неделя, 8 март 2015 г.

ЗА ПРАВОСЛАВНАТА ПСИХОТЕРАПИЯ И „ПРАВОСЛАВНАТА ПСИХИАТРИЯ”

През двора на храма върви със спъната походка здравеняк на двайдесет и няколко години с бръсната глава, по която самобръсначката е оставила тук-там кървави петна. Устата му е отворена, втораченият незнайно къде поглед изразява няма молба за помощ, здравите му ръце като че ли искат да се заловят за нещо, което погледът не открива...
„Здравей! – ми казва младежът. – Помниш ли ме? Владко, бесноват...”
Помня го. Видях го как на 12 септември 2011 г. влезе в олтара на храма и предупреди свещеника, че ще се причастява. Тогава се движеше почтително и в същото време уверено, като човек, който не веднъж е клисарствал по време на св. Литургия.
Запомнил съм датата, защото по това време снимахме филм за Литургията и той влезе в кадър като единственият причастяващ се. Като го видях в окаяния вид попитах църковните служители отдавна ли е така и често ли идва в храма по този начин Владко (името е измислено). Те си спомняха да са го виждали такъв от няколко месеца тоест поне година след като се причасти през септември 2011.
Спомних си за нашата срещата в двора на храма по време на беседата на Бисер Божков на тема „Лечението на депресиите съгласно православната психотерапия и пастирската психология”, изнесена на 7 февруари 2013 г. в Енорийския център на храма „Свв. Кирил и Методий” на Женски пазар в София. За тази беседа вече стана дума в бележката „За Трихотомията” (и нейния послепис).
Пълният текст на беседата на Бисер може да се прочете в блога на богослова Драган Бачев на този адрес: https://draganbachev.wordpress.com/2013/02/26/лечението-на-депресиите-съгласно-пра/.
В предишната бележка споделих, че несъгласието с едно основно виждане на автора на беседата ме накара да се включа в дискусията след прочитането на основния текст. Споделих и това как бях прекъснат, което остави впечатлението за някакво лично неразбирателство с „модератора”, както се  възприе да се назовава в последните години този, който дава думата на лектора. В случая няма защо да се проявява деликатност и направо ще посоча името на тази, която подписва дописките си в сайта на Св. Синод на БПЦ като „г-жа д-р Десислава Панайотова”. В нейна защита ще кажа, че безцеремонното поведение не се проявява непременно по отношение на мене. Както може да се види от многобройните видеозаписи в интернет, така се държи тя и с духовници, стига да не са преките й началници. За тях има благоговейно държание и сервилни интонации.
Това, което ме притесни в изложението на Бисер Божков се съдържа още в темата на лекцията. Там става дума за „лечение на депресии съгласно православната психотерапия”. Депресията обаче е наименование на психическо състояние, което наименование напълно отсъства в светоотеческата литература и по-специално в тази, която се цитира от митрополит Йеротей Влахос, автор на нашумялата книга „Православна психотерапия”, откъдето Бисер е взел назаем това словосъчетание.
Ако погледнем в специализираната литература, ще видим, че понятието за депресия е свързано с „теории” в областта на психиатрията и медицинската психология – науки, които постоянно се развиват и обобщават доскорошните си представи добавяйки новооткрити знания.
Уикипедия, например, се произнася така: „Голямото депресивно разстройство (ГДР) е психическо или душевно разстройство, свързано с дълготрайно чувство на тъга или отчаяние. Известно е още като рекурентно депресивно разстройство, клинична депресия, униполарна депресия или униполарно разстройство; голяма депресия. В своята същност това е психично разстройство, характеризиращо се с всеобхватно подтиснато настроение, придружено с ниска самооценка и загуба на интерес или удоволствие от дейности, които нормално иначе носят удовлетворение и радост”. Нещо тук да ви се струва светоотеческо виждане за душата?
Повече или по-малко Уикипедия е компроментиран източник, особено по отношение на медицинската информация, затова да погледнем едно доста добро професионално издание на руски език: „Медицинская психология. Новейший справочник практического психолога., Сова, Москва-Санкт Петербург, 2006”. Там на страница 279 г. в главата „Депресия” пише: „Феноменологията на депресивните състояния се разглежда от позицията на най-различни направления и школи в психологията, като се започне с концепцията на класическата психоанализа и се завърши със съвременните когнитивни подходи... ” (пр.м.).
А православната психотерапия не почива на теории, както вече сме изяснявали.
Такова нещо като „теория” в Свещеното Предание няма.
За да изразя това становище, както вече писах, се наложи да сляза в салона, тъй като Издателския център, в който работя е на балкона на този салон и, ща, не ща чувам ясно всичко, което става долу. Намерението ми беше да поясня това, което е толкова по-добре казано в справочника по медицинска психология: понятието „депресия” произхожда от една гражданска, секуларна, богоборческа дисциплина, каквато е психиатрията, каквато е и медицинската психология. В тези секуларни дисциплини моделът на човешката личност е твърде различен от представата за човека, каквато ни преподават Светите Отци. Тази представа е твърде добре описана от м-т Йеротей и няма защо да я привеждам тук. Още повече Негово Високопреосвещенство навпактоският епарх излага в книгата си и една антология, едно сравнително описание на възгледите на отделни Свети Отци, между които освен св. Григорий Палама и исихастите, са посочени и възгледите на св. Максим Изповедник, на св. Григорий Богослов и пр., които са от предходни на паламитството времена. Така м-т Йеротей доказва, че привидните различия в терминологията описват по един и същи начин душата в съгласие с учението на Църквата, преподадено ни от Самия Господ Иисус Христос.
Както вече стана дума в бележката за Трихотомията, „г-жа д-р” ме прекъсна с: „Какво искаш да кажеш с това?”, а опитът ми да подскажа, че трисъставността на душата повтаря трисъставността на човека – дух, душа и тяло (подобно на Троичността на Бога) доведе до печалната реплика на Бисер: „Трихотомията е ерес!”
Пришиването към понятието психиатрия, въведено „в науката” едва през 1808 г. от немския лекар Йохан Кристиан Райл (Johann Christian Reil – виж http://www.manchester.edu/kant/Bio/FullBio/ReilJC.html) на определението „православна” вече е така да се каже обнародвано с книгата на един руски психиатър, който е православен християнин по вероизповедание. Това е д-р (по медицина) Дмитрий Авдеев, а книгата му се казва точно така: „Православна психиатрия”. Издавана е на български език през 2003 г. от издателството на Славянобългарски манастир Св. Георги-Зограф.
Съжалявам, че не можах да изкажа всичко това пред аудиторията, но както вече съм споменавал, писах с подробности на Бисер какво мисля  по въпроса.
Бисер Божков е млад, енергичен и търсещ човек и е нормално неговата дейност да е в процес. Материята, която се е нагърбил да обхване, е огромна по обем. Ако наистина желаем да сме му от полза, е добре да сме в диалог с него. Това се опитах да направя по елекронна поща, а след това се и видяхме лице в лице и потвърдих намерението си да пиша по този въпрос. Бисер се отнася към това с разбиране, което контрастира на невъзприемчивостта на каквато и да било критика от страна на г-жата д-р.
Това впрочем е общ проблем на всички ни, които се нагърбваме да предлагаме знанията си пред аудитория. Първото и най-важно качество на лектора, особено, когато става дума за преподаване на учението на Църквата, е способността да си признае грешката! Да се извини! От това достойнството му няма да пострада, тъкмо напротив. Рано или късно грешката ще се открие, а този, който го направи, ще се почувства разочарован, но вероятността разочарованието му да не се обвързва с авторитета на лектора, а със спасителното учение, е твърде реална! Помисли за това, Десислава!
Припряният диалог против всяка преподавателска етика от беседата на 7 февруари 2013 не е обаче основното, за което трябва да се замислим. А това най-важно нещо е схващането на Бисер, че психичните заболявания се лекуват чрез Причащение!
Тук по силата на един познат рефлекс г-жата д-р се „класира” надзидателно пред събраните около 70 души с тон на законодател: „Ако имате такива близки, дебнете, когато те се чувстват добре и ги водете на Причастие!”
Повярвайте, онемях... Пред очите ми изплува изстърганата глава на младежа в двора на храма и отново чух гласа му: „Аз съм Владко – бесноват!”
И Бисер и г-жата д-р са учили в Богословския факултет предмета „Литургика”. Те задължително са се готвили за изпит по учебника „Литургика” на проф. протопрезвитер Благой Чифлянов. А там на стр. 285 пише дословно следното: „Не бива да се причестяват ненормални (умопобъркани), които не различават евхаристията от обикновена храна, нито пък болни, които не могат да поемат или задържат св. Причастие”... С какво иерархично право тази жена, която дори няма пострижение да клисарства по време на служба, си позволява да дава такова наставление към близките на психически болни хора? Тя очевидно не си дава сметка за мъката, която тези хора изпитват и че един такъв съвет може да ги накара да упорстват техните страдащи близки да получат непременно св. Причастие на основание на това, че са призовани да го правят в салона на енорийски център на столичен храм.
В разговора ми с Бисер, той неколкократно обяви, че причастяването е практика, която е въведена от йеромонах Анатолий Берестов в неговия център за лечение на наркозависими в Москва. Бисер посочва, че о. Георги Фотакев, който ръководи такъв център във Варна, прави същото. Той обаче пропуска факта, че о. Анатоли и о. Георги са свещенослужители. Те носят отговорност за душите на пасомите си, обгрижват ги и могат да преценят дали конкретната личност различава Тялото и Кръвта Господни.
Неразличаването им е осъждане, както пише св. ап. Павел: "...който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне. Затова между вас има много немощни и болни, а и умират доста" (1Кор. 11:26-30).
Преди 7 години ми разказаха един случай в столичен храм, при който жена, очевидно не в добро психическо състояние, се нарежда за причащение, а пред св. Чаша не е в състояние да се удържи, ръкомаха, бута Чашата, от което (опази ни, Боже!) разсипва от св. Причастие върху облачението на свещеника. Смущението е всеобщо...
По-голямо е моето смущение обаче, защото разбирам, че Бисер открито проповядва в Катедрата по психология на Софийския университет Причащението като някакъв универсален цяр за всички видове психически разстройства.

За какво ни е академичното богословие? Да правим кариера? Или да се спасяваме, подпомагайки ближния да се спаси? Ако не знаем отговора на този въпрос, по-добре да си изкарваме хляба с физически труд!

П.П. Св. Порфирий Кавсокаливит, който беше канонизиран съвсем наскоро, а за мнозина е познат като светогорския старец Порфирий, казва: „Ако духовникът прибягва към методите на психиатрите, в които е некомпетентен, то той напълно губи правилната духовна ориентация и ще претърпи неуспех. Даже и самите психиатри много често не могат нито да разберат и правилно да поставят диагнозата на болния, нито да му назначат правилно лечение.” И добавя към това: „Духовникът трябва да избягва да бъде психиатър. Неговият път – това е освещаване в Христа. Да може заедно с постепенното очистване и просвещение на душата да достигне познанието, първо – за самия себе си, а после – и за другите” (http://pravoslaven-sviat.org/2015/03/05/о-как-той-се-заблуждава/).

Post Scriptum: ЗА ТРИХОТОМИЯТА


Макар че за хора, които нямат богословско образование думата „трихотомия” звучи неразбираемо и е вероятно труднопроизносима, отзвукът от бележката за съдържанието на това понятие изненада и мен самия.
Съзнателно избягнах подробния анализ и основанията в текста на Свещеното Писание да се говори за трихотомия въобще, като се надявах, че хората, които вярват в Христа „като в Цар и Бог” и четат Светите Отци, сами ще се ориентират в темата. Не знаех обаче, че представата за трисъставността на човека е толкова категорична у толкова много вярващи.

Тук ще се опитам да обобщя това, което ми писаха някои от прочелите бележката, към която е този послепис.
Между учението за Трихотомията и дитохомията няма противоречие, отбелязва о. Стоян Бербатов от Неврокопска епархия. Разграничението е техническо.
Дитохомията или представата за двусъставност на човека – душа и тяло, съдържа в себе си истината за двусъставността на душата – тя се състои от Божия дъх, за чието присъствие научаваме от първата книга на Писанието: „И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа” (Бит. 2:7).
За този дух говори Господ, когато казва на св. Фотиния при кладенеца на св. Яков: „Бог е дух: и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и с истина” (Йоан. 4:24).
На това обръща внимание моят колега от Богословския факултет Иван Пешев.
Разграничението между душата, която не е дух, може да се види още в глава І на книга Битие, където става дума за живите твари сътворени преди човека: „И рече Бог: да произведе земята живи души според рода им, добитък и гадини, и земни зверове според рода им. Тъй и стана” (Бит. 1:24).
Да не може да се направи разликата между „живата душа” на животното и душата на човека, в която присъства Божият дух е, меко казано, странно за човек, който е трошил пари на държавата и на баща си, за да получи богословско образование...
Благодаря на Алексей Стамболов за това, че ми посочи в събран вид Светите Отци и църковните писатели, които са писали за учението на Трихотомията. Надявам се  обстоятелството, че никой от тях не е защитавал учена степен в Богословския факултет на Софийския университет не ги поставя по-долу от госпожата с малко име „д-р”, която се обявява за привърженик на „теорията за дитохомията”:
Св. мъченик Юстин (100-165) пише: „Тялото е дом на душата, а душата е дом на духа...” (Justin, 'Ante-Nicene Fathers, Vol 1, p. 298. "For the body is the house of the soul; and the soul the house of the spirit." Виж текста на английски език: http://www.ccel.org/ccel/schaff/anf01.viii.viii.x.html; прев. мой. )
Тациан Сирийски (120-180) пише: „Различаваме два вида дух, един, който се нарича душа, но другият е по-голям от душата – образ и подобие Божие: двете са съществували у първия човек...” (Tatian, Ante-Nicene Fathers, Vol 2, p. 70.; пр.м.).
Ориген (184-253) пък пише: „Душата съществува като нещо осъществяващо връзката между плътта и волевия дух” (Ante-Nicene Fathers, Vol. 4, p. 289.). Пише също и това: „За нас (християните – б.а.) човекът се състои от тяло, душа и дух...” (Vol. 4, p. 359 – пр.м.).
Св. Ириней Лионски (130-202) отбелязва: „Плътта... сама по себе си не е съвършения човек, но е само тялото на човека, което е част от него. Нито душата сама по себе си... представлява човека, а е само част от него. Нито пък духът е човек, затова и се нарича дух, а не човек, а сливането и съюзът на тези три (части) представлява съвършения човек” (Irenaeus, Ante-Nicene Fathers, p. 532. пр.м.). Св. Ириней пише недвусмислено също: „Има три неща, от които, доколкото ми се открива, е съставен завършеният човек – плът, душа и дух. Едно от тях е... духът, ... друго е плътта, след това идва друго, което е между тези две – то е душата. Когато тя следва духа (човекът) се издига, но понякога тя е съпричастна на телесното и тогава (човекът) пада...” (p. 534; пр.м.).
Същото становище застъпват още и св. Василий Велики (Basil, Homily 21, no. 5. (Patrologia Graeca 31:549A), св. Григорий Назиански  (Patrologia Graeca 37:452.), св. Григорий Ниский (За сътворението на човека, на англ. - http://www.newadvent.org/fathers/2914.htm), св. Йоан Лествичник, св. Йоан Дамаскин, св. Серафим Саровски.

Никой няма монопол върху тщеславието, суетата, гордостта и върху падението, което произлиза от тях. Това, което се случва (за съжаление системно) с една личност, опиваща се от собствения си глас пред аудитория, е дамоклев меч над главата на всеки, който ползва учението на Църквата за своя слава. Рано или късно всеки, който е дръзнал да прави това, е заплатил с падение пред очите на всички. Това е сериозен проблем, но още по-сериозният е, че падението на едного повлича със себе си и тези, които са му повярвали в заблудата.

Много, много се надявам личността, която става проводник на заблуда да се покае по същия начин, по който разпространява неистината - публично. Тогава на небесата ще е голяма радост. Надеждата ми е много силна, за да компенсира липсата на силна вяра, че това ще стане...

вторник, 3 март 2015 г.

ЗА ТРИХОТОМИЯТА

Преди малко повече от две години, по-точно на 7 февруари 2013 г. в салона на Енорийския център на храм „Св.св. Кирил и Методий” на Женски пазар в София беше изнесена беседа за „Лечението на депресиите съгласно православната психотерапия и пастирската психология” от моя добър познат Бисер Божков. Тъй като работното ми място е на балкона на същия салон, обикновено ясно чувам изнасяните тук беседи, дори, когато заетостта ми не позволява да заема място сред слушателите и да насоча вниманието си само към темата.
Преди няколко години за енорийския седмичен лист на същия храм се преведе цялата „Православна психотерапия” на навпактоския митрополит Йеротей Влахос, година преди да излезе от печат книжното издание на търновското издателство „Праксис”, и по тази причина имах съвсем определен интерес към изложението на Бисер Божков. На моето отношение към тезата на Бисер ще отделя специално внимание, тъй като представите ни за съжаление се разминават. Във всеки случай именно това разминаване ме накара да прекъсна работа и да сляза в салона, за да се опитам в края на беседата, когато се задават въпроси и се правят изказвания, да вметна своето виждане.
В следващите седмици с Бисер разменихме по няколко електронни писма, в което от моя страна се излагаше виждане различно от неговото. За това говорихме и лице в лице, но тъй като паметта за казаното често изневерява или пък е неуслужлива и дори лукава, повече държа на това, което може да се разположи в писмен вид – написаното остава. Бисер възприе моите възражения, за което благодаря на Бога!
За мое постоянно съжаление спокойното ми по замисъл изказване по време на беседата беше прекъснато безцеремонно, както често се случва, от една колега, която обикновено се явява водещ на подобни беседи. Как точно протече този разговор и каква е поуката от него, ще предложа в друга бележка. Тук искам да обърна внимание на един изключително лукав обрат на този свободен разговор, който беше предизвикан от безочливото прекъсване: в момента, в който обяснявах виждането на Светите Отци за душата, споменах учението за Трихотомията на св. ап. Павел – дух, душа и тяло (Сол. 5:23).
Изведнъж, за моя голяма изненада Бисер заяви отговорно пред внимателната аудитория: „Трихотомията е ерес!”
Това непремерено изказване предизвика спор, какъвто няма място в такава беседа. Самомнението, ниската квалификация и постоянното изкушение, което субективността на изнасящия беседа създава, е голямата опасност във всеки такъв случай. Слушателите са в пасивната позиция да възприемат чутото, като в повечето случаи те нямат свои натрупвания по темата, а и по условие се доверяват на лекторите.
Моят размисъл за учението за Трихотомията започва всъщност тук и се надявам да не съм закъснял, така че у някого у присъстващите да се е укрепило разбирането, че това учение е наистина „ерес”.
Моята колега – водещ на тази беседа, е известна с постоянното си отмятане от вече изговореното от нея насаме и пред свидетели, както и с неспособността си да се извини, когато разбере, че не е права, което си остава проблем на нейната съвест. Имал съм същия нравствен проблем нееднократно и сам зная, колко е трудно да си признаеш грешката, след като започнеш да се смяташ за авторитет. Милостив Бог за постоянните вразумления, които получавам! Работата е там обаче, че по време на една нейна друга беседа, каквито предлага във формата на курс, я чух по същия начин от работното си място да казва: „Има две теории - за дитохомията и трихотомията. Едни се придържат към трихотомията, аз обаче се придържам към дитохомията (двусъставността на човека – от душа и тяло – бел. авт.)!...”
Курсистите, на които се заявява това, нямат никаква подготовка по въпроса и за дълго ще възприемат разбирането на колегата като неоспорима истина. А това е връх на безотговорността от нейна страна и крайно опасно за православните разбирания на доверяващите ѝ се.
Проблемът обаче съвсем не е толкова страничен и безобиден. Седмица или две след беседата от 7 февруари 2013 попитах отец дякона при катедралния митрополитски храм „Св. вмчца Неделя” Петър Симеонов, който е защитил докторат по богословие в Гърция, какво мисли по този въпрос. Той за моя изненада се затрудни да ми отговори, но си припомни, че наистина има версия, че „трихотомията е ерес”.
Изумлението ми нямаше край. Нали св. ап. Павел съвсем ясно говори за трисъставността на човека като сътворен от „дух, душа и тяло”! А светителят Теофан Затворник е посветил огромен труд, който се назовава ни повече, ни по-малко „Трихотомия”(http://ebooks.ucoz.com/Zog_manastir/Trihotomia.pdf)! Светителят Лука Войно-Ясенецкий пък е написал забележителния труд „Дух, душа, тяло” (http://predanie.ru/luka-voyno-yaseneckiy-svyatitel/book/71732-duh-dusha-telo/).
И как е възможно светиите да имат „теории”! Има ли такова нещо като „теория” в светоотеческото богословие? Написаното от Светите отци е Свещеното Предание на Православието, което ние почитаме, както Свещеното Писание. Теорията е нещо ограничено от  човешките знания в някакъв отрязък от времето. Всяка теория се опровергава от следващата или бива включена в нея като частен случай. В учението на Църквата не може да има теории!
Но какво все пак може да заблуди трима души, които са учили и завършили богословие, като двама от тях са и с докторски степени?
Неяснотата по този въпрос очевидно се дължи на нивото на богословското образование, и както се вижда, няма значение къде е придобито. Отделянето на богословието в академична дисциплина и практическото му откъсване от църковния живот, е корена на проблема.
Учението за Трихотомията, трисъставността на човека, наистина е осъдено като ерес от църковен събор и то в Константинопол, но решенията на този събор са отменени скоро след това от друг Събор.
Става дума за т.нар. Четвърти Константинополски събор, който бил свикан на 5 октомври 869 г. в Цариград и продължил до 28 февруари 870 г. Този събор се възприема от римокатолицизма за „VІІІ вселенски събор” (http://www.newadvent.org/cathen/04423f.htm). Причината за неговото свикване била борбата на св. патриарх Фотий Цариградски срещу възприетото от Западната (тогава православна) Църква „филиокве” – добавка към Никео-цариградския Символ на вярата, според която Светият Дух произхождал и от Сина, което за Православието е действителна ерес. Поводът пък бил начинът, по който св. Фотий бил избран (858) и утвърден (861) на патриаршеската катедра от държавната власт след свалянего на св. патриарх Игнатий – поддръжник на император Михаил ІІІ и син на Михаил І (811-813) (http://www.pravoslavieto.com/life/02.06_sv_Fotij.htm). Инициативата за свикването на събора била на новия император Василий І Македонец и на римския папа Адриан ІІ. Съборът осъдил и низвергнал св. патриарх Фотий, а сред другите му решения било и ОСЪЖДАНЕТО НА УЧЕНИЕТО ЗА ТРИХОТОМИЯТА! Друго решение на същия събор постановявало неподсъдност на римския папа дори от вселенски събор, което предхожда т.нар. „догмат за непогрешимостта на папата ex cathedra”.
През 879 г. обаче се свиква нов Събор, който се признава от Православната Църква за Четвърти Константинополски, и на който се отменят решенията взети през 869-870 г., реабилитира се св. Фотий и се осъжда филиокве!
Ясно е, че да се запомнят толкова много събития, протекли в такъв кратък период, не е по силите на всекиго, но богословът по образование  не е всеки, особено ако има анганжимента да преподава знанията си.
В случая „безотговорност” е дори слабо казано. Присъстващите на такива беседи в много малък процент са хора, които само допълват знания. Повечето хора живеят вярата си и търсят истини. Преподаващите им тези истини застават на амвона на една православна институция и си служат с нейния авторитет. Авторитетът на Църквата ги легитимира и е тяхно задължение да проверяват щателно това, което преподават.
Учението за Трихотомията има изключително важно значение за нравственото усъвършенстване на православния християнин. Това учение ни обяснява защо материалното, което се отпечатва в паметта като низ от физически усещания, е „душевно” за разлика от „духовното”, за което ще бъдем съдени или оправдани на Страшния съд. От душевната памет няма да остане нищо – нито паметта за изяденото и изпитото, нито каквото и да било от това, което сме преживели като телесни удоволствия. Ще остане духовната памет за доброто или злото, което сме извършили.
Светите Отци на Църквата ни учат, че лукавата сила влиза в сърцето на човека именно чрез душевните усещания, така че между сърцето и Бога да се създаде преграда.
Православното понятие за душа съдържа понятията за духа, който е част от Божия Дух, даден ни от Бога-Творец при сътворяването ни, както и онази „душа”, която ще изчезне след първата, физическата смърт.
Да се мисли и да се преподава на незнаещи, че това са някакви „теории” е престъпление срещу техните души, още повече, когато за това се плаща такса за посещение на курса.

На колегата, за която става дума тук, отдавна и многократно съм казал тези неща, но изобличението насаме и пред свидетели очевидно е безсилно за нейното изправление...