ЗА БОЖИИТЕ ЗНАЦИ И ПРАВОТО ДА СЕ ВГЛЕЖДАМЕ В ТЯХ

На 11 септември тази година (2009-та!) новинарските емисии логично бяха заети с отразяване на годишнината от самолетната атака срещу кулите-близнаци в Ню Йорк. В сянката на това събитие почти никой не обърна внимание на едно сухо съобщение за работата на парламента. На първо четене депутатите приеха „промени в Закона за българските документи за самоличност”. Според законодателните промени „българските лични документи ще се издават с електронен носител на информация със записани биометрични данни при наличие на техническа възможност”.

Два дни по-късно премиерът Борисов обяви пред конференцията за донорството и трансплантациите в Банкя, че у нас ще се създаде „национална банка за стволови клетки”. Изследванията на стволовите клетки в световен мащаб обаче се свързват по-малко с трансплантациите на органи и много повече с имплантирането в тялото на човек на микрочип с „биометрични данни” – един вид паспорт на бъдещето съчетан с кредитна карта и gps. За тези изследвания се говори години. Стволовите клетки помагат на организма да не изхвърля чуждото тяло на микрочипа. Всички останали приложения при трансплантация на органи са последващи и вторични. Една проверка в интернет-търсачката Google показва, че срещу израза „имплантиран чип” (implanted chip) излизат 423000 резултата. Повечето от тях са силно критични и определят това средство за „борба с тероризма и престъпността”, както го обрисуват неговите застъпници, като елемент от бъдещ „световен електронен концлагер”. Така го нарича академикът от Руската „Петровска” академия на науките Валерий Филимонов в интервю за Интерфакс публикувано под заглавие: „АНТИХРИСТИЯНСКИЯТ ЕЛИТ СЕ ОПИТВА ДА ЗАТВОРИ ЖИТЕЛИТЕ НА ПЛАНЕТАТА В ЕЛЕКТРОНЕН КОНЦЛАГЕР, ЗА ДА ПОЛУЧИ АБСОЛЮТНА ВЛАСТ НАД ТЯХ” (виж българския превод в http://www.sveta-nedelia.org/tm/komentari/2009-09-16-2.html). На пръв поглед това е акция на поредната полемична страст за изобличение на световни конспирации. Само че Валерий Филомонов не е случайна личност. Той е специалист с международен авторитет по биокибернетика и системи за управление. От заглавието на това интервю можем веднага да заключим, че академик Филимонов изповядва православна вяра и споделя убеждението, че въвеждането на биометричните данни в личните документи и изследванията свързани с имплантирането им на чипове носени от стволови клетки в тялото на човек, е описано в последната книга от Свещеното Писание – Апокалипсиса (или Откровението) на св. ап. и евангелист Иоан Богослов. Там се казва, че в челото или дясната ръка на всеки човек ще се сложи „знака на звяра”, без който никой няма да може нито да купува, нито да продава...

Православното Свещено Предание, представляващо корпуса на тълкувания на Писанието и споделяне на духовния опит на Светите Отци на Църквата, тълкува този текст на Апокалипсиса повече от 1900 години. Текстът, най-общо казано, се смята за указание за обсебване на светската власт в една глобална държава, която се управлява от „антихрист” – антипод на Иисус Христос. Антихристът води тези, които му се предават, на вечна смърт, така както вярващите в Христос и следващите Го вървят към вечен живот.

Ето защо в повечето православни страни има сериозна съпротива срещу въвеждането на това „задължително условие” на Европейското съюзно управление – въвеждането на биометричните данни в личните документи и тяхното следващо имплантиране в чип под кожата.

Русия, въпреки десетилетията съветски социализъм, среща най-силната съпротива срещу въвеждането им. Там все още се води яростен обществен дебат за въвеждането на ИНН – еквивалента на българския ЕГН. Мнозинството от руснаците смятат, че възприемането на идентификационен номер за всеки човек е първата крачка към „електронния концлагер”, за който говори академик Филимонов.

Подобна беше реакцията и в православна Гърция, събрана многомилионна подписка забави с години мероприятието, но от 2006 година и там започнаха да издават международни паспорти с елетронен чип съдържащ биометрични данни на приносителя.

Началото на съпротивата срещу „електронния концлагер” и в двете страни се поставя от духовници на Православната Църква. Така е и в Румъния, Сърбия, Кипър и другаде, където има православно население.

Реакция у нас по въпроса с биометричните данни обаче нямаше, ако не броим статиите във вестник „Атака” и няколко слабо посещавани блога.

Седмицата на това парламентарно гласуване за миряни и клирици в Българската Православна Църква обаче ще се запомни с друго: всеобщо възмущение от проповедта на Пловдивския митрополит Николай и допълващото я изказване пред камерите на няколко телевизии. Начинът, по който беше поднесена тази новина от медиите остави впечатлението, че Негово Високопреосвещенство вменява във вина на българския народ гибелта на сънародниците ни в Охридското езеро на 6 септември, заради това, че е допуснал на 29 август – денят на отсичането на честната глава на св. Иоан Кръстител – да се проведе концерта на Луиза Чиконе известна като „Мадона”. Новината за това беше в центъра на емисиите на централните телевизии и заемаше подобаващо място на страниците на най-четените ежедневници. Три от националните телевизии посветиха по едно цяло предаване на тази тема. Първо Нова телевизия излъчи на 7 септември в „Здравей, България” една беседа на Люба Кулезич, в която основна тема беше нейния „потрес” от думите на владиката, в които тя вижда омраза.

БиТиВи не закъсня да се възползва от този добре дошъл акцент – в дошлото от Нова телевизия предаване „Господари на ефира” репортер се опита да връчи на владика Николай подигравателната награда за гаф на известна личност „Златен скункс”.

На 20 септември пък Българската национална телевизия излъчи предаването си за религия „Вяра и общество” чиято основна тема беше отново проповедта на дядо Николай, тълкувана този път от Явор Дачков. Мотото беше „липсата на любов” в проповедта на архипастиря.

След първата вълна от репортажи от това събитие популярните издания се бяха погрижили да представят и реакцията на другите митрополити на БПЦ, някои от които се отзоваха рязко... От коментарите по техните изказвания се изкова твърдението, че дядо Николай си присвоява „правото да говори от Името на Бога”!...

За няколко дни авторитетът на един от ярките и уважавани архиереи пострада чувствително и медийната аудитория започна да подозира, че сред висшия клир вероятно липсва единство по съществени въпроси. Получи се нагледна демонстрация на силата на така наречената „четвърта власт” и то употребена срещу Богочовешкия организъм на Църквата.

При тези обстоятелства това дали Църквата трябва да изрази отношението си към въпроса за „електронния концлагер” щеше да изглежда неуместно. То щеше да изглежда като някакво поредно фанатично изригване и естествено обществеността нямаше да го приеме.

Изработеното първоначално предубеждение даде тласък на последващите интерпретатори на темата и така в мътната вода потъна въпросът какво точно е казал Митрополит Николай, какво точно се е случило.

За всеки, който е в състояние да преодолее досадата от връщане към този случай, внимателното проучване на видеозаписите на проповедта и на „отговора на въпрос на журналист” вън от храма, внимателното вглеждане в архива ще открие една манипулация скалъпена по-скоро по рефлекса на лошото отношение към Църквата и митрополита, отколкото на дълбок замисъл.

Най-напред – дядо Николай не казва в проповедта, че „концерта на Мадона е предизвикал това нещо” (трагедията в Охрид), както препредава в „Здравей, България” водещата Лора Крумова. Той буквално казва: „...Защо се случва тъй? Защо се случва в навечерието на празници, на тържества на радости нещо да помрачи със скръб, с тъга, с мъка радостта ни? Днес трябваше да се радваме, а ние скърбим... Я, да размислим духовно дали не ни дойде в повече радостта на 29 октомвриi, денят на отсичане на главата на св. Иоан Кръстител, когато Църквата призоваваше тихо, духовно, молитвено да скърбим за отсичането на главата на св. Иоан Кръстител. Дали... дали пък не сме прогневили Бога?...”

Записът направен по време на проповедта след отпуста на светата Литургия може да се види на този адрес: http://potv.eu/108387.html. Там може да се види и отговора, който владиката дава на изрязания от репортажа въпрос. А той е: „...Всички тези знаци на скръб, на тъга, които помрачават радостни и щастливи дни и поводи са знаци за нас, които вървим по пътя на живота да се опомним да не би някъде да сме се отклонили от доброто.”

На тези думи на владиката можеше да се прикрепи съвсем друг коментар, например: „Владика Николай се пита дали не сме прогневили Бога и ни съветва да се вглеждаме в знаците, които Бог ни праща, за да не се отклоним от доброто!”

Съвсем различно внушение, нали?

Вместо това обаче водещият новините от вечерната емисия на БиТиВи на 6 септември чисто и просто казва: „...според пловдивския митрополит Николай случилото се в Охрид е Божие наказание, защото не е бил отменен концертът на Мадона” (виж http://www.btv.bg/news/news_details.pcgi?cont_id=139258).

Съвсем различно е да твърдиш за нещо като последна инстанция, че е Божие наказание и да се питаш дали това не е така! Щом се питаш, не може да ти се зададе въпрос дали имаш право да говориш от Името на Бога! Това обаче не прави скандал. А няма ли скандал новините не са интересни. Какво значение има, че се гавриш с Църквата, поради която все още говорим български език, че се гавриш с архиерея, който те приканва да търсиш Божиите знаци.

След като е гледала новините в манипулирания им вид Люба Кулезич „се уплашила” от очите на митрополита. Те, както допълва другият водещ на „Здравей, България”, Милен Цветков, излъчвали омраза.

Но нима омраза съдържат думите на Христос от Евангелието: „В същото време дойдоха някои и Му разказаха за галилейците, на които кръвта Пилат смесил с жертвите им. Иисус им отговори и рече: мислите ли, че тия галилейци бяха по-грешни от всички галилейци, че тъй пострадаха? Не, казвам ви; но, ако се не покаете, всички тъй ще загинете. Или мислите, че ония осемнайсет души, върху които падна Силоамската кула и ги изби, бяха по-виновни от всички живеещи в Иерусалим? Не, казвам ви; но, ако се не покаете, всички тъй ще загинете” (Лука 13:1-5). Думите на Спасителя показват, че трагедия като тази насред Охридското езеро може да е предупреждение за нас, независимо дали загиналите имат някаква вина пред Бога. Те просто са наши сънародници. От тези думи не е ли очевидно, че трагедията на национален празник може да е същото такова Божие послание! Нали да се замислим и се покаем за греховете си - за това ни приканва владиката в проповедта си, както Христос приканва учениците си!

Според учението на Православната Църква няма нито едно събитие в човешкия живот, което да не свидетелствува за Божия санкция. То или е по Божия воля или е по Божие допущение, когато човешката воля не се обединява с Божията. Колко повече това се отнася до смъртта на човек! А на 15 души в деня на националния празник?

Суеверната представа за християнството иска от Бога постоянно благоденствие като награда просто за това, че съществуваме и не допуска, че Бог има безгранична любов и към тези, които не умират от старост. Това е така, защото маловерието не схваща вечния живот, добит чрез спасението в Христа, като крайна цел на земния живот. Че вечният живот може да се спечели с мъченичество в Христа, и в същото време да е предупреждение към живите – това послание се съдържа и в Кръстната смърт на Спасителя и в мъченическата смърт на Божиите светии. По тази причина в очите на пастиря суеверният и маловерецът ще видят това, което там отсъства.

Ако тази вяра не съвпада с представите на слабоправославния, може ли да се отказва на един православен владика да я изповядва и проповядва? Какво всъщност иска този, който се дразни от архиерейската вероизповед?

Една стара китайска притча разказва за един баща, който заподозрял сина си, че е откраднал от дома сечиво. Синът се хранел като крадец, пиел вода като крадец, спял като крадец. Когато бащата намерил сечивото, забелязъл, че синът всъщност и се храни и пие вода и спи като честен човек...

Само така в очите на архиерея, който току-що е отслужил светата Божествена Литургия можеш да видиш омраза, но тази омраза е омразата на беса, който си поканил в сърцето си и която вече е станала твоя собствена омраза.

Защо и Люба Кулезич и Явор Дачков и Горан Благоев не забелязаха, че и преди концерта на Мадона не дядо Николай тръгна да натрапва виждането си? „Журналисти” попитаха за личното му мнение един пловдивски свещеник, а след това писаха заглавия „Попове скочиха срещу Мадона”! Те естествено никога няма да напишат вярното заглавие „Журналисти провокираха митрополит Николай да се изкаже за концерта на Мадона, за да манипулират скандал”.

Но нали изброените трима години наред градят професионалния си авторитет? Възможно ли е толкова евтино да се хващат на такива манипулации? Трябва ли да вярваме, че едва ли не са чакали удобен случай за медийна разправа с един православен владика, когото да скарат с другите архиереи, за да могат след това да хвърлят в телевизионната аудитория думи като тези на Милен Цветков от същото предаване: „Те просто не могат да бъдат духовни водачи! Това е положението!”

Човек, който няма духовен живот в Православието, не живее тайнствата на Църквата и не възприема православния светоглед, може ли да се изказва за духовното водачество, се чудя! Каква Църква и какви духовници са необходими на духовно мързеливите, които са влезли в позиция да издевателстват над общественото мнение? Пред тях и Христос да се яви ще ли се покаят за това, че са проводници на една лъжа, която съзнателно или не настройва хората против Църквата Му!

Затова не е никак чудно, че срещу „електронния концлагер” няма никаква обществена реакция. Ако егоизмът, суетата, тщеславието и гордостта продължават да доминират тези, които са поели отговорността да изразяват публично мнение, можем лесно да си представим как точно ще протекат идващите гонения срещу Православието. Всеки, който предупреждава за опасността от идващия антихрист ще бъде обявяван за фанатик, производител на омраза, човек, който плаши народа вместо да му внушава оптимизъм. Така лесно и неусетно ще пристъпим в онези времена, в които Господ ще дойде и няма да намери вяра на земята...

i Тук Митрополит Николай прави езикова грешка. Става дума за 29 август. Бел. авт.

Първа публикация - http://www.sveta-nedelia.org/tm/komentari/2009-10-08.html

ВЛАСТТА НА ЕГОИЗМА

Когато боговидецът Мойсей слязъл от Синайската планина след четиридесетдневния си разговор с Бога, той видял съплеменниците си да се кланят на златния телец. Докато духовният водач на събраният от Твореца народ записвал Божиите заповеди върху скрижалите, практичните доскорошни слуги на египетските велможи били събрали златото от обеците на „жените, синовете и дъщерите”, направили от него фигура на телец и започнали да му се кланят като на бог. С тях бил и братът на Мойсей – Аарон – първосвещеникът (Изход 1:35). Ужасен Мойсей извикал всеки, който се смята за Господен, да дойде при него и да се въоръжи... Между верните на Бога и поклонниците на златния телец се разразила битка, в която паднали три хиляди души...

След броени дни ще се изпълнят две десетилетия от началото на промените у нас. Редом с промените в икономиката, обществените структури, външната и вътрешна политика се случи една много по-важна промяна в нагласата на хората към собствеността, към трудовата заетост, към националната им принадлежност... Едно обаче остана непроменено, и то е непособността да разбираме какво се случва около нас. Как и защо започнаха промените, в какво се състоят и накъде вървим? Тези въпроси съпътстват будното човешко съзнание, откакто „свят светува”, както гласи популярният израз. Те се задават във всички епохи и у всички народи, когато случващото се е неразбираемо за нас.

Основните инструменти, чрез които си обясняваме действителността, са човешката памет, преминала в историческа наука, и появилите се след „буржоазните революции” теории за същността и развитието на икономиката. През тези научни „увеличителни стъкла” уж виждаме как ноемврийските събития от 1917 година в Русия са „революция”, а икономическите кризи от 1929 и 2009 г. са предизвикани от „срив на акциите” на световните борси.

Разрушаването на българската икономика след началото на промените от 10 ноември 1989 г. пък се дължи на това, че предприятията от времето на социализма всъщност били губещи, а правителствата от тогава досега управляват лошо. Освен това в парламента били влезли турци... Излишно е да посочваме, защо последните две изречения съдържат неистини или полуистини, и че изводите, които продължават да се правят, основани на неистините и полуистините, са засега единственото обяснение, което имаме в отговор на въпроса, защо живеем лошо. И защо при сръхпроизводство на храни голяма част от човечеството гладува. На това винаги се излиза с теории, изковани от сложни икономически термини, подкрепени от очевидни примери за политиката на лоши диктатори и главорези в различни краища на света. Без да разбираме точно връзката, ние кимаме с глави, донякъде успокоени, че винаги има някой, който да ни обяснява състоянието на нещата. За българина обаче, който е колкото широкопръст, толкова и прагматичен, на дъното на цялата история стоят пари или това „имане”, което се измерва с пари и което може да се купи с тях. Това разбиране е повлияно до голяма степен от православната вяра, която пък се оказва свързващият елемент на националното ни самосъзнание в няколко различни епохи започващи от Първото българско царство, минаващо през 165 годишния период на византийската власт, Второто българско царство, турското робство, Третото царство, социализма и прехода.

Това разбиране ни връща към онзи библейски епизод в подножието на Синайската планина, в който брат въстанал против брата, син срещу бащата и баща срещу сина си.

Историята е постоянна борба на тези, които обръщат гръб на Бога срещу вярващите и следващите Бога. Богоборците са привързани към земното – те се кланят на златото, а днешния свят измерва всичко в злато. Културата, произведенията на изобразителното изкуство, киното, музиката, литературата, театъра – тяхната стойност се измерва с приходите, които носят. Приходите изтъкват един творец като по-стойностен от друг, идеите, които той носи и представя, като по-стойностни от тези на по-слабо купувания.

Една държава е по-напреднала във всяко отношение, ако има повече богатства, повече наличности в банките и повече блясък в начина на живот на своите жители. Не на всички тях, разбира се, но на тези, които са в полезрението на увеличителните стъкла, наричани днес медия. Тъй като медията пък също е въпрос на икономика, тя показва на всички, до които достига, това, което хората с парите искат да покажат на населението.

Божият народ, предвождан от Мойсей, е грабнал мечовете, за да се срази с еднокръвните си братя, които се кланят на златния телец. Поклонниците на телеца обаче незабелязано стават собственици на всичко, което може да се купи с пари, като се стремят постепенно да завладеят всичко на земята, от което човекът би се ползвал, за да живее – храната, водите, жилищата и това, което ги прави удобни. Така един ден на 1929 година се оказало, че собствеността на реално съществуващи сгради, машини, на храните в складовете не са нищо повече от цифри, които са записани на листче хартия. Една ръка се пресяга, задрасква цифрите написани на листчето и написва други. Собствеността вече не струва това, което е похарчено за нея. Тя се „обезценява”. Почти като да престава да съществува. Виждаш я пред себе си, но на листчето хартия я няма, следователно човекът трябва да се отнася към нея като към несъществуваща. Скоро обаче се оказва, че тя пак започва да съществува на същото място, но собственикът и вече е друг. Новият собственик я е купил за жълти стотинки, както и съседната, и съседната на съседната... Така поклонниците на телеца се оказват новите собственици, без да са заплатили цената на това, което обсебват – земи, постройките върху тях, отрасли в икономиката, цели държави...

Така банките, които дават кредити без покритие, натрупват дългове, поклонниците на телеца купуват дълговете и стават реалните собственици без имената им да се обявяват като такива...

Мнозина християни не могат да си представят как така антихристът от последните дни ще завладее земята пряко волята на народите. Как ще стане така, че всичко, което днес е наше, утре ще мине на разпореждане на една антихристиянска власт, олицетворявана от един човек – владетел на човечеството, на когото ще се покланят народите? Това е ставало, става и ще става с методите на поклонниците на мамона. Тяхната опитност не е прекъсвала нито ден от деня, в който сатаната им е посочил златото като ценност и е внушил в сърцата им жаждата да го притежават.

Как обаче всички останали хора се предаваме на участие в делата на мамона?

Нашата борба, както казва Апостолът „не е срещу плът и кръв”, тя не е срещу личностите заети с възцаряването на своя антихрист. Борбата е срещу сатаната и духовете, които е съблазнил да му се подчиняват. Човек и да падне може да се изправи като се покае и принесе покаянието си пред Бога. За духовете, които Бог сътворил от най-чисти енергии обаче, падението е едно. Затова съблазнените ангели имат една участ: геената огнена след края на времето. Затова те са постоянно заети с това да ни провалят. Най-успешният начин е да предизвикват у нас страстта на егоизма. Как започна прехода? С масирана пропаганда на отрицание на насилствено наложения ни социализъм, с правилата на фикцията наречена свободен пазар, който уж дава повече възможности на личността да се изявява. Така се отрекохме от добродетелта и любовта към ближния, в името на онзи разрешен от новия ред егоизъм да бъдем честни в рамките на закона. Икономическите правила на „свободния пазар” позволяват лъжата, която Божиите заповеди забраняват. Това най-ярко личи в рекламата на продуктите, които никога не казват за себе си, че са „номер две” на пазара, а може ли всеки един от хилядите да бъде номер едно! Дребна и приета от обществото лъжа, с която сме свикнали. Но тя е принцип, по който се преговаря за всичко в механизма на „свободния пазар”. Търговията предполага задължителен елемент лъжа – така се реализира печалба. От партньора в преговорите се крие информацията, която може да свали от цената и съответно от печалбата. По-големите лъжци минават за по-опитни в бизнеса и затова лъжата заема мястото на добродетел на „пазарната икономика”. На тези, които мъчно се разделят с християнския морал, им се внушава, че пазарното мислене е абсолютно задължително и неотменимо. Който е против него, е против политическия ред даващ законодателство на нормативната лъжа и който се нарича днес демокрация.

Така ден след ден всички препитаващи се в икономическата среда на „новия световен ред” се оказваме затънали в дребни лъжи, за които обаче нашата съвест винаги запалва червената лампичка. И един ден се оказва, че живеем двойнствен живот – за да печелим от труда си постъпваме по правилата на поклонниците на златния телец, а се покланяме на Бога в църква. После започваме да се чувстваме все по-неудобно, когато някой започне да ни припомня, че у Бога нито една дума няма да остане празна, че всичко в Свещеното Писание ще се сбъдне и следователно антихристът ще се възцари, а народите ще му се поклонят. Неудобно ни е, защото това засяга и нас. Да се откажем ли от измамните удобства на деня или да изобличаваме козните на врага на нашето спасение?

Властта на егоизма е вътре в нас. Без нашето съдействие тя няма никаква сила. Отказвайки се от истината частица по частица, един ден можем да се окажем на страната на неправдата. Какво ще отговорим за свое оправдание пред лицето на Съдията тогава? Каквото и да кажем за свое оправдание, то няма да ни оправдае, ако не сме се оправдали в този живот.

Първа публикация - 28 октомври 2009, енорийски лист "Св. вмчца Параскева"

ХРИСТИЯНИ ЛИ СА ТАМПЛИЕРИТЕ?

Всеки, който добре познава историята и характера на това движение, може да отговори с една сричка – не! Така наречените „тамплиери” нямат нищо общо с християнството, а най-малко имат нещо общо с Православието, което съхранява Благодатта, богослужението и традицията на Древната Църква Христова. Колко души у нас обаче познават историята и характера на групата новобогаташи и кандидати на славата и властта, която днес се представя под това име? Много малко хора! Това, за което биха се сетили всички останали, са вероятно световните глупости, че тук или там в нашата родина един български „Индиана Джоунс” открил ... доказателства, за пребиваването, заселването, едва ли не за вливането в нашата народност на някакви тамплиери. А това, че цар Калоян спасил Православието именно от тази паплач на разрушители на храмове и убийци на християни, кой да го помни в поставената на командно дишане полумъртва образователна система.

Ако споменът за онзи „тамплиер”-предводител на разбитите „кръстоносци”, на които по-приляга прозвището „кръстопоругатели”, когото Калоян затворил в Балдуиновата кула, е много далечен и вече съмнителен за информирания от жълтата преса днешен потомък на някогашните спасители на правата вяра, то нека се вгледаме в ясния образ на това раково образувание върху духовната снага на България, така както то само говори за себе си!...

Тук ще подмина „обществените прояви” на шаячните „защитници на Соломоновия храм”, които се напънаха да влязат в новините с раздаване на супа пред централен православен храм, та дано да ги вземат за наистина православни. Макар че много ми се ще подробно да предам как и защо се стигна дотам на свещениците от този храм, противопоставили се на това кощунство, баш-тамплиера, както и да му беше името, да казва: „Кой си ти, бе, момчеее!” Достойно за Алеко, нали!

По-достойно ще е да се взрем в това, което „рицарите” сами говорят за себе си. По-точно, в това, което те говореха за себе си, защото сайтът, в който беше публикувана тяхната измислена, обидна и унижаваща ни като православни българи история, вече не съществува. Някой от тях един ден вероятно се е плеснал по челото и си е казал, че написаното там страхотно ги изобличава и по-добре е да го няма!...

... И така, адресът http://www.osmthbg.org вече не е на сайта на тамплиерите. Само на дъното на страниците на рекламната агенция Партнърс (http://www.partners-adv.com), която е изработила някога този електронен афиш, може да се види „логото на ордена”... А заличеното свидетелство, което обаче след престоя си в мрежата не може да изчезне просто така и копие от него може при поискване веднага да бъде предоставено от автора на тези бележки, казва нещата такива, каквито си ги говорят „рицарите” помежду си ...

Голяма национална гордост за нас българите, например, било представлявало преминаването на нечистоплътната пасмина през земите ни! След като призованите от папа Инокентий ІІІ „освободители на Божи гроб” тръгват през 1199 г. на изток, те уж случайно свъртат към християнските византийски земи и подлагат на огън и меч всичко, което видят по пътя си. Безсмисленото кръвопролитие е толкова жестоко, че дори папата, който ги е пратил и който е в схизма с Православието, отвратен ги отлъчва от Църквата след завладяването на град Зара... А Константинопол още не е подложен на опустошение! „Освободителите”, които за първи път в живота си научават, че къпането не разболява, оскверняват храмовете и поругават светините в тях!

Според днешните български „правоприемници” на разгромения Балдуин Фландърски било „от особено значение обстоятелството, че по това време, времето на византийското робство у нас, сред народа ни доминират като представители на Христовата вяра не официалната църковна власт, а богомилите”! С други думи, еретиците богомили са някакви предшественици на тамплиерите, техни духовни родственици и вдъхновители. Точно те по онова време представлявали Христовата вяра!

Доколко тук се разчита на социалистическата пропаганда отпреди двадесет и повече години, която преподаваше в училищата гордост от това, че богомилите са българи, това е трудно да се прецени. Не е така обаче, ако потърсим внимателни научни анализи на ролята на богомилите в разложението на българското и балканското общество и в този период и по време на падането под турско. На първо място, очевидно за всички докоснали се до тази тема е, че между Православието и съпротивляващите се срещу православното учение богомили има жесток антагонизъм. Богомилите проповядват равнопоставеност на лукавия с Бога-Творец и Промислител. Те стигат дотам да твърдят, че видимият свят е сътворен от сатаната, което по никакъв начин не може да се вплете в православния догматичен Символ, съдържащ неоспоримите истини на нашата вяра: „Вярвам в Един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо”. Новоизлюпеното „рицарско” движение обаче твърди чрез закрития си сайт, че в срещата на богомили и западни рицари „се крие и каноническата основа, която свързва тамплиерите по-скоро с източноправославния ритуал”. По-нататък в тази случайно или преднамерено неграмотна компилация се твърди, че „българското (богомилското) “ клеймо” върху философията на рицарите-тамплиери лесно се открива в Уставите и другите Правилници на Ордена”. Те били приемали „комката”, тоест Светото Причастие „също, както православието”. Оттам нататък следват твърдения, които няма защо да квалифицираме – те достатъчно добре разкриват веруюто на обвързаност на новите с някогашните еретици: „Официалната църковна власт ги обвинява в еретизъм (и тамплиери и богомили – бел. авт.), в незачитане, “плюене”на кръста, почитане на езически идоли, заговори срещу църквата, кръвосмешение и т.н. Всичко това свидетелства, че историческият диалог на рицарите, в т.ч. и тамплиерите и българското православно и славянско население по наши и чужди земи освен битките е включвало и духовно общуване в името и славата на Христовата вяра... Родствена черта на рицарите-тамплиери и източното православие е почитането на Божия гроб, Божията майка и Свещения Граал.”

„Славянските църковни общности” по този начин, представете си, “отсрамват източното православие и внасят своята лепта в почитта на Християнския мир към Божия гроб”. За да се придобие обаче някакъв наднационален мащаб на произхода и значението на „ордена” тук се привеждат и такива едни твърдения: „На Света гора (тамплиерския “Монсавалт”) е построен Вознесенският храм с камбанария, виждана и чувана отвсякъде и наречена “Руската свещ” в Ерусалим. А през 1888 год. лично великата княгиня Елизавета Фьодоровна открива “Храма на Мария Магдалена”. И трите храма до ден днешен са издържани от Руската православна църква”.

На това какво може да се каже! Довчерашните незабелязани кариеристи, ченгета и мижитурки днес са вече представители на Руската Православна църква и на най-почитани ктитори на Света гора Божигробска! Ако не знаем как наистина стоят нещата, направо да застанем мирно и да им се поклоним на тези труженици!...

Да, обаче свещеноначалието на Руската Православна Църква съвсем не мисли така. Само преди две седмици (23 април 2010) завеждащият синодалния Отдел по взаимоотношенията на РПЦ с обществото Всеволод Чапнин заяви пред медиите, че Църквата се разграничава от организации, които се представят за „православни рицарски ордени” и други подобни структури.

Нео-тамплиерските кръжоци и у нас и в чужбина деликатно напомнят за своето родство с масонството. У нас, нали сме една шепа хора и всички сме с дар слово и всичко си споделяме, това няма защо да се изследва в появилите се в последните години книжни истории на движението на т.нар. „свободни зидари”. Там, естествено, в първите глави винаги се споменават „ рицарите-храмовници”, които яздели по двама на кон. Вместо да се ровим, е достатъчно да забележим, че един наш уж голям „велик майстор” на масонска ложа сега е шеф на тамплиерите.

Добил квалификация човекът в "ОФ-организацията" и заслужил място в ЦК-то на движението.

Малка му се видяла престилчицата и вече се облякъл в мантия.

Тази връзка обаче съвсем не е без значение, ако държим наистина да си отговорим на въпроса дали тамплиерите са християни.

Защото само преди два месеца френските масони заявиха открито, че влизат в етап на широка кампания против влиянието на „църковните организации в структурите на Европа” и планират да открият представителство в Брюксел! „Масонските ложи трябва да започнат да провеждат политика в положителния смисъл на тази дума. Без да обръщаме внимание на вътрешните разногласия, всички те работят за секуларизация и изразяват несъгласие с решенията по този въпрос, които се приемат на национално и общоевропейско ниво”, - заявява бившия велик магистър на масонската ложа „Велик Изток на Франция” Жан-Мишел Кийярд в интервю за белгийския вестник „Соар”. Толкова! Ни повече, ни по-малко!

От това следва, че тамплиерите, както и всички други интегрирани в масонството движения, са не просто не-християнски, а са антихристиянски!

И в такъв случай, може ли православно вярващ християнин, бил той мирянин или клирик, да си въобразява, че може да е с единия крак в Църквата, а с другия – в кръговете на уродливата сатанинска духовност!...

(Снимката в тази публикация е взета от e-vestnik!)

ЗА ВРЕДАТА И ПОЛЗАТА ОТ КЛЕВЕТАТА

Опитвам се да се сетя някога православен монах да е давал някого под съд за обида или клевета на публично място. Не можах да се сетя... Но пък откривам, че не само аз съм си задавал този въпрос. Очевидно това много по-задълбочено са проучвали издателите на жълти вестници и просташки телевизионни „шоу-програми”. И много по-отдавна са открили, че колкото и лъжи и манипулации да сипят срещу Църквата, пряко засегнатите няма да се защитят. Защото вярват право и право славят Бога, Който обясни на първите повярвали, че в света ще имат скърби, но да дерзаят – Иисус Христос победи света (Иоан 16:33). На победения свят на злото – това му остава – да си отмъщава обсебвайки неистово желаещи да се докоснат до онази, другата слава на 20-те минути, дори и с цената на потъпкване на съвестта. И това изкушение не е предназначено само за най-изпадналите – отличен фотограф-репортер се гордее, че „хванал” часовника на ръката на митрополит. Че този часовник е подарък и е имитация, това за събрата на Папарацо няма значение...
Скъп часовник на ръката на монах може да учуди някого – все пак всички ние сме наследници в някаква степен на онзи болшевишки манталитет, който шумно държи сметка за имуществото на другия и патетично задава въпроса: откъде са тези пари! И в същото време се озлобява, страда и се ожесточава, когато някой по същия начин почне да се заглежда в неговата лична собственост.
Това е разбраемо. Неразбираемо е откъде взима наглостта си авторът на две вестникарски страници клевети в броя на „168 часа” от 11-18 март 2010 г. Там под снимките на православни манастири се твърди, че са притежание на архиереи на Българската Православна Църква! Без капка срам една скромна женица на средна възраст, чието име няма защо да споменаваме, си е позволила, за вероятно още по-скромен хонорар, в последните седмици на Великия пост да сплете клеветата, че сградата с кулата на манастира в Хаджидимово – „Св. Георги Победоносец” е някакъв уж много луксозен личен сарай на Неврокопския митрополит Натанаил.
Какво рискува авторката? Никой читател няма да тръгне натам да проверява дали написаното е истина. Нали затова според всенародното убеждение съществуват вестниците – да ни разказват това, което не можем да видим лично. Нито пък дядо Натанаил ще я даде под съд. И тези, които не го познават отблизо, знаят какъв монашески живот живее дядото.
А ние, православните, които знаем каква е истината, ще предпочетем да не се гневим на жалката клевета, за да не се въвличаме в страсти в навечерието на празника на Христовото Възкресение. Освен това знаем и че вярващият православен подвижник извлича голяма полза от това да го хулят и обиждат несправедливо. Тази полза е в укрепване на смирението и незлобливостта. Не той, обиденият, ще изобличава и не той ще отмъщава. Това прави Бог и го прави пред лицето на всички.
За авторката на съчинението по снимка случайно знам, че е родена в едно село близо до града, в който гордо носи званието „кореспондент” на вестника дал трибуна на лъжата. Това село се гордеело, че в него няма нито един жител мюсюлманин, за разлика от много други населени места в района. Нещо подобно представлява за долината на река Места и неизмазаната поради липса на средства и работна ръка кула от снимката с бойници като на крепост извисяваща се в средата на манастира. Тази кула само за пошлата душа не може да е символ на Православието като крепост изправена срещу минаретата на джамиите в селата в Западните Родопи, за които се твърди основателно, че се произвеждат с петродолари. Който не е стъпвал там не знае, че и в най-малкото село има джамия, а в някои – две и повече. Право на мохамеданите е да си отстояват вярата. Наше право и право на Неврокопския владика е да отстоява нашата. Но чие право защитава тогава нещастната поръчкова клеветница? Това на демоните, които говорят и действат чрез нас хората, когато от алчност, суета, нездрава амбиция и духовен провинциализъм предаваме сърдечната крепост на врага на Христа и Църквата Му. Каква е наградата на предателя отдавна знаем и само след няколко дни ще си я припомним отново. Не е случайно, че Евангелието пази спомена за това предателство и за съдбата на неговия извършител: за да е това предупреждение към всеки, който дръзне да изкушава верните на Бога.
Сигурен съм, че много скоро проводницата на клеветата ще осъзнае тежестта на нравственото престъпление, което върши. И да успее да се покае приживе, как ще поправи повредата в сърцата на всички, които приемат отровата на манипулацията безкритично?


Първа публикация: www.sveta-nedelia.org, 23 март 2010

ЗАЩО НИ БЕШЕ НУЖНА ВЪЗСТАНОВЕНАТА БЪЛГАРСКА ЕКЗАРХИЯ

Преди около месец в разстояние само на 5 дни у нас трябваше да се честват всенародно две годишнини. Те с разлика от точно хиляда години отбелязват раждането на Българската Православна Църква преди 1140 години и възстановяването на Българската Екзархия преди 140 години. Ако първото събитие заковава името на нашия народ и страна на страниците на историята на Европа и света, то второто отбелязва официалното признаване на съществуването на българската народност, за която световната политика вече нямала памет. За мнозина в онова историческо време българите били изчезнал народ. Самият турски султан, чиито най-приближен съветник бил известният, но не и с българския си произход, Стефанаки Богориди, не знаел, че „в царството му има такъв рум-миллиет (християнски народ)”, както пише Тончо Жечев в „Българският Великден”. За Българската Патриаршия след унищожението й при превземането на столицата Търново в 1393 година знаели само малочислените църковни историци, но и те я причислявали към безвъзвратно изчезналите клонове на Едната Апостолска Съборна Църква. В 1767 година пък със султански ферман била неканонично закрита българската Охридска архиепископия и с това изчезва всякаква видима следа от мощната някога държавна и духовна конструкция. Остава невидимото – духът на православна България.
Във връзка с тези кръгли годишнини, в които се открива и един вид съвпадение, трябваше да очакваме всенародни тържества. Старателно подготвяна месеци наред програма, с която са се ангажирали властите и институциите. Но празникът си остана затворен вътре в Църквата, дори не в съзнанието на всички членове на мистичното и тяло. Негово Светейшество Максим Патриарх Български заедно с архиереи и иереи на БПЦ отслужи света Литургия в патриаршеския катедрален храм „Св. Александър Невски”. На Литургията едва ли присъствуваха повече от 50 души...
Не това обаче е основният проблем свързан с представата на съвременния българин за същността и необходимостта от акта на възстановяване на несъществувалата векове и отново възкръснала Българска Православна Църква. Далеч по-важно е, че редица сериозни историци и интелектуалци виждат в признаването на Екзархията една погрешна стъпка, която сериозно е навредила на православния дух на българина по причина на това, че от 16 септември 1872 г. до 22 февруари 1945 г. Българската Православна Църква не е канонично призната от другите Поместни Православни Църкви. Схизмата, на която е обречена Екзархията, е тъжен факт в нашата църковна и политическа история.
Въпросът защо се стига до нея е тема на няколко задълбочени изследвания (както и на няколко десетки популярни), на които няма да се спираме тук. Повечето от тях са на мнение, че продължителната липса на канонично общение всъщност ни поставя извън кръга на благодатните Православни Църкви, а това поставя под съмнение доколко нашата Църква е действителна, доколко в нейните Тайнства участва Светият Дух и доколко присъства Христос, като неин Първосвещеник.
За вярващите православни християни Православните Църкви, обединени в канонично общение, представляват Тялото на Църквата, чиито Глава е Самият Христос, Който е и нейният Първосвещеник – Основател на Тайнствата и принесъл Сам Себе Си в последната за Православието кръвна жертва. Откъсването на някоя от Църквите-посестрими от Тялото на „Едната свята, съборна и апостолска Църква” (както Църквата е дефинирана в Символа на вярата) би трябвало да означава откъсване от Христа, а това вече я прави да изглежда обикновена човешка организация, която безплодно изпълнява ритуали без в тях да участва Божията благодат.
Умишлено не посочвам авторите на тезите, които се покриват или са близо до това схващане, защото повечето от тях имат сериозни заслуги към църковната история и църковността и поменаването им тук може да ги огорчи. Аз пък от своя страна заявявам пълното си несъгласие с горното предположение.
Друг важен аргумент против възстановяването на Екзархията е фактът на разкъсването на връзките с елинофонните Православни Църкви, които са в основата на схизмата. Това са Цариградската Вселенска Патриаршия, Еладската (Гръцката) Православна Църква със седалище в Атина, Иерусалимската и Александрийската патриаршии. Впрочем, нека отбележим, че главата на Иерусалимската патриаршия Негово Светейшество Кирил ІІ единствен от главите на Църквите-елинофони се противопоставя на решението да се обяви Българската Екзархия в схизма. За това той заплаща с низвержение от поста си. През 1872 г. всички тези Църкви, с изключение на Еладската, се намират на територията на Османската империя и отношенията им често са по закон санционирани чрез действия на властите. Не е без значение и това, че главата на всяка от тези Църкви трябва да се утвърждава от Високата порта. Това извиква и основателното съмнение, че схизмата е продължение на политическа интрига на Империята, започнала с подкрепата на дейците на възстановяването на Екзархията. Целта е очевидна – разкол между Църквите посестрими. Разкол, който трае десетилетия. Обстоятелството на низвержението на Иерусалимския патриарх Кирил Втори са друго основание да се подозира такава интрига. Няма как да се свали патриарх на Църква на територията на Османската империя без знанието и разрешението на султана.
Според критиците на възстановяването на БПЦ дейците-възрожденци са се занимавали твърде много с политика и твърде малко са живеели своя църковен живот в Христа, на което се дължи отчасти и схизмата. Чрез тази схизма ние не само се осъждаме на изолация, която (според някои автори) води едва ли не до Междусъюзническата война, но и става важен фактор в противопоставянето на Балканските православни страни за дълго време. Противопоставяне, чиито плодове берем и днес.
За да се разбере, доколко това схващане на този значим епизод от българската нова история има основание, нека по-напред да поразсъждаваме за метода на историческата наука, който се ползва от критиците, и не само от тях.
Този метод е на причинно-следствената връзка. Според него едни събития в историята водят до други, те – до трети. Така днешната действителност става проекция на това, което нашите деди са сътворили в онези отдалечени по време исторически моменти, които обсъждаме. Този метод е чиста диалектика и за поколението, към което принадлежа, той е наследство от времето, когато диалектиката беше единствения метод за разглеждане на историята, литературата, културата като цяло и предметите на другите хуманитарни дялове на познанието. Диалектиката обаче не решава един много важен проблем: ние никога не знаем в цялост точните събития и действащите в тях лица, които са съставки на конкретни периоди в историята. Това ни принуждава непрекъснато да търсим нови и нови сведения, да възприемаме, съпоставяме и отхвърляме теории и схващания. Така изведнъж разбираме, че превратът от 9 септември 1944 година е извършен от същите лица, които са извършили и преврата от 19 май десет години по-рано – през 1934 година. А години наред си мислим, че това са извършили храбрите партизани, които като лавина слезли от планините, те пък били само 8 души, които се криели в квартал Банишора...
Освен диалектическия метод обаче историята разполага с един друг метод, който е значително по-малко популярен: разглеждането на историята като Божий промисъл. Божият промисъл е богословско понятие, което означава всеобхватно въздействие на Създателя на всичко видимо и невидимо върху творението. Това въздействие има за цел спасението на човешкия род, който е венецът на това творение. Човекът е надарен със свободна воля, която може да се обединява с Божията или да й се противопоставя. Когато човешката воля се обединява с Божията, човекът действа според Божията воля, която има единствената цел да го спаси за вечния живот. Когато човешката воля се противопоставя на Божията, човекът действа по Божие допущение, което се осъществява, фигуративно казано, пред Божието полезрение, и което също може да доведе до спасение, но след изкупление на греховете. Божията воля е непознаваема за човека, освен в случай на Божие откровение, при което човекът директно узнава каква е Божията воля.
От самосебеси се разбира, че този метод за разглеждане на човешката история, като сага за спасението на всеки човешки индивид по отделно, е разбираем и премлив предимно за вярващите православни християни. Така обаче е само на пръв поглед.
Преди известно време, в хода на една беседа по въпросите за схизмата, не се стърпях да взема участие със следния риторичен въпрос: След като всички ние сме кръстени в същата тази Църква, от която схизмата е свалена, действително ли е нашето свето Кръщение, след като сме го приели в Църква-наследник на пребивавалата в схизма толкова десетилетия Екзархия? В интерес на истината не получих точен отговор. А въпросът е риторичен, защото съдържа в себе си отговора: след като схизмата е паднала, значи сме действително кръстени. Добре, де: ами нали ако не беше възстановена преди това Екзархията, тя нямаше и да излезе от схизмата. Просто Българска Православна Църква нямаше да има!
Какво следва от това: Щом нашето Кръщение е пътят на нашето спасение, то възстановяването на Екзархията дело на спасението ли е или е дело осуетяващо нашето спасение? На този въпрос няма защо да се отговаря.
Подходът историята да се разглежда като действие на Божия промисъл обаче съвсем не е затворен в богословието. Пророчествата в Стария Завет много често и много точно предсказват събития в историята на еврейския народ, често пъти отстоящи на по няколко века напред във времето. Ветхият Завет посочва точно белезите, по които да бъде разпознат Месия – Христос в Личността на Иисус от Назарет. Посочва и събитията по време на Неговата земна проповед, изкупителната Му смърт на Кръста и Възкресението, които отварят пътя на човека към вечността. Няколко пророчества на Самия Христос в Евангелието посочват събития, които отстоят с хилядолетия от деня, в който Той е произнесъл проповедта Си. А какво да кажем за описаните в Откровението на св. ап. и евангелист Иоан Богослов събития, на които сме вече непосредствени свидетели – на възстановяването на Соломоновия храм от евреите, което непосредствено предшества пришествието на антихриста и властта му в продължение на три години и половина. Не четем ли в новините, че жертвеника на храма е вече построен, че подготовката за възстановяването на храма е приключила, остават подробностите по отстраняването на джамиите, които се намират вътре в храма – Омаровата и Ал Акса... Всичко това е действителна история – състояла се и предстояща.
В този смисъл въпросът, зададен в заглавието на тези бележки, също е риторичен. Възстановяването на Екзархията е богопромислен акт, който със сигурност има Божествена санкция, доказателство за което е, че същата тази Църква е отново приета в семейството на Църквите-посестрими. А това означава, че Божията благодат е в нея.

Днес немалко факти говорят в полза на схващането, че разделението на наследството на империята на Осман е било обсъждано от Великите сили години преди Българския Великден. Мястото на България и българите съвсем не е било това, което нашите деди сами са извоювали. Враждебното отношение към българското другомислие е било известен факт, на който са обръщали внимание дори свободно мислещите гръцки интелектуалци. Такъв ясен пример е реакцията на гръцката общественост, когато през 1860 година Григор Пърличев печели в Атина на ежегодния конкурс първа награда и златен венец за написаната на класически гръцки език поема „Сердарят”. Конкурсът е анонимен. Когато се разбира, че го печели българин, избухва скандал. Изплащането на наградата се отлага под всякакъв предлог. В печата се сипят обиди към българина. Намират се обаче и честни души, които издигат глас в защита на таланта и клеймят просташкия национализъм, който съвсем не е предизвикан от султанския ферман за учредяването на Екзархията, защото това се случва 12 години по-късно!...
България е най-старата държавност в Европа, докато други държави, някои от които – смъртни врагове на българщината, липсват от векове на картата на Европа и света.
България и да изчезва временно от картите, чертани от хора с всичките им страсти и пристрастия, пак се появява, защото народът й има тази заслуга пред Бога – да работи за изпълнение на Неговия план за спасение на човечеството – да съхранява и разпространява вярата в Живия Бог, с Когото се надявам да живеем вечно в Неговото Царство...

Първа публикация: argobg.net

ТРИ ПЪТИ КРАДАТ И ВРЪЩАТ ИКОНАТА „ХРИСТОС ВСЕДЪРЖИТЕЛ”

Историята на най-известната самоковска чудотворна икона "Христос Вседържител" е труднодостъпна за широката публика като всичко важно в Православието – за да се открие тя, е нужен подвиг на търсене и молитва. Тя съвпада с историята на великолепната, но също така не много известна за туристическите дестинации митрополитска катедрала "Успение Богородично" в Самоков. Митрополитска, защото освен град на зографите до 1766 г. Самоков е седалище на епархия, която била част от Ипекската (Печката) патриаршия, съществувала от 1577 до 1766 г. Тази автокефална Православна църква е в разцвет под османска власт благодарение на един велик везир от сръбски произход - Мехмед паша Соколович, и покривала освен тогавашните сръбски земи в Източна Босна, Косово и Метохия, но и западните български с Кюстендил, Самоков и колкото и да ни е чудно днес – българското Поморавие чак до някогашната българска крепост и днешна сръбска столица Белград. Под църковната юрисдикция на Печката патриаршия влизали и земите на Трансилвания, големи части от Унгария и Хърватия. Със закриването й през 1766 г. Самоков минава към Цариградската Вселенска патриаршия, в която патриарсите са сменяни (понякога насилствено) през месеци.
Самоков като крепост на българщината тръгва да строи черквата, в която тихо и тайно Христос Вседържител върши чудеса.
През 1711 г. тогавашният самоковски митрополит Нектарий предложил на първите хора да съградят черква. Дотогава митрополитският град нямал свой храм, а най-близката Бельова черква била на три километра. По онова време за ферман-разрешение за строеж на черква се чакало с десетилетия, а възрожденският дух на нашите предци бушувал и не чакал благоразположението на друговерците. Още на следващата година до къщата на владика Нектарий в горния край на българската махала била струпана малка еднокорабна църквица, сгушена между къщите на готовите на всичко да я опазят яки самоковци. За да се влезе в храма, трябвало да се мине през двора на някоя си баба Марица. За конспирация майсторите дори издигнали комин, та турците да мислят постройката за обикновена къща. Коминът се запазил до 1793 г. – две години след като най-после е издаден ферманът с разрешение да се построи храм с размери 37,90 на 18,95 метра. През 1792 година самоковци събират средства, цанят майстори, поръчват икони, свещници и необикновено красив иконостас, дело на светогорския дърворезбар Антоний. Появява се и фигурата на скромния първомайстор на Самоковската иконописна школа
Христо Димитров – зографът на чудотворната икона Той изписва големите икони на кивотите и част от малките на апостолския ред на иконостаса. Откриването на авторството на чудотворната икона е истинско приключение за изследователя: Христо Димитров избягва всякаква възможност да се покаже като изтънчения майстор, без когото нямаше да е разбираемо изкуството на синовете му Димитър Христов (1796-1860) и по-малкия му брат Захари Зограф (1810-1853). За разлика от Захари, който стига дотам да се зографиса на икона сам и не пропуска да се подпише под изображението, то Христо и големият брат Димитър смятат, че изкуството им е предназначено единствено за прослава на Божието име. За тях каноничният фон на всяка икона е златен или син, за да е ясно, че светостта просиява в Царството небесно. Всъщност подписът на Христо може да се види само върху три икони. Характерът и необикновената за времената на примитивизма изящност на рисунъка на Христо Димитров се обясняват с това, че първомайсторът е учил иконопис на Света гора Атонска, а по-сетне има податки да е школувал във Виена. В кондиката от 1745 г. се пазят бележки за няколко заплатени на Христо икони, но не се споменава кои. Зографът отишъл отново на Света гора и там според някои доживял края на дните си. Според други е погребан в Пазарджик от сина си Димитър, след като зографисал там храма "Успение Богородично".
Изкуствоведката Елена Попова е написала прекрасната книга "Зографът Христо Димитров от Самоков".
Чудотворната икона „Христос Вседържител” е сравнително малка, защото е малък и иконостасът, и параклисът, посветен на "Събора на светите Архангели". Той се намира в храма вляво от притвора. Надпис в долния ляв ъгъл на иконата гласи, че тя е рисувана през 1797 г. по поръчка на Руфет Дулгерски "за душеспасение". Спасителят е с корона, която заедно с метална ръкавица на десницата е апликирана от бял метал по-късно. Тази икона често се бърка с Христос Вседържител от царския ред на големия иконостас, която също е рисувана от Христо Димитров, но две години преди по-малката. Тя дълги години е била експонат в музея на Самоков, когато митрополитската катедрала е била заключена за посещения.
До 21 юли 2004 г. за изпитание на вярата на самоковци черквата "Успение Богородично" е била в ръцете на разкола с катинар на вратата, с паднал покрив и течове по стените. С връщането на храма на БПЦ и назначаването на 34-годишния тогава свещеник Георги Николов започва възстановяването. Храмът смайва с красотата си. Застлан е с мрамор през 1899 г. Заедно със светия престол в олтара на параклиса черквата има общо четири престола с вградени мощи, върху които се служи св. Божествена литургия. Централният е посветен на Успение Богородично, южният на светеца покровител на България св. Иоан Рилски, а северният на – св. Харалампий.
Чудесата, извършени от Христос чрез иконата, са известни на малцина. Малкият параклис прави общуването с Бога по-съкровено и предразполага човек да изкаже болката си лично. Православният не вдига шум около Божиите чудеса. Шумотевицата е вредна, може да предизвика суеверие и някои да помислят, че е достатъчно да се допрат до светинята и благодатта веднага ще заструи към тях. Без покаяние не може да има спасение.
Иконата "Христос Вседържител" е крадена три пъти досега, последния път – през октомври 1999 г. И трите пъти е връщана. При първите два случая крадците са застигани от злополуки и оставали инвалиди. Третия път се случило едно от най-съкровените чудеса – покаянието. Скоро пред вратата на черквата намерили два пакета, в които била откраднатата икона, но и друга – от черква в Сапарева баня.
При иконите имало покайно писмо от крадеца.
Една затворена местна общност почита особено много изображението на Небесния Цар – каракачаните. Те идват кротко да се поклонят, но рядко споделят колко пъти Господ е помилвал болните им чеда, вдигал е хора от смъртния одър и е опазвал семейните огнища.
В храма има и друга чудотворна икона, доближаването до която предизвиква особено вълнение у вярващия. Вляво от царските двери в средата на иконостаса наклонена за целувание и под стъкло грее обковано и украсено с червени камъни изображение "Света Богородица Елеуса" (Милостива, милваща). Веднъж поклонничка забелязала, че по време на молитва кандилото пред иконата започва да се люлее. Не било земетресение. Извикала отец Георги Николов и двамата наблюдавали двадесетина минути кандилото да се полюлява като небесен отговор на сърдечната молитва. Поклонението пред Богородицата Елеуса изпълва душата с умилително вълнение през целия ден.

Първа публикация: в. "24 часа", 11 януари 2010 г.

ЧУДЕСАТА НА СВ. БОГОРОДИЦА ОТ ВРАЧЕШ НЕ СЕКВАТ 120 ГОДИНИ

Иконата на Пресвета Богородица е известна като "Радуйся благодатная Марие". Намират я през лятото на 1890 година, когато Божията Майка се явява във видение на благочестивия младеж Атанас Якимовски-Комитски от ботевградското село Врачеш. Атанас е заспал под едно вековно крушово дърво в самия край на Врачешката долина край пътя водещ до старопланинския връх Мургаш. "Защо спиш тук? Знаеш ли какво я това място - пита го насън Божията Майка и добавя - Тук някога имаше манастир, но турците го изгориха, а монасите избиха..." Богородица показва къде точно се намира храма на манастира "Св. 40 мъченици" и посочва на Атанас мястото на лековитото аязмо, което се намира на височината над обителта. Атанас се събужда без да е сигурен дали това наистина е било сън и хуква към селото да каже, че наистина му се е явила Богородица.
На мястото пристига почти цялото село, начело със свещеника, кмета и даскала. Започват да копаят и откриват наистина основите на черква, костите на убитите мъченически монаси и прочутата днес чудотворна икона на Врачешката света Богородица. Тя се оказва неповредена от пожара. Веднага започва възстановяването на манастира - в онези времена българите не са чакали пари по проекти, нито властта да отпусне субсидия, а опазването на светинята смятали за свое лично дело и дълг. При започването на новата черква от майстор Вуно Марков тленните останки на монасите са предадени в костницата на Рилския манастир, там са и днес.
Местен художник решава да освежи иконата и полага върху нея по-ярко и наивно изображение, което оцелява до 1990 година. Тогава сестрите от девическата обител дават иконата да се реставрира. При работата, както си спомня игуменията - 95-годишната майка Евпраксия, се откриват два пласта.
Под тях изгрява най-старото изображение, с което Богородицата от Врачеш е известна днес.
Стилистиката на иконата препраща тя да е рисувана през 17 век, когато за пореден път манастирът е възстановяван, заключават експерти. Според иконографските образци, тя се отнася към типа богородични изображения "Достойно ест". Ангели от двете страни на Богородица държат в ръце надпис на старобългарски "Радуйся благодатная Марие", откъдето идва и името на иконата, обяснява сестра Касиана, заместничка на игуменията.
Манастирът "Св. 40 мъченици" е основан още през 1230 година веднага след разгромната победа на цар Иван-Асен ІІ над Теодор Комнин при Клокотница. Битката се случила на деня на 40-те воини от Севастия арменска, които били известни с доблестта и смелостта си. Светиите покровители били християни и не се отказвали от вярата си във времената на най-големи гонения срещу Христовата Църква. За това били хвърлени посред зима в ледено високопланинско езеро. Житието им разказва, че телата им се напуквали от студа, но само един от тях не издържал, излязъл и се втурнал към приготвената за изкушение затоплена баня, за да се строполи мъртъв. Мястото му заел не кой да е, а тъмничарят, който видял от небето да се спускат ярки небесни венци над мъчениците. Само за отпадналия нямало венец. "И аз съм християнин!" извикал тъмничарят, събудил другите пазачи, хвърлил дрехите си и влязъл в езерото, за да допълни броя на 40 воини Христови, чиито подвиг освещава Великопостната Четиридесетница. По примера на светите 40 великомъченици братствата на Врачешкия манастир векове наред се трудели в усилни подвизи, за което и били удостоени с чудесното откриване на чудотворната богородична икона "Радуйся благодатная Марие" и възстановяването на обителта.
Днес манастирът е девически, както вероятно е пожелала Пресветата Дева Мария, а майка Евпраксия на 95 години продължава да се моли коленопреклонно през чудотворния лик на Божията Майка от 12 май 1937 година. Тогава обикновеното момиче от Гложене, Тетевенско, по име Тота, чула глас от небето, който й казал: "Няма да се жениш!" На 23 март 1941 година Тота и една нова послушница - по-голямата Кръстанка, приемат монашеско пострижение в ботевградската черква от дядо Филарет. Тота приема името Евпраксия, а Кръстанка става по-сетнешната първа легендарна игумения на Врачешката обител с името Касиана. Твърдостта и боголюбието на двете монахини скоро са възнаградени с разширяване на обителта, с увеличаване на братството, но и с тежки изпитания. Майка Касиана е арестувана след 1944 година заради пренощуването в обителта на човек, търсен от тогавашната власт. Без никаква вина смирената монахиня прекарва две години в затвора. Там така неистово и непрестанно се моли и благодари на Бога за изпратеното изпитание, че расото й се протърква и 3 дупки по него очертали кръст от честото й прекръстване.
Майка Касиана се преставя в Господа през 1976 година и е погребана в двора на обителта. Днес нейното монашеско име носи помощничката на майка Евпраксия - Касиана, която посреща поклонниците и разказва за манастира и чудотворната икона.
По традиция богомолците, които идват в светата обител със своите проблеми след поклонение пред иконата се изкачват по стръмната пътека към манастирското аязмо, от което взимат вода за изцеление и "харизват" болните си близки на манастира.
Тази типично българска монашеска традиция на харизването означава, че те записват имената на нуждаещите се от подкрепата на Богородица, за да Й възложат грижите за тях, както и на молитвеното застъпничество на св. 40 мъченици. Самата Божия Майка обещала при явяването си на Атанас Якимовски, всеки, който идва с вяра при аязмото над манастира, да получи изцеление от каквато и болест да е поразен. 120 години образът на преоткритата икона не е изневерил на обета си пред вярващите християни.
Чудесата, които Богородица извършва по молитвите на покланящите се пред нейната икона са многобройни, но от тях най-ярките и най-скорошните са тези: През 2001 г. страховит горски пожар от близката букова гора заплашва манастира. Недалеч минава и газопровод. Разпореждат спешна евакуация на манастира. Майка Евпраксия отказва и успокоява властите. Пред иконата се извършва молебен, за който идват и свещеници от Ботевград, Врачеш и околните села. На другия ден пожарът внезапно секва. Линията между изгорялата и запазената гора е толкова ясна, все едно, че крава е опасла ивицата.
Миналата година родители довеждат детенцето си от Асеновград. То е само на 18 месеца, но страда от атрофия на мускулите на краката и няма надежда да се оправи. Близките му се покланят на иконата, харизват детето на грижите на Богородица и се качват на аязмото. Тази година са дошли отново, за да Й благодарят - детето вече е проходило!
Пред иконата се покланят и много бездетни, на които медицината е безсилна да помогне. Такова е семейството на П. и Т. от Ботевградско. Те са семейство от 10 години, но нямат деца. Свещеник им прочита молитва пред иконата през 2008 г. (чете се специалният Богородичен Параклис ) и ето, че тази година им се раждат близнаци. Същото се случва и с техните съселяни Р. и Н. Те са бездетни от дълги години, но след поклон пред иконата също им се ражда дете. П. и К. са дошли преди месец да благодарят - жената е бременна в деветия месец, а дълго време са били бездетни. Помолили са се пред иконата, харизали са имената си. Познатия път на молитви и харизване следват и С. и Х. от Хасково - също без деца, и през 2007 година им се ражда наследник.
Всички тези случаи са записани от сестрите в манастира. Описани са и други.
През 2008 година на 8 годишната М. от Ботевград се налага да се направи тежка черепно-мозъчна операция. Лекарите деликатно осведомяват близките, че шансовете за успех са нищожни. Те записват името на детето като харизано на грижите на Богородица и веднага настъпва подобрение. Активен спортист се разболява от хепатит В при преливане на кръв. Черният му дроб е увреден необратимо. Лекарите го съветват да забрави за спорта. Покланя се на иконата многократно и отива до аязмото през лятото на 2006 г. При направените след това изследвания същият лекар констатира, че черният му дроб е на човек, който никога не е боледувал. Спортната му кариера продължава и днес.
Монахинята, която обикновено посреща поклонниците, подчертава, че не иконата като изображение изцерява, а Бог по молитвите на Богородица. Това открило се по вярата на Атанас Якимовски чудодейно запазено иконографско изображение е свидетелство за вяра и благочестие. Всеки, който пристъпи с вяра, искрена молитва и покаяние за греховете си, ще получи милостта на Всемилостивия Бог по застъпничеството на Пречистата Дева Мария.

Първа публикация: в. „24 часа”, 4 декември 2009 г.