И
Би било грешка да разсъждаваме за това на глас, ако нямаме достатъчно солидни основания. Би било грешка обаче и да не забележим многозначителната последователност на тези две знакови събития.
Това, което можем да си позволим обаче, е да проследим по-ярките събития и отгласите от тях, така както са се отпечатали в общественото съзнание или както са документирани в медия. Наше задължение е, разбира се, да отсеем двусмислиците и явните клевети, колкото и да пасват на нашето негативно отношение към основното, за което пишем сега – на пръв поглед изненадващата среща между НС Московския и на цяла Рус патриарх Кирил и римския папа Франциск и кощунствено звучащата Декларация, подписана от двамата.
Да започнем със събитията в тяхната последователност!
Въпреки кратката дистанция във времето, пътят към сведенията отпреди няколко години е като че ли обилно засипан с информационен боклук и вторични суровини. Човек се убеждава в това много бързо. Напипването на вярната следа ще ни принуди да внимаваме, да не се оваляме в мръсотията дотолкова, че да ни е трудно да се измием чрез духовната баня на смирението, покаянието и борбата да се възпрем от това да осъдим извършителите, вместо да изобличаваме делата им! Някои от свидетелствата на които се натъкваме обаче подбуждат безусловния рефлекс на възмущението, а от него до гнева е само една крачка.
БиБиСи, организацията създала нещо като стандарт за обективност в новинарството, добросъвестно пояснява на потребителите си, че „през 1996-1997 г. двете страни (Московската Църква и Ватикана) са били близо до договаряне за провеждането на лични преговори между папа Йоан Павел Втори и патриарх Алексий Втори, но в последния момент срещата се е провалила, заради липсата на съгласие по дейността на гръко-католиците в Украйна и на католическите мисионери в каноническата територия на Московската патриаршия”.
Британската информационна и продуцентска служба би могла да подчертае видимият кантар на отговорностите в ситуацията от края на 90-те. Ватиканът безпардонно нахлува в чужда канонична територия и си прави оглушки, щом стане дума да оттегли своите прозелитстващи структури. В същото време се прави на загрижен за световния мир и „диалога между църквите”, което очевидно означава първоначално възприемане на правото му да върши каквото си иска, което постепенно да се развие до пълно подчинение на Вселенското Православие на римския хълм, чието име се възприема като етикет на папската власт.
Силно ли се изразявам? Съвсем не, просто визирам изповедното признание от 2002 г. на покойния днес Пергамски митрополит на Цариградската патриаршия Йоан Зизиулас (Зизюлас или Зизиюлас) пред италианското издание Ла Република, че „православните са готови да приемат папата за примас”. Твърде наивно би било да не свържем това изказване на бившия професор по догматика от Солунския университет (университетите в Единбург и Глазгоу и семинариите Св. Владимир и Св. Кръст в Америка), който за седмица от мирянин стана епископ на Фенер, с наглостта на римо-католическото проникване.
Между другото, цитирах на няколко пъти интервюто в Ла Република и неизменно прилагах електронния адрес на списанието, докато един ден не открих, че редакцията го е изтрила. Дали службата по печата на папския нунций в България се е натъкнала на извадката, няма кой да ми каже, но фактът си е факт. Затова в тази статия ще си позволя да бъда малко по-подробен за значението на това възлово и съвсем не изпуснато по невнимание изказване на Пергамския митрополит.
Да започнем с един закъснял с три години коментар на въпросното интервю, по причина на това, че е публикуван в италианско издание под недвусмисленото заглавие „Папата е първият измежду патриарсите.” Само дето остава да го видим”.[1] Статията на Сандро Магистер е на английски език, въпреки, че сайтът е италиански, което подсказва към какъв обхват се насочва авторовата теза.[2]
Има хора, пише Магистер, които виждат икуменизма във фаза на охлаждане, но ако „погледнем на Изток, виждаме, че отношенията с Православните Църкви никога не са били по-обещаващи” и това е така, откакто Йозеф Ратцингер стана папа.
Какво извличаме от това изречение? Че икуменизмът е свързан с папската стратегия, макар че Ватиканът официално не членува в Световния съвет на църквите.
Разговорите в Баламонд, Ливан, не довели до нищо по вина на руската страна, защото, виждате ли, московският патриарх не толерирал „инвазията” на католическите мисионери, изпратени от папа Йоан Павел II! Лека-полека обаче, първо в Белград през 2006, след това в Равена през 2007 г., активността на смесената международна комисия за богословски диалог между католическата църква и Православните Църкви се подновила.
С какво мислите основно се е занимавала в следващите си срещи „международната смесена комисия за богословски диалог”? Светите апостоли Петър и Павел с проповедите си, с мъченичеството си, с местонахождението на гробовете им в Рим доказвали предимството на римския епископ пред останалите, в случая, пред православните! Справка – св. Ириней Лионски.
Десетки, не, стотици изобличения на Светите Отци против ересите, очевидността, че нововъведенията на двата Ватикански събора не са нищо друго, освен ереси, вече нямат значение. Диалогът е монолог от ватиканска страна и очакваното отсрещно одобрително кимане с глава „в името на мира и любовта между човеците”! Но щом руският патриарх не приема първенството на Рим и се противи на изключителните му права върху всичко, което му дойде наум, значи не иска мир и няма любов!
Проблясък има поради факта, че глава на православната делегация в този диалог е митрополитът на Пергам Йоан Зизиулас, известен богослов „с огромен авторитет, проводник на мисълта на вселенския патриарх Вартоломей, уважаван също така и от папа Ратцингер, с когото го свързват връзки на дълбоко приятелство”. Жалко наистина за неразбирателството между московския патриарх Алексий и патриарх Вартоломей за навлизането на Цариградската патриаршия в диоцеза на РПЦ в Естония. Не ли вече ясно, че Московската патриаршия е длъжна да свиква с реалността на новия ред? Не? Тогава ще стане по болезнения начин.
Ако някой не е разбрал в какви времена живее, това си е за негова сметка! Не каза ли Пергамският митрополит на 16 април 2007 г. пред Ла Република как стоят нещата? Каза ги. Той беше в Рим по случай осемдесетата годишнина на Бенедикт ХVI и любезно се съгласи да отговори на въпросите на репортера на популярното списание.[3]
На въпроса, ще даде ли срещата в Равена нов тласък за активизирането на диалога, Йоан Зизиулас отговаря следното: „Срещата е важна. В Равена, както и в Белград миналата есен, когато след дълго прекъсване подновихме срещите си, всички Православни църкви присъстваха заедно с Католическата църква. Ние имаме същата вяра и същото предание. Основният проблем, който трябва да решим, е първенството на епископа на Рим, т.е. ролята на папата.”
Какво минава през ума на репортера, не знам, но очевидно въпросът „Докъде могат да стигнат православните?” издава овладяна изненада от неочакваната сервилност на православния митрополит на Църквата, която безогледно е избивана по време на Четвъртия кръстоносен поход от добрите католици, потопили в реки от кръв Константинопол. По време на интервюто никому и не минава през ума да иска от Рим поне да се извини, както е направил това пред евреите, заради Конкордатът с Хитлер още през 1933 г.
Как „докъде могат да стигнат православните”? Струва ми се дори, че виждам кротката многозначителна и интелигентна усмивка на световно известния богослов: „За някои проблемът е нерешим. Аз обаче смятам, че можем да намерим решение. Въпросът е добре да дефинираме мястото на римския епископ в структурата на вселенската Църква. Православните са готови да приемат идеята за вселенско първенство и според каноните на древната Църква, епископът на Рим е „примас”!
Изненада на репортера при този отговор трябва да е пълна: Къде тогава е проблемът? – пита той.
И тук вече идва високото богословие, калено в Глазгоу или Единбург, защото не мога да си представя как ще каже Зизиулас такова нещо в „Свети Владимир”, нищо, че е в Америка: „Несъгласието се проявява по повод един фундаментален проблем: римският епископ може ли да се меси в живота на поместните църкви?”
Репортерът се оказва не толкова необразован, защото изведнъж показва, че разбира кой стои пред него – обигран предател, чиято квалификация е да облича в думи геополитически поръчки: „Това е въпрос на юрисдикция. Вие какво ще отговорите?”, тоест откъде-накъде някой си Зизиулас, пък бил той и в дълбоко приятелство с папа Ратцингер, ще си позволява да казва, как ще реагират другите Поместни Църкви! Диалогът на това място обаче разкрива за пореден път, че Йоан Зизиулас изразява мнение на мозъчен тръст, който е вкарал в плановете си цялото Православие, разчитайки, че щом от 1918 г. властта, инжектирана от запад до днес държи Руската Църква за гръкляна, а следователно и малките славянски Църкви, за които може да се смята, че са под неин диктат, спокойно може да се говори от името на Всички Поместни Църкви.
Какво може да отговори Зизиулас на прекия въпрос? „Не може да има намеса без съвместно решение, взето заедно с другите епископи. В крайна сметка, римският епископ трябва винаги да действа със събора.”
Само че този отговор е твърде на едро. Пергамският митрополит, въпреки възрастта и наистина огромния опит в различна езикова среда, в която твърде често е бил пред предизвикателството да говори смислено неподготвен, е отишъл твърде далече. Вероятно вече изпитва еуфорията, че е изпипал до тънкост работата си и сега просто трябва да разказва как стоят нещата на тези, които въобще не разбират какво става.
От гледна точка на репортерското умение следващият въпрос е нещо подобно на контролния изстрел при изваждането на боеприпасите от огнестрелно оръжие: „Понтифексът не е вече абсолютен суверен, трябва ли да бъде в хармония с един представителен епископски орган?”[4]
От отговора разбираме, че Митрополит Йоан няма техническа подготовка да отговори смислено на въпрос по римо-католическо църковно право и първото нещо, което му идва наум е глупостта да предложи представата си за крайния вид на многопластовата и многогодишна завера, в която той е само едно винтче, каквото и да мисли за себе си: „Той (папата) е вселенски примас, който действа винаги в общение със събора.”
Уважаеми читателю, вече би трябвало да ти е ясно какво стои зад многоходовото мероприятие, наречено Събор в Крит, провалено напълно неочаквано от най-слабата от Църквите, Българската. Предполагам, че е ясно и защо интервюто изчезна от сайта на Ла Република.
Ето и парченцето от пъзела, вероятно обясняващо връзката между кончината на Светейшия Алексий и срещата в Хавана.
Въпрос на репортера на Ла Република: „При срещата в Белград миналата година имаше проблеми с Руската православна църква. Какъв беше залогът?”
Пергамски митрополит Йоан Зизиулас: „Боя се, че Москва не е склонна да признае идеята за вселенско първенство на римския епископ. Впрочем Москва не признава и вселенското първенство на константинополския патриарх. За тях подобно първенство няма никакъв смисъл. Но в Белград всички други Православни църкви гласуваха, че Константинополската катедра изразява единството на православните.”
До смъртта на НС Алексий II остава около година и половина.
Да се върнем отново към отношенията между папа Бенедикт и патриарх Алексий! В съдбата на папа Ратцингер лежи ключа от неофициалния вход към следващите събития.
„При Бенедикт XVI отношенията между двете църкви получиха нов тласък, – допълва британската медия в репортажа от началото на тази статия. – В Руската Православна Църква (РПЦ) се смята, че той е снел напрежението от предишния понтификат и ако не беше оставката му през 2013 г., срещата между върховете на двете църкви вече да се е състояла.”
Папа Бенедикт XVI е на папския престол от 19 април 2005 г. до 28 февруари 2013 г., когато е принуден да подаде оставка. Според някои твърдения в западната и нашата преса, оставката е резултат от тежките обвинения срещу римо-католически клирици за сексуални извращения. Само че, нали точно по времето на Бенедикт се случват разкритията, включително за престъпления извършени преди неговата интронизация! Бенедикт, чието мирско име е Йозеф Ратцингер, беше противник на гей-браковете, против абортите и либерализацията на римо-католицизма във всякакво отношение.
През 2021 г., когато папа Бенедикт е на 93 години, излиза неговата биография под заглавие „Бенедикт XVI – живот”. Воден от познатата от художествената литература, но трудно откриваема в днешната действителност, германска добросъвестност Бенедикт Ратцингер разкрива тайната на безпрецедентното си оттегляне, като резултат от натиск с крайна цел да му се затвори устата. Бенедикт е не просто враг на идеята за легализация на гей браковете. Той ги свързва със стратегията на антихриста, към която присъединява и „хуманистичните идеологии”, които под благовидния предлог, че се борят за свобода на личността, водят човеците към гибел. Старателно обмислената атака срещу него почива на „злокачествено изкривяване на действителността”, проявяващо се в коментарите на негови изказвания в богословски дебати. „Спектакълът от реакции, идващ от немското богословие, е толкова заблуден и злонамерен, че бих предпочел да не говоря за него”, заявява той. Негов текст от 2018 г., пет години, след като е подал оставка, е възприет като критичен към юдаизма. Не е без значение, че в юношеството си Йозеф Ратцингер е бил включен в масовата организация Хитлер Югенд, както не е без значение и съзнанието на германското общество като цяло за историческа вина, свързана с жертвите от Втората световна война и най-вече еврейския Холокост. Особената чувствителност на германеца на тази тема е използвана за осмиване, принизяване и отхвърляне на защитаваните от Бенедикт тези. „Спектакълът от реакции, идващи от немското богословие, е толкова заблуден и злонамерен, че бих предпочел да не говоря за него”, казва с нескрита горчивина папата в оставка. Трябва ли поради историческата вина да се приемат чужди на християнството в неговия римо-католически вариант богословски компромиси? „Бих предпочел да не анализирам действителните причини, поради които хората искат да заглушат гласа ми”, заключава той.
„Реалната заплаха за Църквата… е в глобалната диктатура на предполагаемо хуманистичните идеологии”, предупреждава Йозеф Ратцингер през 2013 г. със смелостта на човек, който си дава сметка, че няма да живее дълго.[5]
На какво в такъв случай се дължи „тласъкът” в отношенията между папа Бенедикт и патриарх Алексий? Очевидно в твърдостта срещу нововъведенията, които следват по петите римската църква и които упорито се опитват да се впишат, засега неуспешно (но докога ли?), в православната църковност.
През 2008 г. се преставя в Господа НС Алексий II, през 2013 г. подава оставка папа Бенедикт, значи вече може да се пристъпи към „сближаване”. Това, че в изпълнение на задълженията си на завеждащ външните връзки на Московската Църква Светейшият Кирил Гундяев е изричал в официални изявления категорично противопоставяне на ватиканския прозелитизъм, въобще не му пречи да пристъпи с широка прегръдка към наследника на Бенедикт Ратцингер – папа Франциск. Точно това има предвид покойният Преосвещен пергамски митрополит Йоан Зизюлас – време е да признаем папата за първи между равни, няма значение, че нарушаваме догмата на Православната Църква. Вече под Вселенска Църква не се разбира Събранието на главите на Поместните Църкви, а онази Цариградска Църква, която в българските учебници от преди няколко десетилетия наричахме „фанариотска”, влагайки в това понятие разбирането си за вероломство и подлост поради закриването с измама на Охридската българска архиепископия през 1767 г.
Срещата в Куба се организира, като предварително са уточнени протоколът и текстът на общата Декларация. Мястото, летището на кубинската столица, позволява разговорът да се опази в тайна. Изборът на място има и отношение към дипломатическия протокол. Папата няма да пристъпи чертата, отвъд която е държавната територия на Куба, и така ще си спести критики от страна на американските католици и на кубинските емигранти, гонени заради вярата си. От Куба Франциск ще отлети към втората по численост на вярващите католици страна, Мексико, където въпреки лошото време го очакват около 300 000 вярващи начело с президента на страната Енрике Пеня Нието. Кирил пък ще продължи обиколката си в Южна Америка – Парагвай и Бразилия.
Защо е необходима такава среща точно през тази година и точно по това време?
След по-малко от половин година на остров Крит ще се проведе Всеправославния събор, на който ще се представят няколко документа, които обаче няма да бъдат обсъждани и гласувани от поканените представители на Поместните Православни Църкви. Делегатите ще ги въведат в канонично обръщение само с присъствието си.
Централният документ отразява изпуснатото изречение от митрополит Йоан Зизюлас, че православните са съгласни папата да е „пръв сред равни” в събранието на главите на Поместните Църкви. Естествено православните християни не са съгласни с това кощунствено твърдение, поругаващо догмата на Древната Църква. Мине ли документът обаче, Съборът ще задължи всяка от Поместните Църкви да приеме постановлението на това предателство чрез заплаха от изключване от канонично общение, а след това съвсем логично ще видим и останала част от програмата по окомплектоването на „църквата на антихриста”. Преди това обаче ще трябва да преглътнем ръкоположението на жени за православни свещеници и епископи, както и еднополовите бракове, извършване на тайнството Венчание над такива, и свещеници в брачен съюз с индивид от същия пол. Парламентът на православна Гърция вече гласува узаконяването на еднополови бракове, без да се срамува от това, че Конституцията на страната, доскоро еталон за Православие, прославя в преамбюла си „Светата животворяща и единосъщна Троица”!
И така в условията на добра организация и най-вече охрана, както и подбор на журналисти, срещата се провежда според предписанието на 12 февруари 2016 г. БиБиСи въвежда новината с характерно самочувствие: „Срещата е първа между папа и глава на Руската Църква, откакто западният и източният клон на християнството се разделиха през 11 век.” Вярно, че срещата е първа, само че Московската Църква съществува от края на XVII век. Очевидно репортерът на медията е профилиран да отразява политически новини и познанията му по църковна история се изчерпват с таблоидния минимум. В репортажа на сайта на БиБиСи от 13 февруари научаваме името на репортера, руснак, който очевидно е учил на запад и държи да го покаже, защото уводното му изречение е направо художествена литература: „Във вихрушката от ватикански служители и охрана, облечени в черно, папа Франциск беше самотна фигура в бяло на нажежената писта на летището в Хавана, докато пристигаше, за да даде своя принос в разрешаването на един от най-дългите религиозни спорове.”[6]
Текстът на общата Декларация бързо обхожда света и предизвиква разнообразни чувства. За православните християни, верни на стародавните догмат и канон, текстът е кощунствен. За атеистите, номиналните християни, които възприемат християнството като реликва, фолклор или историческа даденост, но не живеят неговите тайнства, витиеватите формули за братство, привидната грижа за бедстващите християни в страните, в които те са преследвани в Близкия Изток и Северна Африка, изглеждат съвсем в реда на нещата.
За вярващите православни още преамбюлния цитат от Второто послание на св. Ап. Павел до Коринтяни е светотатство: „Благодатта на нашия Господ Иисус Христос, и любовта на Бога Отца, и общението на Светия Дух да бъде с всички вас” (2 Кор. 13:13). Двадесетина години преди да се случи срещата в Хавана все още би било напълно невъзможно да си представим, че православен архиерей би се подписал заедно с римския ересиарх (глава на еретична организация) под документ, който започва с този цитат.
А да каже някой, че това ще бъде главата на Московската Църква, би изглеждало като чудовищна клевета. Нали благодатта отива над Московското велико княжество именно, защото московският велик княз Василий Тъмни вкарва в затвора гръцкия митрополит на Москва Исидор (1437-1441), който тайно от него е подписал с папата Флорентино-Ферарската уния!
Борбата за рускостта, която върви с Киевската митрополитска катедра, минава през окупирането за две години от поляците-католици на Москва през смутното време, което в историческата памет се смята за позор. Православието става отликата между московитите и западните им силни съседи от обединената Полско-литовска държава, която владее Киев. И изведнъж четем: „По волята на Бога и Отца, от Когото идва всеки дар, в името на нашия Господ Иисус Христос, при действието на Утешителя Свети Дух, ние, Франциск, папа Римски, и Кирил, Патриарх Московски и на цяла Русия, се срещнахме днес в Хавана. Въздаваме благодарност на славения в Троица Бог за тази първа в историята среща. С радост се срещнахме като братя по християнска вяра, видели се да „говорят уста с уста” (2 Йоан. 12), от сърце на сърце, и да обсъдим взаимоотношенията между църквите, насъщните проблеми на нашите паства и перспективата на развитие на човешката цивилизация.”
Папската институция изглежда се смята за домакин на срещата и по тази причина първо е вписано името и титула на папата или в условията на хитроумната си защитеност от евентуални протестиращи православно вярващи не е останало време да се обмисли прикриването на основната цел на мероприятието – стъпало към подчинението на руското Православие, което неправославните анализатори са сметнали за ракетата-носител на Източноевропейското Православие въобще. По-нататък грешката ще бъде поправена. На руската страна ще й се даде възможност да се почувства на геополитическа висота, но непосредствено преди събора ще загуби самочувствие, поради едно поредно недоглеждане – поредното подценяване на българския фактор.
За да се нарече Православната Църква съборна или вселенска, тоест покриваща цялата земя, населена с хора, тя, Църквата трябва да взима съборно решенията си, като например това, да се разреши на един глава на Поместна Църква да се срещне с папата, който представлява йерархия, отпаднала от православната съборност хиляда години по-рано. Факторът, който направлява действията на Светейшия Кирил очевидно не е Съборната Църква и все така очевидно има нещо общо с имперската постановка руските императори да се обявяват за глава на цялото Православие. Както знаем тази постановка се прокарва де факто с указа на Петър I от януари 1721 г., премахващ патриаршеската институция в Русия, а де юре се фиксира с обнародването на Свода на законите на Руската империя от 1832 г. при император Николай I в категоричен смисъл, че глава на Църквата е именно императорът. По този акт всеки от императорите е уведомяван, че е фактически глава на „гръцката църква”, както пише Екатерина II до приятеля си Волтер. Тази имперска линия е по-скоро политическото основание Йосиф Висарионович да възстановява садистично разбитата най-вече с негово участие Московска Църква, отколкото митични негови видения и невероятни срещи с преследваната от съветската милиция до последният й дъх света Матрона Московска, която кощунници изобразяват в иконописен сюжет със „свети” Сталин, чудовищния преследвач на Църквата до преподобната с ореол (Господи, помилуй!).
Кога и как римо-католицизмът се е отказал от нововъведението си, че Светият Дух – Утешителят изхожда и от Сина? Съвместяването в един документ на еретика със Светия Дух е хула, която е смъртен грях. Смъртен грях е и присъединяването на подписа на православен йерарх към това кощунство!
Може би някой ще се вдигне в Русия и ще отхвърли светотаството? За слава на Единосъщната и Животворяща Троица такова нещо в Руската Църква се случва, но словото на истината идва от една украинска епархия.
Владика Лонгин Жар, архиепископ, викарий на митрополита на Черновци, удивителен пастир, осиновил и отглеждащ 400 деца в манастира, в който пребивава, повечето изоставени в сиропиталища, поради недъзи, жив светец, според тези, които го познават лично, издига глас на правда в общуване с миряни и духовници от епархията, за да каже:
„Защо светия Банченски манастир не поменава на Литургия Светейшия патриарх Кирил? Искам веднага да отговоря на тези въпроси: ние се молим за Светейшия патриарх Кирил и нашите братя се молят, и вие трябва да се молите! Но да го поменаваме на Литургия? Аз не мога да го поменавам, защото не знам кой е православен, кой католик, кой еретик! Приемайки този документ, който вие познавате, с тридесетте пункта, които ще ви прочета, е приет в следствие на срещата на Светейшия патриарх с римския папа… Това е ерес, братя и сестри! Това е истинска ерес! Кой е той, Светейшия? Когато всички наши Отци, Отците на Православната Църква наричат латиняните еретици, а нашият патриарх ги нарича братя, той за нас е еретик! Произнася заедно с папата Благословението от Коринтяни в името на Светия Дух! Нека с тях (еретиците) да бъде техният дух! С нас да бъде Божият Дух!”[7]
Архиепископ Лонгин не остава скрит дълбоко в дебрите на Северозападна Украйна, както биха си помислили тези, за които е трудно да си представят такава смелост, предвид непогиващите нрави на коварна и жестока отмъстителност. Двадесет месеца по-късно той има възможността лично да каже това, което мисли на Светейшия Кирил. Тук ще предадем началото на репортажа, първоначално публикуван на нефункциониращата вече руска версия на сайт http://frontnews.eu, преведен и препубликуван на 1 декември 2017 г. на българския сайт globalorthodoxy.com/bg под заглавие: „Владика Лонгин призова патриарх Кирил да излезе от Световния съвет на църквите и да анулира съвместната декларация с римския папа”.
В репортажа се казва: „По време на архиерейския събор в московския храм „Христос Спасител” Банченския архиепископ Лонгин, викарий на Черновицка епархия, се обърна към Московския и на цяла Рус патриарх Кирил с призив да изведе Руската Православна Църква от Световния съвет на църквите, да не признае Критския събор за православен, да опровергае филма „Матилда”, както и да анулира декларацията, приета на срещата с римския папа в Хавана, предаде кореспондент на Фронт Нюз Интернационал.” [8]
Филмът „Матилда”, за който става дума, е вариация на тема хипотетично увлечение на император Николай ΙΙ по танцьорка с името Матилда застрашаващо брака на канонизирания от Руската Църква последен монарх на създадената от Църквата с помазанието на Йоан Василиевич Грозни държава, призната от Всеправославен събор в Цариград през 1561 г. и просъществувала до 1 септември 1917 г., когато Русия е обявена за република. Николай ΙΙ, съпругата му и цялото му семейство е разстреляно през 1918 г. Всички сведения от това време, както и резултатите от късните разследвания, показват, че убийството е ритуално.
Владика Лонгин, който е репресиран от сегашните украински власти, заплашван, съден и подлаган на физическа саморазправа, е тровен няколко пъти след дързостта си да изобличава патриарх Кирил Гундяев. Правят се системни опити пастирската му дейност да се очерня, обсипван е с клевети, по като истински христов воин остава в духовната борба между чука и наковалнята на върховете на руската църковна йерархия и днешното украинско държавно управление.
В заключение трябва да обърнем внимание на две трудни за разбиране и привидно нелогични обстоятелства в тогавашното и по-нататъшното развитие на историята на Православието с руско участие.
На първо място: знаел ли е патриарх Кирил, докато се е прегръщал с папата, че по-късно през същата година предстои събора в Крит? Знаел е естествено. Подготовката вървеше с пълна сила, поканите към Поместните Църкви бяха изпратени отдавна, комисии разглеждаха основните документи на събора, за да се избегне тяхното обсъждане по време на форума.
Следователно е логично да се потърси пряка връзка между Критското мероприятие и Хаванската среща.
По времето на о Бозе почившия патриарх Алексий ΙΙ Москва е посетена от делегация на Александрийската патриаршия във връзка с предстоящото провеждане на Събор, подобен на проведения в Крит, но с друга програма, организиран да се проведе в Александрия през 2005 г. НС Петър VII е награден с висока църковна награда. Съборът в Александрия обаче не се провежда, поради кончината на александрийския първойерарх.
Четири години по-късно в Бога се представя и Алексий ΙΙ. Ириней Йерусалимски е низвергнат. Архиепископ Христодул на Еладската Църква умира от два вида рак. През 2012 г. в Бога се представя и Светейшия български патриарх Максим. На 15 ноември 2009 г. в Небесните селения отива друг колос на Православието, Светейшия сръбски патриарх Павле.
Пътят за събора в Крит е открит.
Още нещо: щом с такава лекота Московската Църква преодолява наглостта на католическия прозелитизъм и с готовност се включва в очевидно свръхмащабна геополитическа игра, то не е ли в състояние мозъчният тръст зад дядо Кирил Гундяев да преодолее и противоречията с Цариградската патриаршия?
Може ли да не е?
В такъв случай рандевуто на летище „Хосе Марти” ще да е част от геополитическия покер.
Какво представлява тогава инвазията на Фенер в Украйна с даването на томос на групата около Епифаний, докато Ватиканът създава екзархия в Крим още през 2014 г.? Координацията е очевидна. Ватиканът и Фенер бракониерстват на духовната територия на РПЦ в Украйна, чиято канонична Църква в лицето на главата й митрополит Онуфрий нарича нахлуването на руски войски на нейна територия „грехът на Каин”. Архиепископ Лонгин нееднократно осъжда от амвона нахлуването на Руски войски в Украйна, избиването на цивилни и разрушаването на инфраструктура. Държавната украинска медия обаче го съвместява с патриарх Кирил, който благославя възможността за ядрен удар.
Кого облагодетелства всичко това?
Строителите на държавата на антихриста.
Постигнати са няколко стратегически цели: Православието е раздробено чрез конфликта между съзаклятници от един отбор, Москва и Фенер, и дискредитирано чрез участието на Московската катедра във войната срещу Украйна по кощунствен начин.
Все още ли не се вижда връзката между описваните събития? Не искам да ти влияя, уважаеми читателю. Споделям с теб това, което знам. Сравни го с това, което знаеш ти. Това е българският начин да се ориентираме в световните проблеми, защото за щастие не вярваме, докато не пипнем с ръце, също като св. Ап. Тома, наречен Близнак, за народа ни „Тома Неверни”, който обаче не е отпаднал от Божията любов и на когото Господ казал: „Сложи пръста си в раните от гвоздеите и ръката си в раната от копието, и не бъди невярващ, а вярващ”.
За завършек на подтемата за истинската цел на Събора в Крит и събитията в тази и предишната статия, ще предложа на вниманието ти още една публикация от сайта praovslavie.bg, създателите на който никога не са криели симпатиите си към плановете, в които е участвал митрополит Йоан Зизиулас.
Заглавието на публикацията от 16 март 2014 г. е „Велик всеправославен събор ще има през 2016 г.”[9]
Предлагам пълния текст, без редакция:
„Предстоятелите на православните поместни църкви, които се събраха от 6 до 8 март на всеправославна среща във Фенер, днес стигнаха до решението Великият събор на Православната църква да се проведе през 2016 г. в Истанбул.
Всяка една от поместните църкви ще бъде представлявана от двайсет архиереи. Всяка една ще има право на един глас и решенията ще се взимат само при пълно единогласие (т.е. ако една поместна църква не е съгласна, решението на мнозинството няма да се приема).
Вселенската патриаршия изразява своето желание Великият всеправославен събор, който реално ще бъде първият от векове насам, да се проведе в историческата църква „Св. Ирина” – старинния катедрален храм, намиращ се непосредствено до „Св. София”, където е проведен Вторият вселенски събор (IV в.).”
[1] Англ. "The Pope Is the First Among the Patriarchs." Just How Remains to Be Seen.
[2]
https://chiesa.espresso.repubblica.it/articolo/1341841bdc4.html?eng=y
[3]
Митрополит Йоан Пергамски пред „Ла
република”: Папата е вселенски примас. (Превод Екатерина Крумова) https://www.pravoslavie.bg/?p=5412
[4] Това означава, че Ватиканът е далеч по-сложен организъм за взимане на решения и тяхното осъществяване, отколкото Зизиулас си го представя.
[6] Unity call as Pope
Francis holds historic talks with Russian Orthodox Patriarch https://www.bbc.com/news/world-latin-america-35565085
[7] Клипът от събитието е качен на 28 март 2016 г. https://www.youtube.com/watch?v=oJ9ga5MfmZU
Няма коментари:
Публикуване на коментар