КАКВО ОТЛИЧАВА ПРАВОСЛАВНИТЕ БЪЛГАРИ?

Поколебах се, преди да напиша заглавието, дали да не стане дума за „българското православие”, но се отказах. Православието е едно за всички хора в миналата, настоящата и бъдещата история. Неговата национализация е белег за болно общество, независимо дали заболяването е резултат от гнилостен процес в недрата му или е зараза, донесена отвън.

Все пак, има нещо много различно между начина, по който се живее православната вяра, да кажем, в Русия, Румъния, Сърбия, Гърция и България.

Преди няколко години един учещ в гръцки университет (не знаещ български) молдавски гагаузин с български паспорт доведе за пореден път в Зографския манастир група руски говорещи поклонници. За негово неудоволствие за пореден път попадна на мене, но този път беше решил да не ми позволява да предложа на поклонниците знанията си по история на Църквата, които радикално се различаваха от неговите.

Студентът, който за да се издържа заработваше, като води групи на Света Гора, ме изпревари, като мимоходом ме представи като видима принадлежност на атмосферата на манастира, който е населен с българи, според него, някъде в края на XIX век, когато „е създадена българската църква”. Момъкът не съобразяваше, от мързел ли, от липса на житейски опит ли, че ако едва оттогава манастирът е български, то преди това ще да е бил гръцки, а стане ли веднъж гръцки и е на гръцка територия, той ще си остане гръцки, докато се намира на картата на гръцката държава.

При определени обстоятелства моят глас може да се окаже много силен, а освен това тук аз бях монахът, а той пришелецът, затова си позволих да го прекъсна с думите: „Грешиш, приятел! Българската Православна Църква е основана през IX век, а е патриаршия от 927 г.!” Моят сънародник по паспорт се ядоса и реши да ми натрие носа, като ми покаже на екрана на телефона си „истината”. Много сръчно се докопа до статия в Уикипедия и вече се готвеше да ми навре в лицето неоспоримостта на всичкологията, но вместо това се зачете, главата му видимо клюмна с няколко сантиметра, прошепна доверително: „Да, така се оказва…”, после обиграно прибра телефона в джоба си и поведе групата някъде по-далече. Младежът се подвеждаше от обстоятелството, че БПЦ е едва 9-та в Диптиха (списъка) на каноничните Православни Църкви след Руската, Сръбската и Румънската патриаршии, макар тези Църкви да са създадени и са добили ранг на патриаршии много след 927 г., когато Българската с това признание се нарежда след древните Църкви на Рим, Константинопол, Александрия и Йерусалим.

Ако беше имал желание и търпение, той можеше да намери в същата тази Уикипедия, неоспоримостта на сведението, че „според запазено Ръководство на канцеларията на Константинополската патриаршия от 1383 г. първа патриаршия е Константинополската, следвана от Александрийската, Антиохийската и Йерусалимската. След това пише – Търново. Според томоса на Вселенския патриарх Герман II и останалите патриарси от църковния събор в Лампсак, въздигането в патриаршия е „вечно и неотменимо”.”

Защо и как се е стигнало дотук, не е предмета на размисъла, който предлагам.

Вероятно описаният случай беше началото на ненапускащото ме желание, колчем видя руско говорещи поклонници, (които между другото смятам за близки по манталитет, история, социални навици и дълбочина на вкоренените заблуди), да им разказвам, каквото знам, за нашата, за тяхната и за историята на манастира, така, както в повечето случаи не са я чували. За всичко си има първи път, нали така!

В зависимост от реакцията обикновено свеждам изложението до изречението „Помислете: защо именно Българската Църква провали събора в Крит, Истамбулската конвенция и не затвори храмовете по Великден по време на ковид-пандемията!” Това заявление винаги впечатлява с достоверността си и способността да отключва изобилие от въпроси.

На Света Гора идват преимуществено поклонници и (засега) по-рядко туристи. Повечето от тях са склонни да изслушат и разширения вариант, а той преминава през покръстването на Киев от духовници на българската Охридска патриаршия. Покръстването на Киев е основание за създаване там на митрополия на БЪЛГАРСКАТА ЦЪРКВА. Епархията, ръководена от тази Митрополия, но покриваща както околните села във властта на местния княз, така и значителна територия от няколко стотин километра, в която благоденстват или дерибействат други такива князе. Точно по тази причина и по никоя друга митрополията се нарича „Митрополия на Киев и цяла Рус” а не „Митрополия на Киевска Рус”, тоест  на измислената в историческите катедри на руските университети едва в средата на XIX в. държава. Пак по тази причина днешният руски патриарх не се титулува официално „руски патриарх”, а „патриарх Московски и на цяла Рус”, защото Киевската катедра се премества в Москва с целия си титул.

Цялата Рус, която се споменава в титула, обхваща градове и села с население  принадлежало някога на Стара велика България, и следователно от българи и други етнически съставки на легендарната държава, предимно автентични или потатарчени угро-фини и разбойничестващи скандинавци. Така че, ако обичаме истината, колкото и неправдоподобно да звучи, и за всеки случай сме сигурни, че носим на бой, можем с чиста съвест да заявим, че Русия е всъщност България! Това заявление променя със скоростта на светлината числото на приятелите и добрите познати, нищо, че то всъщност доказва нашето генетично и духовно родство с руснаците. Проблемът е, че в днешната Московия властта много държи на догмата за своето съществуване направо от Адам и Ева, и следователно някакъв промеждутък между Книга първа на Свещеното Писание и „руския свят”, който промеждутък да се посочва като част от историята на българите, е не само излишен за цялата палитра действащи и резервни руски идеологии, но и вреден за здравето, дори опасен.

Заслужавам ли да бъда наречен русофоб? Не мисля! Защото не руските светители и мъчениците, зверски избиваните, изгаряните живи, заравяните живи, давените, разстрелваните, гонените и унижаваните поради вярата си в Него предстоящи пред Лицето на Бога руски светии крият сатанинска жажда за власт, а създателите на дузината идеологии, общото в които е първенството на матрьошката на измислената рускост. Като пиша „измислената рускост” имам предвид, че истинската рускост е дух на благост и саможертва. Тя е калена в гонения, минава през гулаци, студ, глад и изтезания и не губи благостта си, и в края на краищата, тя е живата връзка с България.

Който има сърце, ще разбере дали съм прав. Спомнете си поне това, как след революцията от 1917 г. у нас емигрират руски учени, артисти, богослови, включват се благодатно във всички нива на обществения живот, но с идването на Червената армия на 9 септември 1944 г. се оказват неправилните руснаци и поемат към своята Голгота. Който рече, че не знае това, е или жертва на насилническата пропаганда или е пряк участник в нея!

Историята на недотам известните българо-руски отношения не се изчерпва обаче само с трагичните съдби на „неправилните руснаци”.

През 1990 г. пътищата ни за кратко се пресякоха с една известна тогава на Запад от списъците на Амнести интернешънъл личност, Янко Янков. Янко се заяви като радикален демократ в първите години на създаването на СДС, влезе в Социалдемократическата партия на Петър Дертлиев, реши, че биографията му дава основание за нещо повече от втора цигулка във вече създадената партия, излезе от нея и създаде своя – Социалдемократи (немарксисти). Твърдеше, че Румяна Узунова го подвела при излизането му от затвора, да се присъедини към Дертлиев и с това прецакала политическата му кариера. Че не е прав личи от резултата от първите демократични избори. Янко и няколкото негови немарксисти и излязоха от СДС, но се оказа, че хората не ги разпознават и почти никой не гласува за тях. Това го прилепи към ДПС на Доган, с когото се познавали от затвора, и с гласовете на турците известно време се задържа в политиката.

Междувременно имах глупостта да го заведа в тогавашната Западна Германия, за да се запознае със старата емиграция. От няколко дена бяхме там с Антонио Петрунов (монах Антоний, Царство му Небесно!) и отидохме да го вземем от летището. Там ни чакаше първата изненада. После имаше и втора и трета. Янко, който в седмиците около изборите вече беше започнал да се облича с костюми от кашІ и палто от кашмир, а в ръка носеше модното по това време дипломатическо куфарче, слезе от самолета облечен в стар костюм отпреди абитуриентския му бал, в ръка със стара пазарска чанта. Това ми направи впечатление, защото беше дрескодът на новите политици-демократи. Пред камерите на телевизиите те се показваха с износени демодирани сака, към които някак успешно се прилепваха „дисидентските” бради.

Спомням си в тази връзка колко ме изненада с вида си един от най-оборотните в телевизионните репортажи и дебати нов демократ, винаги облечен чисто и бедно, както подобава на честен човек, борец за граждански права. Репресията срещу него се изразявала в изключване от партията през юни 1989 г., тоест в навечерието на промените. За разлика от него и подобните му реалният борец за граждански права Илия Минев беше арестуван. Едуард Генов и отец Благой Топузлиев пък бяха екстрадирани. За тях нямаше място в миманса на демокрацията.

Засякохме се с оборотния демократ около университета, докато отиваше на прием в резиденцията на американския посланик. Беше в компанията на един друг колега по демокрация, който при следващите избори се оказа в листата на бившите комунисти, но преди това много се постара да създаде максимум неприятности на нашата първа независима информационна агенция АПИА.

Та поканеният от посланика етикет на борбата за права този път беше облечен като чужденец от соц. филмите за гнилия Запад. Причината за тази квалификация е, че нищо от това на гърба му, обувките с висок ток, шлифера, костюма, вратовръзката, ризата с копченца на яката (доколкото си спомням копринена, но може да се лъжа) не можеше да се види в български магазини. Поведението му показваше ясно съзнание за превъзходството на участник в исторически процеси, за които околните си нямат представа.

Изключително глупаво от негова страна.

Американците ли нямаше да видят биещата на очи разлика?

Или може би и двете страни в глобалния конфликт знаеха, че всичко е театър. Тогава обаче това още не ми беше дошло наум, вероятно защото още не бях прочел „Новите задочни репортажи” на Георги Марков, където той с болка констатира, че престъпленията на властта, наречена „комунистически режим” се извършват с подкрепата на Запада. Вече бях прочел първия вариант на спомените на също така избягалия на Запад, но през 1927 г. секретар на Сталин и автор на Устава на КПСС Борис Бажанов. В края на дългия си живот Бажанов добави много нови подробности, обяснявайки това с опасенията си, че в първия вариант би могъл да навреди на някои от честните хора, които е срещал в Съветска Русия, ако би разказал за тях, докато са живи. Със същото мъчително чувство Бажанов споделя, че не е могъл да си обясни упоритото отхвърляне в средата на западните демократи, иначе шумно воюващи за правата на източно европейците, на неговите аргументирани с документи изобличения.

На летището в Мюнхен и следващите дни Янко Янков изобразяваше същия природен дисидент, като се започне с напълно безповодния разказ в колата по пътя от летището до мястото на нашето пребиваване за това, колко е беден, как брат му е болен, у дома нямат какво да ядат.

Нямаше как да не остана с впечатлението, че Янко има нещо общо със сценарния образ на демократа-седесар от първите месеци след падането на Живков.

Следващата вълна от разочарования се състоеше в склонността му да клевети хора, с които очевидно е в добри отношения с цел да извлече минимално предимство. Той обаче не се ориентираше в света на тази друга действителност и поведението му го отдалечи от бъдещето, както си го представяше и желаеше.

По-интересното е, че в един от десетките ни разговори Янко спомена, че по негови сведения, предадени му от служителка в паспортния отдел на Вътрешното министерство, през януари 1990 г., отделът е издал над 100 000 български паспорта на съветски граждани.

Прибрах някъде дълбоко в паметта си казаното. Нямаше как да проверя такава информация, без да привлека вниманието на неразградените служби на старата власт, която просто се преобличаше под снизходителните потупвания на западни политически перукер-гримьори. Заровеното в паметта обаче имаше свойството да привлича трудно забележими подробности в разговори, поведение или каквото и да било друго, на което не бих обърнал внимание преди разговора с Янко.

През зимата на 1990-1991 г. на един форум на т.нар. Съюз на журналистите „Подкрепа” към мен се приближиха двама души, мъж и жена на около 30 години, които на перфектен български споделиха, че били впечатлени от моето изказване. Не се познавахме отпреди, което беше странно на това събиране. Те били от някакъв подобен съюз в Москва, което се потвърждаваше от неестествената бледност, тъй като на север по това време вече месеци няма слънце.

През пролетта жената вече работеше като редактор на вестник, издаван от Янко Янков. Попитах го, знае ли, че тя идва от Москва, на което той отговори, че това няма значение. По същия начин ми отговори, като му казах, че кооперацията, в която обитава жилище, е ведомствена на ДС.

Мъжът от бледата двойка пък видях в един от водещите по това време ежедневници. Вече не беше блед.

След време двама мои състуденти ме запознаха със свой колега, който бил „православен руснак”, но от България. „Аз съм от Силистра – каза той със силен акцент. – Там има казашка махала.”

Вярно е, че има, си помислих, но там никой не говори с акцент.

След време се запознах с една млада жена, която също била от Източната българска езикова област, където по традиция говорът е по-мек. За нея никой не би си помислил, че не е българка. Така се случи, че веднъж се срещнахме с нея, докато разговарях с друга моя позната, за която знаех, че е от същия град и която се оказа родена в същата година. Оказа се дори, че са учили в едно и също училище. И двете са измежду православните, с които понякога се засичахме на служби, по празници и на поклонение по манастири. Но тогава, по време на този първи техен разговор, вместо да се познаят, да се заразпитват за учители, за съученици, те просто се отдалечиха в различни посоки. И двете.

Година или две преди този случай, седяхме с едната от тях и наши общи приятели на почерпка след празник. С нас беше още една жена „от казашката махала” на Силистра, Бог да я прости! Няколко години по-късно се разболя тежко и почина. В нея обаче си имаше нещо казашко, защото се почерпи невнимателно, какъвто битов навик е разпространен на североизток. При това се черпеше не с традиционната малка ракия, а с водка и водката я хвана. Това не се отрази на поведението, а на добрия български език. Руски говорещите имат сериозен проблем, когато изучават български. В руския има едно минало време, в българския, струва ми се, седем. Тъй като късният следобед преминаваше във вечер, на сестрата в Христа българският език започна съвсем да пренебрегва граматичните правила. В резултат си позволих забележка, как точно се изговаря току-що казаното от нея на правилен български, след което съобразих да си тръгна. За продължението на вечерта ми разказаха останалите на масата приятели. Момата, изглежда стресната от моята забележка, започнала да говори колко много мрази руснаците.

Никой от присъстващите не се присъединил към това откровение. Братята, както и аз между впрочем, сме израснали едновременно с Бийтълз и с песните на Висоцки и Окуджава. Дали сме били жертви на пропагандата? Не мисля. Двамата поети с китара бяха белите лястовици на една действителност, в която нюансите бяха в сиво, а догмата на Комунистическия манифест и решенията на конгресите на компартиите, от които наследниците на инквизиращите в тяхно име садисти се отказаха с ловкостта на фокусник, бяха неименно черно-бели.

Янко Янков няма как да потвърди това, което ми каза преди тридесет и шест години за паспортите, дадени на съветски граждани. През 2023 г. падна от десетия етаж. Доколкото ми е известно заключението на разследващите е, че става дума за самоубийство. Някак си ми е трудно да го повярвам, затова ще кажа: Бог да го прости! За Бога всичко е възможно.

Има ли смисъл да се говори, как с началото на промените у нас са заселени (или внедрени?) повече от сто хиляди души с различно самосъзнание и какво означава това? Има ли някаква връзка с появата на организации и политически партии с проруска ориентация? Или най-интересно всъщност е, че тридесет години след това преселение в цял свят започва невиждано друго такова преселение, напомнящо с мащаба си онова отпреди хилядолетие и половина?

Да помислим какво можем да установим със сигурност на основата на всичко казано дотук: Промените в България и другите страни от бившия социалистически лагер очевидно са проектирани. Те са предизвестени за допуснатите до съответното ниво на секретност и на Изток и на Запад. Последната книга от Писанието, Откровението на св. Йоан Богослов, ни предрича създаването на една държава на цялото земно кълбо. Такъв мащабен проект е осъществим само ако и двете страни играят в комбина, за да изгорят играещите за себе си далеч по-немощни играчи – борците за граждански права, идеалистите, ентусиастите.

На България, както вече установяваме, е отредено да бъде територия (както и всички останали държави), но преди много други и все пак след изкуствено създадените.

Можете да си представите удължените физиономии на руски говорещите братя (и на не малко българи), когато започна да разсъждавам на глас за всичко това, да сравнявам предреченото от св. Йоан Богослов с действителността, пропускайки естествено лица и събития.

То противоречи на всичко, което знаят и мислят по въпроса. На мен пък ми печели обвинения в русофобия, които в паметта си складирам точно до обвиненията в русофилия – еднакво безпочвени и неинтелигентни, независимо от кого са произнесени. Просто вече сме отучени да мислим извън нужното за професионалните ни задължения, и схващаме света с помощта на черно-белите картинки на идеологическите схеми.

В повечето случаи посочвам автори в потвърждение на думите си за мястото на България и Русия в схемата на създаването на държавата на антихриста. Русия е превзета отвътре по време на революцията от 1917 г. и всичко, което ѝ се случва е предназначено за разправа с нейното жилаво Православие, което е трябвало да бъде подменено.

Само дето, ако правилно се извършва богослужението, Бог е в Даровете!

Има един такъв светец-мъченик, свети Порфирий комедиант. Заедно с трупата комедианти, с която си изкарвал хляба по време на диоклетиановите гонения, представяли пародия на християнско кръщение. В това историческо време това изглежда било доходно начинание. За по-голям реализъм трупата се сдобила с автентичния текст на ритуала на светото Кръщение и решили да го изиграят в пълнота. На Порфирий се паднало да играе този, когото кръщават. След като го потопили във водата на Кръщението и комедиантът-свещеник произнесъл тайно извършителната молитва с целия реализъм на актьорското си майсторство, Порфирий видял ангелите и усетил благодатта на обновлението. Излязъл от водата преобразен и веднага започнал да свидетелства за чудесата, на които е бил свидетел. Зрителите приели проповедта му за игра, смели се и аплодирали това, което приемали за талант на превъплъщението. Когато обаче започнал да се самоизобличава като богохулник, дръзнал да се преструва на вярващ-оглашен, който е пожелал да се кръсти, присъстващите разбрали какво се е случило и… го убили. Св. Порфирий се сподобил с венеца на мъченичеството.  

Мисля, че това се е случвало и се случва постоянно с тези руски духовници, които са инфилтрирани от руските служби по времето на СССР и след това, както и с тези, които са вербувани след ръкоположението или монашеското пострижение. Изглежда, че Бог допуска да е достатъчно да се извършва чинопоследованието правилно, за да се объркат плановете на лукавия.

Нещо подобно разказва бившия протодякон, бивш професор в Московската духовна академия и бивш патриаршески референт Андрей Кураев (сега клирик на Цариградската патриаршия). Като студент във висша партийна школа в Москва по специалността „атеизъм”, той, както сам разказва, решил да се натегне от чист кариеризъм, какъвто демонстрираше не веднъж и дваж в недрата на Московската Църква, и отишъл в един действащ храм в Подмосковието да се кръсти. Така щял да събере убедителен материал да разобличи нищетата на тайнството. Кръстил се и в електричката по пътя обратно изведнъж разбрал, че е християнин!

 

Нормално е вече да се чудите, къде е връзката между заглавието и това, което разказвам. Малко търпение!

Това, че Русия произлиза от България, не е повод за национална гордост. Просто Бог така е промислил, след като българите отеснили Източната Римска империя и се оказали толкова жилави, че тази могъща тогава държава не била способна да ги изрине от Южните Балкани. Поради гордостта от военните победи и прекомерната вяра в собствените си сили нашите предци по Божие допущение паднали под османска власт. Преди това обаче те се покръстили и осъзнали истините на православната вяра достатъчно достъпно, че да могат да я предадат на събратята си на север и североизток. Разпространението на вярата имало характер на българизация и това не е моя идея. Достатъчно е да се прочете написаното от колосалните руски учени, между които създателя на руската филологическа наука проф. Осип Бодянский, проф. Антон Владимирович Карташов (автор на 12 тома История на Руската Църква) и академик Евгений Евсигнеевич Голубинский. И тримата не само твърдят, но и доказват необоримо, че руският пряко произлиза от българския, че кръщението на Киев е от българите, и че Киевската катедра след Кръщението е катедра на Българската Църква между 988 г. и 1037, когато идват първите „гърци”, тоест византийски духовници, което е възможно, защото България пада под византийска власт през 1018 г. Ако бяха покръстени от "гърците", на което много държат, за да излезе, че са новите византийци, североизточните ни събратя сега щяха да говорят не диалект на българския, а на гръцкия език. Има ли човек, който да не го вярва?

И какво от това? Не опираме ли пак до национална гордост? Това не е ли резултат от комплекса на малките нации?

БПЦ би трябвало да е най-слабата от Поместните Църкви. Свещениците, според това, дали са само действащите или заедно с пенсионерите, които продължават да служат, са между 800 и 1500 души. Монасите и монахините са около 250 за цялата страна. Това ни прави православната страна с най-малко свещеници, монаси и монахини.

На какво отгоре точно нашата Църква, преживяла при това тежък разкол, е успяла да препъне Истамбулската конвенция, прокарваща, както се твърди, и друг пол, освен мъж и жена, да провали прецизно организирания Събор в Крит от 2016 г., намерен да постави Православието под шапката на Ватикана, и най-накрая да остави отворени храмовете на Пасха, когато те са затворени почти навсякъде в православния свят, но най-вече в Русия и Гърция, там където православната вяра се употребява като национална идеология!

Ето и моето обяснение: В хилядолетната война на сатаната срещу Бога, започнала във вечността, личностите и народите добиват заслуги, ако подпомагат други личности и народи по пътя на спасението към Небесното царство. В това отношение ние българите и нашата държава с неизменното име България имаме заслугата за покръстването на народите, наричащи се славянски, между тях и Русия. Вбесеният сатана внушил на слабите духом в неукрепналата във вярата новосъздаваща се с наша помощ руска държава егоизъм и властолюбие, което превърнало православното царство, основано през 1547 и утвърдено на Всеправославен събор през 1561 г. в империя, чиито владетели се обявили по внушението на лукавия за глава на цялото Православие. Животът им често бил далеч от благочестието, а внушената от лукавия гордост ги карала да унищожават следите от участието на българите в родната им история. Това особено се засилило, когато решили да създадат на мястото на османските владения Нова Византия под руски контрол. Цариградската Църква била естествен съюзник в този план, поради което трябвало да се закрият и присвоят под омофора на цариградския първойерарх балканските славянски Църкви, Печката сръбска и Охридската българска архиепископия. За да се закрие Българската Църква драгоманите от Фенер не се посвенили да си послужат с измама.

Нашите първенци се заели да възстановят нашата Църква като Екзархия, за което на Всеправославния събор от 1872 г. елинофонните (служещите на гръцки език) Църкви с изключение на Йерусалимската, ни поставили в схизма, тоест в канонична изолация.

Всемилостивият Бог направил така, че тази изолация е съхранила българското Православие в чистота, когато в държавите на нашите братя руси и гърци то било натоварено с националистични задачи.

През 1874 г., две години преди избухването на трагично завършилото Априлско въстание, известният руски дипломат и философ Константин Леонтиев ни причислява към враговете на Русия, защото сме „разбили единството на Православието”, а то трябвало да служи на руските имперски интереси. Леонтиев пророкува, че българите ще проявим „неблагодарност”, защото няма да се грижим за „руските имперски интереси”.

Чистотата на нашето Православие показва превъзходството на смирението пред гордостта!

Именно затова Българската Църква провали събора в Крит, Истамбулската конвенция и не затвори храмовете по Великден по време на ковид-пандемията!

Схизматичната БПЦ получава прословутия томос за признание едва през 1945 г. Затова ни смятат за 9-ти в Диптиха, но дали е такава Божията воля?

Има ли други въпроси?

 

Бог да пази България! Амин.