Тази статия е глава от книгата "Неразличаването на ереста", стр. 102-123.Изказването на Смоленския и Калининградски митрополит, който скоро ще стане „местобюсттел”, тоест временно управляващ на Светия Синод на Русата Църква, а впоследствие и патриарх, смущава на първо място с неверността на твърдението, че Негово Светейшество Алексий II е „престарял и неспособен да управлява”. Денят преди кончината си, на 4 декември, той служи св. Литургия на празника Въведение на Пресвета Богородица в Успенския катедрален храм на Московския Кремъл. За всички присъствали на службата е в отлично здраве, въпреки напредналата си възраст. След св. Литургия патриархът служи Молебен пред раката с мощите на св. Тихон (Белавин) в Донския манастир във връзка с деветдесет и първата годишнина от интронизацията на светителя, и произнася проповед[1]. В проповедта няма нищо подобно на логическите паузи, които прави митрополит Кирил, докато търси подходящата църковна лексика да съобщи за смъртта на първойерарха пред телевизионните камери. Впрочем още тогава ще стане ясно, че наследникът на патриаршеското було вече изпитва затрудненията, които се проявяват в последните няколко години, във вид на объркване на църковните празници и имената на светиите, за които произнася проповед, а той още дори не е достигнал възрастта, в която назованият „престарял и практически неспособен” за служение Алексей си отиде. В деня на Богородичния празник НС Алексий II разговаря с делегация на Еладската Църква и отново никому не прави впечатление той да изпитва затруднения в общуването или изпълнението на светейшите си задължения. Освен впечатленията си от общуването с първойерарха на Московската Църква гостите, Митрополит Николай Масогейски и Лавреотикийски и придружаващите го, имат възможността и да участват в молебена.
На второ място прави впечатление неприкритата бруталност изречена с парацърковна интонация. Да се нарече служението на НС Алексий практическа неспособност за управление в официално изявление, освен че е лъжа е и посегателство върху стародавната традиция и Устава на Московската Църква, според които патриархът е пожизнен. При евентуална очевидна немощ с негово съгласие патриархът може да „отиде на покой”, което се е случвало изключително рядко в историята на Църквата. Да се нарекат последните години от живота на светейшия Алексий „трудно време за Църквата” е направо цинизъм по-прилягащ на недообразован репортер. За йерарх, какъвто е Кирил Гундяев, това е направо невъобразимо. Възможното обяснение е, че митрополитът е изпаднал в еуфория от това, че вече се вижда с патриаршеската корона. Очевидно е, че има високо мнение за себе си, и не смята, че е нужно да подготвя внимателно съобщението, което само регистрира факта за смъртта на неговия предшественик. Това се покрива с тези подробности от неговата биография, които говорят за определено ниво на доверие, което системата, олицетворявана от КГБ и наследена от продуцираната от тази организация сегашна управленческа йерархия, има в лицето на владика Кирил. В такъв случай е логично защо многобройните свидетелства и свидетели, опровергаващи посмъртната характеристика на покойния, могат да бъдат пренебрегнати. Споменатите силови структури внушават самочувствие на недостижимост и безнаказаност на свързаните с тях. До момента, в който не ги пожертват като пешки в шахматна игра, разбира се.
На 9 декември се отслужва Опелото на Светейшия Алексий II, след като ковчегът с тленните останки престоява за денонощно поклонение в патриаршеската катедрала. Присъстват повечето глави на Поместни Православни Църкви, като първенстващото място е определено за Цариградския патриарх Вартоломей.
Прави впечатление, че лицето на патриарха е покрито с покровец, който по думите на свещеник, имащ възможността на остане за няколко минути насаме с ковчега, е бил „залепен за лицето”.
Изявлението на митрополит Кирил Гундяев и покритото лице на покойния патриарх стават причина да се даде ухо на все по-упоритата версия, че НС Алексий е убит. Няколко следващи недоразумения, които могат да се отдадат на бюрокрация или небрежност, засилват още повече интереса към тази версия.
Първи в поредицата, както често се е случвало, се проявява спечелилият славата на шоу-мен на проповедта протодякон Андрей Кураев. С рефлекс, школуван по появяванията си с подрасник на рок-концерти, на които проповядва или поне това си мисли, че прави, Кураев оповестява, че на НС Алексий му е станало лошо в тоалетната (или банята) и паднал.
На фона на всичко казано и написано за събитията от 5 декември 2008 г. изпъква едно обяснение, дадено от известния руски журналист Андрей Караулов, което се цитира в новинарския сайт с украински домейн news.rambler.ua от 3 февруари 2019 г. Интересното тук е, че разказа на Караулов се наслагва върху сведения за здравословното състояние на сегашния патриарх Кирил Гундяев.[2] Говорело се, че НС Кирил може да бъде сменен във връзка с отцепването на цели епархии и енории от Украинската Православна Църква, която е под каноничното управление на РПЦ. В тази връзка изведнъж във Фейсбук страницата си Андрей Караулов отново припомня „загадъчните обстоятелства около смъртта на патриарх Алексий ΙΙ”, на погребението на когото дошли повече от 100 000 души. Така в съветско време, подчертават редакторите, са погребвали само Юрий Гагарин, първият човек излетял в космоса. Пред отворения ковчег на патриарх Алексий, чието лице било закрито, на мнозина представители на РПЦ им станало лошо, между тях и на бъдещия патриарх Кирил, когото дори се наложило да отведат в олтара.
В последните години, пише Караулов, светейшият Алексий станал недоверчив. Подчертавам това определение, защото то определено не означава, че патриархът е имал мания за преследване или някакъв вид деменция, която се характеризира с растяща подозрителност към околните. Недоверчивостта е нещо качествено различно от подозрителността, най-малкото с това, че е конкретна, породена е от конкретно събитие и се отнася до конкретни личности. Патриархът започнал да заключва покоите си. Смъртта му настъпила в банята-тоалетна. От свидетелството за недоверчивостта, според Караулов, следва неоспоримостта, че патриархът се е заключил в банята. В банята! При положение, че се бил заключвал в „покоите си”, тоест в апартамента! Защо ще му е да заключва след себе си и вратата на банята, след като вратата към апартамента му е била заключена?
Един час след „отсъствието му” сътрудниците на Федералната служба за охрана „обърнали внимание на страшния вой на кучето, което първо почувствало смъртта на стопанина си”. Неадекватността на това изречение е очевидна. Под „отсъствие” би трябвало да се разбира, че патриархът е бил в полезрението на охраната си един час преди охранителите да се обезпокоят от воя на кучето. То „първо почувствало смъртта на стопанина си”. Кога е станало това, ако не в момента на настъпването на смъртта, ако кучето е било наблизо? Защо е бил нужен цял час да се обърне внимание на воя в такъв случай? Ако не е било наблизо, къде е било преди да се озове вътре в патриаршеския апартамент и усещайки категорично смъртта на стопанина си надава вой? Не е необходимо да се слуша воят цял час преди да възникне подозрението у професионалната охрана, че нещо не е както трябва.
Караулов описва, как всичките стени на банята са били в кръв, което „издавало следи от борба на патриарха с убиеца, който някак проникнал в заключената баня, а след това си тръгнал и заключил вратата след себе си”. Тук вече заключената тоалетна би трябвало да се превърне в улика. И пак: къде е било кучето, което „първо усетило смъртта на стопанина си” и защо не е усетило борбата, ако е имало такава? Всеки, който е виждал куче и е общувал с него, може да си представи каква би била реакцията на едно куче, чийто стопанин е нападнат и евентуално се бори да запази живота си. И още веднъж: дори да приемем, че патриархът, основателно или не боейки се да не бъде нападнат заключва всички врати на апартамента, след като мине през тях, как реагира неговото куче на това? Необходим е съвсем повърхностен опит в общуване с отглеждано куче, за да си наясно, че животното не обича да го заключват само в жилището, в което се намира и стопанинът му.
Какво следва от това? Щом е имало куче в покоите на патриарха, то би трябвало да бъде извеждано, за предпочитане рано сутрин. Това е нужно за битовите и хигиенните му нужди. Кой го е извеждал? Сам патриархът или някой от охраната? И в двата случая среща на Алексий с охраната трябва да е станала преди предполагаемия час на установяване на смъртта около 8 часа сутринта, когато според официално предложените сведения той не се е явил на закуска и не е отговорил на почукването по вратата и повикването, последвани от разбиване на вратата.
Материалите по делото за смъртта на патриарха, отбелязва Караулов, си остават засекретени. НС Алексий е погребан без предварителна аутопсия, което е странно за хора на това ниво в обществото. Доколкото той си спомня, единственият случай на погребение на високопоставено лице, без да са налице резултати от аутопсия, е смъртта на ръководителя на Компартията на Узбекистан Шараф Рашидов.
Като опитни журналисти, които при това добре познават обстановката, в която живеят и развиват кариерата си, редакторите на сайта, цитиращи Караулов, заключават с уговорката, че „не им се ще да прокарват никакви аналогии, дори само разговорите за смяната на патриарха приживе не само, че са некоректни, но и престъпни със своите мъгливи намеци. Някак си не е по християнски…”
Огласяването за първи път в публичното пространство на версията за убийство на патриарх Алексий II се свързва с името на руския актьор Станислав Садалски, известен у нас с ролята на Тухлата, джебчия от пазара в Одеса и по съвместителство доносник на съветската милиция, от сериала „Мястото на срещата да не се променя”. За това картинно разказва протодяконът Андрей Кураев в бележка от 4 септември 2009 г. под заглавие „Защо Садалски „уби” патриарх Алексий?”[3]
С маневрено слово и очевидна квалификация в писането на ударни текстове, Кураев започва така: „Стас Садалски оповестява на страната чрез комсомолската преса, че уж са убили патриарх Алексий. Е, добре, този вид преса е и създаден специално за пренасянето на такъв вид субстанции.” Фамилиарното „Стас” вместо пълното име на Станислав Садалски е ловък номер за принизяване на опонента, с когото авторът е снизходително фамилиарен. Името на протодякона от своя страна било единственото назовано поименно от актьора редом с други, посочени като „познати попове”, източници на твърдението за насилствена смърт.
Садалски се позовал на протодякона с твърдението, че „Патриаршията напразно не е разказала истинските обстоятелства около смъртта на Светейшия.”
Тази фраза Кураев произнесъл след първото заявление на Садалски, а тя тогава звучала така: „Боейки се да каже неблаговидната истина около обстоятелствата за смъртта на Светейшия, Патриаршията получи мерзки слух”. Тоест тази фраза не би могла да бъде нито източник, нито аргумент в полза на Садалски, обявява Кураев, подминавайки засвидетелстваното от него самия, че актьорът, който е бил близък с патриарха, е обявил мнението си за отнемането на живота на Алексий преди реакцията на протодякона.
Кураев нямал въобще предвид убийството на Патриарха, защитава се той. Оттук нататък, верен на школовката си, Андрей Кураев прави точна антология на движението на версиите, като се започне от официалните.
Първата официална версия била, че НС е починал от сърдечен удар. В първите часове обаче вече се разпространявал слух, че патриарх Алексий е загинал при автомобилна катастрофа. Посочвайки брой на Российская газета от 8 декември 2008 г. Кураев пояснява в скоби, че Московската патриаршия опровергала появилите си слухове, според които уж причината за кончината на патриарха била катастрофа.
Само по себе си, отбелязва Кураев, сърдечният пристъп не би могъл да убие патриарха. Пристъпът се случил в максимално неудобни за оказване на помощ обстоятелства. „Възможно е въобще да не е имало пристъп”, пише Кураев и продължава съзнателно или не да следва мотива на новия патриарх Кирил Гундяев: „Просто възрастен човек при някакво завъртане или рязко движение за секунда е загубил координация на движенията и паднал. Но, падайки ударил тила си в ъгъла на стола. И този ъгъл разкъсал вена…”
Обърнете внимание: Кураев пише това на 4 септември 2009 г., тоест около девет месеца след кончината, когато следствието трябва вече да е изяснило с точност какво се е случило в банята на патриарха. Резултат от такова следствие няма, както и заключение от аутопсия. Само че в този случай Кураев трябва да си дава сметка, че не говори за непознат, за когото е прочел във вестник или е чул да се говори от какво е умрял, а за патриарх Алексий, на когото е бил референт. Това ще рече доверена личност, която се занимава с обработка на кореспонденцията и писмено обобщаване (рефериране) на определен обем информация. Как си позволява точно той да съчинява вероятни подробности за толкова трагично и значимо събитие!
Оттук нататък следва разказ, достоен за Оскар за холивудска сценаристика: „Патриархът дошъл в съзнание. Пробвал да стане – на стените има следи от ръцете му (това е важно от религиозна гледна точка: значи, кончината на патриарха не е била мигновена и той е имал време не само за последна борба за живот, но и за осъзнаване на неизбежността на предстоящия му Преход и подготовката за него).”
Не знам какво впечатление оставя у тебе, търпеливи читателю, това описание на въображаемата кончина на такава личност като НС Алексий II, но у мен то предизвиква погнуса. Да описваш за други православни християни въображаемата картина на последните мигове на човек, когото си познавал и пред когото си засвидетелствал уважение, като че става дума за затънал в грехове престъпник, на когото е дадена свише възможност за покаяние, това е нещо много повече от словоблудство! Това е изстъпление на болна душа, намерила в Църквата онази неслучила се кариера, отменена от историята с отмяната на съветския режим, който я е възпитавал в атмосферата на подлост и приспособленчество.
Дори и при такава травма било възможно да го спасят, продължава Кураев в очевидна еуфория, че с това описание остава в историята. „Само да знаеше някой, че му е била нужна помощ!”, почти проплаква той.
След тази кулминация в съчинението по картинка, макар да си остава неясно, кой му е показал на Кураев картинката или той сам си я е нарисувал, следва компилация по вече известното, примесено с предположения, представени като неоспоримо установени факти.
Работата била там, пише протодяконът, че през нощта патриархът сам се заключвал, а ключове нямало и в охраната. Дали обаче при всяко негово движение из жилището е заключват всяка врата след себе си, както е „заключил” тоалетната? А и тоалетна не се ли заключва, ако е на обществено място и има вероятност някой друг да се опитва да влезе? Вратите били двойни, шумоизолирани, така че да не се чува суетнята в другите части на сградата, за да не безпокоят Светейшия. Вечерта патриархът поръчал закуска за осем сутринта. В осем и половина започнали да се тревожат. Звъненето, тропането по вратата не давали резултат. Започнали да надничат в прозорците, но прозорци нямало навсякъде. За да погледнат през прозорчето на тоалетната се наложило да се доберат до края на покрива. Едва тогава видели патриарха да лежи в безпомощно състояние.
Никъде до този момент в разказа на Кураев не се появява любимото куче на патриарха. За него Караулов ще напише четири години по-късно.
Разбили вратата, продължава протодякона, но тялото вече изстивало.
При цялата си речовитост Кураев си остава недообразован. Главата е богато кръвоснабдена, да. Вена (по-скоро веничка) на темето би могла да кърви обилно, но не и под налягане, така че да опръска с кръв стените и не до такава степен, че да изтече фатално количество кръв! Това може да направи само скъсана артерия. Такава на темето обаче няма. Нищо не би попречило на дошлия в съзнание патриарх да се изправи. След като е можел да остави следи от ръцете си по стените, той би могъл да се подпре на стола, но който уж си е ударил тила. Между впрочем, защо някой, който се спъва, ще си удари тила, а не лицето!
„Разбира се, у прокуратурата възникнали множество въпроси”, сменя режисьорския ракурс Кураев. Следват безсмислени обвинения, характерни за соц.критическата журналистика от една отминала епоха, в която въпроси се задават там, където нещата вече са решени или отговорите нямат никакво значение: „Защо в тоалетната е нямало алармен бутон, който да може да се достигне и от престарял човек? Защо престарелият човек е бил сам? Защо не е имало ключове в охраната? Как до него е имало твърда и удароопасна мебел? Защо монахинята-икономка не е съобщила веднага на охраната?”
Глупостта на тези въпроси, които прокуратура уж си задавала е очевидна, но прави впечатление постоянното въртене на мотива за това, че патриархът е „престарял човек”. До момента на смъртта си Светейшият Алексий е ходил сам до тоалетната. В този смисъл въпросът, защо е бил сам тогава, е просташки. Какво би могла икономката да съобщи „навреме на охраната”, което охраната да не е знаела и без нея, тоест, че Алексий не идва за закуска?
„Разбираемо е, продължава в същия оправдателно-увещателен дух Кураев, че и за Патриаршията е било трудно да каже това, че смъртта си Предстоятелят е срещнал в тоалетната. Това, което би било напълно обичайно за обикновения човек (да умре в тоалетната!), би могло да се възприеме като скандал по отношение на Патриарха. Освен това външните и вътрешни църковни разколници с радост биха припомнили „смъртта на Арий”.
Не е трудно да се забележи еуфорията, в която Кураев изпада от сочното си слово, въздействащо му до такава степен, че губи и елементарно приличие. Няма никакви сведения някой когато и да било да е прокарвал паралел между кончината на Светейшия Алексий и смъртта на еретика Арий, но ако някому това все пак дойде наум, то ще е поради подсещането на Кураев, че такава връзка злоумишлено може да се направи.
Арий, чието учение осъждат Светите Отци на Първия вселенски събор в Никея през 325 г., написал покайно писмо под тежестта на обвиненията, но в сърцето си останал еретик. За да предотврати размирици св. Цар Константин заповядал на Константинополския епископ Александър да приеме Арий, което означавало и съслужение в императорската катедрала. Последователите на лицемерния еретик сметнали това за голяма победа и в шумно шествие го съпровождали на излизане от императорския дворец през целия град за удивление на православния народ. Денят бил събота, пише за това съвременника на тези събития Сократ Схоластик. „Събирането” на Арий с Църквата трябвало да стане на следващия ден.
Св. Александър се ужасявал от мисълта, че ще трябва да застане пред Светия Престол с еретик и да произнесе в негово присъствие тайноизвършителната молитва над Чашата. Той започнал горещо да се моли на Бога да не го поставя в такова страшно изпитание.[4]
Начело на шествието от свои последователи, които споделяли учението, че Христос не е единосъщен с Отца, Арий стигнал до мястото в града, известно като Константинов форум. Сократ Схоластик пише, че ересиархът бил обзет от ужас, породен от угризения на съвестта. Заедно с това усетил „силно отпускане на червата”, поради което попитал, има ли „удобно място наблизо”, тоест тоалетна. Такова място имало зад Константиновия форум. По време на облекчаването си Арий получил силен кръвоизлив и изпуснал част от вътрешностите си.
Преданието разказва, че нещастникът погледнал надолу да види какво се случва с него, паднал с лице в нечистотиите и така се разделил с живота…
Естествено само извратено съзнание може да търси аналогия с кончината на патриарх Алексий II. По-важното тук е, че за първи път такава идея излиза от „защитника” на авторитета на Църквата и лично на Светейшия първойерарх. Мотивацията в случая е опрелестяването му като всеосведомен и всезнаещ на шоу-мена на руското Православие, който вече се е прилепил към новата конфигурация на църковното управление, както след време ще премине в лагера на неговия опонент – Цариградската патриаршия.
По подобен начин Кураев разпространи пръв в каналите на разрастващата се по негово време „кураева медия” в интернет с голям брой сътрудници-доброволци една грозна клюка за руски духовник, дошъл от Америка, който се принуди да напусне страната и сега живее в подвиг на Света Гора.
Поради позорното обстоятелство, че патриархът е починал в тоалетната, отбелязва Кураев, „отначало (отчитайки травмата на главата) и е възникнала маскировъчната версия за катастрофата (едва ли тази сплетня е възникнала в патриаршията – по-скоро сред журналистите, разбрали първи подробностите за трагедията)”. Нека отново, с риск да отегчим читателя, да посочим противоречието: журналистите първи узнали „подробностите за трагедията”, но въпреки това измислили, че става дума за катастрофа! От кого биха могли да узнаят тези подробности, ако не от служители в Патриаршията или от разследващите. Тъкмо там обаче би трябвало да са известни точните подробности, тоест, че няма никаква катастрофа.
„За убийство, подчертава Кураев, не е сплетничил никой. И точно затова още по-дивашка изглежда версията на Садалски, че уж са убили Патриарха затова, че не е поддържал Кремъл в дните на осетино-грузинската война от август.”
Тук протодяконът продължава „анализа” си разпростирайки се вече на територията на геополитиката, наистина, в умерени мащаби. „Политическите убийства, пише той, трябва да бъдат знакови и понятни – кого и защо (са убили), за да бъде очевидно за останалите. Да предположим, че Садалски е прав, някой (осетинските супербойци или кремълските агенти) са убили патриарха именно затова. Но нима позицията на новия патриарх Кирил по този въпрос се различава по нещо от позицията на Патриарх Алексий?” Московската патриаршия все така подчертавала, че Южна Осетия и Абхазия тя разглежда от гледна точка на църковното право – тоест като канонична част от Грузинската Православна Църква. Кураев вече бил писал по този въпрос, който се интересува, да прочете.
Освен това и при патриарх Алексий „изработването на външната църковна политика е осъществявал митрополит Кирил.” От това следвало, че би било много странно за грешките на Кирил да се отстранява Патриарх Алексий!
Има ли някой, който да си мисли, че каквото и да било в Московската Църква би могло да стане без благословението на Кремъл? Ако такъв се намери, то той трябва да е образец за наивност, освен ако не е високо в етажите на властта, от където падането е само с летален изход, поне това показват по новините от Русия в последните години.
Разсъжденията за някаква осетинско-грузинска връзка, за каквато в руския печат и тогава и след това едва ли ще се намери някакъв сериозен коментар или форумен дебат, измества при Кураев всички останали възможни версии.
След като се е изказал по темата „Садалски” Кураев се отправя авторитетно, защото все пак е протодякон по това време, а и професор в Московската духовна академия, към въпроса за покритото лице на патриарха по време на Опелото. „Това е църковна традиция”, обяснява той. Желаещите можело да погледнат брой 6 на Журнала на Московската Патриаршия за 1970 г., когато умира Светейшият патриарх Алексей Ι. Неговото лице било открито само по време на първата панихида в дома му. След това, по време на Опелото в църква е било покрито.
Тук, естествено, позоваването е на „Требник монашеский”, московско издание от 2003 г., в който на страници 135-136 се пояснява, че при погребение на схимници, тоест на монаси, приели пострижение, лицето се покрива „като с шлем до брадата”. Това се потвърждава от приложената от Кураев посочка от „Настолната книга за свещено-служителите”, издадена през 1993 г. в Москва като репринт на изданието от 1913 г. Там на страница 1290, указва Кураев за тези свои читатели, които едва ли са се изкушавали да отварят и зачитат това обемисто пособие, пише: „Лицето на умрелия архиерей и свещеник се покриват с въздух[5], който не се снима и по време на погребението”.
Поднасяйки това съкрушително свидетелство, Кураев вече може да отмести темата за Садалски. Последният има много хляб да яде, за да достигне учеността и капацитета на световноизвестния духовник: „Със своите вопли по този повод Садалски свидетелства само за едно: той е толкова нецърковен, че не е бил на погребението на нито един свещеник”!
Свръхцърковният Андрей Кураев пропуска да обясни, защо все пак лицето на покойния Алексий I е било открито по време на панихидата в дома му? Това не нарушава ли „църковната традиция”? Обяснението е на същата страница 1290 от репринтното издание на „Настолната книга на свещенослужителя”. То е в бележка 4 под черта: „В знак на това, че свещеникът е „бил извършител на тайните Божии и особено на св. Тайни на Тялото и Кръвта Христови, неговото лице след смъртта му се покрива с (покровеца) въздух, вдигането на който, според установения обичай, не е прието; но тъй като в църковните правила пряка забрана да се повдига този въздух няма, то строгото изпълнение на указания обичай се нарушава от състрадание към близките, желаещи да хвърлят един последен поглед на скъпите черти на починалия, обикновено въздухът се приповдига от присъстващите свещенослужители; да се отказва в този случай молбата на близките на починалия би било твърде жестоко (Ц. В. 1892, 21; 1897, 28).”
Защо Кураев пропуска това уточнение? Защото целта му е да осмее актьора Садалски, което няма да е трудно за пред православната читателска публика.
След като е сметнал, че си е свършил работата добре, Кураев заключава: „Няма да започна да пиша нравоучения. Просто не трябва да се бъркат две неща: кончината на Предстоятеля на Църквата винаги има политическо ехо. Но не винаги кончината на Патриарха е следствие от провежданата от него политика.”
Добър финал, който заключва темата. Кураев може да е спокоен за бъдещето си, поне до момента, в който не повярва дотолкова в силата на словото си, че разкрие главната тайна на духовния наставник на нине здравствуващия патриарх Кирил, Ленинградския митрополит Никодим Ротов.
След като толкова подробно познава църковно каноничната уредба на Московската Църква, защо въобще не обръща внимание на най-очевидния довод на смущаващите се от кончината на НС Алексий? Въпросът за липсата на официален съдебно-медицински акт, от който да е ясна толкова вълнуващата обществото смърт? Може би Кураев ще извади отнякъде текст за „църковна традиция”, която забранява това? Проблемът е, че няма откъде, но не просто няма такава забрана, ами съществува и нормативна уредба поясняваща нуждата от аутопсия на „мъртвите тела на свещеници, дякони и монаси в случаите, определени от Лекарския Устав[6] (ст. 715 и 1193, от изданието от 1905 г.)”. В този текст, който е прикрепен към цитираната от него „Настолната книга за свещено-служителите”, се казва още, че аутопсията „се допуска на общо основание със съблюдаването на това единствено правило, в случай на насилствена смърт при освидетелстването на телата на свещеници и монаси, да присъства местният благочинен или игуменът на манастира, в зависимост от това, към какво съсловие принадлежи лицето, починало от насилствена смърт (Св. Зак. XVI т., 1 ч., Уст. Угол. суд., 339 ст., изд. 1892 г.; сн. Ук. Св. Син. 16 янв. 1861 г.).”
Какъв е смисълът да се разсъждава за покритото лице на покойния патриарх, след като не е известно, дали му е правена аутопсия и какви са евентуалните резултати от нея. Медицинско заключение така и няма след толкова години.
Станислав Садалски поиска и получи грузински паспорт скоро след началото на словесната престрелка в медиите. Силно впечатление обаче прави интервюто с него от 2013 г. в предаването на украинския журналист Дмитрий Гордон.[7]
Освен омерзението, което изпитва към сегашния патриарх Кирил, Садалски говори за „три дупчици” в тила на починалия Алексий. До момента никой не се е захванал да го опровергава, което също е изпитана стратегия за контрол над общественото мнение от съветските и очевидно от постсъветските времена.
От основния довод на Кураев при оборването на Садалски, според който отношението и на Алексий и на Кирил по въпроса на църковната юрисдикция над Осетия и Абхазия съвпада, можем да останем с впечатлението, че църковната политика на РПЦ и при двамата се движи в една посока, което означава, че те имат еднакво отношение по основните въпроси.
Само че, не е много лесно да се схване връзката на противоречието, която е дълбока и определяща за духовното здраве на една Поместна Православна Църква. Става дума за отношенията на Московската Църква с римо-католиците. Не иска питане колко дълбоки са тези отношения в историята на Руската държава като царство, империя, Съветски съюз и накрая Руска федерация.
До началото на Перестройката римо-католицизмът е подвеждан под общ знаменател с Православието и протестантизма.
Идва Михаил Горбачов като продължение на линията на предшественика си и ментор Андропов и ето, че на 1 декември 1989 г., когато вече в Източна Европа почти едновременно падат сателитните режими, първият съветски ръководител е във Ватикана, в резултат на което е постигнато договаряне за установяване на дипломатически отношения между църквата-държава и Москва. Вече през януари 1992 г. са установени постоянни представителства, които са издигнати в ранг на посолства през 2009 г. след смъртта на НС Алексий II.
От визитата на Горбачов до кончината на Алексий на територията на Съветския съюз и наследилите го държави тече неуморна дейност по разработване на територията опразнена откъм църковност чрез креслив атеизъм в течение на 70 години.
През 1991 г. са създадени две „апостолски администратури за католици по латински обряд”, през 1998 г. още две. През 1991 г. в Москва е открит Колежа по католическа теология „Св. Тома Аквински”. През 1993 г. пак в Москва се открива духовна семинария „Мария – Царица на апостолите”, която впоследствие е преместена в Петербург. Две години по-късно римо-католическите енории в Русия са вече над 200, като служещите в тях са предимно чужденци. Започва неприкритата инвазия на монашески ордени, между които йезуити, доминиканци, францисканци, салезианци и пр. Нарастването на влиянието се усеща на фона на всеобщите стопански и политически проблеми свързани с подялбата на имуществото между републиките, закриването на цели отрасли по причина на отколешното им разпределение на територии, които вече са в различни държави, както и възникването на не толкова познати проблеми с първоначалното натрупване на капитал – организирана престъпност, липса на регулации в много области на икономиката, правото и обществения живот. През 1999 г. условията са назрели да се проведе Конференция на католическите епископи в Русия. Светейшият Алексий през това време е зает с разширяването на влиянието на Православната Църква в обществото чрез строителство на храмове, възстановяване на нови, отваряне на нови духовни училища – семинарии и духовни академии. Сблъсъкът обаче е неминуем. Католицизмът е добил самочувствие и е неотстъпчив. Когато през 2002 г. „апостолските администратури” са преобразувани в епархии, това прелива чашата на търпението. В края на краищата всичко това се случва на духовната територия на Московската Църква! На 19 април с.г. с рейс от Варшава в Москва пристига управляващият католическата епархия „Св. Йосиф” с център сибирския град Иркутск Йежи Мазур. Около 15 часа, московско време, служителите на граничния контрол му изземват паспорта и го принуждават да чака около час. На летището в това време го чака секретаря на Представителството на Ватикана в Руската федерация свещеник Томаш Грис. Грис изразява логичен протест и иска обяснение, след което научава, че Мазур е в списъка на лица, на които се забранява влизането на руска територия. Почти веднага в Генералния секретариат на Ватикана е извикан представителя на Русия Виталий Литвин, който обаче не бил в курса на нещата. С негово съдействие се установява контакт с руското Външно министерство, но резултат от това няма. Многократната виза на Мазур е анулирана, а той е обявен за персона „non grata”. В 21 часа на същия ден Йежи Мазур напуска страната с полет до Варшава. Същото вече се е случило с други трима свещеници на 5 април.[8]
Случилото се показва, че отношението към католическата инвазия в страната е променено с идването на Владимир Путин на власт, но както ще се разбере 14 години по-късно, тази промяна не е окончателна. Изглежда, че някой, достатъчно силен, има власт да промени отношението на Путин, но за това е рано. Сега е време да се покаже воля. Основание да се мисли това дава категоричната позиция на Министерството на външните работи на Русия.
На 30 януари 2004 г. изданието Седмица.ру публикува дописка под заглавие: „Московската патриаршия очаква от Ватикана конкретни решения по проблемите на прозелитизма и експанзията на гръко-католиците”. Публикацията разказва за предстоящото посещение в Москва на едно от главните действащи лица по католизация в диоцеза на РПЦ кардинал Валтер Каспер. Основното, което страните ще обсъждат е прозелитизма, тоест мисионерството сред граждани на Руската федерация, които принадлежат по традиция към православното вероизповедание, но и агресивната експанзия на гръко-католиците, тоест на служещи по източен обряд, но подчиняващи се на папската йерархия християни. Гръко-католиците навлизали на територията на Украйна, Южна Русия и Казахстан там, където никога не са имали последователи, казва за изданието заместник председателя на Отдела за външни връзки на Московската патриаршия протойерей Всеволод Чаплин.
Развитието на отношенията очевидно минава на по-горно ниво по причина на липса на напредък в преговорите. Очевидно е, че римо-католицизмът вижда в разпада на бившия Съветски съюз и проблемите на управлението на получилите се след това държави добра хранителна среда за разпространение на своето влияние. Добра представа за това дава друга дописка пак в Седмица.ру от 2 юни 2006 г. под заглавие: „В Московската патриаршия заявяват, че никакви преговори с Ватикана на тема среща на Алексий ΙΙ и Бенедикт XVI засега не се водят”. Съобщението е в отговор на появило се по-рано същия ден друго съобщение, позоваващо се на изявление на главата на външнополитическото ведомство на Ватикана, в което той изразява надежда за среща в близко бъдеще между двамата йерарси. В съобщението, вече в дух на категорично невъзприемане на католическия прозелитизъм, се обявява от руска страна, че ако противоречията в учението и историята на Православната Църква и Ватикана „вероятно не е възможно да се преодолеят”, то страните са длъжни да регулират „практическите проблеми на прозелитизма и експанзията на гръко-католиците в Украйна”. Споменатият вече Валтер Каспер отговаря, че „прозелитизмът не се явява официална политика на римо-католическата църква”. От отговора трябва да се разбира, че гръко-католиците действат на своя глава в полза на подчиняването на Ватикана на нови територии, в които православното население е мнозинство, но самият Ватикан не носи никаква отговорност за това.
На 3 декември 2007 г., една година преди смъртта на Алексий, известната агенция Интерфакс, възприемана като говорител на държавната линия, публикува дописка под заглавие: „В Московската патриаршия смятат, че статута на католическите епархии в Русия трябва да бъде понижен до нивото на началото на 2000-те години”. От текста става ясно, че РПЦ не си прави никакви илюзии, че ще срещне готовност за отстъпки от страна на Ватикана, която очевидно не възнамерява да се откаже от позициите си в Русия, Украйна и Казахстан. Становището на Московската патриаршия се огласява от Смоленския и Калининградски митрополит Кирил.
Какво се променя след смъртта на патриарх Алексий?
На 3 декември 2009 г. президентът на Руската федерация Дмитрий Медведев, който временно е заменил Путин, докато последният експериментира с поста на премиер, за да се провери, коя форма на управление е по-добра за предстоящите задачи, подписва Указ „За установяване на дипломатически отношения с Ватикана”. Текстът на Указа постановява преобразуването на представителствата в посолства. Президентството на Медведев започва на 7 май 2008 г. и приключва на 7 май 2012 г. През това време Владимир Путин е министър-председател. На 18 юни 2010 г. отново Интерфакс съобщава, че „Посланикът на Ватикана в Руската Федерация призовава католическите свещеници периодично да посещават православните богослужения”. Това сторил архиепископът Антонио Менини в Сочи по време на редовното заседание на Конференцията на католическите епископи на Русия. Генералният секретар на Конференцията, свещеник Игор Ковалевский съобщава за агенция Интерфакс думите на Антонио Менини, според които е налице „подобряване на държавно-църковните отношения след установяването на дипломатически отношения между Русия и Ватикана на ниво посолства”.
Шест години по-късно, през 2016 г. патриарх Кирил Гундяев ще се срещне с папата на летището в Хавана. След срещата двамата, православният патриарх и ересиархът, ще излязат с обща Декларация в името на Отца и Сина и Светия Дух, в текста на която ще се нарекат „братя”. Единствената реакция в Руската Църква ще бъде пресконференция организирана от Митрополита на Черновци в Украйна Лонгин Жар, в която той и духовниците от епархията ще осъдят Декларацията. Лонгин Жар е тровен четири пъти след тази конференция, но и четирите пъти остава жив, макар и с тежки последствия за здравето.[2] https://news.rambler.ua/other/41662098-zachem-seychas-vspominayut-zagadochnuyu-smert-patriarha-aleksiya-ii/
[3] Зачем Садальский "убил" Патриарха Алексия? https://diak-kuraev.livejournal.com/33939.html
[4]
Draper, John William (1875). The History of the Intellectual Development of
Europe . pp. 358 –359.(https://archive.org/detail
s/ahistoryintelle00drapgoog)
(https://archive.org/details/ahistoryintelle00drapgoog/page/n372) ,quoted in
"The events following the Council of Nicaea" . The Formulation
ofthe Trinity. Archived from the original on 5 March 2014. Retrieved 2 May
2012.(https://web.archive.org/web/20140305031404/http://
www.smyrna.org/Books/Formulation_of_the_Trinity/The_Formulation_of_the_Trinity.htm)
(http://www.smyrna.org/Books/Formulation_of_the_Trinity/The_Formula
tion_of_the_Trinity.htm)
[5] Покровец
Въздух - наименование на специална правоъгълна кърпа, с каквато се покриват
Даровете на Светия Престол.
[6] В оригинала
Врачебный Устав.
[7] Станислав Садальский. „В
гостях у Дмитрия Гордона”. 2/2 (2013)
[8] Католический
епископ Ежи Мазур выдворен из России, NEWSru.com
