Няма нищо притеснително, разбира се, в това, че Русия отбелязва 9 май като свой голям празник. Може би най-големия. Нито в това, че Съветският съюз и Русия не са напълно тъждествени. Това е празник и на всички други бивши съветски републики, в това число и на Украйна. Нищо, че едно от разпространените основания да се започне войната от началото на тази година е именно съществуването на украинци, които смятат за герои Степан Бандера и неговите сподвижници.
Способността на идеологията да моделира човешката памет е отдавна забелязана, но във връзка с Втората световна и нейните последици, като че ли клишетата не са преодолени.
Преди няколко години посрещнах в Зографския манастир група руснаци, показах им светините в съборния храм и си позволих да разкажа нещо от това, което знам за нашата обща история. В края на разговора един от тях, прям млад човек, очевидно от работнически произход, ме попита направо: „Щом като сме толкова близки, защо сте воювали срещу нас в двете световни войни?“
Преди години такъв въпрос можеше да ме ядоса. Случвало се е руснак, на когото оказвам гостоприемство, с лъчезарна усмивка да ми заявява, че ние българите сме предатели.
„Е, отговарям, изглежда, че все още от вас укриват важна част от историята на войните. Не ние, а вие сте воювали срещу нас в двете световни войни! Имате ли интернет на телефоните? Я проверете това, което ще ви кажа! В Първата световна България обявява война на Сърбия, като следствие от обидата от една друга предходна война, в която сме съюзници, но ни забиват нож в гърба – Междусъюзническата. Веднага след това Русия обявява война на България. Руският флот бомбардира черноморския град Варна и убива мирни жители. После казашката конница влиза на наша територия, но я пресреща българската и от вашите прославени казаци се спасяват само тези, които успяват да избягат. Знаете ли нещо за това? Откъде да знаете! В цялата руска литература има само половин изречение за това – в „Юношески роман“ на Валентин Катаев – „драматични схватки с българската конница“… Във Втората световна поддържаме дипломатически отношения със Съветския съюз – през цялата война до 6 септември 1944 г., когато Сталин обявява война на България, за да може да влезе в страната. След това няколкостотин хилядна българска армия заедно със съветския Трети украински фронт воюва с хитлеристите. Това, естествено също не знаете. През цялата Втора световна България, която влиза в съюз с Германия, след като Съветския съюз е станал съюзник с Хитлер чрез пакта Рибентроп-Молотов, не изпраща и един войник срещу вас!
Впрочем – казвам, - ние действително срещаме руснаци на бойното поле на тази война! Това е 15 казашка СС дивизия, срещу която воюваме при Драва. Знаете ли колко стотици хиляди руснаци воюват срещу съветската армия? Щом не знаете, проверете! Е, кой тогава е предател? Българите? Украинците? Или другите СС части от населението на съветските републики. Ако те са предатели, предатели са и руснаците!“
Знам колко са чувствителни руснаците на тази тема и преди години бих се замислил, дали да произнеса такава изобличителна реч, но ми се беше насъбрало от стотици грозни обвинения срещу нас из интернет форуми и в разговори. Режисьорът Александър Морфов, чийто руски език е като на роден руснак, разказваше случай, в който разговарят във влак той, един руснак и двама граждани на други бивши съветски републики, доколкото си спомням. Руснакът се обръща към Морфов и му казва: „Саша, тук сме двама руснаци и двама чужденци.“ Морфов го поправя: „Аз не съм руснак. Българин съм!“ Руснакът се вглежда в него, неприятно изненадан, и… го псува на майка.
В повечето случаи интелигентните руснаци проявяват деликатност по темите за нашето противопоставяне в световните войни, но ако по непредпазливост или в разгара на празнично веселие допуснем да стане дума за това, задължително ни се казва, че сме неблагодарни за нашето Освобождение от османско робство. Тогава неизбежно се сещам за оня руски офицер от Варшавския гарнизон, участник в Руско-турската война от 1877-78 г., който публикува в края на XIX век записките си, а там пише: „Българите са подли и жестоки. По-добре е да ги избесим и да присвоим тази България!“
Добре, на война човек преживява какво ли не. Може да се прогневи и да каже нещо, за което после да съжалява. Но да го публикува? Какво може да е това, освен израз на общо настроение?
Празникът на хитлеровото поражение е тъжен празник на кратковременната радост, че се прекратява едно гигантско видимо кръвопролитие. Трябва ли обаче да си спестим въпроса: Ако Хитлер не беше нападнал Съветския съюз, а съюзените империи биха продължили да си поделят света, какво щеше да пише за хитлеризма в съветската история?
Бог да пази България и да даде разум русите, за да се опази Православието – единствената преграда пред идещия антихрист! Амин.
