През 1561 г. Всеправославен събор в Цариград разглежда гръцкия текст на чина, по който Помазанието е извършено и дава правото на Йоан Василиевич да се нарече Βασιλεους, преведено на руски език като „цар”. Така гърците са наричали римските императори, впоследствие официално императорите на Източната римска империя. Това означава, че Всеправославният събор е дал правото на Йоан Василиевич да се нарече „император”.
Обърнахме внимание на кризата в отношенията между Църква и държавна власт по времето на цар Алексей Михайлович, когато с лъжесвидетелства е свален от катедрата патриарх Никон и започва най-тежкият разкол в Руската Църква, старообрядческия.
С идването на власт на сина на цар Алексей, Петър Ι, идват двата века на подчинение на Църква чрез премахването на патриаршеската институция въобще и обявяването на държавния глава за глава на Църквата. Разгледахме развитието на структурата на властта в Русия след обявяването й за империя, независимо от това, че понятията царство и империя означават едно и също. Имперската идея и използването на Църквата като легитимация на властта, както и като оправдание за териториални придобивки, се развива по време на управлението на императорите и най-вече императриците след Петър Ι, време наречено от някои съвременници „бабий век”. Десетилетията на императриците се запомнят най-вече с териториалните разширения и успехите на руската дипломация при Екатерина ΙΙ, при която узрява концепцията „Гръцки проект”, според която някогашните територии на Източната римска империя по право трябва да принадлежат на Русия, чиято монархиня се смята за „глава на Гръцката Църква”, както самата пише на своя приятел Волтер.
Тъй като изворите аргументиращи книгата, която държите, са, както се вижда, хиляди, се наложи текстът да бъде разпределен в три части, втората от които е в четири отделни книги. Вие държите втората книга от Част втора.
Невъзможно е да се разкаже накратко за управлението на Павел Ι и неговия син и наследник на престола Александър Ι. През тези тридесетина години с Русия се случват събития с апокалиптични размери. Едно от тях е влизането на Великата армия на Наполеон в Русия през 1812 г. и нейното отстъпление с невиждани дотогава в история по своята масовост и жертви битки. По броя на числеността на участващите военни сили и замесени държави тази война би могла да се нарече Първа световна. Политическият, социален и културен отзвук от нея пък я определят като най-важното събитие на века, който току-що е започнал. Основният ресурс на руската държава в сблъсъка с дотогава най-подготвената и значителна военна сила се оказва нейната православност. Тя обединява народа на империята и забавя хода на неизбежността на това състояние на човешката цивилизация, в което тя се намира сега.
Да се разкаже за това дори съвсем схематично не трябваше да се спестяват сложните взаимовръзки на културните и политически процеси на тогавашната история. По тази причина на френското влияние върху руската дворянска класа трябваше да се обърне подобаващо внимание, което и прави книгата толкова обемиста.
Слава на Бога за всичко!
