СРЕЩАТ ЛИ СЕ ЦЪРКВАТА И ЖУРНАЛИСТИКАТА?

На пръв поглед този въпрос е безсмислен, защото всички знаем къде се осъществява срещата на журналистиката с Църквата – на страниците на печатните издания и в телевизионните предавания. Но тази среща е привидна. Всъщност срещата не се състои вече повече от сто и петдесет години, ако приемем, че рождената дата на журналистиката съвпада с началото на парижките „журнали” в средата на 19-ти век. Защо? Защото почти няма журналист дръзнал да пише за този богочовешки огранизъм с двехилядогодишна история, който да се е постарал да установи по беспорен начин истинността на това, което пише, докато Църквата и преди две хиляди години и сега утвърждава едно и също: Възкресението на Христос Разпнатия.
За това си помислих, когато прочетох статията на Димитър Пеев в брой 28 на в. Капитал от 11 юли, т.г. Тази статия е ясно свидетелство за представянето на една теза (тази на автора) за истина, при това поднесена като неоспорима истина, която дори се подкрепя (според автора) от „духовници”: „според духовници”, „казват духовници”, „духовници твърдят”... На такава ясна доказателственост няма какво да се възрази. Щом духовници казват това, което твърди автора, няма как да не е вярно... Само, че има доста неверни твърдения в статията на Димитър Пеев, а от това следва, че не „духовници твърдят” това, което той утвърждава, а един набор от клюки, примесен с очевидни за всички факти и събития, трябва да се представи за истина. От този извод пък има едно естествено следствие: авторът има определено негативно отношение към пловдивския митрополит Николай, което си е поставил за цел да наложи като вярна и обективна оценка за личността и служението на владиката.
Ето един неверен факт от статията на Пеев: „По време на църковно-народния събор в Рилския манастир (митрополит Николай) изненадващо предложи църквата да се върне към стария календар, което не беше прието. Мотивите за това предложение така и не станаха ясни, но за сметка на това духовници коментираха тогава, че, ако подобно нещо се приеме, това ще бъде предпоставка за възникването на нов разкол в православната църква.”
Ами това, г-н Пеев не е вярно! Такова предложение наистина имаше по време на първата сесия на събора, но то беше направено от делегатката от Софийска епархия г-жа Катя Тодорова. Владика Николай се изказа в подкрепа на това предложение, в този смисъл се изказаха и други митрополити и епископи. Само че на вас ви е необходим някакъв повод, за да закрепите тезата си, че владиката предпоставя нов разкол – така били коментирали духовници.
Тъй като очевидно не сте наясно с въпроса с новия и стария календар в Църквата, нека ви поясня, че т.нар. „старостилен разкол” в Църквата е факт повече от 15 години. У нас официално съществува и „Българска старостилна православна църква” със своите общини и манастири в страната. В същото време в самата Българска Православна Църква има църковни общини, които служат по стария календар с благословението на Светейшия патриарх Максим!
Нека се спрем на други не толкова гръмотевични твърдения, които никой читател на вестник „Капитал” няма да си направи труда да проверява: За возилото (на владиката - последен модел сребристо BMW седма серия) се твърди, че му е подарък от видния пловдивски бизнесмен Георги Гергов, пишете в статията. Защо не сте проверили дали това возило не е дарено на Митрополията, а оставяте впечатление, че е личен подарък? Защото не знаете, че монахът няма имущество. При пострижението си той дава обет за безбрачие и нестежание тоест за непритежаване на нищо свое. Това, с което разполага, принадлежи на Църквата. Опонентите на владиката, които така усърдно идват и „ви казват” това и онова, не биха го оставили на мира, ако намерят документ, който да доказва, че някой е подарил автомобил на дядо Николай...
И защо според вас митрополитът да е длъжен да обхожда епархията с „ладата” на предшественика си, о Бозе почившия митрополит Арсений? Да не би да са ви казали, че това също е канон?
А най-накрая, как трябва да се тълкува твърдението, че макар през 1990 г. да е подстриган в монашество, той всъщност никога не е бил монах. Чакайте сега, нали сам пишете, че пострижението му е било през 1990 г.! Как така от тогава досега никога не е бил монах? Не е изпълнил обета си? Не е спазвал предписанията за монашески живот или направо е хвърлил расото? Нито едно от това. На какво условие тогава не отговаря митрополитът, което да обезсили монашеското пострижение?
Няма смисъл да изброявам всички останали полуистини или сръчно забъркани смеси от много истина и мъничко лъжа, чрез които се стига до манипулативния извод: "Политиците вероятно виждат в негово лице бъдещия патриарх на БПЦ", казват духовници. Но и цитират предупреждението на св. ап. Павел, отправено към св. ап. Тимотей: "Ръце на никого не възлагай прибързано."
Да оставим и това, че цитатът на св. ап. Павел се отнася до ръкоположение и хиротония, а м-т Николай е преминал и през двете, та безсмислието на съвета, който са ви дали вашите невидими духовни съветници е повече от очевидно. Да оставим и че по действащия сега Устав на БПЦ и според гласуваната на първата сесия на Църковно-народния събор поправка, кандидатът за партриарх трябва да има 50 години...
По-важно е, че това не е журналистика и мястото и не е във вестник като „Капитал”, който публикува в брой 26, 30 юни 2001 статията на Надежда Зекова „За истината и журналистиката”. Там пишеше, че журналистиката трябва да бъде гласът на истината. Не всеки обаче мисли така...


Първа публикация: електронното издание на в. "Капитал", юли 2008

КОЛКО Е МАЛКА ПРАВОСЛАВНА БЪЛГАРИЯ?

Повечето от нас, изпитали блаженството да бъдат членове на Тялото Христово, не схващат Православието като подвиг. Днес все още никой не ни преследва поради вярата в Христа, никой не ни забранява нито да купуваме, нито да продаваме, ако не се поклоним на антихриста (Откр. 13:17). Апокалиптичните времена ни изглеждат далечни и като че ли малко пресилени. Унесени във водовъртежа на ежедневието, ние уж сме вярващи, но търсим успокоение не в духовността на живота в Църквата, а в онази отмора на тялото и „душата”, която наричаме забавление и почивка. Твърдо сме убедени, че имаме право на такава отмора, а това че рядко стъпваме в църква, рядко търсим благословение от духовен наставник за важните стъпки в живота си и така ден след ден пропиляваме дара на вярата с успокоението, че Бог ще ни потърси, ако Му потрябваме, за това предпочитаме да не мислим. Бог ни е необходим, но пътят към Него изисква усилие, усилието тормози тялото и премахва уюта и ето, че уж познаваме Бога, чувстваме Го постоянно около нас, а не Го търсим. И така неусетно се отдалечаваме от Него, Който постоянно устройва нашето спасение, Който отдаде Единородния Си Син за нашето спасение...
В последните няколко дни преживяхме всички заедно едно голямо вълнение – нашите несправедливо обвинени и осъдени на смърт сънародници се завърнаха в родината. Само допреди дни очаквахме вероломни политически играчи да пожертват живота на невинните, страдахме от поредното несправедливо опетняване на България и изведнъж научихме, че те са пристигнали у нас, видяхме ги и състрадавахме на неспособността им да възприемат освобождаването си. За свободата им благодаряхме на известни политици, партии и обществени личности. Обсъждахме с медиите чия е заслугата и кой е допринесъл най-много за тържеството на справедливостта и едва на последно място се сетихме за молебена пред трите богородични икони, който извърши светейшият наш Патриарх Максим с митрополитите на нашата Православна Църква; почти не се сещаме за дъждовните нощи, в които необикновено за уж атеистичната нагласа на народа ни множество търпеливо чакаше с часове, за да се поклони пред лика на Божията майка в неговите три чудотворни изображения.
Бог чу нашите молитви! Бог не ни остави! Колкото и да се стараеха политиците, каквото и желание да имаха да си припишат заслугите за освобождаването на сестрите, без Божията намеса нищо не би се случило!
Колко от нас благодариха Богу за чудесното избавление и очистване на народното ни име? И кой от нас си дава сметка защо измежду десетките чуждестранни националности манипулаторите и измамниците избраха именно българи за това издевателство? Каква би могла да бъде причината средно на едно поколение да се случва името на България да бъде обвързвано с някаква много гнусна афера, като се започне с Лайпцигския процес, мине се през „българския чадър”, атентата срещу папа Иоан Павел ІІ, а двадесет години по-късно – и през либийски спин-процес. Общото във всички тези шумни криминално-съдебни афери е, че обвинението се насочва директно срещу българската националност на заподозрените, но доказателствата за тяхната вина в края на краищата се оказват недостатъчни и съмнителни. Обществената памет трябва да се подклажда с нови и нови обвинения, защото всяко следващо поколение вече едва помни предишните.
Като вярващи хора ние знаем, че човешката история е домостоителство на нашето спасение, устроено от нашия Създател. Знаем, че Той ни е надарил със свободна воля и допуска в рамките на земния си живот да имаме избора на пътя към спасението или на този на погибелта, който ни сочи изкусният враг на човешкото спасение – сатаната.
Знаем, че връзката ни с Бога се осъществява чрез искрена молитва, а единствения дар, който Бог приема от нашата покварена грехопаднала природа е покаянието... Ето защо не е трудно да съзрем какъв е произхода на нашето опетняване: той е сатанинско изкушение, което Бог допуска, за да се уверим отново, че Той никога няма да ни остави, стига да Го търсим и да се уповаваме Нему!
Ако някому се струва пресилено да се каже, че Православието е спасителния път и че То е което вбесява сатаната и го прави първи българомразец, нека за пореден път припомним думите на Митрополит Климент (Васил Друмев) казани в проповед на Неделя Православна през 1893 г. на 14 февруари: „Има Православие, има и България! Няма ли Православие, няма и България!”
С какво сме страшни ние, които едва свързваме двата края, живеем в една разграбена и разграбвана страна, лишени от доброто си име и постоянно заплашвани от претопяване и забрава? С това, че в дни на скръб и изпитания се молим Богу! Никой не беше очаквал огромните опашки от поклонници пред Богородичните икони. Хората дошли в ония дни и нощи да изпросят от Божията Майка бъдеще за децата си, за себе си и за родината, в повечето случаи не знаеха как да се държат, на тях годините воинстващ атеизъм бяха отнели знанието за това, но в сърцата им си остава другото, до което рогатият няма достъп – вярата в Бога. Вяра до която разумът мъчително си пробива път. Разум, който мъчително се доверява на сърцето.
Ето защо България е важна в интригите на лъжовния свят, постоянно бива мамена, манипулирана и опетнявана!
Враговете на Православието често изпускат нервите си в последните години, а от това не е трудно да разберем, колко засегнати се чувстват, че Бог е между хората, защото Неговата Църква е право славещата името Му! Често пъти те са и между нас, за да разколебават доверието ни един в друг, а оттам и вярата ни в Бога.
Ту „православен” митрополит от Вселенската патриаршия ще обяви, че всички ние, православните християни, виждаме римския папа като наш „примас”, сиреч като наш „духовен ръководител”. На 16 т.м. пък връзка с посещението си в Рим Н.В. Пергамският Митрополит Зизиулас заявява в интервю за италианския ежедневник „La Republica” ни повече, ни по-малко, че „Православните са готови да приемат идеята за вселенско първенство и според каноните на древната Църква, епископът на Рим е „примас””! (виж: http://www.orthodoxie.com/2007/04/les_salutations.html#more)..
Ту „правозащитна” организация базирана в САЩ ще се обяви за „премахване на антисемитизма от православното богослужение”, както това направи т.нар. Лига за човешки права в обръщението си .... , пропускайки факта, че и Господ Иисус Христос и Божията Майка и апостолите и всички светии на древната Иерусалимска Църква са евреи, сиреч семити, а в богослужението убийците на Христа не са наречени евреи, а иудеи – противници на Новия Завет с Бога.
Ту Ватиканът ще заяви, че само „римокатолическата ерес” е „християнска църква”, а Православието не било, то имало „рани”...
Нищо от това не бива да ни огорчава! Бог е нашият Промислител и дните на изпитания, колкото и горчиви да са за нас, ни приближават до Царството Небесно, до нашето Преображение, когато ще се богоуподобим и не поради нашите заслуги, а по милостта на Човеколюбеца Бог!
Нека не отстъпваме в молитвите си и всякога търсим Бога, братя и сестри! Нека заслужим своето Преображение, което ще рече – живот вечен в царството на нашия Бог и Господ! Амин!

МЕЖДУ БОГА И КЕСАРЯ

Отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу(Мат. 22:21)

Една от „гражданските” свободи, с които ни възнагради така нареченият „преход към демокрация”, беше откритото изповядване на вярата в Христа, както разбира се и на другите религии. Не че преди 10 ноември 1989 година законодателството забраняваше вероизповеданията, не, пред храмовете не се разхождаха въоръжени до зъби жандарми и никой не арестуваше излизащите от черква, в повечето случаи, случайно влезли там хора. Пред дверите на храма бдеше нашата вътрешна охрана, която в онези години искаше от нас да докажем, първо пред себе си, а след това и пред „обществото”, че смятаме Православието за отживелица, имаща, наистина, трудни за припомняне исторически заслуги за национално самоосъзнаване в годините на турското робство. За да вървиш напред в живота, което тогава означаваше да си избереш професия, в която да „пробиеш”, да станеш признат и известен, беше необходимо, преди другото, себе си да убедиш колко правилно е устроен светът без своя Създател, както и да потърсиш някой друг човек, който преди тебе е „пробил”, за свой образец за подражание.
Така сутринта на 11 ноември ние все още се чудехме как и доколко имаме право на някаква друга, извън самоубеждението ни, свобода, и, все още бавно, проумявахме, че всъщност сме общество от хора обвързани с това самоубеждение с повсеместното членство в Комсомола, ОФ или дори с единствената политическа партия във властта. Но за това някой се беше погрижил и, ето, че този, който не искаше да подскача по площадите се самоизобличаваше като червен, нищо, че само няколко години преди това едва една десета от единият процент от населението беше дръзвал да си помисли нещо критично срещу властта, а още по-малък брой хора – и да го изкажат на глас.
Така изпитвайки, както децата правят това, докъде и доколко ни е разрешено, постепенно навлязохме в една среда на неконтролирана от административни механизми „духовност”, под което се разбираше безпосочно четене на всичко различно от ежедневието – и Православието, и така трудните за разбиране източни религиозни учения, и дори открития окултизъм. Православието изглеждаше като хребет на необгледно висока планина, чиито контури едва се долавяха през гъстия смог от някакви уж много скрити тайни (които се научават срещу цената на лошо оформена книжка), противоречащи си изблици на „внезапно получили дарба” да проумяват неразбираемото екстрасенси и контактьори и усмихнати чужденци, на които по гостоприемен навик прощаваш наглостта да ти показват някакво по-добре изглеждащо книжле с думите: „Тук пише всичко, което трябва да знаете за Бога!”
И едва тогава, когато окото свикне с шаренията на този панаир и ухото с близостта на това изобилие от звуци, изведнъж разбираме, че сме това, което сме, защото дедите ни са били православни и че целият маскарад съществува затова - да отвлече повторно прохождащите ни души далеч от вярата в Единия и Истинския Бог!
В началото... това начало трудно може да се определи по време... разбираме само, че вече сме го преминали и че сме християни, но не като тези, които намират за Бога всичко в отпечатаната на български език зад океана по-тънка от малкия пръст брошура, а православни християни, което оприличаваме на началото на път в подножието на висока планина, разкриваща красотата си само за този, който я изкачва. За страничен наблюдател тази планина е само гледка. И ето, че откриваме какво означава „да живееш вярата си”! Откриваме трудното за преразказване състояние на общението с Бога, което означава липса на всякакъв страх и освобождение от мъчещите ни страсти, макар за новоначалния да трае кратко, колкото да се запомни, това, което не може да се сравни с нищо друго.
Независимо от неспособността ни да посочим, кога точно е настъпил моментът на получаването на дара на вярата, ние започваме да делим живота си на „живот преди” и „живот след” промяната отвътре. Колкото повече логически конструкции сме строили в „живота преди”, толкова повече борби преживяваме в себе си, докато осмислим уж твърдите знания, които сме имали преди. Така откриваме напълно различното място, което има Църквата в предишния ни живот и заедно с това забелязваме, колко много са хората, чието гледище напълно се различава от нашето. За нас Църквата не е човешка организация, а тяло на Христа, в което имаме важно място на органи или членове, според силите си. За невярващите или слабовярващите ни събратя Църквата е някакъв институт, който живее по някакви си свои правила, издържайки се от своето имущество, и изпълнявайки помощни функции за всички онези случаи от ежедневието, за които администрацията на държавната ни власт не може да отдели време. Разбираме, че според невярващите, но благосклонно гледащи на църковността, Христос не е Лице на Твореца на човешката душа, а някакъв аксесоар, с какъвто разполага всеки развивал се във времето професионализъм... С различната си житейска опитност се опитваме да обясним на неполучилите дара наши събратя това, което знаем, и тогава виждаме каква голяма пропаст има между нас и тях в разбирането на най-естествени понятия.
В последните години различни кандидати за властта в администрацията започнаха да се обръщат към Църквата за благословение, като че ли сами са започнали да разбират мястото й на средство за спасение на душата. Други искат от Църквата да се изкаже по наболял проблем, за който държавата е изградила институции и отделя средства от данъчните постъпления на гражданите си. Когато някой запътил се към кариера политик покаже на обществеността, че уважава Църквата и дори, че принадлежи към нея, тогава неговите политически опоненти надигат глас със своите противоположни искания и на всеослушание изказват своето нелепо, страстно, и поради това, бесовско, мнение за Тялото на Бога, с което вярващите сме станали едно чрез тайнствата. Обладани от страстите си изяснители и обяснители на историческите процеси с голям замах се захващат да обясняват, защо Църквата трябва да е с тази или с онази власт, без да си направят труда да поразсъдят от колко време съществува тяхното пристрастие и отколко съществува Църквата. А ето, че това ни принуждава да се замислим, какво всъщност прави държавата за Църквата и на Църквата, и какво прави Църквата в държавата и за държавата.
Нека да започнем с това, какво прави Църквата.
Учението на Църквата е категорично за това, че всяка власт упражнява силата си, сиреч, пълномощията си, защото е такава Божията воля: Всяка душа да се подчинява на върховните власти, защото няма власт, която да не е от Бога; и каквито власти има, те са от Бога наредени (Римл. 13:1), проповядва св. ап. Павел на християните в Рим, тогава, когато властта не само не проявява търпимост към християнството, но преследва вярващите и ги предава на мъки и смърт. Такава е съдбата на ап. Павел и на повечето от последователите и учениците на Христа още в първите години на древната Църква. Защо приемат съзнателно такава съдба първомъчениците и първопроповедниците на учението на Христа? Защото такава е Божията заповед!
Отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу, казва Спасителят на изкушаващите Го да съгреши пред властите садукеи и фарисеи! Благочестието на властта на човеци над човеци е въпрос на съвест на управляващите!
В общественото си богослужение Църквата издига винаги молитва за „правителствующи синклит”, за управляващите, та чрез подкрепа от невидимия свят да преодоляват изкушенията да злоупотребяват с властта си за сметка на страданията на техния ближен, какъвто е всеки човек. Такава молитва православните Църкви на народите под османска власт са произнасяли към Господа, за да се изпроси Неговата милост и подкрепа за султана! От това би следвало властта на османския наследник да бъде по-благосклонна към покорените християни.
Такава молитва се отправя във всяко обществено богослужение и днес за всички управляващи, за „христолюбивото воинство”, за градоначалниците, за всички, които от положението си въздават справедливост в земните дела.
С участието на миряните в общата молитва Църквата възпитава почит към властта, защото тя е от Бога. Никой нямаше да има власт над хората, ако Бог не беше пожелал или не беше допуснал това.
Земният живот обаче е „спечелен” от нашия праотец Адам, след като той се плелъсти да повярва на сатаната, че ще стане бог, ако вкуси от плода за познаване на добро и зло, който Бог е обещал на народите в Небесния Иерусалим. Праотецът ни си позволи да открадне това, което Бог би му дал заради доверието, и ето, че родените в поднебесния свят трябва да бъдем изпитани приживе на земния живот, та чрез вярата си да възстановим доверието между Бога и човека.
Затова и в изпитанието си за нашите грехове се случва да изпитаме и неблагонамерената и понякога жестока власт на някой самозабравил се управник. Такава власт, според урока на историята, винаги рухва пред очите на човека за негова поука и за поука на идещите след него. Но и в годините на най-жестоко отношение Църквата не бунтува своите членове, тя проповядва отново молитва за смирение на самозабравилият се...
Какво отдава земната власт на Църквата обаче?
Според Откровението дадено на св. ап. и евангелист Иоан Богослов най-тежкото изпитание за човеците в последните дни ще е идещият антихрист. У Бога няма да остане безсилна ни една дума (Лука 1:37) и както всяка власт идва по Божия воля, но се упражнява по Неговата воля справедливо или по Неговото допущение, според както повредената от греха човешка природа си позволява да упражнява, така и водещата човешкия род направо в огненото езеро, да сподели участта на падналия ангел, власт на антихриста идва и ще се укрепи за три години и половина преди Христос да го открие като беззаконник и убие с духа на устата си (2 Сол. 2:8).
За последните няколко десетилетия Църквата беше изведена от мястото й в традицията на нашия народ. На Църквата се отне възможността да се грижи за бедните и болните, като държавата отне средствата и състави закони, според които това дело принадлежи на администрацията. Пишещите люде, които не виждат по-назад от вчера и не гледат по далеч от вечерта на същия ден, обаче обвиняват Църквата, че не се грижи за нуждаещите се.
Някаква сила проникваща във властта се старае да изтласка Църквата от това да преподава своето учение сред подрастващите, като незабелязано прокарва в учебниците по история и литература в училищата изучаването на исляма, иудаизма и другите религии в такъв обем на учебния материал най-малко, колкото и на Православието, въпреки че то е наше „традицонно вероизповедание” според Конституцията и според кесаревият Закон за вероизповеданията.
Днес, след като сме част от една по-голяма държава – Европейския Съюз, без да искаме това, но и без да ни пита никой дали го смятаме за правилно, върховен управленчески орган на тази свръхдържава гласува резолюция, която унижава правото на вероизповедание на сътворението на всичко видимо и невидимо от нашия Творец и Промислител, а вместо това дава предимство на една теория, която има заслугата единствено да звучи правдоподобно за невярващия, но пък вече повече от сто години не е могла да се докаже! Това, което теорията на Дарвин трябва да свърши, е да послужи за повод да се ограничи влиянието на Църквата, като под Църква следва да се разбира само и единствено Едната Свята Вселенска и Апостолска Църква – Православната. Църквата, която не промени Учението на Христа и която пази заповедите Му.
От гледна точка на православния възглед за историята, протичащите в нея събития имат своя логичен край, който е начало на истинския живот. В това начало тленната плът няма вече да изкушава душата, защото няма да бъде оръдие в ръцете на наказания веднъж за винаги прелъстител на човека - сатаната. Душата ще се сдобие с ново, вечно тяло, с което ще се помири, както Бог се помири с човека поради безкрайната Си любов към него.
Последните дни са неизбежни. Неизбежно е всяко изпитание на всяка съвест. Колкото и грандиозни да изглеждат пророчествата за погубителната власт на антихриста, Бог не ще остави стадото Си.
Нека не преставаме да се молим за всеки брат или сестра, които се изкушават да приемат и упражняват земна власт! В това е нашата сила, защото молитвата е разговор с Бога, у Когото ни една дума няма да остане празна...

Порва публикация: енорийски лист "Св. вмчца Параскева", 28 октомври 2007 г.

ЕРЕТИК ЛИ Е ПАПАТА И ЗАЩО Е ЕРЕТИК

В последните седмици (на януари и началото на февруари 2007 г. - бел. авт.) за радост на повечето средства за масово осведомяване изведнъж изникна нова тема, обещаваща агресивно развитие и скандал: в телевизионно предаване от 13 февруари Негово Високопреосвещенство новоизбраният Пловдивски Митрополит Николай аргументира усилията си да опази олтара на храм „Св. Александър Невски” от оскверняващото присъствие на „еретик”. Водещият на предаването веднага поясни за зрителите, че става дума за папа Иоан Павел ІІ. Този акцент на предаването даде повод за няколко други предавания, в които български граждани – римокатолици, емоционално се възмущаваха от вероизповедната истина изречена от владика Николай, но никой не се и опита да обясни понятието „еретик” и да умозаключи дали то не приляга на главата на римокатолическата църква. При това като че ли само Ватиканът съзнаваше в тази ситуация, че всичко това се случва в една „традиционно източноправославна страна”, както е записано в българската конституция.
Отговорът на въпроса дали папата е еретик е много прост: да, той е еретик, от гледна точка на неоспоримите истини на Православието (догмат), защото изповядва смесица от тези истини с по-късни добавки. Ще добавим – папата освен еретик е и ересиарх, защото е глава (иерарх) на религиозна организация, която някога е била част от „едната свята апостолска и вселенска Църква”, но е отпаднала като е доизмисляла православният догмат. Във всяко време от историята на християнството нарушаването на догмата се е наричало ерес. То е било смятано за ерес от Светите Отци на Църквата и преди някой от Вселенските събори да го осъди. Именно осъждайки ереста и изобличавайки нейните разпространители, Светите Отци са предизвиквали свикването на Съборите, на които се е произнасяло осъждането.
Чистотата на вярата и нейното опазване винаги е било първостепенно задължение на православния клирик и мирянин. Необяснимо е как в първата християнска славянска страна, чийто народ е опазил вярата си с цената на неизброими жертви и многовековно робство, произнасянето на истината, когато те питат за това, може да предизвика възмущение! Че това „възмущение” е медиен трик, е ясно, но защо изкарващите хляба си с работа в средствата на осведомление не се стреснат от факта, че съвсем скоро у нас бе арестувана група от крайни ислямисти, които привлекли за каузата си „тридесетина” християни!
Тридесет наши братя по вяра са се поддали на ежедневните вестникарски интриги около Божията Църква, рано сутрин със закуската си са поемали всекидневната доза скандали, „украсени” с непочтителност към вярващите, клириците и дори към Бога. Колко често в националната преса думата „Бог” се изписва с главна буква например? Колко често пред името на Негово Светейшество се поставя дори титлата „Патриарх”? И ако отдалечаването на българина от Православието се причинява от тази неуморна дейност по дискредитация на Тялото Христово, колко наглост има в обвиненията, прокарвани в медиите, че Църквата не обгрижва вярващите, че не е активна в духовно-просветната си дейност и че така настойчиво търсените и понякога фабрикувани скандали отблъсквали хората и ги карали да търсят „алтернативни” религии. И че Църквата нямала социална дейност, като че ли това не е задължение на държавата, която се е сдобила с това „право”, отнемайки го насилствено от Църквата само преди няколко десетилетия! А за провеждането на това си задължение държавата разполага с най-големия ресурс на българска територия, като в същото време се осигурява със съответните данъчни постъпления.
Най-коварното твърдение, чрез което уж се оборва правото на православния християнин да каже това, което смята за истина, е „липсата на толерантност”. Но какво трябва да се разбира под толерантност в случая с интервюто? Истинската и постоянно действаща толерантност на българското Православие се състои в това, че никой православен клирик или мирянин в нашата „традиционно православна” страна не е отишъл в католически храм да обяснява на събралите се там римокатолици, че са еретици! Това у нас нито се е случвало, нито се случва! Така че толерантност има от страна на Православието. Няма такава от страна на тези, които неистово искат „извинение” от един православен архиерей, затова, че е изповядал една истина на православната вяра.
Изхождайки от всичко това Ватиканът няма основание и не изказва официално мнение по случая, не на последно място и защото „църквата-държава” никога не се извини за разрушаването на Константинопол, за избиването на стотици хиляди православни християни, в това чисто и на българи, по време на 4-тия кръстоносен поход.
Какво направи папата и какво направиха българските каторици да се оневини България в поредния скалъпен процес срещу страната и народът покръстители на славянството и Източна Европа и спасители на правата вяра от пълчищата убийци-еретици? Вместо официално изявление само някакво прошепване на ухо, той, ересиархът, не вярвал българите да са искали да го убият...
Изхождайки от всичко това пожелахме да предложим на Вашето внимание няколко ясни изложения на православния възглед по въпроса за ереста и в частност за римокатолическата ерес. Сред тези ясно изказани мнения ясно прозвучават и гласовете на двама архиереи на Българската Православна Църква, за да не остане съмнение, че изразеното от Негово Високопреосвещенство Николай Митрополит Пловдивски мнение, не е частно и не е проява на лично отношение.

“Таворска светлина”, бр. 10, 25 февруари 2007 г.

ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА И „ЦЪРКВАТА” НА ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА

Няма разумно мислещ човек, който да си представя, че нещо може да препъне глобализацията, чиято последна фаза е създаването на глобалната държава управлявана от един административен център. Достатъчно дълго упражнявахме егоизма си. Първо - наум – като желание да се сдобием с блага извън нашите възможности и които „на запад”, в „развитите страни” изобилстват, после на практика – като се втурнахме да се мамим и ограбваме един друг, за да стигнем дотам, че да поощряваме тези, които изкупуват България за стотинки. В края на всички краища и ние, уж свободомислещите, уж независимите и самобитните, чедата на умиралите на дръвника за вярата си, чакаме да ни отнемат всичко онова, което ни прави българи. Колкото по-скоро ни го отнемат, си мислим, толкова по-голяма е вероятността да заживеем по-добре, защото е очевидна връзката между управлението на страната от българи и факта, че живеем лошо.
Ако някой наистина прави толкова умели маневри в икономиката и политиката, то той блестящо се е справил, щом сме стигнали дотам да наричаме лошо свършената работа „българска”. Има обаче нещо, което очевидно пречи на този, който най-силно желае превръщането на държавата с горда многовековна история просто в една територия, с население (вместо народ) имащо в бъдеще възможността да се гордее само, когато повиши качеството на своите сервитьорски и хотелиерски умения, също и на считаните за недотам почтени. Какво е то? Това трудно за обработване в статистики и невъзможно за обхващане в икономически модели нещо е вярата на българина. Вярата, чието съществуване винаги изненадва и е изненадвало и наши и чужди. Изчезва българската държавност, няма Българска Православна Църква, минават векове, в които за грамотен се счита оня, който знае чуждия гръцки език, и изведнъж султан Абдул-Азис възкликва: „Вай-вай-вай, какъв рум-милиет имало в моето царство!” Какъв е този християнски народ в империята на османската династия, за който султанът не знае!
Да се разбере какъв психологически механизъм укрива дълбоко в обруленото от неволи съзнание на българина православната вяра не е по силите на рационалната наука, каквито и върхове да покори. Вярата е дар Божий, а защо Бог дава този дар на българина, това е тайна, която една ли ще узнаем приживе. Можем все пак да се постараем да видим ясно, това, което Бог е благоизволил по милостта Си да ни разкрие: вярата се живее пълноценно в Православната Църква. На нея Бог е учредил Тайнствата, по време на чието извършване Сам слиза в третата Си ипостас – Дух Светий.
Изглежда, че този феномен на българската православна психика прави впечатление на “новите строители на съвременна България” и ето, че в оставащите няколко дни до фактическото влизане в Европейския Съюз започват отново да се появяват човекомъдри съвети към Българската Православна Църква, които уж целят да я направят по-европейска, по-модерна.
Как според „модернизаторите” трябва да стане това?
На първо време, като се спре богослужението на църковнославянски език. Една слабо известна бахайска активистка ля наскоро сълзи в едно уж православно интернет издание за това, че миряните, за които били богослужбата и молитвите прочетени от духовник в храма, не разбирали църковнославянски. Пълна загадка е как тази жена на възраст над средната до този момент не е разбрала, че БОГОслужбата е служение на Бога, не на човеци! Молитвите също се отправят към Бога, не към този, който се моли или към окръжаващите го!
Църковнославянският език е език създаден за богослужение на основата на говорими наречия. Огромна част от понятията на старозаветното и новозаветно богословие са нямали еквивалент на говорим славянски и светите Равноапостоли са ги изковали! Черковнославянският боговдъхновен език не се променя! Говоримият български се променя, при това в последно време със страшна скорост! В тази промяна участва пошлостта на жълтите издания, които имитират жаргона на престъпността и разврата. В немалка степен в мутацията на говоримия български език днес участие взимат чуждите езици и най-вече английският, без който е трудно да се работи с компютър, например. Ако погледнем преводите от църковнославянски на Господнята молитва (Отче наш) правени в края на 19 век, през 20-те, 40 и по-късните преводи от миналия век, веднага ще забележим разликите. Те идват от развитието на езика и както идват, така и изостават от разговорния след няколко десетилетия. Черковнославянският не остарява. Тайноизвършителните формули, чрез които се извършват тайнствата, призовават Дух Светий! Те не са демонстрация на красноречие, не са предназначени за публика или за групи чуждестранни туристи, а миряните, които присъстват, съучастват чрез молитва и възглас на тези места от ритуала, които са посочени от Светите Отци, и с тези слова, които са написани специално за тях!
Заедно с неоснователните, но упорито повтаряни възражения срещу черковнославянския сакрален език, все по-често се пробутва, уж като борба за „демократизиране” на Църквата, лозунга за редовно причастяване без за това да е необходима изповед! Така Тялото и Кръвта Христови трябва да станат достояние на всеки, който спонтанно пожелае да ги приеме, нищо, че в причастните молитви се изказва страхът Божий, „да не бъдат Те за осъждане... да не изгорят” недостойния за тях. Така се подготвя удар срещу тайнството Покаяние, което се осъществява с Изповед, за да се изпълнят храмовете с неразкаяни грешници, та да може Господ по-скоро да отвърне лицето си поради нашето безумие и сквернота. Няма защо да изписвам кому е нужно Бог да отвърне лицето Си от човека, когото желае да спаси и заради когото претърпя Кръстната смърт. Ясно е кой е той и че радетелите на модернизацията на Църквата Христова съзнателно или несъзнателно нему служат.
Тези съобразителни интриги трябва да деградират духовенството от богослужбата и управлението на Църквата, което им е завещал Спасителят изпращайки учениците Си на апостолско служение, което те осъществиха също и като ръкополагаха презвитери приели с Духа Светаго и отговорността за спасението на човеците по всички краища на вселената.
Откъснати веднъж от отговорностите си духовниците, по замисъла на модернизаторите, трябва да предадат духовната власт в ръцете на миряни, които да са организирани в „неправителствени организации”, а тези организации, естествено ще кандидатстват за пари от неправославни чуждестранни източници... Не е много трудно да се досетим какво може да кара неправославни и антиправославни организации и личности да дават пари „за Православие”!
Какво трябва да последва? Безболезнено обединяване с „църквите” на еретици, с които уж не сме толкова далечни, нищо, че имат историческата вина да са избивали милиони православни и че си позволяват да посягат на догмата на Учението на Христа самоназовавайки се християни.
Това „католици”, това "протестанти” били само течения в Църквата! След като с такава лекота сме приватизирали националната икономика, защо да не приватизираме душите си? Има кой да ги купи. Мирише на сяра и има рога и опашка, но как другите са свикнали с него, пък ние се дърпаме! Ще ни плати с всичко на този свят, само ще трябва да се поклоним на неговия син – антихриста, пък после няма да сме сами в огненото езеро. Ще умираме цяла вечност с падналите ангели и техния обезумял предводител.
Никаква пречка по пътя на нашето спасение не е неизбежна, братя и сестри. От кого да се боим, щом Бог е с нас!
Да бдим върху сърцата си, да не допускаме да се посяга на Църквата на нашето спасение! С кротост и любов, каквато сме успели да опазим, да изобличаваме вълците в овчи кожи и да не преставаме да се молим на Родилия се от Приснодева наш Господ: Господи Иисусе Христе Сине Божий помилуй нас! Амин!

“Таворска светлина”, бр. 9, 24 декември 2005 г.

ВДЪХНОВЕНИЕ И ВЪОБРАЖЕНИЕ - ТВОРЧЕСТВОТО ОТ ПРАВОСЛАВНА И ОТ СЕКУЛАРНА ГЛЕДНА ТОЧКА

"Духовете на злобата с такава хитрост водят борбата против човека, че внушаваните от тях помисли и мечтания изглеждат на душата като раждащи се в самата нея, а не от чуждия за нея зъл дух, действащ едновременно и стараещ се да се скрие”. Това пише, братя и сестри свети Игнатий Брянчанинов в книгата си “За чувственото и духовно виждане на духовете”, в която цитира слово 7, гл. 31 на преп. Макарий Велики.
Творчеството е постоянна територия на борбата с поднебесните духове на злобата в личността на твореца, в акта на създаването и в акта на съпреживяването му от тези, за които то е предназначено.
В безкрайната си любов Бог даде на човека правото на съ-творчество, създавайки го по Свой образ и залагайки в него възможността на човека да се уподоби с Бога.
”Господ Бог направи да произлязат от земята всички полски животни и всички небесни птици, и (ги) заведе при човека, за да види, как ще ги нарече той, та както човек нарече всяка жива душа, тъй да бъде името и. И даде човекът имена на всички добитъци и небесни птици и на всички полски зверове;”(Бит. 2:19-20). Този текст от Свещеното Писание най-точно ни дава описанието на свръхестественото действие на Божията Премъдрост, която прави човека съ-творец - правото да даде имена на животните. Заедно с това можем да извлечем и истината за обекта на човешкото творчество - той е това, което “произлиза от земята”, това, което заобикаля човека, неговата естествена среда, която е създадена от Бога за прослава на Името Божие: “И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро.” (Бит. 1: 31)
Особено важно извлечение от Старозаветния текст е това, че Бог “завежда тварите”, за да “види, как ще ги нарече човекът” - всеки творчески акт се извършва пред лицето Божие. Тук обаче не става дума за това, че човекът дава име на себе си, това прави Сам Бог, т. е. обект на творчеството, според Свещеното Писание, не е човекът сам за себе си.

В последните години у нас, а и не само у нас, понятието “творчество” изглежда старовремско и както обичаме да се изразяваме сега, “непродаваемо”. За съвременния човек няма “творчество”, има “шоубизнес” или просто “бизнес”. Пътят, по който се стигна до зачертаването на смисъла на богоуподобяващия акт е исторически проследим. Той е пряко последование на политическите и обществени процеси, които видоизмениха европейската култура от епохата на Просвещението насам и които служат за основа на евро-американската култура. Това е секуларната култура - сбор от възгледи и навици, в които светът съществува без своя Творец. Секуларизацията е онова явление, което се предхожда от агресивна пропаганда, обрисуваща Църквата Христова, не като богочовешки, а като човешки организъм, или по-точно - организация, за да се подчертае не животът, а механиката, чрез която той се осъществява. В много отношения понятието “култура” съдържа в себе си елементи на секуларизъм, тоест на преднамерено отдалечаване от Църквата, опониране и дори преследване на всяка следа, която води до живот във вярата. Животът във вярата, както ние, православните знаем, е пътят за възстановяване на връзката с Бога на грехопадналия човек.
Съвременното общество възприема Църквата като фолклор или семейно-етническа традиция. Благовестието за възвръщането на човека в Царството на неговия Небесен Отец се превръща в исторически епизод, чиято автентичност подлежи на научно потвърждение.
Хората, които познават чрез вяра истината за извора на творческата енергия, представляват все по-изолирани островчета на християнска духовност. На тях снизходително се разрешава, в най-добрия случай, да се включат в някакво ново, привидно свръхдемократично движение за обединение на религиите. Като че ли е нещо естествено да се обединяват взаимноизключващите се неща, истината с лъжата.
По някакъв начин, който ни се предлага за естествен, Божието благословение се представя като някаква уж присъща на човека “потребност да изразява себе си”. Или пък като феномен със социална функция, подлежащ на един вид разделение: творчество за себе си и “творчество за масите”.
След като за няколко века измамата свързана с Църквата устойчиво засяда като представа за общество от хора измислило своя митология и продължаващо да я поддържа с цел личното облагодетелствуване на своите членове, по естествен път отпадат разбирането за Спасителя и спасението, очакваното Второ пришествие и последващия Страшен съд.
Ние, хората на дните в които живеем, все по-трудно си спомняме метаисторическия факт за нашия праотец Адам, който дал имена на животните. Вместо това говорим за смразяващия кръвта филм, по-разтърсващия плътта епизод на насилие или еротична игра или някаква много тайнствена истина, достигането на която не изисква нравствено усъвършенстване, а само изпълнението на някакъв много сакрален ритуал. Гаранция за творческата мощ на подобни произведения се смята “бокс-офиса”, както се казва сега, което означава сбора от парите събрани за една седмица от един филм. Какво общо може да има едното с другото?
Има ли обаче съвременен творец, който да не се съобразява с паричната възвръщаемост на вложените от него творчески усилия? Ако има такъв той не чува ли постоянно съвети как да направи творчеството си по-продаваемо, как да му придаде пазарна форма. Как трябва да прави каквото “се иска от него”, докато дойде момента да може да прави каквото “той си иска”. Има ли някой, който да се съмнява, че този, който плаща не поръчва музиката? Че поръчаното творчество не изпълнява някакви идеологически или политически задачи?
Как тогава може да съществува православният творец и какво може да е православното творчество? Очевидно е, че такова творчество трудно може да се опише, както не може да се опише благодатта. Също така е очевидно, че истинското православно творчество носи Божията благодат. Че е акт на уподобяване с Бога. Че е стремеж на твореца към Бога.
Православният творец вижда себе си като своя праотец и винаги има съзнание за всевиждащото око на своя Създател, Който е дошъл да “види” и това, което вече е създал и това, което се намира все още само в сърцето му.
Православният творец не може да сложи себе си в центъра на художественото произведение, а ако използва собствените си страдания, то не го прави, за да прави другите съпричастни на личните му проблеми, а да предложи път за преборване на поднебесните духове на злобата, за прослава на името Божие. Този път е и пътят към спасението на собствената му душа, такъв, какъвто го посочва Спасителят: “Обичай Бога своя Създател и обичай ближния, както обичаш себе си.” В “себе си” и в “ближния” творецът вижда отобразения Божий образ.
След грехопадението, към което упорито се връща съвременният заместител на творчеството, творецът твори в подвижничество, защото всяко усилие за прослава на Бога е подвиг и изисква усилие. Подвигът в творчеството почти винаги е и мъченичество, очевидно или не, за другите хора, но със сигурност очевиден за Сърцеведеца.
Творецът в православието би трябвало и да е благовестител. Като характеристика той би трябвало да е въ-църковен и да живее вярата си: да се изповядва, да се причастява и да измолва благословение за своите творчески планове.
Но нали все пак Бог обича всеки човек, когото е създал, бил той вярващ или не, бил той праведник или грешник?
Ако художествената формула на днешното понятие за творчество изисква сюжет, герои и конфликти, тоест, измислен модел на човешки живот и отношения и ако в този модел личностите не са неизбежно православно мислещи, то техният художествен живот неизбежно представлява борба със страстите, падане и ставане, описание на изминатият от други падащи и ставащи път, за да може читателят или зрителят да разпознае с по-голяма сигурност зловредното, което се представя за нормално и полезно. В този смисъл творецът е и огласител на истината за тези, до които тя не е достигнала или пък многогласно ехо е довело до отслабналия им слух изопачено звучене. Не рядко творецът е пророк, но почти винаги е проповедник.
Подвижничеството на православния творец носи белезите на всеки друг вид подвижничество: то иска непрестанна борба и усилие, както и вяра, че Бог всекиму дава тежестта, която той може да носи. За себе си творецът ще каже, като Светите Отци на Църквата, че е “прах и пепел”. Ще остане анонимен, а в случаите, в които обявява името си, ще го направи, за да може да поеме ударите на мъченичеството, да поеме отговорността или да надзидава с примера на името си.
Очевидно е, че малцина от нас могат да се сетят за името на такъв православен творец, когото да познават или за когото поне са чували, че живее някъде близо или далеч.
Но, вижте, имената на секуларния творец виждаме написани по стените, върху модните дрехи и аксесоари, виждаме го сниман във всякакви възможни обстановки на страниците на печатните издания, знаем какво яде, с кого се е сдружил и с кого се е скарал. Всичко това, което при другите е толкова обикновено, при него е изключително, защото във вселената измислена за него няма Бог. Има хора, образ и подобие на самите себе си, някои по-големи образи и по-подобни на себе си, колкото по-безобразни и безподобни са в поведение и изражение. Те са успели да обвият с тоалетна хартия Айфеловата кула и заслугата им към цивилизацията е в това, че преди тях никой друг не се е сетил за тази възможност. И какво наистина да прави човек в свят без Бога освен да се мъчи да измисли това, което други не са измислили още.
Когато секуларният творец не е на първите страници на изданията или когато го видим отблизо, се изненадваме от неговите, конспиративно казано, слабости, или откриваме, че той е развалина, която има нужда от греха както автомобилът от бензин. Секуларният творец живее в изолация заобиколен от не-творците, на които той само подава новоизмислените “пробиви” на своето въображение. Те не са свръх-хора. На тях не са позволени подпалването на хотелската стая и нецензурни изказвания на обществени места. Секуларният творец има запазено място на особена значимост в не-църковното общество, което всъщност е някакъв приканващ към подражание стил на поведение.
Привидната свобода на секуларния, обаче, е грандоманията на прислужника на власт-и-пари имащите, докато в същото време православният творец има себе си за “раб Господен” и това самосъзнание надхвърля лесно достигаемите граници на света без Бог.
Как може да се поддържа толкова плиткоумна лъжа, като тази за пазарната стойност на творчеството? Като непрекъснато се повтаря лъжата за съществуването на абсолютната пазарна икономика, която е някаква тотална верига на покупко-продажби, ту сваляща, ту вдигаща цените на материалните продукти, но също така влияеща на “пазарната стойност” на произведението на изкуството и литературата.
За всеки нормално мислещ човек така наречените световни икономически механизми са в ръцете на хора и тенденции, които много отдавна са обявени за спекулативни. Един известен в Източна Европа “благодетел”, чието име се свързва с голямо количество “културни проекти”, е добре известен валутен спекулант. Негова гордост е повалянето за един уикенд на една западноевропейска валута с печалба от десет милиарда. Нима произведенията, чиято цена преди броени дни се е изчислявала по-скъпо, са се потрошили или са остарели? Не. Една ръка е написала на дъската друга цифра и толкова. Така е и с “творческата продукция” на секуларизма. Той е нещо, което днес се намира в обръщение, но утре не се търси, следователно няма никакво духовно съдържание.
Преди няколко месеца в един монастир присъствувах на интересен разговор. Много известен творец, попаднал на това свято място, защото объркал пътя в планината, обясняваше на монахиня с двадесетгодишно подвижничество, че неговите произведения са известни в 27 страни. “Но това е много голяма отговорност! - каза удивено монахинята. - Ако човек се скара с някого, може да се сдобри. Вашите произведения остават за вечността!”
За щастие творецът, скромен човек, се замисли над думите и. За повечето секуларисти те биха били безсмислица. Това откровение няма нищо общо с правилата на състезанието по измисляне на неизмисленото.
Друг е въпросът, какъв е произходът на това, което измисля състезателят. За да може да е постоянно в челната тройка той насилва въображението си…
За въображението някак си не е прието да се говори в отрицателен смисъл. По-силното въображение е гаранция за повече шансове в състезанието. Въображението явява образи, които взаимодействат помежду си. То открива несъпоставими аналогии. Изважда пред взора на съзнанието причудливо грозни или красиви, грозно-красиви или мъчително приятни картини. То дава възможност да се изживее това, което не се случва в действителност - и това, към което човек се стреми и това, от което бяга.
Но не идват ли от същия източник и образите на православният мислител, писател, художник?
Не. За нас, православните, произхода на идеите, които се явяват в образи е невидимия свят, но с това уточнение, че невидимият свят, за който свещенописателят пише в Писанието: “В начало Бог сътвори небето и земята”(Бит 1:1) е обиталище на силите на Светлината и както и на тези, които не могат да преодолеят падението си отпадайки от любовта на Създателя.
Когато православният творец призове своя Създател да благослови труда му той получава вдъхновение, което не бива да се бърка с патологичната екзалтация на секулариста. На него се откриват невидими за нечистото сърце видения. Така на светия апостол Ерм се явява Светата църква като благочестива жена със свежа кожа, но бели коси, за да му се открие по мистичен път истината за вечността на Църквата като духовно мироздание, което ще пребъдва в Небесното царство, тоест във вечността.
Образите и идеите породени от вдъхновението имат, следователно, предназначението на откровение, което Промислителят преподава на възлюбеното си творение. Тяхното въздействие е спасително.
Обратно - идеите и образите породени от въображението идват от падналите ангели и тяхното невидимо потомство, което живее сред хората до свършека на света. Неговата цел е да изкушава в мислите и да се стреми да превърне грешните мисли в грешни действия. Светоотеческата литература нарича въображението “мечтание”. Мечтанието поразява повредената от греха човешка природа, тъй като “поради това падение нашето тяло е влезло в един разред с телата на животните; то съществува с живота на животните, с живота на своето паднало естество”, както пише св. Игнатий Брянчанинов (“За чувственото и духовно виждане на духовете”). При това образите породени от мечтанието задължително са смес от истина и лъжа до такава степен, че могат да бъдат взети за своя антипод. “Сатаната, пише св. ап. Павел (2 Кор. 11:14,15), се преобразява като ангел на светлината… и служителите му се преобразяват като служители на правдата”.
Най-коварната уловка на това прелъстителство е твърдението, че въображението е нещо присъщо на човека, шестата черта, която според “Общата психология” отделя човека от животните - способността да предвижда действията си. Че въображението може да съжителства с вдъхновението и дори, че става дума за две фази на един и същи психологически процес. “Никой обаче не може да слугува на двама господари”, казва Спасителят (Мат. 6:24), “Не можете да служите на Бога и на Мамона”. Не може от прелъстителния материал на мечтанието да се строят чертозите на правдата, както не може с парите на нечестивците да се проповядва спасението на душата.
Школата на въображението днес е основната дидактическа школа за творческо възпитание и обучение. Методиките за обучение на актьори, режисьори, художници, литератори, музиканти са построени на неправилно поставена представа за мястото на твореца и за смисъла на неговото творчество, както и на неговия живот в творчеството. Кажете, в което и да било учебно заведение, където се изучава изкуство, че едиственият смисъл на творчеството е прослава на Името Божие за спасение на душата и за царуване с Бога Сина, и вижте какво ще последва.
Тук трябва да направим едно уточнение: психологическата наука разграничава два общи вида въображение - активно и пасивно. Активното проектира бъдещите действия и не се разполага в образи, които имат свой самостоятелен живот, както това се случва при пасивното въображение. В случая ние упоменаваме понятието “въображение” в общия разговорен смисъл, който е близък до съдържанието на научното понятие “пасивно въображение”. Какво точно представлява то и каква роля играе в обучението на секуларния творец и в неговия творчески метод?
“Вечер, когато сме уморени, сядаме в креслото в полутъмната стая и без да щем пред очите ни минават събитията от миналия ден. Появяват се местата, през които сме минали, хората, с които сме разговаряли. Постепенно сред тези лица се появяват други, които не сме виждали преди. Случват се събития, в които не сме участвали…” - това е малък откъс от книгата на големия руски и американски актьор Михаил Александрович Чехов, племенник на писателя Антон Павлович Чехов, която той публикува през 1944 година в САЩ, след бягството си от СССР. По стечение на обстоятелствата Михаил Чехов е почитател на антропософа Рудолф Щайнер. Мото на книгата е и цитат на известния окултист. Тази книга служи за основа на методиките за актьорско обучение в известната Ню Йоркска школа “Акчър Студио”, основана от Лий Страсбърг, която са завършили почти всички големи в американското кино, като започнем от Марлон Брандо и Роберт де Ниро, минем през Джеин Фонда, Мерилин Монро и спрем на Дъстин Хофман.
Творческият метод на Михаил Чехов се нарича “психологически жест” и е класическа школа по мечтание. Самият Чехов известно време се лекува в психиатрична клиника, като се предполага, че това има нещо общо с работата му. Непознатите лица не винаги са били рожба на неговото лично творческо усилие. Те по-често са били образи от невидимия свят повикани от практиката му на почитател на Щайнер. И не случайно този метод така добре се вписва в едно от най-секуларните изкуства.
Това, че мечтанието е предпочитан творчески ход е отдавна известно. Не толкова добре известно е, че една цяла филмова школа съзнателно строи мечтания, както една известна ценностна система поставя мечтанието в центъра на своя списък на стойности.
Добре познат е примерът с монтираният 24-ти кадър, който остава привидно невидим за окото, но е различим от някаква част от съзнанието - тази, която не решава задачите на момента. Филмът бил каубойски, сюжетът - предвидим, но след прожекцията всички зрители пресушили кока-колата в съседните павилиони без да обръщат внимание на никакви други напитки. На 24-тият кадър имало монтирана реклама подканяща към пиене на кока-кола.
Въвеждането в мечтателния модел е много подобно на примера с 24-тия кадър. То води началото си от аристотелевото схващане за катарзиса като очистващо преживяване. Когато зрителят гледа трагичното положение на прикования на скалата Прометей, той съпреживява и по този начин се очиства, става по-добър. Това разбиране може да ни отведе до идеята за изкуплението, но може и да ни препрати в напълно погрешна посока. През тридесетте години на двадесети век в Париж около театралите-новатори се появил един нервен младеж, станал известен по-късно като теоретика на “театъра на жестокостта”. Неговото име е Антонен Арто и съвсем „случайно” също прекарва известно време в психиатрична клиника.
Неговата теза е, че човек е жесток сам по себе си и (представете си), за да стане по-добър му трябват малко повече жестокости на сцената. Така отреагирва жестокостта в себе си и се прибира облегчен в обществото на своите съседи, приятели и близки. По някакъв начин възгледът на “театъра на жестокостта” съвпада с “теорията на изтласкването”, която тръгва от Зигмунд Фройд, Шарко, Бройер, Юнг и техните последователи. В най-общ смисъл тази теория твърди, че в психиката на човека има някакви неправилни неща възникнали независимо от неговото желание, които той несъзнателно изтласква, тоест потиска, и така се моделира неправилното му поведение. Кое е това, мислите, което потиска в съзнанието някакъв неудобен спомен? Ами, съвестта. Тя му пречи на човека. Но ако той изповяда пречката, която в никакъв случай не трябва да се нарече грях, не на свещеник, разбира се, а на скъпоплатен психоаналитик, то човекът се “освобождава” от вредното изтласкване и си става здрав и работоспособен. По този начин, от съвестта може да се укрие какъвто и да било грях и отпада напълно потребността да положим греховете си в нозете на Бога, Който Единствен има властта да ги опрости.
Като се стъпи на Фройд и фройдистите, вземе се засилка от Арто, постепенно се стига до естетиката на съвременния екшън-филм и сродните му, които в морално отношение са не друго, а сръчни предизвикателства да се нарушават Божиите заповеди.
За да преживее “катарзиса” зрителят трябва да се идентифицира с героя носител на авторовата идея. Тук по време на повествуванието се включва активното въображение, при това автоматично: зрителят си представя, че това, което вижда се случва с него самият и така успява да извлече и емоционално познание, като сравнява своя житейски опит с този на героя на филма. Подвеждането към идентификация с образа прилича повече на математическа формула, подобна на която Сергей Айзенщайн извежда в студията си “Неравнодушната природа”, и по която е композирал “Броненосецът Потемкин”.
Зрителят вече се е идентифицирал с героя и тогава героят преживява някаква вопиюща несправедливост, избиват роднините му, например. Тогава той, добрия, изважда револвера и от лошите никой не остава жив. Такова нещо като православното понятие за прошка не присъствува. По-скоро се въвежда нещо като Старозаветния Закон “око за око, зъб за зъб”, само дето се нарушава Божията повеля да не отмъщаваме, защото това е приоритет на Бога. По същия начин, чрез сюжет на филм се въвежда враждата между поколенията. Ненормални в поведението си герои се представят за норматив за поведение и макар представени далеч от мястото, в което се развива действието, се възприемат не само за самата действителност, но и за нещо като поведенческо законодателство. На нея младите ще се изкушат да подражават. По същия начин към биографията на добрия герой само се добавя неговата склонност системно да прелюбодейства и това вече също става един вид емоционално законодателство. Кражбата се превръща в нещо симпатично, стига да я върши добрият, убийството се подразбира - нали лошите са толкова лоши и накрая нашият човек задължително прибира всичките пари, за да е ясно на кого се слугува.
Доколко това нарушение на Божиите заповеди е случайно, със сигурност ще се разбере в деня на Съда, но ако то е преднамерено, е престъпление да се позволява на извършителите му да изкушават невинни.
“Лукави човеци и измамници ще напредват в злото, като заблуждават и биват заблуждавани” (2 Тим. 3:13), пророкува апостолът и думите му съвършено прилягат на гореописаното.
Любима тема на секуларното творчество и съответно лесно пристигаща в репертоара на твореца-прислужник на Мамона, е хулителството срещу Църквата. То е особено ефективно в един свят, в който на вярата се гледа като на отживелица, а истината не се познава дори и чрез скудоумни резюмета. Най-често това се поднася във формата на бунт на “прогресивен и свободомислещ” характер, когото мракобесието олицетворявано от кинематографичната “църква” репресира и дори екзекутира. Цинизмът на тази картина е безочлив. На Православната църква се приписват престъпления извършени от отстъпниците, на православните християни се приписва стореното от еретиците. Този леснооборим трик успява навсякъде, където човекът няма време да изследва истината или рецепторите му за нея са атрофирали от неупотреба. “Лекомислените и непознаващите деятелното християнство се увличат от любопитство, незнание, неверие, неразбирайки, че след като са влезли в такова общение, те могат да нанесат на себе си най-голяма вреда;” предупреждава св. Игнатий Брянчанинов. Лекомислието обаче не се има за такова, дори се вижда дълбокомислено. Кинематографичното християнство е някакво християнство въобще. То е такова само по име, външно изглежда сбирщина от някакви мракобесници, сред които тук-таме изпъкват симпатични бунтари, готови да се включат в утрешната църква на антихриста, която да им гарантира свободомислието.
Градацията следвана от прислужниците на мамона тръгва от човекоцентричността, минава през някаква окултна каша наричаща себе си нова вълна, за да стигне до преклонение пред врага човешки. Вече в няколко сериала произведени в една далечна страна сатанинската религия пребивава в бита на хората като някакъв “дохристиянски култ”. За формиращите представите си от телевизията и секуларизирани в достатъчна степен зрители, това всеки момент може да стане абсолютна истина.
Новият етап от развитие на творческата секуларизация може спокойно да се нарече “етап на откритата наглост”. Приравнени към митологеми творци открито изповядват своето антихристиянско изповедание, или проповядват престъпен, от гледна точка на Божия закон, живот. Така се оформя една културна среда, в която самовъзникването на православния творец все пак е факт, но единствено по воля Божия. Истината е така дълбоко зарита под купища боклукчави версии, че е чудо Божие, че все още свети изпод нечистотиите.
Но нали все пак “душата е християнка”! Колко дълго може човек да приспива съвестта си и колко дълго може да регенерира повреденото си съзнание с помощта на психоанализа и психотерапия?
Съвестта е дар от Бога, огледало, в което човешката душа може да се огледа цяла и да запищи, ако се види далеч от Бога.
Обобщено може да се каже, че образователните програми предназначени за бъдещи или настоящи творци, са основани на методики за развитие на въображението и почти винаги изключват какъвто и да било морален елемент. Моралът, изработването на ценностна система се предоставя на свободния избор на твореца или пък се подразбира. Често липсата на етическо образование се замества със сравнително представяне на различни възгледи, от които възпитаният в състезателен дух просто може да почерпи материал за “творчество”.
Възпитаването на православния творец не може да се обхване от такъв тип образователни програми. То е процес на живот във вярата, състои се по вездесъщия Божий промисъл и не бива да се отделя от индивидуалния път към Бога. В случаите, когато той се явява продължение на установена традиция, както е в иконописта и източното църковно пеене, подготовката на твореца се измерва с напредък във вярата, а така наречената “професионална реализация” (простете за секуларната терминология) е прослава на Божието име и небесното воинство.
Портите адови няма да надделеят над Църквата Христова, братя и сестри, това е неоспорим факт, а тази война не е наша война. Тя е война на Бога с неговия враг, който е и враг на нашето спасение. Трябва само да опазим вярата си и да помним, че войната “не е срещу кръв и плът”! (Еф. 6:12)

Този текст е прочетен като доклад по време на "Светософийските четения" организирани съвместно с традиционните руски "Глински четения" за първи път в България в НДК-София през юли 2005 г.

НАСТЪПЛЕНИЕТО СРЕЩУ ПРАВОСЛАВНИЯ ДУХ

Преди година разговарях с една православна американка за това, че според Светите Отци наближават времената на гонение срещу Православието. Жената получи емоционален срив, защото, споделяше тя, е говорила със свещеник и той нищо такова не и е казвал… Сетих се за този случай, когато прочетох в столичен вестник за конференцията проведена във Виена на 7, 8 и 9 март, тази година (2005!), под надслов “Православният дух и етиката на капитализма”.
Формулировката на темата е перефраза на съчинението на Макс Вебер “Духът на протестантството и етиката на капитализма”, превеждано и издавано у нас. В книгата на Вебер се извежда твърдението защо протестантските страни са измежду най-развитите в икономическо отношение и се изказва предположението, че протестантът е по-предприемчив, защото не страда от скрупули да купува евтино, а да продава скъпо, дори на близките си роднини, да бъде честен в рамките на човешкия закон. Когато напечели добре може да облекчи съвестта си като направи дарение на църквата, по-точно на конфесията или на сектата, към която се е причислил.
Днес изглежда, че дойде време да бъде употребен и Вебер срещу Православието. Като се използва неговата известност, като се намекне, че православното вероизповедание е някаква пречка нещата в света да вървят добре.
Колко може да е вярно твърдението, че благодарение на протестантството западният свят е развит икономически, можем да разберем само като си припомним, че към този свят принадлежат и много непротестантски страни - католическите Италия, Испания, Португалия, Франция, “келтския тигър” - Ирландия с най-високия си икономически ръст в Европа, както и съвсем нехристиянските Япония, Китай, Тайван, Южна Корея.
“В света днес има над 300 милиона православни християни, повечето от тях разположени в стратегически важни страни и райони - Русия, Балканите, Близкия Изток. Затова въпросът как православният свят ще се справи с пазарната икономика и демокрацията е от изключителна важност”, е мотото на виенската сбирка. В случая става дума за това, че “стратегическите райони” са важни не за нас, които живеем в тях, а за тези, които имат тук политически и кономически интереси.
Основният доклад на конференцията е на проф. Питър Бъргър от Бостънския университет. Извадките от този доклад, цитирани във вестник “Капитал” са красноречиви.
Православието, например, не било подготвено за “плурализма и тепърва трябвало да развива стратегии спрямо тази ситуация”, тоест за ситуацията, в която има много “плурализъм” на запад, а у нас, уви, няма.
Как би трябвало да се разбира понятието “плурализъм”? Професорът прилага следното пояснение: “Основното противоречие, което православието трябва да реши, е как религиозната идея за колективна солидарност да бъде преведена на езика на индивидуализма, необходим за развитието на капитализма”. Забележете употребата на императива “трябва”! Не: “може” или “би трябвало” или “не би било лошо”, а направо: “трябва”!
Това твърдение е манипулативно, защото се основава на аксиомата, че колкото повече индивидуализъм има в едно общество, толкова по-развито е то икономически. На японците, както и на останалите азиатци, въобще не им е необходим никакъв индивидуализъм, за да си развиват капитализма. Даже напротив - азиатските мениджърски школи са основани изцяло на колективизма и минават за далеч по-ефективни от американската, напр. Кого ще убеди Бъргър в страната на самураите, че успехите им са съвсем неправилни и следователно те трябва да разрушат постигнатото и да последват примера на България от “прехода”.
Облагодетелстван от факта, че конференцията се провежда не в някоя православна страна, а в Западна Европа, Бъргър ни засилва към икономическия просперитет с друго внушение: “Нито една от формите на съществуване на православието не го е подготвила за възможността да съществува като доброволно сдружение”! А сега, де! Какво би могло да значи това?
Няколко пъти прочетох този цитат от статията на Диана Иванова в “Капитал”, но така и не можах да разбера професорът шегува ли се или мисли, че ние още живеем по дърветата. “Да не би да е прав?”, помислих си все пак, “Колко души познаваш, които да са приели Православието насила?” не можах да се сетя за нито един. После се замислих кое е това нещо, което в Православието не се върши доброволно - присъствието на богослужението ли, участието в тайнствата ли, какво? Няма такова нещо! Следователно Бъргър под “доброволно сдружение” разбира нещо съвсем друго, не това, което един съвременен българин (и може би американец - също) разбира. Ако проследим последователността на преподаваните от Бъргър твърдения, можем да започнем да изреждаме характеристиките на желаното от него “доброволно сдружение”.
Бъргър вероятно допуска, че все някой ще има подобни въпроси, и прави ново пояснение: “Православието е напълно неподготвено за днешното време на плурализма - основен белег на модерните общества. Модерното време е не по-малко религиозно от всяко предишно време в историята, то обаче е плуралистично. Какво означава това?” И ето го най-после в пълнота определението, както го е разбрала авторката на статията в “Капитал”: “В ситуация на плурализъм религиозните институции не могат да приемат като даденост, че определено население ще се подчини на техния авторитет.”
Ето каква била работата! Вярващите православни не трябва да се подчиняват на авторитета на Църквата, а Църквата не трябва да приема за даденост, че някой ще се съобразява с авторитета и! Време било да се появи “нещо като пазар на религиите”. “Индивидът сега има избор”, допълва Диана Иванова. Като че ли преди го е нямал. “Важно е да се разберат два аспекта на това развитие - продължава тя - процесът на религиозна плурализация означава, че различен брой религиозни институции се съревновават помежду си, както е в Америка по време на колонизацията. Тогава пазарният ефект на плурализма е очевиден.”
С цялото това шикалкавене трябва да се прокара една лъжа - че Православието не е толерантно към другите религии. Това обаче не е вярно. Достатъчно е да се направи справка за броя на регистрираните вероизповедания в православна България преди 9 септември 44 г., до 10 ноември 89-та и сега.
Какво “трябва” да постигне идеята за “плурализма”: “Всеки религиозен монопол ще бъде подкопан, модифициран и променен. Но дори една религиозна традиция да се споделя от мнозинството от населението, индивидите най-малкото имат право на избор дали да се присъединят или не към институциите, представляващи тази традиция.” Заплашително, нали!
Как трябва да изглежда православието на “плурализма”? Ето как: то “може да бъде не толкова емоционален консумативен избор.” Даже вече имало модел за това: “Може да се каже, че Америка е във водеща позиция по отношение на това развитие…”. У нас пък, при неразвитите икономически “трудност съпътства ангажирането на православието в изграждането на либерална демокрация и пазарна икономика.” Представяте ли си колко страдат горките. Мъчат се да ни демократизират и да ни направят икономиката пазарна, а ние се опъваме заради някакви си християнски ценности. Чуйте въздишките и състрадавайте на Питър Бъргър: “Всяка религиозна традиция има проблем с демокрацията и нейните закони, които, изглежда, че противоречат на божествените. Вземете проблема с абортите, еднополовите бракове, разводите и така нататък…” Какъв позор за нашето общество! Било против абортите и еднополовите бракове!
И, забежете, не става дума за вяра, а за “религиозна традиция”. Целта на изместването на вярата е очевидна: изкушените да ходят на конференции в западни страни с петзвездните хотели и студенокръвната любезност да започнат да повтарят в “изостаналите” православни отечества надменните глупости на бъдещите служители на антихриста. “Бедата ще дойде от начетените!”, казал в проповед св. Козма Етолийски и изглежда, че е имал предвид точно тези хора.
Трудно им е да работят с православните и това си е: “Православната идея за колективната солидарност,… прави трудно приемането на пазарната икономика, основана на съревнование и индивидуално предприемачество. Капитализмът, който защитава това, е приеман за израз на жестокост.”
Според проф. Бъргър от “Брюксел идва много силен, “почти военизиран секуларизъм”. Значи трябва да побързаме сами да създадем ликвидационни съвети, които да се заемат с Православието. Нали разкола не успя. Имало вече “установена европейска система на секуларизъм, която упражнява силно влияние върху политическите и законови действия на ЕС. Именно това развитие драматично е променило мястото на религиите в Южна Европа - Италия, Испания, Португалия, освен това - в Ирландия и напоследък също в Полша”(“но и в Гърция”, както казва Бъргър в интервю за Диана Иванова, поместено след нейната статия в “Капитал”).
Ето и прогнозата, която професорът дава за България и Румъния: “Но колкото повече обществото се приближава до Европа, толкова повече ще бъде подложено на влиянието на европейския секуларизъм. Съмнявам се, че православието може да възстанови единството си срещу този процес. Мога да допусна също, че европейската култура може сама да се промени в резултат на това. Ако това се случи, важен фактор ще бъде предизвикателството на исляма, който отказва да се подчини на правилата на плурализма.” “Всъщност ние не знаем как може да изглежда едно модерно православие. Вие (българите) можете да развиете този проект.“ Дава ни човекът направление, какво чакаме? Да запретваме ръкави!
Това, че проф. Бъргър добре разбира разликата между “духът на протестантизма” и Духът на истинската Църква, чиито Първосвещеник е Сам Иисус Христос личи от признанието му: “Протестанството доведе със себе си много декадентски и упадъчни форми, много песимизъм. Римо-католическата църква, от друга страна, винаги ще има проблем - какво да прави с папата?” Е, добре, но защо тогава се захващате с Православието, Бъргър? Да сме дошли ние в Америка да ви питаме защо не отменяте смъртното наказание? Щом протестанството, към което принадлежите, е декадентско, значи и оценката ви, повлияна от протестантските ви възгледи, също е декадетска. Или просто принадлежите към онова “богословие”, чиято цел е църквата без Христос?
Много по-учудващо е обаче съществуването на т. нар. “Институт за междурелигиозен диалог на Софийския Университет”, който е излъчил представител на тази конференция! Нали Софийският Университет “Св. Климент Охридски” има свой Богословски факултет? Що за задачи изпълнява този “институт”? Това може да се разбере от думите на Даниела Калканджиева - “българската представителка”: “…От една страна, казва тя, голяма част от българите продължават да вярват, че православието е една от големите причини за икономическото изоставане на страната. Друга част от българите вярват, че именно българската православна църква (без главно Б, както е изписано в “Капитал”) е спасила нацията по време на Османската империя, въпреки факта, че такава църква няма от края на ХІV век до 1870 г.” Според “нашата” представителка: “православните теолози не проявяват интерес към икономическите въпроси”.
Ами точно това е, Калканджиева, Духът на истинското Християнство - “Отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу.” (Матей 22:21).
Ум не го побира как може Софийският университет, чийто патрон е св. Климент Охридски, да легитимира възглед като този на една чуждестранна конференция: “…Във вековете на османското робство поради незнаене на гръцки език, българите остават незапознати с някои аспекти на православието.” За да разберем кои аспекти има предвид радетелката на “диалога” между религиите може би трябва да поразсъждаваме върху изумителното твърдение: “Православието като цяло остава безразлично към развитието на пазарната икономика и социалната диференциация в страната, с други думи - духът на православието има много слабо влияние върху етиката на българския капитализъм.”
От всичко цитирано можем да заключим, че “православието”, каквото го виждат Даниела Калканджиева и тези, които са и плащали стипендията в университета издържан от Сорос, където е направила доктората си, не е вероизповедание, а нещо, като театрално-етнографско сдружение, в което може да се прекарва свободното време, когато човек е отегчен от други атракции и иска малко да поправославничи преди вечеря.
“Аз съм лектор в Богословския факултет и виждам, че има надежда, защото новото поколение, което идва, е много по-близо до духа на православието и има грижа за ближния. Като че ли институционалното, официалното православие в България е твърде формално и се придържа към литургията, няма я тази социална ангажираност”, казва тя. Значи “нейното православие” трябва и да се освободи от литургията, от основното от тайнствата - Евхаристията, но какво ще остане от него тогава? Друг е въпросът, какво прави като “лектор” в Богословския факултет на СУ личност с такова убеждение.
Това, че такава среща се провежда във Виена ни подсказва, че ликвидаторите на Православието все още мъничко се срамуват от абсурдите, които иска да ни пробутат. Все още нямат куража да организират такова истъпление в източноевропейска страна. Това обаче е само временно. Много скоро ще искат да проповядват и в нашите православни храмове. Каквото и да правят обаче няма да успеят, стига да опазим вярата. Църквата Христова е построена върху камък и “портите адови няма да и надделеят!” (Мат. 16:18).