P.S. ГОЛЯМОТО ПРЕДАТЕЛСТВО: 1. НИЗВЕРЖЕНИЕТО НА ЙЕРУСАЛИМСКИЯ ПАТРИАРХ ИРИНЕЙ

Споменаването на неяснотите около низвержението на Негово светейшество Ириней, патриарх на Йерусалимската Православна Църква в статията „В навечерието на голямото предателство“ (http://blognarusi.blogspot.gr/2016/02/blog-post_25.html) се изтълкува от някои като директно обвинение срещу НС цариградския патриарх Вартоломей. В същия текст споменавам слабо известния факт за предложението, което той прави през 1998 г. в София на Всеправославното съвещание във връзка с бушуващия тогава разкол в БПЦ – о Бозе почившия Светейши патриарх Максим да напусне патриаршеската катедра, за да се осигури чрез това „мир“ в Българската Църква. НС Вартоломей вероятно е виждал бъдещето на нашата Църква като обединение на два клира, които враждуват заради управлението на нашият „земен Ангел“, както го нарекох, дядо Максим.

На това предложение се противопоставя тогавашния представител на Йерусалимската патриаршия, Митрополит Ириней, който след шест години сам ще стане патриарх.

В статията си направих емоционален паралел с опита на Негово светейшество Кирил Втори, тогавашният Йерусалимски патриарх, да защити на Всеправославен събор през 1872 г. нововъзстановената Българска Църква, който заплаща за това с низвержение, последствията от които, по мое убеждение, довеждат до кончината му две години по-късно.

Такова изявление от моя страна задължава подробно изяснение.

Първо, не смятам, че личността на НС Вартоломей може да носи някаква отговорност за низвержението на НС Ириней, нито че противопоставянето на техните становища през 1998 г. има някаква пряка връзка с това. Дори да са налице ясни доказателства за такава връзка, не на нас, слабите умове, е дадено да правим такива категорични изводи с риск да осъдим. Винаги съществува възможността истината да е различна от нашето тълкувание, тъй като не сме сърцеведци, Какъвто е само Един Бог. Очевидно е, че съществува възможността НС Вартоломей да проявява бащинска и братска грижа за възстановяването на църковния мир, както и да не е осведомен за произхода и характера на българския разкол от годините на „прехода“. Също така е възможно известните разногласия между него и НС Ириней да нямат нищо общо с низвержението от йерусалимската катедра, случило се няколко години по-късно – светите апостоли също са имали различия в становищата, които са преодолявали с истинска християнска любов, която за съжаление ние само се опитваме да наподобяваме в отношенията помежду си.

В няколко последователни бележки ще се опитам смислено да изложа достъпната информация свързана с изложеното в „Голямото предателство“. Моля за снизхождение към грапавия ми стил и приканвам внимателно да се проверява това, което предлагам на вниманието ви. То да се има предвид от тези, които се интересуват от описаното, но да не се правят прибързани изводи. Вярвам, че истината сама ще се разкрие по съвсем категоричен начин по волята на Всемилостивия Бог и за тези, които я търсят и за тези, които се крият и странят от нея.

Особеност на Йерусалимската Православна Църква е, че тя е Църквата-Майка – тази, която се основава на деня Петдесетница след слизането на Светия Дух върху криещите се в йерусалимската горница апостоли. Днес тя е елинофонна, тоест службите се извършват на гръцки език и клира се попълва с духовни кадри от Гърция или от гърци от диаспората, завършили гръцки духовни училища. В същото време основната част от вярващите са палестински или йордански араби, към които се добавят още руснаци (както и православни руски евреи), грузинци и други.

Тази особеност е причината арабите-православни вярващи да се вдигнат на бунт в подкрепа на Светейшия Кирил II след низвержението му в 1872 г., което довежда до неговата реабилитация, но не осуетява смъртта му.

Официалното название на Поместната Църква е „Йерусалимска Гръцка Православна Църква“, което на арабски звучи като „Църква на Византийското (римско или ромейско) Православие в Йерусалим“ (Kanisatt Ar-rum al-Urtudoks fi al-Quds - كنيسة الروم الأرثوذكس في القدس). В различни документи се нарича още и „Йерусалимска патриаршия“ или „Църква на Цион“ (Σιωνίτις Εκκλησία). Известна част от клириците са от арабски произход, като познатият у нас митрополит Теодосий Ханна, срещу чието посещение в България преди няколко години имаше възражение от страна на посолството на Израел, без обаче това да подейства на иначе подозираната в безхарактерност БПЦ. Гръцките клирици, които заемат катедри в иерархията на Йерусалимската Църква се препоръчват от гръцкото правителство и Цариградската патриаршия.

От публикуваното в мрежата може да се научи, че гражданското име на НС Ириней е Емануил Скопелитис и, че е роден на 17 април 1939 г. на остров Самос – Гърция. Предстоятел на Йерусалимската Църква е от 2001 до 2005 г., когато е низвергнат. Пребивава в Йерусалим от 1953 г., а през 1958 г. приема монашеско пострижение с името Ириней в чест на св. преподобни свещеномъченик Ириней Лионски. На следващата 1959 г. е ръкоположен като дякон. През 1963 г. завършва Йерусалимското патриаршеско училище. През 1965 г. е ръкоположен за свещеномонах. От 1966 г. е архимандрит. Същата година постъпва в Богословския факултет на Атинския университет, където се дипломира през 1970 г. След завръщането си в Йерусалим по послушание е главен редактор на списанието „Нов Цион“ и е председател на Висшия църковен съд. Многократно е представител на Йерусалимската патриаршия на висши всеправославни форуми и съпровожда патриарсите Венедикт и Диодор по време на техните официални визити. От 1979 г. е Патриаршески екзарх в Атина и отговаря за разпространението на Благодатния огън в Гърция на Велика събота. На 27 февруари 1981 г. е избран, а на 29 март е ръкоположен като Архиепископ Йераполски. През 1983 г. в съответствие с Устава на ЙПЦ е назначен за член на Светия Синод. От 1994 г. е митрополит.

На 13 септември 2001 г. Събора на Йерусалимската Православна Църква го избира за Патриарх. Интронизацията му се осъществява на 15 септември с.г.

На 6 май 2005 г., тоест непълни четири години по-късно, Св. Синод на ЙПЦ взема решение да го отстрани от патриаршеската катедра във връзка с обвинение, че е отдал на дългосрочен лизинг на еврейски фирми недвижими имоти в Стария град. Това решение се гласува от 13 от общо 17 члена на Св. Синод. Решението се потвърждава на Всеправославен събор в Цариград на 24 май същата година. Няколко дни по-късно Св. Синод на "Църквата на Сион" се произнася окончателно за свалянето на НС Ириней от катедрата и неговото низвержение, като му запазва единствено монашеското пострижение.

Патриарх на Йерусалим става нине здравствующият Теофил III.

Оттогава са изминали десет години и няколко месеца. Все по-малко са хората, които се интересуват защо и как се стига до отстраняване на такава, както сега се казва, „знакова фигура“ в Православието. Да се сметне, че щом Свещеното събрание, което ръководи една Поместна Църква, при това, не коя да е, а Църквата-Майка, е взело решение и оттогава досега не го е преразгледало, значи има известно основание. На фона на толкова много ярки събития, засягащи бъдещето на страни, континенти и, без преувеличение, на цялото човечество, защо да се замисляме и защо да се правим на детективи!

Това, което лично мен ме накара да се опитам да си изясня в подробности истината за низвержението на Светейшия Ириней е едно малко несъответствие, от тези, които в едно и също време ти убягват в общата картина, но нещо все те кара да си мислиш, че „там има нещо, което смущава“…

Това „дребно нещо“ е обратното влизане на Йерусалимската патриаршия в Световния съвет на църквите. Спомням си, че преди време се споменаваха три Поместни Православни Църкви, които са напуснали ССЦ – Грузинската, Българската и Йерусалимската. В програмния „проектодокумент“ за „отношението на Православната Църква с останалия християнски свят“ се споменават само Грузинската и БПЦ… Значи Йерусалимската е подновила членството си или аз неправилно съм разбрал за нейното излизане от ССЦ?

В един от най-интересните православни сайтове през последните поне десет години, „Pravoslavieto.com“, пише обаче точно така, както си го спомнях. Една бележка, написана преди време от покойния днес доц. д-р Павел Стефанов, всъщност препечатка от „вестник „Духовен дом“, брой 3 от 1999 г.“, твърди това. Намерих текста, без да съм сигурен дали точно него съм прочел преди време, или съм го чул от някой друг, който го е чел и го споделил, и ми се видя толкова интересно, че предлагам тук цели два абзаца:

„Икуменизмът като модерно движение има съвсем различен характер. Този термин е въведен в употреба за първи път от масона Джон Мот на Международния мисионерски съвет, свикан през 1910 г. … Какво е отношението на православните църкви към икуменическото движение? През 1948 г. в Москва е свикано всеправославно съвещание, на което икуменизмът е заклеймен като ерес. Минават само 13 години и положението се обръща на 180 градуса. Под политически натиск църквите в комунистическите страни масово влизат в Световния съвет на църквите през 1961 г. Годината не е случайна, защото тогава започва разпадането на колониалната система. Десетилетия икуменистите получават вноски и дарения от Източна Европа и ги прехвърлят в развиващите се страни, за да финансират т.нар. освободителни движения. По този начин те допринасят за засилване на тероризма по света.

През последните години икуменическото движение започна да придобива фарсови, карикатурни черти. Протестантите, които влизат в него, в разрез с вярата и традицията, вече ръкополагат жени и хомосексуалисти, а по време на асамблеите издигат тотеми, правят жертвоприношения, призовават духове и измислени божества. По този начин икуменистите губят вече облика си на християни. Ето защо Йерусалимската, Грузинската и Българската патриаршия официално напуснаха Световния съвет на църквите. По всяка вероятност същото ще направят скоро и останалите православни църкви.“ („Какво е икуменизъм и има ли той почва у нас?“, http://www.pravoslavieto.com/inoverie/ecumenism/).

Интересното в цитата в случая е, че Йерусалимската Църква е поставена първа в списъка на напусналите.

В сайта на ССЦ обаче виждам само годината, от която Църквата-Майка се смята за член на икуменистичната организация – 1948, тоест от самото основаване на „Световния съвет“. Това и неспоменаването ѝ в „проектодокумента“ ме накараха да продължа да търся някакви сведения за излизането и евентуалното обратно влизане в организацията, и по възможност – някакво осветление за обстоятелствата, при които това е станало. Уви! Нищо. Единственото запомнящо се събитие си остава низвержението на НС Ириней.

Приготвяйки се да прехвърля това, което намеря, предусещайки някакъв полъх на досада да проследявам продължителен наниз от събития, в по-голямата си част - изявления на спорещи  и тълкуващи превратно едни и същи събития страни, подобно на затлачените преписки по граждански дела за делби от български съдилища, се спрях на две основни публикации.

Първата съдържа резултата от разследването на причините за низвержението, което извършва палестинската администрация, а втората е едно интервю на самия бивш патриарх Ириней, което той дава за нюйоркския Нешънъл Хералд (http://documents.mx/documents/interview-of-patriarch-of-jerusalem-irenaeus-o-the-national-herald-n-york.html). Документът на палестинските власти може да се види в сайт, който събира материали в защита на низвергнатия иерарх (The Palestinian commission report - http://www.patriarchirenaios.com/).

Има и други съществени публикации, които заслужават внимание, някои от тях в израелски издания. Такива са: статия в Джерузалем поуст, препечатана от Асошиетид прес „Изгоненият патриарх зад заключени врати в Йерусалим“ („Ousted patriarch behind locked doors in Jerusalem“ - http://www.jpost.com/National-News/Ousted-patriarch-behind-locked-doors-in-Jerusalem), две статии в израелския Хаарец – на Дани Рубинщейн (Danny Rubinstein) – „Кой стои зад сенчестата сделка Портата Яфа“ (Who Is Behind the Shady Jaffa Gate Deal? - http://www.haaretz.com/print-edition/features/who-is-behind-the-shady-jaffa-gate-deal-1.157407) и статия на Иоав Стърн (Yoav Stern) „Главният православен християнски лидер признава отстраняването на Ириней“ (Senior Orthodox Christian Leader Recognizes Irineos' Dismissal - http://www.haaretz.com/senior-orthodox-christian-leader-recognizes-irineos-dismissal-1.158164). Внимание заслужава и една по-ранна статия в Кристиянити тудей „Въпреки израелските възражения, Ириней е новият патриарх на Гръцката Православна Патриаршия“ („Despite Israeli Objections, Irineos Is New Greek Orthodox Patriarch“ - http://www.christianitytoday.com/ct/2001/augustweb-only/8-20-43.0.html). Последната статия е от 1 август 2001 г. – веднага след избирането на НС Ириней. В нея се улавя много важният нюанс на израелските резерви към личността и избора му за глава на Йерусалимската Църква.

Така обстоятелствено посочвам електронните адреси на източниците, за да приканя читателя внимателно да проверява моите наблюдения.

Към някои от изворите ме насочва сайтът на Ричард Бартълъмю http://barthsnotes.com/, в който могат да се открият интересни бележки по темата. Други електронни издания допълват картината, макар че някои от тях я правят още по-драматична и пораждат нови въпроси, за чиито отговори е възможно да се почака до деня на Страшния съд. Трети присъстват в мрежата само със заглавията си, защото са изтрити.

Фактите от наличните извори не си противоречат. Те разкриват една интрига, каквато и холивудски сценарист трудно ще измисли.

Да започнем с това, че Йерусалимската патриаршия членува в ССЦ от 1948 г. и че нейните клирици са обикновено гърци или гръцки възпитаници. Тази традиция се е наложила през византийската част от историята на Йерусалим, оцеляла е през вековете на османска власт и е достигнала създаването на държавата Израел. Това обуславя известна зависимост от Цариград, тъй като там е центърът на Голямата идея за обединение на Православието. От времето на земната проповед на Иисуса Христа до ден днешен Йерусалим има 140 православни патриарси, които служат на Божи гроб на Пасха и получават неотменното свидетелство за правото на Православието да е единствения образ на християнството – снизхождането на Благодатния огън по свръхестествен начин в нощта на Възкресението.

Заедно с това Йерусалимската патриаршия е един от най-едрите собственици на земя в Близкия Изток и по-специално в Израел, на Западния бряг на река Йордан, Ивицата Газа и на територията на Йордания. Според Christianity Today дори е най-големият.

Присъствието на Църквата в Йерусалим определя облика на града много преди в земите на днешен Израел да започне заселването на евреи, мотивирани от доктрината за „еврейската държава“ от своя идеолог Теодор Херцел. Както разбирам от книгата „Израел – история“ на проф. Мартин Гилбърт, преди началото на еврейската алия (заселването, букв. „възлизане“) арабите–мюсюлмани съвсем не са мнозинство в тези земи, палестинските араби са преимуществено християни, в по-голямата си част православни, а промяната на съотношенията се получава след засилена ислямска инвазия от други арабски страни, предизвикана от ислямски духовни лица във връзка с алията.

Еврейското заселване е свързано с упорито и в разширяващ се мащаб облагородяване на земята и превръщането ѝ в земеделска, тъй като до средата на ХIХ в. тя се използва от бедуините за пáша на стадата им. Закупуването на земя от местното население е основна стратегия на заселването, а впоследствие се превръща в национална политика. Веднъж преминала в еврейски ръце тази земя е обработвана извънредно грижливо и загубата ѝ се преживява много тежко. На 4 ноември 1995 г. един от героите от войните водени от Израел срещу заобикалящите го арабски държави, Ицхак Рабин, тогава военен министър, е застрелян от еврейски екстремист по време на митинг заради мирната политика, пропагандирана от него, свързана с връщане на вече заселена от евреи земя.

В същото време сред палестинските араби, мюсюлмани и християни, се втвърдява убеждението, че продажбата на земя на евреи е деяние равносилно на предателство.

Увеличаването на числеността на ислямското арабско и на еврейското население на териториите на Израел и Палестинската автономия поставя православното арабско мнозинство в положението на малцинствена група, която е подложена на двустранен натиск.

В такава обстановка на 1 март 1981 г. за 139-ти пореден Йерусалимски патриарх е избран предшественикът на Ириней, Негово Светейшество Диодор, роден през 1923 г. на остров Хиос, Гърция.

По време на неговото патриаршество на 9 май 1989 Св. Синод на Йерусалимската Църква приема решение да „прекрати богословския диалог с англиканите и въобще с всички неправославни“. Сам Светейшият Диодор вижда в „диалога“ злоупотреба от страна на инославните. В писмо до главите на Поместните Православни Църкви той обяснява решението така: „Към тази стъпка ни подтикна преди всичко убеждението на цялата наша Православна Църква в това, че именно тя съдържа в себе си цялата пълнота на истината, бидейки Една, Свята, Съборна и Апостолска Църква и надежно хранилище на божествените догмати на нашата непорочна вяра и на нашето Свето Предание и има за глава Самия Иисус Христос. Затова нашата Православна Църква, бивайки абсолютно уверена в правилността на своя път и в своята спасителна апостолска мисия на земята, няма никаква потребност от богословски диалог с неправославни, които естествено биха могли сами да изучат нашата Православна вяра и, ако поискат, могат да живеят според нея…“

Последователността, с която Светейшият Диодор защитава чистотата на вярата проличава и в едно писмо от 17 май 1997 г., което е адресирано до Негово Светейшество Антиохийския „и на целия Изток“ патриарх Игнатий IV. То коментира кореспонденция между Светейшият Игнатий и НС Вартоломей в Цариград. Патриарх Диодор пише, че докато по това време, православните вярващи и клир в Йерусалим са подложени на големи изпитания, произтичащи от постоянни притеснения и мъки, причинявани от „политическите обстоятелства преобладаващи в Светата земя“ и постоянно сблъскващи се с „добре познатият антагонизъм“ от страна на други „деноминации“, както на Светата земя, така и в други православни страни, голяма е изненада му от позицията на антиохийския първоиерарх, за която се научава от копие на писмото на последния до „Негово Всесветейшество“ Вартоломей (http://orthodoxinfo.com/ecumenism/diodoros_ant.aspx).

Патриарх Диодор е „шокиран“ и „сериозно загрижен“ от изразеното становище на Игнатий към „дохалкидонците“ и римо-католиците, „богословският диалог“ с които Игнатий описва по начин, ако не напълно идентичен, то много сходен с приетия през януари т.г. в Шамбези „проектодокумент“ за отношенията на Православието с „останалия християнски свят“.

Светейшият Диодор забелязва, че в отправеното до НС Вартоломей писмо НС Игнатий говори за „една изключителна отговорност на антиохийците и александрийците“, която те уж имат за „диалога“ с дохалкидонците. Ако тук става дума за географското местоположение на Антиохийската и Александрийската патриаршия и от това да произтича тази „изключителна отговорност“, то къде е тогава в разсъжденията на НС Вартоломей и НС Игнатий Йерусалимската патриаршия, която не само, че се намира точно между тях, но е и призната за Църквата-Майка? Докато се разменят такива послания пък, доколкото посочва Светейшият Диодор, че е информиран, „в нарушение на Светите Канони и пренебрежение към църковните порядки, са допуснати съвместни молитви между православни иерарси и дохалкидонски клирици“.

В исторически аспект Православната Църква има „болезнен опит“ от контактите си с римо-католиците, сред които Светейшият Диодор посочва опитите да се наложи „душепагубната“ Уния. Опитите, които очевидно се правят за въвеждане на Православието в „диалога“ с римо-католицизма, се съпътстват от усилена римо-католическа пропаганда върху вярващите православни. Страните, в които това се върши са (забележете! – на първо място) „Украйна – действия, които са изобличени от Негово Светейшество Алексей, Московски патриарх, през 1990 г.“, но които продължават в други страни – Хърватия, Сърбия, Чехия и Словакия, „също така изобличени от Негово Блаженство Павле, Патриарх на Сърбия“. Улесняващото обстоятелство е, че в повечето от тези страни, както и в бившите съветски републики, активно се насаждаше атеизмът, за да се „разчисти“ понастоящем духовното пространство за инославен прозелитизъм. НС Диодор отбелязва също и една зачестяваща практика на Антиохийската патриаршия, която помежду си на енорийско ниво у нас е известна като „бракониерство“. Антиохийската патриаршия действа противоканонично в диоцеза на Йерусалимската Църква като прокарва влиянието си сред православните араби, на което вероятно се дължи представата на НС Игнатий за „антиохийско-александрийска отговорност“ от Сирия до Египет, която пропуска Йерусалимската патриаршия.

На 19 декември 2000 година Светейшият Диодор се преставя в Господа на 77 годишна възраст умирайки в йерусалимската болница „Хадасса Ейн-Карем“ от последствия от тежък диабет, след като преживява микроинфаркт.

Протопрезвитер Александер Карлуцос

На 13 август 2001 г. Св. Синод на Йерусалимската Православна Църква избира за Патриарх на „Светия град Йерусалим и на цяла Палестина, Сирия, отвъд река Йордан, Кана Галилейска и Светия Цион“ НС Ириней, когото интронизират два дни по-късно.

Пътят на неговото служение, както е записано в доклада на Палестинската комисия, разследващ причините за по-късното му низвержение, „не е застлан с рози“. „Неговите опоненти, пише в доклада, не оспорват неговата победа и избирането му за патриарх. Те продължават атаките си срещу него във всички направления. Те се опитват да убедят израелското правителство, че Ириней е антисемит и не е удобен за израелското правителство. Обратно, той е про-палестински настроен“. За да докажат тези твърдения, враговете на Ириней показват копия от негови писма до Ясер Арафат, който е знакова фигура на палестинската съпротива против Израел и е дори президент на Палестинската автономия след като дълги години ръководи Организацията за освобождение на Палестина. Привеждат се и доказателства за срещи между двамата.

Тези действия успяват в някаква степен, защото израелското правителство не го признава за патриарх доста дълго време, което обаче се случва и с неговия наследник и може да се обясни не толкова с наивно доверие от страна на израелските власти в клеветите, а по-скоро с възприемането им като удобен повод да се постави патриаршията под държавна зависимост. В Израел по това време парламентарно мнозинство, а оттам и мандат за сформиране на правителство, се образува с решаващото участие на религиозните партии мотивиращи израелското общество да смята територията на страната (и отделни територии в съседни страни) за свещена територия на юдейското изповедание с център Йерусалим. Ултраортодоксалната партия Шас, например, в няколко последователни мандата дори получава Министерството на вътрешните работи. Трябва да кажем, че по редица въпроси, смятани за второстепенни, религиозните израелски партии нямат единно становище, както и направленията на юдаизма, които представляват. В основното обаче те са единни, а влиянието им в страната и в диаспората е фактор определящ в много отношения политиката на Израел.

Кои са опонентите на новоизбрания първойерарх и защо са против него? Отговорът на този въпрос само привидно е лесен за формулиране, но по-продължително вглеждане в ситуацията показва, че съществените фактори на съпротива срещу НС Ириней остават в сянка от времето непосредствено преди избора на патриарх до днес.

Още през февруари 2001 г., както показва едно писмо, цитирано изцяло от Нешънъл Хералд, да лобират за сегашния патриарх Теофил се заемат американският посланик в Катар Патрик Терос (Patrick Theros), протопрезвитер Александер Карлуцос (Alexander Karloutsos) от Цариградската патриаршия, чието име се споменава във връзка с отстраняването от катедра на архиепископите в Америка Якоб и Спиридон, и дори американският държавен секретар Кондолиза Райс. Координацията на въздействието се осъществява от протопрезвитер Александер Карлуцос, а за негов основен обект е избран гръцкият заместник външен министър Скандалакис. По време на среща в САЩ между Скандалакис и о. Карлуцос на гръцкия дипломат му се внушава, че Теофил е нужният човек.

В писмо на Патрик Терос до гръцкия корабен магнат Вентурис от 11 февруари 2001 г. пък първият обяснява, колко важно е за корабния бизнес, както и за „гръцките интереси“ патриарх да стане Теофил. Обещавайки съдействие за изкачването на известната фамилия Вентурис в корабния бизнес на по-високо ниво Патрик Терос направо казва: „Знам, че не сте без приятели в правителството и призовавам за вашата намеса!...“ Целта на писмото е да се повлияе на тогавашния външен министър Папандреу. Отговорът със сигурност не се е харесал на Терос, защото Вентурис смята за най-подходящ Ириней…

В интервюто си за Нешънъл хералд НС Ириней посочва „еврейско-американското лоби“ за основна движеща сила на прокарването на кандидатурата на сегашния патриарх Теофил. Това твърдение не се оспорва от никого особено след изказването на йерусалимския равин Давид Росен, който в цитирания по-горе материал от Кристианити тудей от 1 август 2001 г. е посочен като „водещ израелски активист за междурелигиозен диалог“ (a leading Israeli inter-faith activist). „Ириней изглежда по-малко сговорчив и по-малко желаещ (отколкото други кандидати) да раболепничи на израелските интереси“ – казва равин Росен и допълва – „Този резултат (от избора на патриарх – б.м.) доказва истинската безполезност на усилието (да се блокира неговото избиране) и самонадеяността да можеш да прекрояваш картата в съответствие с твоите собствени политически интереси“. Равин Давид Росен казва още и това, че след опита за намеса в процеса (на избирането на патриарх – б.м.) Израел би трябвало да се е уверил, че Ириней ще изпитва по-малко симпатии към еврейската държава.

Поемайки служението си като патриарх НС Ириней се сблъсква с практическа невъзможност да разполага със средства за поддръжка на сградния фонд на патриаршията, да изплаща заплати, да прави каквито и да било режийни разходи, дори най-елементарни.

В доклада на Палестинската разследваща комисия е отбелязано, че непризнаването му от израелското правителство го поставя в невъзможност да подпише чек по сметките на патриаршията, защото нито една банка не го признава за упълномощено за това лице. Резултатът е тежка финансова криза, която „афектира не само него, но и всички, които му сътрудничат“ и клирици и миряни. Неговият предшественик или някой от обкръжението му, пише в доклада, не само че му оставя касата празна, но дори му стоварва финансови задължения за 85 милиона шекела (около 22 милиона долара).

Папките с документацията на имотите „не са в ред“. Комисията констатира, че те, в това число и папките за имотните разпореждания на предшественика му, не са били на мястото, където обичайно се съхраняват. Вместо да са в канцелариите на патриаршията, те се намират в офисите на адвокатите, които разполагат с тях.

Всичко това, според Комисията, поставя Светейшия Ириней в невъзможност да прецени какво е предприето от неговия предшественик и какво точно му е оставено. Земята на манастирите, които са свързани с патриаршията, е под управлението на местната църковна иерархия – архимандрити и епископи, и е така от години. Купуване, взимане под аренда или под наем на такава земя обикновено се обсъжда направо с тях. Реформирането на тази практика, което е първата наложителна стъпка за поставяне на финансите на Йерусалимската Църква под контрол, създава мотивите на опозиционните настроения срещу новия патриарх, отбелязва Комисията.

Това би имал предвид всеки, на когото би хрумнало да се опита да внесе смут между вярващите, клирици и миряни, и който би могъл да се възползва от месеците между кончината на НС Диодор и избирането на нов патриарх.

Светейшият Ириней се опитва да въздейства на властите да ускорят признаването му, но без успех. Това го принуждава да се обърне към адвокатите, в офисите на които се намира документацията за имотите на Църквата. Постъпките, които се предприемат пред Върховния съд, са отхвърлени, тъй като в съда се предявява обвинение от някакъв „публичен обвинител“, който настоява за разследване на „миналото на избрания патриарх“ във връзка с „участие в престъпления“. „Разследването“ се проточва повече от две години, за да се установи, че няма никакви сведения за каквито и да било криминални деяния, в които патриархът да е замесен и така на 28 януари 2004 г., една година преди низвержението, НС Ириней най-сетне е признат за законно избран Патриарх на Йерусалимската Православна Църква.

Междувременно се случват други интересни събития, които ще се окажат център на публичното внимание.

Апостолос Вавилис под чуждо име "показва нещо" на патриарха

Непосредствено преди изборите през 2001 г. при владика Ириней се появява едно лице, което пет години по-късно, тоест година и малко повече след низвержението, ще твърди, че го е изпратил лично тогавашния архиепископ на Гръцката Православна Църква – Негово Блаженство Христодул. Този човек се казва Апостолос Вавилис. Той заявява през 2006 г., когато е осъден в Гърция за трафик на наркотици и издаване на държавни тайни, че Атинският архиепископ го бил пратил специално, за да „уреди“ успешния избор на НС Ириней. Блаженият Христодул казва пред медия, че го познава, наистина, но не е общувал с това лице от 1990 г. При екстрадирането през 2007 г. на задържания в Италия Вавилис става ясно, че той е бил едновременно агент на гръцките специални служби и на Мосад… Твърди, че за успешното избиране на НС Ириней са му обещани… 400 000 долара, но още не са му ги дали.

Присъствието на Вавилис в обкръжението на Ириней е документирано, но дали не става дума за „снимка със знаменитост“ и как си е осигурил личния контакт с патриарха, могат да кажат, предполагам, по-добре хората от Мосад и тези, на които те докладват резултатите от работата си. Реакцията на гръцката държава е красноречива – присъда за издаване на държавни тайни. Един от първите елементи в квалификацията на един агент, действащ на чужда територия, е умението да се „внедрява“ в средата, която е близо до целта на неговото пребиваване. Вавилис очевидно е от „отличниците на класа“ в това отношение, ако се погледнат публикациите за многобройните известни случаи на участие във финансови пирамиди, търговия с наркотици и оръжие и, очевидно, с информация.

Вавилис при предаването му на гръцката полиция

На тази колоритна фигура е посветено едно цяло издание на гръцкото телевизионно предаване „Кутията на Пандора“ (https://www.youtube.com/watch?v=BirQDU_INvk). Там можете да видите този специалист по финансови измами, трафикант на оръжие и наркотици, в монашеско одеяние, както е облечен, когато италианските власти го предават на Гърция, и да научите, че написал книга с куп „изобличения“.

Доколко Вавилис има нещо общо с подготовката за премахването на НС Ириней от патриаршеската катедра, това едва ли ще стане ясно скоро, тъй като очевидно е обвързано с „държавни тайни“, но не само на една държава.

Всъщност името на Вавилис се появява в пресата и електронните издания във връзка с патриарх Ириней още през 2005 г. Гръцката „Македонска прес агенция“ (Macedonian Press Agency) твърди, че той е бил „представител на НС Ириней на организираната от Ватикана „между-религиозна среща“ в Асизи през 2002 г. Само че още в същото съобщение става ясно, че той е придружавал изпратения като наблюдател архимандрит Николаос Фармакис и то под чуждо име – Рафаел Анагностакис (http://www.mpa.gr/article.html?doc_id=510294). Не е нужно въображение, за да си представим дали и кой го е пратил там. Очевидно Вавилис си е създавал „легенда“, като се е внедрил в ролята си на придружител. Каква друга логика може да има факта, че не е употребил истинското си име?

По-решаващо обаче се оказва участието на една друга персона, която се появява сред „помощниците“ на патриарха, но с откритата препоръка на гръцки държавни структури.

През лятото на 2002 г. военният аташе при гръцкото посолство в Тел Авив посещава епископа на Назарет Преосвещения Кириакос и му представя младия Николас Пападимас, роден в Йоанина, Гърция, но живеещ в Израел, женен за новопристигнала в страната руска еврейка. Военният аташе препоръчва Пападимас, който търси някаква работа, но „в посолството няма свободна длъжност“. Основанието един служител на посолство, при това не кой да е, а военният аташе, да препоръчва някакъв младеж, който просто се отбил да пита, няма ли някаква работа за него, е, че той е грък и поради това епископът е умоляван да му намери нещо, не да кажем в Назаретска епархия, а направо в патриаршията. Преосвещеният Кириакос се съгласява и представя Пападимас на НС Ириней, който имайки предвид препоръките, го назначава като счетоводител във Финансовия отдел на патриаршията.

Всичко това се случва, докато новоизбраният патриарх все още не е признат от правителството на Израел, което означава „само“, че на територията на държавата той не може да разпорежда никакво движение по сметките на патриаршията.

Докладът на Палестинската комисия отбелязва, че никой от обкръжението на НС Ириней не е проявявал резерви по отношение на назначението на Пападимас до неговото бягство през ноември 2004 г. Никой никога не е имал и най-незначителен коментар за начина, по който той си върши работата и особено по отношение на личностите, с които се среща в рамките на служебните си отношения, както и на сделките, които подготвя. Трудно е да се повярва, че никой във Финансовия отдел на патриаршията не би забелязал преговори с израелски фирми за наемане на недвижимости или отдаването им на лизинг, тоест фактическата им продажба, като плащането се извършва на части в договорен период от време.

Пападимас започва да „работи здраво“ и „придобива доверието“ на патриарха, който разпорежда настаняването му в комплекса Андромеда в Яфа, собственост на патриаршията. Дотогава Пападимас живее в съседство с пазара Ал-Кармел в Тел Авив, смятан за беден квартал. Получава и кола на разположение.

Един ден НС Ириней открива, че Пападимас е настанил в комплекса Андромеда един свой приятел евреин, значително по-възрастен от него, който впоследствие се оказва пък доверено лице на израелските власти, има стабилни „връзки в различни правителствени и неправителствени кръгове“ и заема ключова длъжност в израелското Министерство на финансите. Името му е Макс Семори (Max Semory). Той е живеел в съседен апартамент и на предишния адрес на Пападимас. Приятелството между двамата е „силно и близко“ (a strong and intimate friendship).

Светейшият Ириней нарежда Макс Семори да напусне луксозния апартамент, но, както установява Комисията, до изготвянето на доклада делото по изгонването е „още в съда“.  

Скоро става ясен друг съществен мотив за „силното приятелство“ между Пападимас и Семори – те се свързват с един от адвокатите на патриаршията и се опитват да убедят НС Ириней, че това е правилния човек, който има многобройни връзки с израелски отговорни фактори и може да уреди признаването му от властите. Юристът, който и преди се е занимавал с дела на патриаршията, получава пълномощие да се заеме с необходимите законови действия по признаването, а в последствие с още няколко казуса свързани с патриаршията.

Николас Пападимас

Адвокатът, подобно на Пападимас, видимо се захваща здраво за работа и печели одобрението на патриарха до момента, в който последният не получава „съвет“ да извърши лизингова сделка с църковен имот в Йерусалим на площад Омар Ибн Ал Хатаб, в квартала Бааб Ал Халил. Друга предложена възможност е да се потърси инвеститор, който да управлява имота в договорен срок. Адвокатът представя няколко подготвени оферти. Едната от тях е от християнин, твърди адвокатът, а другите са от израелски евреи или граждани на други  държави. Всичко това юридическият съветник вършел, за да подпомогне излизането на патриаршията от финансовата криза, като очевидно не разбира, че тя се дължи на непризнаването на патриарха, с което той уж е натоварен да се занимава.

Офертите са отхвърлени от НС Ириней. Друга оферта на същия адвокат е да се предложи удължаване на договора за друг имот в Западен Йерусалим на израелската поземлена администрация. Патриархът отказва категорично да подпише каквито и да било документи за такава сделка, и дори да преговаря. Адвокатът, отбелязва Комисията, слага съответните индикации на поземлените планове на цялата недвижима собственост на патриаршията, а също и на финансовия баланс на патриаршията, но не връща документите, а ги запазва за себе си.

Междувременно става известен опит да се наеме убиец, който да премахне патриарх Ириней. В статия на британският Telegraph от 18 май 2003 г. се описва как епископът на Востра, Тимотеос, е обвинен и разследван по Закон за борба с тероризма от гръцките власти (http://www.telegraph.co.uk/news/worldnews/europe/greece/1430453/Greek-bishop-is-accused-of-hiring-hit-man-to-kill-Patriarch.html). Наказателният кодекс на Република Гърция преследва всеки извършител на престъпление срещу гръцката държава и гръцки граждани независимо дали престъплението е извършено в страната или в чужбина и независимо дали извършителят е чужденец, а патриарх Ириней е роден в Гърция. Според обвинението епископ Тимотеос е предложил сумата от 500 000 долара  на палестинския радикал Юсаф Наим ал-Муфти, защото бил „разгневен“, че е загубил изборите за йерусалимски патриарх, за които е бил сред кандидатите. Тимотеос обаче отхвърля обвиненията с изявлението: „Никога не съм замислял нещо лошо, още повече убийство!“

Патриарх Ириней е бил информиран за готвещото се покушение лично от шефа на разузнавателната служба на Палестинската автономия Зузер ал-Манасрах, след като ал-Муфти е арестуван и отведен в полицейско управление в Рамала. Според неуспелия атентатор епископ Тимотей е обсъждал подробностите около покушението с него през 2001 г., докато бил в град Бейт Джала на Западния бряг на река Йордан, който е населен предимно с палестински араби. Изданието Телеграф твърди, че притежава копие от саморъчно написаните показания на ал-Муфти дадени пред палестинските органи за сигурност. Според този документ, върху който лежал печат „Свръхсекретно“ Тимотей дошъл в къщата на ал-Муфти и му казал, че търси човек във Витлеем, който да убие Ириней и предложил половин милион долара. Ал-Муфти намерил такъв човек, но той бил арестуван след израелската блокада на църквата Рождество Христово във Витлеем и трите манастира при нея – православен, армено-грегориански и римокатолически, когато между 2 и 10 май 2002 г. там се укриват въоръжени палестинци от различни организации. Тимотей настоявал да се намери друг човек и ал-Муфти се свързал с един лидер на престъпна банда във Витлеем. Преди да се осъществи начинанието обаче ал-Муфти е арестуван от палестинските власти, пред които заявява, че е само посредник. След като е извършено разследването на местно ниво, завеждащият религиозните въпроси на Палестинската автономия Емил Джарджуи (Emil Jarjoui) се среща с патриарха и потвърждава информацията за организирането на атентат срещу него. НС Ириней от своя страна уведомява Генералния консул на Гърция в страната.

За да обясни на читателите си, каква фигура е Светейшият Ириней, Телеграф посочва, че израелското правителство не го признава за патриарх на Йерусалимската Църква, тъй като е „твърде близо до палестинците“. За това имало свидетелство и то е старата фотография на Ириней с Ясер Арафат.

Един ден през април 2004 г., тоест три месеца след като е признат от правителството на Израел, при патриарха се явява Пападимас с подготвен текст на пълномощно и настоява Негово Светейшество да го подпише. То било нужно на адвоката, за да отдаде под наем един магазин в Стария град. Светейшият Ириней, както посочва докладът на Комисията, не може нито да чете, нито да пише на английски език. Съдържанието на документа той познава само по обяснението на Пападимас.

Пълномощното е регистрирано в деловодството на Светия Синод, което би трябвало да означава, че всички членове на Синода знаят за него, както вероятно знаят какви езици владее НС Ириней. Никой от членовете на Св. Синод, никой от помощниците и съветниците на патриарха не изразява нито тогава, нито по-късно резерви към това пълномощно.

През октомври 2004 г., отбелязва докладът, тръгват слухове за поведението на Пападимас, неговите връзки и за вероятното превишаване на пълномощията. Гръцки репортер, до когото тези слухове достигат, се среща с патриарха и го съветва да потърси съдействието на независим гръцки адвокат, за да се направи подробна справка за имотното и финансово състояние на патриаршията. Предложеният юрист се нарича Пелекис. Той е поканен със задачата да провери документацията на патриаршията с цел да се установи възможното наличие на злоупотреби.

Пелекис се запознава с наличната документация, среща се с адвоката на патриаршията, иска от него копие на Пълномощното, подписано за Пападимас и го получава. По време на тази среща и по-късно той узнава за някои предстоящи събития свързани с различни недвижимости, които се разглеждат от адвокатите.

Пелетис не прави никакви бележки и няма никакви възражения относно Пълномощното. Той се връща в Гърция без да е открил нещо нередно и без да е направил каквито и да било препоръки свързани със слуховете, от които да се направи извода, че те са основателни. Пребиваването и работата му не поставя под съмнение по никакъв начин дейността на Пападимас.

Разследването обаче е повратно в отношенията между НС Ириней и счетоводителя Пападимас, тъй като не остава незабелязано и въпреки мълчанието на Пелетис недоверието на иерарха не е приспано.

През ноември 2004 г. няколко случая затвърждават окончателно това недоверие и усилват безпокойството на патриарха. През октомври и началото на ноември Пападимас се опитва да принуди НС Ириней да приеме няколко оферти свързани с недвижимости, които адвокатът представя. Аргументацията е, че патриаршията има извънредни разходи, трябва да се покрият някои непредвидени разходи и да се изплатят премии върху редовните заплати.

Патриархът отказва категорично офертите. Вместо това той се обръща към гръцкото правителство с молба за финансова помощ. Това предизвиква няколко забелязани спречквания между патриарха и Пападимас, които стават пред свидетели.

Десетина дни преди бягството на Пападимас, по време на завръщането си от Тел Авив в Йерусалим с автомобил, в който пътува и друг духовник, друг автомобил ги блъска рязко и изчезва. НС е уверен, че това е посегателство срещу живота му.

Няколко дни по-късно гръцкият външен министър се обажда на НС Ириней и му казва, че съпругата на Пападимас е арестувана при влизането си в Гърция, като при ареста е установено, че тя носи със себе си 120.000 евро и различни бижута. Министърът пита дали Пападимас още работи в патриаршията. Външен министър по това време е Петрос Моливиатис от партията Нова Демокрация и много близък с председателя на партията Константинос Караманлис. Моливиатис съветва патриарха да запечати касите и да ограничи всякакъв достъп на Пападимас до тях, което е и сторено.

През това време обаче Пападимас изчезва. Четири дни преди това, според доклада на Комисията, той се обръща към свой израелски приятел с молба да му осигури убежище, под предтекст, че заселници (вероятно става дума за израелските заселници – б.м.) го преследват заради някакъв негов провал във връзка с приключването на имотна сделка. След като приятелят не му осигурява исканото убежище, той напуска страната.

НС Ириней узнава за бягството му два дни след като е извършено, разпорежда веднага вътрешно разследване и подава жалба до гръцките власти срещу Пападимас, в която настоява за неговия арест и правосъдни мерки във връзка с присвояване на пари от патриаршията.

На 18 март 2005 г. израелският вестник Ма'арив („Вечерна молитва“ – молитвата, която в петък вечерта дава началото на юдейския Шабат – б.м.) помества дописка, според която „Гръцката Православна Църква в Йерусалим“ тайно е продала площада Омар Бен Ал-Хатаб на еврейски инвеститори. Сделката включва ресторант, магазини и два хотела. Новината веднага е подета от новинарските секции (http://www.imemc.org/article/9593). Петък е. За мюсюлманите денят е неработен. За евреите неработен ще е следващия ден, събота, за християните – по-следващия. От вестникарска гледна точка, това е идеалният ден за такава новина. В неделя сутринта християните ще са в църква и всички ще знаят за продажбата, но ще са чули и препредаваните коментари. Ма'арив с протоколна добросъвестност отбелязва, че основната фигура в сделката е Николас Пападимас, който е посочен за приближен на патриарх Ириней I с допълнението, че той е „администратор на имотите на Гръцката Православна Църква“. „Заместникът на патриарха“, без да се уточнява кого имат предвид, отрича да знае за такава сделка. В стила на добрата журналистика се обяснява, че Пападимас е поканен 5 години преди сделката, тоест през 2000 г. (!) „да се присъедини към екипа в Йерусалим“ и патриархът му е дал пълномощия свързани с всички недвижимости и това, което е свързано с тях – постройките. Посочва се, че през май 2004 г. НС Ириней е подписал „легален документ“ в офиса на адвоката Яугов Мирон (Yaugov Miron), който дава на Пападимас генерални пълномощия да се разпорежда с църковните имоти. След продажбата на площада Пападимас е напуснал страната, като „според църковен източник“ е отнесъл със себе си около 1 милион щатски долара. „Църквата има дълъг списък с продажби, отдадени под наем имоти или дадени на лизинг на държавата Израел и на еврейски частни инвеститори“, се казва още в дописката.

Няма защо да се описва, как тази „новина“ се възприема от вярващите християни, които едва ли си задават въпроса, защо израелски вестник, списван на иврит и четен предимно от евреи и то вярващи, ще тръгне да „изобличава“ сделка, която очевидно облагодетелства многогодишните усилия държавата да бъде собственик на територията, за което столетия се проповядва в синагоги и което е въжделение на поколения евреи.

Не е без значение за точното разбиране на обстоятелствата по сделката, довела до низвержението на патриарха, информацията, която Палестинската комисия включва в доклада, за „адвоката на купувачите“ – израелски адвокат известен с професионалния си опит да обслужва купувачи с „крайно десни“ възгледи на арабска недвижимост в очертанията на стария град  и посочва някои от тях. Авторите на доклада също като Рубинстейн смятат, че зад купувачите на имотите около Портата Яфа стои направо израелското правителство и че сделката е осъществена с пари на Министерството за жилищно настаняване (Ministry of Housing). Адвокатът, по преценка на Комисията, има „здрави и разностранни връзки“ с политическите кръгове на десницата, които подкрепят неговите клиенти.

Връзките на Пападимас с адвоката на купувачите се установяват веднага след като той започва работа в патриаршията и се поддържат постоянно чрез „член на семейството“. При тези срещи Пападимас получава постоянни консултации. Установено е, че адвокатът на купувачите е посещавал Пападимас в апартамента му в Яфа и в офиса му в патриаршията, без при това да се е обръщал към когото и да било от другите официални служители там.

Публикацията в Ма'арив има своята предистория, описана в доклада на Комисията, в която адвокатът на купувачите има забележително участие. Първият контакт между него и НС Ириней е някъде в началото на 2005 г. Името му патриархът свързва с една известна в медиите друга сделка със спорна покупка на църковен хотел от времето на НС Диодор, жалбата по която все още залежава в израелските съдилища.

Преди тази среща, през декември 2004 г. на НС Ириней се представя едно лице като г-н Коен и започва с него разговор, от който става ясно, че разполага с много и конкретна информация за състоянието на патриаршеската собственост. Коен предлага да продължат разговора, като се препоръчва с много тесни връзки в правителствените кръгове и обещава да подпомогне Йерусалимската Православна Църква да се сдобие с привилегиите, които има Ватиканът по силата на договор с правителството. Две седмици по-късно НС Ириней прави заедно с група духовници официална протоколна визита на нов полицейски шеф. На тази среща „случайно“ присъства и г-н Коен, който напомня за предишния им разговор и се уговаря за нова среща, осъществена след две седмици в хотела Цар Давид в присъствието на двама духовници пристигнали от Гърция. На последната среща се появяват ново лице, представящо се като „Етан“ и като "адвоката на купувачите", когото Коен представя на патриарха.

Обърнете внимание, че сделката между клиентите на този адвокат и „патриаршията“ представлявана от Пападимас, вече е извършена, а той самият вече е избягал с парите!

Адвокатът излага предложение за договор между патриаршията и нейните институции и израелското правителство по подобие на договора между Ватикана и правителството. В края на тази среща уговарят нова на същото място. На последвалата среща става известно малкото име на г-н Коен – Мати. Един от придружаващите патриарха духовници и негов съименик, архимандрит Ириней, си спомня, че е срещал името „Мати“ сред записките на избягалия Пападимас и задава въпроса, дали става дума са същото лице? Мати Коен потвърждава познанството си с Пападимас и споменава, че са работили заедно, а също и че са подписали няколко договора.

На въпроса, за какви договори става дума, Мати Коен отговаря, че става дума за дълговременен лизинг на църковни имоти. Архимандритът обръща внимание на патриарха, че тези хора са всъщност приятели на избягалия Пападимас. Присъстващите на срещата духовници заявяват, че не знаят нищо за такива сделки, както и че патриархът не знае нищо за тях, също че Светият Синод не е подписвал никакъв документ, и че патриархът не е подписвал, както изисква законът.

Палестинската комисията, която успява да установи със сигурност фактите по тези разговори, констатира, че всичко това е много добре известно на властите.

Всичко това обаче учудващо не се взима предвид, когато Св. Синод се заема по-късно да обсъжда мерките срещу патриарха по скалъпеното обвинение.

НС Ириней потвърждава случилото се по време на разговорите в официално писмо до властите. Дори да е започната някаква сделка без знанието на Св. Синод или на патриарха, то тя не е одобрена по надлежния ред, нито е финализирана, както законодателството изсква.

Развитието на ситуацията оттук нататък е класическо изнудване.

След няколко дни Мати Коен пристига при НС Ириней, придружен от друго лице на име г-н Левин, който също бил осведомен за нещата около църковните имоти. Г-н Левин се самопредлага да помогне на съименника на патриарха, архимандрит Ириней, който в момента е поел задълженията на избягалия Пападимас. НС Ириней благодари и повтаря въпроса си относно сделките, извършени с Пападимас, споменати в предишния им разговор. Те отговарят, че няма да му предоставят никаква информация, докато не се установят в някаква форма деловите им отношения.

Две седмици по-късно Мати Коен и г-н Левин отново се самопредлагат за сътрудници по изготвянето на договор с правителството, като добавят, че няма да обсъждат каквото и да било във връзка с Пападимас и поставят срок до 5 часа следобед на 17 март 2005 г. патриархът да им отговори, ще работят ли заедно или няма. В случай, че не получат отговор или получат отрицателен „в двора на патриарха ще падне атомна бомба“.

Бомбата е публикацията в Ма'арив от 18 март…

На 1 май 2005 г. Хаарец публикува доста по-подробен анализ, подписан от Дани Рубинстейн под заглавието: „Кой стои зад сенчестата сделка за Портата Яфа?“. Тук трябва да споменем, че площадът има и еврейско име и то е „Площад на портата Яфа“. Статията отделя специално внимание на историческата справка, преди да предложи виждане по въпроса зададен в заглавието. Площада на Портата Яфа (The Jaffa Gate Plaza) е място, което има „историческо, символично и стратегическо значение“, според Рубинстейн. Там се намира „Кулата на Давид“, откъдето се вижда целия град. Оттук тръгват пътищата към християнския (по-точно православния), арменския и еврейския квартал. През 1898 г. тогавашната османска власт е разрушила част от стената, за да съгради Новата порта, откъдето да мине кайзер Вилхелм Втори. В края на Първата световна война тук марширува парада на „британските завоеватели“ – Турция е в съюз с Германия и съответно губи във войната. Повечето посетители на Стария град минават през Портата Яфа.

На кого е продадено това толкова важно място, се пита Рубинстейн и решава, че не може да бъде на друг, освен на самата израелска държава, тъй като едва ли ще се намери друг толкова крупен „инвеститор“.

По отношение на законността на сделката авторът няма разсъждения. Отбелязва обаче, че „пред гръцки журналист“ Пападимас е заявил от САЩ, където се укривал, че е извършил сделката в съответствие с нарежданията на патриарха. До каква степен може да се вярва на човек, който е ограбил своя работодател, щом той посочва за първопричина на грабежа ограбения – на това също не се отделя внимание.

Споменава се обаче разследването на Палестинската комисия, но изводите ѝ се интерпретират като уличаващи НС Ириней, докато от текста, който цитирам тук, е очевидно точно обратното. Светейшият патриарх се описва като „нерешителен, изолиран, уплашен и с чувство, че е преследван, поради което има затруднения да функционира“ като патриарх. За осуетения атентат и инцидента на пътя не се споменава, но пък се прави прогнозата, че вероятно ще бъде свален от катедрата… Преди това в стила на „обективната“ журналистика се прави констатацията, че „не е ясно защо Ириней ще да е замесен в такава сделка“, която би настроила срещу него „арабския свят и други“.

Пет дни след публикацията в Хаарец, предвещаваща низвержението на НС Ириней, това се случва – на 6 май 2005 г. Св. Синод на Йерусалимската патриаршия взема решение да отстрани от длъжност главата на Църквата с обвинението, че е дал на лизинг на еврейска фирма църковен имот. Решението се гласува от 17 члена на Синода, като 13 от тях гласуват за отстраняването на НС Ириней. Такова решение противоречи на каноничната уредба на Църквата, защото не е дадена възможност на обвинения патриарх да се защити, не са изслушани свидетели и не са разгледани доказателства.

На въпроса на Нешънъл хералд от цитираното по-горе интервю: „Вие доброволно ли се отказахте от катедрата?“ – НС Ириней отговаряйки отрицателно споменава, че скоро след свалянето му гръцкият генерален консул в Йерусалим, г-жа Елена Сурани, е изразила пред членове на Синода безпокойство, че това решение може да се възприеме като незаконно от йорданското правителство и палестинската администрация.

Сред паството на Йерусалимската Църква обаче избухват добре подготвени от медията масови протести и срещу НС Ириней валят обвинения. Подбудени от израелски издания и на първо място споменатите Ма'арив и Хаарец, без да дочакат да се произнесат и други мнения, арабите християни излизат на спонтанни протести обвинявайки патриарха в предателство. До каква степен тези протести са наистина спонтанни или са манипулирани да въздействат върху израелските, палестинските и йорданските араби, християни и мюсюлмани, е трудно да се установи, но е факт, че в тази обстановка Св. Синод е под натиск да изпълни искането на тълпа протестиращи да отстрани патриарха.

На 24 май Цариградската патриаршия признава отстраняването на НС Ириней. НС Вартоломей обявява това пред представителите на останалите Поместни Църкви, които не познават казуса и приемат решението на Фенер „за сведение“.За Цариградската патриаршия изявлението на патриарх Вартоломей има, може да се каже, историческо значение - светейшият константинополски първойерарх се поставя в положението на последна инстанция в православния свят, решенията му не се обсъждат, а изслушват, а т.нар. Вселенска патриаршия заема мястото на "Църква-Майка" сред останалите Поместни Църкви, което по историческо право принадлежи на Йерусалимската.
Докато неконтролираният гняв отминава и е готов докладът на Палестинската комисия ситуацията се е развила по предварително изчислена логика. Избран е нов патриарх – същият за когото лобира бившият американски посланик в Катар.

На 22 август 2005 г. е избран за 141-ви Патриарх на Йерусалимската Православна Църква Митрополитът на Тавор Високопреосвещеният Теофил. Неподкрепена от съответстващ цитат информация от Уикипедия твърди, че той е братовчед на бившия директор на ЦРУ Джордж Тенет (https://en.wikipedia.org/wiki/Greek_Orthodox_Church_of_Jerusalem). Такава информация се появява и на други места в мрежата, като е фиксиран поне един техен разговор проведен на американска територия.

Йерусалимската патриаршия се появява обратно в листата на Световния съвет на църквите.

Образуващата се вследствие на всичко това ситуация заварва току-що низвергнатия  Ириней в положението на признат от държавата Израел действащ патриарх, докато Теофил трябва да изчака традиционно установения вече срок на своето признаване. Това означава, че низвергнатият Ириней има юридическото право да се разпорежда с имуществото на Йерусалимската Църква или да подава жалби в съда в качеството си на длъжностно лице, до признаването на неговия заместник. 
В това време обаче той е блокиран в килията си, а контактите му с външния свят са контролирани. След време Ириней ще се окаже изолиран, без да има достъп до течаща вода и електричество.

През годините на затворничество, както казва сам в интервюто, до НС Ириней не допускат да влезе никой – нито лекар, нито зъболекар (почти не са му останали зъби). На посетителите се казва ту че е умрял, ту че такъв не съществува или, че е напуснал.

На група арабски говорещи вярващи се наложило да подадат жалба в съда, за да им се разреши да видят низвергнатия патриарх и едва с положителното решение са сторили това. Първоначално им се наложило да се обърнат към израелската полиция и след като им отговорили, че това е вътрешна работа на патриаршията, са се обърнали към съда.

Друга характерна стъпка за църковната политика на новото духовно ръководство на Йерусалимската патриаршия е предаването на енориите ѝ в Америка, в които енориаши са основно палестинци и йорданци, на т.нар. Архидиоцез на Американската Православна Църква, което е уговорено между Вселенския патриарх и Теофил. Публична тайна е, че в скоро време предстои обсъждане за преминаването на всички православни епархии в Северна Америка под омофора на Константинополския патриарх, което най-малко ще изравни баланса на числото на вярващите в съпоставка с Руската Православна Църква…

На 23 август 2013 г. Николас Пападимас се предава на гръцките власти, като заявява, че се е укривал в Панама и в Израел (!) през времето, в което Интерпол го търси. Причината да се предаде е, че се страхува за живота си, защото има основание да смята, че палестински радикални организации, като Хамас, го търсят (http://www.sedmitza.ru/text/4010340.html).

Никой не може да ме убеди, че можеш да се скриеш в държава като Израел, когато те търси полицията под дърво и камък!

Същата година обвиненият за организиран атентат срещу бившия патриарх Ириней, епископ на Востра Тимотей, е член на делегация на Йерусалимската патриаршия, водена от новия патриарх НС Теофил III в Русия (http://www.bogoslov.ru/en/text/2950358/index.html).

Признаването на НС Теофил III от страна на израелското правителство се проточва до началото на 2008 г., а два месеца след обявяването му бившият патриарх е вече заключен в килията си, като има възможност да излиза само във вътрешния двор на патриаршията.

През януари 2015 г. агенцията Ромфеа съобщава, че Св. Синод на Еладската (Гръцката) Православна Църква възнамерява да създаде комисия с цел да предизвика освобождаването на НС Ириней, докато в същото време Йерусалимската патриаршия твърди, че той се е самозаключил, а възможността да бъде  посещаван е отговорност на израелската полиция (http://www.jp-newsgate.net/ru/2015/03/05/18249)…

Публичният интерес към затворничеството на НС Ириней обаче предизвиква повече внимание върху обстоятелствата на неговото патриаршестване, сваляне и низвергване до обикновен монах.

В разпространение са дори документални филми, които ясно показват каква е истината. Някои от тях могат да се видят и в интернет (например този: https://www.youtube.com/watch?v=bz97pJ51_h4). Потресаващо е, че храна на бившия първоиерарх подава в кошничка с въже един съсед на патриаршията, мюсюлманин, от чисто човешко съчувствие.

На 3 ноември 2015 г. на НС Ириней е направена операция на херния, като за да бъде извършена тя низвергнатият патриарх за първи път от седем години напуска килията си. Два дни по-късно НС Теофил го посещава в болницата, което е отразено в пресата и електронните медии.

Скоро след избора на Теофил за патриарх, става ясно в интервюто на Нешънъл Хералд, споменатият вече протопрезвитер на Вселенската патриаршия Александер Карлуцос казва в телефонен разговор на архимандрит Хрисостом: „Теофил е вече патриарх и ние трябва да го подкрепим!“. Всеки път, когато о. Александер Карлуцос идвал в Йерусалим имал един и същи гид и това бил Теофил. О. Александър казал, че ще направи гида си патриарх и ето, че го направил!

До момента няма сведения патриарх Теофил да се е опитвал да спре или ревизира сделката за Портата Яфа. Това бездействие не предизвиква по никакъв начин журналистически интерес в Израел или където и да било другаде.

В изброяването на тези изморителни факти се опитвам да се предпазя да предлагам изводи, но те сами се налагат. Преди няколко десетилетия вероятно би било шокиращо да се окаже, че висши православни духовници и цели Синоди са в един отбор със специалните служби на сили, които официално ненавиждат Христа и Неговата Църква.

Събирането на това, което се цитира тук, не отнема повече от няколко часа технологично време, а проучването – броени дни. Възможно ли е Свещеното събрание на епископите на една Поместна Православна Църква да се заблудят или да не пожелаят да научат цялата истина, още повече, когато тя е достъпна?

Всъщност, в Църквата винаги е имало случаи на несправедливо осъждане, което Бог е допускал за изпитание на вярата. Така са осъждани и св. Фотий Патриарх Цариградски, св. Йоан Златоуст и много други светии, за да ги прослави Бог за дълбоката им вяра и да ги дари с венец за изповедничеството.

В по-малък мащаб описаните случаи имат своите аналози и в други Поместни Църкви, а това означава, че живеем с състояние на буквална духовна война.

Всичко останало е записано в Светото Писание, а у Бога няма да остане безсилна нито една дума (Лука 1:37).

НЕРАЗЛИЧАВАНЕТО НА ЕРЕСТА

Преди около година и половина, по време на поклонническия поход по пътя на мощите на св. Иоан Рилски чудотворец, в подножието на Черни връх, не помня по какъв повод, се заговорихме с една госпожа и протосингела на Софийска света митрополия, о. Ангел, за догматическите разлики между Православието и римо-католицизма. Уверявам ви, идеята не беше моя.

„Само православните ли ще се спасят?!“ – попита госпожата, възпроизвеждайки този любим на „религиозния либерализъм“ риторичен довод.

В НАВЕЧЕРИЕТО НА ГОЛЯМОТО ПРЕДАТЕЛСТВО

Съжалявам за гръмогласното заглавие, но нищо друго не ми идва наум след прочитането на „проекта на документа на Всеправославния събор (и т.н.)“ относно „Отношенията на Православната Църква с останалия християнски свят“, така, както е публикуван на сайта на Руската Православна Църква (http://www.patriarchia.ru/db/text/4361154.html). Откровено казано, в първия момент си помислих, че някаква групичка кариеристи и измамници, с каквито днешните времена изобилстват, си е позволила през главата на представените в Шамбези Поместни Православни Църкви в края на този януари да пробута един циничен и нагъл заместител на всичко това в нашата вяра, което ни прави православни…

Чудя се, как възприемат този образец за подлост и предателство тези отци, братя и сестри, с които в последните години се е случвало да си говорим за неизбежното идване на антихриста, и които смятат, че става дума за нещо много далече във времето…

Моля да ми простите вероятната липса на последователност в това, което пиша, но потресът е голям. „Документът“ ме връща в онези години, когато социализмът изглеждаше вечен, а по време на единствените възможни форми на обществен живот специално обучени лъжци сочеха несправедливостта като висша справедливост и лъжата като окончателна истина. Същото безсилие на съвестта, която се принуждаваше да вярва, когато разумът показва съвсем различна действителност.

Очевидно „бедата идва от начетените“, както е пророкувал св. Козма Етолийски преди 200 години, защото от текста лъха на богословски катедри и на пошъл кариеризъм, не без самочувствие обаче.

В следващите редове ще се опитам да представя първоначалните си впечатления и съм убеден, че всеки що-годе грамотен в православната догматика и канон читател ще си допълни картината.

Още в първа точка без следа от неудобство се стоварва твърдението, че „Православната Църква, бидейки Една, Свята Съборна и Аполстолска Църква, в дълбоко църковно самосъзнание твърдо вярва, че заема главно място в процеса на движението към единство на християните в съвременния свят (подч. мое)“! Да оставим, че изрази като „дълбоко църковно съзнание“ и „твърдо вярва“ са чисто и просто пренесени от комсомолската и партийна лексика, а това подсказва и къде са придобили квалификацията си творците на това безумие. Престъпното тук е да се припише на Едната Свята и Апостолска Църква някаква роля, каквато тя, именно като Една и Апостолска не може да има – да участва в „процеса на движението за единство на християните“, които се намират точно в тази Църква и следователно няма защо някой да се бори за тяхното „единство“. Номерът тук е да се възприеме, че другите организации, които противно на определението на Символа на вярата, наричат себе си „църкви“, са „християни“ обединени в „църкви“, както става ясно по-нататък в частта посветена на т.нар „Световен съвет на църквите“. Какви „църкви“ след като Църквата е Една! Всеки, който е отпаднал от нея и проповядва нещо друго, е осъден на анатема, по думите на св. ап. Павел! Значи още тук сме заставени, ако не внимаваме, да допуснем еретиците, за разграничение от които са свиквани Вселенските Събори, за „християни“, каквито сме и православните членове на Едната Църква!

Тук просто не можех да не си спомня думите на завеждащия външни връзки на Руската Православна Църква митрополит Волоколамски Иларион казани на 23 декември 2013 г. на среща със сътрудниците от Института по всеобща история на Руската академия на науките, че „ние взаимно сме се отказали от класификация един на друг (с римокатолиците – б.м.) в качеството на еретици“ („Реформация (РПЦ) чрез администрация, Церковная аналитика, Москва, 2014, с. 23).

Когато прочетох тези думи на митрополит Иларион Алфеев, пак така не исках да повярвам, че ги е казал православен архиерей. Как така, един клирик ще зачерква решенията на събори, само защото „от 1980 г. официално е открит пълномащабен богословски диалог между православни и католици, който се води до днес“ по думите на митрополита, произнесени на същата среща (пак там). Искаше ми се изданието, което цитирам, да излезе някакво несериозно експозе на присъствалите на срещата членове на РАН, които може и да не са разбрали нещо… Още повече, че според същото издание руският  църковен дипломат, както го наричат медиите, твърди, че „в ХIХ век и особено през ХХ век ние фиксираме фактическо признаване на действителността на Тайнствата (на католиците) при отсъствие на общение с тях в Тайнствата“ (пак там). От чие име говори м-т Иларион, не става ясно, но се подразбира, че става дума за РПЦ, като останалите Поместни Църкви, пак по подразбиране, би трябвало да са съгласни…

Да се върнем на „документа“ за отношенията на (забележете – на цялата, на Едната, което трябва да се разбира на първо място като „единствената“, а на второ като „единната“) Православната Църква с „останалия християнски свят“…

Точка четвърта заявява, че „Православната Църква винаги е развивала диалог с отделените от нея, ближни и далечни, първенствувала е в търсенето на пътища и начини за възстановяване на единството на вярващите в Христа, приемала е участие в икуменическото движение от момента на неговото появяване, и е внасяла своя принос в неговото формиране и по-нататъшно развитие“. Аз ли съм се объркал нещо, но ми се струва, че този, който е напуснал Православието, защото появата на всяка ерес е именно напускане на Едната Църква, е свободен да се покае и при отдавна канонично установени условия може да влезе пак в лоното на Църквата, без да е нужно да се „води диалог“ с организацията, към която се числи, при това „богословски диалог“, за участие в който не трябвало ереста да се нарича ерес!

В края на същата тази четвърта точка пък се хвърля в лицето на наивния такава нагла лъжа, че се моля никой от архиереите на Православието да няма нищо общо с това: участието на православните в икуменическото движение не било никак чуждо на природата и на историята на Православната Църква, „тъй като последователно изразява апостолската вяра и Предание в новите исторически условия“! А „апостолската вяра“ категорично повелява: „страни от еретик, след като го посъветваш веднъж и дваж“ (Тит. 3:10). Имат ли нужда от тълкувание думите на св. ап. Павел, които са част от библейския текст? Какво друго представлява т.нар. „икуменическо движение“, ако не сборище на еретици, към които са се присъединили православни? Неправославните ще приемат ли Православието и с такава ли цел православни поддържат членството си в икуменистични организации? Не осъждат ли Апостолските правила съмолитстването и дори храненето на една маса с еретици, нали храната се благославя и над нея се чете молитва! Ах, да! Тук става дума за „новите исторически условия“! Та нали „Иисус Христос е същият вчера, и днес и вовеки“ (Евр. 13:8)! Или „новите исторически условия“, за които се говори в „документа“ са довели някакъв нов „христос“? Защото Тази Църква е на Същия Иисус Христос, Когото следваха апостолите.

Точка шеста пък, противно на цитата от Символа на вярата от точка първа, съобщава, че „Православната Църква констатира съществуването в историята на други ненамиращи се в общение с нея християнски църкви и конфесии (подч. мое)“! Църквата тоест е Една, но не съвсем, имало и други! От кого са създадени те, щом Господ Иисус Христос е създал Една? Ами, че очевидно от някой, който е враг на Църквата Му! Да кажем ли на глас кой е той? Лукавият враг на нашето спасение, ето кой! С кого в такъв случай съставителите на „документа“ ни водят да се обединяваме? При това изказвайки се от името на Христовата Църква сътрудниците на лукавия твърдят, че Тя „благожелателно и положително е гледала на диалога с различните християнски църкви и конфесии и на участието в икуменическото движение в новите времена въобще, вярвайки, че по такъв начин тя носи активно свидетелство за пълнотата на Христовата истина… преследвайки обективната цел – да подготви пътя към единството“ (т.6)! Как? Като ги откаже от заблудата на ереста и ги въведе обратно в Православието? Не! Като ни накара да приемем еретическото им кощунство за нормално и естествено служение на Христа, от Чиято Църква са се отлъчили! Какво могат да очакват от Него, когато дойде „със слава да съди живи и мъртви“? Похвала или осъждане? Трябва ли да споделим осъждането с еретиците, за да се задоволят властните амбиции на шайка сътрудници на лукавия? Да не бъде!

Можете да си представите с какво разположение се чете такова пожелание, ако вече не сте се сблъскали челно с текста, за който говорим. Уверявам ви обаче, че това съвсем не е най-лошото, което може да ви се случи да изпитате. В точка осма, присвоявайки си все така по комсомолски правото да говори от името на всички тоест на Църквата, групата организирани предатели „се надява, че Светия Дух, Който „цял събира църковния събор“ (стихира на Петдесетница) „восполнит оскудевающая“ („ще допълни липсващото“ – част от молитва на хиротония)“… и за всичко това наглеците се опитват да ни въвлекат в хула срещу Светия дух твърдейки по-нататък, че уж Църквата е тръгнала да се обединява с еретиците, „уповавайки се на помощта на Светия Дух“! Както е известно на всеки православен, хулата срещу Христа не се смята за смъртен грях, защото човек може в заблудата си да не Го е разпознал като „Цар и Бог“, но би могъл да се покае, да повярва в Него и да влезе с Него в Царството Божие. Срещу Светия Дух обаче хулата е смъртен грях! И този „документ“ го извършва подстрекавайки всички, които се съгласят с него или допуснат мълчаливо да бъде прокаран от името на „църквата“, да се самоосъдят на вечна гибел.

Какво още да кажем за хората, които съзнателно водят други в геената огнена?

Прикриваният факт, че авторите на това писание съзнават, че не са Църквата, но говорят от Нейно име, проличава в точка девета. Там се изразява опасението, че някоя от Поместните Църкви може и да не изпрати свои представители, които да дадат легитимация на богохулството. В такъв случай обиграните апартчици са предвидили възможността „преди началото на диалога … отсъствието на която и да било Поместна Църква следва обезателно да се обсъди от Православната Комисия и с това да се изрази солидарността и единството на Православната Църква“!

Какво е това, ако не подмяна на съборността на Църквата? Как ще се „изрази единството“ чрез констатацията, че то не съществува при взимането на богохулните решения?!

Очевидно е, че вмъкването на такъв текст в средата на документа съвсем не е случайно. От опит зная, че продължителното детайлно обсъждане на незначителни подробности води до умора, а тази умора винаги е предвидена в апаратните игри по прокарването на твърдения, за които подписалите се после се чудят, къде са гледали, че са се подписали под неща, които по принцип не одобряват.

Съзнанието на инициаторите, че подменят гласа на Църквата, пък проличава в следващата, десета точка, където се допуска, че „една или няколко Поместни Църкви“ могат да „се откажат да участват в заседанията на Смесената богословска комисия“. В такъв случай се предвиждало тази Църква „писмено да оповести Вселенския Патриарх и всички Православни Църкви за своя отказ“! Да оставим, че с това се институционализира ролята на Светейшия Цариградски патриарх като на някакъв православен папа… (искрено се надявам Негово Светейшество Вартоломей да се възмути от такова предложение, но, кой знае защо ми се счува подигравателна читателска реакция: „Може, ама надали…“). Това всъщност е ловък бюрократичен ход да се протака блокиращата сила на протеста на истински православните. Писменото уведомление ту ще е получено, ту няма да е, за да си върви кервана на отстъплението от Христа, докато приравнените на крайпътни кучета вярващи напразно вдигат шум, както гласи познатата балканска поговорка.

Това скрито намерение се потвърждава още в следващото изречение от същата точка: „В хода на последващото обсъждане Вселенският Патриарх изразява единогласния консенсус на Православните Църкви по отношение на по-нататъшните действия, включително и възможността за преоценка на хода на конкретния богословски диалог, ако това бъде единогласно признато за необходимо“. Шедьовър на лицемерието! Значи, в ситуация, в която няколко Поместни Църкви изразяват несъгласие, Цариградският светейши патриарх изразява „единогласен консенсус“, сиреч казва, че няма такова нещо, а ако все пак някой много настоява на своето, може да има и преоценка, само в случай, че това бъде „единогласно признато за необходимо“. Е, няма как да бъде признато единогласно за необходимо, че някой не е съгласен, защото той не участва в това признаване, следователно няма единогласие. Като няма единогласие пък, значи няма нищо, което да пречи на продължаване на работата по продажбата на Православието, а несъгласните ще получат уведомление един ден, че промените в канона и догмата са решени вече и те трябва да се съгласят и да пият по една студена вода, или … да отпаднат от „единството на Църквата“, което ще рече да изпаднат в схизма. Тук вече се вижда „византийският номер“, както се изразяваше покойният протоиерей Питър Гилкуист (автор на книгата „Да станеш православен“) по друг повод свързан с Цариградската патриаршия и лично с Негово Светейшество Вартоломей, тогава митрополит, но и си личи академичната подготовка на някой от авторите, достойна за оксфордска професорска катедра…

Възседнали постигнатото в цитираните до този момент точки от документа, и вероятно изпаднали в творческа еуфория, реформаторите на светото Православие започват да прокарват нещо като общи принципи за „водене на богословския диалог“.

Нека се спрем за момент на понятието „богословски“, което също тъй незабелязано ни се пробутва редом с „диалог“.

Древната Църква, която се нарича още и Православна на всички, ама на всички, езици, че дори и на тези, говорими в страните, в които римо-католицизмът или протестанството са основно вероизповедание, признава за Богослови само трима светии: св. Йоан Богослов, св. Григорий Богослов и св. Симеон Нови Богослов. Ако някой друг православен бива наречен богослов, то това означава, че е завършил някакво теологическо образование, но територията, на която той може да обсъжда въпросите на вярата, може да бъде академична, апологетична или катезихаторска. Той не може да води „богословски диалог“, тъй като по въпроса за богословските истини са се произнесли Светите Отци от Седемте Вселенски Събора. Там е имало „богословски диалог“ и са взети богословски решения. Толкова! Всичко друго, което се представя за „богословски диалог“ е от лукавия и за него св. апостол е заявил по боговдъхновение: „но има някои, които ви смущават и искат да изопачат благовестието Христово. Но ако дори ние, или Ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде“ (Гал. 1:8).

Точка единадесета показва, как точно си представят „воденето на диалога“ съставителите на проектодокумента и какъв е очакваният резултат. „Методологията“ на водене на диалога била насочена към „разрешаване на традиционните богословски различия или изразяване на възможните нови разногласия и на търсене на общите моменти на християнската вяра (подч. мое)“! Какво може да означава това, освен възприемането на онова „нещо друго“, за което апостолът налага анатема! Става дума, ние, православните да приемем нововъзприетите римо-католически догмати за изхождането на Светия Дух и от Сина, за това, че и Пресвета Богородица е зачената непорочно като Иисуса Христа, за непогрешимостта на папата ex cathedra и прочие, да не говорим за всичко друго, което споменатите „църкви и конфесии“ приемат за свой догмат! Как по друг начин да си представим „разрешаването на различията“? Вероятно организаторите на предателството имат и други козове в ръкава си и са готови да ни подскажат как – „всеки да си гледа там ритуалите, пък после може да се причащаваме съвместно, да се молим заедно и т.н.“. В това отношение професорското „богословие“ е работило здраво, не се съмнявайте!

В продължение на две хиляди години Светите Отци са опазвали Църквата в чистота на вярата, свиквали са Събори, за да се противопоставят на ересите, а днес всичко това се продава на по-богатия еретически Запад, за да се осигури благоденствието на шепа църковни кариеристи.

Както „Иисус Христос е същият вчера, и днес и вовеки“, така и Църквата Му е същата и проповядва само христовите истини!

Изманиците обаче твърдят, че чрез „богословския диагол“ се „възстановява единството в правата вяра и любовта“ (т.12). Излиза, че Светите Отци от Вселенските Събори са разбили „единството в правата вяра и любовта“!  Провиждайки бъдещи „богословски и еклезиологични разногласия“ организаторите говорят за някаква „йерархия на трудностите“, което вероятно означава, че отделни уговорки ще се правят от някакви по-отбрани „богослови“, за да се попречи на широко обсъждане, при което някой заблудил се за истинските намерения на организаторите наивен участник в кощунството да не може да изрази православна непримиримост с ереста.

Начинът, по-който организационно си представят циментирането на решенията, се обяснява в точка четиринадесета, която вече е стъпила на възприемането на Светейшия Вартоломей като православен папа. Според тази точка „всеки официално обявен диалог приключва със завършването на работата на съответната Смесена богословска комисия, когато председателят на Междуправославната комисия подаде отчет до Вселенския Патриарх“, а той със съгласието на предстоятелите на Поместните Църкви обявява приключването на диалога, с което вероятно се въвежда ново канонично устройство на православния църковен ред – нали става дума за Тайнствата. На този етап вероятно ще ни се обяснява, че всичко ще си остане същото, само трябва да приемем еретиците. Впоследствие ще ни се обяснява, че трябва да приемем и отстъпки свързани с отпадането на Символа на вярата от православните служби, премахването на Светите Дарове от Светия Престол – все неща, които на преобладаващата маса от хора, възприемащи се като православни, но всъщност полуправославни, неразбиращи и нехаещи за богослужебния Устав, ще им се сторят напълно приемливи. За това на Изток имаше социализъм и държавен атеизъм, на Запад – римокатолицизъм, Реформация и в края на краищата възтържествува стоково-паричният рационализъм, заместващ християнското самосъзнание.

След това ще дойде време и да се обединяваме с езичниците „в името на мира и прогреса“…

На етап на „диалог“ обаче ще се извърши нещо подготвящо всичко това: „след успешното завършване на работата на който и да било богословски диалог, на всеправославно ниво се приема решение за възстановяване на църковното общение, което трябва да се основава на консенсуса на всички Поместни Православни Църкви“ (т.15). Разбирате ли, ще се „възстановява църковното общение“ с еретиците, при това със задължителното съгласие на всички Поместни Православни Църкви! Това също е неявна, но коварна и престъпна хула срещу Светия Дух, защото всички Тайнства на светото Православие се извършват чрез тайно извършителна молитва призоваваща Светия Дух. „Възстановяването на общението (несъществувало преди с протестантите, напр., въобще.)“ означава участие на еретика, на осквернителя, в общата молитва, което е осъдено и от Апостолските правила и от правилата на Съборите! Православните християни, които участват в тези съвместни ритуали на Тайнствата, ще станат съучастници в поруганието на Светинята, в смъртния грях на хулата срещу Светия Дух, за да спечелят своето осъждане. За номиналните православни, за полуправославните, този протест ще си остане неясен. „Какво пък толкова!“ – ще си кажат, и на това разчитат сатанистите в раса…

Че работата на търговците на Православие не върви гладко, се вижда обаче в точка 16 на проектодокумента (от общо 24 точки). Там се разказва за „икуменическото движение“, за един от „главните органи“ на което се посочва Световният съвет на църквите (ССЦ). Този орган „изпълнявал важна задача в делото за напредъка на единството на християнския свят“. Да, обаче Грузинската Православна Църква се усетила и напуснала през 1997 г. това сборище, а Българската – през 1998 г. (и то по време на най-силно гонение от страна на властта против каноничната БПЦ в условията на силен и мащабен разкол). Както се заявява това, че тези две Поместни Църкви не участват в ССЦ, така в следващата точка, седемнадесета, се твърди, че Църквите-участнички в „органа“ „внасят своя принос за свидетелството на истината“ и се прогласява неистината, че „Православната Църква охотно е приветствала решението на ССЦ да откликне на нейната молба за създаване на Специална комисия по православното участие в ССЦ“, което било сторено през 1998 г. на Всеправославната среща в Солун. В същата година обаче Грузинската Църква вече не е в ССЦ, а Българската пък тъкмо обявява своето напускане. За каква „православна църква“ тогава става дума, след като под Православна Църква следва да се разбира събранието на всички канонични Поместни Православни Църкви!

За да се парира това явно нарушение на разбирането за съборност, са предвидените мерки в случай, че някоя Поместна Църква не е съгласна с „диалога“. Най-заплашителната от тези мерки се изразява в точка 22, където пак от името на „Православната Църква“ организаторите на предателството смятат, „че всички опити да се раздели единството на Църквата, предприемани от отделни лица и групи под предлог за защита на истинното Православие, подлежат на осъждане“! Направо тръпки да те побият! Какво трябва да предполагат такива мерки? Епитимия, низвержение, отлъчване от Църквата? И за да се аргументира тази категорична заплаха, се привежда, представете си, следното твърдение: „както свидетелства целият живот на Православната Църква, съхранението на истинната православна вяра е възможно само благодарение на съборния строй, който от древност е представлявал компетентен и висш критерий на Църквата по въпросите на вярата“(т.22)! Това възхитително с виртуозната си наглост изявление представя за самата Църква шепата съчинители на документа, водещ ни към отстъпление от православната вяра, а верните, опиращи се на свободната си христова съвест, оклеветява като врагове на Христа!

Очевидно е, че всичко дотук е предназначено за не много вярващите, за юридически вярващите, за православните само по име, които не живеят тайнствата на Църквата, но и че инициаторите на задаващото се отстъпление твърде много разчитат на всеобщото проникване на мамона и на тайни общества сред висшия клир на Поместните Църкви. Както казваше един наш журналист на преклонна възраст „да, ама не!“ Съвсем прясна е паметта на българското православно обществено мнение, когато един самозабравил се млад духовник, функция на това проникване, чрез натиска върху управлението на БПЦ на вече проникнатите си покровители се опита да стане епископ, но духовенство и вярващи се изправиха срещу това и след многочасови протести пред Светия Синод на Църквата ни чуха от устата на Светейшия Българския патриарх Неофит: „Вие сте гласът на Църквата!“ Бог да го съхранява в младежки сили, духовно и телесно здраве, за да води христовия народ към спасение! Амин.

Това събитие е сравнително прясно – то е от края на 2014 г., но вече се позабравя, ако се съди по последните изпълнения на недохиротонисания. Какво да кажем обаче за историческите събития, на които вече няма живи свидетели или те са съвсем малко, както действията на висши римокатолически духовници в подкрепа на хитлеризма тогава, когато БПЦ спасяваше българските евреи? Какво да кажем за избиването на светогорските монаси от римокатолици през 1276 година, защото не приемат тяхната ерес. Колко души познавате, които помнят житието на 26-те Зографски мъченици, загинали изгорени живи в кулата насред манастира, защото не приемат ереста! Тяхното житие не е ли част от православното Предание, което безотговорно се посочва в документа?

С кого ще водим „богословски диалог“? С тези, които имат основна заслуга за унищожението на Византия, подвозвайки с кораби османските войски в тила на православните християни не веднъж и два пъти? С тези, които два и половина века преди падането на Цариград под агарянска власт сами безчинстваха в града избивайки стотици хиляди православни християни, а в Солун си лъскаха ботушите с мирото изтичащо от мощите на св. Димитрий, поради което мироточенето престана?

Аз лично никога не чух и не прочетох и една дума за извинение за многобройните безчинства причинени от тези кръстопоругатели, спрени от „дивите българи“ на Калоян, които тяхната памет продължава да ненавижда.

Или може би това е било много отдавна и е забравено? Защо да е забравено обаче това, което римокатолическите емисари вършеха в Украина в навечерието на кръвопролитията там? Те ли не откриха католическа екзархия в Крим точно година преди първите изстрели? Те ли не обсаждаха Почаевската лавра, за да я присвоят?

„Диалогът между църквите“ и вероизповеданията привидно е предназначен да носи мир и с това подвежда много хора, които мислят, че религиозните различия са в основата на военните конфликти и многобройни трагедии в съвременния свят. Не. Създателите на тези конфликти са именно прокламаторите на религиозния диалог за мир и това е съвсем очевидно – терористите и фанатиците са обучавани от „демократичния свят“. Милиони православни християни са прокудени в резултат на това от домовете си, за да ни се предложи да почнем да преговаряме за „мир“. Като продадем душите си…

Тази вечер (25 февруари 2016 г.) в София започва бдението предшестващо прославянето на новоканонизирания св. Серафим Соболев Софийски чудотворец. Всеки православен българин знае за многобройните чудеса, които този светител е извършил и извършва чрез светите си мощи в криптата на руската черква в София.

Но помни ли всеки какво пише светият за икуменизма в навечерието на влизането на Руската Православна Църква в Световния съвет на църквите?

„Руската Православна Църква е канена да участвува в икуменическата конференция като една измежду множеството църковни организации, всяка от които икуменистите назовават "църква". Но ние, православните християни, изповядваме, че Църква, основана от Самия Бог за наше спасение, може да бъде наричана в строгия смисъл на думата единствено общност от истинно-вярващи християни. А да бъде наричано "църква" всяко еретическо общество, означава отсъствие на правилно разбиране за Църквата и потъпкване на нашата вяра в догмата за Църквата, изложен в деветия член на Символа на вярата. Очевидно икуменистите, изтъквайки огромната численост на т. нар. християнски църкви, влизащи в състава на икуменическото движение, придават на това количество положително значение. Но когато лъжата се проявява не в една, а в много свои разновидности, тя не се превръща в истина, а напротив - в още по-голяма степен изопачава и отрича истината.

Впрочем, същността е там, че икуменистите, за съжаление и тези от православна среда, нямат правилно разбиране за Църквата. Те смятат, че към Църквата принадлежат всички, които са кръстени в Христа, и по този начин приравняват православните с еретиците, считайки и едните, и другите за тяло Христово.

…Освен това, догматическите постановления на Вселенските събори, съдържащи анатема срещу еретиците, са били обявявани въз основа на апостолските слова: Угодно бе на Светаго Духа и нам (Деян. 15:28). Следователно постановленията против еретиците са произлизали не само от светите отци на Вселенските събори, но и от Самия Дух Светий. Знаменателни в случая са думите на Христа, казани по време на Неговото явяване на учениците след възкресението Му: Приемете Духа Светаго. На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат (Иоан 20:22-23).

Ясно е, че анатемите, произнесени от Вселенските събори въз основа на Христовите слова, са били налагани на еретиците едновременно и от Светия Дух, и от Църквата. Възможно ли е тогава тези догматически разделения да не достигат и до Светия Дух, след като са произлезли от Него?

Но това не е всичко. От думите на Христа: Каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето (Мат. 18:18) става ясно, че анатемите срещу еретиците, т.е. тяхното отлъчване от Църквата, преминават и в бъдещия живот и че всички еретици след смъртта си отиват в адските мъки“ („Трябва ли Руската Православна Църква да участвува в икуменическото движение?“ - http://www.pravoslavieto.com/inoverie/ecumenism/arhiep_seraphim_sobolev.htm)

Убеден съм, че моят тромав анализ е труден за възприемане, но това е и в същността на апаратните интриги - изобличаването на нагли безчинства неизбежно ни въвлича в уморяващи подробности и постоянно усещане са гнусота от ровене в нечистотата. Умората приспива бдителността, притъпява отвращението и позволява на лукавия да пробута на сънливото съзнание лъжата за истина.

По-взискателният читател, който познава документа, ще забележи много повече манипулации, но в заключение ще посоча само повтарящата се лъжа от последната, двадесет и четвърта точка. Там чисто и просто се твърди, че цялата тази мерзост се върши „на основание на апостолското Предание“ и на православната вяра…

Нека отново изразя силното си желание да вярвам, че Негово Светейшество Цариградският патриарх Вартоломей няма нищо общо с това! Че никой православен патриарх няма нищо общо с това! Че опитът за натиск от страна на НС Вартоломей върху Негово Светейшество о Бозе почившия Максим да напусне патриаршеската катедра, което се случи през 1998 г. в София, е някакво преводаческо недоразумение. Че нелепата и неочаквана смърт на Негово Светейшество Александрийския патриарх Петър през 2004 г. е чиста случайно и няма нищо общо с това, което се случва сега (https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D1%80%D1%83%D1%88%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5_%D0%B2%D0%B5%D1%80%D1%82%D0%BE%D0%BB%D1%91%D1%82%D0%B0_%C2%AB%D0%A7%D0%B8%D0%BD%D1%83%D0%BA%C2%BB_%282004%29). Че интригите довели до низвержението на предишния Йерусалимски патриарх Ириней, поставен под домашен арест въпреки аргументираното изобличение от страна на арабската и израелската преса на изфабрикуваните обвинения, нямат нищо общо с това. Както и промяната на курса по отношение на икуменизма на Йерусалимската патриаршия веднага след низвержението...

Моля Бога да укрепи тази вяра, но ако това не се случи, какво тогава ми остава освен да смятам, че волята Божия е да провидим истината за днешните събития, каквито те са.

Щом Бог го допуска, то е за изпитание на вярата ни и е заслуга за греховете ни и за небрежието в молитвата!

И ако ви е останало търпение, ще завърша с две случки, които може и да изглеждат странични на темата.

Низвергнатият Бивш Йерусалимски патриарх Ириней е също участник в срещата в София, на която Светейшият Вартоломей предлага нашият земен Ангел, дядо Максим, да напусне водачеството на нападаната от духовни хищници Църква. Тогава НС Ириней все още не е патриарх. В качеството си на участник във Всеправославната среща той защитава Светейшият Максим остро и полемично, както това прави през 1872 година тогавашният Йерусалимски патриарх Кирил II по време на Всеправославния Събор, който в крайна сметка поставя Българската Екзархия в схизма. Тогава патриарх Кирил II също е низвергнат… Дядо Неофит, който каза на протестиращите срещу самозабравилият се младеж, че са гласът на Църквата, бе обект на голямо притеснение по време на последната визита на НС Вартоломей в София. Дали тази визита не подсказва, че българите отново са лошите? Че в бъдеще, ако мракобесното писание бъде наложено като норма за цялата Православна Църква, няма да се окаже, че същото това малочислено, но стройно българско православно обществено мнение се противопоставя на отстъплението от Христа?

Какво ли ще произлезе тогава и то точно в момента, когато българските евреи, граждани на Израел, предлагат БПЦ за лауреат на Нобелова награда за мир?

Коя духовна сила ще натежи повече – тази на благодарните евреи или на масонството, опиращо се на продажниците?...

Другото, което искам да споделя, се случи по време на протеста срещу хиротонията на архимандрит Дионисий. Докато зъзнехме под мокрия сняг и пеехме тропари, някой ме побутна по рамото. Обърнах се и видях Венцислав Каравълчев, когото съм споменавал в други свои бележки. Той каза: „Прощавай!“ и се приведе да целуне ръка, с което ме смути, защото осъзнах, че на мене не ми достига нравствена сила за такава постъпка, а това, че и аз го помолих за прошка, ако съм го обидил лично в изобличенията си срещу статиите в сайта Двери, не ме поставя по-горе, защото всъщност се възползвам от принесения плод на смирение, на каквото, съзнавам за свое съжаление, едва ли съм способен.

Да, аз продължавам да мисля, че моят преподавател професор Иван Желев Димитров е извършил огромна грешка в живота си, като е започнал да работи за ССЦ, но си давам сметка в какъв етап от живота му се е случило това и до каква степен е обвързан с биографията си. Но също така продължавам да мисля, че организираният срещу него „другарски съд“ в Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, обсъждащ огласеното му досие на агент на ДС, беше една недостойна проява на унижение от страна на хора, част от които са били и членове на Комсомола, и са полагали военна клетва да служат на „социалистическата ни родина“ и са полагали „политически изпит“, за да влязат във висше учебно заведение. А това просто не им дава моралното право да издевателстват, защото в това няма нищо християнско. Никой от инициаторите на изобличението не е говорил с професора насаме и пред няколко души свидетели, както ни учи апостолът, нито пък принася плод на собственото си покаяние, като извади гредата от собственото си око, преди да сочи онова в окото на ближния, което публичността е свела до размера на сламка...

Продължавам да мисля, че сътрудничеството със ССЦ, когато БПЦ не е в тази организация, е постъпка достойна за църковна санкция, но нека да съпоставим това с многобройните безобразия, които под една или друга форма се узаконяват в БПЦ благодарение на гъвкавостта на църковните кариеристи.

За Бога всичко е възможно, нека се молим за падналите отци, братя и сестри, които наливат вода в мелницата на лукавия, прогласяйки икуменизма като някакво мирно решаване на проблемите на този свят, чиято греховна природа създава лукавият техен вдъхновител!

Бог да ни пази и ни вразумява и нека никога не попаднем като Църква под сатанинската власт на антихриста, където ни водят авторите на „проектодокумента“! Амин.