ЗА МИРНОТО ПОСЕЩЕНИЕ НА СВЕТЕЙШИЯ ДАНИИЛ ВЪВ ФЕНЕР

От собствен опит знам, че най-трудно се преодолява гордостта. А тя, както знаем, е родителя на всички грехове. На първо място на самолюбието или самомнението във всичките му форми. Накрая бих поставил завистта. Ако нараненото самолюбие може да се предизвика от несправедливост, то бесът на завистта се активира и без повод. Достатъчни са радостта, успеха, здравето, самочувствието или видимото щастие на ближния. Реакцията предизвикана от завист няма как да не бъде забелязана. Тогава бесът подбужда жертвата си да злепоставя лукаво този, на когото завижда. Да му създава пречки и проблеми, докато не се създаде възможността да сгреши в поведението си към трети лица и така нападнатият от завистника да допусне бесовското посещение и в собственото си лице. Това прекрасно е изяснил св. Игнатий Брянчанинов в беседата си „За чувственото виждане на духовете”. Светителят ни преподава как да разпознаваме прожекциите на лукавия на екрана на въображението ни. Това знание може да преобърне представата за отношенията ни с другите, стига да имаме волята да си признаем, когато най-после разберем, че злото, което си мислим, че са ни сторили, е внесено в сърцето ни отвън...

Съвсем иначе стоят нещата, когато бесовските похвати се вземат на въоръжение от идентифициращи се с църковната политика хора. Достатъчно често такива похвати се употребяват към Българската Православна Църква и нейното управително тяло. Отношението не е просто част от системната борба срещу Православието, за която ни предупреждават книгите на Свещеното Писание и Светите Отци. БПЦ е нещо много специално в тази борба. Тя провали Събора в Крит, изпрати в отходните води т.нар. Истанбулска конвенция и най-вече, не затвори храмовете на Великден по време на ковид-пандемията, както това сториха други привидно мощни и влиятелни Църкви.

Дали това е заслуга пред Всевишния Творец на всичко видимо и невидимо, не можем да кажем, но възможността очевидно дразни някого от нашите братя по вяра.

Още в края на 2016 г. във видео каналите се появи филм посветен на проваления със заявения отказ от участие на БПЦ Всеправославен събор в Крит. Филмът носи недвусмисленото заглавие „Апостасия”, което ще рече отстъпление от вярата. Отстъплението според авторите се извършва от Цариградската патриаршия в лицето на Светейшия патриарх Вартоломей, но ето че Московската и на цяла Рус патриаршия доблестно отхвърлила поканата за участие. Примерът ѝ последвали Антиохийската (Сирийска), след нея Грузинската „и други”. Другите сме ние, българите.

Филмът естествено не е продуциран от РПЦ, ако решим да се обиждаме, а от руски ревнители на вярата. Тонът е на комюнике, което трябва да докаже апостасията на Фенер, където е седалището на патриарх Вартоломей, и следователно едва ли е минал без санкция на висшия клир на РПЦ. От друга страна, кога ли пък сме се обиждали на безочливи обиди, макар че точно БПЦ отказа първа участие в Събора, после бяха другите. Някак си не е в нашия характер.

От обстоятелството, че през същата 2016 г. непосредствено преди Събора в Крит НС патриарх Кирил се срещна с папата на летището в Хавана и дори подписа с ересиарха обща декларация, в която двамата се нарекоха братя, съдим, че обвинението в отстъпление няма много общо с вярата. Това трябва да предизвика възмущение у ревнителите за чистота на православната вяра.

С протест в йерархията на РПЦ за срещата в Хавана реагира само митрополита на Черновци в Украйна Лонгин Жар. За него се разбра в последствие, че е бил тровен, но освен, че е останал жив, при един от опитите за убийство е починал отровителят.

БПЦ се отказа да изпрати делегация на Събора поради опита с ловка административна хватка да бъде обвързана с признаването за църкви на римокатолицизма и многобройните протестантски организации в противоречие с догмата, както е записан в Символа на вярата: „вярвам... в една свята съборна и апостолска Църква”! Като прибавим към това трескаво организираната руско-папска среща недалеч от американската база в Гуантанамо, какво получаваме? Нещо, което твърде много прилича на борба за по-изгодно продаване на Православието. По-точно борба за позицията на посредник-комисионер.

За тези, които не са наясно, сегашният руски патриарх дядо Кирил (в света Владимир) Гундяев е воден под мантия по време на монашеското си пострижение от своя духовен старец Ленинградския митрополит Никодим Ротов. Владика Никодим умира на 5 септември 1978 г. в краката на папа Йоан Павел I (починал 22 дни по-късно). Папата лично „прочел изходните молитви и молитвата за опрощение на греховете”, след което държавният секретар на Ватикана кардинал Йоан Вило „също прочел молитва при тялото на починалия митрополит”[1]. За тази загадъчна кончина недвусмислено се изказва главата на Брюкселската и Белгийска катедра на РПЦ между 1960 и 1985 г. архиепископ Василий Кривошеин (1900-1985), сам той атонски монах до призоваването му за епископско служение, доктор по богословие и учен патролог: „Разбира се, всяка смърт е тайна Божия, и е дързост да съдим, защо се случва в този или в друг момент и какво тя лично означава, но лично аз (и мисля болшинството от православните) са я възприели като Божие знамение. Може би дори като вмешателство Божие, като неодобрение за тази прибързаност и увлечение, с които митрополитът провеждаше сближението с Рим. Всичките негови пътувания на поклонение при папата, причащаването с католици и дори съслужение с тях, и всичко това едновременно в атмосфера на скритост и демонстративност. Прави ли сме или не, един Бог може да знае това. Но такова беше нашето непосредствено общо православно преживяване”.[2]

Владика Василий е несъмнен авторитет и едновременно свидетел на събития в папския диоцез по това време. Той не е единствен в оценката си за духовния старец на сегашия руски патриарх Кирил. Въпреки очевидната охрана на паметта на владика Никодим, за критика срещу когото свалиха расото и изгониха от Московската духовна академия прочутия протодякон Андей Кураев (сега клирик на Фенер), в интернет могат да се намерят и шокиращи сведения за това, че Никодим Ротов бил и „таен кардинал”[3].  

Филмът „Апостасия” обаче обвинява светейшия патриарх Вартоломей в същия грях, като че ли Московската катедра разполага с индулгенция до края на времената.

 

След като стана известно, че НС Даниил (изборът на когото лично аз сметнах за поредно доказателство, че Българската Църква е благодатното изключение) ще направи „мирно посещение” във Фенер, изведнъж се надигна мощна хула, като че ли някой дебне и не пропуска и най-малката възможност за дискредитирането му. Този път се прави опит да се привлекат и симпатизантите на Московската Църква. Дежурящите в засада очевидно предполагат, че влиянието на главата на Българската Църква се дължи на подкрепа от симпатизиращите на Путин. Дали статистиката ги обосновава? Съмнявам се. По-скоро по-голямата част от невъцърковените българи смята, че всеки, който се изкаже в защита на преследваните духовници и миряни от каноничната Украинска Православна Църква е непременно путинист. Не си струва дори да се обръща внимание на подобно заблуждение.

Днес мой добър приятел ми изпрати линк към някаква „Петиция за отказ от съслужение с Цариградския (Истанбулския) патриарх Вартоломей”. При отварянето на линка освен заглавието се поднася подканата петицията да се подпише. Това очевидно трябва да стане преди читателят да се е запознал с текста. По-голямата част от подписалите до момента според мен не само, че не са стигнали до текста, но и са подписали подвеждани от доверието си в този, който им е го препратил в социалните мрежи.

Честно казано, възмутих се от подлостта на този трик. Още повече само няколко часа преди това бях въвлечен в разговор с братя по вяра, които някой пак по мрежата беше убедил, че дядо Даниил нарушава някакви светоотечески правила. Кои, не се сещали сега, но щели да проверят. Не можело да се съслужи с дядо Вартоломей, защото той е съмолитствал с папата. Било голям грях, че въобще на Света Гора го поменаваме на служба!

Добре, аз съм против това дядо Вартоломей да е съмолитствал с папата. Против съм и това, че даде томос на разколниците от ПЦУ в Украйна, тъй като признаването на някаква общност от вярващи за канонична църква е работа на Събора на Поместните Църкви. Освен толкова много други елементи в догмата и канона, това също е съществена разлика между Православието и папизма. Какво обаче искат от светогорските монаси по този въпрос? Да спрем да поменаваме патриарх Вартоломей? Защо? Така се присъединяваме към неговото отстъпление ли? Не! Поменавайки го ние се обръщаме в богослужението към Бога Всевишни! Бог ли не знае какво е нужно за спасението на епарха от Фенер? Може ли да се очаква от нас да не искаме дядо Вартоломей да се спаси? Как Бог ще му прати дар на покаяние по нашите молитви, ако не го поменаваме? Или поменаването е административен акт на признаване на греховете му? Що за християни ще излезе, че сме, ако не искаме и той и който и да било от грешащите човеци да се спаси! Поменавайки го ние го предаваме на Божията воля.

Дядо Вартоломей е епарх на Цариградската патриаршия. Може ли който и да било от нас да си позволи еднолично да го отлъчи от Църквата? Глупаво звучи, нали! Това трябва да направи Църквата в лицето на св. Синод на Цариградската патриаршия или Съборът на Поместните Църкви. Но нали вече е ясно, че този Събор не работи в сегашната историческа ситуация. Фенер навлезе в канонична територия на Московската и на цяла Рус патриаршия и очевидно ще продължи да произвежда „църкви”, за да запълни вакуума от неуспелия Събор в Крит. Не трябва ли това да ни накара да се замислим колко напред е отишъл планът за разбиване на единството на Православието. Съвсем буквално насред отломките от някогашното единство по въпросите за икуменизма и еретиците като остров на благочестието стои Българската Църква. Тя с най-малкия брой монаси и свещеници е в състояние да провали блестящ в организацията си план за изпълнение на директивата изпусната от покойния Пергамски митрополит Йоан Зизюлас пред италианското издание La Republica през 2002 г., че „православните са готови да признаят папата за primas”, тоест за глава и на Православието.

Една политическа акция от арсенала на имитацията на демокрация в последните десетилетия, една петиция с донякъде анонимни, донякъде прибързани и манипулирани подписи играе ролята на „глас народен”. Следващата стъпка сещате ли се коя е? Да се издигне глас представящ се за църковно обществено мнение, който да иска свалянето на патриарха по подобие на низвержението на о Бозе почившия светейши Ириней, сваления първойерарх на Йерусалимската Църква.

Обърнете внимание на съвпадението между ентусиазма на „изобличителите” на евентуалното съслужение на светейшия Даниил с патриарх Вартоломей и „изобличенията”, според които дядо Даниил оправдава руската инвазия в Украйна! Кой може да събере двата полюса в църковната политика? Кой друг, ако не самият сатана! Това би трябвало да виждат вярващите, а невярващите и да не вярват в съществуването на врага на нашето спасение поне могат да видят тези, които съзнателно или не, са станали оръдия на лукавия.

 

Бог да пази България! Амин.

 

 

---

[1] Погребение митрополита Никодима (Ротова), Журнал Московской Патриархии, 1978, № 11, с. 12-16.

[2] Архиепископ Василий Кривошеин. Воспоминания: митрополит Никодим (Ротов). (http://

www.krotov.info/spravki/persons/20person/rotov.html)  Архивно копие (https://web.archive.org/web/20070824193741/http://www.krotov.info/spravki/persons/20person/rotov.html)

[3] Николай Светлов, Подлинное лицо и личина митрополита Никодима (Ротова), http://www.3rm.info/4644-podlinnoe-lico-i-lichina-mitropolita-nikodima.html  

НИКУЛДЕН ЗА НИКОЛАЙ АЛЕКСИЕВ В СЛЕДСТВЕНИЯ АРЕСТ

Името на 21 годишния Николай Алексиев в последните няколко дни е известно на всеки, който гледа новини по телевизията или ги чете в интернет. Няма какво повече да се каже като добавка към това, че той е един от петимата оставени в ареста след протестите от 1 декември тази година. За разлика от останалите четирима обаче Николай е с „постоянна мярка за неотклонение” в следствения арест. Откроен е, защото в регистрите на СДВР се открива, че от 22 година насам е регистриран четири пъти за криминални прояви.

Защо пиша за това?

Първо, защото го познавам от годината, в която прохождаше и израсна пред очите ми. Второ, защото родителите му са ми близки хора. Дотолкова, че майка му Десислава е кръстница на моята внучка София. Десетки, дори стотици пъти с неговия баща сме водили няколкочасови разговори на духовни теми – от тези разговори, които незабравимият Цветан Стоянов  оприличаваше на класическа музика. Трето, защото Николай беше постриган като четец и свещоносец в най-ранна възраст и защото на Второ Възкресение, както се нарича Вечернята служба на обяд в Неделята на Възкресението Господне и се четат стиховете от Евангелието по Йоана на различни езици, с него бяхме част от тези, които четяха от солея в храма. Ники на френски, аз на староеврейски и латински език. Четвърто, защото с Николай, родителите, сестрите и по-малкия му брат няколко поредни години изминавахме повече от сто километровия маршрут през четири планини от София до Рилския манастир по пътя на пренасянето на мощите на св. Йоан Рилски Чудотворец заедно с десетки вярващи християни.

Мисля си, че и да не беше тази близост нямаше да остана безучастен към случващото се с един съвсем млад човек в тези обстоятелства. 

Ето защо:

Прерастването на мирен протест в ексцесии и сблъсъци с полицията отдавна е контролиран процес. Преди 10 ноември това минаваше за реакция на „възмутени граждани”. Още Георги Марков в „Нежелателни репортажи” описва кощунствени действия на вербувани за целта младежи, които енергично опорочават атмосферата на великденската служба в патриаршеската катедрала, за да може след това милицията да арестува не тях, а невинните потърпевши.

Няма да обхождам многобройните прояви на „творческо” прилагане на тази организационна техника в последните години, но ми се струва нужно да обърна внимание на няколко случая, които показват развитието ѝ. 

При атаката на 26 август 1990 г., завършила с нахлуване и подпалване на Партийния дом на БКП, в дългия репортаж на журналиста от БНТ Бойко Станкушев от мястото на събитието се вижда, че началото се дава от младежи, чупещи стъклата на будките за вестници откъм гърба на сградата. При това безсмисленото, но подвеждащо тълпата чупене, става с техники с крак от карате, трудно изпълними поради опасността от нараняване от издадените напред рафтове за вестниците. По това време единици тренират източни спортове под контрола и постоянното наблюдение на охранителните органи, което дава основание да се заподозре, че нахлуването е провокирано от хора на властта.

На 10 януари 1997 г. правителството на Жан Виденов се събира в парламента в разгара на национални стачки на работници в различни браншове и на усилваната от това нечувана финансова криза, довела средната заплата до 4-5 долара на месец. Около парламента в този ден се събира тълпа, която атакува сградата. Тълпата е увлечена от младежи, които се опитват да чупят прозорците. Един от тях, както показва репортаж на журналиста Сашо Диков, се опитва да счупи дограмата на страничен прозорец с техника от карате, удар с лакът. Опитът му е обречен на провал, тъй като дограмата е многопластова, но ударите са нанесени със забележителна техника, предпазваща лакътната става.

Същият репортаж показва недвусмислено, че атаката на парламента е предвидена, и ответната безжалостна „закъсняла реакция” на предимно полицейски части от провинцията, предизвиква еднозначно падането на правителството, а впоследствие и на отказа на вътрешния министър Кирил Добрев (Бог да го прости!) да състави ново правителство. Като добавка, в разгара на привидно неконтролируемия хаос таксиметровите коли на една частна фирма, в която работят бивши служители на ДС, се позиционира с бързи маневри с помощта на служебната радиовръзка така, че да затруднява максимално движението на полицейски коли и линейки, докато хаосът не достигне своя програмиран пик. 

През следващите години не един и двама финансови специалисти изказват мнение, че ускорената инфлация на лева тогава е създадена изкуствено и дори се споменава в тази връзка името на един известен български икономист, обвързван в медиите с т.нар. Римски клуб.

На 28 май 2013 г. се даде началото на серия протести срещу кабинета Орешарски, като на 2 юни с участието на тогава оборотната националистична партия Атака и единното ДПС те се превърнаха в национални. Подчертавам, че протестите добиха национален обхват след като в тях се включиха политически партии с национални първични структури. Друг начин за спонтанно недоволство изглежда няма в нашата страна на стоическото търпение. Кулминацията от 14 юни пък беше ответна реакция на решението за началник на силовата структура ДАНС да бъде назначен Делян Пеевски, „откритието” на покойния Илия Павлов, син на мощната бизнес дама Ирена Кръстева. Възмущението сред обществото от това назначение е толкова категорично, че нормативните дотогавашни протести, чиято основна цел като че ли се изчерпва с влизането в новините, се преобразуват в десетохилядна демонстрация с участието на футболни агитки и разочаровани привърженици на Атака. На 17 юни се случват първите сблъсъци между протестиращи и привърженици на Атака пред централата на партията. Междувременно телевизионен репортаж доказва, че „активистите” на Атака на терена на протестите се вербуват във фитнес зали за уговорени суми.

Протестите не постигат видим резултат, но затова пък продължават повече от месец. На 23 юли се стига до сблъсъци пред парламента, при които са ранени 8 протестиращи и двама полицаи. В края на октомври студенти окупират Софийския университет. На 12 ноември студенти се опитват да окупират парламента. Едва на 405 ден на 23 юли 2014 г. Орешарски подава оставка. 

На 9 август с. г. обаче премиерът Орешарски има среща с „неправителствените организации”, които са ангажирани в протестите. Между поканените е и Бисер Миланов по прякор Петното, получил през годините седем присъди, част от които ефективни. Миланов е нещо като координатор на силовата част от протестиращите по-специално в случаите на сблъсъци с полицията. Поведението му е на класически провокатор. Няколко пъти е задържан по време на протестите, саботира първата конференция на новосъздадената „Протестна мрежа” и е изведен от полицията, опитва се да нахлуе в БНТ по примера на лидера на Атака Волен Сидеров.

Протестите очевидно са сериозно занимание за професионалисти с помощта на провокатори, които да оставят впечатлението за лумпенска същност на протеста.

Николай е ранен, има шевове по главата си, които оставили кърваво петно на стената на районното управление и споделя, че го боли глава. Как може да се почувства младеж, на когото са нанесли освидетелствана телесна повреда? Какви чувства може да има срещу тези, които възприема като агресори?

Как всъщност започват протестите от 1 декември?

Те показват размах наподобяващ акциите срещу Виденов и Орешарски. Само че проблемите с Бюджет 2026 по никакъв начин не могат да се сравняват с виденовата зима, тоталната мизерия, безизходица и очертаващото се тогава мрачно бъдеще. Паричната реформа на Иван Костов, който замени Виденов, стопи спестяванията на стотици хиляди. Това беше завършекът на престуктурирането на собствеността. Занаятчия с десетилетна професионална практика, споделя в медия как спестил 40 000, но се оказал с 40 лева в спестовната си сметка. Бунтове срещу Костов обаче нямаше! Защото очевидно по принцип те изразяват не непременно народно недоволство, а на проектирано намерение за смяна на едни оператори във властта с други.

Сега става дума за вдигане на заплатите в публичния сектор и вдигане на данъка за печелещите от дивиденти. Ами че те колко процента от населението са? И кой от протестиращите всъщност има представа какво съдържа протестираният Бюджет 2026? Не съм убеден, че става дума и за 1% от излезлите на улицата! (Ако се окажат 2%, моля за извинение!)

Защо все пак Николай е затворен в следствения арест като „постоянна мярка”? В медиите се мярна измъчената физиономия на прокурора, който вероятно е поискал това. Човекът страда, но не съм сигурен, че страданието му е болестно, по-скоро очевидно съзнава прекомерността на обвинението си, а ако това е така, то едва ли съдебното разпореждане е въпрос на свободна воля! Ще избяга ли Николай? Ще се скрие ли? Не!

Само че оставен сам, уплашен, ранен и изпитващ физическа болка от нараняването, той ще е лесна плячка за някой, който ще търси начин да го принуди да признае това, което не е извършил: че е част от облечените в черно и маскирани организирани провокатори, които са вкарани в суматохата на протеста, за да дадат основание сияйните звезди на народните любимци от вида на Пеевски да се задържат на власт, обвинявайки за стореното от тях някой друг. В случая деца като Николай. Така наречените противозаконно афиширани негови криминални регистрации не са довели до правни последствия. Тоест Николай е невиновен, но следите върху тази невиновност се използват като доказателство за прекомерната мярка срещу него. 

Честит Никулден, Ники! По молитвите на светия Чудотворец да ти даде Господ сили да преминеш през това изпитание, защото всичко хубаво в живота е пред теб! Амин.

ЦЪРКВАТА И „НАРОДНИЯТ СЪД”

Трябва ли да прощаваме на враговете си? Ако сме православни християни – да! Нещо повече – трябва да ги възлюбим! Друг е въпросът дали можем. Нищо, че Господ ни е предал това във вид на наставление, а не като съвет, който можем и да подминем: „Но вам, които слушате, казвам: обичайте враговете си, добро правете на ония, които ви мразят, благославяйте ония, които ви проклинат, и молете се за ония, които ви пакостят.” (Лука, 6:27-28). Има ли нещо неясно или двусмислено в Божието наставление?

Нещо различно ли казва Негово Светейшество Даниил в поздравителния си адрес до Върховния касационен съд по повод 145 години от неговото основаване, годишнина, която съвпада с 80 години от т.нар. „Народен съд”?

Ето какво дословно казва в посланието си Светейшият патриарх: „Правилната оценка за събития от недалечното ни минало - като Народния съд, чиито осъдителни решения променят хода на историята на нашето земно Отечество и са в основата на една половинвековна несправедливост - следва да бъде съчетано обаче с нашето лично вътрешно усилие като православни християни и като членове на Христовото тяло - Църквата, да съхраняваме и предаваме на бъдните поколения паметта за невинните жертви, като същевременно намерим сили да простим на виновните; да се примирим с нашите братя и сестри като поставим за основа на нашето единение и общение Самия Господ Иисус Христос, Който е любов (срв. 1 Йоан 4:8); да възпитаваме у нашите деца и наследници да не повтарят грешките от историята, като имат съзнанието, че Бог е Този, Който ще съди историята и човеците.” (Текстът е взет от https://news.bg/society/patriarh-daniil-prizova-da-namerim-sili-da-prostim-na-sadiite-ot-narodniya-sad.html)

Що за християнин трябва да си, за да решиш, че с тези думи патриархът по думите на Горан Благоев прави „опит да замажем истината, на бърза ръка да затворим тази непрочетена страница, защото и до ден днешен партията, която е свързана с Народния съд, не излезе да поиска прошка публично, не излезе да се покае дори в политически контекст” (https://www.focus-news.net/novini/Bylgaria/Goran-Blagoev-Svetiyat-sinod-sled-kato-si-izbra-Daniil-da-ponese-otgovornostta-za-negovite-izkazvaniya-2800238)?

Не се ли казва в Писанието още и „не съдете, за да не бъдете съдени” (Матей 7:1)? Защо Благоев, който петнадесет години води по Националната телевизия предаване с акцент върху Православието и Българската Православна Църква не си спомня евангелския текст? Вместо това подканва „Светия Синод да понесе отговорност” за думите на патриарха „след като си го е избрал”. 

На какво се дължи заяждането с патриарх и Синод? Какво друго да си помислим, освен че Благоев има да си връща за основателния протест срещу откритите провокации срещу управителното тяло на Църквата, в резултат на което предаването спря излъчването си, а той като водещ трябваше да си потърси друга работа.

Горан Благоев е мирянин и е нормално да допуснем, че може да не познава Свещения текст. Опитът му обаче подсказва, че Писанието му върши работа само доколкото трябва да подкрепи предварителната си журналистическа теза, за което няма пред кого да понесе отговорност, освен пред съвестта, каквато по предположение трябва да има. Неизбежността на Божия съд очевидно не го притеснява.

Какво да кажем обаче за духовника, схиархимандрита от същата БПЦ, който си позволява да нарече призива към помирение и опрощение “някакво особено издевателство с паметта на жертвите на тези страшни и безчовечни репресии”? Това са думи на многократно изобличавания в лъжа и поне веднъж в измама в големи размери бивш игумен на Гигинския манастир Никанор. Тук трябва да спомена поне две от безсрамните му лъжи в национален ефир – че е бил „брокер на Уолстрийт” и че никой не го е гонил от Зографския манастир на Света Гора на 5 май 2018 г. Аз лично го изгоних с помощта на трима полицаи пред около 150 поклонници за клевети срещу манастира и лично срещу о Бозе почившия тогавашен игумен схиархимандрит Амвросий. Документните доказателства за измамите му, свързани с подправяне на подписи и шестцифрени суми, пък са огласени отдавна в медиите. Какъв е произходът на неговата злост срещу НС Даниил? Ами, Софийска света Митрополия прави годишната ревизия на манастира и за да избегне логичното следствие от това довелият безсрамието до непознато съвършенство гигински брокер търси изход в твърдението, че е жертва по причина на своя антикомунизъм! (https://frognews.bg/novini/arhimandrit-nikanor-patriarh-daniil-smesva-jertvata-nasilnika.html)

Никанор стига дотам да намеква, че роднини на патриарха имат нещо общо с убийствата, за които Светейшия Даниил подчертава ясно: „Проведеният преди 80 години Народен съд... е постановил присъди, които са оспорими както в юридическо, така и в чисто човешко отношение”.

Светейшият патриарх отбелязва, че „За съжаление отрицанието, взело тогава превес над справедливостта, съпътства нашето общество и до днес. То се превръща в начин на мислене и поведение, който заплашва нашето общество с още по-дълбоки разделения.”

Кой би отрекъл това?

С познатата ни бързина богословски неграмотните, нехристиянските или откровено злобните квалификации на отеческото слово се препубликуват в десетки електронни медии, които или не могат да си позволят да привличат стойностни автори, или ги мързи или просто преднамерено се възползват от чуждия труд, особено, ако хули Църквата. 

Когато юдеите убиваха с камъни светия първомъченик и архидякон Стефан, той извика към Бога, да не им зачита този грях и Бог чу праведника! Така младежът, който пазеше дрехите на убийците, Савел, преследвачът на предавани на мъчение и смърт християни, се превърна в Павел, един от стълбовете на вярата!

Когато разпънаха Христа по измислено обвинение и Той се предаде на заколение за греховете на всички ни, не извика ли към Бога-Отца да не зачита този грях на палачите? Не беше ли сред тях стотника, който повярва и зае мястото си в лика на светиите?

Защо възгласа за опрощение не прониква в сърцата на споменатите и на други като тях?

Иконом Стефан Стефанов от Русенска епархия реагира далеч по-интелигентно, но все така преднамерено, в кратка статия поместена в портала Фактор.бг. От написаното се разбира, че отецът  търсел, но открил, че „няма дори и намек за покаяние на виновните за половинвековната несправедливост” и това според него правело „отношението необективно и пристрастно”. Патриархът пропуснал да посочи „нещо съществено” и то било това, че „същите”, тоест посочените от НС Даниил „виновни”, преследвали Църквата и нейния клир, и затова без съд и присъда са избити свещеници и монаси. На о. Стефан въобще не му идва наум, че той самият е „пропуснал” да види, че адресът е отправен до Висшият касационен съд по случай неговата годишнина и е неуместно това послание да добива тон на обвинение, като че ли тази съдебна инстанция носи някаква вина за трагичните събития. Отецът пропуска и възможността да се обърне с "изобличението" си лично към архипастиря си Даниил пред „двама или трима свидетели”, както апостолът съветва да постъпват християните (1Тим. 5:19). 

Защо ли? 

Да не би да е защото той самият отдавна е трябвало да принесе плод на покаяние за системното си участие в съмолитстване с еретици, за каквито Православието смята римокатолиците, протестантите и армено-григорианите по време на т.нар. „Икуменически недели” в Русе при положение, че Българската Православна Църква е напуснала икуменическия Световен съвет на църквите през 1998 г.? Това о. Стефан прави отпреди петнадесет години насетне  и в противоречие с апостолските правила и правилата на Вселенските събори. Не си правя илюзия, че о. Стефан ще се покае за това, тъй като го познавам, струва ми се, добре.

Проблемът с паденията на посочените братя и отци не е само техен и не се изчерпва с деянието. По-значителни са тежките последствия, които клеветите може да имат върху незапознатите и недостатъчно въцърковените. Повечето от читателите по мое убеждение поради липса на време, знания или навици не вникват в същината на изсмуканите от пръсти прояви на дребнава отмъстителност. Те обикновено се задоволяват да възприемат изведеното в заглавието и манипулативните аргументи. Това ни изправя пред ситуация да изобличаваме осъдителството, но в същото време сме провокирани сами да осъдим. 

Нека се опитаме да не осъждаме падналите в капаните на лукавия враг на нашето спасение, православни братя и сестри! 

Да се помолим Всемилостивият Бог да им прости, да ги награди с дълбоко всеочистващо вразумление и покаяние, за да се спасят! 

Господи, Ти можеш всичко! Вразуми ги! Амин.

ГРЪЦКИЯТ ПРОЕКТ НА ЕКАТЕРИНА II

         Глава от "Третият Рим и Църквата" част II, книга 1, с. 305.

Цитираната в главата „Гърци в Русия“ работа от 2023 г. на  Емили Брайънт, студентка в Университета на Източен Кентъки, обръща внимание на разширяването на руските територии на юг като разширяване на влиянието на империята върху „друго православно общество“. Дали османците имат детайлна представа по време на войната от 1768-74 г. за съществуването на екатерининия Гръцки проект, е трудно да си представим, защото първото му огласяване, и то в затворена дипломатическа среда, се осъществява в преговорите на Екатерина с Йосиф II. Преди началото на войната обаче сред гърците в Пелопонес и отчасти в Южна Албания започват обиколките на руски емисари с цел да се провери възможността за въстание срещу османската власт. Съществуват сведения, че информация за това изтича към британския посланик в Петербург, но не е известно тя да е препратена до Високата порта, както се нарича османското държавно управление. Османците въпреки това ясно си дават сметка за ефекта от разширяване на руското влияние вероятно дори само от настроенията в православната османска Грузия.^[1] Един нюанс в работата на Брайънт ни кара обаче да си помислим, че основната цел не е на първо място унищожението на Османската империя, за което е необходим все още огромен човешки и политически ресурс, а е по-скоро заявяването на правото на Русия да бъде управляващата обществото на всички православни християни, в която и държава да се намират те. „Войната е била възможност да се задействат идеите на гръцкия проект – пише Брайънт. – Един от основните компоненти на гръцкия проект е бил, че гръцкото Православие оправдава твърдението на Русия, че е законният лидер на гръцките православни общности.“ Това твърдение ни подвежда да си помислим, че Гръцкият проект на Екатерина е съществувал преди 1768 г.

Това, че е „дълг на Русия (…) да освободи“ православно вярващите християни, които се намират под османски контрол, Брайънт вижда в „религиозната връзка на Русия с Гърция“, идваща от разпространеното в официалната историография покръстване на Киев от „гърците“. „Подобна реторика“ се е формирала у руската владетелка от шведско-немски произход под влияние на „близкия довереник и колега, просветен философ, Волтер“. Той мотивирал Екатерина чрез специална ода да „отмъсти за Гърция“ и да изгони негодниците.^[2]

Това волнодумецът и вдъхновителят на френския атеизъм и богоборчество Волтер да аргументира Екатерина да „освобождава“ православните под османска власт е достатъчно ясно указание за разбирането на руската „освободителна“ имперска политика. При нейното успешно реализиране изтръгнатите от османска власт обикновени хора стават закрепостени селяни, подарявани на отличилите се дворяни заедно със земята и домовете си.

Анексирането на Крим за Екатерина, забелязва Брайънт, е начинът да се пристъпи към реализацията на Гръцкия проект, което османците прозират. Следователно османското нападение, даващо началото на военните действия, е изпреварваща мярка.

Един от основните въпроси около Гръцкия проект остава този, как на Екатерина ѝ е дошла идеята да се обяви за владетелка на православния свят? Първият елемент на възникването на тази идея очевидно е одата на французина, но доколко императрицата би могла да се възприеме като ръката на отмъщението за покоряването на Гърция? Още повече езическата Гърция на Волтер няма нищо общо с православната Гърция. Брайънт подсказва още една възможност: „Важността на анексирането на Крим за осъществяването на проекта на Екатерина е била повторена пред нея от нейните съветници.“ Следователно проектът е възникнал преди идеята за завладяването на Крим и предхожда османското злополучно нападение. В такъв случай изпреварващият ход би могъл да се дължи и на донесенията на османските агенти или на техните татарски съюзници за заселването на Нова Сърбия и Славяносърбия през петдесетте години на века. Нападенията от страна на заселниците са достатъчен сигнал да се помисли погрешно, че са поощрявани от короната.

Следващият въпрос е, кои са съветниците? От това, което знаем дотук, се открояват две имена – на граф Алексей Орлов, подготвил въстанието на гърците, организирал Архипелагската губерния, обявил се за неин губернатор, уверен в благосклонността на Екатерина и граф Григорий Потьомкин, който устройва градовете, инфраструктурата и заселването на Новоруския край. Под „съветници“, както става ясно в текста на студентската работа, Брайънт разбира преди всичко Потьомкин. Исторически потвърдените факти обаче говорят, че Григорий Потьомкин спечелва доверието на Екатерина най-вече по време на войната от 1768-74 г. и това до голяма степен се дължи на проявените от него воински и пълководчески качества. От това следва, че създаването от Алексей Орлов през 1770 г. на Архипелагската губерния може да се разглежда като техническото начало на създаването на Гръцкия проект и най-вероятно е прецедентът, породил интензивни обсъждания между Екатерина и Григорий Потьомкин. Само че изявление, че губернията се създава като част от възстановяването на Византия под руска хегемония от това време, не е известно.

Романтичните отношения между Екатерина и Потьомкин започват с края на войната през 1774 г.^[3] и закриването на губернията на Орлов. Григорий, по-малкият брат на Алексей Орлов и основен фаворит на Екатерина отпреди преврата, нарича Потьомкин „дяволски умен!“ и това вероятно не е похвала, а огорчение. Авторът на забележителна статия за преписката между императрицата и Потьомкин, В. С. Лопатин, е на мнение, че новият фаворит на императрицата привлича „толкова различни хора“ най-вече с „ума, самостоятелен, дълбок ум!“^[4]

Трябва да минат три години от началото на близкото познанство на Екатерина и нещадящия се в битки кавалерист, за да се реши тя да направи крачка в отношенията им. Не осанката, физическата красота или харизмата на самеца привличат Екатерина, придобила достатъчно голям опит в личния си живот. Както пише тя на „храбрия хусарски полковник И.Е. Сатин“, който е сред най-близките хора на Потьомкин, бъдещият таен съпруг^[5] на императрицата ѝ подарява „Кръст от манастира Влашки Радовози,^[6] за който тамошното духовенство обявило, че целият е (изрязан) от Животворящия Кръст“ Господен^[7]. Григорий Потьомкин е преценил правилно, че владетелката изпитва особена гордост, че е глава на държавата, създадена за защита на Православието в епохата на погром навсякъде другаде, където са съществували православни държави. Готвеща се в младостта си да стане съпруга на император, удостоена да стане самодържица, тя логично развива амбицията да се обяви за защитник на Православието, което разширява обхвата на властта ѝ. Очевидно е, че решението на Потьомкин да поднесе такъв подарък го отличава от елементарните ласкатели, но и говори за способността му за преценка на личности и ситуации.

Последният етап от Гръцкия проект на Екатерина, завладяването на Константинопол, не би било възможно, забелязва Брайънт, без установяване на руската власт над Крим и северните  черноморски брегове. По-нататъшното отслабване на Османската империя не може да се случи без загубата на нейните татарски съюзници в Крим. По този начин последният етап от гръцкия проект, превземането на Константинопол, не би бил възможен без руската власт над Кримския полуостров и Черно море.

Потьомкин, който през зимата на 1782 г. молел в писмо императрицата да вземе Крим, настоявал тя да се възползва от възможността да нанесе „мощен удар“ на османците, от който те няма да се оправят.^[8] Добрата и съсредоточена, но все пак студентска работа на Емили Брайънт допуска две съществени и обичайни за протестантската културна среда грешки.

Разглеждайки „религиозния елемент“ на Гръцкия проект, тя отнася православността на руската държава към кръщението на „първия руски лидер, обърнал се към Православието, великият княз на Киев“, който е направил това в „кримския регион Херсон“^[9]. Широко възприетото мнение води до извода, че „покръстването е последвало широкото придържане към православната религия в Русия“. В 988 г., когато Киев е покръстен, в Европа и на изток и на запад християнството е православно, ако не се смятат дохалкидонските църкви, като Арменска апостолическа църква, напр.^[10] Западната църква се отделя от Православния изток през 1054 г. Другият спорен момент е, доколко Владимир е „руски лидер“, след като се знае, че „великото му княжество“ Киев не се нарича Киевска Рус, докато това понятие не се изкове в историческите катедри в средата на XIX в., а и до днес въобще не е ясно, откъде идва понятието Рус, и следователно единственото сигурно в това наименование, е че то е част от титула на Киевската митрополитска катедра и се отнася след Кръщението за територията, в която Митрополитът на Киев ръкополага свещеници. Именно това позволява пренасянето на титула в Московското княжество и русифицирането със задна дата на земите на север от Киев. Владимир-покръстителят освен това по време на покръстването е във война с Византия, завладял е византийска крепост в Крим и едва ли ще приеме кръщение точно от визанцийците.

Специалният интерес на дипломиралата се през 2023 г. Емили Брайънт разкрива произхода си с цитирането на статия под заглавие „Оценка на традициите на руската агресия“ на професора от Университета в Алабама Хю Рагсдейл (1938-2020), който по времето на написването, представянето и публикуването на работата ѝ е доказан специалист в „руските изследвания“.^[11] В работата на Брайънт са цитирани и други специалисти по история на Русия от същата катедра на Университета на Алабама, като Мара Колески, напр., но и специалисти по руска и съветска история от времето на Студената война и постсъветския период като Дъглас Смит (доктор по история от Калифорнийския университет, служител на Държавния департамент на САЩ по направление Съветски съюз и консултант на радио Свободна Европа), Изабел де Мадариага (професор по славистика на Лондонския университет, автор на многочислени изследвания по история на Русия) и професора по история от Военния институт на Виржиния Тимоти Дроулинг.

Ясно е, че Гръцкият проект никога не се реализира напълно, но тази концепция има „огромен ефект върху неговата създателка и нейната политика“. Смъртта на Екатерина през 1796 г. е и края на възможността за възстановяване на „гръцката монархия“.^[12] Потьомкин е този, който убеждава Екатерина, твърди Брайънт, че „Крим е законно наследство на Русия“. Засвидетелстваното силно влияние на Потьомкин върху императрицата обосновава учението, че превръщането на Русия в защитник на Православието „е същността на Гръцкия проект“. Стратегията на Гръцкия проект не успява по време на войната от 1768-74 г., но разработения претекст за защита на християните под османска власт засяда трайно в руската външна политика. Тя дори въвежда в международното право чрез мирния договор от Кючук-Кайнарджа концепцията за задължителна защита на християните от османската власт. Това се дължи на преговарящия генерал Николай Репнин и на подписалия договора от името на Екатерина генерал Пьотър Румянцев.^[13]

 

---

[1] Emily Bryant, с. 58. По: Fisher, “Russian Annexation of the Crimea,” 153.

[2] По: Voltaire XIII, Оeuvres Complètes de Voltaire, vol. 13 (Paris, 1785), in Zorin, “Russians as Greeks,” 31.

[3] Виж: https://dzen.ru/a/Y1eod6HS9ldY1ECs

[4] В.С. Лопатин, Письма, без которых история становится мифом, Екатерина II и Г.А. Потемкин. Личная переписка 1769-1791, Москва, Наука, 1997, с. 502

[5] Виж: https://dzen.ru/a/Y1eod6HS9ldY1ECs

[6] Манастир в околностите на тогавашното селище Татар бунар в Бесарабия.

[7] Лопатин, с. 502.

[8] По: Douglas Smith, ed., “Love & Conquest: Personal Correspondence of Catherine the Great and Prince Grigory Potemkin” (DeKalb, IL: Northern Illinois University Press, 2005), 124. 22 Smith, “Love & Conquest,” 124

[9] Mara Kozelsky, “Ruins into Relics: The Monument to Saint Vladimir on the Excavations of Chersonesos, 1827—57,” The Russian Review 63, no. 4 (2004): 655.

[10] Арменците не признават решенията на Четвъртия „Халкидонски“ вселенски събор от 451 г., тъй като по това време водели война с персите, а светите Отци на Събора не благоволили да ги изчакат.

[11] Проф. Хю Рагсдейл (Hugh Ragsdale) получава докторска степен в Университета на Виржиния в 1964 г., преподава в У-тета на Алабама 1964-1996 г. Специалист е по руска история, автор или редактор на 7 книги: „Павел I, преоценка на неговия живот и управление“ (1979), „Руската трагедия: Бремето на историята“ (1996), „Мюнхенската криза и идването на Втората световна война“ (2004). Преподава „Въведение в западната цивилизация“, „Руска история“, води курс по „История на комунизма“ и семинар „Руска историография“. Преподава и в магистърска кооперативна програма по военна история във военновъздушната база Максуел.

[12] По: Hugh Ragsdale, Evaluating the Traditions of Russian Aggression: Catherine II and the Greek Project, The Slavonic and East European Review, Vol. 66, No. 1 (Jan., 1988), pp. 91-117

[13] По: Davies, Bryan L., The Russo—Turkish War, 1768—1774: Catherine II and the Ottoman Empire. London: Bloomsbury Academic, 2016, р. 208.

РУСКИЯТ ВИЗАНТИНИЗЪМ НА XIX век

Глава от публицистичната повест "Третият Рим и Църквата" (Лествица, 2022), част II, книга 1, с. 384. Оригинално заглавие "Византинизмът".

В сборник, издаден в Москва през 1885 г., руският дипломат, писател, политик и философ Константин Леонтиев (1831-1891) в статия, написана две години преди да започне Руско-турската война от 1877-1878 г. и озаглавена „Византизмът и славянството“, намира, че най-голямата опасност за руската държавност са… българите, защото се отделят от Цариградската патриаршия: „Нито в историята на ученото Чешко възраждане, нито в движенията на войнствените сърби, нито в бунтовете на поляците против нас, ние не срещаме това загадъчно и опасно явление, което виждаме в мирното и лъже-богомолно движение на българите. Само при Българския въпрос за първи път от самото начало на нашата история в руското сърце встъпиха в борба две сили, създали нашата държавност: нашето племенно славянство и църковният Византинизъм.“^[1]

Признавам, че много трудно се преодолява възмущението от такава високомерна наглост! Още не е избухнало Априлското въстание, не е взето решението на обявяването на Руско-турската война, но българите заплашват руската държавност! Как? Първо, като осуетяват хегемонията на Цариградската патриаршия в епархиите населени с българи, които се покриват с проекто територията на Новата Византия. Така става невъзможно оглавяването на „Гръцката църква“ от руския император върху целите Балкани. Звучи налудничаво за нас, българите от ХХI в., но за руския дипломат от XIX в. изглежда, че не. Второ, българските църковни борби и по-точно обявяването на Българската екзархия за самостоятелна Църква връщат пренебрегнатия и предаден на забвение въпрос за Кръщението на Владимир през 988 г. от Охридската патриаршия, на която принадлежи Киевската катедра, преместена в Москва, за да се обяви през 1547 г. Московското княжество за царство. Това означава, че със съществуването си Българската Църква опровергава наложените през тридесетте години на XIX в. стриктни правила за придържане към официална версия на руската история.^[2]

Така можем да разберем загадъчните редове на Леонтиев: „…ние забелязваме нещо странно: най-изостаналия народ, най-последната от възраждащите се славянски нации, българите, встъпват в борба в началото на своя нов исторически живот, с преданията, с авторитета на този същия византинизъм, който легна в основата на нашата великоруска държавност, който и вразуми и съгря и (да ми простят този ловджийски, кучкарски израз) дресира^[3] нас здраво и умно. Българите сами не са предвидили напълно, може би, това, към каквото ги е довело логичното развитие на обстоятелствата. Те си мислели да се борят само против гърците, а обстоятелствата са ги довели до разрив с Вселенската Църква, в принципите на която няма нищо гръцко, нито специално славянско.“^[4] За момент човек се пита, дали Леонтиев знае за закриването на Охридската архиепископия през 1767 г., но е достатъчно да си припомним дългогодишните му контакти с Драган Цанков, напр., за да сме наясно, че дипломатът се ядосва, че българите излизат от схемата, по която ще се води войната от 1877-1878 г. и която в неговото съзнание, както личи, трябва да доведе до завършека на Гръцкия проект, сведения за което той е намирал в изобилие в архива на руското Външно министерство. „И най-мъдрия си е малко прост“ или „От ума си тегли“ се казва прочутата комедия на Грибоедов, също дипломат по професия, и това в пълна сила важи за Леонтиев в предположението му, че българите въобще не са предвидили разрива с Цариградската патриаршия. За Леонтиев тя естествено е Вселенска, защото се очаква да бъде оглавена от императора. Българските първенци и образовани люде се противопоставят именно на Цариградската патриаршия поради доказаната измама със закриването на Охридската Църква, която не само богослужи, но и поддържа българската книжовност, я чрез нея и националното съзнание.

Тук не можем да не си припомним странното на пръв поглед, но очевидно боговдъхновено указание на св. Паисий Хилендарски в края на История славяноболгарская – книгата да не се печати, а да се преписва. Преписването е осигурило конспиративността и сърдечното и патриотично съучастие на всички незнайни разпространители, но заедно с това е опазило от наблюдение и вмешателство процеса на българското Възраждане. Самомнителният Константин Леонтиев, консул в някои от най-големите градове в българското землище, е пропуснал това вътрешно движение сред народа, когото очевидно презира като най-изостанал от славянските народи. Нещо все пак е забелязал, но високомерието му е попречило да разбере същността на развитието на националната идея у българина: „Българите, напротив, нямат нито своя столица (за разлика от гърците), нито палата, нито войска; при българите, чиито вестници са нищожни и не се четат от никого освен от тях самите, всичко протича под турска власт тихо, незабележимо, всичко се върши чрез подземна работа.“ (1873-1874 г.)^[5]

Леонтиев е ярък пример за непрестореното имперско мислене на руската дипломация, което преминава от една епоха в друга неспособно за преоценка и отказ от системното преиначаване на историческите факти в политически интерес, защото такава е вече нейна природа. Съществуват обаче и много други следствия от засядането на Гръцкия проект в имперското мислене, някои от тях дори приемаме за неизбежни и не им обръщаме подобаващо внимание.

В няколко последователни издания на Чети-минеите, както се назовава сборника на Житията на светиите по месеци, византийските императори постепенно стават „гръцки царе“, дори когато имената на Лъв Арменец, Лъв Исаврянин, Лъв IV Хазарин и пр. показват различна етническа принадлежност, обяснима с универсалния характер на римската държава. Римската или източната римска армия става гръцка войска, въпреки очевидно малкия процент етнически гърци в нейните редици, а на нейните битки със съседите, най-вече с българите, се придава етнически нюанс на сблъсък на добрите гърци с лошите варвари, врагове на правилната държава, на която се смята за съдено да премине под руско управление.

Друго, не по-маловажно клише, определя в „Мемориала“ на Безбородко етническите очертания на Балканите. „Териториално покрай собствено Гърция – пише Арш* за проектираната Нова Византия с император внука на Екатерина – в нея трябвало да влязат също България, Македония и значителна част от Албания.“

Ликвидирането на двете славянски Православни Църкви на Балканите непосредствено преди началото на войната решава проблема с „Гръцката Църква“ на Нова Византия на Екатерина, тъй като се премахва и богослужението на славянски език. Славянският богослужебен език от своя страна е отличителен белег за етническия състав на твърде голяма територия от бъдещата нова византийско-руска държава, дори само затова, че закритата Охридска Църква включва и посочените територии на „България, Македония и значителна част от Албания“.^[6] Това по „гръцката“ логика на екатерининия проект, според която богослужебният език е белег за национална принадлежност, трябва да означава, че тези територии са български до 1767 г. След тази година внезапно паметта за славянските балкански Църкви изчезва. Те са вън от схемата. Опитът им да се възстановят и по-специално българската, се смята за престъпление срещу „единството на Църквата“, за етнофилетизъм – църковен национализъм, като че ли гърцизирането на богослужението не е етнофилетично. Възстановяването на Сръбската Църква през 1830 г. обаче не предизвиква благородния гняв на Леонтиев, нито негативната реакция на Фенер, защото съвпада с договорените между Русия и Австро-Унгария сфери на влияние.

Коварното и подлото тук е, че се играе с патриотичните чувства на гърците, подведени да вдигнат въстание и изоставени, след като са отклонили достатъчно вниманието на Портата по време на военните действия през 1770-1774 г. Гръцката кауза в църковните борби е всъщност каузата на Новата Византия, което означава на Руската империя.

През 2013 г., когато Арш публикува „Русия и борбата на Гърция за освобождение“ вече съществува държавно формирование, което има в наименованието си „Македония“, но през 1780 г. изброените територии са в състава на Османската империя. Въпреки това в последните около 250 години драмата предизвикана от очертаната тогава линия в руската балканска политика продължава да дава възможности за политически натиск и манипулации.^[7] Трагично за историята на Православието е и противопоставянето на Българската Църква на Цариградската, както и поставянето на Екзархията в схизма от елинофонните Църкви на Всеправославния Събор от 1872 г. До голяма степен ескалацията на етническите конфликти, преминали през проливане на кръв в мирно време и водене на войни, е следствие от двувековната инерция на процесите на етническо консолидиране чрез създаване на национални Църкви^[8], а те очевидно са задвижени от Гръцкия проект на Екатерина II. Ситуацията около обявяването на „Македонската“ Църква като Охридска архиепископия в началото на ХХI в. е най-пресния пример за това.

Елинизацията на българското землище добива силен тласък именно с премахването на Охридската архиепископия. Ограничаването на представителството на рум-милета, на балканските християни, до Цариградската патриаршия, издига като доверени на централната власт лица в големите средища с християнско население на икономически добре установени гърци. В големи градове като Пловдив образованието е изцяло в гръцки ръце, младите българи, постъпващи на работа при гръцки работодатели, биват интегрирани, така че дори в едно и също българско семейство може да се случи по-възрастните да са българи по самосъзнание, а младите – с гръцко. „В продължение на столетия обаче гърците в Пловдив са изградили една стройна и нетърпяща компромиси система за приобщаване на българите към техния етнически елемент – пише доцент д-р Стефан Шивачев, директор на историческия музей в Пловдив. – Всеки постъпил при гръцки майстор българин като чирак или калфа, който проявява добри способности след година-две го оженват за гръцко момиче и приобщават към новото семейство. Тези новопогърчени българи Константин Моравенов нарича лангери или гудили. Същото става и с младите български момичета, които постъпват като прислужници в гръцки семейства. Те са задомявани за гръцки момци сменят им имената и така напълно ги отделят от българския корен. Но най-важното е, че гърците владеят едрата търговия, техни представители са избирани за ръководители на еснафите. Даже и богатите български фамилии се поддават на гръкоманството. Така родът Политис има за родоначалник българина Атанас от Пещера, основателят на рода Гюмюшгердан е от чисто българското родопско село Бойково. В рода Мавриди, бащата Атанас е чист българин, но синът се гърчее и представя пред френския поет Алфонс дьо Ламартин цялото семейство като гръцко.“^[9]

По-голямата част от гърците в Пловдив са преселници от Майна в Пелопонес. Значителна част от тях са преживели националния подем по време на организацията и победите на въстанието от 1770 г. с идването на руската ескадра, преживели са и погрома, проявили са отблъскващата руснаците жестокост избивайки предалите се турци заедно с жените и децата им, но за тях Църква е най-вече Цариградската патриаршия, а всяка промяна на това подкрепяно и от Русия статукво е престъпление, равно на арнаутските безчинства при потушаването на въстанието. По време на следващото въстание в Пелопонес, което прераства в гръцкото Освобождение, ситуацията се повтаря. „Гръцкото въстание и борбата за независимост подронват реномето на гърците пред османската власт и тяхното фаворизиране – пише Шивачев. – Раждането на гръцкия национализъм е съпроводено с идеята за етнически чиста нова Гърция. Избиването на десетки хиляди турци в Пелопонес още в първия месец на въстанието предизвиква ответните реакции и в Османската империя започват репресии над гръцките фамилии. Това предизвиква изселнически вълни през 1821, 1828 и следващите години, което отслабва гръцкото присъствие и в Пловдив.“

Характерно за Възраждането на балканските народи е създаването на училища, но след разпростирането на Цариградската патриаршия над населените с българи територии, училищата преподават гръцко четмо и писмо и в съответствие с това са разсадник на елинизацията. Създаването на Кралство Гърция укрепва националното самочувствие на гърците в пределите на днешна България, на която се гледа като на част от бъдещата Нова Византия. Естествено представата, че това ще бъде държава под руско управление в най-голяма степен се е видоизменила особено след възникването на гръцката държавност, участие в което взимат западноевропейци. Причината за това е, че в Гърция през 1782 г. успоредно с аналитичните обосновки на Безбородко се създава първата масонска ложа. С девет годишно закъснение по стъпките на агентите на Орлов през Корфу, където масони от Великата ложа на Верона, базирана в Падуа, „инсталират“ ложата, емисарите на едва показалото се на светло движение разпростират в Гърция своята съзаклятническа мрежа.^[10]

---

*Григорий Лвович Арш (1925–2017) е специалист по нова история на Гърция, Албания руско-балканските връзки и международните отношения на Балканите през XVIII–XIX в. Участник във Втората световна война, награждаван с ордените Червена звезда, Отечествена война първа степен и медали. През 1951 г. завършва Историческия факултет на Ленинградския университет, защитава аспирантура в Института по история на Академията на науките на СССР. През 1959 г. защитава дисертация „Някои въпроси по историята на Южна Албания в края на XVIII началото на XIX в.“, през 1969 г. докторска дисертация „Гръцкото освободително движение в края на XVIII началото на XIX в. и руско-гръцките връзки (етеристите в Русия)“. От 1968 г. до кончината си работи в Института по славянознание при Ран.

[1] Константин Леонтиев, Восток, Россия и славянство, т.1, Москва, 1885, с. 189.

[2] Виж: Les centres proto-urbains russes entre Scandinavie, Byzance et Orient / M. Kazanski, A. Nercessian, C. Zuckerman. Paris, 2000. Р. 95-120.

[3] В оригинала „выспаривать“. Термин за обучение на ловджийско куче, как да не попада под копитата на конете, напр.

[4] К.Л., Восток, Россия и славянство, т.1, с.189.

[5] Там, с.198.

[6] Виж: Иван Снегаров, История на Охридската Архиепископия-Патриаршия, София, 1932, фототипно изд. 1995, т. 2, с. 156-181.

[7] На 24 май 2021 г. посолството на Руската федерация в Скопие публикува като поздрав към Северна Македония съобщение в „Туитър“, основано на думи на президента Владимир Путин: „Днес в Русия е свещен ден, Денят на славянската писменост, а писмеността е дошла при нас именно от македонските земи“. Виж: https://www.bgonair.bg/a/4-world/227550-putin-slavyanskata-pismenost-doyde-ot-makedonskata-zemya Изявлението на руския президент е изречено по време на среща с македонския му колега Георге Иванов на 24 май 2017 г. Виж:  https://bntnews.bg/bg/a/putin-km-george-ivanov

[8] Виж: Roudometof, Victor, Nationalism , globalization, and orthodox: the social origins of ethnic conflict in the Balkans, Greenwood press, Westport, Connecticut · London, 2001.

[9] Стефан Шивачев, Българо-гръцката разпра в Пловдив в средата на хіх век, фамилията на Чалъковци и владиката Паисий Пловдивски, https://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=230:2011-01-28-17-43-09&catid=29:2010-04-24-09-14-13&Itemid=61

[10] The history of the Grand lodge of Greece, https://www.grandlodge.gr/the-history-of-the-grand-lodge-of-greece-weg-49592.html