и с това вероятно предизвикали абдикацията му през 1799 г. Това изглежда е поставило въпроса за избора на нов велик магистър. Логично не кой да е, а самият император Павел бил „номиниран от Приората на Санкт-Петербург за нов велик магистър”. Това обаче създавало прецедент, защото „от началото на съществуването на Ордена великите магистри са били римокатолици, вече ръкоположени за рицари на Ордена и неженени, за да могат да посветят живота си вместо това на служба на Бога”. Павел I обаче е женен, върху него не е извършван ритуал на рицарско посвещение и освен това е „практикуващ руското православно християнство”. Амбицията на добралите се до Русия малтийски рицари се сблъсква с тези ограничения, към които се прибавя и фактът, че до този момент няма велик магистър, който да е глава на нация, „а цар Павел е бил глава на империя, която има третото по големина население в света по това време” – допълва картината Сара Уилкинсън.
Папа Пий VII и „многобройни приорати на Ордена” оспорвали предложението. Някои от световните лидери обаче го подкрепили показвайки недвусмислено как аргументите на християнската догматика и правилниците на религиозните организации западната цивилизация подчинява на държавния интерес. В този случай монарсите католици дори се обединяват, като че ли привличането на руския император е първостепенна политическа задача. Луи XVIII, кралят в изгнание, „инструктира своите рицари да признаят царя, както направили и кралете на Неапол и Португалия”. След „известно насърчение” се присъединил и кайзерът във Виена.
Павел бил много развълнуван, пише Уилкинсън, и след като бил номиниран, създал нов велик приорат в Русия за „православното благородничество, за да накара аристокрацията да се съобрази по-добре с неговите рицарски идеали”. Папата, който оспорвал легитимността на новата титла, получил четлив отговор с връщането на нунция Лоренцо Лита обратно в папската държава.
Малтийската тема в разказа за царуването на Павел може да изглежда низ от приключения, породени от случайности и внезапни хрумвания на ексцентрични личности, ако с Руския велик приорат на Ордена на Св. Йоан се беше приключило в първата половина на XIX век. Организацията на руските малтийци не само прескача в ХХ век, но същестува (или се преструва, че съществува) и до ден днешен, което може да се установи с посещение на загадъчен сайт[23] и не само. Оранизация, препоръчваща се като Руски велик приорат на Православния орден на Свети Йоан (Orthodox Order of Saint John Russian Grand Priory) със седалище Монт Върнън в щат Ню Йорк[24], твърди, че е наследник на основания от император Павел Велик приорат и разказва своята версия за тази приемственост, която може да се стори на всекиго достатъчно правдоподобна само поради факта, че е публикувана.
В сбитото изложение се поднася историята, която вече ни е известна от историографските извори с допълнението, че след като императорът посрещнал рицарите водени от граф Лита „създал нов Орден, структуриран като Велик Приорат, разделен на два приората: Приорат за римокатолическите членове и Приорат за икуменическите членове”. Към последните, наречени „вселенски” членове спадали такива от „православната и лютеранската вяра, както мъже, така и жени”, което всъщност било „Първото икуменическо движение”. Един вид Павел изпреварил времето си и създал движението за обединение на християнските конфесии много преди основаването на Световния съвет на църквите в 1948-49 г., например. Той очевидно бил новатор и в друго отношение – рицарският мъжки монашески орден при него се превърнал в смесен! Как тогава, интересно, се е решавал въпросът с монашеското пострижение, предшестващо рицарското посвещение? За въпросното първо в света „икуменическо движение” очевидно такъв въпрос намирисва на бюрокрация и късоглед консерватизъм.
Та, след като основал Първото икуменическо движение император Павел I бил избран за Велик магистър на Руския приорат и издал първата директива: „да се намери нов Велик магистър за овакантеното място в несъществуващия суверенен Орден”. Ако се запитаме, как така Орденът ту не съществува като суверенен, ту има нужда от нов Велик магистър, моментално изпадаме в положението на дребнави консерватори.
Следват няколко сериозни позовавания, от които разбираме, как Руският приорат е стигнал до китния градец в окръг Уорчестър на щат Ню Йорк, предградие на мегаполиса със същото име. Впечатлява твърдението, че Орденът е продължил да съществува в Русия след смъртта на Павел, което показвали „руските придворни алманаси от 1829, 1835, 1847, 1853, 1856 и 1914 г.” Това показвали и „западни източници, особено сър Бърнард Бърк с неговата книга от 1858 г. The book of Orders of Knighthood” (Книга за рицарските ордени).
Цитирането на източници и посочването на дати естествено е гаранция за достоверност, но тук вече се появява подозрението за манипулация. „Особеният” извор, книгата на Сър Бърнард Бърк[25], е посветен не на организацията на рицарските ордени, а на ордените като отличия. За Русия има само две позовавания на страница 34, което по никакъв начин не дава сведения за организация и дейност. Споменава се изгонването на малтийските рицари от острова по време на френската революция и „въпреки че руският император Павел се обяви през същата година за велик магистър и въпреки че Малта беше завладяна от Англия през 1801 г., тя никога не беше върната на Ордена”[26]. Малко по-надолу четем, че в следващите десетилетия Орденът имал присъствие в „Ломбардия, Парма, Модена, Лука[27] и Неапол”, където „все още съществува”, „както и в Бохемия, Русия и Испания, макар и под изменена конституция и отделни органи”.[28] Нищо повече. Обяснимо, защото предметът на книгата са декоративните наградни ордени, не историята на рицарските монашески ордени, както подвежда заглавието. Да не говорим, че по времето на отпечатването на първото издание на книгата, 1858 г., Орденът няма какво да прави в Лука, тъй като от 1805 г. градът е под управлението на Елиза Бонапарт, сестрата на Наполеон, който изгонва рицарите от Малта, впоследствие държавицата преминава през няколко трансформации, докато през 1861 г. се оказва в обединеното Италианско кралство. Сър Бърнард очевидно греши, което се дължи на остарелите данни, с които разполага – разбираемо за епохата. Можем да си позволим снизхождение, тъй като темата въобще не е основна за предмета на неговия труд, както сайтът на руско-американския приорат се опитва да ни убеди. Манипулативността прозира в това, че изданието е рядко, намирането му и откриването на съмнителното несъответствие са предизвикателство за много упорит читател, а днес много такива са рядкост.
„Съществуват документи от епохата на император Николай I във връзка с Ордена”, твърди сайтът на руските малтийци в Америка, но не ги показва или цитира. Революцията от 1917 г. прогонила Ордена от пределите на империята, която юридически е престанала да съществува още на 1 септември същата година, когато Русия е обявена за република от Временното правителство. През 1928 г. обаче Орденът бил възстановен в Париж от „оцелелите наследствени фамилни командири”, което ни дава сведения за съществуването на някаква фамилна организация. Чрез нея очевидно се поддържа приемствеността на членството в организация, която изглежда все по-малко монашеска. В публикувания текст се появяват имената на „великите князе” (Grand Dukes) Кирил, Александър и Андрей, които взели Ордена под свое покровителство, за да ни се подскаже наличието на династическа кръв в организацията днес, вероятно защото утре „народът” може да поиска да върне царско-имперската власт.
През седемдесетте години на миналия век Орденът премества седалището си от Франция в Съединените щати[29], където граф Николай Бобринский (Nicholas Bobrinskoy) го регистрира по действащото там законодателство като „официално призната благотворителна организация”.[30] Изразът „официално призната” е излишен, тъй като няма никаква законова пречка каквато и да било организация от осемте форми на business associations да се регистрира за един ден в рамките на работното време на държавната администрация в САЩ, стига в името ґ да няма намек за комунистическа, нацистка или терористична организация. Употребата на израза оставя впечатлението, че в Америка се борят десетки такива организации, но правителството е признало една – тази. Прави впечатление и неправилното изписване на името на Бобринский в женски род в падеж (Бобринской), което ни навежда на мисълта, че „благотворителната организация” е в ръцете на нещо малко отчуждени от Русия и руското благотворители.
След катастрофата на съветския и източно европейски вариант на социализма появата на странни организации с реставрирани исторически имена не буди изненада. Ето защо съществуването на „Мисия на Суверенния малтийски орден при Руската федерация” през 2002 г. не изглежда дори екстравагантно. Това наименование откриваме в личен документ оповестяващ членството на странната личност на „президента” на Мисията, някой си Волфганг Викторович Акунов издаден същата година.[31] От текста придружаващ свидетелството можем да заключим, че всъщност става дума за преставителство на регистрираната в САЩ организация, макар че издателят на документа се самоназовава „суверенен малтийски орден”, какъвто знаем, че съществува като съвремена структура в рамките на римокатолическата църква.
Много по-интересно обаче е съдържанието на съобщението, поради което страницата съществува. То съобщава, че „Руският суверенен православен рицарски орден на рицарите хоспиталиери на св. Йоан Йерусалимски е получил на 28 ноември 1992 г. в 18 часа и 45 минути (в лицето на своя велик приор граф Николай Алексеевич Бобринский) писмено благословение от Негово Светейшество Московския и на цяла Рус патриарх Алексий II (Ридигер)”.
Годината, в която е дадено това загадъчно благословение, е особена за руската история. На 26 декември 1991 г. фактически е разпуснат Съветския съюз. Седмици след това започва изтеглянето на съветските военни части от Източна Германия, Полша, Чехословакия, Унгария, Румъния, Монголия и Куба. На територията на бившия съюз заповат първите въоръжени конфликти, като този от 2 март 1992 г. в Приднестровието с участието на войски под контрола на Молдова, някакви току-що създадени „казашки” паравоенни части и части на руската армия. Бившите съветски републики влизат в сложни отношения, докато в същото време диоцезът на Руската Православна Църква се простира на техните територии, без да предизвиква опасения, че Църквата ще бъде използвана за политически натиск, поради принизеното ґ положение в съветското общество десетилетия наред.
На 3 май 1990 г. умира Светейшият московски патриарх Пимен. Месец по-късно, преди да е изтекъл обичайният четиридесет дневен срок, е свикан Поместен събор за избор на нов патриарх. На 6 юни, един ден преди откриването на Поместния събор, се провежда Архиерейски събор, който обявява Ленинградския митрополит Алексий за водещ измежду три кандидатури за патриаршеската катедра. На 7 юни Поместният събор провежда избор в два тура и на втория тур установява, че митрополит Алексий има 139 гласа, срещу 107 на следващият го Ростовски и Новочеркаски митрополит Владимир и едва 66 за Киевския и Галицки Филарет (Денисенко), който е междувременно „местобюстител на Патриаршеския престол” до провеждането на избора – длъжност която обикновено означава, че изпълняващият я ще стане патриарх. Интронизацията на Негово Светейшество Алексий се извършва на 10 юни 1990 г. в Богоявленския съборен храм в Москва, като за първи път в руската църковна история към името му се прибавя и номерацията „II”, като че ли да се подчертае особеното значение, което Православната Църква ще има за консолидация на руско езичните вярващи на територията на Русия и извън нея.
Осемнадесетте години на първосветителската катедра Светейшия Алексий II без никакво преувеличение могат да се нарекат възраждане на РПЦ, ако имаме предвид статистиката. През октомври 1989 г. енориите в Руската Православна Църква са 9734, манастирите са 35, а свещениците и дяконите в цялата страна, под което следва да се разбира не само територията на РСФР, а и съюзните републики, са 8 100. Деветнадесет години по-късно през декември 2008 г. енориите са три пъти повече, 29 263, манастирите са 804, а свещениците и дяконите са 30 670.[32]
Светейшият Алексий II оценява служението си в интервю, публикувано след кончината му, така: „Наложи ми се да установя съвършено нови отношения между държавата и Църквата, каквито не е имало в историята на Русия, защото Църквата не е била отделена от държавата, глава на Църквата е бил императорът, и всички решения, които са взимани по църковни въпроси, са излизали от неговия кабинет. А сега се установяваха съвършено нови отношения, когато Църквата сама взима решения и сама отговаря за своите действия пред съвестта си, историята, народа.”[33]
Патриарх Алексий насочва усилия и за установяване на контакт, впоследствие и на устойчиви отношения с Руската Задгранична Православна Църква, която е в разкол с РПЦ в СССР по политически съображения. Така се осъществява и срещата на Бобринский с патриарха, на която се обсъжда статута на Руския малтийски приорат, установен в Америка, за да се стигне до споменатото благословение в писмен вид:
„Взимайки под внимание Вашето ходатайство за благословение на възстановения Православен орден на Хоспиталиерите на Св. Йоан Йерусалимски като благотворителна организация и предвид Вашето категорично заявление, че Вашата организация няма нищо общо нито с римокатолическия Орден, нито с масонството, призовавам Божието благословение над Вас, над членовете на Ордена и над неговата благотворителна дейност в помощ на нашата Православна Църква и на руския народ.
До Ви помага Бог!”
Ако се върнем към това, което руските малтийци в Америка пишат за себе си обаче, можем да заподозрем, че Негово Светейшество е подведен. Последната от „целите на Ордена по света” заявява, че тази организация „също така активно се стреми да влезе в разбирателство и сътрудничество с всички други законни клонове на Ордена по света”.[34]
Както видяхме в биографията на граф Юлий Помпеевич Лита Малтийският орден и масонството са тясно кооперирани чрез основаната на острова през 1764 г. масонска ложа Saint-Jean d'Ecosse du Secret et de l'Harmonie. От друга страна Руският приорат, на който организацията на Бобринский се представя за правоприемник, не е самовъзникнал в Православната Църква, а именно като руски клон на католическия орден, очевидно непризнат.
Като капак на всичко това историята на Руския приорат на американска територия с допълнителни подробности може да се намери на страница на руски език на окултния сайт „teurgia.org”, посветен на „различния течения в съвременния окултизъм”! Възприемането на Малтийския орден като езотерична организация на някого изглежда съвсем в реда на нещата до такава степен, че смята и Руския уж православен приорат за течение в съвременния окултизъм. В интерес на истината страницата не може да се намери на стария си адрес, но е архивирана и е все още достъпна.[35]
[1] Евгений Петрович Карнович (1823/24-1885) е потомък на обеднял малоруски дворянски род. Още в детството си говори, чете и пише свободно на осем езика. Завършва Санкт-Петербургския педагогически институт. Преподава старогръцки език, служи в различни учреждения. От 1859 г. се занимава само с литература. Автор е на неиздавани в съветско време исторически съчинения, повести и романи, многократно преиздавани след разпада на СССР.
[2] Карнович, Е.П., Малтийские рицари в России, Санкт-Петербург, 1888, с. 251.
[3] Виктория Смолкин (Victoria Smolkin) е професор в университета Уеслиан, Мидълтън, Кънектикът, доктор по история от Университета Бъркли, Калифорния, автор на „Сакралното пространство никога не остава празно: История на съветския атеизъм” изд. в Принстън, 2018 г. За да се уверя, че точно тя е автор на бележката се опитах да вляза в контакт чрез електронна поща. Проф. Виктория Смолкин ме уведоми, че бележката не е нейна, така че или става дума за съвпадение на имената или някой си е послужил с нейното име като псевдоним.
[4] http://www.belletrist.ru/definit/11defin/karnovich-defnt.htm
[5] Ален Блонди (Alain Blondy, р. 18 май 1945) е специалист по история на Ордена на Свети Йоан от Йерусалим, Родос и Малта и по история на средиземноморския свят от XVI, XVII и XVIII в.
[6] Alain Blondy, Paul Ier, La folie d’un tsar, Perrin, 2020.
[7] Чарлз Ксуереб (
[8] The mad tsar obsessed with Malta, Times of Malta,
https://timesofmalta.com/article/the-mad-tsar-obsessed-with-malta.788135
[9] В оригинала: „Illegitimate son of Catherine the Great”.
[10] Виж: https://timesofmalta.com/article/Charles-Xuereb-graduates-Doctor-of-Philosophy.500716
[11] Histoire des Chevaliers de St. Jean de Jerusalem, appellés depuis les Chevaliers de Rhôdes et aujourd’hui les Chevaliers de Malte. Par M-r l’Abbé Vertot d’Auboeuf de l’Academie des Bel-les-Lettres, MDCCXXVI.
[12] Списък на забранените от папската институция книги. Карнович, с. 4.
[13] Виж: Geoffrey Hull, Symposia melitensia Number 11 (2015), Late Medieval Maltese Surnames of Arabic and Greek Origin, , р.134.
https://www.um.edu.mt/library/oar/bitstream/123456789/8511/1/Late%20Medieval%20Maltese.pdf
[14] Maltagenealogy. History and genealogy of the Maltese people. https://maltagenealogy.com/arabsicilymalta-xuereb/
[15] RussianMaltese – Maltagenealogy, https://maltagenealogy.com/russianmaltese/
[16] Энциклопедический словарь Брокгауза и Ефрона, т. XVIIa, 1896, с. 836.
[17] G. Greppi, Un gentiluomo milanese guerriero diplomatico 1763-1789. Appunti biografici sul balм Conte Giulio Renato Litta Visconti Arese, Tip. Lombardi, Milano, 1896. G. Rumi, Scaccato d'oro e di nero. I fratelli Litta Visconti Arese negli anni della Rivoluzione e dell'Impero in I cannoni al Sempione. Milano e la "Grande Nation" (1796-1814), Cariplo, Milano, 1986. Alessio Varisco, La Vergine in esilio. Storia della devozionalitа della Madre del monte Phileremo: da Rodi a Cetinjie, Pessano con Bornago, Mimep-Docete, 2010. Davide Sallustio, "Ritratti di Cavalieri-Il Sovrano Militare Ordine Ospedaliero di San Giovanni di Gerusalemme, di Rodi e di Malta attraverso la pittura", Edizioni Eracle, Napoli, 2014.
[18] Carlo Francovich, Storia della Massoneria in Italia, i Liberi Muratori italiani dalle origini alla Rivoluzione francese, Milano, Ed. Ghibli, 2013, p. 458, n. 3, (3).
[19] Месяцослов и общий штат Российской империи на 1838, Часть первая, Санкт-Петербург, Типография при Императорской Академии наук, 1838,с. 2. Виж: https://vivaldi.nlr.ru/bx000003298/view/#page=52
[20] Emmanuel de Rohan-Polduc (1725—1797) е предпоследния от великите магистри на Малтийския орден на територията на Малта 1775-1797 г.
[21] Михаил Я. Морошкин, Иезуиты в России, Санкт-Петербург, 1870, с. 314.
[22] Sarah Wilkinson, Tsar Paul I: The Unlikely Grand Master, Museum of the Order of St John, https://museumstjohn.org.uk/tsar-paul-i-unlikely-grand-master/
[23] http://oosj-rgp.org/?page_id=878
[24] Orthodox Order of Saint John, 39 Parkway East, Mt. Vernon, NY 10552, United States of America
[25] Сър Бърнард Бърк (Sir John Bernard Burke, 1814-1892), ирландец по рождение, през 1854 сам е посветен в рицар-бакалавър, звание, но не и членство в някой от Ордените на Британската империя. Автор е на първото издание на „Генеалогичен и хералдически речник на перовете и баронетите на Обединеното кралство” (Genealogical and Heraldic Dictionary of the Peerage and Baronetage of the United Kingdom), 1847.
[26] Употребата на минало свършено време трябва да покаже, че авторът пише в същата епоха.
[27] Град-държава в Тоскана, запазил независимост до 1799 г., известен със своите банки и текстил.
[28] Sir Bernard Burke, The Book Of Ordees Knighthood Decorations Of Honour Of All Nations. London: Hurst And Blackett, Publishers, Successors To Henry Colburn, 13, Great Marlborough Street, 1858, р. 34.
[29] Orthodox Order of Saint John, 39 Parkway East, Mt. Vernon, NY 10552, USA.
[30] History of the Orthodox Order of Saint John Russian Grand Priory, http://oosj-rgp.org/?page_id=878
[31] https://proza.ru/2010/01/16/1280
[32] Официальный сайт Русской Православной Церкви, https://patriarchia.ru/article/40731
[33] Патриарх Алексий. Последнее интервью, ЦВ № 23 (396) декабрь 2008 / 11 декабря 2008 г., http://e-vestnik.ru/church/pa_poslednee_int/. Подч. в цитата – авт.
[34] http://oosj-rgp.org/?page_id=878
[35]https://web.archive.org/web/20180424141512/http://teurgia.org/index.php?option=com_content&view=article&id=1479%3A2018-03-31-21-09-25&catid=47%3A2010-01-14-20-37-14&Itemid=67
