Учредяването на руска секция на това международно общество изглеждало елемент от ентусиазма на възстановяването с удвоена енергия на много обществени организации. Православното духовенство се включвало в донесената от чужбина инициатива от една страна заради одобрението на фактическия глава на Църквата, императора, от друга именно поради трудността в сложната историческа обстановка да се осмисли и разбере правилно несъответствието между действителните нужди на руския народ и същността на библейското мисионерство. Нивото на грамотност в руското общество по това време по никакъв начин не съответствало на размаха на издателската дейност на Библейското дружество. Това би трябвало да подсказва, че неговите цели не съвпадат с тези на руските духовни училища. Друг е въпросът, че поради структурата на руското общество, по-точно поради съществуването на крепостничеството, фактически по-голямата част от обществото, в Русия по това време не може да се говори за всеобщо ниво на грамотност.
Голицин бил едновременно обер-прокурор на Синода и управляващ Особеното ведомство за чуждестранните вероизповедания. В статия на Михаил Кригер от 2007 г., публикувана на сайта на Православния журнал Благогон под заглавие „В какво е опасността от библейските дружества”, четем: „Тъй като той (Голицин) се отнасял еднакво както към Православната Църква, така и към неправославните „църкви” и изповедания, то скоро това ведомство било преобразувано в ранг на Министерство на духовните дела и народното просвещение. В някакъв момент изглеждало, че мечтата на Петър I за изравняване на Православната Църква с другите вероизповедания под властта на светска колегия е близка до осъществяването си, но в Светия Синод намерили сили да възпрепятстват това.”[2]
Наполеонизмът, който се разбирал едновременно като политическа и военна опасност, но и като проводник на изоставените от френския император революционни идеи, се смятал и за противник и на протестантството и римокатолицизма. Поради тази причина възгледите на Голицин изглеждали приемливи за императора и дворянството. Заедно с това изглеждало напълно логично държавната администрация да обхваща и проблемите на множащите се след Екатерина II протестантски колонии на руска територия. Дали Голицин е възприемал дейността на библейските дружества като стратегия за реформиране на Православието е смело да се твърди, но обвързаността му с масонството прави такова предположение твърде вероятно. „Британското (Библейско) дружество желаело да се утвърди в Русия и да осъществи в нея Реформация – твърди Кригер и се позовава на част от речта на методиста Уотсън, произнесена на годишното събрание на Британското дружество във Франкмасонската зала, както е публикувана в Отчета за 1817 г.: „Само обръщането на целия (руски) народ към Библията може да възстанови гръцката църква и да я изтръгне от състоянието на упадък, в която се намира сега...” Само дето упадъкът на Руската Църква се дължал не на нещо друго, а на разрушителното протестантско влияние на петровата реформаторска политика. Уотсън изразявал увереност, че ако в Западна Европа Реформацията, която донесла на англичаните забележителното им преобразувание, е струвала огромни раздори и бедствия, то в Русия тя, очевидно чрез Библейските дружества, може да се състои и без най-малките сътресения.
Установяването на руска територия на възникналата във Великобритания организация било свързвано с нуждата от „руски превод на Свещеното Писание, която била заявена с опити за превод още в XVII и XVIII век”[3], твърди от своя страна друг съвременен автор, противоположен в оценките си на мнението на Кригер. Става дума за преподавателя от Духовната академия в Петербург Б.А. Тихомиров. Трудно ще се съгласим, че превод на руски език, който по това време няма установена литературна норма, би бил нужен за богослужебни цели в посочения период. Съществуващата по това време църковнославянска форма на старобългарския е обединяващата богослужението на Московската Църква с присъединената на границата на двата века Киевска митрополитска катедра. В такъв случай, щом такива преводи едва ли са необходими за богослужебни цели, то и нуждата от тях не би могла да възникне в руска православна среда. „Църковно книжовният език”, който според научното съобщение от 1848 г. на основателя на руската филологическа наука проф. Осип Бодянский е именно български, почти до съвременността се явява средството за консолидация на населението на Московското руско царство. Речникът на Палас, който описва освен славяно-руски и някакъв паралелно съществуващ в края на XVIII в. „суздалски” език по името на град недалеч от Москва, твърде убедително доказва това. Църквата и нейният център, богослужението, са източника и постоянно действащото средство за езиковата и етническа консолидация на населението превръщащо се в народ.
Цитираният Тихомиров пояснява за този първи „руски превод”, че „това е превода от 1683 г. на Псалтира на разпространения[4] език на своето време”. Опитът за превод бил направен от някой си дяк Аврамий Фирсов при Посолския приказ, който всъщност превеждал не от съществуващото на руска територия богослужебно Свещено Писание, а от полската протестантска Библия от 1663 г.! Преводът до такава степен изкривявал смисъла на текста на Писанието, че естествено не бил одобрен за печат от тогавашния патриарх Йоаким. Следващите известни опити са свързани с протестантски издания, с естествените им канонични разлики в съпоставка с православния текст. Такъв опит да преведе Новия Завет прави лифландският пастор Е. Глюк. За негово нещастие трудът му пропаднал, тъй като по това време се водела руско-шведска война. Петър I, реформаторът, обаче забелязал Глюк, поканил го в Москва и му поръчал да продължи работата си. След смъртта на пастора през 1705 г. текстът и на този превод пропаднал. За първи път превод на текст от Писанието на това, което смятали за руски език, видял бял свят при Екатерина II през 1794 г. Това било „Посланието на св. Ап. Павел до Римляните” с тълкувание на архиепископ Методий Смирнов. Изданието съпоставяло „славянския” текст с „руския”. А.А. Яковлев, обер-прокурор през 1802-1803 г., се заел с проучването на въпроса, доколко руски превод на Писанието е нужен въобще.
„Но да се пристъпи непосредствено към осъществяването на руски превод, какъвто очевидно бил насъщна необходимост за делото на християнското просвещение, се удало едва с откриването в Русия във второто десетилетие на XIX в. на Библейското дружество”, заключава споменатият дългогодишен доцент от Санкт-Петербургската духовна академия Б.А. Тихомиров.
Изразената по такъв начин предпоставка за първите руски преводи на Библията е очевидно манипулативна по няколко причини. На първо място тя поставя църковно-славянския текст на Писанието като неподходящ за „християнското просвещение”, както и да го разбира доцент Тихомиров. Всъщност тъкмо езикът на славянската Библия, който е и езикът на православното богослужение от Балканите до Финландия, е на първо място причината за вероизповедното обединение на разнородното население на това, което днес са европейската част на Русия, Беларус и Украйна. По отношение на собствено руската народност е очевидно, че етнически образуващият фактор е именно този език и именно чрез богослужението. Второ, езиковата консолидация на бъдещото руско население е процес, който започва с Киевското кръщение на Владимир през 988 г., което е повече от осем века преди основаването на Библейското дружество-майка във Великобритания през 1804 г. под името British and Foreign Bible Society. „Главният религиозен мотив, предизвикващ създаването на Британското билейско дружество, пише Тихомиров, била вярата на неговите основатели в Свещеното Писание като действено начало на християнството, в това, че Библията като Слово Божие обладава особено въздействие върху четящите и слушащите.” В това изречение можем също да забележим съзнателна или несъзнателно пренесена манипулация. Протестантската Библия се различава от православната не само с броя на включените в нея книги, но и с редакция на текста на определени места. От друга страна Православието решава естествените проблеми на всеки превод от оригинала не с промяна на текста на Библията, а чрез Свещеното Предание, в което Светите Отци тълкуват свещения текст. Макар в отделни случаи да се зачита в него, както това се случва с Калвин, протестантството, както е известно, не зачита Свещеното Предание.
Тук е уместно да обърнем внимание, че статията на Б.А. Тихомиров е включена в издание на Петербургската духовна академия през 2017 г., една година преди основаването в Петербург на Центъра за руски византинизъм, изразител не на нещо друго, а на една от съвременните руски политически идеологии. Руският византинизъм, панславизмът и евразийството очевидно се разработват с държавни средства и с участието на сериозен научен капацитет като резервни идеологии за канализиране на руското обществено мнение в условията на XXI в. Също така е очевидно, че в разработването на идеологическите платформи на православна основа Петербургската духовна академия заема особено място.
Публикуваният под псевдонима Михаил Кригер критичен текст, за разлика от обобщенията на Б. Тихомиров, хвърля светлина върху проблема с протестантските текстове на Писанието, позовавайки се на открити източници от съвременната църковна публицистика, църковната история и историята на религиите.
Кригер посочва недвусмислен цитат от статия под заглавие „Двуостър меч”[5] на известния в началото на ХХ в. епископ Никон Рождественский: „Работата е в това, че Дружеството си е поставило за задача разпространението изключително на Словото Божие, Свещеното Писание, не допускайки за разпространение чрез своите мрежи каквито и да било, даже и одобрените от Църквата светоотечески тълкувания на Божието Слово.”
Кригер разказва по-нататък предисторията на разликите между православната и протестантската Библия.
Между 274 г. преди Рождество Христово и Първото пришествие на Христа евреите почитали едновременно Превода на гръцки език на Седемдесетте книжници от Соломоновия храм, Септуагинта, и Свещените Книги на еврейски език, който междувременно бил изместен в бита от сродния му арамейски. Двата текста имали еднаква тежест за книжниците и първосвещениците. Между книгите на еврейски език била и книгата на св. Пророк Даниил, която е на арамейски език.От друга страна преводът на Септуагинта бил извършен от евреи-книжници при храма, а не от гърци-езичници, които знаят еврейски. По тази причина в Септуагинта се намират много т.нар. хебраизми, като името на Бог Саваот (Бог на Силите), осанна, алилуя и пр. От трета страна след създаването и разпада на гръко-македонската империя на Александър Македонски и навлизането в епохата на елинизма, евреите в Средиземноморието говорели, четели и пишели предимно на гръцкия общ диалект. Това, което днес наричаме древно еврейски, бил в употреба единствено за богослужебни цели и се знаел само от свещениците, книжниците и учителите.
С Първото пришествие на Христа, когато станало ясно, че спасението е за всички човеци, а еврейският народ е имал изключителната роля да бъде пример за изпадналите в езичество останали народи, проповедта по четирите краища на земята се водела от последователите на Спасителя най-често на гръцки език. Това бил най-разпространения и най-развит език на тяхното време от днешна Марсилия до река Ганг в Индия. По тази причина Ветхият Завет бил познат сред християните най-вече по Септуагинта.
След като по мисълта на садукеите, които държали най-важните длъжности в Санхедрина, църковния съд, Христос бил рапънат, след като възкръснал и се явил на учениците Си, садукейската секта се стараела с всичките си възможности да отклонява колебаещите се във вярата си евреи. Първостепенното им задача била да убеждават съплеменниците си, че им е нужен земен цар, а не Месията Иисус от Назарет. Така се стигнало до трагичното въстание срещу римляните от седемдесетте години на първи век, разрушаването на Йерусалим и най-вече на Храма.
По време на въстанието християните вече имали своето Свещено Предание, на първо място с Правилата на светите апостоли от Апостолския събор от 45 г. сл. Р.Хр.[6] На границата на I и II в. сл. Р.Хр. юдейските учители под влияние на садукеите, се събрали в град Явне, по времето на римляните известен като Ямния. Трябвало да се направи нещо, за да се отклони масата евреи от учението на Разпнатия. Първата им работа била да определят кои от Книгите са канонични и кои не. Така се роявило разминаване между юдейския канон и Септуагинта, пише Кригер. „Следва да се знае, пише той, че библейските дружества предпочитат преди всичко еврейския канон, а не канона на Седемдесетте тълкуватели. Но в Новия Завет Христос Спасителят и апостолите привеждат, макар и без позоваване, думи и образи от отхврълените от юдеите и протестантите книги (от Книга Товит, Иисус син Сирахов, Премъдрост Соломонова, Книга на пророк Варух)”.
Кригер е убеден, че разграничаването на юдейския канон имало за цел точно това – да отдалечи евреите от Септуагинта. Текстът на Превода на Седемдесетте е ясно свидетелство, че Разпънатия по интригите на садукеите Иисус от Назарет е Помазаника, Когото евреите чакат, Той е Христос! Св. Ириней Лионски пише в съчинението си „Против ересите”: „Ако този превод на Писанието (Септуагинта) е бил свършен до слизането на нашия Господ на земята и до появата на християнството, то тези, които искат сега да превеждат иначе, се откриват безсрамни и дръзки, когато ги изобличаваме на основание на същите тези Писания и ги довеждаме до вяра в явяването на Сина Божий”.
Равините утвърдили своя канон на Стария Завет, а техните последователи протестантите, пише Кригер, впоследствие решили да „изправят” и новозаветния канон. Те подложили на съмнение една от каноничните книги в Православната Библия, Посланието на св. Ап. Павел до евреите. Разпъналите Месията, Сина Божий, „били принудени за свое оправдание да изтълкуват лъжливо смисъла на пророчествата за Христа”.
Кригер обръща внимание на една трудно проследима връзка, която напълно естествено предизвиква смущение – за евентуалния масонския произход на протестантството. Причината за смущението е в това, че не малко протестантски автори са убедени противници на масонството, обвинявайки го в манипулация на историческите процеси и прокарване на стратегията за създаване на глобалната държава на антихриста, както това е описано в Откровението на св. Йоан Богослов. Внимателното проучване на възникването на протестантството обаче ни показва основанието за такова подозрение.
„В началото на 1534 г. се случило едно малко известно събитие”, пише Кригер. Става дума за едно събиране в Кьолн на деветнадесет души от всички краища на Западна Европа, които подписали т.нар. Кьолнска харта[7]. Кригер нарича срещата „първи или пореден Конвент на свободните зидари или франкмасони”. Сред тях били исторически фигури свързани с началото на Реформацията: инициаторът за появата на протестантството в Германия Кьолнският архиепископ Гарманус, лидерът на френските хугеноти адмирал де Колини и най-вече близкият сподвижник на Мартин Лютер Филип Шварцердт[8] известен с гръцкия си псевдоним Меланхтон. Последният е смятан за идеологът, повлиял на Лютер за акциите му, направили лютеранството основно направление в континенталната европейска Реформация.
Публикуването на Хартата, отбелязва Кригер, било съпроводено с напълно разбираем скандал, тъй като още по това време много протестантски организации били подозирани във връзки с масонството. „Когато тези подозрения получили документално потвърждение, то свръх очакванията се оказало, че става дума не просто за връзки, но за това, че самата Реформация се явява дело на масонските ръце” – заключава Кригер позовавайки се на архиепископ Никон Рождественский[9], който от своя страна цитира известният изобличител на масонството Сергей Нилус[10].
Архиепископ Никон (Николай Иванович Рождественский, 1851-1919) е богослов, публицист; политически и държавен деятел. Послушник в Новойерусалимския манастир от 1874 г., постриган в монашество през 1880 г. с името Никон в Троице-Сергиевата лавра. От 1879 г. 25 години редактира „Троицки листове”, които до 1917 г. излизат общо в 136 000 000 екз. Йеромонах от 1885 г., служи в московския Донски манастир. Архимандрит от 1892 г. С указ на Николай II от 6 март 1904 г. е определен за викарий на Владимирската епархия като Епископ Муромски. Наречението от страна на Св. Синод е от 11 март с.г. Хиротонисан на 14 март с.г. Поддържа тесни връзки с московските монархисти, осъжда революцията от 1905 г. Участва в откриването на Втория „Всеруски конгрес на руските хора” в Москва на 6 април 1906 г. Пише изобличителни статии против революционерите, „жидовете”, както наричат по традиция руските евреи и „жидовските вестници”. От 31 януари 1907 г. е член на Държавния съвет от страна на Св. Синод. От 1 януари 1908 г. е член на Св. Синод. От 29 май 1912 г. е уволнен по болест от ръководството на Вологдската епархия, но остава член на Синода, а на следващата година е възведен в сан архиепископ.
През май 1913 г. участва в осъждането на руските атонски монаси от духовното движение „имяславци” от скита Свети Андрей. Във връзка с това осъждане е изпратен на Атон с военен кораб по времето на Междусъюзническата балканска война и по негово указание са брутално арестувани няколко десетки руски монаси, които са отведени и въдворени в Русия. След няколко десетилетия скитът е заселен с гръцки монаси.
В края на живота си издава книгата на Сергей Нилус „Близо е, при вратата” (Близ есть, при дверех). Умира на 30 дек. 1918 г. (12 ян. 1919) в Троице-Сергиевата лавра, където е и погребан. Съществува версия, че е нападнат в Лаврата, инквизиран и убит.[11]
Смелото заключение на Кригер за връзка между масонството и протестантството, позоваващо се на архиепископ Никон Рождественский, може да послужи като ключ за разбирането на серия от историографски проблеми, но още в началото прави впечатление неточното цитиране на датата на предполагаемото събиране на предполагаемия конвент – 1534 г. Нека имаме предвид, че неточното или приблизително цитиране е традиция в съвременната руска историческа публицистика и донякъде дори и в съвременната руска историческа наука. Можем да подминем това незначително несъответствие, но пък темата е достатъчно сериозна, за да пропуснем да я разгледаме критично, доколкото това е възможно в открити извори. Друга причина за това усилие е обстоятелството, че от редакцията на цитирания журнал „Благодатный огонь” чрез техния Telegram-канал не ми дадоха възможност да се свържа с автора, подписващ се като „Михаил Кригер”, нито дори да науча истинското му име.[12] Това вероятно се дължи на опасения, че толкова смелият му материал може да предизвика преследване, поради очевидното сближаване на управлението на РПЦ с Руското библейско дружество, макар статията да е излязла още през 2007 г.
Впечатляващо обстоятелство е, че „документалното потвърждение” за състоялата се през 1535 г. предполагаема среща се „открива” за историографията чак през 1816 г. и то от масонски кръгове, които са едновременно с това и протестантски.[13] На това откритие впоследствие са посветени достатъчно голям брой научни изследвания и популярни статии. Подобаващо място Хартата заема и в електронната Масонска енциклопедия[14], което показва значението отдавано на съмнителния за много изследователите документ от страна на самите свободни зидари. Вероятно най-аналитичното, макар и не най-подробно, изследване на въпроса е това на д-р Закари Първис от Единбургската богословска семинария, композирано около въпроса, дали вдъхновителят на Лютер, споменатият в списъка на присъстващите на конвента в Кьолн Меланхтон, е бил масон. Това е изведено в заглавието на работата на Първис: „Когато Меланхтон става масон: Така наречената Кьолнска Харта от 1535 г. и нейните дълги последици”.[15]
Документът, наречен Кьолнска Харта, бил изпратен в годината на „откриването” си до „великия майстор на Нидерландия” принц Фредерик от Ротердам с придружаващо писмо подписано от жена с инициали Н. К., родена в Т. В писмото се обяснява, че Хартата, заедно с други документи, които принадлежали на ложата „Фредерик Вреденхол” в Хага от 1637-38 г., били „част от наследството на г-н ван Тейлинген”. Две години по-късно, през 1818 г., получателят принц Фредерик копирал документа написан на пергамент с масонски квадратен шифрован шрифт, под който стоят два реда подписи в курсив, а между тях и подписът на Меланхтон. Разшифрован текстът на латински език се разпространявал из нидерландските ложи заедно с превода на холандски.
По-късно текстът е отпечатан в единадесетото издание на „Общ наръчник на масонството”. Съдържанието му обявява, че това е изявление на избрани майстори от „почитаемото братство на Свети Йоан”, които са делегати на ложи от Лондон, Единбург, Виена, Амстердам, Париж, Лион, Франкфурт, Хамбург, Антверпен, Ротердам, Мадрид, Венеция, Гент, Кьонисберг, Брюксел, Данциг, Миделбург, Бремен и Кьолн. Очевидната цел на това изявление е да убеди получателите му, че Обществото на liberoram caementariorum (свободните зидари) не води началото си от Ордена на тамплиерите, нито от някакъв друг рицарски орден, а още от времето на църковните разколи в древността. Споменават се степените на йерархията на това Общество – майстори, които се делят на electi (избрани) и summi electi (високоизбрани), сътрудници, наричани още калфи или collaborates и накрая discipuli, тоест ученици или чираци. От обясненията за „устава” на тази организация трябва да се разбере, че всички други масонски ортанизации, които имат повече или различни степени, нямат връзка с Ордена на Свети Йоан. Това подсказва целите на разпространението на документа – да консолидира различните видове масонски йерархии, които са творчески разновидности, породени от гордостта, самомнението, местната неправославна християнска, езическа или открито антихристианска традиция.
Вероятната причина 1816 да е годината на появата на Хартата са настроенията в европейските национални общества свързани с участието на отделни масони и ложи в непосредствените исторически събития – Френската революция и наполеоновата експанзия. Показателно е обаче обстоятелството, че чрез присвояването на името на св. Йоан Кръстител и Предтеча Господен митичната организация, провела тайното събрание в Кьолн, се представя за произхождаща от християнската древност и дори от самите корени на християнството. Исторически факт е, на което ще се спрем по-нататък, че в началото на проникването на масонството от Англия във Франция, то се представя за някакво по-истинско християнство. Основание за това дават религиозните войни във Франция и цяла Западна Европа, които са част от общата криза на оплетената в ереси религиозност. В резултат в навечерието на френската революция във всички френски ложи има католически духовници, а в някои духовенството стига до 30% от членовете. После идват откритото богоборчество и гилотината, а в дехристианизацията най-активно участие взима именно оцелялата част от масонизираното духовенство.
Появата на Хартата има и друга задача. С нея се прави опит да се прокара централизация на съществуващите ложи чрез въвеждане на уж съществувалата от древност длъжност на глава на ордена, summus magister или „патриарх”.
Д-р Първис, който очевидно смята документа за фалшификат, изследва добросъвестно мненията на други учени, в честността на които няма съмнения. На първо чясто той споменава няколко подобни на тази „стара песен на нов глас”[16]. Тя обаче заема мястото на „връх на прошарен, сложен корпус от литература от фалшификати, подмени и измислени традиции, включващи някои аспекти от църковната история”. В галерията на този корпус важно място заема мнимата кореспонденция между римския философ Сенека и св. Ап. Павел. Към такава евентуална сбирка се отнася и т.нар. „дарение на Константин”, според което св. Цар Константин от благодарност към св. Папа Силвестър I (на папския престол между 314-335) за това, че с молитвите си го излекувал от проказа, уж му предал с въпросния фалшификат политическата власт над цялата Западна Римска империя в противоречие с реалната роля на сената, който е инстанцията делегираща властта на императорите. В тази група артефакти е и свидетелството за някакъв таен нидерландски „първоначален синод” от т.нар. Везелски манастир.[17] Към колекцията може да се причисли и т.нар. „ръкопис на Лиланд” по името на известния английски антиквар Джон Лиланд (починал 1552), който уж го открил докато бил на служба при крал Хенри VIII. Ръкописът на Лиланд бил публикуван в септемврийския брой на лондонското списание Gentleman’s Magazine през 1753 г. Там се твърди, че някой си Лок (вероятно философът Джон Лок) открил във вътрешните кътчета на Бодлианската библиотека в Оксфорд сведения, позволяващи да се смята, че масонството произлиза от ... Питагор.
Споровете около подписа на Меланхтон под Кьолнската Харта обаче се отнасят към реалността на XIX в., при това документът се представя за автентичен от самите масони.
Д-р Първис изброява възраженията на сериозни учени, които съпоставят историческата обстановка, възстановяват живота на и без това подробно изучавания Меланхтон и възразяват, че той е нямало как да отиде в Кьолн, защото там е бил заплашен от арест и репресии. По същия начин се съпоставят автентични подписи на реформатора от различни периоди на неговия живот, за да се стигне до извода, че е твърде малко вероятно заврънтулките под Хартата да са от неговата ръка.
На това може да се възрази, че след като срещата е била тайна, то и пристигането би могло с целия си риск да е станало в пълна тайна, а също и щом ръкописът е шифриран, то и подписите вероятно са шифрови индикации, достъпни за разбиране само от посветени. Нещо подобно можем да се види в изследванията на масонска и розенкройцерска кореспонденция, за което ще стане дума на друго място в тази книга.
Дискусията обаче е излишна, тъй като по-важното за нас е, че масонството твърде упорито е работило да докаже, че произходът му е древен и че е родителят на протестантството, следователно то е в дълг пред него. В крайна сметка не един и двама от известите протестанти, които се опитват да докажат автентичността на Кьолнската Харта, са масони и то на горните нива на йерархията.
В този смисъл авторът от „Благодатны огонь” Михаил Кригер е прав, въпреки, че се предоверява на оспорвания архиепископ Никон Рожедственский и неговия съмишленик Сергей Нилус.
Във всеки случай установяването на Руското Библейско дружество е в очевидна връзка, както с протестантството, така и с масонството. Практическата работа на Руското Библейско дружество, печатница, организация на преводите и разпространението на отпечатаните Библии, се ръководели, пише Кригер, от агентите на Британското библейско дружество, пасторите Пинкертън, Патерсън и Хендерсън, които се координирали от Лондон, а тамошното дружество се ръководело от масона лорд Теймът. От Лондон ежегодно пристигали пари, препоръки, мистична и масонска литература, добавя Кригер.
От казаното дотук можем да заключим, че появата на Библейското дружество на територията на Руската империя по времето на управлението на Александър I е масонска акция. Защо масонска, а не протестантска? Тъй като очевидно не протестантството манипулира масонството, а обратното.
Реформаторите от бреговете на Темза, пише Кригер, пристъпили към работата с подобаващо внимание, което се дължало на очаквана реакция на „гръцката църква”. Агентите на британското Библейско общество, пасторите Пинкертън и Патерсън, се постарали първо да се укрепят в покрайнините на империята. Руското законодателство, което обръщало внимание на неправославните и нехристиянските вероизповедания в имперската епоха, давало предимства на гражданите и общностите, които се включвали по-късно в държавата в следствие на войни и дипломация. Едно от тези предимства било възможността свободно да изповядват вярата си, да строят култови сгради, а издръжката на техните духовници била грижа на хазната. Британските агенти открили филиали на Британското библейско дружество през 1805 г. на Кавказ, през 1812 г. и във Финландия. Това било възможно, защото имали съдействието на княз Голицин, който проявявал „съчувствие” към първоначално обявената грижа за протестантите в Русия.
Известният руски генерал-лейтенант, професор и военен писател Модест Иванович Богданович (1805-1882) отбелязва, че министърът на народното просвещение и духовните дела Голицин „взимал живо участие в преуспяването на Руското библейски дружество”. Ентусиазираното отпечатване и разпространение с държавни пари на Библии на говорим руски език и на езиците на руските малцинства не било съобразено с извънредно ниското ниво на грамотност сред населението. Средствата, които се харчели по мащабните проекти на Дружеството или поне част от тях, биха могли да се използват с по-голям успех за строителство и издръжка на руски училища, от каквито имало крайна нужда. „Княз Голицин, пише Богданович, отличаващ се с високи качества на ума и сърцето, но без да ги развие чрез самообразование, бил искрено набожен, не по сметка, като мнозина други, спекулиращи с религиозното настроение на император Александър. Заемайки длъжност, изискваща основно познаване на догматите на различните вероизповедания, Голицин мислел да компенсира липсата на тези положителни сведения с търпимост, достигаща до равнодушие и дори се превърнал, ако можем да се изразим така, в космополит в религията.”
Скоро след успешното начало в покранините на империята Пинкертън и Патерсън се установили в столицата, съставили проект за устав на руско дружество, а Голицин го прокарал през декември 1812 г. пред ангажирания с последствията от наполеоновото нахлуване Александър. Указът на императора учредявал Руското дружество като отделение на Британското и Чуждестранно библейско дружество с предмет на дейност превод и разпространение на Библията само сред друговерското население на Русия. За президент бил избран княз Голицин, по това време вече масон. Вице-президенти били масоните граф Кочубей, министър на вътрешните работи, Кошелев, член на държавния съвет и Сперанский.
Уместно е да посочим, че Великобритания е съюзник на Русия в наполеоновите войни и това вероятно е повлияло за положителния прием на британските библейски мисионери. Скоро станало ясно, че цената на съюзничеството е твърде висока.
Голицин, Сперанский и Кочубей били по това време във вътрешния кръг от съветници на Александър и упражнявали неизчислимо влияние върху политическите решения на императора. Сред останалите членове на комитета, управляващ Руското библейско дружество влезли също така значително число известни масони, пише Кригер: граф К.А. Ливен, барон Б.И. Фитинхоф, К.И. Габлиц, Н.И. Фус и издателят на „Сионский вестник” А.Ф. Лабзин. За 14 години мрежата на това извънцърковно дружество се разпростряла от Балтика до Охотско море в крайния изток на империята.
Измежду въвлечените в дейността на организацията имало православни митрополити, католически абати, униати, баптисти-евангелисти, лютерански пастори. Включените в тази група митрополити Михаил Десницкий и Серафим Глаголевский „придавали нравствен авторитет на това неправославно предприятие”, което имало покровителството на главата на Църквата в лицето на императора. След време и двамата направили много за пресичане на дейността на духовните интервенти, но повсеместно в страната участие в работата на Дружеството взимали достатъчно голям брой православни духовници, чрез които издаваната литература достигала до духовните учебни заведения. Между тях бил и тогава младият архимандрит Филарет Дроздов, ректор на Санкт-Петербургската духовна академия, впоследствие Московски митрополит.
Б. Тихомиров отбелязва, че една от първите акции на Руското библейско дружество било „участието в разпространението на славянската Библия”. Несъмнено това е допринесло за укрепване на доверието в дейността на организацията на руска територия. Начинанието предвиждало изкупуване на предишни издания, дело на Светия Синод, което естествено вкарвало пари в хазната. В други исторически обстоятелства подобна добронамереност би била заподозряна като скрита форма на корупция. Тук обаче обявяваната цел на изкупуването била „последваща разпродажба срещу минимално заплащане или безплатно раздаване на бедните”. Остава въпросът, как властта позволява определени членове на обществото да се квалифицират като бедни, още повече в условията на законодателно крепостничество?
През 1814 г. в хода на следващите войни с Наполеон „било взето решение за печатане на славянската Библия в печатниците на Руското библейско дружество”. За десет години, пише доцентът, Дружеството отпечатало петнадесет издания на „пълната славянска Библия”, а уточнението, че не става дума за редактиран текст означава, че Тихомиров е наясно с протестантските версии на всички останали разпространявани в Русия Библии. Общият тираж на тези издания бил 118 000 екземпляра. Отделни издания на „славянския Нов Завет” били отпечатани в тираж 140 000 екземпляра. Цялата работа по славянските издания била за сметка на „доброволни пожертвувания” – интересна разграничителна вметка, която подсказва, че някаква част от дейността на Дружество все пак се финансира за сметка на държавния бюджет. „Фактически, тържествено обявява Б. Тихомиров, в компетенцията на РБД се съсредоточила цялата дейност по издаването на Свещеното Писание в пределите на Руската империя.”[18]
Другият цитиран по-горе доцент от Руския държавен педагогически университет доктора на историческите науки Юрий Кондаков обяснява как и защо цялата тази дейност е убягнала от вниманието на Александър I: „След войната от 1812 г. Александър I не отделял много време на събитията от вътрешно политическия живот в Русия. Той бил загрижен за преустройството на Европа.”[19] Това било началото на „Епохата на конгресите”, тоест на упоритите надхитрявания между великите сили, които ще оставят дълбоки следи в бъдещата история не само на Европа.
Александър очевидно нямал подготовка да види, че дейността на Библейските дружества е едновременно част от голямата политика и от нейния грижливо скрит втори план, който води до неочаквани обрати в поведението на съюзниците. Ето, че в хода на тези движения през 1814 г. императорът се срещнал в Лондон, пише Кондаков, с лидерите на Библейското дружество.
Предстояли и други интересни срещи, чиято цел била да се въздейства на мистичната нагласа на руския император. Преподавателите по Закон Божий на руските престолонаследници били хора с призванието, но служели в условията на осакатена църковност, резултат от липсата на патриаршеска институция и на нормална пастирска йерархия от архиереи. Изглежда, че бил направен опит за въздействие подобно на това, жертва на което станал в младостта си бащата на Александър Павел Петрович.
Една фрейлина, както се назовават придворните дами в свитата на императрицата, по име А.С. Стурдза, успяла през 1815 г. да уреди среща между императора и известния немски мистик Юнг Щилинг (1740-1817). Срещата била възможно, тъй като императрицата съпровождала съпруга си по време на неговия поход в пределите на Западна Европа. Щилинг, роден като Йохан Хенрих, бил безспорен авторитет за руските мистици от началото на XIX в. със своите „пророчества”. Той починал дълбоко убеден, че е... Христос.[20] Скромен в съответствие с произхода си, той се запознал с Гьоте, учил медицина, постигнал успехи с една рецепта за болести по очите, дадена му от католически свещеник, запознал се с философията на Кант, макар да не я приел напълно, и в края на живота си достигнал до професорска катедра. По същото време Александър се запознал и с вдовицата на руския дипломат барон Крюденер, която в Лозана била известна с лекото си поведение и с няколкото си издадени романа, но която изведнъж започнала да изпада в мистични състояния и да пророкува „велики събития и преврати през 1816 г.”. Не ще съмнение, че необяснимата гибел на Великата армия на Наполеон въздействала силно върху руския император и това ще да е предизвиквало нездравословния интерес към болната мистика на Юнг Щилинг и г-жа Крюденер. Във втория случай обаче може да се открие и участието на Галицин, на когото вдовицата писала през октомври 1814 г. за силното си желание да се срещне лично с императора притежаващ „толкова велики и дълбоки душевни качества”. Крюденер е представена на Александър на 4 юли 1815 г. Още в началото на срещата вдовицата приветствала императора като „ангел, избран за изпълнение на земята на волята на Всевишния”! Кондаков отбелязва, че „идеите на госпожата съвпаднали с религиозните възгледи на императора”, поради което тя била поканена в Париж, където често беседвал с нея и се съветвал за „неясните места в мистичната литература”.
Интересен епизод от дейността на Руското библейско дружество засяга и българската история[21] и показва мащаба на стратегическите задачи на паякообразната структура. Става дума за протестантски преводи на Библията на влашки и български език. „Българската версия” на Евангелието по Матея, както пише на страницата с дописка за българския превод на Manual of Biblical Bibliography, е отпечатана в Петербург през 1823 г. Преводът е осъществен от или със съдействието на митрополит Теодосий Бистрицкий в Букурещ, ангажиран и с влашкия превод.[22]
Във Влашкото княжество официалният език на администрацията и този в богослужението е българският до XIX в., което е било ясно за пастор Пинкертон и сътрудниците му. Споменатият “Наръчник за библейска библиография” от 1839 г., който подробно изброява извършеното от отделните клонове на Библейското дружество, отбелязва, че през 1819 г. в Петербург е отпечатан Нов Завет на „влашки език”, който според съставителите се говори от два милиона души.[23]
Сведения за броя на говорещите един или друг език се среща рядко в Наръчника. Споменат тук броят на говорещите влашки по-скоро трябва да обясни на ползващите Наръчника защо се налага такъв превод, след като съществуват употребяеми преводи на официалния български език на администрацията и друг паралелен на гръцки. Съществуването на Библия на тези езици опровергава заявената цел на Британското библейско общество да разпространява Свещеното Писание на езиците на народите, които не го познават. Наръчникът с добросъвестност на разузнавателен доклад отбелязва, че на територията на княжеството дотогава са били известни и използвани за богослужебни цели Библии на гръцки и „славянски” език. В края на съобщението се споменава, че последният превод от 1838 г., година преди да се публикува Наръчникът, бил поръчан от „главата на Гръцката Църква на Влахия, по желание на епископите на Влахия и със санкцията на губернатора на тази провинция”. В същата бележка се споменава, че „преди 1648 г. никакви части от Писанието не са съществували на влашки език”, което означава, че каквито и да било записи и документи на този праобраз на румънския език не са съществували. През тази година влашки текст на Новия Завет бил отпечатан в Белград, който по това време е на територията на Османската империя. Впоследствие са отпечатани четири издания: в Букурещ през 1668 и 1714 г., в Трансилвания през 1795 г. и накрая превода на митрополит Теодосий (който е ангажиран от британските библеисти и за българския превод!) в Петербург през 1819 г.
Прави впечатление, че по отношение на влашкия превод се следва същата логика да се върви пробно от периферията към центъра по предварителен план – след белградското издание от 1648 г. се стига до Трансилвания и Букурещ десетилетия по-късно. За това време местните мисионерски структури добиват обратна информация за приема на изданията си и за езковата им актуалност. Завършващото серията издание е това от Петербург от 1819 г., с което вече се заявява етногенезиса на бъдещите румънци като естествен процес. Заедно с това обаче в паметта на руската дипломация се внася незабележимо нов фактор в политиката на север от Дунав. Александър Андреевич Безбородко, авторът на концепцията за държавата Дакия, е покойник от 1799 г., проектът му лежи в архива на външното ведомство, което все още трудно преосмисля приоритетите си.
Със следващия влашки превод от 1838 „по желание на йерархията на Гръцката Църква” се постига разграничението на Фенер от руския Гръцки проект, под влияние на който са закрити славянските балкански Църкви. Етнокултурният и етнорелигиозен коридор от Петербург до Цариград е прекъснат, което ще се установи окончателно с признаването на „Румънската Църква” от Цариград през 1886 г. Междувременно Гърция е освободена политически и с помощта на Великобритания е независима държава от 1832 г., за да се осуети домогването по суша до британска Индия на всеки, който отново пожелае това.
Библейският наръчник от 1839 г. дава и друго важно сведение в логическата верига на британската стратегия. През 1820 г. „под патронажа на Британското и Чуждестранно Библейско общество” е издаден Нов Завет на албански език.[24] Албанците дотогава са почти напълно неизвестни за Запада. Според Наръчника те са „смел народ обитаващ страните известни от древността под името Илирия и Епир” и представляват всъщност „няколко племена”, част от които са разпръсналти из Македония и Пелопонес. С английска акуратност се отбелязва, че „албански диалект никога не е довеждан до стандарт”, тоест няма езикова норма. Комитетът на Йонийското библейско общество се нагърбва да свърши тази работа и отпечатва през 1827 г. двуезичен Нов завет на гръцки и „друга версия на албанския” под редакцията на архиепископа на Евбея Григорий. На титулната страница на това издание е предложена „албанска азбука”.
Този опит за създаване на основа за конструиране на бъдещата албанска нация успешно вбива клин между православните държави на Западните Балкани, което до голяма степен определя съвременната балканска политика.
През 2008 г. българката Теодора Толева (1968-2011) защитава в Университета на Барселона дисертация на тема „Влиянието на Австро-Унгария за създаването на албанската нация 1896-1908”. В предговора на академик проф. Георги Марков чисто и просто се казва, че „на Балканите поне четири нации са политически – албанската, турската, македонската и босненската”.[25] Уговорката „поне” ни дава възможност да прибавим и румънската. Под политическа нация се разбира нация, която не възниква по естествен път под действието на демографски, исторически, икономически и пр. фактори.
От прецизната работа на Толева, основана на уникални проучвания в Хабсбургския архив във Виена, разбираме, че заключителната работа по създаването на албанската нация е дело на Австро-Унгария като част от стратегия аналогична на тази на Библейските общества – да се създаде пречка за етническа и религиозна консолидация на православните славянски народи, от която да се възползва Руската империя. Общото между австро-унгарската политика и стратегията на Библейското общество, доколкото можем да се съгласим с Михаил Крекер, е масонството като генератор на политически идеи и инструмент за тяхното осъществяване. Основание за такова убеждение намираме в статия на унгарката Зофия Туроши, цитирана и другаде в този труд.[26] Масонството било забранено в Австрия при създаването на дуалистичната монархия през 1867 г., но било разрешено в Унгария. Туроши задава риторичния въпрос, „дали унгарските масони не трябва да бъдат смятани за „Строители на Хабсругската империя”? Унгарските масони „действали едновременно като национални и имперски участници и са го правили независимо от Виена”.
В момента, в който Виена решава да приведе в действие новия план за Албания, пише Толева, съществуват около двадесет начина за транскрибиране на различните албански диалекти. Трите основни измежду тях използват арабски писмени знаци, гръцки или латински букви. Всеки от тези азбучни варианти имал своя особена система за изписване на специфичните фонеми в конкретния диалект. Тези знаци не се срещали в никая друга азбука. Всяка от тези системи имала подкрепата на обособена част от населението. Начинът на действие на унгарските масони се оказал значително по-гъвкав от този на библеистите. Те започнали да финансират списание в достатъчно голям тираж и с отлично качество разпространявано тихомълком из Османската империя. Изданието се съпровождало от паралелни образователни и издателски инициативи – календари, учебници и пр. След като пътят бил проправен, австро-унгарските масони, формално католици, се обърнали към абата на „най-влиятелната католическа общност”, чрез която е изработен политически план за създаване на „Северно албанско княжество”. Южните албанци са тези, които се намират в сегашното гръцко землище и са православни християни.
И така, „българската версия” на Евангелието по Матея, спомената на страница 104 на Наръчника, е отпечатана в Петербург през 1823 г. Преводът е осъществен от митрополит Теодосий Бистрицкий в Букурещ[27], за когото четем, че е ангажиран и с влашкия превод. Съществували съмнения в компетентността на превода, затова следващото издание от 1838 г. е отпечатано в Смирна, Османската империя, под контрола и организацията на тамошния „акредитиран агент на Британското и чуждестранно библейско общество за Турската империя” г-н Б. Баркър.
В бележката за българските издания се споменава и сръбско издание, което било дело на Руското библейско общество в 1825 г.
Вече знаем, че идеята за създаването на държава Дакия на територията на Влашко и Молдова се разработва през 1783 г. в секретарията на Екатерина II от нейния довереник Александър Андреевич Безбородко. Концепцията предвижда тази буферна държава да е под руски контрол с православен владетел. Владетелят е фаворитът на Екатерина княз Потьомкин, който влиза в ролята си на такъв, макар и не международно признат, но за нещастие умира в Яш през 1793 г. Трескавата инициативност на британските библейски мисионери по логиката на тези интереси повече прилича на предварително залагане на бъдещи проблеми за Русия в случай, че тя се опита да управлява буферната администрация. Това отчетливо се прояснява през 1853 г., когато Великобритания, Франция и Сардинското кралство в съюз с Османската империя влизат в Кримската война. През тази година Русия напуска територията на бъдещата Румъния и не успява да се върне там. Австрия, на чиято подкрепа Петербург разчита, за пореден път предава съюзника си, който я е подпомогнал при потушаването на Унгарското въстание от 1848 г.
След заточаването на Наполеон на остров Света Елена, откъдето вече не било така лесно да избяга, между съюзниците в борбата с него започнала нова фаза в отношенията. На 3 януари 1815 г. във Виена между Австрия, Великобритания и реставрираната монархическа Франция бил сключен „Секретен трактат за отбранителен съюз” против Русия и Прусия. Дипломатическият отговор на Александър бил опита за създаването на Свещения съюз на християнските свръхсили, които обаче представлявали и трите основни християнски конфесии – Православието, римо-католицизма и лютеранското протестантство. В наивността си руският император си представял, че обладаващите според тяхното виждане искрена християнска вяра католици, англикани и лютерани, ще се трогнат от идеята за духовен съюз, с което ще пресекат бъдещи опити за разпространение на безбожието, потопило Европа в кръв в последните три десетилетия.
На фона на тези усилия в католическите страни на Западна Европа започнал процес на конфронтация на структурите подчинени на Ватикана и Библейските дружества, дейността на които била оценена като последователна британска инвазия. Библейските дружества в католическите страни били подложени на гонение, което започнало с папска була от 1816 г. забраняваща на католици да участват в дейността им. В германските католически страни, каквато е Бавария, били предприети „полицейски мерки към техните членове”.[28] Разпространяваните в католическите страни Библии на Дружествата били изземвани и изгаряни. Много от активните им членове се принуждавали да бягат или направо били екстрадирани. Русия се превърнала в убежище за „елементите, опозиционни на Рим” и в съответствие с това в база за ответни действия.
Издаван във Ваймар вестник отбелязва: „Недоволството на немското духовенство от римското правителство нараства все повече, и в много части на Южна Германия е стигнало дотам, че заплашва напълно да унищожи влиянието на това правителство в немските църковни дела.” Авторът на цитираната дописка твърди, че на някои места че чували предложения за присъединяване към Православната Църква[29], а нужните за това епископи, които Рим отказва да предостави, предлагали да бъдат ръкополагани от „Петербургския патриарх”.
Тези настроения показват освен всичко друго и следвоенния хаос в разбиранията за истинно християнство. В цитирано от Кондаков писмо на някой си Дейвид Остин от „град Норвил, САЩ” до император Александър I се казва ни повече, ни по-малко: „Възведи там (в Рим) на престола (на папата) мъж по твоето сърце и в твоя дух, такъв, който да се бои от Бога небесен и да владичества по Неговите правдиви и всехвални съдби! Ако княз Голицин е благоугоден за Ваша милост, то не се бавете да го поставите на престола в Италия!” Очевидно е, че авторитетът на руския император е изключителен след разгрома на Наполеон, но също така е очевидно, че за някои протестанти Православието е все пак, дори и смътно, норма за Църква. Не след дълго ще стане ясно, че това е отчетено в родината на масонството и мерките ще последват.
Реакцията на римокатолицизма срещу масираното издаване на Библията на местни езици може да бъде разбрана като се има предвид, че подготвяните издания били по протестантските варианти. Те се различавали по същия начин от латинския превод Вулгата[30], както и от православната Библия.
Руското библейско дружество по това време вече работи за прокарване на идеята за превод на руски разговорен език и е облагодетелствано от римокатолическата реакция и неспособността на Голицин да се ориентира правилно в свързаните с това борби. В същото време политическият съюз с протестантска Прусия е факт. Кондаков смята, че проектът на Дружеството да се заеме с превод на Писанието на руски и на полски език е ускорил католическата съпротива. Първоначално, пише той, оргнизаторите се захванали да превеждат на разговорен руски. Така Голицин си представял, че ще направи Свещените Книги достъпни за всички, а от продажбата на изданието смятал, че ще покрие похарчените за това държавни средства. Протестантските ръководители на организацията обаче не бързали. Вероятно са се сблъскали с проблема за липсата на литературна норма, която да обхване църковнославянските изрази и термини.
През 1815 г. след като Александър I се връща в Петербург, Голицин му предтавя екземплярите на Библията преведени на различни езици. Императорът намерил резултата за удовлетворителен и разпоредил Светият Синод да направи сметка за разходите за превод на „природния език”. Голицин запознал подведомствената му структура с мнението на фактическия глава на Църквата на 28 февруари 1816 г., и на 11 март с.г. получил мнението на духовенството, което било веднага доложено на монарха. То се състояло в препоръка работата да се възложи на Комисията за духовните училища и Петербургската духовна академия, което означавало на ректора на Академията архимандрит Филарет. Пет дни по-късно били съставени правила, по които да се ръководят преводачите: 1) текстът за превода да се раздели на няколко лица по усмотрение на архимандрит Филарет; 2) първите Книги да се дадат на лицата, които са в състояние най-бързо да превеждат; 3) преведените Книги да се четат от сътрудници, колкото се съберат, както за усъвършенстване на превода, така и за забележки по някои думи и изрази; 4) подготвените по такъв начин книги да се предадат за окончателен преглед на Библейското дружество.
Както се вижда от формулирането на тези правила, пише Кондаков, преводът се извършвал по спешност, което няма как да не се отрази на качеството му.
Преводът на Евангелията бил разпределен между свещеник Г.П. Павский, който се заел с Евангелието по Матея, архимандрит Поликарп с Евангелие по Марко, архимандрит Мойсей с Евангелието по Лука и ректорът архимандрит Филарет с Евангелието по Йоана. След превеждането на отделните текстове, те се преглеждали в академията и след това се внасяли в „особен комитет” при Библейското дружество, в който по замисъл трябвало да влизат само духовни лица, но в действителност там присъствали Голицин и А.Ф. Лабзин.
Около 1822 г. били преведени Новият Завет и Псалтирът. Ветхият Завет бил рапределен за превод между трите духовни академии – Петербургската, Московската и Киевската. Преводачите били преподаватели по библейски еврейски език.
Резултатът бил разочароващ. Не кой да е, а самият Михаил Сперанский в писмо до дъщеря си споделил: „Днес, по време на моето обичайно четене ми хрумна вместо на гръцки, да прочета Евангелието на новия руски превод. Каква разлика, каква слабост в сравнение със славянския! Може би и тук действа навикът, но ми се струва, че всичко не е така и не е на мястото си, макар че вътрешно съм убеден, че това е едно и също. Няма я нито тази сила нито тази наслада. Въобще аз никога не бих одобрил това обновяване. Знам, че е направено с най-добри намерения. Може би за тези, които не са привикнали със славянския език, това е услуга. Но защо пък да не ги оставят да привикнат? Струва си труда.”[31]
Кондаков подчертава, че това е мнение на съвременник, който не може да бъде обвинен в консерватизъм. Въпреки риторичната защита на превода от страна на архимандрит Филарет, основаващ се на историческата замяна на еврейския с гръцки, впоследствие с латински и славянски, Кондаков посочва железния и неоспорим довод, че „славянският текст е бил състаен от светите Кирил и Методий по вдъхновение свише, новият превод ръководели лидерите на Библейското дружество, а да се признае техният превод за православното духовенство било същото като да се признае равнозначност на християнските църкви”! Много представители на православното духовенство приветствали руския превод на Писанието, но съществувала и немалка група, която мълчаливо не го приемала, както и духовници, които активно се противопоставяли на нововъведенията. Най-активният опозиционер срещу дейността на Библейското дружество, който е и критик на масонството от този исторически период в Русия е несъмнено архимандрит Фотий Спаски, на когото Юрий Кондаков е посветил не по-малко аргументирана статия.[32]
Документите, които лежали в основата на автобиографията на архимандрит Фотий, когото и приживе и след това критикували, обхващали цели четири тома само за периода 1824-1832 г. и са налични в Руския държавен исторически архив за всеки, който се интересува от съдбата на духовника. Изобличението на масонството в тези документи било на втори план. Основните критики били насочени срещу Библейското общество и неговата издателска дейност, но в контекста на съществуването на световен масонски заговор. Този вид изобличения не били новост за Русия. Първите „доноси” за дейността на масонските ложи, пише Кондратов, пристигали в администрацията на имперското управление още по времето на Елисавета. Липсата на категорична реакция може, според нас, да се обясни с това, че и тогава не малко от по-късно издигнатите на важни постове аристократи са масони.
Едновременно с изобличенията на местна почва в Русия трябва да са се появявали и антимасонски произведения създадени в Западна Европа още преди легализацията на първата Велика ложа на Англия през 1717 г. Някой си доктор по право Роберт Плот, посочва Кондратов цитирайки съвременния изследовател Кузмишин[33], публикувал през 1686 г. антимасонска статия в „Естествена история на Стафордшир”, а през 1698 г. „пастор Уинтър за първи път обвинил масоните за това, че на техните събрания за съвместна молитва се събират представители на различни християнски конфесии”. През 1724 г. пък било публикувано първото „масонско изобличение” от масон, който разочарован напуснал ложата си.
До Френската революция на изобличенията на масонството се е гледало с пренебрежение, но след потоците кръв и откритото богоборчество вече се заговорило за световен масонски заговор. Това обаче не било последвано от преследване на явлението, въпреки нееднократните опити в отделни държави в отделни исторически периоди, и не довело до отстлабване или поне ограничаване на проникването му във всички посоки на географската карта. Тъкмо напротив, масонството се приспособявало в името на разкритата му цел, унищожение или подмяна на монархията и християнството с техни двойници. Заключителен етап от тази успешна мимикрия била подмяната на монархическите дворове с парадинастии и проникването във върховете на църковните администрации, за да се изпълнят новозаветните пророчества.
Руската православна опозиция, пише Кондратов, обявявала точно така целта на своите изобличения – защита на чистотата на Православието и на монархичната държава. Това ръководело и енергичната полемика на архимандрит Фотий, който „винаги се покорявал на волята на своя архиерей”, въпреки че Петербургският митрополит Серафим Глаголевский бил възпитаник на розенкройцерското „Дружествено учено общество”. На владика Серафим били неприятни всякакви споменавания за масонското движение в Русия през XVIII в. и най-вече масонската принадлежност на неговия приятел от училище и предшественик на Петербургската катедра Митрополит Михаил. Това правело Фотий много внимателен в борбата си, която не можел да се въздържи да не води. Между стотиците документи в четирите тома има само една бележка, която е посветена на масонството, а в няколко документа то се споменава между другото. Това обяснява и липсата на организация между отделните опоненти на масонството.
Забраната на масонството в Русия от страна на император Александър I през 1824 г. не била продиктувана от възбуденото обществено мнение. Точно тогава антимасонската опозиция била дори във временен застой.
[1] Б.А. Тихомиров, Начало истории русского перевода Библии и Российское библейское общество, журнал Християнское чтение, 2007, №28, с. 111-146.
[2] Михаил Кригер, В чём опасность Библейских обществ, Православный журнал Блатодатный огонь, № 16, 2007, с. 92-111. Името на автора, по сведения на редакцията на списанието, е псевдоним, който съвпада с това на известен съвременен руски дисидент, противник на войната в Украйна, в момента арестуван. Статията е публикувана на хартийния носител на изданието преди да бъде създаден сайтът. https://blagogon.ru/articles/149/
[3] Б.А. Тихомиров.
[4] В оригинала „обиходний язык“.
[5] В оригинала: Меч обоюдоострый.
[6] Виж: Правила на Светата Православна Църква, Славянобългарски манастир „Св. Вмчк Георги Зограф“, 2004, с. 15.
[7] Нем. Kölner Urkunde, анг. Charter of Cologne.
[8] Нем. Philipp Schwartzerdt, известен и като Филип Меланхтон - Philip Melanchthon (1497-1560) е първият богослов-систематизатор на протестантската Реформация, поставян редом с Калвин и Лютер, на когото оказва съществево влияние.
[9] Архиепископ Никон (Рождественский). Нечто о тайне беззакония. // Неизвестный Нилус. Т. 2. М., 1996.
[10] Сергей Александрович Нилус (1862-1929) е руски религиозен писател и общественик придобил известност най-вече с публикуваните от него протоколи на Ционските мъдреци. Произхожда от нерелигиозно семейство. Завършва през 1882 г. Трета московска гимназия, впоследствие до 1886 учи в Юрдическия факултет на Московския университет. През 1888 г. е помощник на мировия съдия при Ереванския окръжен съд, но напуска през 1889 и се опитва да забогатее със селскостопанска дейност и амбулантна търговия като междувременно пише статии за „Московские ведомости”. През 1905 г. продава имота си и постъпва като помощник-секретар, впоследствие губернски секретар и колегиален секретар в Министерство на вътрешните работи. Жени се и с жена си се премества в Оптина пустиня, където живее между 1907 и 1912 г. През това време е член на „Руско събрание“. След революцията е вкарван в затвора през 1924, 1925, 1927 и 1928 г. През 1928 г. е интерниран и скоро умира. Събраните му съчинения излизат на руски през 2003-2005 г.
[11] Виж: https://azbyka.ru/otechnik/Nikon_Rozhdestvenskij/arhiepiskop-nikon-rozhdestvenskij
[12] Личност с такова име съществува в руското публично пространство. Това е противникът на войната в Украйна Михаил Кригер, в момента арестуван. Редакцията отрича това да е техният автор.
[13] Виж: The Old Charges, Ancient Masonic Texts And Old Charges, https://theoldcharges.com/chapter-9.html; “Die Cölner Urkunde”, 12–14.
[15] When Melanchthon Became a Freemason: The So-Called 1535 Charter of Cologne and Its Long Aftermath, By Zachary Purvis, Archiv für Reformationsgeschichte 111, 2020, р. 109-143.
[16] В оригинала „стара шапка” - old hat, Zachary Purvis, с. 110.
[17] Везелската конвенция (ВК) е тайно събиране на водещи църковни деятели от холандски бежански протестантски общности, за което се смята, че се е състояло през ноември 1568 г. в ханзейския град Везел. Решенията на ВК прокарват т.нар. презвитериално-синодални структури на представените на Конвенцията „църкви”, по-късно в цяла Германия. Съвременни изследвания оспорват дали ВК се е състояла въобще. Виж: Jesse Spohnholz, The Convent of Wesel: The Event that Never was and the Invention of Tradition, Cambridge University Press, 2017. Авторът Джеси Спонхолц е професор в Държавния университет на щат Уошингтън, САЩ.
[18] Б.А. Тихомиров, с. 115.
[19] Кондаков, с. 743.
[20] Юнг-Штиллинг, Энциклопедический словарь Брокгауза и Ефрона, т. XLI, 1904, с. 390—391.
[21] Виж: Радкова, Румяна. Неофит Рилски и новобългарската култура. София, 1983; Радкова, Р. Първият печатен превод на Евангелието на български език. Сборник: Българското възраждане и Русия. С., 1981, с. 238-261.
[22] Радкова Румяна, Първият печатен превод на Евангелието на български език. – В: Българското Възраждане и Русия. София. 1981, с. 255.
[23] Manual of Biblical Bibliography; A Catalogue, Methodically Arranged, of The Principal Edltions and Verslons of The Holy Scriptures; by Thomas Hartwell Horne, B.D. of Saint John’s College, Cambridge, London, 1839, р. 104.
[24] Manual of Biblical Bibliography, р. 106.
[25] Теодора Толева, Влиянието на Австро-Унгария за създаването на албанската нация 1896-1908, Сиела Норма АД, 2012, с. 8.
[26] Zsófia Turóczy, Hungarian Freemasons as “Builders of the Habsburg Empire” in Southeastern Europe, University of Graz, Department of History.
[27] Радкова Румяна, Първият печатен превод на Евангелието на български език. – В: Българското Възраждане и Русия. София. 1981, с. 255.
[28] Кондаков, с. 750-751.
[29] В оригинала „Гръцката църква”.
[30] Вулгата (Vulgata) е превод на Библията на латински език, направен от Блажени Йероним между 383 и 406 г. по съществуващите тогава на староеврейски Свещени Книги с цел да спре лингвистичните спорове за различия между Септуагинта и еврейските текстове. Йоероним все пак използва Септуагинта, защото въведените чрез този гръцки превод хебраизми и гърцизми са се наложили в богослужебната практика. При Карл Велики през VIII в. Вулгата окончателно измества по-ранния латински превод. На контрареформаторския събор в Тренто през 1546 г. римокатолическата църква обявява Вулгата за най-верен превод на Библията. На Втория Ватикански събор от 1979 г. Ватиканът одобрява ревизиран текст, т.нар. Nova Vulgata, на основата на старата Вулгата и древни ръкописи.
[31] Кондаков, с. 752.
[32] Юрий Кондаков, Документы о масонстве из архива архимандрита Фотия (Спасского), Вестник архивиста, 15 октомври 2024.
[33] По: Е. Л. Кузьмишин, Масонство, Москва, Ганга, 2016, 496 с.
Няма коментари:
Публикуване на коментар