МАКЕДОНИЗМЪТ Е МАСОНСКИ ПРОЕКТ, А ТОВА ОЗНАЧАВА…

За пореден път се сещам за едно изречение на Джон Голсуърти, носителят на Нобел за литература от 1932 г., авторът на поредицата романи за колкото измисленото, толкова и реално семейство Форсайтови: „Хората намразват този, когото са обидили…”

Тази седмица след мач между националните отбори на Северна Македония и България в рамките на турнира ЕвроВолей, български репортер интервюира разпределителя на македонците, който носи типично македонското име Георги Георгиев, и който настоява интервюто да се проведе на английски език!

Сръчният репортер оповестява това пред камерата, което Георгиев потвърждава на чист български: „Да, така ни казаха!” След това изслушва превода на първия въпрос от очевидно родния му български (а и какъв може да му бъде на един македонец българският, освен роден!) и отговаря на английски с акцент, който англоговорящите обикновено възприемат като български.[1]

Преди няколко години в разговор с арменец от Армения се опитвах да го поздравя с празника на покровителя на неговия народ, почитан и от Православната Църква, но той не разбра за кого говоря. Безуспешно повторих няколко пъти „Сурп Киркор Лусаворич” (свети Григорий Просветител), както произнасят това име арменците в България и в други страни от диаспората, но едва като го произнесох на български човекът ме разбра и благодари. „Гилигор!”, поправи ме той. Едва тогава си дадох сметка, че тези два отделни езика, които в съзнанието на многострадалния народ, така състрадателно описан от Яворов, са диалекти на един арменски за всички, ама абсолютно за всички арменци, но са практически взаимно неразбираеми. Не се опивайте да доказвате това на арменец, ако държите да си запазите приятелството! А си струва и още как да имаш приятели арменци, поради верността и другите душевни качества на този народ. Когато поради немарата с десетилетия на българските правителства представители на една упорито неинтегрираща се малцинствена група открадна през нощта бронзовия паметник на поета Пею Яворов в Борисовата градина и след това го продаде за скрап, „благодарните арменци”, както пише на постамента, го издигнаха отново! Кажете ми, съмнява ли се някой, че арменците не знаят стойността на парите? Да изрази признателността си обаче тази „отломка нищожна от винаги храбър народ-мъченик” не се скъпи!

Между другото, трагично живелият и трагично отишъл си от живота Яворов има и стихотворение „Евреи”, но изглежда, че в него не е постигната същата художествена висота, защото не ми е известно някъде наши сънародници от такъв етнически произход да са издигали паметник на световно известният чирпански телеграфист и поборник за българщината в Македония.

В началото на тази година, поклонници в Зограф, мои добри познати от Македония, с които мога да си позволя да говоря откровено, ме питат, как така никъде из тяхната държава не са срещали някой, който да каже, че е българин! Ами, как да каже, като десетилетия за такова изявление плащаш със свободата си, а при несломима упоритост и с живота си! След разпада на Югославия никой не извади в Македония досиетата на страховитата УДБА, югославската служба за сигурност. Доста Димовска (1954-2011), Бог да я прости, която от 27 декември 1999 до 13 май 2001 г. е министър на вътрешните работи (времето на отразяването на албанските опити за откъсване на западните части на страната), май не откри досиетата на агентите на УДБА. Май ги нямало. Дали са били изнесени навреме в Сърбия, или някъде другаде, кой да знае, във всеки случай е очевидно, че управлението на страната е в ръцете на същите, които са инквизирали народа, ако само прошепне, че миналото му има нещо общо с България.

Един съименник на създателя на македонското ВМРО-ДПМНЕ Люпчо Георгиевски, но роден и живеещ в Битоля, българин по самосъзнание, ми разказваше преди няколко години как бил голям македонски националист. За него България посягала на македонската история, докато един ден баба му, не му показала свидетелства, че са си българи. „Защо не си ми казала?” – попитал Люпчо. „Аз ви пазех” – отговорила старата жена. В този отговор се съдържа цялата тъжна, героична и жалка съвременна история на Северна Македония.

За мен като православен християнин е пределно ясно, че разбългаряването на Македония в най-голяма степен се дължи на убийствата, извършени в името на истината за произхода на славянското население на нашата съседка, независимо, дали те са реакция срещу злонамереността на еничарската политика на наши съседи, които са ни и братя по вяра.

Съдете ме за това, което ще напиша, но не комитетите на Левски освободиха обречената на елинизация България, и не е прав Ботев, че „свободата не ще екзарх”, а „иска Караджата”. Освободи ни имперската амбиция да се присъединят към Русия проливите и Босфора, а Черно море да стане нейна военно морска база, независимо, че кампанията за обществена подкрепа издигаше лозунга да се спасяват православните славяни на Балканите. Такава беше волята Божия!

Но Божията воля не действа там, където се нарушават Божиите заповеди, Шестата от които е „не убивай”!

Читателят, който вече познава отпечатаните томове на „Третият Рим и Църквата”, знае от книга Първа на част Втора за така наречения Гръцки проект на Екатерина II от 1770-1783 г., според който Балканите до Устието на Дунав трябва да се превърнат в Нова Византия под руски контрол, а престолът на тази марионетна държава да се поеме от по-малкия внук на руската императрица Константин. Този проект е причината за присвояването на Охридската архиепископия от Цариградската патриаршия, година след закриването на сръбската Печка архиепископия. Проектът се доразвива със създаването в канцеларията на Екатерина през 1783 г. и на концепцията за държавата Дакия, която да обхване българското население на север от Дунав. Автентичните извори за това са не един и два. По-важното е друго. То се съдържа в адресата на писмото на външният министър на Екатерина, граф Никита Иванович Панин, „до народите на Елада”, между които основно място заемат българите, редом с албанците, сърбите и разбира се природните гърци.

Никита Панин не е случайна фигура. Той е наблюдаващ от страна на английското масонство за руското масонство. Неговите политически акции са изцяло подчинени на масонската дисциплина изискваща една масонизирана руска имперска власт, представлявана от монарх, обявил се за глава на цялото Православие, да подчини истинското християнство, като се разпростре над териториите, в които Поместните Църкви богослужат, тоест върху руините на разпадащата се Османска империя.

Неспособността на руската империя да осъществи тази задача, смъртта на Панин, опасенията на Екатерина, че масонството ще сложи ръка на властта й, вкарват в Голямата игра изпитания конкурент Великобритания, която носи това име от 1800 г. и е изцяло под властта на своя конструктор, масонството.

Всъщност тук започва същинската част на нашия разказ.

Британската империя се заема далеч по-професионално с преформатирането на въжделенията на балканските народи за освобождение от османците. Внушава се изключителност и превъзходство над съседите, чието землище и население са посочени като територия за законно придобиване. Британското масонство действа на две нива – пряко и чрез дъщерни ложи, предимно италиански и австрийски.

Предвид ролята на масонските ложи във физическото унищожение на френската монархия европейските монархии ги възприемат като заплаха, което се случва в Русия, но и в Австрия. След 1848 г. обаче Австрийската империя се обединява с унгарското масонство, което едва не я подлага на същото, което вършат неговите учители във Франция. Австрия е спасена от руските войски на Николай I, унгарските революционери избират съюза с тези, срещу които са вдигнали оръжие и ето, че се появява хибридната дуалистична монархия Австро-Унгария, в която масонството е забранено в Австрия, но е разрешено в Унгария. Външен министър е масонът-революционер Гюла Андраши, чиято репутация е неизменно свързана с неистова омраза срещу Русия, но най-вече срещу руското Православие.

Оттогава част от силите на масонската инвазия на Балканите идват от унгарските ложи. Те се оказват достатъчно ефективни за инфилтриране сред османската висша класа.

По-добри от тях са само италианците, под което във връзка с Македонския въпрос обаче е редно да се разбират италианските евреи.

Италианската масонска традиция на Балканите има своята история и тя е свързана с първото масонско проникване на територия, населена с гърци още през 1770 г., 30 години преди юридическото създаване на Великобритания.

През 1864 г. в Солун, за който може да се каже, че по това време е града с най-голяма концентрация на еврейско население в Европа, се създава ложата Мачедония (Macedonia). Именно тук трябва да се търсят корените на македонизма, теорията, преминала в практика на няколко тласъка, включително и с помощта на Коминтерна.

Изглежда, че ложата не е добре приета сред местните евреи, вероятно поради неспособността й на създаде условия за подобряване на благосъстоянието на своите членове, и скоро е „приспана”. Тук трябва на напомним, че учредяването на една ложа е възможно само с получаването на лиценз от ложа-майка. При това инициативата не може да изхожда от нейни създатели на терен. Нуждата да се създаде ложа на конкретна територия се решава от ложата-майка по решение на великата ложа, към която се числи, или от самата велика ложа. Тази процедура е валидна чисто технически. Всъщност нещата глобално се решават от ядрото, което ръководи движението или „ордена”, както сами се назовават. Какво представлява това ядро е много интересна тема, но тук не й е мястото. Достатъчно е да кажем, че това от православно гледна точка, са създателите на държавата на антихриста или на глобалната държава, ако предпочитате.

През 1895 г. „ядрото” очевидно решава, че е време за активиране на приспаната структура. Междувременно на север е освободена България, макар номинално до 1908 г. тя да си остава васална на Османската империя. На 6 септември 1885 г. пък не само, че Княжество България се обединява с Източна Румелия, но и печели привидно безнадеждна война срещу Съединението, водена от сръбския княз Милан.

Ако Освобождението на България е изисквало подем сред руската общественост за защита на братята по вяра и кръв, то войниците на княз Милан са излъгани, че ще се бият срещу турци! Когато истината се открива, вече е пролята кръв… В прекрасното стихотворение на Вазов „В окопа” трагедията на братоубийството ще се повтаря в историята многократно: „Кървавият бой престана,  мракът нощни наближи. Паднал българин в окопа там до сърбина лежи…” Падналите тежко ранени българин и сърбин се познават, заедно са воювали срещу османците. Опрощават се взаимно тези, които не са се познали в разгара на подло започналата битка: „Мръкна. Въз полето бойно падна нощната мъгла; под мъглата спят спокойно хладни, кървави тела.” Съжалявам, добри ми читателю, но ми е много трудно да си припомням хладнокръвно тези стихове!

Възстановената ложа подсказва амбицията на възстановителите си с промяната в името. Сега това е „Възродена (или Възкресена) Македония”. Неин велик майстор е солунският адвокат Емануел Карасо. Произхода на инициативата за „възраждането” е очевиден от факта, че с възстановяването на устава на ложата, тя обявява за свой ритуал шотландския.

От „Възродена Македония”, която по време на двете световни войни е чисто и просто резидентура на британското разузнаване, произлиза т.нар. младотурски „Комитет за единство и прогрес”, основни активисти на който са освен Мустафа Кемал – бъдещият Ататюрк (баща на турците), още и Мехмед Талаат бей, Мидхад Шюкрю бей, Мустафа Рахми бей, Йомер Наджи бей, Наки бей, Рефик бей Манясизаде, Исмаил Хакъ Джанболат бей, Хакъ Баха бей. Може да се каже, че Мачедония Рисорта е параванът за подготовката на младотурския преврат, осъществен и с помощта на дейци на пробългарското ВМРО. Христо Чернопеев и Яне Сандански влизат в Цариград с химна „Да живей, живей труда!”

На Яне Сандански е внушена идеята за автономна (за момента) българска Македония. Подобни идеи вече се разхождат в главите на някои от по-пламенните национал-революционери чрез изпитания метод да им се обрисува бъдещото обществено положение, след като с тяхна помощ се осъществят „прогресивни” преобразувания. Между тях е и Борис Сарафов. На 28 ноември 1907 г. в дома му по заповед на Сандански Тодор Паница убива него и Иван Гарванов. Паница получава възнаграждение за убийството от Белградския македонски комитет. Самият той е убит в Бургтеатер във Виена през 1925 г. от Менча Кърничева, годеницата на Ванчо Михайлов от Щип…

Чудите се, какво е общото между целия този исторически масив и Георги Георгиев от Северна Македония, който с целия си акъл показа едновременно, че говори български, но признава, че му казали да дава интервюто на английски?

Ето какво е общото (цитатът е от Уикипедия):

 

„От 1996 г. нататък редица македонски граждани са посветени в масонството в Лондон с цел да се създаде редовна масонска ложа в македонската столица Скопие .  Те са били активни членове на своите лондонски ложи, но са били упълномощени да провеждат и Ложа на обучението в Скопие.

До 2000 г. групата наброяваше 23 души, няколко от които бяха бивши майстори , и бяха направени приготовления за церемонията по освещаване в Македония. Ложа „Скопие” беше осветена на 2 октомври 2000 г. от екип от служители от Обединената велика ложа на Англия (UGLE), подпомогнати от Великата ложа на Австрия. На ложа „Скопие” беше присвоен номер на варант 9721 в регистъра на ложите на UGLE.

След като установиха редовното масонство, представителите на UGLE се завърнаха, за да осветят още две ложи, а именно ложа „Единство” № 9749, осветена на 8 февруари 2002 г., и ложа „Бели зори” № 9765, осветена на 20 юни 2003 г. Това доведе броя на ложите до три, международно признатият минимален брой ложи, които могат да съставляват независима национална Велика ложа (вижте „Основни принципи за признаване на Велика ложа”, публикувани на 4 септември 1929 г. от местните Велики ложи).”

 

Мислете, каквото искате, но на Георги Георгиев съм му сложил прякор – Гьоре Англичанино!

България пречи на строителите на държавата на антихриста, а напомпаната омраза на сегашните северни македонци срещу нас се произвежда от незаспиващата съвест на този, който не изобличава лъжата. Вместо това обреченият да живее в лъжа има само един избор – да се самоизобличи с всички последствия от това или да лъже себе си до последен дъх.

За да поддържаш невъобразимата лъжа, че щом си македонец, не може да си българин, трябва да намразиш България и българите с надеждата, че от това ще ти стане по-леко. Докога обаче?

Бог да пази България!

Амин.

 

---

[1] https://gong.bg/volleyball/bg-volleyball/shokirashto-razkritie-sled-pobedata-na-bylgariia-905672 

СРЕЩАТА НА ЛЕТИЩЕТО В ХАВАНА

Тази статия е глава от книгата "Неразличаването на ереста", с. 123-140.

Има ли връзка между смущаващата кончина на НС Алексий ΙΙ и резкия завой на московската църковна политика към сближаване с Ватикана, изразен в световно огласената среща на патриарх Кирил, наследника на Алексий, и папа Франциск на летището „Хосе Марти” в Хавана на 12 февруари 2016 г.?

Би било грешка да разсъждаваме за това на глас, ако нямаме достатъчно солидни основания. Би било грешка обаче и да не забележим многозначителната последователност на тези две знакови събития.

Това, което можем да си позволим обаче, е да проследим по-ярките събития и отгласите от тях, така както са се отпечатали в общественото съзнание или както са документирани в медия. Наше задължение е, разбира се, да отсеем двусмислиците и явните клевети, колкото и да пасват на нашето негативно отношение към основното, за което пишем сега – на пръв поглед изненадващата среща между НС Московския и на цяла Рус патриарх Кирил и римския папа Франциск и кощунствено звучащата Декларация, подписана от двамата.

Да започнем със събитията в тяхната последователност!

Въпреки кратката дистанция във времето, пътят към сведенията отпреди няколко години е като че ли обилно засипан с информационен боклук и вторични суровини. Човек се убеждава в това много бързо. Напипването на вярната следа ще ни принуди да внимаваме, да не се оваляме в мръсотията дотолкова, че да ни е трудно да се измием чрез духовната баня на смирението, покаянието и борбата да се възпрем от това да осъдим извършителите, вместо да изобличаваме делата им! Някои от свидетелствата на които се натъкваме обаче подбуждат безусловния рефлекс на възмущението, а от него до гнева е само една крачка.

БиБиСи, организацията създала нещо като стандарт за обективност в новинарството, добросъвестно пояснява на потребителите си, че „през 1996-1997 г. двете страни (Московската Църква и Ватикана) са били близо до договаряне за провеждането на лични преговори между папа Йоан Павел Втори и патриарх Алексий Втори, но в последния момент срещата се е провалила, заради липсата на съгласие по дейността на гръко-католиците в Украйна и на католическите мисионери в каноническата територия на Московската патриаршия”.

Британската информационна и продуцентска служба би могла да подчертае видимият кантар на отговорностите в ситуацията от края на 90-те. Ватиканът безпардонно нахлува в чужда канонична територия и си прави оглушки, щом стане дума да оттегли своите прозелитстващи структури. В същото време се прави на загрижен за световния мир и „диалога между църквите”, което очевидно означава първоначално възприемане на правото му да върши каквото си иска, което постепенно да се развие до пълно подчинение на Вселенското Православие на римския хълм, чието име се възприема като етикет на папската власт.

Силно ли се изразявам? Съвсем не, просто визирам изповедното признание от 2002 г. на покойния днес Пергамски митрополит на Цариградската патриаршия Йоан Зизиулас (Зизюлас или Зизиюлас) пред италианското издание Ла Република, че „православните са готови да приемат папата за примас”. Твърде наивно би било да не свържем това изказване на бившия професор по догматика от Солунския университет (университетите в Единбург и Глазгоу и семинариите Св. Владимир и Св. Кръст в Америка), който за седмица от мирянин стана епископ на Фенер, с наглостта на римо-католическото проникване.

Между другото, цитирах на няколко пъти интервюто в Ла Република и неизменно прилагах електронния адрес на списанието, докато един ден не открих, че редакцията го е изтрила. Дали службата по печата на папския нунций в България се е натъкнала на извадката, няма кой да ми каже, но фактът си е факт. Затова в тази статия ще си позволя да бъда малко по-подробен за значението на това възлово и съвсем не изпуснато по невнимание изказване на Пергамския митрополит.

Да започнем с един закъснял с три години коментар на въпросното интервю, по причина на това, че е публикуван в италианско издание под недвусмисленото заглавие „Папата е първият измежду патриарсите.” Само дето остава да го видим”.[1] Статията на Сандро Магистер е на английски език, въпреки, че сайтът е италиански, което подсказва към какъв обхват се насочва авторовата теза.[2]

Има хора, пише Магистер, които виждат икуменизма във фаза на охлаждане, но ако „погледнем на Изток, виждаме, че отношенията с Православните Църкви никога не са били по-обещаващи” и това е така, откакто Йозеф Ратцингер стана папа.

Какво извличаме от това изречение? Че икуменизмът е свързан с папската стратегия, макар че Ватиканът официално не членува в Световния съвет на църквите.

Разговорите в Баламонд, Ливан, не довели до нищо по вина на руската страна, защото, виждате ли, московският патриарх не толерирал „инвазията” на католическите мисионери, изпратени от папа Йоан Павел II! Лека-полека обаче, първо в Белград през 2006, след това в Равена през 2007 г., активността на смесената международна комисия за богословски диалог между католическата църква и Православните Църкви се подновила.

С какво мислите основно се е занимавала в следващите си срещи „международната смесена комисия за богословски диалог”? Светите апостоли Петър и Павел с проповедите си, с мъченичеството си, с местонахождението на гробовете им в Рим доказвали предимството на римския епископ пред останалите, в случая, пред православните! Справка – св. Ириней Лионски.

Десетки, не, стотици изобличения на Светите Отци против ересите, очевидността, че нововъведенията на двата Ватикански събора не са нищо друго, освен ереси, вече нямат значение. Диалогът е монолог от ватиканска страна и очакваното отсрещно одобрително кимане с глава „в името на мира и любовта между човеците”! Но щом руският патриарх не приема първенството на Рим и се противи на изключителните му права върху всичко, което му дойде наум, значи не иска мир и няма любов!

Проблясък има поради факта, че глава на православната делегация в този диалог е митрополитът на Пергам Йоан Зизиулас, известен богослов „с огромен авторитет, проводник на мисълта на вселенския патриарх Вартоломей, уважаван също така и от папа Ратцингер, с когото го свързват връзки на дълбоко приятелство”. Жалко наистина за неразбирателството между московския патриарх Алексий и патриарх Вартоломей за навлизането на Цариградската патриаршия в диоцеза на РПЦ в Естония. Не ли вече ясно, че Московската патриаршия е длъжна да свиква с реалността на новия ред? Не? Тогава ще стане по болезнения начин.

Ако някой не е разбрал в какви времена живее, това си е за негова сметка! Не каза ли Пергамският митрополит на 16 април 2007 г. пред Ла Република как стоят нещата? Каза ги. Той беше в Рим по случай осемдесетата годишнина на Бенедикт ХVI и любезно се съгласи да отговори на въпросите на репортера на популярното списание.[3]

На въпроса, ще даде ли срещата в Равена нов тласък за активизирането на диалога, Йоан Зизиулас отговаря следното: „Срещата е важна. В Равена, както и в Белград миналата есен, когато след дълго прекъсване подновихме срещите си, всички Православни църкви присъстваха заедно с Католическата църква. Ние имаме същата вяра и същото предание. Основният проблем, който трябва да решим, е първенството на епископа на Рим, т.е. ролята на папата.”

Какво минава през ума на репортера, не знам, но очевидно въпросът „Докъде могат да стигнат православните?” издава овладяна изненада от неочакваната сервилност на православния митрополит на Църквата, която безогледно е избивана по време на Четвъртия кръстоносен поход от добрите католици, потопили в реки от кръв Константинопол. По време на интервюто никому и не минава през ума да иска от Рим поне да се извини, както е направил това пред евреите, заради Конкордатът с Хитлер още през 1933 г.

Как „докъде могат да стигнат православните”? Струва ми се дори, че виждам кротката многозначителна и интелигентна усмивка на световно известния богослов: „За някои проблемът е нерешим. Аз обаче смятам, че можем да намерим решение. Въпросът е добре да дефинираме мястото на римския епископ в структурата на вселенската Църква. Православните са готови да приемат идеята за вселенско първенство и според каноните на древната Църква, епископът на Рим е „примас”!

Изненада на репортера при този отговор трябва да е пълна: Къде тогава е проблемът? – пита той.

И тук вече идва високото богословие, калено в Глазгоу или Единбург, защото не мога да си представя как ще каже Зизиулас такова нещо в „Свети Владимир”, нищо, че е в Америка: „Несъгласието се проявява по повод един фундаментален проблем: римският епископ може ли да се меси в живота на поместните църкви?”

Репортерът се оказва не толкова необразован, защото изведнъж показва, че разбира кой стои пред него – обигран предател, чиято квалификация е да облича в думи геополитически поръчки: „Това е въпрос на юрисдикция. Вие какво ще отговорите?”, тоест откъде-накъде някой си Зизиулас, пък бил той и в дълбоко приятелство с папа Ратцингер, ще си позволява да казва, как ще реагират другите Поместни Църкви! Диалогът на това място обаче разкрива за пореден път, че Йоан Зизиулас изразява мнение на мозъчен тръст, който е вкарал в плановете си цялото Православие, разчитайки, че щом от 1918 г. властта, инжектирана от запад до днес държи Руската Църква за гръкляна, а следователно и малките славянски Църкви, за които може да се смята, че са под неин диктат, спокойно може да се говори от името на Всички Поместни Църкви.

Какво може да отговори Зизиулас на прекия въпрос? „Не може да има намеса без съвместно решение, взето заедно с другите епископи. В крайна сметка, римският епископ трябва винаги да действа със събора.”

Само че този отговор е твърде на едро. Пергамският митрополит, въпреки възрастта и наистина огромния опит в различна езикова среда, в която твърде често е бил пред предизвикателството да говори смислено неподготвен, е отишъл твърде далече. Вероятно вече изпитва еуфорията, че е изпипал до тънкост работата си и сега просто трябва да разказва как стоят нещата на тези, които въобще не разбират какво става.

От гледна точка на репортерското умение следващият въпрос е нещо подобно на контролния изстрел при изваждането на боеприпасите от огнестрелно оръжие: „Понтифексът не е вече абсолютен суверен, трябва ли да бъде в хармония с един представителен епископски орган?”[4]

От отговора разбираме, че Митрополит  Йоан няма техническа подготовка да отговори смислено на въпрос по римо-католическо църковно право и първото нещо, което му идва наум е глупостта да предложи представата си за крайния вид на многопластовата и многогодишна завера, в която той е само едно винтче, каквото и да мисли за себе си: „Той (папата) е вселенски примас, който действа винаги в общение със събора.”

Уважаеми читателю, вече би трябвало да ти е ясно какво стои зад многоходовото мероприятие, наречено Събор в Крит, провалено напълно неочаквано от най-слабата от Църквите, Българската. Предполагам, че е ясно и защо интервюто изчезна от сайта на Ла Република.

Ето и парченцето от пъзела, вероятно обясняващо връзката между кончината на Светейшия Алексий и срещата в Хавана.

Въпрос на репортера на Ла Република: „При срещата в Белград миналата година имаше проблеми с Руската православна църква. Какъв беше залогът?”

Пергамски митрополит Йоан Зизиулас: „Боя се, че Москва не е склонна да признае идеята за вселенско първенство на римския епископ. Впрочем Москва не признава и вселенското първенство на константинополския патриарх. За тях подобно първенство няма никакъв смисъл. Но в Белград всички други Православни църкви гласуваха, че Константинополската катедра изразява единството на православните.”

До смъртта на НС Алексий II остава около година и половина.

Да се върнем отново към отношенията между папа Бенедикт и патриарх Алексий! В съдбата на папа Ратцингер лежи ключа от неофициалния вход към следващите събития.

„При Бенедикт XVI отношенията между двете църкви получиха нов тласък, – допълва британската медия в репортажа от началото на тази статия. – В Руската Православна Църква (РПЦ) се смята, че той е снел напрежението от предишния понтификат и ако не беше оставката му през 2013 г., срещата между върховете на двете църкви вече да се е състояла.”

Папа Бенедикт XVI е на папския престол от 19 април 2005 г. до 28 февруари 2013 г., когато е принуден да подаде оставка. Според някои твърдения в западната и нашата преса, оставката е резултат от тежките обвинения срещу римо-католически клирици за сексуални извращения. Само че, нали точно по времето на Бенедикт се случват разкритията, включително за престъпления извършени преди неговата интронизация! Бенедикт, чието мирско име е Йозеф Ратцингер, беше противник на гей-браковете, против абортите и либерализацията на римо-католицизма във всякакво отношение.

През 2021 г., когато папа Бенедикт е на 93 години, излиза неговата биография под заглавие „Бенедикт XVI – живот”. Воден от познатата от художествената литература, но трудно откриваема в днешната действителност, германска добросъвестност Бенедикт Ратцингер разкрива тайната на безпрецедентното си оттегляне, като резултат от натиск с крайна цел да му се затвори устата. Бенедикт е не просто враг на идеята за легализация на гей браковете. Той ги свързва със стратегията на антихриста, към която присъединява и „хуманистичните идеологии”, които под благовидния предлог, че се борят за свобода на личността, водят човеците към гибел. Старателно обмислената атака срещу него почива на „злокачествено изкривяване на действителността”, проявяващо се в коментарите на негови изказвания в богословски дебати. „Спектакълът от реакции, идващ от немското богословие, е толкова заблуден и злонамерен, че бих предпочел да не говоря за него”, заявява той. Негов текст от 2018 г., пет години, след като е подал оставка, е възприет като критичен към юдаизма. Не е без значение, че в юношеството си Йозеф Ратцингер е бил включен в масовата организация Хитлер Югенд, както не е без значение и съзнанието на германското общество като цяло за историческа вина, свързана с жертвите от Втората световна война и най-вече еврейския Холокост. Особената чувствителност на германеца на тази тема е използвана за осмиване, принизяване и отхвърляне на защитаваните от Бенедикт тези. „Спектакълът от реакции, идващи от немското богословие, е толкова заблуден и злонамерен, че бих предпочел да не говоря за него”, казва с нескрита горчивина папата в оставка. Трябва ли поради историческата вина да се приемат чужди на християнството в неговия римо-католически вариант богословски компромиси? „Бих предпочел да не анализирам действителните причини, поради които хората искат да заглушат гласа ми”, заключава той.

„Реалната заплаха за Църквата… е в глобалната диктатура на предполагаемо хуманистичните идеологии”, предупреждава Йозеф Ратцингер през 2013 г. със смелостта на човек, който си дава сметка, че няма да живее дълго.[5]

На какво в такъв случай се дължи „тласъкът” в отношенията между папа Бенедикт и патриарх Алексий? Очевидно в твърдостта срещу нововъведенията, които следват по петите римската църква и които упорито се опитват да се впишат, засега  неуспешно (но докога ли?), в православната църковност.

През 2008 г. се преставя в Господа НС Алексий II, през 2013 г. подава оставка папа Бенедикт, значи вече може да се пристъпи към „сближаване”. Това, че в изпълнение на задълженията си на завеждащ външните връзки на Московската Църква Светейшият Кирил Гундяев е изричал в официални изявления категорично противопоставяне на ватиканския прозелитизъм, въобще не му пречи да пристъпи с широка прегръдка към наследника на Бенедикт Ратцингер – папа Франциск. Точно това има предвид покойният Преосвещен пергамски митрополит Йоан Зизюлас – време е да признаем папата за първи между равни, няма значение, че нарушаваме догмата на Православната Църква. Вече под Вселенска Църква не се разбира Събранието на главите на Поместните Църкви, а онази Цариградска Църква, която в българските учебници от преди няколко десетилетия наричахме „фанариотска”, влагайки в това понятие разбирането си за вероломство и подлост поради закриването с измама на Охридската българска архиепископия през 1767 г.

Срещата в Куба се организира, като предварително са уточнени протоколът и текстът на общата Декларация. Мястото, летището на кубинската столица, позволява разговорът да се опази в тайна. Изборът на място има и отношение към дипломатическия протокол. Папата няма да пристъпи чертата, отвъд която е държавната територия на Куба, и така ще си спести критики от страна на американските католици и на кубинските емигранти, гонени заради вярата си. От Куба Франциск ще отлети към втората по численост на вярващите католици страна, Мексико, където въпреки лошото време го очакват около 300 000 вярващи начело с президента на страната Енрике Пеня Нието. Кирил пък ще продължи обиколката си в Южна Америка – Парагвай и Бразилия.

Защо е необходима такава среща точно през тази година и точно по това време?

След по-малко от половин година на остров Крит ще се проведе Всеправославния събор, на който ще се представят няколко документа, които обаче няма да бъдат обсъждани и гласувани от поканените представители на Поместните Православни Църкви. Делегатите ще ги въведат в канонично обръщение само с присъствието си.

Централният документ отразява изпуснатото изречение от митрополит Йоан Зизюлас, че православните са съгласни папата да е „пръв сред равни” в събранието на главите на Поместните Църкви. Естествено православните християни не са съгласни с това кощунствено твърдение, поругаващо догмата на Древната Църква. Мине ли документът обаче, Съборът ще задължи всяка от Поместните Църкви да приеме постановлението на това предателство чрез заплаха от изключване от канонично общение, а след това съвсем логично ще видим и останала част от програмата по окомплектоването на „църквата на антихриста”. Преди това обаче ще трябва да преглътнем ръкоположението на жени за православни свещеници и епископи, както и еднополовите бракове, извършване на тайнството Венчание над такива, и свещеници в брачен съюз с индивид от същия пол. Парламентът на православна Гърция вече гласува узаконяването на еднополови бракове, без да се срамува от това, че Конституцията на страната, доскоро еталон за Православие, прославя в преамбюла си „Светата животворяща и единосъщна Троица”!

И така в условията на добра организация и най-вече охрана, както и подбор на журналисти, срещата се провежда според предписанието на 12 февруари 2016 г. БиБиСи въвежда новината с характерно самочувствие: „Срещата е първа между папа и глава на Руската Църква, откакто западният и източният клон на християнството се разделиха през 11 век.” Вярно, че срещата е първа, само че Московската Църква съществува от края на XVII век. Очевидно репортерът на медията е профилиран да отразява политически новини и познанията му по църковна история се изчерпват с таблоидния минимум. В репортажа на сайта на БиБиСи от 13 февруари научаваме името на репортера, руснак, който очевидно е учил на запад и държи да го покаже, защото уводното му изречение е направо художествена литература: „Във вихрушката от ватикански служители и охрана, облечени в черно, папа Франциск беше самотна фигура в бяло на нажежената писта на летището в Хавана, докато пристигаше, за да даде своя принос в разрешаването на един от най-дългите религиозни спорове.”[6]

Текстът на общата Декларация бързо обхожда света и предизвиква разнообразни чувства. За православните християни, верни на стародавните догмат и канон, текстът е кощунствен. За атеистите, номиналните християни, които възприемат християнството като реликва, фолклор или историческа даденост, но не живеят неговите тайнства, витиеватите формули за братство, привидната грижа за бедстващите християни в страните, в които те са преследвани в Близкия Изток и Северна Африка, изглеждат съвсем в реда на нещата.

За вярващите православни още преамбюлния цитат от Второто послание на св. Ап. Павел до Коринтяни е светотатство: „Благодатта на нашия Господ Иисус Христос, и любовта на Бога Отца, и общението на Светия Дух да бъде с всички вас” (2 Кор. 13:13). Двадесетина години преди да се случи срещата в Хавана все още би било напълно невъзможно да си представим, че православен архиерей би се подписал заедно с римския ересиарх (глава на еретична организация) под документ, който започва с този цитат.

А да каже някой, че това ще бъде главата на Московската Църква, би изглеждало като чудовищна клевета. Нали благодатта отива над Московското велико княжество именно, защото московският велик княз Василий Тъмни вкарва в затвора гръцкия митрополит на Москва Исидор (1437-1441), който тайно от него е подписал с папата Флорентино-Ферарската уния!

Борбата за рускостта, която върви с Киевската митрополитска катедра, минава през окупирането за две години от поляците-католици на Москва през смутното време, което в историческата памет се смята за позор. Православието става отликата между московитите и западните им силни съседи от обединената Полско-литовска държава, която владее Киев. И изведнъж четем: „По волята на Бога и Отца, от Когото идва всеки дар, в името на нашия Господ Иисус Христос, при действието на Утешителя Свети Дух, ние, Франциск, папа Римски, и Кирил, Патриарх Московски и на цяла Русия, се срещнахме днес в Хавана. Въздаваме благодарност на славения в Троица Бог за тази първа в историята среща. С радост се срещнахме като братя по християнска вяра, видели се да „говорят уста с уста” (2 Йоан. 12), от сърце на сърце, и да обсъдим взаимоотношенията между църквите, насъщните проблеми на нашите паства и перспективата на развитие на човешката цивилизация.”

Папската институция изглежда се смята за домакин на срещата и по тази причина първо е вписано името и титула на папата или в условията на хитроумната си защитеност от евентуални протестиращи православно вярващи не е останало време да се обмисли прикриването на основната цел на мероприятието – стъпало към подчинението на руското Православие, което неправославните анализатори са сметнали за ракетата-носител на Източноевропейското Православие въобще. По-нататък грешката ще бъде поправена. На руската страна ще й се даде възможност да се почувства на геополитическа висота, но непосредствено преди събора ще загуби самочувствие, поради едно поредно недоглеждане – поредното подценяване на българския фактор.

За да се нарече Православната Църква съборна или вселенска, тоест покриваща цялата земя, населена с хора, тя, Църквата трябва да взима съборно решенията си, като например това, да се разреши на един глава на Поместна Църква да се срещне с папата, който представлява йерархия, отпаднала от православната съборност хиляда години по-рано. Факторът, който направлява действията на Светейшия Кирил очевидно не е Съборната Църква и все така очевидно има нещо общо с имперската постановка руските императори да се обявяват за глава на цялото Православие. Както знаем тази постановка се прокарва де факто с указа на Петър I от януари 1721 г., премахващ патриаршеската институция в Русия, а де юре се фиксира с обнародването на Свода на законите на Руската империя от 1832 г. при император Николай I в категоричен смисъл, че глава на Църквата е именно императорът. По този акт всеки от императорите е уведомяван, че е фактически глава на „гръцката църква”, както пише Екатерина II до приятеля си Волтер. Тази имперска линия е по-скоро политическото основание Йосиф Висарионович да възстановява садистично разбитата най-вече с негово участие Московска Църква, отколкото митични негови видения и невероятни срещи с преследваната от съветската милиция до последният й дъх света Матрона Московска, която кощунници изобразяват в иконописен сюжет със „свети” Сталин, чудовищния преследвач на Църквата до преподобната с ореол (Господи, помилуй!).

Кога и как римо-католицизмът се е отказал от нововъведението си, че Светият Дух – Утешителят изхожда и от Сина? Съвместяването в един документ на еретика със Светия Дух е хула, която е смъртен грях. Смъртен грях е и присъединяването на подписа на православен йерарх към това кощунство!

Може би някой ще се вдигне в Русия и ще отхвърли светотаството? За слава на Единосъщната и Животворяща Троица такова нещо в Руската Църква се случва, но словото на истината идва от една украинска епархия.

Владика Лонгин Жар, архиепископ, викарий на митрополита на Черновци, удивителен пастир, осиновил и отглеждащ 400 деца в манастира, в който пребивава, повечето изоставени в сиропиталища, поради недъзи, жив светец, според тези, които го познават лично, издига глас на правда в общуване с миряни и духовници от епархията, за да каже:

„Защо светия Банченски манастир не поменава на Литургия Светейшия патриарх Кирил? Искам веднага да отговоря на тези въпроси: ние се молим за Светейшия патриарх Кирил и нашите братя се молят, и вие трябва да се молите! Но да го поменаваме на Литургия? Аз не мога да го поменавам, защото не знам кой е православен, кой католик, кой еретик! Приемайки този документ, който вие познавате, с тридесетте пункта, които ще ви прочета, е приет в следствие на срещата на Светейшия патриарх с римския папа… Това е ерес, братя и сестри! Това е истинска ерес! Кой е той, Светейшия? Когато всички наши Отци, Отците на Православната Църква наричат латиняните еретици, а нашият патриарх ги нарича братя, той за нас е еретик! Произнася заедно с папата Благословението от Коринтяни в името на Светия Дух! Нека с тях (еретиците) да бъде техният дух! С нас да бъде Божият Дух!”[7]

Архиепископ Лонгин не остава скрит дълбоко в дебрите на Северозападна Украйна, както биха си помислили тези, за които е трудно да си представят такава смелост, предвид непогиващите нрави на коварна и жестока отмъстителност. Двадесет месеца по-късно той има възможността лично да каже това, което мисли на Светейшия Кирил. Тук ще предадем началото на репортажа, първоначално публикуван на нефункциониращата вече руска версия на сайт http://frontnews.eu, преведен и препубликуван на 1 декември 2017 г. на българския сайт globalorthodoxy.com/bg под заглавие: „Владика Лонгин призова патриарх Кирил да излезе от Световния съвет на църквите и да анулира съвместната декларация с римския папа”.

В репортажа се казва: „По време на архиерейския събор в московския храм „Христос Спасител” Банченския архиепископ Лонгин, викарий на Черновицка епархия, се обърна към Московския и на цяла Рус патриарх Кирил с призив да изведе Руската Православна Църква от Световния съвет на църквите, да не признае Критския събор за православен, да опровергае филма „Матилда”, както и да анулира декларацията, приета на срещата с римския папа в Хавана, предаде кореспондент на Фронт Нюз Интернационал.” [8]

Филмът „Матилда”, за който става дума, е вариация на тема хипотетично увлечение на император Николай ΙΙ по танцьорка с името Матилда застрашаващо брака на канонизирания от Руската Църква последен монарх на създадената от Църквата с помазанието на Йоан Василиевич Грозни държава, призната от Всеправославен събор в Цариград през 1561 г. и просъществувала до 1 септември 1917 г., когато Русия е обявена за република. Николай ΙΙ, съпругата му и цялото му семейство е разстреляно през 1918 г. Всички сведения от това време, както и резултатите от късните разследвания, показват, че убийството е ритуално.

Владика Лонгин, който е репресиран от сегашните украински власти, заплашван, съден и подлаган на физическа саморазправа, е тровен няколко пъти след дързостта си да изобличава патриарх Кирил Гундяев. Правят се системни опити пастирската му дейност да се очерня, обсипван е с клевети, по като истински христов воин остава в духовната борба между чука и наковалнята на върховете на руската църковна йерархия и днешното украинско държавно управление.

В заключение трябва да обърнем внимание на две трудни за разбиране и привидно нелогични  обстоятелства в тогавашното и по-нататъшното развитие на историята на Православието с руско участие.

На първо място: знаел ли е патриарх Кирил, докато се е прегръщал с папата, че по-късно през същата година предстои събора в Крит? Знаел е естествено. Подготовката вървеше с пълна сила, поканите към Поместните Църкви бяха изпратени отдавна, комисии разглеждаха основните документи на събора, за да се избегне тяхното обсъждане по време на форума.

Следователно е логично да се потърси пряка връзка между Критското мероприятие и Хаванската среща.

По времето на о Бозе почившия патриарх Алексий ΙΙ Москва е посетена от делегация на Александрийската патриаршия във връзка с предстоящото провеждане на Събор, подобен на проведения в Крит, но с друга програма, организиран да се проведе в Александрия през 2005 г. НС Петър VII е награден с висока църковна награда. Съборът в Александрия обаче не се провежда, поради кончината на александрийския първойерарх.

Четири години по-късно в Бога се представя и Алексий ΙΙ. Ириней Йерусалимски е низвергнат. Архиепископ Христодул на Еладската Църква умира от два вида рак. През 2012 г. в Бога се представя и Светейшия български патриарх Максим. На 15 ноември 2009 г. в Небесните селения отива друг колос на Православието, Светейшия сръбски патриарх Павле.

Пътят за събора в Крит е открит.

Още нещо: щом с такава лекота Московската Църква преодолява наглостта на католическия прозелитизъм и с готовност се включва в очевидно свръхмащабна геополитическа игра, то не е ли в състояние мозъчният тръст зад дядо Кирил Гундяев да преодолее и противоречията с Цариградската патриаршия?

Може ли да не е?

В такъв случай рандевуто на летище „Хосе Марти” ще да е част от геополитическия покер.

Какво представлява тогава инвазията на Фенер в Украйна с даването на томос на групата около Епифаний, докато Ватиканът създава екзархия в Крим още през 2014 г.? Координацията е очевидна. Ватиканът и Фенер бракониерстват на духовната територия на РПЦ в Украйна, чиято канонична Църква в лицето на главата й митрополит Онуфрий нарича нахлуването на руски войски на нейна територия „грехът на Каин”. Архиепископ Лонгин нееднократно осъжда от амвона нахлуването на Руски войски в Украйна, избиването на цивилни и разрушаването на инфраструктура. Държавната украинска медия обаче го съвместява с патриарх Кирил, който благославя възможността за ядрен удар.

Кого облагодетелства всичко това?

Строителите на държавата на антихриста.

Постигнати са няколко стратегически цели: Православието е раздробено чрез конфликта между съзаклятници от един отбор, Москва и Фенер, и дискредитирано чрез участието на Московската катедра във войната срещу Украйна по кощунствен начин.

Все още ли не се вижда връзката между описваните събития? Не искам да ти влияя, уважаеми читателю. Споделям с теб това, което знам. Сравни го с това, което знаеш ти. Това е българският начин да се ориентираме в световните проблеми, защото за щастие не вярваме, докато не пипнем с ръце, също като св. Ап. Тома, наречен Близнак, за народа ни „Тома Неверни”, който обаче не е отпаднал от Божията любов и на когото Господ казал: „Сложи пръста си в раните от гвоздеите и ръката си в раната от копието, и не бъди невярващ, а вярващ”.

За завършек на подтемата за истинската цел на Събора в Крит и събитията в тази и предишната статия, ще предложа на вниманието ти още една публикация от сайта praovslavie.bg, създателите на който никога не са криели симпатиите си към плановете, в които е участвал митрополит Йоан Зизиулас.

Заглавието на публикацията от 16 март 2014 г. е „Велик всеправославен събор ще има през 2016 г.”[9]

Предлагам пълния текст, без редакция:

„Предстоятелите на православните поместни църкви, които се събраха от 6 до 8 март на всеправославна среща във Фенер, днес стигнаха до решението Великият събор на Православната църква да се проведе през 2016 г. в Истанбул.

Всяка една от поместните църкви ще бъде представлявана от двайсет архиереи. Всяка една ще има право на един глас и решенията ще се взимат само при пълно единогласие (т.е. ако една поместна църква не е съгласна, решението на мнозинството няма да се приема).

Вселенската патриаршия изразява своето желание Великият всеправославен събор, който реално ще бъде първият от векове насам, да се проведе в историческата църква „Св. Ирина” – старинния катедрален храм, намиращ се непосредствено до „Св. София”, където е проведен Вторият вселенски събор (IV в.).”

---

[1] Англ. "The Pope Is the First Among the Patriarchs." Just How Remains to Be Seen.

[2] https://chiesa.espresso.repubblica.it/articolo/1341841bdc4.html?eng=y

[3] Митрополит Йоан Пергамски пред „Ла република”: Папата е вселенски примас. (Превод Екатерина  Крумова) https://www.pravoslavie.bg/?p=5412

[4] Това означава, че Ватиканът е далеч по-сложен организъм за взимане на решения и тяхното осъществяване, отколкото Зизиулас си го представя.

[5] https://rod-bg.com/articles/pope-benedict-xvi-they-want-to-silence-me-2.html

[6] Unity call as Pope Francis holds historic talks with Russian Orthodox Patriarch https://www.bbc.com/news/world-latin-america-35565085

[7] Клипът от събитието е качен на 28 март 2016 г. https://www.youtube.com/watch?v=oJ9ga5MfmZU

[8] https://www.globalorthodoxy.com/bg/2017-09-03-17-31-52/68225-vladika-longin-prizova-patriarh-kiril-da-izleze-ot-svetovniia-syvet-na-cyrkvite-i-da-anulira-syvmestnata-dekraciia-s-rimskiia-papa

[9] https://www.pravoslavie.bg/?p=19138

НОВО ЗАГЛАВИЕ: НЕРАЗЛИЧАВАНЕТО НА ЕРЕСТА

Тази книга съдържа вече известни от публикуването си в този блог статии. Една от тях дава и заглавието на книгата. Различното от сборник със статии публикувани по реда на тяхното първо представяне в Блогът на Руси е, че те в последователност развиват темата за най-мащабния до този момент проект за компрометиране на Православието и поставянето му под управлението на папската институция.

В много отношения твърденията, че такъв проект е бил в ход на активна реализация доскоро изглеждаха пресилени. Книгата разкрива с неоспорими свидетелства сериозността на намеренията на силите осъществяващи проекта, за когото не подобава друго наименование освен „Голямото предателство”.

Книгата има две регистрирани издания: дигитално, което се предлага за разпространение чрез сайта Библиотеката на монах Калистрат (kalistrat.info), дело на Ернеста Русева, и книжно на Лествица, което ще се предложи този месец на верните си читатели.

Приятно и ползотворно четене!

СЪДЪРЖАНИЕ:

 

1.      Неразличаването на ереста …4

2.      В навечерието на голямото предателство …24

3.      Низвержението на Йерусалимския патриарх Ириней…45

4.      Недоразследваната смърт на Александрийския патриарх Петър VII…86

5.      Кончината на Светейшия Московски и на цяла Рус патриарх Алексей II…102

6.      Срещата на летището в Хавана…123

7.      Провалът на Събора в Крит…141

БИБЛИОТЕКАТА НА МОНАХ КАЛИСТРАТ

Това е името на сайт, който се представи в мрежата днес: https://kalistrat.info/

Сайтът е дело на моята дъщеря Ернеста.

Освен излезлите вече книги, тук можете да намерите (на дъното на заглавната страница) част от изворите, върху които се изградени някои от представените книги.

Продажбата на книги в PDF ще помогне издаването и разпространяването им на хартиен носител.

Има въможност за обратна връзка. Пишете! Ще отговоря на всеки искрен въпрос.

Днешният ден е и тъжен. Снощи почина моят приятел свещеноиконом Марин от Троян, който вече няколко години страдаше от раково заболяване, но храбро идваше на служи чередни седмици като ефимерий в Зографския манастир.

Да му прости Бог всяко волно и неволно прегрешение и да го посели в селенията на праведните! Амин.

Отче Марине, моли Бога за нас, грешните!

Бог да пази България! Амин.

КАКВО ОТЛИЧАВА ПРАВОСЛАВНИТЕ БЪЛГАРИ?

Поколебах се, преди да напиша заглавието, дали да не стане дума за „българското православие”, но се отказах. Православието е едно за всички хора в миналата, настоящата и бъдещата история. Неговата национализация е белег за болно общество, независимо дали заболяването е резултат от гнилостен процес в недрата му или е зараза, донесена отвън.

Все пак, има нещо много различно между начина, по който се живее православната вяра, да кажем, в Русия, Румъния, Сърбия, Гърция и България.

Преди няколко години един учещ в гръцки университет (не знаещ български) молдавски гагаузин с български паспорт доведе за пореден път в Зографския манастир група руски говорещи поклонници. За негово неудоволствие за пореден път попадна на мене, но този път беше решил да не ми позволява да предложа на поклонниците знанията си по история на Църквата, които радикално се различаваха от неговите.

Студентът, който за да се издържа заработваше, като води групи на Света Гора, ме изпревари, като мимоходом ме представи като видима принадлежност на атмосферата на манастира, който е населен с българи, според него, някъде в края на XIX век, когато „е създадена българската църква”. Момъкът не съобразяваше, от мързел ли, от липса на житейски опит ли, че ако едва оттогава манастирът е български, то преди това ще да е бил гръцки, а стане ли веднъж гръцки и е на гръцка територия, той ще си остане гръцки, докато се намира на картата на гръцката държава.

При определени обстоятелства моят глас може да се окаже много силен, а освен това тук аз бях монахът, а той пришелецът, затова си позволих да го прекъсна с думите: „Грешиш, приятел! Българската Православна Църква е основана през IX век, а е патриаршия от 927 г.!” Моят сънародник по паспорт се ядоса и реши да ми натрие носа, като ми покаже на екрана на телефона си „истината”. Много сръчно се докопа до статия в Уикипедия и вече се готвеше да ми навре в лицето неоспоримостта на всичкологията, но вместо това се зачете, главата му видимо клюмна с няколко сантиметра, прошепна доверително: „Да, така се оказва…”, после обиграно прибра телефона в джоба си и поведе групата някъде по-далече. Младежът се подвеждаше от обстоятелството, че БПЦ е едва 9-та в Диптиха (списъка) на каноничните Православни Църкви след Руската, Сръбската и Румънската патриаршии, макар тези Църкви да са създадени и са добили ранг на патриаршии много след 927 г., когато Българската с това признание се нарежда след древните Църкви на Рим, Константинопол, Александрия и Йерусалим.

Ако беше имал желание и търпение, той можеше да намери в същата тази Уикипедия, неоспоримостта на сведението, че „според запазено Ръководство на канцеларията на Константинополската патриаршия от 1383 г. първа патриаршия е Константинополската, следвана от Александрийската, Антиохийската и Йерусалимската. След това пише – Търново. Според томоса на Вселенския патриарх Герман II и останалите патриарси от църковния събор в Лампсак, въздигането в патриаршия е „вечно и неотменимо”.”

Защо и как се е стигнало дотук, не е предмета на размисъла, който предлагам.

Вероятно описаният случай беше началото на ненапускащото ме желание, колчем видя руско говорещи поклонници, (които между другото смятам за близки по манталитет, история, социални навици и дълбочина на вкоренените заблуди), да им разказвам, каквото знам, за нашата, за тяхната и за историята на манастира, така, както в повечето случаи не са я чували. За всичко си има първи път, нали така!

В зависимост от реакцията обикновено свеждам изложението до изречението „Помислете: защо именно Българската Църква провали събора в Крит, Истамбулската конвенция и не затвори храмовете по Великден по време на ковид-пандемията!” Това заявление винаги впечатлява с достоверността си и способността да отключва изобилие от въпроси.

На Света Гора идват преимуществено поклонници и (засега) по-рядко туристи. Повечето от тях са склонни да изслушат и разширения вариант, а той преминава през покръстването на Киев от духовници на българската Охридска патриаршия. Покръстването на Киев е основание за създаване там на митрополия на БЪЛГАРСКАТА ЦЪРКВА. Епархията, ръководена от тази Митрополия, но покриваща както околните села във властта на местния княз, така и значителна територия от няколко стотин километра, в която благоденстват или дерибействат други такива князе. Точно по тази причина и по никоя друга митрополията се нарича „Митрополия на Киев и цяла Рус” а не „Митрополия на Киевска Рус”, тоест  на измислената в историческите катедри на руските университети едва в средата на XIX в. държава. Пак по тази причина днешният руски патриарх не се титулува официално „руски патриарх”, а „патриарх Московски и на цяла Рус”, защото Киевската катедра се премества в Москва с целия си титул.

Цялата Рус, която се споменава в титула, обхваща градове и села с население  принадлежало някога на Стара велика България, и следователно от българи и други етнически съставки на легендарната държава, предимно автентични или потатарчени угро-фини и разбойничестващи скандинавци. Така че, ако обичаме истината, колкото и неправдоподобно да звучи, и за всеки случай сме сигурни, че носим на бой, можем с чиста съвест да заявим, че Русия е всъщност България! Това заявление променя със скоростта на светлината числото на приятелите и добрите познати, нищо, че то всъщност доказва нашето генетично и духовно родство с руснаците. Проблемът е, че в днешната Московия властта много държи на догмата за своето съществуване направо от Адам и Ева, и следователно някакъв промеждутък между Книга първа на Свещеното Писание и „руския свят”, който промеждутък да се посочва като част от историята на българите, е не само излишен за цялата палитра действащи и резервни руски идеологии, но и вреден за здравето, дори опасен.

Заслужавам ли да бъда наречен русофоб? Не мисля! Защото не руските светители и мъчениците, зверски избиваните, изгаряните живи, заравяните живи, давените, разстрелваните, гонените и унижаваните поради вярата си в Него предстоящи пред Лицето на Бога руски светии крият сатанинска жажда за власт, а създателите на дузината идеологии, общото в които е първенството на матрьошката на измислената рускост. Като пиша „измислената рускост” имам предвид, че истинската рускост е дух на благост и саможертва. Тя е калена в гонения, минава през гулаци, студ, глад и изтезания и не губи благостта си, и в края на краищата, тя е живата връзка с България.

Който има сърце, ще разбере дали съм прав. Спомнете си поне това, как след революцията от 1917 г. у нас емигрират руски учени, артисти, богослови, включват се благодатно във всички нива на обществения живот, но с идването на Червената армия на 9 септември 1944 г. се оказват неправилните руснаци и поемат към своята Голгота. Който рече, че не знае това, е или жертва на насилническата пропаганда или е пряк участник в нея!

Историята на недотам известните българо-руски отношения не се изчерпва обаче само с трагичните съдби на „неправилните руснаци”.

През 1990 г. пътищата ни за кратко се пресякоха с една известна тогава на Запад от списъците на Амнести интернешънъл личност, Янко Янков. Янко се заяви като радикален демократ в първите години на създаването на СДС, влезе в Социалдемократическата партия на Петър Дертлиев, реши, че биографията му дава основание за нещо повече от втора цигулка във вече създадената партия, излезе от нея и създаде своя – Социалдемократи (немарксисти). Твърдеше, че Румяна Узунова го подвела при излизането му от затвора, да се присъедини към Дертлиев и с това прецакала политическата му кариера. Че не е прав личи от резултата от първите демократични избори. Янко и няколкото негови немарксисти и излязоха от СДС, но се оказа, че хората не ги разпознават и почти никой не гласува за тях. Това го прилепи към ДПС на Доган, с когото се познавали от затвора, и с гласовете на турците известно време се задържа в политиката.

Междувременно имах глупостта да го заведа в тогавашната Западна Германия, за да се запознае със старата емиграция. От няколко дена бяхме там с Антонио Петрунов (монах Антоний, Царство му Небесно!) и отидохме да го вземем от летището. Там ни чакаше първата изненада. После имаше и втора и трета. Янко, който в седмиците около изборите вече беше започнал да се облича с костюми от кашІ и палто от кашмир, а в ръка носеше модното по това време дипломатическо куфарче, слезе от самолета облечен в стар костюм отпреди абитуриентския му бал, в ръка със стара пазарска чанта. Това ми направи впечатление, защото беше дрескодът на новите политици-демократи. Пред камерите на телевизиите те се показваха с износени демодирани сака, към които някак успешно се прилепваха „дисидентските” бради.

Спомням си в тази връзка колко ме изненада с вида си един от най-оборотните в телевизионните репортажи и дебати нов демократ, винаги облечен чисто и бедно, както подобава на честен човек, борец за граждански права. Репресията срещу него се изразявала в изключване от партията през юни 1989 г., тоест в навечерието на промените. За разлика от него и подобните му реалният борец за граждански права Илия Минев беше арестуван. Едуард Генов и отец Благой Топузлиев пък бяха екстрадирани. За тях нямаше място в миманса на демокрацията.

Засякохме се с оборотния демократ около университета, докато отиваше на прием в резиденцията на американския посланик. Беше в компанията на един друг колега по демокрация, който при следващите избори се оказа в листата на бившите комунисти, но преди това много се постара да създаде максимум неприятности на нашата първа независима информационна агенция АПИА.

Та поканеният от посланика етикет на борбата за права този път беше облечен като чужденец от соц. филмите за гнилия Запад. Причината за тази квалификация е, че нищо от това на гърба му, обувките с висок ток, шлифера, костюма, вратовръзката, ризата с копченца на яката (доколкото си спомням копринена, но може да се лъжа) не можеше да се види в български магазини. Поведението му показваше ясно съзнание за превъзходството на участник в исторически процеси, за които околните си нямат представа.

Изключително глупаво от негова страна.

Американците ли нямаше да видят биещата на очи разлика?

Или може би и двете страни в глобалния конфликт знаеха, че всичко е театър. Тогава обаче това още не ми беше дошло наум, вероятно защото още не бях прочел „Новите задочни репортажи” на Георги Марков, където той с болка констатира, че престъпленията на властта, наречена „комунистически режим” се извършват с подкрепата на Запада. Вече бях прочел първия вариант на спомените на също така избягалия на Запад, но през 1927 г. секретар на Сталин и автор на Устава на КПСС Борис Бажанов. В края на дългия си живот Бажанов добави много нови подробности, обяснявайки това с опасенията си, че в първия вариант би могъл да навреди на някои от честните хора, които е срещал в Съветска Русия, ако би разказал за тях, докато са живи. Със същото мъчително чувство Бажанов споделя, че не е могъл да си обясни упоритото отхвърляне в средата на западните демократи, иначе шумно воюващи за правата на източно европейците, на неговите аргументирани с документи изобличения.

На летището в Мюнхен и следващите дни Янко Янков изобразяваше същия природен дисидент, като се започне с напълно безповодния разказ в колата по пътя от летището до мястото на нашето пребиваване за това, колко е беден, как брат му е болен, у дома нямат какво да ядат.

Нямаше как да не остана с впечатлението, че Янко има нещо общо със сценарния образ на демократа-седесар от първите месеци след падането на Живков.

Следващата вълна от разочарования се състоеше в склонността му да клевети хора, с които очевидно е в добри отношения с цел да извлече минимално предимство. Той обаче не се ориентираше в света на тази друга действителност и поведението му го отдалечи от бъдещето, както си го представяше и желаеше.

По-интересното е, че в един от десетките ни разговори Янко спомена, че по негови сведения, предадени му от служителка в паспортния отдел на Вътрешното министерство, през януари 1990 г., отделът е издал над 100 000 български паспорта на съветски граждани.

Прибрах някъде дълбоко в паметта си казаното. Нямаше как да проверя такава информация, без да привлека вниманието на неразградените служби на старата власт, която просто се преобличаше под снизходителните потупвания на западни политически перукер-гримьори. Заровеното в паметта обаче имаше свойството да привлича трудно забележими подробности в разговори, поведение или каквото и да било друго, на което не бих обърнал внимание преди разговора с Янко.

През зимата на 1990-1991 г. на един форум на т.нар. Съюз на журналистите „Подкрепа” към мен се приближиха двама души, мъж и жена на около 30 години, които на перфектен български споделиха, че били впечатлени от моето изказване. Не се познавахме отпреди, което беше странно на това събиране. Те били от някакъв подобен съюз в Москва, което се потвърждаваше от неестествената бледност, тъй като на север по това време вече месеци няма слънце.

През пролетта жената вече работеше като редактор на вестник, издаван от Янко Янков. Попитах го, знае ли, че тя идва от Москва, на което той отговори, че това няма значение. По същия начин ми отговори, като му казах, че кооперацията, в която обитава жилище, е ведомствена на ДС.

Мъжът от бледата двойка пък видях в един от водещите по това време ежедневници. Вече не беше блед.

След време двама мои състуденти ме запознаха със свой колега, който бил „православен руснак”, но от България. „Аз съм от Силистра – каза той със силен акцент. – Там има казашка махала.”

Вярно е, че има, си помислих, но там никой не говори с акцент.

След време се запознах с една млада жена, която също била от Източната българска езикова област, където по традиция говорът е по-мек. За нея никой не би си помислил, че не е българка. Така се случи, че веднъж се срещнахме с нея, докато разговарях с друга моя позната, за която знаех, че е от същия град и която се оказа родена в същата година. Оказа се дори, че са учили в едно и също училище. И двете са измежду православните, с които понякога се засичахме на служби, по празници и на поклонение по манастири. Но тогава, по време на този първи техен разговор, вместо да се познаят, да се заразпитват за учители, за съученици, те просто се отдалечиха в различни посоки. И двете.

Година или две преди този случай, седяхме с едната от тях и наши общи приятели на почерпка след празник. С нас беше още една жена „от казашката махала” на Силистра, Бог да я прости! Няколко години по-късно се разболя тежко и почина. В нея обаче си имаше нещо казашко, защото се почерпи невнимателно, какъвто битов навик е разпространен на североизток. При това се черпеше не с традиционната малка ракия, а с водка и водката я хвана. Това не се отрази на поведението, а на добрия български език. Руски говорещите имат сериозен проблем, когато изучават български. В руския има едно минало време, в българския, струва ми се, седем. Тъй като късният следобед преминаваше във вечер, на сестрата в Христа българският език започна съвсем да пренебрегва граматичните правила. В резултат си позволих забележка, как точно се изговаря току-що казаното от нея на правилен български, след което съобразих да си тръгна. За продължението на вечерта ми разказаха останалите на масата приятели. Момата, изглежда стресната от моята забележка, започнала да говори колко много мрази руснаците.

Никой от присъстващите не се присъединил към това откровение. Братята, както и аз между впрочем, сме израснали едновременно с Бийтълз и с песните на Висоцки и Окуджава. Дали сме били жертви на пропагандата? Не мисля. Двамата поети с китара бяха белите лястовици на една действителност, в която нюансите бяха в сиво, а догмата на Комунистическия манифест и решенията на конгресите на компартиите, от които наследниците на инквизиращите в тяхно име садисти се отказаха с ловкостта на фокусник, бяха неименно черно-бели.

Янко Янков няма как да потвърди това, което ми каза преди тридесет и шест години за паспортите, дадени на съветски граждани. През 2023 г. падна от десетия етаж. Доколкото ми е известно заключението на разследващите е, че става дума за самоубийство. Някак си ми е трудно да го повярвам, затова ще кажа: Бог да го прости! За Бога всичко е възможно.

Има ли смисъл да се говори, как с началото на промените у нас са заселени (или внедрени?) повече от сто хиляди души с различно самосъзнание и какво означава това? Има ли някаква връзка с появата на организации и политически партии с проруска ориентация? Или най-интересно всъщност е, че тридесет години след това преселение в цял свят започва невиждано друго такова преселение, напомнящо с мащаба си онова отпреди хилядолетие и половина?

Да помислим какво можем да установим със сигурност на основата на всичко казано дотук: Промените в България и другите страни от бившия социалистически лагер очевидно са проектирани. Те са предизвестени за допуснатите до съответното ниво на секретност и на Изток и на Запад. Последната книга от Писанието, Откровението на св. Йоан Богослов, ни предрича създаването на една държава на цялото земно кълбо. Такъв мащабен проект е осъществим само ако и двете страни играят в комбина, за да изгорят играещите за себе си далеч по-немощни играчи – борците за граждански права, идеалистите, ентусиастите.

На България, както вече установяваме, е отредено да бъде територия (както и всички останали държави), но преди много други и все пак след изкуствено създадените.

Можете да си представите удължените физиономии на руски говорещите братя (и на не малко българи), когато започна да разсъждавам на глас за всичко това, да сравнявам предреченото от св. Йоан Богослов с действителността, пропускайки естествено лица и събития.

То противоречи на всичко, което знаят и мислят по въпроса. На мен пък ми печели обвинения в русофобия, които в паметта си складирам точно до обвиненията в русофилия – еднакво безпочвени и неинтелигентни, независимо от кого са произнесени. Просто вече сме отучени да мислим извън нужното за професионалните ни задължения, и схващаме света с помощта на черно-белите картинки на идеологическите схеми.

В повечето случаи посочвам автори в потвърждение на думите си за мястото на България и Русия в схемата на създаването на държавата на антихриста. Русия е превзета отвътре по време на революцията от 1917 г. и всичко, което ѝ се случва е предназначено за разправа с нейното жилаво Православие, което е трябвало да бъде подменено.

Само дето, ако правилно се извършва богослужението, Бог е в Даровете!

Има един такъв светец-мъченик, свети Порфирий комедиант. Заедно с трупата комедианти, с която си изкарвал хляба по време на диоклетиановите гонения, представяли пародия на християнско кръщение. В това историческо време това изглежда било доходно начинание. За по-голям реализъм трупата се сдобила с автентичния текст на ритуала на светото Кръщение и решили да го изиграят в пълнота. На Порфирий се паднало да играе този, когото кръщават. След като го потопили във водата на Кръщението и комедиантът-свещеник произнесъл тайно извършителната молитва с целия реализъм на актьорското си майсторство, Порфирий видял ангелите и усетил благодатта на обновлението. Излязъл от водата преобразен и веднага започнал да свидетелства за чудесата, на които е бил свидетел. Зрителите приели проповедта му за игра, смели се и аплодирали това, което приемали за талант на превъплъщението. Когато обаче започнал да се самоизобличава като богохулник, дръзнал да се преструва на вярващ-оглашен, който е пожелал да се кръсти, присъстващите разбрали какво се е случило и… го убили. Св. Порфирий се сподобил с венеца на мъченичеството.  

Мисля, че това се е случвало и се случва постоянно с тези руски духовници, които са инфилтрирани от руските служби по времето на СССР и след това, както и с тези, които са вербувани след ръкоположението или монашеското пострижение. Изглежда, че Бог допуска да е достатъчно да се извършва чинопоследованието правилно, за да се объркат плановете на лукавия.

Нещо подобно разказва бившия протодякон, бивш професор в Московската духовна академия и бивш патриаршески референт Андрей Кураев (сега клирик на Цариградската патриаршия). Като студент във висша партийна школа в Москва по специалността „атеизъм”, той, както сам разказва, решил да се натегне от чист кариеризъм, какъвто демонстрираше не веднъж и дваж в недрата на Московската Църква, и отишъл в един действащ храм в Подмосковието да се кръсти. Така щял да събере убедителен материал да разобличи нищетата на тайнството. Кръстил се и в електричката по пътя обратно изведнъж разбрал, че е християнин!

 

Нормално е вече да се чудите, къде е връзката между заглавието и това, което разказвам. Малко търпение!

Това, че Русия произлиза от България, не е повод за национална гордост. Просто Бог така е промислил, след като българите отеснили Източната Римска империя и се оказали толкова жилави, че тази могъща тогава държава не била способна да ги изрине от Южните Балкани. Поради гордостта от военните победи и прекомерната вяра в собствените си сили нашите предци по Божие допущение паднали под османска власт. Преди това обаче те се покръстили и осъзнали истините на православната вяра достатъчно достъпно, че да могат да я предадат на събратята си на север и североизток. Разпространението на вярата имало характер на българизация и това не е моя идея. Достатъчно е да се прочете написаното от колосалните руски учени, между които създателя на руската филологическа наука проф. Осип Бодянский, проф. Антон Владимирович Карташов (автор на 12 тома История на Руската Църква) и академик Евгений Евсигнеевич Голубинский. И тримата не само твърдят, но и доказват необоримо, че руският пряко произлиза от българския, че кръщението на Киев е от българите, и че Киевската катедра след Кръщението е катедра на Българската Църква между 988 г. и 1037, когато идват първите „гърци”, тоест византийски духовници, което е възможно, защото България пада под византийска власт през 1018 г. Ако бяха покръстени от "гърците", на което много държат, за да излезе, че са новите византийци, североизточните ни събратя сега щяха да говорят не диалект на българския, а на гръцкия език. Има ли човек, който да не го вярва?

И какво от това? Не опираме ли пак до национална гордост? Това не е ли резултат от комплекса на малките нации?

БПЦ би трябвало да е най-слабата от Поместните Църкви. Свещениците, според това, дали са само действащите или заедно с пенсионерите, които продължават да служат, са между 800 и 1500 души. Монасите и монахините са около 250 за цялата страна. Това ни прави православната страна с най-малко свещеници, монаси и монахини.

На какво отгоре точно нашата Църква, преживяла при това тежък разкол, е успяла да препъне Истамбулската конвенция, прокарваща, както се твърди, и друг пол, освен мъж и жена, да провали прецизно организирания Събор в Крит от 2016 г., намерен да постави Православието под шапката на Ватикана, и най-накрая да остави отворени храмовете на Пасха, когато те са затворени почти навсякъде в православния свят, но най-вече в Русия и Гърция, там където православната вяра се употребява като национална идеология!

Ето и моето обяснение: В хилядолетната война на сатаната срещу Бога, започнала във вечността, личностите и народите добиват заслуги, ако подпомагат други личности и народи по пътя на спасението към Небесното царство. В това отношение ние българите и нашата държава с неизменното име България имаме заслугата за покръстването на народите, наричащи се славянски, между тях и Русия. Вбесеният сатана внушил на слабите духом в неукрепналата във вярата новосъздаваща се с наша помощ руска държава егоизъм и властолюбие, което превърнало православното царство, основано през 1547 и утвърдено на Всеправославен събор през 1561 г. в империя, чиито владетели се обявили по внушението на лукавия за глава на цялото Православие. Животът им често бил далеч от благочестието, а внушената от лукавия гордост ги карала да унищожават следите от участието на българите в родната им история. Това особено се засилило, когато решили да създадат на мястото на османските владения Нова Византия под руски контрол. Цариградската Църква била естествен съюзник в този план, поради което трябвало да се закрият и присвоят под омофора на цариградския първойерарх балканските славянски Църкви, Печката сръбска и Охридската българска архиепископия. За да се закрие Българската Църква драгоманите от Фенер не се посвенили да си послужат с измама.

Нашите първенци се заели да възстановят нашата Църква като Екзархия, за което на Всеправославния събор от 1872 г. елинофонните (служещите на гръцки език) Църкви с изключение на Йерусалимската, ни поставили в схизма, тоест в канонична изолация.

Всемилостивият Бог направил така, че тази изолация е съхранила българското Православие в чистота, когато в държавите на нашите братя руси и гърци то било натоварено с националистични задачи.

През 1874 г., две години преди избухването на трагично завършилото Априлско въстание, известният руски дипломат и философ Константин Леонтиев ни причислява към враговете на Русия, защото сме „разбили единството на Православието”, а то трябвало да служи на руските имперски интереси. Леонтиев пророкува, че българите ще проявим „неблагодарност”, защото няма да се грижим за „руските имперски интереси”.

Чистотата на нашето Православие показва превъзходството на смирението пред гордостта!

Именно затова Българската Църква провали събора в Крит, Истамбулската конвенция и не затвори храмовете по Великден по време на ковид-пандемията!

Схизматичната БПЦ получава прословутия томос за признание едва през 1945 г. Затова ни смятат за 9-ти в Диптиха, но дали е такава Божията воля?

Има ли други въпроси?

 

Бог да пази България! Амин.