ЕРЕТИК ЛИ Е ПАПАТА И ЗАЩО Е ЕРЕТИК

В последните седмици (на януари и началото на февруари 2007 г. - бел. авт.) за радост на повечето средства за масово осведомяване изведнъж изникна нова тема, обещаваща агресивно развитие и скандал: в телевизионно предаване от 13 февруари Негово Високопреосвещенство новоизбраният Пловдивски Митрополит Николай аргументира усилията си да опази олтара на храм „Св. Александър Невски” от оскверняващото присъствие на „еретик”. Водещият на предаването веднага поясни за зрителите, че става дума за папа Иоан Павел ІІ. Този акцент на предаването даде повод за няколко други предавания, в които български граждани – римокатолици, емоционално се възмущаваха от вероизповедната истина изречена от владика Николай, но никой не се и опита да обясни понятието „еретик” и да умозаключи дали то не приляга на главата на римокатолическата църква. При това като че ли само Ватиканът съзнаваше в тази ситуация, че всичко това се случва в една „традиционно източноправославна страна”, както е записано в българската конституция.
Отговорът на въпроса дали папата е еретик е много прост: да, той е еретик, от гледна точка на неоспоримите истини на Православието (догмат), защото изповядва смесица от тези истини с по-късни добавки. Ще добавим – папата освен еретик е и ересиарх, защото е глава (иерарх) на религиозна организация, която някога е била част от „едната свята апостолска и вселенска Църква”, но е отпаднала като е доизмисляла православният догмат. Във всяко време от историята на християнството нарушаването на догмата се е наричало ерес. То е било смятано за ерес от Светите Отци на Църквата и преди някой от Вселенските събори да го осъди. Именно осъждайки ереста и изобличавайки нейните разпространители, Светите Отци са предизвиквали свикването на Съборите, на които се е произнасяло осъждането.
Чистотата на вярата и нейното опазване винаги е било първостепенно задължение на православния клирик и мирянин. Необяснимо е как в първата християнска славянска страна, чийто народ е опазил вярата си с цената на неизброими жертви и многовековно робство, произнасянето на истината, когато те питат за това, може да предизвика възмущение! Че това „възмущение” е медиен трик, е ясно, но защо изкарващите хляба си с работа в средствата на осведомление не се стреснат от факта, че съвсем скоро у нас бе арестувана група от крайни ислямисти, които привлекли за каузата си „тридесетина” християни!
Тридесет наши братя по вяра са се поддали на ежедневните вестникарски интриги около Божията Църква, рано сутрин със закуската си са поемали всекидневната доза скандали, „украсени” с непочтителност към вярващите, клириците и дори към Бога. Колко често в националната преса думата „Бог” се изписва с главна буква например? Колко често пред името на Негово Светейшество се поставя дори титлата „Патриарх”? И ако отдалечаването на българина от Православието се причинява от тази неуморна дейност по дискредитация на Тялото Христово, колко наглост има в обвиненията, прокарвани в медиите, че Църквата не обгрижва вярващите, че не е активна в духовно-просветната си дейност и че така настойчиво търсените и понякога фабрикувани скандали отблъсквали хората и ги карали да търсят „алтернативни” религии. И че Църквата нямала социална дейност, като че ли това не е задължение на държавата, която се е сдобила с това „право”, отнемайки го насилствено от Църквата само преди няколко десетилетия! А за провеждането на това си задължение държавата разполага с най-големия ресурс на българска територия, като в същото време се осигурява със съответните данъчни постъпления.
Най-коварното твърдение, чрез което уж се оборва правото на православния християнин да каже това, което смята за истина, е „липсата на толерантност”. Но какво трябва да се разбира под толерантност в случая с интервюто? Истинската и постоянно действаща толерантност на българското Православие се състои в това, че никой православен клирик или мирянин в нашата „традиционно православна” страна не е отишъл в католически храм да обяснява на събралите се там римокатолици, че са еретици! Това у нас нито се е случвало, нито се случва! Така че толерантност има от страна на Православието. Няма такава от страна на тези, които неистово искат „извинение” от един православен архиерей, затова, че е изповядал една истина на православната вяра.
Изхождайки от всичко това Ватиканът няма основание и не изказва официално мнение по случая, не на последно място и защото „църквата-държава” никога не се извини за разрушаването на Константинопол, за избиването на стотици хиляди православни християни, в това чисто и на българи, по време на 4-тия кръстоносен поход.
Какво направи папата и какво направиха българските каторици да се оневини България в поредния скалъпен процес срещу страната и народът покръстители на славянството и Източна Европа и спасители на правата вяра от пълчищата убийци-еретици? Вместо официално изявление само някакво прошепване на ухо, той, ересиархът, не вярвал българите да са искали да го убият...
Изхождайки от всичко това пожелахме да предложим на Вашето внимание няколко ясни изложения на православния възглед по въпроса за ереста и в частност за римокатолическата ерес. Сред тези ясно изказани мнения ясно прозвучават и гласовете на двама архиереи на Българската Православна Църква, за да не остане съмнение, че изразеното от Негово Високопреосвещенство Николай Митрополит Пловдивски мнение, не е частно и не е проява на лично отношение.

“Таворска светлина”, бр. 10, 25 февруари 2007 г.

ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА И „ЦЪРКВАТА” НА ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА

Няма разумно мислещ човек, който да си представя, че нещо може да препъне глобализацията, чиято последна фаза е създаването на глобалната държава управлявана от един административен център. Достатъчно дълго упражнявахме егоизма си. Първо - наум – като желание да се сдобием с блага извън нашите възможности и които „на запад”, в „развитите страни” изобилстват, после на практика – като се втурнахме да се мамим и ограбваме един друг, за да стигнем дотам, че да поощряваме тези, които изкупуват България за стотинки. В края на всички краища и ние, уж свободомислещите, уж независимите и самобитните, чедата на умиралите на дръвника за вярата си, чакаме да ни отнемат всичко онова, което ни прави българи. Колкото по-скоро ни го отнемат, си мислим, толкова по-голяма е вероятността да заживеем по-добре, защото е очевидна връзката между управлението на страната от българи и факта, че живеем лошо.
Ако някой наистина прави толкова умели маневри в икономиката и политиката, то той блестящо се е справил, щом сме стигнали дотам да наричаме лошо свършената работа „българска”. Има обаче нещо, което очевидно пречи на този, който най-силно желае превръщането на държавата с горда многовековна история просто в една територия, с население (вместо народ) имащо в бъдеще възможността да се гордее само, когато повиши качеството на своите сервитьорски и хотелиерски умения, също и на считаните за недотам почтени. Какво е то? Това трудно за обработване в статистики и невъзможно за обхващане в икономически модели нещо е вярата на българина. Вярата, чието съществуване винаги изненадва и е изненадвало и наши и чужди. Изчезва българската държавност, няма Българска Православна Църква, минават векове, в които за грамотен се счита оня, който знае чуждия гръцки език, и изведнъж султан Абдул-Азис възкликва: „Вай-вай-вай, какъв рум-милиет имало в моето царство!” Какъв е този християнски народ в империята на османската династия, за който султанът не знае!
Да се разбере какъв психологически механизъм укрива дълбоко в обруленото от неволи съзнание на българина православната вяра не е по силите на рационалната наука, каквито и върхове да покори. Вярата е дар Божий, а защо Бог дава този дар на българина, това е тайна, която една ли ще узнаем приживе. Можем все пак да се постараем да видим ясно, това, което Бог е благоизволил по милостта Си да ни разкрие: вярата се живее пълноценно в Православната Църква. На нея Бог е учредил Тайнствата, по време на чието извършване Сам слиза в третата Си ипостас – Дух Светий.
Изглежда, че този феномен на българската православна психика прави впечатление на “новите строители на съвременна България” и ето, че в оставащите няколко дни до фактическото влизане в Европейския Съюз започват отново да се появяват човекомъдри съвети към Българската Православна Църква, които уж целят да я направят по-европейска, по-модерна.
Как според „модернизаторите” трябва да стане това?
На първо време, като се спре богослужението на църковнославянски език. Една слабо известна бахайска активистка ля наскоро сълзи в едно уж православно интернет издание за това, че миряните, за които били богослужбата и молитвите прочетени от духовник в храма, не разбирали църковнославянски. Пълна загадка е как тази жена на възраст над средната до този момент не е разбрала, че БОГОслужбата е служение на Бога, не на човеци! Молитвите също се отправят към Бога, не към този, който се моли или към окръжаващите го!
Църковнославянският език е език създаден за богослужение на основата на говорими наречия. Огромна част от понятията на старозаветното и новозаветно богословие са нямали еквивалент на говорим славянски и светите Равноапостоли са ги изковали! Черковнославянският боговдъхновен език не се променя! Говоримият български се променя, при това в последно време със страшна скорост! В тази промяна участва пошлостта на жълтите издания, които имитират жаргона на престъпността и разврата. В немалка степен в мутацията на говоримия български език днес участие взимат чуждите езици и най-вече английският, без който е трудно да се работи с компютър, например. Ако погледнем преводите от църковнославянски на Господнята молитва (Отче наш) правени в края на 19 век, през 20-те, 40 и по-късните преводи от миналия век, веднага ще забележим разликите. Те идват от развитието на езика и както идват, така и изостават от разговорния след няколко десетилетия. Черковнославянският не остарява. Тайноизвършителните формули, чрез които се извършват тайнствата, призовават Дух Светий! Те не са демонстрация на красноречие, не са предназначени за публика или за групи чуждестранни туристи, а миряните, които присъстват, съучастват чрез молитва и възглас на тези места от ритуала, които са посочени от Светите Отци, и с тези слова, които са написани специално за тях!
Заедно с неоснователните, но упорито повтаряни възражения срещу черковнославянския сакрален език, все по-често се пробутва, уж като борба за „демократизиране” на Църквата, лозунга за редовно причастяване без за това да е необходима изповед! Така Тялото и Кръвта Христови трябва да станат достояние на всеки, който спонтанно пожелае да ги приеме, нищо, че в причастните молитви се изказва страхът Божий, „да не бъдат Те за осъждане... да не изгорят” недостойния за тях. Така се подготвя удар срещу тайнството Покаяние, което се осъществява с Изповед, за да се изпълнят храмовете с неразкаяни грешници, та да може Господ по-скоро да отвърне лицето си поради нашето безумие и сквернота. Няма защо да изписвам кому е нужно Бог да отвърне лицето Си от човека, когото желае да спаси и заради когото претърпя Кръстната смърт. Ясно е кой е той и че радетелите на модернизацията на Църквата Христова съзнателно или несъзнателно нему служат.
Тези съобразителни интриги трябва да деградират духовенството от богослужбата и управлението на Църквата, което им е завещал Спасителят изпращайки учениците Си на апостолско служение, което те осъществиха също и като ръкополагаха презвитери приели с Духа Светаго и отговорността за спасението на човеците по всички краища на вселената.
Откъснати веднъж от отговорностите си духовниците, по замисъла на модернизаторите, трябва да предадат духовната власт в ръцете на миряни, които да са организирани в „неправителствени организации”, а тези организации, естествено ще кандидатстват за пари от неправославни чуждестранни източници... Не е много трудно да се досетим какво може да кара неправославни и антиправославни организации и личности да дават пари „за Православие”!
Какво трябва да последва? Безболезнено обединяване с „църквите” на еретици, с които уж не сме толкова далечни, нищо, че имат историческата вина да са избивали милиони православни и че си позволяват да посягат на догмата на Учението на Христа самоназовавайки се християни.
Това „католици”, това "протестанти” били само течения в Църквата! След като с такава лекота сме приватизирали националната икономика, защо да не приватизираме душите си? Има кой да ги купи. Мирише на сяра и има рога и опашка, но как другите са свикнали с него, пък ние се дърпаме! Ще ни плати с всичко на този свят, само ще трябва да се поклоним на неговия син – антихриста, пък после няма да сме сами в огненото езеро. Ще умираме цяла вечност с падналите ангели и техния обезумял предводител.
Никаква пречка по пътя на нашето спасение не е неизбежна, братя и сестри. От кого да се боим, щом Бог е с нас!
Да бдим върху сърцата си, да не допускаме да се посяга на Църквата на нашето спасение! С кротост и любов, каквато сме успели да опазим, да изобличаваме вълците в овчи кожи и да не преставаме да се молим на Родилия се от Приснодева наш Господ: Господи Иисусе Христе Сине Божий помилуй нас! Амин!

“Таворска светлина”, бр. 9, 24 декември 2005 г.

ВДЪХНОВЕНИЕ И ВЪОБРАЖЕНИЕ - ТВОРЧЕСТВОТО ОТ ПРАВОСЛАВНА И ОТ СЕКУЛАРНА ГЛЕДНА ТОЧКА

"Духовете на злобата с такава хитрост водят борбата против човека, че внушаваните от тях помисли и мечтания изглеждат на душата като раждащи се в самата нея, а не от чуждия за нея зъл дух, действащ едновременно и стараещ се да се скрие”. Това пише, братя и сестри свети Игнатий Брянчанинов в книгата си “За чувственото и духовно виждане на духовете”, в която цитира слово 7, гл. 31 на преп. Макарий Велики.
Творчеството е постоянна територия на борбата с поднебесните духове на злобата в личността на твореца, в акта на създаването и в акта на съпреживяването му от тези, за които то е предназначено.
В безкрайната си любов Бог даде на човека правото на съ-творчество, създавайки го по Свой образ и залагайки в него възможността на човека да се уподоби с Бога.
”Господ Бог направи да произлязат от земята всички полски животни и всички небесни птици, и (ги) заведе при човека, за да види, как ще ги нарече той, та както човек нарече всяка жива душа, тъй да бъде името и. И даде човекът имена на всички добитъци и небесни птици и на всички полски зверове;”(Бит. 2:19-20). Този текст от Свещеното Писание най-точно ни дава описанието на свръхестественото действие на Божията Премъдрост, която прави човека съ-творец - правото да даде имена на животните. Заедно с това можем да извлечем и истината за обекта на човешкото творчество - той е това, което “произлиза от земята”, това, което заобикаля човека, неговата естествена среда, която е създадена от Бога за прослава на Името Божие: “И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро.” (Бит. 1: 31)
Особено важно извлечение от Старозаветния текст е това, че Бог “завежда тварите”, за да “види, как ще ги нарече човекът” - всеки творчески акт се извършва пред лицето Божие. Тук обаче не става дума за това, че човекът дава име на себе си, това прави Сам Бог, т. е. обект на творчеството, според Свещеното Писание, не е човекът сам за себе си.

В последните години у нас, а и не само у нас, понятието “творчество” изглежда старовремско и както обичаме да се изразяваме сега, “непродаваемо”. За съвременния човек няма “творчество”, има “шоубизнес” или просто “бизнес”. Пътят, по който се стигна до зачертаването на смисъла на богоуподобяващия акт е исторически проследим. Той е пряко последование на политическите и обществени процеси, които видоизмениха европейската култура от епохата на Просвещението насам и които служат за основа на евро-американската култура. Това е секуларната култура - сбор от възгледи и навици, в които светът съществува без своя Творец. Секуларизацията е онова явление, което се предхожда от агресивна пропаганда, обрисуваща Църквата Христова, не като богочовешки, а като човешки организъм, или по-точно - организация, за да се подчертае не животът, а механиката, чрез която той се осъществява. В много отношения понятието “култура” съдържа в себе си елементи на секуларизъм, тоест на преднамерено отдалечаване от Църквата, опониране и дори преследване на всяка следа, която води до живот във вярата. Животът във вярата, както ние, православните знаем, е пътят за възстановяване на връзката с Бога на грехопадналия човек.
Съвременното общество възприема Църквата като фолклор или семейно-етническа традиция. Благовестието за възвръщането на човека в Царството на неговия Небесен Отец се превръща в исторически епизод, чиято автентичност подлежи на научно потвърждение.
Хората, които познават чрез вяра истината за извора на творческата енергия, представляват все по-изолирани островчета на християнска духовност. На тях снизходително се разрешава, в най-добрия случай, да се включат в някакво ново, привидно свръхдемократично движение за обединение на религиите. Като че ли е нещо естествено да се обединяват взаимноизключващите се неща, истината с лъжата.
По някакъв начин, който ни се предлага за естествен, Божието благословение се представя като някаква уж присъща на човека “потребност да изразява себе си”. Или пък като феномен със социална функция, подлежащ на един вид разделение: творчество за себе си и “творчество за масите”.
След като за няколко века измамата свързана с Църквата устойчиво засяда като представа за общество от хора измислило своя митология и продължаващо да я поддържа с цел личното облагодетелствуване на своите членове, по естествен път отпадат разбирането за Спасителя и спасението, очакваното Второ пришествие и последващия Страшен съд.
Ние, хората на дните в които живеем, все по-трудно си спомняме метаисторическия факт за нашия праотец Адам, който дал имена на животните. Вместо това говорим за смразяващия кръвта филм, по-разтърсващия плътта епизод на насилие или еротична игра или някаква много тайнствена истина, достигането на която не изисква нравствено усъвършенстване, а само изпълнението на някакъв много сакрален ритуал. Гаранция за творческата мощ на подобни произведения се смята “бокс-офиса”, както се казва сега, което означава сбора от парите събрани за една седмица от един филм. Какво общо може да има едното с другото?
Има ли обаче съвременен творец, който да не се съобразява с паричната възвръщаемост на вложените от него творчески усилия? Ако има такъв той не чува ли постоянно съвети как да направи творчеството си по-продаваемо, как да му придаде пазарна форма. Как трябва да прави каквото “се иска от него”, докато дойде момента да може да прави каквото “той си иска”. Има ли някой, който да се съмнява, че този, който плаща не поръчва музиката? Че поръчаното творчество не изпълнява някакви идеологически или политически задачи?
Как тогава може да съществува православният творец и какво може да е православното творчество? Очевидно е, че такова творчество трудно може да се опише, както не може да се опише благодатта. Също така е очевидно, че истинското православно творчество носи Божията благодат. Че е акт на уподобяване с Бога. Че е стремеж на твореца към Бога.
Православният творец вижда себе си като своя праотец и винаги има съзнание за всевиждащото око на своя Създател, Който е дошъл да “види” и това, което вече е създал и това, което се намира все още само в сърцето му.
Православният творец не може да сложи себе си в центъра на художественото произведение, а ако използва собствените си страдания, то не го прави, за да прави другите съпричастни на личните му проблеми, а да предложи път за преборване на поднебесните духове на злобата, за прослава на името Божие. Този път е и пътят към спасението на собствената му душа, такъв, какъвто го посочва Спасителят: “Обичай Бога своя Създател и обичай ближния, както обичаш себе си.” В “себе си” и в “ближния” творецът вижда отобразения Божий образ.
След грехопадението, към което упорито се връща съвременният заместител на творчеството, творецът твори в подвижничество, защото всяко усилие за прослава на Бога е подвиг и изисква усилие. Подвигът в творчеството почти винаги е и мъченичество, очевидно или не, за другите хора, но със сигурност очевиден за Сърцеведеца.
Творецът в православието би трябвало и да е благовестител. Като характеристика той би трябвало да е въ-църковен и да живее вярата си: да се изповядва, да се причастява и да измолва благословение за своите творчески планове.
Но нали все пак Бог обича всеки човек, когото е създал, бил той вярващ или не, бил той праведник или грешник?
Ако художествената формула на днешното понятие за творчество изисква сюжет, герои и конфликти, тоест, измислен модел на човешки живот и отношения и ако в този модел личностите не са неизбежно православно мислещи, то техният художествен живот неизбежно представлява борба със страстите, падане и ставане, описание на изминатият от други падащи и ставащи път, за да може читателят или зрителят да разпознае с по-голяма сигурност зловредното, което се представя за нормално и полезно. В този смисъл творецът е и огласител на истината за тези, до които тя не е достигнала или пък многогласно ехо е довело до отслабналия им слух изопачено звучене. Не рядко творецът е пророк, но почти винаги е проповедник.
Подвижничеството на православния творец носи белезите на всеки друг вид подвижничество: то иска непрестанна борба и усилие, както и вяра, че Бог всекиму дава тежестта, която той може да носи. За себе си творецът ще каже, като Светите Отци на Църквата, че е “прах и пепел”. Ще остане анонимен, а в случаите, в които обявява името си, ще го направи, за да може да поеме ударите на мъченичеството, да поеме отговорността или да надзидава с примера на името си.
Очевидно е, че малцина от нас могат да се сетят за името на такъв православен творец, когото да познават или за когото поне са чували, че живее някъде близо или далеч.
Но, вижте, имената на секуларния творец виждаме написани по стените, върху модните дрехи и аксесоари, виждаме го сниман във всякакви възможни обстановки на страниците на печатните издания, знаем какво яде, с кого се е сдружил и с кого се е скарал. Всичко това, което при другите е толкова обикновено, при него е изключително, защото във вселената измислена за него няма Бог. Има хора, образ и подобие на самите себе си, някои по-големи образи и по-подобни на себе си, колкото по-безобразни и безподобни са в поведение и изражение. Те са успели да обвият с тоалетна хартия Айфеловата кула и заслугата им към цивилизацията е в това, че преди тях никой друг не се е сетил за тази възможност. И какво наистина да прави човек в свят без Бога освен да се мъчи да измисли това, което други не са измислили още.
Когато секуларният творец не е на първите страници на изданията или когато го видим отблизо, се изненадваме от неговите, конспиративно казано, слабости, или откриваме, че той е развалина, която има нужда от греха както автомобилът от бензин. Секуларният творец живее в изолация заобиколен от не-творците, на които той само подава новоизмислените “пробиви” на своето въображение. Те не са свръх-хора. На тях не са позволени подпалването на хотелската стая и нецензурни изказвания на обществени места. Секуларният творец има запазено място на особена значимост в не-църковното общество, което всъщност е някакъв приканващ към подражание стил на поведение.
Привидната свобода на секуларния, обаче, е грандоманията на прислужника на власт-и-пари имащите, докато в същото време православният творец има себе си за “раб Господен” и това самосъзнание надхвърля лесно достигаемите граници на света без Бог.
Как може да се поддържа толкова плиткоумна лъжа, като тази за пазарната стойност на творчеството? Като непрекъснато се повтаря лъжата за съществуването на абсолютната пазарна икономика, която е някаква тотална верига на покупко-продажби, ту сваляща, ту вдигаща цените на материалните продукти, но също така влияеща на “пазарната стойност” на произведението на изкуството и литературата.
За всеки нормално мислещ човек така наречените световни икономически механизми са в ръцете на хора и тенденции, които много отдавна са обявени за спекулативни. Един известен в Източна Европа “благодетел”, чието име се свързва с голямо количество “културни проекти”, е добре известен валутен спекулант. Негова гордост е повалянето за един уикенд на една западноевропейска валута с печалба от десет милиарда. Нима произведенията, чиято цена преди броени дни се е изчислявала по-скъпо, са се потрошили или са остарели? Не. Една ръка е написала на дъската друга цифра и толкова. Така е и с “творческата продукция” на секуларизма. Той е нещо, което днес се намира в обръщение, но утре не се търси, следователно няма никакво духовно съдържание.
Преди няколко месеца в един монастир присъствувах на интересен разговор. Много известен творец, попаднал на това свято място, защото объркал пътя в планината, обясняваше на монахиня с двадесетгодишно подвижничество, че неговите произведения са известни в 27 страни. “Но това е много голяма отговорност! - каза удивено монахинята. - Ако човек се скара с някого, може да се сдобри. Вашите произведения остават за вечността!”
За щастие творецът, скромен човек, се замисли над думите и. За повечето секуларисти те биха били безсмислица. Това откровение няма нищо общо с правилата на състезанието по измисляне на неизмисленото.
Друг е въпросът, какъв е произходът на това, което измисля състезателят. За да може да е постоянно в челната тройка той насилва въображението си…
За въображението някак си не е прието да се говори в отрицателен смисъл. По-силното въображение е гаранция за повече шансове в състезанието. Въображението явява образи, които взаимодействат помежду си. То открива несъпоставими аналогии. Изважда пред взора на съзнанието причудливо грозни или красиви, грозно-красиви или мъчително приятни картини. То дава възможност да се изживее това, което не се случва в действителност - и това, към което човек се стреми и това, от което бяга.
Но не идват ли от същия източник и образите на православният мислител, писател, художник?
Не. За нас, православните, произхода на идеите, които се явяват в образи е невидимия свят, но с това уточнение, че невидимият свят, за който свещенописателят пише в Писанието: “В начало Бог сътвори небето и земята”(Бит 1:1) е обиталище на силите на Светлината и както и на тези, които не могат да преодолеят падението си отпадайки от любовта на Създателя.
Когато православният творец призове своя Създател да благослови труда му той получава вдъхновение, което не бива да се бърка с патологичната екзалтация на секулариста. На него се откриват невидими за нечистото сърце видения. Така на светия апостол Ерм се явява Светата църква като благочестива жена със свежа кожа, но бели коси, за да му се открие по мистичен път истината за вечността на Църквата като духовно мироздание, което ще пребъдва в Небесното царство, тоест във вечността.
Образите и идеите породени от вдъхновението имат, следователно, предназначението на откровение, което Промислителят преподава на възлюбеното си творение. Тяхното въздействие е спасително.
Обратно - идеите и образите породени от въображението идват от падналите ангели и тяхното невидимо потомство, което живее сред хората до свършека на света. Неговата цел е да изкушава в мислите и да се стреми да превърне грешните мисли в грешни действия. Светоотеческата литература нарича въображението “мечтание”. Мечтанието поразява повредената от греха човешка природа, тъй като “поради това падение нашето тяло е влезло в един разред с телата на животните; то съществува с живота на животните, с живота на своето паднало естество”, както пише св. Игнатий Брянчанинов (“За чувственото и духовно виждане на духовете”). При това образите породени от мечтанието задължително са смес от истина и лъжа до такава степен, че могат да бъдат взети за своя антипод. “Сатаната, пише св. ап. Павел (2 Кор. 11:14,15), се преобразява като ангел на светлината… и служителите му се преобразяват като служители на правдата”.
Най-коварната уловка на това прелъстителство е твърдението, че въображението е нещо присъщо на човека, шестата черта, която според “Общата психология” отделя човека от животните - способността да предвижда действията си. Че въображението може да съжителства с вдъхновението и дори, че става дума за две фази на един и същи психологически процес. “Никой обаче не може да слугува на двама господари”, казва Спасителят (Мат. 6:24), “Не можете да служите на Бога и на Мамона”. Не може от прелъстителния материал на мечтанието да се строят чертозите на правдата, както не може с парите на нечестивците да се проповядва спасението на душата.
Школата на въображението днес е основната дидактическа школа за творческо възпитание и обучение. Методиките за обучение на актьори, режисьори, художници, литератори, музиканти са построени на неправилно поставена представа за мястото на твореца и за смисъла на неговото творчество, както и на неговия живот в творчеството. Кажете, в което и да било учебно заведение, където се изучава изкуство, че едиственият смисъл на творчеството е прослава на Името Божие за спасение на душата и за царуване с Бога Сина, и вижте какво ще последва.
Тук трябва да направим едно уточнение: психологическата наука разграничава два общи вида въображение - активно и пасивно. Активното проектира бъдещите действия и не се разполага в образи, които имат свой самостоятелен живот, както това се случва при пасивното въображение. В случая ние упоменаваме понятието “въображение” в общия разговорен смисъл, който е близък до съдържанието на научното понятие “пасивно въображение”. Какво точно представлява то и каква роля играе в обучението на секуларния творец и в неговия творчески метод?
“Вечер, когато сме уморени, сядаме в креслото в полутъмната стая и без да щем пред очите ни минават събитията от миналия ден. Появяват се местата, през които сме минали, хората, с които сме разговаряли. Постепенно сред тези лица се появяват други, които не сме виждали преди. Случват се събития, в които не сме участвали…” - това е малък откъс от книгата на големия руски и американски актьор Михаил Александрович Чехов, племенник на писателя Антон Павлович Чехов, която той публикува през 1944 година в САЩ, след бягството си от СССР. По стечение на обстоятелствата Михаил Чехов е почитател на антропософа Рудолф Щайнер. Мото на книгата е и цитат на известния окултист. Тази книга служи за основа на методиките за актьорско обучение в известната Ню Йоркска школа “Акчър Студио”, основана от Лий Страсбърг, която са завършили почти всички големи в американското кино, като започнем от Марлон Брандо и Роберт де Ниро, минем през Джеин Фонда, Мерилин Монро и спрем на Дъстин Хофман.
Творческият метод на Михаил Чехов се нарича “психологически жест” и е класическа школа по мечтание. Самият Чехов известно време се лекува в психиатрична клиника, като се предполага, че това има нещо общо с работата му. Непознатите лица не винаги са били рожба на неговото лично творческо усилие. Те по-често са били образи от невидимия свят повикани от практиката му на почитател на Щайнер. И не случайно този метод така добре се вписва в едно от най-секуларните изкуства.
Това, че мечтанието е предпочитан творчески ход е отдавна известно. Не толкова добре известно е, че една цяла филмова школа съзнателно строи мечтания, както една известна ценностна система поставя мечтанието в центъра на своя списък на стойности.
Добре познат е примерът с монтираният 24-ти кадър, който остава привидно невидим за окото, но е различим от някаква част от съзнанието - тази, която не решава задачите на момента. Филмът бил каубойски, сюжетът - предвидим, но след прожекцията всички зрители пресушили кока-колата в съседните павилиони без да обръщат внимание на никакви други напитки. На 24-тият кадър имало монтирана реклама подканяща към пиене на кока-кола.
Въвеждането в мечтателния модел е много подобно на примера с 24-тия кадър. То води началото си от аристотелевото схващане за катарзиса като очистващо преживяване. Когато зрителят гледа трагичното положение на прикования на скалата Прометей, той съпреживява и по този начин се очиства, става по-добър. Това разбиране може да ни отведе до идеята за изкуплението, но може и да ни препрати в напълно погрешна посока. През тридесетте години на двадесети век в Париж около театралите-новатори се появил един нервен младеж, станал известен по-късно като теоретика на “театъра на жестокостта”. Неговото име е Антонен Арто и съвсем „случайно” също прекарва известно време в психиатрична клиника.
Неговата теза е, че човек е жесток сам по себе си и (представете си), за да стане по-добър му трябват малко повече жестокости на сцената. Така отреагирва жестокостта в себе си и се прибира облегчен в обществото на своите съседи, приятели и близки. По някакъв начин възгледът на “театъра на жестокостта” съвпада с “теорията на изтласкването”, която тръгва от Зигмунд Фройд, Шарко, Бройер, Юнг и техните последователи. В най-общ смисъл тази теория твърди, че в психиката на човека има някакви неправилни неща възникнали независимо от неговото желание, които той несъзнателно изтласква, тоест потиска, и така се моделира неправилното му поведение. Кое е това, мислите, което потиска в съзнанието някакъв неудобен спомен? Ами, съвестта. Тя му пречи на човека. Но ако той изповяда пречката, която в никакъв случай не трябва да се нарече грях, не на свещеник, разбира се, а на скъпоплатен психоаналитик, то човекът се “освобождава” от вредното изтласкване и си става здрав и работоспособен. По този начин, от съвестта може да се укрие какъвто и да било грях и отпада напълно потребността да положим греховете си в нозете на Бога, Който Единствен има властта да ги опрости.
Като се стъпи на Фройд и фройдистите, вземе се засилка от Арто, постепенно се стига до естетиката на съвременния екшън-филм и сродните му, които в морално отношение са не друго, а сръчни предизвикателства да се нарушават Божиите заповеди.
За да преживее “катарзиса” зрителят трябва да се идентифицира с героя носител на авторовата идея. Тук по време на повествуванието се включва активното въображение, при това автоматично: зрителят си представя, че това, което вижда се случва с него самият и така успява да извлече и емоционално познание, като сравнява своя житейски опит с този на героя на филма. Подвеждането към идентификация с образа прилича повече на математическа формула, подобна на която Сергей Айзенщайн извежда в студията си “Неравнодушната природа”, и по която е композирал “Броненосецът Потемкин”.
Зрителят вече се е идентифицирал с героя и тогава героят преживява някаква вопиюща несправедливост, избиват роднините му, например. Тогава той, добрия, изважда револвера и от лошите никой не остава жив. Такова нещо като православното понятие за прошка не присъствува. По-скоро се въвежда нещо като Старозаветния Закон “око за око, зъб за зъб”, само дето се нарушава Божията повеля да не отмъщаваме, защото това е приоритет на Бога. По същия начин, чрез сюжет на филм се въвежда враждата между поколенията. Ненормални в поведението си герои се представят за норматив за поведение и макар представени далеч от мястото, в което се развива действието, се възприемат не само за самата действителност, но и за нещо като поведенческо законодателство. На нея младите ще се изкушат да подражават. По същия начин към биографията на добрия герой само се добавя неговата склонност системно да прелюбодейства и това вече също става един вид емоционално законодателство. Кражбата се превръща в нещо симпатично, стига да я върши добрият, убийството се подразбира - нали лошите са толкова лоши и накрая нашият човек задължително прибира всичките пари, за да е ясно на кого се слугува.
Доколко това нарушение на Божиите заповеди е случайно, със сигурност ще се разбере в деня на Съда, но ако то е преднамерено, е престъпление да се позволява на извършителите му да изкушават невинни.
“Лукави човеци и измамници ще напредват в злото, като заблуждават и биват заблуждавани” (2 Тим. 3:13), пророкува апостолът и думите му съвършено прилягат на гореописаното.
Любима тема на секуларното творчество и съответно лесно пристигаща в репертоара на твореца-прислужник на Мамона, е хулителството срещу Църквата. То е особено ефективно в един свят, в който на вярата се гледа като на отживелица, а истината не се познава дори и чрез скудоумни резюмета. Най-често това се поднася във формата на бунт на “прогресивен и свободомислещ” характер, когото мракобесието олицетворявано от кинематографичната “църква” репресира и дори екзекутира. Цинизмът на тази картина е безочлив. На Православната църква се приписват престъпления извършени от отстъпниците, на православните християни се приписва стореното от еретиците. Този леснооборим трик успява навсякъде, където човекът няма време да изследва истината или рецепторите му за нея са атрофирали от неупотреба. “Лекомислените и непознаващите деятелното християнство се увличат от любопитство, незнание, неверие, неразбирайки, че след като са влезли в такова общение, те могат да нанесат на себе си най-голяма вреда;” предупреждава св. Игнатий Брянчанинов. Лекомислието обаче не се има за такова, дори се вижда дълбокомислено. Кинематографичното християнство е някакво християнство въобще. То е такова само по име, външно изглежда сбирщина от някакви мракобесници, сред които тук-таме изпъкват симпатични бунтари, готови да се включат в утрешната църква на антихриста, която да им гарантира свободомислието.
Градацията следвана от прислужниците на мамона тръгва от човекоцентричността, минава през някаква окултна каша наричаща себе си нова вълна, за да стигне до преклонение пред врага човешки. Вече в няколко сериала произведени в една далечна страна сатанинската религия пребивава в бита на хората като някакъв “дохристиянски култ”. За формиращите представите си от телевизията и секуларизирани в достатъчна степен зрители, това всеки момент може да стане абсолютна истина.
Новият етап от развитие на творческата секуларизация може спокойно да се нарече “етап на откритата наглост”. Приравнени към митологеми творци открито изповядват своето антихристиянско изповедание, или проповядват престъпен, от гледна точка на Божия закон, живот. Така се оформя една културна среда, в която самовъзникването на православния творец все пак е факт, но единствено по воля Божия. Истината е така дълбоко зарита под купища боклукчави версии, че е чудо Божие, че все още свети изпод нечистотиите.
Но нали все пак “душата е християнка”! Колко дълго може човек да приспива съвестта си и колко дълго може да регенерира повреденото си съзнание с помощта на психоанализа и психотерапия?
Съвестта е дар от Бога, огледало, в което човешката душа може да се огледа цяла и да запищи, ако се види далеч от Бога.
Обобщено може да се каже, че образователните програми предназначени за бъдещи или настоящи творци, са основани на методики за развитие на въображението и почти винаги изключват какъвто и да било морален елемент. Моралът, изработването на ценностна система се предоставя на свободния избор на твореца или пък се подразбира. Често липсата на етическо образование се замества със сравнително представяне на различни възгледи, от които възпитаният в състезателен дух просто може да почерпи материал за “творчество”.
Възпитаването на православния творец не може да се обхване от такъв тип образователни програми. То е процес на живот във вярата, състои се по вездесъщия Божий промисъл и не бива да се отделя от индивидуалния път към Бога. В случаите, когато той се явява продължение на установена традиция, както е в иконописта и източното църковно пеене, подготовката на твореца се измерва с напредък във вярата, а така наречената “професионална реализация” (простете за секуларната терминология) е прослава на Божието име и небесното воинство.
Портите адови няма да надделеят над Църквата Христова, братя и сестри, това е неоспорим факт, а тази война не е наша война. Тя е война на Бога с неговия враг, който е и враг на нашето спасение. Трябва само да опазим вярата си и да помним, че войната “не е срещу кръв и плът”! (Еф. 6:12)

Този текст е прочетен като доклад по време на "Светософийските четения" организирани съвместно с традиционните руски "Глински четения" за първи път в България в НДК-София през юли 2005 г.

НАСТЪПЛЕНИЕТО СРЕЩУ ПРАВОСЛАВНИЯ ДУХ

Преди година разговарях с една православна американка за това, че според Светите Отци наближават времената на гонение срещу Православието. Жената получи емоционален срив, защото, споделяше тя, е говорила със свещеник и той нищо такова не и е казвал… Сетих се за този случай, когато прочетох в столичен вестник за конференцията проведена във Виена на 7, 8 и 9 март, тази година (2005!), под надслов “Православният дух и етиката на капитализма”.
Формулировката на темата е перефраза на съчинението на Макс Вебер “Духът на протестантството и етиката на капитализма”, превеждано и издавано у нас. В книгата на Вебер се извежда твърдението защо протестантските страни са измежду най-развитите в икономическо отношение и се изказва предположението, че протестантът е по-предприемчив, защото не страда от скрупули да купува евтино, а да продава скъпо, дори на близките си роднини, да бъде честен в рамките на човешкия закон. Когато напечели добре може да облекчи съвестта си като направи дарение на църквата, по-точно на конфесията или на сектата, към която се е причислил.
Днес изглежда, че дойде време да бъде употребен и Вебер срещу Православието. Като се използва неговата известност, като се намекне, че православното вероизповедание е някаква пречка нещата в света да вървят добре.
Колко може да е вярно твърдението, че благодарение на протестантството западният свят е развит икономически, можем да разберем само като си припомним, че към този свят принадлежат и много непротестантски страни - католическите Италия, Испания, Португалия, Франция, “келтския тигър” - Ирландия с най-високия си икономически ръст в Европа, както и съвсем нехристиянските Япония, Китай, Тайван, Южна Корея.
“В света днес има над 300 милиона православни християни, повечето от тях разположени в стратегически важни страни и райони - Русия, Балканите, Близкия Изток. Затова въпросът как православният свят ще се справи с пазарната икономика и демокрацията е от изключителна важност”, е мотото на виенската сбирка. В случая става дума за това, че “стратегическите райони” са важни не за нас, които живеем в тях, а за тези, които имат тук политически и кономически интереси.
Основният доклад на конференцията е на проф. Питър Бъргър от Бостънския университет. Извадките от този доклад, цитирани във вестник “Капитал” са красноречиви.
Православието, например, не било подготвено за “плурализма и тепърва трябвало да развива стратегии спрямо тази ситуация”, тоест за ситуацията, в която има много “плурализъм” на запад, а у нас, уви, няма.
Как би трябвало да се разбира понятието “плурализъм”? Професорът прилага следното пояснение: “Основното противоречие, което православието трябва да реши, е как религиозната идея за колективна солидарност да бъде преведена на езика на индивидуализма, необходим за развитието на капитализма”. Забележете употребата на императива “трябва”! Не: “може” или “би трябвало” или “не би било лошо”, а направо: “трябва”!
Това твърдение е манипулативно, защото се основава на аксиомата, че колкото повече индивидуализъм има в едно общество, толкова по-развито е то икономически. На японците, както и на останалите азиатци, въобще не им е необходим никакъв индивидуализъм, за да си развиват капитализма. Даже напротив - азиатските мениджърски школи са основани изцяло на колективизма и минават за далеч по-ефективни от американската, напр. Кого ще убеди Бъргър в страната на самураите, че успехите им са съвсем неправилни и следователно те трябва да разрушат постигнатото и да последват примера на България от “прехода”.
Облагодетелстван от факта, че конференцията се провежда не в някоя православна страна, а в Западна Европа, Бъргър ни засилва към икономическия просперитет с друго внушение: “Нито една от формите на съществуване на православието не го е подготвила за възможността да съществува като доброволно сдружение”! А сега, де! Какво би могло да значи това?
Няколко пъти прочетох този цитат от статията на Диана Иванова в “Капитал”, но така и не можах да разбера професорът шегува ли се или мисли, че ние още живеем по дърветата. “Да не би да е прав?”, помислих си все пак, “Колко души познаваш, които да са приели Православието насила?” не можах да се сетя за нито един. После се замислих кое е това нещо, което в Православието не се върши доброволно - присъствието на богослужението ли, участието в тайнствата ли, какво? Няма такова нещо! Следователно Бъргър под “доброволно сдружение” разбира нещо съвсем друго, не това, което един съвременен българин (и може би американец - също) разбира. Ако проследим последователността на преподаваните от Бъргър твърдения, можем да започнем да изреждаме характеристиките на желаното от него “доброволно сдружение”.
Бъргър вероятно допуска, че все някой ще има подобни въпроси, и прави ново пояснение: “Православието е напълно неподготвено за днешното време на плурализма - основен белег на модерните общества. Модерното време е не по-малко религиозно от всяко предишно време в историята, то обаче е плуралистично. Какво означава това?” И ето го най-после в пълнота определението, както го е разбрала авторката на статията в “Капитал”: “В ситуация на плурализъм религиозните институции не могат да приемат като даденост, че определено население ще се подчини на техния авторитет.”
Ето каква била работата! Вярващите православни не трябва да се подчиняват на авторитета на Църквата, а Църквата не трябва да приема за даденост, че някой ще се съобразява с авторитета и! Време било да се появи “нещо като пазар на религиите”. “Индивидът сега има избор”, допълва Диана Иванова. Като че ли преди го е нямал. “Важно е да се разберат два аспекта на това развитие - продължава тя - процесът на религиозна плурализация означава, че различен брой религиозни институции се съревновават помежду си, както е в Америка по време на колонизацията. Тогава пазарният ефект на плурализма е очевиден.”
С цялото това шикалкавене трябва да се прокара една лъжа - че Православието не е толерантно към другите религии. Това обаче не е вярно. Достатъчно е да се направи справка за броя на регистрираните вероизповедания в православна България преди 9 септември 44 г., до 10 ноември 89-та и сега.
Какво “трябва” да постигне идеята за “плурализма”: “Всеки религиозен монопол ще бъде подкопан, модифициран и променен. Но дори една религиозна традиция да се споделя от мнозинството от населението, индивидите най-малкото имат право на избор дали да се присъединят или не към институциите, представляващи тази традиция.” Заплашително, нали!
Как трябва да изглежда православието на “плурализма”? Ето как: то “може да бъде не толкова емоционален консумативен избор.” Даже вече имало модел за това: “Може да се каже, че Америка е във водеща позиция по отношение на това развитие…”. У нас пък, при неразвитите икономически “трудност съпътства ангажирането на православието в изграждането на либерална демокрация и пазарна икономика.” Представяте ли си колко страдат горките. Мъчат се да ни демократизират и да ни направят икономиката пазарна, а ние се опъваме заради някакви си християнски ценности. Чуйте въздишките и състрадавайте на Питър Бъргър: “Всяка религиозна традиция има проблем с демокрацията и нейните закони, които, изглежда, че противоречат на божествените. Вземете проблема с абортите, еднополовите бракове, разводите и така нататък…” Какъв позор за нашето общество! Било против абортите и еднополовите бракове!
И, забежете, не става дума за вяра, а за “религиозна традиция”. Целта на изместването на вярата е очевидна: изкушените да ходят на конференции в западни страни с петзвездните хотели и студенокръвната любезност да започнат да повтарят в “изостаналите” православни отечества надменните глупости на бъдещите служители на антихриста. “Бедата ще дойде от начетените!”, казал в проповед св. Козма Етолийски и изглежда, че е имал предвид точно тези хора.
Трудно им е да работят с православните и това си е: “Православната идея за колективната солидарност,… прави трудно приемането на пазарната икономика, основана на съревнование и индивидуално предприемачество. Капитализмът, който защитава това, е приеман за израз на жестокост.”
Според проф. Бъргър от “Брюксел идва много силен, “почти военизиран секуларизъм”. Значи трябва да побързаме сами да създадем ликвидационни съвети, които да се заемат с Православието. Нали разкола не успя. Имало вече “установена европейска система на секуларизъм, която упражнява силно влияние върху политическите и законови действия на ЕС. Именно това развитие драматично е променило мястото на религиите в Южна Европа - Италия, Испания, Португалия, освен това - в Ирландия и напоследък също в Полша”(“но и в Гърция”, както казва Бъргър в интервю за Диана Иванова, поместено след нейната статия в “Капитал”).
Ето и прогнозата, която професорът дава за България и Румъния: “Но колкото повече обществото се приближава до Европа, толкова повече ще бъде подложено на влиянието на европейския секуларизъм. Съмнявам се, че православието може да възстанови единството си срещу този процес. Мога да допусна също, че европейската култура може сама да се промени в резултат на това. Ако това се случи, важен фактор ще бъде предизвикателството на исляма, който отказва да се подчини на правилата на плурализма.” “Всъщност ние не знаем как може да изглежда едно модерно православие. Вие (българите) можете да развиете този проект.“ Дава ни човекът направление, какво чакаме? Да запретваме ръкави!
Това, че проф. Бъргър добре разбира разликата между “духът на протестантизма” и Духът на истинската Църква, чиито Първосвещеник е Сам Иисус Христос личи от признанието му: “Протестанството доведе със себе си много декадентски и упадъчни форми, много песимизъм. Римо-католическата църква, от друга страна, винаги ще има проблем - какво да прави с папата?” Е, добре, но защо тогава се захващате с Православието, Бъргър? Да сме дошли ние в Америка да ви питаме защо не отменяте смъртното наказание? Щом протестанството, към което принадлежите, е декадентско, значи и оценката ви, повлияна от протестантските ви възгледи, също е декадетска. Или просто принадлежите към онова “богословие”, чиято цел е църквата без Христос?
Много по-учудващо е обаче съществуването на т. нар. “Институт за междурелигиозен диалог на Софийския Университет”, който е излъчил представител на тази конференция! Нали Софийският Университет “Св. Климент Охридски” има свой Богословски факултет? Що за задачи изпълнява този “институт”? Това може да се разбере от думите на Даниела Калканджиева - “българската представителка”: “…От една страна, казва тя, голяма част от българите продължават да вярват, че православието е една от големите причини за икономическото изоставане на страната. Друга част от българите вярват, че именно българската православна църква (без главно Б, както е изписано в “Капитал”) е спасила нацията по време на Османската империя, въпреки факта, че такава църква няма от края на ХІV век до 1870 г.” Според “нашата” представителка: “православните теолози не проявяват интерес към икономическите въпроси”.
Ами точно това е, Калканджиева, Духът на истинското Християнство - “Отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу.” (Матей 22:21).
Ум не го побира как може Софийският университет, чийто патрон е св. Климент Охридски, да легитимира възглед като този на една чуждестранна конференция: “…Във вековете на османското робство поради незнаене на гръцки език, българите остават незапознати с някои аспекти на православието.” За да разберем кои аспекти има предвид радетелката на “диалога” между религиите може би трябва да поразсъждаваме върху изумителното твърдение: “Православието като цяло остава безразлично към развитието на пазарната икономика и социалната диференциация в страната, с други думи - духът на православието има много слабо влияние върху етиката на българския капитализъм.”
От всичко цитирано можем да заключим, че “православието”, каквото го виждат Даниела Калканджиева и тези, които са и плащали стипендията в университета издържан от Сорос, където е направила доктората си, не е вероизповедание, а нещо, като театрално-етнографско сдружение, в което може да се прекарва свободното време, когато човек е отегчен от други атракции и иска малко да поправославничи преди вечеря.
“Аз съм лектор в Богословския факултет и виждам, че има надежда, защото новото поколение, което идва, е много по-близо до духа на православието и има грижа за ближния. Като че ли институционалното, официалното православие в България е твърде формално и се придържа към литургията, няма я тази социална ангажираност”, казва тя. Значи “нейното православие” трябва и да се освободи от литургията, от основното от тайнствата - Евхаристията, но какво ще остане от него тогава? Друг е въпросът, какво прави като “лектор” в Богословския факултет на СУ личност с такова убеждение.
Това, че такава среща се провежда във Виена ни подсказва, че ликвидаторите на Православието все още мъничко се срамуват от абсурдите, които иска да ни пробутат. Все още нямат куража да организират такова истъпление в източноевропейска страна. Това обаче е само временно. Много скоро ще искат да проповядват и в нашите православни храмове. Каквото и да правят обаче няма да успеят, стига да опазим вярата. Църквата Христова е построена върху камък и “портите адови няма да и надделеят!” (Мат. 16:18).

ПОСЛЕДНОТО УБЕЖИЩЕ…

“През 605 г. пр. Н. Е. Навуходоносор ІІ се отправя към силната крепост Кар хемъш на река Ефрат… след ожесточени сражения превзел крепостта… След този успех Навуходоносор ІІ завладял цяла Сирия. Затвърдил властта на прабългарите худони по сирийското крайбрежие… През 597 г. пр. Н. Е. НАВУХОДОНОСОР ІІ предприема наказателен поход срещу столицата на Иудея Йерусалим. След кратка обсада градът е превзет… Прабългарските царе – както НАБУ апла УЦУР‚ така и неговият син НАВУХОДОНОСОР ІІ – хвърлили немалко усилия‚ за да превърнат Вавилон в едно от чудесата на света…” .

Това са откъси от том І на трилогията на Кръстю Мутафчиев “Древна история на Балканския полуостров”‚ стр. 140 и 141. За разлика от книгите на “потомъка на Тангра” и злополучен кандидат за президент Йоло Денев‚ написани скоро след като излезе от затвора‚ и които малко хора четат‚ трите тома на Мутафчиев могат да се намерят едва ли не в библиотеката на всеки любител на българската история и новопробуден патриот.
Как се е добрал до такива смайващи исторически сведения авторът издаден от “Гуторанов и син” в необичайно висок за българска книга тираж? В книгите му с такава лекота се говори за историята на народите населявали древна Анатолия през четвъртото хилядолетие преди Раждането на Христа – хети‚ кари‚ както и на италийските етруски и дори на митичните атланти отпреди 11650 г. “пр. н. е.”‚ че непредубеденият читател очаква някъде в края на добре оформените издания да намери огромен списък от онези грижливо крити източници за нашата история‚ които най-после ще ни обяснят произхода на българите.
Наистина има нещо неправилно в официалния подход към българската история‚ такава каквато сме я учили в училище, и каквато я учат децата ни. През 1992 година се случи да се удивляваме на изложба в Националния исторически музей наречена “Съкровища на прабългари‚ хазари и славяни от гробницата на хан Кубрат”‚ които се пазят в петербургския Ермитаж. Оказа се‚ че тази гробница е била открита още през 1909 година‚ но веднага след това е била “закрита”. Това го преглътнахме някак‚ но защо нито един от експонатите в каталога на изложбата не носеше уточнението‚ че е дело на българи? Имаше експонати отнасяни към татари‚ китайци‚ тюрки‚ славяни и хазари‚ но не и към майсторството на българите! А сме учили‚ че когато дедите ни дошли с тежката си конница‚ тя е била единствената по рода си в Европа. Конете са били облечени в метални листове, съединени с непознатия в Ранното средновековие нит‚ а конниците са яздили със стреме‚ също непознато в Европа‚ което им е позволявало да стрелят в движение‚ при това доста точно.
Славяните по това време живеели в землянки и боядисвали дървените си щитове с отвара от червен лук.
Предвкусвайки радостта от досега с дълго критата истина отваряме на списъка с изворите‚ който се разполага на страница 323 от том І и прочитаме:

БИБЛИОГРАФИЯ
1. Авдеев‚ В.‚ “История на Древния Изток”‚ ДИ “НАУКА И ИЗКУСТВО”‚ 1950 г.‚
2. БИБЛИЯ‚ Вехтия и Новия завет‚ СВЕТИЯ СИНОД на БЪЛГАРСКАТА ЦЪРКВА‚ 1925 г.
3. Гигов‚ Никола: “Орфей срещу логофагите”‚ статия.
4. Димитров‚ Божидар: “Мелеоните в България”‚ “Каменните щитове на България”‚ статия
5. История на България‚ том 1‚ с. БАН‚ 1979 г.
6. Колектив: “Хронологична енциклопедия на света”‚ Том 1 и 2‚ “Елпис”‚ 1994 г.
7. Кун‚ Николай А.‚ Старогръцки легенди и митове”‚ С. “НАУКА И ИЗКУСТВО”.
8. Омир‚ “Илиада”‚ “Наука и изкуство”‚ 1976 г.
9. Омир‚ “Одисея”‚ “Народна култура”‚ 1971 г.
10. Предания и легенди‚ събрани от автора в България‚ Индия‚ Шри Ланка‚ хималайски и други страни; непубликувани.
11. Тукидит‚ “История на Пелопонеската война”‚ “Наука и изкуство”‚ С.‚ 1979 г.
12. Херодот‚ “История” – І част‚ С.‚ “Наука и изкуство”‚ 1986 г.
13. Херодот‚ “История” – ІІ част‚ С.‚ “Наука и изкуство”‚ 1990 г.
14. Цонев‚ Пламен‚ “Хомо космикус”‚ С.‚ “Народна младеж”‚ 1980 г.

И толкова!
Колко било просто! Всички източници‚ с изключение на поставения под № 6, са публикувани преди 10 ноември 1989 и то на чист български език! Изглежда‚ че не сме чели внимателно‚ когато сме попадали на произведенията на Омир‚ например‚ и затова сме пропуснали факта‚ че когато древните гърци са дошли на Балканите заварили тук едни българи. После само опреснявали знанията си като отскачали до български Египет‚ онзи с пирамидите‚ които са стоени от българи‚ разбира се. И ще си го вземем някой ден‚ ако има справедливост‚ както и Британските острови и други части на измъчената ни Родина!
Някакво недоумение все пак буди източник № 10 – преданията и легендите‚ които авторът е събирал у нас‚ но и в “Индия‚ Шри Ланка‚ хималайските и други страни”. За момент възниква съмнението‚ че нито един от посочените в списъка източници не е чуждоезичен и следователно авторът може би не знае чужди езици‚ което се подсилва от изявление на самия Мутафчиев от стр. 184 на том ІІІ – "… не принадлежа към гилдията на учените полиглоти и лингвисти‚…”. Приемем ли обаче‚ че “санскрит‚ арийският и дравидският” езици произхождат от нашия‚ то ние сме само на една крачка от мнението‚ че всички говорими и мъртви езици са диалекти на българския език и тогава мигом става ясно, как може да се събере убягналото на другите историци‚ обидчиво наречени “академични”‚ които цитират “платените лаици”‚ иначе казано – гръцки‚ византийски и римски хроникьори. Така се очертава противопоставянето на легендите от Индия и Хималаите‚ които К.М. твърди‚ че е събирал лично‚ от една страна, и “платените лаици”‚ като Прокопий Кесарийски‚ например‚ от друга.

Тъй като смиреният и недостоен автор на тези редове‚ също се е изкушавал в издателската дейност и отлично знае какви средства са необходими за отпечатването на такъв тип издания‚ той откровено се запита, до каква степен тези трудове са случайни и каква може да е причината те да се стоварят върху жадния за познаване на произхода си съвременен българин точно сега.
Размишлявайки и съпоставяйки разходките на Мутафчиев във времето на историографското му въображение с други подобни‚ но и доста по-аргументирани писания‚ стигнах до неочакван извод‚ който се осмелявам да предложа на читателите на “НЕДЕЛНИК”.

Заглавието на тези бележки е част от една мисъл изказана във времето около избухване на Втората световна война и в цялост звучи така: “Национализмът е последното убежище на негодника!”. Като се има предвид историческия контекст, ясно се разбира, кого визира това заключение: когато се правеха изводите от трагедията, отнела живота на повече от петдесет милиона души и оставила печата на нещастието върху поне още толкова‚ изведнъж се оказа‚ че олицетворителят на това зло – Хитлер‚ преди да поеме политическата кариера (а може би – точно заради това) е бил обикновен доносник на полицията. Във всички времена доносникът‚ който прави политическа кариера или обслужва изначално чужди и злонамерени интереси бива определян като негодник. Тук не бива да включваме тези заблудени чада‚ които мислят‚ че обслужват високи идеали‚ като конспираторствуват в полза на индивиди криещи нечистотата под маската на някакъв идеал. Заблудата обаче едва ли би могла да се поддържа дълго‚ тъй като душата‚ по природата си християнка‚ усеща потребността да спазва Божия закон‚ дори и никога да не е чувала за него. Душата знае‚ че убийството‚ лъжесвидетествуването против ближния‚ пожелаването на неговото притежание‚ е грях и рано или късно би трябвало да може да си извади поука и да направи избора – Светлината или мрака.
Без да се разпростираме в темата, само ще добавим‚ че под “национализъм” в негативното звучене на това определение‚ трябва да се разбира и онзи “интер”-национализъм‚ който в крайна сметка гонеше същите цели‚ създавайки над-националната нация на социализма от съветски тип. И в двата случая целта е една и съща – де-християнизация на обществото и подготвянето му за възшествието на антихриста‚ както преди това същото са сторили религиозните войни в Западна Европа. Няма да е смело да се каже‚ че именно религиозните войни‚ като исторически фон на Ренесанса‚ доведоха отново до поклонение на златния телец‚ само че сега то се нарича демокрация и пазарна икономика. По неслучайно стечение на обстоятелствата и стожерите на интер-национализма – Сталин и опонента му Троцки‚ се оказаха също бивши доносници на по-предишната власт.
В исторически план негодниците си свършиха работата. Сега изведнъж откриваме‚ че мнозинството от старото и средно поколение са израснали и възпитани в антихристиянски дух и ето‚ че“архитектите” на този мащабен исторически процес изведнъж заповядаха да се “премине”‚ както се казваше някога‚ “към демокрация”. С много шум и повече или по-малко умели специални ефекти‚ на света беше представена суперпродукция‚ за която Холивуд може само да мечтае. Комунизмът “се срути” под вещата манипулация на хората‚ които потискаха‚ мъчеха и направо избиваха в негово име.
Но тогава във внимателно обмисления хаос започнаха да проблясват истини‚ които душата-християнка търси по Божия промисъл. И ето‚ че дойде времето на последния ход‚ на прикриването в последното убежище на онези сили‚ които ще се разкрият в последните дни‚ според Писанието‚ като гонителите на Правдата.

Отваряме една друга поредна популярна книга на тема “тайните в българската история”‚ написана от живеещия в САЩ варненец Христо Маджаров. Съдържанието веднага ни става ясно щом погледнем заглавието: “Големият заговор срещу българите”. Имайки предвид впечатленията си от “съкровищата от гробницата на хан Кубрат” разгръщаме и четем до самозабрава.
Както пише в редакционната уводна бележка към книгата‚ Маджаров е завършил висше образование във Варна и е работил там като педагог преди “жизненият му път да се насочи към събуждане на Българския Духовен ген” и преди да започне да “изнася лекции и да пише книги за Новата епоха и Новото съзнание”. През 70-те години живял “на “Изгрева” – София в ашрама на Учителя Беинса Дуно‚ където преоткрил истината за богомилите и Боян Магът”. После‚ през 80-те‚ отишъл “в Гьотеанум (школата на Рудолф Щайнер в Швейцария) и се запознал с теорията му за черноморските мистерий”. През 90-те “обикалял духовно-културните центрове в Аризона и Калифорния‚ където медиуми и ясновидци виждат в аурата му картини на древните мистерии‚ свързани с траките и амазонките”. “Тогава мислейки‚ че е надраснал националната си принадлежност (!)‚ докато изнася лекции и пише брошури за Новата епоха‚ неочаквано и за самия него изпод перото му се появяват картини от древната история на българите.”
Повече от съвпадение‚ нали!
За всеки брат и сестра в Христа произходът на вдъхновението на Маджаров е ясен. За да не би да бъркаме‚ разтваряме внимателно по-нататък и четем:
“- Какви тайни крие свещената българска глаголица‚ която Кирил възстановява от вековната забрава?
- Каква е връзката на протобългарския със санскритския; на какъв език са писани Ведите?…
- Какви са връзките ни с маи‚ ацтеки‚ американски индианци?”
Много познато‚ ако вече сме чели Мутафчиев. И без да сме предубедени‚ но съвсем малко наблюдателни‚ можем да забележим‚ че Мутафчиев датира на места историческите събития “преди новата ера”‚ а не “преди Раждането на Христа”. Маджаров пък нарича свети Кирил просто “Кирил” и всичко това през 90-те‚ когато няма никакви забрани за споменаването на Името на Христа. Може ли “историци” от такъв “космически” порядък да не знаят‚ че началото на тази “нова ера” е именно Раждането на Спасителя?
Никой не е длъжен да е вярващ‚ разбира се‚ и можем да допуснем‚ че по стечение на обстоятелствата и двамата са атеисти и да продължим нататък.
Както при Мутафчиев и тук намираме имената на Шумер и Бактрия‚ като страни обитавани и основани от българи преди или след приемането на познатото народностно име. Научаваме‚ че Лао Дзъ е българин‚ което вече по някакъв начин очакваме, и изведнъж намираме доказателството‚ че древния санскритски език е онзи‚ на който е ”написан Чипровският камък‚ далеч преди индусите да го използват”‚ от което следва‚ че прадедите ни са били едновременно и в Далечния Изток и на Балканите‚ както и в Междуречието. Позоваването на този загадъчен надпис върху Чипровския камък обаче някак разсейва предубеждението. Нали човек просто може да си купи билет за автобуса до Чипровци и да види този камък със собствените си очи. Тази близост до източника ни успокоява и естествено отлагаме пътуването. После изведнъж се сещаме‚ че така навярно са постъпили и други. Не е ли по-просто да вдигнем телефона и да попитаме “Справки” в пощата в Чипровци и там ще ни кажат така ли е наистина. Или камъкът не се намира там? Дали не издребняваме? Нека минем нататък... А там научаваме‚ че Сидхарта Гаутама – първият Буда от рода на Шакиите‚ е … българин‚ разбира се. Както и основната част от населението на митичната Шамбала. От чувашкият академик Юхма‚ пък‚ Маджаров е разбрал‚ че “един от най-светлите духовни учители на човечеството – Заратустра – е един техен (на чувашите – Р.Р.) предтеча”. Не си ли спомняме‚ че чувашите бяха обявявани за най-близките сродници на прабългарите в съвременна Средна Азия…
И тук вече доближаваме до сърцевината на тази “истина”‚ която Христо Маджаров иска да ни пробута: “Евангелието мълчи за живота на Исус от 11 до 30-годишната му възраст. В езотеричните школи обаче се знае‚ че е бил при арийски посветени в Шамбала (подчертаването мое –Р.Р.). Болгари означава големи арийци. Есеите са посредници.”
При такава наглост се мълчи. Ние обаче можем да се помолим с думите на Спасителя: “Прости му‚ Господи‚ той не знае какво прави!” Пишещият тези редове обаче се съмнява‚ че Маджаров не знае какво прави. Вижте само следния цитат от стр. 28-ма:
““Ако се не родите (отново) от вода и дух” – казва Спасителят‚ - няма да влезете в Царството Божие.” Йоан Кръстител кръщаваше с вода.
Девет века по-късно в България Боян Магът кръщаваше със Светия Дух. Народът е подготвен за богомилството чрез азбуката на св.св. Кирил и Методий и просветната школа на Климент Охридски. Подготовката е планирана от кан Борис І. Основал образцова Езотерична школа‚ включваща няколко видими и невидими сфери‚ Боян повежда борба срещу “лукавия” за възстановяване на първичното християнство.”
Ето‚ че се оформя идеята на Христо Маджаров: Едната Свята‚ Вселенска и Апостолска Църква завещана ни от Господ Иисус Христос да се подмени с някаква друга “църква”‚ чиито основи да са в някакъв‚ уж‚ исконно български‚ езотеризъм. Така в съзнанието на атеизираното мнозинство интелигентни и четящи наши сънародници местата на Бог и неговия враг да се подменят и укрепват в съзнанието с енергията на патриотичното чувство и в крайна сметка колкото по-голям патриот е човек‚ толкова по-голям противник да е на Светата Троица.
Оттук нататък номера с “Чипровския камък” ще се повтаря многократно‚ само дето няма да срещнем неволното самоизобличение на Мутафчиев получило се при изреждането на “библиографията”.
“Византийските политици‚ стремящи се към хегемония‚ разработват сложна система от дипломатически похвати за въздействие върху околните страни.
Най-ефектен се оказва налагането на християнството. Новопокръстените нямат право да се молят за своите прадеди‚ “умрели като неверници”. Царската власт вече е второстепенна‚ тъй като царете са “чада” на църквата. Верското начало е по-важно от родовото и народностното. Така се секат корени на родовата памет‚ на древни култури.
… Така византийската църква деформира високонравствените християнски принципи и ги превръща в най-опасното оръжие на византийския империализъм.” (“Големият заговор…”‚ стр. 115)
Сигурен съм‚ че за повечето православни читатели клеветничеството в горния цитат на Мутафчиев е достатъчно изобличително‚ но как абсурдните твърдения в него ще въздействат на оглашените‚ на неукрепналите във вярата или на невярващите. Ако тези търсачи на историческата истина все още имат рефлекса придобит от времето на “развития социализъм”‚ те вероятно биха повярвали на автора и биха пропуснали факта‚ че княз Борис доброволно отива в Константинопол‚ за да приеме светото кръщение лично от император Михаил‚ чието име приема. Никаква “сложна система от дипломатически ходове”! Невнимателният читател може би ще пропусне да отбележи‚ че на страница 98-ма самият Мутафчиев оценява по съвсем друг начин покръстването:
“Така с един замах‚ владетелят (княз Борис – Р.Р.) разрешил много проблеми: византийската опасност‚ културната изолираност от християнска Европа‚ издигане силата на вярата пред бруталността на меча‚ заменяне на разточителното харемство с моногамия…”
Тази манипулативна двойнственост на оценките засяга и друга голяма личност в нашата история – тази на св. Патриарх Евтимий.
По време на обсадата на Търново през 1393 година патриарх Евтимий застанал‚ в отсъствието на цар Иван Шишман‚ “начело на гражданите за утеха и насърчение”. Еврейският “Синедрион от Бургас” връчил заповед на някой си Лазар Коен да направи всичко възможно да спре султан Баязид да се оттегли и организирал предателското предаване на града. Започнало избиване на християните.
“Възмутеният патриарх отишъл лично при Баязид и го заклел да престане в името на майка му. Поразеният султан издал заповед за прекратяване на безчинствата; помилване на смелия патриарх и изпращането му на заточение.”(стр. 223‚ “Големият заговор…”)
Тази оценка обаче се предшества от друга засягаща голямото дело на Светия Отец – новия превод на богослужебните книги от оригинала‚ който в най-голяма степен е спомогнал за съхранението на езика и вярата. Старите преводи били правени от хора незнаещи в тънкост гръцкия и староеврейски езици‚ поради което неясни места в самите богослужебни книги послужили на еретиците като доказателства за грешно разбиране на Светото Писание. Впрочем това признава и самият Мутафчиев коментирайки подвига на патриарх Евтимий‚ преди да започне да реди хулите срещу паметта му: “Така голяма част от българското културно и духовно наследство не само се спасило от приближаващата катастрофа‚ но и се разпространило и дало богат плод” (стр. 210). По долу на същата страница обаче патриархът е упрекнат в “подмяна“ на “истинския” български език с някакъв друг‚ който се говорел само в царския двор! Заедно с това отецът бил “приел за истинни политизираните гръцки духовни книги и се впуснал да им прави буквални преводи”! “Това изопачаване на авторския стил (чий не става ясно – Р.Р.) не било толкова страшно в сравнение с това‚ което последвало: по негова заповед била изгорена цялата библиотека на Търновската патриаршия и всички други книги‚ които по негово мнение се отклонявали от кирилометодиевата норма и от гръцките оригинали. В този унищожителен огън загинали не само “изопачените”‚ но и “всички стари книги”‚ сведетелстващи за нашето средновековие и за по-далечното минало… “
Какви може да са тези “стари книги”‚ в които става дума за по-далечното минало‚ въобще не става ясно, нито се привеждат някакви доказателства за съществуване на някакви книги от предхристиянската история на българите.
В целия този набор от обвинения няколко неща се набиват в очи. Първото е‚ че към читателя се изстрелват твърдения‚ които не се доказват‚ но съседстват с общоизвестни факти. Този приом е бил известен още в древността и е описан като непочтен: атинският мъдрец посочил на ученика си тялото на лежащ човек покрито с плащ и го попитал дали познава този човек. Тъй като нищо от лежащия не се виждало‚ ученикът отговорил отрицателно. “Значи не го познаваш!” – казал мъдрецът. “Това е брат ти! - и заключил – Ти не познаваш брат си!”
Този “доказателствен” приом беше особено популярен преди десети ноември 89-та година и чрез него се “преподаваха” мнения за културни‚ исторически и други съчинения‚ които никой от обучаемите студенти и ученици не виждаше в оригинал. Вероятно Маджаров мисли‚ че това и сега върши работа. Кой и как ще седне да проверява истината за смяната на старите богослужебни книги с нови. Имаме ли историческия пример на хитлеризма за горенето на книги‚ как да направим разлика между онова горене‚ което е унищожаване и това‚ което е актуализация на превода и премахване от богослужението на книги с доказано изкривено съдържание!
Прави впечатление и терминологията‚ която “историкът” употребява‚ когато говори за ранното средновековие – “византийски политици”‚ “византийски империализъм” – изрази‚ които повече подхождат на пропагандни съчинения‚ каквито май се оказват неговите. В чия полза пропагандира Маджаров? Можем да се опитаме да разберем това, след като установим против кого пропагандира.
Това според мен е еднозначно ясно още на същата страница 211 от “Заговорът…” : “Така отхвърлило фалшивия плащ на кротост и смирение‚ лъжехристиянството още веднъж открило грозния си образ на унищожител на велики културно-исторически наследства с мотивация “за чистота на вярата”. Изгарянето на архивите на нацията предшества унищожението ѝ.”
Чакайте малко‚ Маджаров‚ нали патриарх Евтимий‚ според вас‚ е ръководил отбраната на Търново? Защо тогава му приписвате съучастие в унищожението на нацията?
Наглостта‚ с която лекторът на “новата епоха” се нахвърля на историческата памет‚ уж в нейно име‚ е смайваща! Следващото изречение в тази тирада би накарало и Гьобелс да завиди на размаха‚ с който се изопачава: “На всички‚ които продължават да величаят Евтимий като родолюбив реформатор‚ И.Д. “Българска орда” заявява категорично‚ че горенето на книги никога не е довело до “чистота” и винаги е било сигурен белег за упадък и сектанство… На отговорния пост (!)‚ който е заемал‚ Евтимий е трябвало да проучи социалните причини за многобройните разклонения и креации на християнството. Тогава той не би паднал до примитивното твърдение‚ че ересите възниквали в резултат на лоши преводи на Светото Писание… Тази е една от причините за големите жестокости на религиозна основа от страна на турците като посичането на 110 търновски първенци под водачеството на Евтимий в патриаршеската църква – “Възнесение Господне”; а също и за унищожаването на българската църква от нашествениците. Ако Евтимий не бе повел тази война‚ не би имало религиозни екцесии.”
Противоречието‚ в което изпада Маджаров става разбираемо‚ след като си дадем сметка‚ че той не може да отрече историческата роля на реформата на патриарх Евтимий‚ която дала възможност да се съхрани християнството‚ тогава‚ когато съществуването на българите е било поставено под съмнение.
Но защо Маджаров толкова ненавижда Светия Отец? Защото ненавижда християнството! Светата Православна Църква измамникът нарича “църква на Лукавия”‚ а коя е според него “истинската църква”? Това е‚ представете си‚ богомилството‚ което със “светлината” си огряло света‚ стигнало до САЩ‚ където се укрепило и сега се връща‚ за да превърне България в световен център на някаква окултна “църква”.
За кого е предназначена такава плитка лъжа? За тези от нас‚ които все още бъркат вярата със суеверието‚ които още не знаят‚ че Църквата‚ която ни завеща Христос не може да има нищо общо с богопротивната ерес на богомилството! Но не можем да не си дадем сметка‚ че за половин век върху съзнанието ни е упражнявано въздействието на антихристовото твърдение‚ че богомилството е‚ уж някаква национална гордост. Не е ли то‚ което подкопава съпротивата на българите срещу нашественика? Защо Маджаров не знае‚ че в Босна‚ където богомилството е било официално признато‚ населението доброволно приема исляма смятайки‚ че това е истинската религия? Ето я къде е Босна‚ не е в страната на маите.
Защо все пак съвременният богомил изобличава участието на “венециански евреи” в падането на Второто царство? Вероятно той и тези‚ с които е в единомислие‚ си дават сметка‚ че рано или късно истината ще излезе наяве и инициаторите и предателите по времето на завземането на Константинопол от “кръстоносците” ще се окажат същите‚ които създават империята на Осман‚ който според официалната история се провъзгласил за султан‚ когато вече командвал хора събиращи се в 400 палатки! Тогава при него отишли “образовани хора‚ европейци‚ които му помогнали да изгради държавата си”‚ както пише в една популярна “История на Османската империя”‚ преведена от френски език и издадена у нас.
Питам се‚ как така отведнъж у Маджаров започнали “да се появяват картини от древната история на българите”‚ както пише в уводната бележка‚ тъкмо‚ когато “мислел‚ че е надраснал националната си принадлежност”? Да не би американските богомили‚ за които пише‚ да са се уплашили‚ че вярата на българина в Иисус Христос отново се пробужда и да са го помолили спешно да се включи в мътенето на главите? Струва ми се много вероятно. Особено като се има предвид от какви “духовно-културни” центрове произхожда пробуждането на националното му чувство – “новата епоха” или “ню ейдж” – духовните противници на Православието‚ които идват да подготвят почвата за “новата църква” на антихриста‚ която уж щяла да обедини всички останали църкви!
Ако някой се съмнява в антиправославната дейност на апологетите на ню ейджа нека погледне “Началния курс по философия” на Линда Смит и Уилям Риипър с подзаглавие – “Философия и религия – минало и настояще”‚ издаден през 96 година в сериозен тираж у нас. Мнозина жадни за знания читатели се нахвърлиха на тази книга‚ за да потърсят там премълчаваните и резюмирани преди десети ноември знания. Какво откриват обаче? Че сатаната не съществува‚ например‚ което можем да прочетем на страница 181: “Но как може с нашия здрав разум да си представим една зловеща фигура‚ съществуваща в духовния свят‚ която действа срещу човечеството и прави всичко възможно да го обезличи и зароби под властта си? Има ли още хора‚ които сериозно вярват в тези неща и защо?”
Реторичният въпрос е зададен така наивно‚ че неопитният читател автоматично се поставя в списъка на хората‚ които не могат‚ естествено да бъдат заподозряни в липса на здрав разум и следователно не вярват в съществуването на лукавия. А стигне ли се дотам‚ трябва още малко мързел‚ за да решим‚ че всъщност въобще не става дума за рогатия‚ а за един симпатичен състрадалец‚ който ще се окаже истинския бог и остава само да седнем да чакаме възшествието на антихриста‚ както е според Писанието.
Висш пилотаж в лицемерието и манипулативността! Школата на Маджаров.
“Настъпва Нова епоха‚ в сравнение‚ с която Ренесансът би изглеждал като мъртвородено дете”‚ заплашват авторите на “Краткия курс” цитирайки програмното съчинение на ню ейджа – “Заговорът на Водолея” от Мерилин Фъргюсън (1981г.)
Какво точно значи това? Може би отново ще се възтанови историческата среда за нови религиозни войни? Не сме ли свидетели на нещо такова‚ когато чуваме измислени предлози за нахлуване в суверенни страни управлявани от диктатори със странно поведение‚ които правят всичко възможно да предизвикат агресията.
За да сме сигурни‚ че не сме разбрали погрешно целите на авторите на “Началния курс по философия” е добре да отворим на страница 174‚ за да прочетем една глава‚ която не е обозначена в съдържанието‚ според мен‚ за да не шокира и отблъсне преди четящия да се е нагълтал с порядъчно количество отрова: “Свят без православие”!
Сигурен съм‚ че ако някой отнесе в прокуратирата тази книга и позовавайки се на конституцията на Република България‚ според която Православието е традиционна религия и ако успее да стигне до съд‚ авторите просто ще се извинят с неточност при превода. Пък и те не твърдят лично нищо такова. Само цитират някой си Питър Бъргър‚ например‚ а той е написал в книгата си “Еретическият императив”‚ че “ерес означава да се вземе самостоятелно решение‚ по въпроси на вярата‚ което е извън или срещу установената традиция на дадена Църква или общество”.
Авторите само цитират‚ а ние‚ ако искаме да не ни се смеят‚ и ако искаме да приличаме на американци‚ не истинските‚ а онези от филмите‚ които гледаме всяка вечер‚ трябва да кимнем одобрително на ню ейджа и няма защо да се питаме какво ги е патила България‚ че така са ни обсадили в сатанинските си планове.
Отговорът можем да намерим в една друга историческа книга‚ която често се споменава напоследък - забележителната “История на Първото Българско царство” на сър Стивън Рънсиман‚ писана и публикувана в Обединеното кралство през 1930 година: “…Голямата заслуга на България към Европа била готовността ѝ да приеме и развие наследството на (св. св.) Кирил и Методий‚ така лекомислено отхвърлено от моравците. Началото на това дело било поставено в Константинопол…‚ но то било доведено докрай от българина Борис‚ който така превърнал целия Балкански полуостров и всички руси в свои длъжници. На неговия пример тези страни дължат своята вяра и своите църковни организации‚ съответстващи на интересите им‚ които подкрепяли техния дух през мрачните времена под ярема на свирепи неверници.”
Така че нека кажем открито: българският патриотизъм означава Православие‚ както и уважение към Православието от страна на тези наши достойни сънародници‚ които изповядват други вероизповедания.
България е надживяла стократно по-коварни изкушения и пак е оцеляла и може би заради това българщината е така омразна на слугите на опашатия. Свидетели сме как някакви трудни за идентифициране сили упорито работят за очернянето на Родината ни пред останалия свят. Правят я с всички инструменти на икономическата и ментална манипулация място трудно за живот и име‚ от което младите да се срамуват.
С какво сме го заслужили? Със силната вяра на дедите ни и с мъченичеството им‚ което ни е измолило Божията воля да съществуваме като българи за прослава на Неговото име!
Написаното по-горе не е за осъждане‚ а за изобличение на противниците на нашата вяра и нашето Спасение. Ние нямаме право да ги съдим‚ но те със сигурност ще бъдат съдени за престъпления си‚ ако не приемат покаянието.
Бог е милостив и във властта Му е да ги благослови с вяра‚ поради което нека се помолим за Неговия благослов‚ братя и сестри во Христа!
Да се помолим за бъдещето на децата ни и на техните деца‚ за силна вяра‚ която никое изкушение да не разколебава!
Амин.