С Божидар се познавахме добре, но никога не станахме приятели, макар че и двамата сме по произход от Одрин или може би точно затова. „Два остри камъка брашно не мелят”, казва народът в такива случаи.
Познавахме се покрай това, че негов шурей беше моят съученик Владо Кънчев, оказал огромно влияние и върху мен и върху целият ни А-клас на тогавашната софийска Първа гимназия, от която в края на ХIХ век е произлязъл Софийският университет. Сестрата на Владо, Марта Кънчева, с която след време станахме колеги във ВИТИЗ (с разлика от няколко випуска, защото мене ме приеха, след като тя беше вече завършила), стана съпруга на Божидар, с когото се запознали по времето, когато той беше спасител на плажа в родния си Созопол. Там семейство Кънчеви почиваше всяко лято. Бащата на Владо и Марта и впоследствие тъст на Божидар беше народният художник Стефан Кънчев, най-известният български художник в областта на запазената марка и един от десетте най-известни в света. Бог да прости всички изброени, заедно с майката на Владо и Марта, леля Веска, и тяхната леля, чието име така и не научих през годините.
Приятелството ми с Владо и дългогодишното познанство с неговото семейство създадоха нещо като доверие между мен и Божидар, което се прояви вечерта на масичката пред фургона, запушил изхода на улицата, който скоро щеше да изчезне съвсем.
„Има директива – започна Божидар – българите от народ да станем население, което да се сведе до четири милиона. Мъжете ще станат бензинджии и монтьори, жените ще бъдат камериерки и сервитьорки.”
Такава осведоменост по това време означаваше само едно. По тази причина, въпреки шока, не направих грешката да питам, чия е тази директива и как ще стане всичко това, при положение, че чакахме всеки момент да се роди девет милионният гражданин на Народната република. Божидар изглежда, че оцени деликатността, и допълни: „Основното в страната ще бъдат магистралите…”
Години по-късно, когато бившият пожарникар Бойко Борисов стана премиер и започна да „строи магистрали”, по-точно да говори за това, си припомних разговора с Божидар Димитров.
Кой беше източникът на невероятната за 1989 г. информация, как и защо беше известна на Божидар Димитров, така и не разбрах, но и не направих опит да търся отговорите на тези въпроси, вероятно поради проявилият се в мен в началото на 80-те инстинкт да не издавам интереса си, както и стойността, която евентуалните отговори биха имали за мене. Повече по този въпрос, доколкото установявам, може да се прочете в книгата на Явор Дянков „Държавна сигурност срещу бойните изкуства” (2024, София). Там, най-неочаквано за мен, името ми се вижда на няколко пъти в публикуваните факсимилета от протоколи на оперативни заседания на специализирани звена на ДС, че работата по „Руси Стоянов Русев” (каквото е гражданското ми име) продължава.
Ирония на съдбата – никога до началото на промените, започнали на 10 ноември 1989 г., не съм се чувствал дисидент, не съм прекарвал през ума си и нюанс на идея за борба със съществуващия режим, но се оказва, че съм разследван неколкократно, упорито и професионално. Да, вече бях забелязал, че прочутото програмно съчинение на комунистическата пропаганда „Как се каляваше стоманата”, приписвано на Николай Островски, е работа на редакционен екип. За да си създам професионалната квалификация, помогнала ми да разбера това, трябваше да мина през трънливия път на необясними безпочвени доноси, които биха ме увенчали с авторитета на дисидент, но в сърцето си никога не съм бил такъв. Нещо повече, оказва се, че съм вероятно от последните наивници, които са си мислили, че икономическият застой, негодните обществени нрави, чудовищно подмененият морал и нормативното двуличие в обществения живот са „грешки на растежа”, субективни дефекти на алтруистична идея, компрометирана от случайни егоисти и негодници.
Е, трябваше да се убедя в глупостта и наивността си по трудния начин. След като бях единствения от театроведския курс на випуск 1981-1986 поканен като драматург на такъв престижен театър като русенския „Сава Огнянов”, се оказа, че последната ми трудова заетост преди историческата дата 10 ноември 1989 е зидаро-кофражист на национален обект Знаме на мира – Аркутино. Слава на Бога за това! При това, убеден съм, съвсем не съм единствен сред тези повече от деветдесет процента съвременници на началото на промените, в съзнанието на които държавният контрол върху възпитанието и образованието беше отпечатил с неизтриваемо клеймо знак за равенство между комунистическата идеология и патриотизма. Да се отрича това е отвратително лицемерие. Поради това винаги съм изпитвал отвращение към ентусиазма на площадните тълпи от същите над деветдесет процента бивши комсомолци, които крещят „Кой не скача, е червен!”
Моля за извинение за това отклонение, но тук виждам удобен случай да изкажа уважението си към личности, които бяха оплюти след 10 ноември. Един от тези хора беше моят професор в катедрата по театрознание във ВИТИЗ Димитър Канушев, Бог да го прости!
През 2004 г., десет години след смъртта на професора, моят преподавател по теория и история на музиката проф. Стефан Лазаров, вече зам.-ректор на преобразувания в НАТФИЗ театрален институт, ми довери, че преди да се явя на дипломната си защита две години след випуска, „от високо място” събрали театроведската катедра и поставили въпроса да ми се забрани да се дипломирам. Тогава проф. Канушев отсякъл: Аз съм го приел, аз ще го дипломирам!
Да се върнем на тайнствената директива от времето непосредствено преди началото на промените за числото, до което българският народ трябва да се сведе, превръщайки се в население! Това, че предстоят необичайни промени, вече беше стигнало до мене още в началото на 88-ма година при посещението на лидера на клуба по Таекуон-до от полския град Вроцлав Анжей Брил, който в джудо залата на тогавашния ВИФ проведе семинар с бъдещия български Национален отбор по този корейски спорт, версия IFT, по-голямата част от който остана в Канада след представянето си на Световно първенство през 1990 г. Анжей ми каза тогава в края на дълъг разговор, че предстоят големи промени и скоро за социализъм няма да се говори въобще. Нещо подобно ми довери и един офицер от ДС, който официално се сближаваше, вероятно във връзка с решението „да се работи по Руси Русев”. Предстояли големи промени. Идентифицирах го по подписа му, когато през 2020 г., една година след като бях подал за втори път след 1998 г. молба да видя, какво е събирала ДС за мене, за разлика от твърдението на ведомството от първия път, че никой не е събирал информация за лоялната ми персона, получих някаква бележка във вид на характеристика на квартален отговорник, под която около тридесет души от службите се бяха подписали, че са я получавали по тяхно искане.
Ясно! Промените са били планирани и някакви отбрани личности знаеха за тях.
Но основното в загадката предстоеше.
През същата 1989 г. с моя познат и впоследствие приятел Антонио Петрунов създадохме „Център на информационно обслужване”, а след като по тайнствен начин структура с подобно наименование се появи като държавен отдел, се преименувахме на Агенция за проучване, информация и анализ (АПИА), с която осъществих повече от 1000 репортажа за Свободна Европа, също за Дойче веле и БиБиСи. АПИА работеше в тясно сътрудничество със СИС – службата за информация на полската Солидарност (Сервиз информации Солидарношчи). Успоредно с това с Георги Стаменов възстановихме издавания преди столетие вестник „Македония” при Македонските просветни братства, сдружения на българите от Македония в сградата на Пиротска 5, тогава все още във владение на ОФ.
Вече през 1990 г. в британско издание изплува прогнозата на Божидар Димитров за това, как ще останем четири милиона, но се посочваше конкретен срок – 1994 г.
Твърдението много приличаше на резултат от професионален анализ, като се има предвид, че вече всеки, който пожелае, вече можеше да получи международен паспорт, което десетилетия беше изключителна привилегия за елита на държавното управление и близките до него. Повече от милион българи щурмуваха бленувания Запад, но не бяха малко и тези, които решаваха да покоряват върховете на предприемачеството у нас.
През 1994-та не станахме четири милиона. Същата година обаче, доколкото си спомням, друго издание, този път американско, пророкуваше, че прогнозата ще се изпълни, струва ми се, в периода 1997-1999 г. Е, и тогава не станахме четири милиона!
1997 г. дойде с нова изненада, но този път не като прогноза, а като изтървана реплика на тогавашния посланик на САЩ в България г-жа Ейвис Боулън. Според статия-анализ, публикувана в българското списание Геополитика и подписана от проф. д-р Никола Аврейски, по време на семинар в Боровец госпожата посланик „ненадейно отронила шокиращото признание: “Вие не ни трябвате повече от 4 милиона.”[1] При изтичането на мандата й Ейвис Боулън е наградена от президента Петър Стоянов с орден Стара планина, въпреки, че изтърваните думи са оповестявани неколкократно в интернет пространството.
В интерес на истината императивното пожелание да станем в края на краищата четири милиона, защото на някого, изразител на чието мнение очевидно е посланик Боулън, му е необходимо да сме точно толкова, нито повече, нито по-малко, е изобличавана също в мрежата. Ако осем години преди това не бях чул с ушите си за „директивата” със същото пожелание от Божидар Димитров, аз също бих сметнал случката за поредната фейк-новина. Така се наричат от няколко години изфабрикуваните лъжи, които някой (едва ли безплатно) пуска в жълтата преса и интернет.
На 12 август 2025 г. в сайта factcheck.bg, специализиран в изобличаването на фейк-новини, се публикува бележка изследваща казуса с репликата на американката, подписана от Елена Родимова. Родимова е представена като бакалавър по хуманитарни науки, следващ Европеистика в СУ, с дългогодишен опит като автор и редактор в различни онлайн издания, по специално в областта на анализиране на съдържанието и откриването на дезинформационни наративи, с интерес в социалните каузи, доброволчески инициативи, права на уязвими групи и цифрова безопасност. В мрежата се откриват клипове с нейно участие, които свидетелстват за сериозно отношение към делата, на които се е посветила.
По въпроса за достоверността на казаното от Боулън в параграф „Проверено” Родимова оповестява: „Изказването на бившия посланик на САЩ Ейвис Боулън, че българското население трябва да бъде намалено до 4 милиона, е изфабрикувано. Не съществуват никакви доказателства, че Боулън е казала подобни думи и самата тя категорично отрича това. Публични личности, участвали активно в обществения живот по време на мандата ѝ, също опровергават твърдението, което е част от дългогодишна дезинформационна кампания.”[2]
Разбирам амбицията на сайта и ентусиазма на Елена Родимова и пожелавам да постигне висотите на непостигнат професионализъм, но горното заключение не е подкрепено с никакви доказателства, докато в същото време обявява, че „публични личности опровергават твърдението”. Кои са тези личности и как опровергават твърдението? Обратно на декларацията на Родимова една публична личност, проф. д-р Никола Аврейски, твърди, че репликата е произнесена и застава с името си, каквато и тежест да има то.
Публикацията в сайта factcheck.bg засега е единственото опровержение на предполагаемото изказване на Боулън. Всъщност не някакъв новопоявил се сайт на ентусиасти, а дипломатическата служба на САЩ в лицето на посланика или на служител на Държавния департамент трябва да направи опровержение, ако сметне, че е нужно. Очевидно е, че такава възможност е пренебрегната или избягната, още повече българските власти си мълчат, а самият президент на Република България поднася висока държавна награда.
С какво все пак някаква си централно балканска република би могла да заслужи особено внимание и деликатност?
Тук все пак впечатление правят няколко разминаващи се подробности.
Първата естествено е в упорито повтарящото се число четири милиона отнесено към населението на България и то в разстояние на десет години – 1989 – 1999.
Следващата е в друго съвпадение. Анализът на проф. Аврейски е публикуван в списание Геополитика на 29 януари 2018 г. – 21 години след „семинара в Боровец”, за който Родимова е пропуснала да провери къде, в кой хотел, и от кога докога се е състоял, както и кой още е бил на този семинар и какво би могъл да разкаже за това.
Опровержението на factcheck.bg е от 12 август 2025 г., тоест седем години по-късно, като не е известно от американска страна дотогава да е постъпвало някакво вербално или наративно недоволство.
Между двете изявления се случват няколко важни, добре огласени в медия прогнози.
На 2 февруари същата 2018 г., три дена след публикуването на анализа на проф. Аврейски, в сайта на реномираната страница на Дойче веле се появява бележка на Николай Цеков под заглавие „Под 4 милиона българи през 2100 година?”[3] Под това въпросително изречение в духа на доброто новинарство следва същината на подредените още по-долу свидетелства: „През 2050 година населението на България ще наброява 5,4 млн. души, а през 2100 - едва 3,8 млн., гласи прогнозата на ООН. "Не очаквам обаче да се стигне до изчезване на българската нация", твърди експерт в интервю за ДВ.” Николай Цеков не се обвързва с твърденията на „експерта”, за да е свободен в случай на нужда да го опровергае с думите на друг експерт.
В деня, в който Елена Родимова публикува
своето неподкрепено с позовавания изобличение, 12 август 2025 г., в българския
новинарски портал news.bg се появява неподписаната бележка „ООН: Населението на България ще се
стопи до 3,5 млн. души до 2100 г.”[4]
Минали са седем години от подновяването на темата. Относителната стабилност, съпътстваща правителствата на Бойко Борисов и скромно, но постоянно увеличаващият се икономически ръст, се прекратяват със серия смени на правителства, които нелогично подават оставка под натиска на улични протести. Идващите на власт не успяват в това, което са заявявали по време на протестите. Мащабните проекти, които са започнати по тяхно време, естествено остават нереализирани, отделените за тях средства са замразение, върнати на фондовете, откъдето са дошли или просто изчезват. По същото време в съседна Сърбия далеч по-масови и продължителни протести дори не водят до смущение управляващите вече няколко години въпреки сходството на манталитета на народите ни, нивото на икономическо развитие и сходство в политическата традиция. Като че ли някой казва на поредното падащо правителство: Хайде, времето ви изтече! Има и други, които са на ред да си играят на управление.
Какво се случва всъщност? С какво България е по-различна или особена?
През 1990 г. по време на посещението ми в Мюнхен по покана на тогава съществуващата Църковна община „Свети Иван Рилски” влязох в студиото на Българския отдел на Свободна Европа, видях се лично с тогавашния директор Джонсън, директора на българската секция Кирил Панов и журналисти, чиито гласове отдавна познавах – легендарният Владимир Костов, прострелян с отровна сачма като покойния Георги Марков, но оцелял, Димитър Инкьов, известен с псевдонима си Велко Верин, който се оказа и популярен в Германия детски писател, Ана Манолова, чието истинско име беше Силвия Стайкова, на която съм много благодарен за подкрепата и колегиалното отношение и Жени Георгиева, на която също съм благодарен най-вече за едно написано с ръката й кратко въведение в новинарството. Видях и една друга легенда, д-р Стефан Маринов, пенсионер на Бундестага, доживяващ дните си в скромна гарсониера на Алее щрасе №8 в Мюнхен със своята съпруга германка, владееща свободно български, докато децата на семейства „демократи” българи не знаеха български, защото „родолюбивите” им родители помежду си говореха само на немски, но иначе много милееха за България и чакаха с нетърпение раздържевяването на икономиката. Д-р Маринов ме караше да се чувствам неловко, защото беше от тези, които шпионските романи на Богомил Райнов описваха като „вражеската емиграция”, а той беше скромен, направо беден в сравнение с повечето българи-емигранти, но в сърцето му България беше нещо, което си мислех, че отдавна не съществува и се боях, че ще се разочарова. За щастие или не, брат му, функционер на БКП във Варна, го беше разубедил да идва, защото животът му би бил застрашен.
И тогава отново се случи едно от тези незначителни неща, които след време прераснаха в убеждението, че голямото противопоставяне между социалистическия лагер и пазарната демокрация е една Голяма игра на промиване на националните общества от мислещи и честни хора.
Жени Георгиева ме попита съвсем открито: Защо искаш да се знае, какво става в България?
Поставен от някой извън журналистическото съсловие този въпрос би звучал наивно, но не и от устата на журналист с десетилетна практика в толкова стратегическа и политически натоварена институция, каквато беше Свободна Европа. Нали точно това е задачата на журналистиката! Да обяснява какво се случва на тези, които недовиждат процесите в обществото (да не повтарям изписаното за мисията на идеалната журналистика, която все по-рядко се проявява).
Може би Жени Георгиева изучаваше моята мотивация. Може би бях необичаен. Почти по същото време Ана Манолова ме попита дали съм вярващ. Изненадах се и се поинтересувах, защо ме пита. „Вие говорите като вярващ човек” ми отговори тя.
Няколко седмици по-късно по време на изложба в проното на НДК непланирано се срещнах с тогавашния американски посланик Сол Полански. Казах му кой съм и с кого съм се срещал от американска страна в Мюнхен. Той изглежда знаеше. Помълча и попита: „Вие защо искате да се знае, какво става в България?”
Вероятно се питате, защо ви занимавам с всичко това?
Всъщност, ето защо:
Преди десетина дни разговорът с мои познати се завъртя в същата посока – изчезваме ли като българи. Обикновено такива разговори навяват песимизъм и провокират към разсъждения на глас, кой е виновен? Развитието на темата този път беше неочаквана посока.
Колко души сме българите в
България сега? – попита един от нас и сам си отговори, защото знаеше отговора. –
Според националната статистика сме около 6 милиона и половина![5]
На последните избори действителните бюлетини са 3 240 156 души,
от 3 360 218 намерени
хартиени и машинни бюлетини.
Какъв е обаче регистрираният брой на избирателите? Според данните на Централната избирателна комисия броят на избирателите в избирателните списъци при предаването им на комисията е 6 627 747![6] С двеста хиляди в повече от населението по статистика! При това тук не влизат българите, които нямат навършени 18 години!
Колко би трябвало да са те? Обикновена аритметична сметка от сайта на статистическия институт на групите българи от 0 до 19 години е … 1 173 227. Колко прави това, събрано с регистрираните гласоподаватели? 7 800 974, тоест почти осем милиона. Дори да махнем числото на деветнадесет годишните, то пак получаваме близо седем милиона и половина. И всичко това към април-май 2026 г. и то на фона на катастрофално песимистични прогнози за пълното ни изчезване.
Ако някому хрумне да се запита, а колко са гласувалите българи в чужбина, моят съвет е да провери това в сайта на БТА.[7] Ако не му се занимава и ми има доверие, това са 200 000 души. Е, пак сме далече от шест милиона!
Защо така не излизат сметките и каква е задачата на песимистичните прогнози? И дали става дума за прогнози или за „директива” по думите на Божидар Димитров?
Тъй като съм светогорски монах по силата на гръцкото законодателство съм и гръцки гражданин. Годините, в които пребивавам в Гърция, ме убедиха, че това, което купуваме за ядене и пиене в българските магазини, в Гърция ще бъде конфискувано и унищожено като вредно или негодно. Подслаждането на напитки и продукти с Аспартам (Е951), например. Като ученик през 1974 г. работих в Централни хали в София през лятото и ясно си спомням групите гръцки туристи, които купуваха в големи количества нашите кашкавал, сирене и колбаси. Днес качеството на тези продукти очевидно е в полза на нашите съседи. Не вярвам някой да е на друго мнение.
Но има и още нещо.
В началото на 1991 г. на втора страница на
току-що появилия се вестник „24 часа” се появи дописка на известния
тогава Димитри Иванов. В текст в една колонка с дължина не повече от 10
сантиметра отличният автор на „писаници”, както по-късно наричаше
любимите ми негови есета в колонка на вестник „Сега”, разказа, че
тогавашния държавен секретар на САЩ, което ще рече външен министър, Лорънс
Игълбъргър нарекъл България „най-грижливо пазената тайна”. Веднъж
срещнах Димитри Иванов в асансьора на София прес и го попитах, къде го е казал
това Лорънс Игълбъргър. Едва не му докарах инфаркт! Навсякъде го пишеше! –
повтори няколко пъти Иванов, без да ми посочи извор, докато асансьорът не спря
на последния етаж. Три години по-късно Лорънс Игълбъргър дойде в България да си
нагледа имота – завода за санитарен фаянс Идеал-Стандарт в Севлиево. Репортерка
на БНТ го причака и в духа на класическата репортерска безкомпромисност четири
пъти му зададе въпроса, какво е имал предвид, като казал, „че България е
най-грижливо пазената тайна в Източна Европа”? Старият и обигран дипломат видимо
четири пъти многословно не отговори. Поне така си мислех преди в края на
краищата да намеря репортажа в американското издание на много авторитетния (особено
след аферата Уотъргейт, където вестникът със същото име имаше основното участие)
Уошингтън поуст от 5 март 1992 г., подписан от Блейн Хардън (Blaine Harden).[8]
Излишно е да разказвам, как практикуващите
непочтения професионален патриотизъм у нас завъртяха на всички възможни обороти
неостаряващия хит „България, най-пазената тайна”. Вярно е, че
българската история съдържа много най-пазени тайни, само дето те са пред очите
ни, а не в лошо скалъпените дрънканици на всяко поредно десетилетие.
Ето какво точно е казал Игълбъргър, а ако
някой не иска да повярва на очите си тук, статията на сайта на американското
издание е на разположение:
„Говорейки
за нация, която е широко заподозряна, че е планирала убийството на папа Йоан
Павел II, чиито шпиони убиха поне един нелоялен гражданин с чадър с отровен
връх и чиито лидери се гордееха с тесните си връзки с хардлайнерите в Москва,
вторият по важност служител в Държавния департамент на САЩ заяви, че
„българската революция е изминала най-голямото разстояние“ от всички в Източна
Европа… Не е преувеличено да се каже, че България при демокрацията не само е
преодоляла наследството на комунизма, но е и в процес на преодоляване на
наследството на историята… (…) Най-добре пазената тайна в Централна и
Източна Европа вече няма да бъде тайна. (…) България, против всички
исторически прецеденти... преодолява тези омрази и по този начин е готова да се
движи напред към едно съвсем различно и далеч по-добро бъдеще. (…) Тя
заслужава най-пълната подкрепа от международните финансови институции и
интеграция в западното семейство от нации.”
Общо взето това е почти същото, което
държавният секретар каза пред репортерката на БНТ. Съжалявам за
разочарованието.
И все пак тайна има, но тук ще си позволя на направя номер на обичния ми читател. Няма да споделя моето лично мнение по този въпрос! Но ще помогна малко. Ето как: след като не е случайно, защото е постоянно повтарящо се число, редуцираното население отговаря на някакви планове, нали така? Кой би могъл да се интересува от национално инженерство в такъв мащаб? Е, как кой? Някой, който си прави сметката да създава глобална държава, в която издържливите на геноцит народи трябва да се подменят с пришълци от други култури, за да се получи не народ, а население. От българите вече са образувани румънци (ако щете вярвайте!), македонци, или са всмукани от съседни нации, които на свой ред ще бъдат разглобени. Те обаче не са известни исторически с такава неистова издържливост.
Някъде нещо пише ли за това? Къде може да се прочете? Как къде? В откровението на св. Йоан Богослов!
На 11 април 2023 г. моят приятел и колега от героичната в нашата памет агенция АПИА Антонио Петрунов се престави в Господа като монах Антоний от братството на Хаджидимовския манастир Свети Георги Победоносец. Гробът му е в двора на манастира до стената на църквата. Опелото извърши лично Негово Високопреосвещенство Неврокопски митрополит Серафим. Бог да му въздаде за всички добрини с които обсипа тежко болния от рак монах Антоний! И него и протосингела на епархията архимандрит Епифаний, който поведе под мантия брат Антонио, за да го изправи пред Всемилостивия Бог като монах Антоний, както и нине здравствующия епископ Василий, игумен на Троянската св. Обител, тогава архимандрит, протосингел на Софийска епархия, който извърши пострижението!
Да въздаде Бог милостта си над всички
споменати в този непоследователен разказ живи участници в историята, а на
покойниците да прости всяко волно и неволно прегрешение с дело, слово и мисъл!
Бог да пази България от козните на
лукавия! Амин.
[1] https://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika/165-2017/broi6-2017/2736-golyamoto-predizvikatelstvo-pred-natsionalnata-sigurnost-na-balgariya
[2] https://factcheck.bg/bivshiyat-poslanik-na-sasht-ejvis-boulan-ne-e-kazvala-che-balgarskoto-naselenie-tryabva-da-bade-ne-poveche-ot-4-miliona-dushi/
[4] https://news.bg/society/oon-naselenieto-na-balgariya-shte-se-stopi-do-3-5-mln-dushi-do-2100-g.html
[5] По данни на Националния статистически институт на 31 декември
2025 г. българите са 6 423 207 души. Виж: https://www.nsi.bg/statistical-data/206/651
Няма коментари:
Публикуване на коментар