РУСКАТА ДЪРЖАВА И РУСКАТА ЦЪРКВА

(Глава от книгата "Третият Рим и Църквата" - част I, стр. 59-69)  

 

Наследството на Йоан Василиевич (Грозни) е огромно. От една страна територия, по-голяма от територията на която и да било държава в света по това време, придобита в резултат на отбранителни и завоевателни войни с агресивни съседи.

По-важната победа обаче е отстояването на православната вяра. Царят не позволява на римокатолицизма да се възползва от всеобщата политическа подчиненост на Поместните Православни Църкви на агресивна неправославна и нехристиянска власт. Сред първите мерки на укрепването на властта си Йоан Василиевич забранява дейността и присъствието на търговци-юдеи на територията на цяла Русия. През 1550 г. полският крал Сигизмунд-Август настоява еврейските търговци да получават достъп до територията на страната, на което получава отговор, че на еврейските търговци не се разрешава да влизат в страната, за да не смущават нейните жители, а смущението произхожда от многото бели, които те вършели в руската земя – отклонявали русите от християнството, внасяли отровни зеленчуци и правели много пакости[1].

Йоан Василиевич отнема властта на местната аристокрация и създава дворянството,  опората на царската власт – хора, които се изхранват от земята и заплатата, получавана за службата си при царския двор.

Апетитите към неограничената власт на местните владетели са ограничени, но не са изкоренени. Пречка към домогването до царския престол обаче е църковното признание, Помазанието, Венчанието за царството.

Вековете след смъртта на Йоан Василиевич са всъщност историята на борбата на властта за подчинение на Църквата. Неговите наследници във властта рядко разбират произхода на тази власт, смятат Църквата за нещо като помощник на владетеля, а демонстративното желание за самостоятелност в решенията и вярата в Божествения произход на самата тази Църква много често изглеждат в очите на управляващите враждебни на властта. От друга страна, на някои от влиятелните клирици започва да им харесва да влияят на решенията на короната. Тази линия може да се проследи като се започне с опита на протопоп Силвестър да се възползва от потресаващото впечатление, което е направил на младия Йоан Василиевич и „да играе“ в полза на домогваща се до властта групировка и се свърши с влиянието на Распутин в двора в навечерието на революцията от 1917 г.

Провала на социалистическата система и завръщането към православната вяра създадоха подем за Църквата в Русия. От мащабите на това възраждане може да се очаква и преразглеждане на крайъгълните камъни в историята на страната. Как обаче съвременната Руска Православна Църква оценява отношенията между Църква и държава в исторически план можем да разберем, ако хвърлим поглед на „Основите на социалната концепция на Руската Православна Църква“ публикувани на сайта на патриаршията: „У руските владетели, за разлика от византийските василевси, съществувало друго наследство. Затова, а също и по силата на други исторически причини, взаимоотношенията на църковната и държавната власт в руската древност са били по-хармонични. Впрочем отстъпления от каноническите норми също са имали място (управлението на Иван Грозни, сблъсъка на цар Алексей Михайлович с патриарх Никон)[2]“…

За премахването на патриаршеската институция от Петър I сред посочените „отстъпления от каноническите норми“ не става и дума, което буди въпроса, какви точно „канонически норми“ има предвид този документ.

Като се има предвид, че Концепцията е дело на Отдела за външни църковни връзки, ръководен от Волоколамския митрополит Иларион Алфеев, донякъде можем да се ориентираме в логиката на такова твърдение, особено, ако забележим на страницата на цитирания текст недвусмисленото заглавие на едно съобщение: „Митрополит Иларион: „Нашето дело е да въплъщаваме в живота идеите на Патриарха“[3].

Разбираемо, ако си спомним, че същият митрополит, тогава епископ, написа оратория за предишния патриарх НС Алексий II, докато той беше още жив.

РПЦ и съответно руската държавна идеология в различните етапи от своето развитие имат версия за историята на руската национална Църква различна от историята на тези Поместни Църкви, които имат съществено участие в нея. Това отчетливо се забелязва, когато обект на внимание на изследователя е т.нар. „Западно Руска Църква“, чийто диоцез покрива Киевска Рус, Полша, Беларус и Литва[4]. Дори в отсъствие на каквито и да било данни за подобно вероятно самоназвание на диоцеза на Киевската митрополия, е очевидно, че няма логика тя да се е нарекла Западно Руска Църква, защото така би се топографирала като „западна“ в сравнение с някакъв център, какъвто трябва да е Московската митрополитска катедра, възникнала исторически много след нея и всъщност произхождаща от нея, тъй като „Московската катедра“ е пренесената в Москва Киевска катедра. Друг подобен детайл е възприемането от официалната история на РПЦ за начало на нейното съществуване покръстването на Киевска Рус, която става седалище на Киевската митрополитска катедра, тоест на въпросната Западно Руска Църква. Противоречията очевидно се дължат на желанието да се докаже правото на върховна рускост на Москва, която едва през 1547 г. става столица на държава по име Русия, но това име се присвоява след получаването на Грамотата от 1561 г., защото именно там Московското княжество е наречено „Россия“ (Ροσσια). Оттук и разликата в наименованията на „Русь“ и „Россия“. Това обаче ясно показва, че държавната идеология няма и не иска и да има друго виждане за руската църковна история, освен московско центричната. За да се поддържа обаче то от една страна е нужен пълен и неотслабващ контрол върху историографията. От друга страна това може да стане само и единствено чрез пълен контрол върху църковната проповед и върху проявите на съвест при изявяване на отношение по въпросите на историческата правда. Това е начинът да се избегне несъответствие между държавната и църковната версия на историята. Привидно не може да има контрол над проповедта, ако не знаем, че този контрол от началото на имперската история на Русия се въвежда от най-началните нива на подготовката на духовника и се възприема като втора природа на Руското Православие.

В деня на все още неразкритото му убийство пред Царските двери на храма, в който служеше, на 20 ноември 2009 г. московският свещеник от татарски произход Данийл Сисоев отбелязва в блога си, че покръстените татари недоумяват, когато отиват на църква, защо в проповедта си служещият духовник говори не за Бога, а за „историческата роля на Русия или Украйна“.

По интересен и много категоричен начин за отношенията Църква и държавна власт в Русия (без да е ясно дали става дума за цялата история на държавата или само за т.нар. „синодален период“) се изказва през 1910 г. руският религиозен и политически философ Николай Бердяев[5]: „…Няма, струва ми се, по-голяма лъжа от тази, на която е построено отношението между Църквата и държавата. Няма област, в която неискреността, условността, страничните съображения да са изведени в принцип до такава степен. Християнска държава никога не е имало и никога няма да има, държавата се представя за християнска, а пък християнството са го направили държавно“[6]. Това притеснително наблюдение на руски публицист, роден и израсъл в страната, изглежда е било възможно след като в Русия вече е извършена революцията от 1905 г., а срещу руски императори са извършвани атентати, в това число и успешни. От недрата на народ, който при всички обстоятелства се квалифицира като православен и по презумпция знае, че „всяка власт е от Бога“ (Рим. 13:1), се раждат по идейни подбуди убийци на помазани от Църквата владетели. „Неверието, пише Бердяев, прогресираше все повече, а лъжливата връзка на Църквата с държавата … тровеше все повече извора на религиозния живот. Обществото стана атеистично и в своята огромна част дори не знае Кой е бил Христос! В народната душа е помръкнала религиозната светиня, а условната и насилствена лъжа на официалната, държавната религия, продължава да разлага човешките души“[7].

Забележително е, че този текст е написан седем години преди Октомврийската революция от 1917 г.! Религията, според Бердяев, е станала оръдие на царството на този свят, а тогава вече е обяснимо, защо се проявява насилие в делата на вярата. Защото, заявява мислителят, вяра вече няма! Всяко насилническо поддържане на Църквата и вярата от страна на държавната власт е резултат от неверие в силата на Христа. Преживяванията породили такова пълно с отчаяние изказване вероятно са свързани с разстрела на демонстрацията с икони и хоругви от 1905 година, който и досега се обяснява доста противоречиво ту като резултат от обмислена провокация, ту като некадърност проявена от органите на изпълнителната власт, ту като добре обмислена комбинация от двете.

Корените на тази катастрофа, довела до погромите срещу храмове, манастири, клир и монаси в началото на революцията от октомври 1917 г., могат да се проследят назад във времето.

Един от най-ревностните защитници на държавния контрол върху Църква, обер-прокурорът Константин Победоносцев[8], когото Бердяев нарича „надежда на тъмните сили“ и „кошмар за руския живот“[9] обосновава противоположно мнение за отношението държавна власт – Църква: „Най-древната и най-известна система на отношения между Църквата и държавата е системата на установената или държавна Църква“[10], тоест на „църква“, която е подчинена на държавната власт, дефинираща се от своя страна като „християнска“ или „православна“. Победоносцев все пак забелязва като „знаменателно явление“ борбата на „църковните начала с държавните“. „По въпросите за народните вярвания държавната власт, пише обер-прокурорът, е необходимо да заявява своите изисквания и да установява своите правила с особено внимание, за да не допуска такива усещания и духовни потребности, до които не трябва да е в допир самосъзнанието на народните маси“[11]. Колкото и да е „грамадна“ държавната власт, според Победоносцев, тя се крепи не на нещо друго, а на „единството на духовното самосъзнание на народа и правителството“. Констатация или пожелание? Като имаме предвид, че Константин Петрович умира десет години преди Октомврийската революция, по-скоро второто.

Съществува и едно средно в оценката си мнение за влиянието на отношенията държава-Църква върху православността на Русия. Това мнение засяга отново синодалния период в историята на РПЦ. Мнението е изказвано от последния обер-прокурор на Св. Синод Карташов[12]. Обратно на разбирането на Бердяев за неправославното в същността си желание да се построи „царството небесно на земята“ Карташов в поетично-фолклорен стил извежда понятието „свята Рус“ именно от такова усилие, което според него е някаква свръхзадача на русите. „Руските християни, пише той, жадуват от цялата си душа да свалят Небесния Йерусалим на земята, за да може целият земен живот – в добиването на насъщния хляб, в храната и питието, в построяването на дома, семейството, стопанството, държавата – да бъде осветен с молитвите и благословението на Църквата. Постепенно в устрояването на своята земя, в създаването на нея на голямо държавно тяло, плътно покрито с храмове с множество кръстове на техните крила… видели въплъщението на Христовото царство на земята и го назовали „свята Рус“[13].

Изказвания в такъв стил обикновено се възприемат като поетични преувеличения и както се казва „минават покрай ушите“, но ако се замислим, ще намерим много голямо сходство с формулите на болшевишката пропаганда с промяната на някои термини, разбира се.

Бердяев спокойно би могъл да вземе този откъс като цитат в потвърждение на думите си за лъжата, върху която се строи тезата за хармоничните отношения между държава и Църква в имперска Русия.

Идеалът за просперираща Църква за Карташов е тази, която има… богослови на академично равнище. „В своите ранни времена, пише той, Руската Църква вече е проявила в себе си могъщите сили на християнския подвиг и святост, но била още твърде младенческа богословски. Овладявайки през синодалното време[14] техниката и методиката на научно-богословското знание, тя бързо станала най-високата, най-силната част, може да се каже дори хегемон на цялото Източно Православие. И това, защото тя е станала в достатъчна степен научно оборудвана за състезание и сътрудничество със западните християнски църкви, до този момент гледащи на християнския Изток отвисоко, опирайки се именно на своето научно-културно превъзходство“[15]. Странно мнение, което би било необяснимо, ако не беше известно, че е изказано от масон с няколко десетилетна практика и ако не беше известна икуменическата му дейност.

За Православната Църква богословието е в Преданието, тоест у Светите Отци, които тълкуват Свещеното Писание. Само трима от тях са наречени от Църквата богослови – св. апостол и евангелист Йоан Богослов, св. Григорий Богослов и св. Симеон Нови Богослов. Сред тези, които се наричат „богослови“, защото били „овладели техниката и методиката на научното-богословско знание“ могат да се намерят и такива, които заявяват, че Христос не е възкръснал. Те обаче били „научно оборудвани за състезание“ със Светите Отци на Източната Църква! Добре, че дошъл Петър I, та нещата се оправили.

Най-потресаващото мнение за Руската Църква в отношенията ѝ с държавата обаче принадлежи на друг един „богослов“, който по някое време е дори „ректор“ на т.нар. „Московска богословска академия“ – Александър Введенский[16]. Поставил се още в първите години на съветската власт в услуга на военния комунизъм Введенский публикува през 1923 г. „капиталния“ си труд „Църквата и държавата“, във въведението на който пише без капчица срам: „Църквата беше опора на монархията. Когато монархията рухна, църквата увисна във въздуха… Монарх сега няма: революцията го измете. Какво да се прави?... Най-добрите (но твърде малобройни) сили на църквата искат на поставят църквата не във враждебни, а в дружески отношения с освободения народ. Но мрачната реакция на църквата е силна. Тя се е притаила. Но скоро ще надигне глава. Докато революцията се развива, всички реакционни сили се сплотяват около църквата“[17]. Когато пише тази книга Введенский е все още клирик на Московската патриаршия, но скоро ще създаде с размах и с подкрепата на щиковете „Обновленческата църква“.

Как се стига до такава радикална промяна на разбирането за Венчанието за царството, което е актът на установяване на Русия като държава? На русите вече им е внушено това, за което говори масонът Карташов: „Истеричната натура на Грозни, стараеща се да закрепи централизираното самодържавие с терористични и кървави мерки и извращавайки го с това до деспотичен абсурд, дълбоко поколебала наместените социални спойки на младата държава. Дошло така нареченото смутно време. Изглеждало, че със Светата Рус е свършено… За историците е почти чудо започналото национално възстановяване изпод развалините с лозунга: „Да умрем за православната вяра, за дома на Пресвета Богородица, за гроба на московските светители!“ И въстанали, и създали нова династия и отново укрепили православното царство. Така от опит православната душа спасила Русия…“[18].

Академичното „богословие“ на Карташов очевидно не познава представата за Божията воля или не си позволява да я намесва, когато преподава учението си за Святата Рус и нейната „православна народна душа“, която създала нова династия… На „православния революционер“ Введенский обаче това учение пасва отлично, за да служи на един атеистичен режим убеждавайки русите, че тяхната „православна душа“ и Православната Църква са две сражаващи се сили, като „душата“, която той нарича „свободният народ“, и атеистичният болшевизъм, садистично убиващ епископи, свещеници, монаси и миряни, са едно и също.

---

[1] Еврейская энциклопедiя, Санкт-Петербург, 1908-1913, т. 8, с. 391 (749).

[2] https://mospat.ru/ru/documents/social-concepts/iii/

[3] https://mospat.ru/ru/2017/08/18/news149230/

[4] http://sobor.by/hoteev-beginwest.php

[5] Николай Александрович Бердяев (1874-1948). Критик на революционно настроената интелигенция, основно в труда си „Духовната криза на интелигенцията“. През 1913 г. е осъден на депортация в Сибир за статията „Гасители на духа“, в която говори за синодалната реакция срещу роденото сред руски монаси на Атон движение за прослава на „Името Божие“. След революцията от 1917 г. е арестуван два пъти и изселен през 1922 г. Умира като емигрант във Франция. Руският православен антимодернистичен сайт „Антимодернизм.ру“, препечатван от българския „budiveren.com“, поставя Бердяев в списъка на модернистите в Православието.

[6] Н. А. Бердяев, Духовный кризис интелигенции, Санкт-Петербург, 1910, с. 221.

[7] Пак там, с. 223.

[8] Константин Петрович Победоносцев (1827-1907) е руски публицист, юрист, преподавател по гражданско право, личен лектор на престолонаследниците Николай Александрович и неговия по-малък брат Александър Александрович, бъдещият император Александър III, личен приятел с Фьодор Михайлович Достоевски и водеща църковно-административна фигура – оберпрокурор на Св. Синод на РПЦ, длъжност въведена след църковната реформа на Петър I от 1724 г. Смятан за „сив кардинал“ на държавното управление по времето на Александър III, върху когото имал голямо влияние.

 [9] Н. А. Бердяев, Духовный кризис, с. 201.

[10] К. П. Победоносцев, Церковь и государство, Московский сборник, 1896, VΙ.

[11] Пак там, I.

[12] Антон Владимирович Карташов (Карташёв) (1875-1960) е последният обер-прокурор на „Светейший правителстующий синод“ на РПЦ, министър на изповеданията при Временното правителство на Керенски. Подготвил самоликвидацията на института на обер-прокурорите и предаването на църковната власт изцяло в ръцете на Поместния събор на Църквата в 1917-1918 г. Доцент на Университета в Сакт-Петербург от 1900 г., професор по История на Русия в Сорбоната между 1922 и 1939 г., doctor honoris causa по църковна история на Православния богословски институт „Свети Сергий“ в Париж от 1944 г. Член на масонската ложа „Велик изток на народите на Русия“ и член на Върховния съвет на тази ложа между 1905 и 1917 г. – виж: http://samisdat.com/5/23/523r-lvs.htm. Автор на „История на Руската Църква“. Активен участник в икуменическото движение, във връзка с което е разпитван от Гестапо във Франция, където емигрира, но не е арестуван. Участник в „Конгреса на православните богослови“ в Атина през 1936 г. заедно с прот. Сергий Булгаков и  прот. Г. Флоровский. Умира в емиграция.

[13] Карташев А.В., Русское христiанство, Путь. — 1937. — № 51. — С. 19-31.

[14] Тоест от началото на църковната реформа на Петър I през 1721 до 1918 г., когато Църквата няма патриарх и се ръководи от държавни чиновници.

[15] А. В. Карташев, Очерки по истории Русской Церкви, том 2, Москва, Терра, 1992, с. 318

[16] Александър Иванович Введенский (1889-1946) – е руски духовник, протоиерей, в разкол – митрополит, лидер на т.нар. „Обновленческа църква“, която сътрудничи на болшевиките и съветската власт в периода 1922 – 1946 г. Женен два пъти, докато е митрополит. Ректор на т.нар. Московска богословска академия, открита през 1923 г.. От 10 октомври 1941 г. се обявява за „първоиерарх на Православните Църкви в СССР“. След като Сталин рязко изменя курса на репресиите срещу РПЦ и мнозинство от „обновленнците“ пишат покайни писма и се вливат в каноничната Църква през 1942-43 г. се опитва да запази структурата на „Обновленската църква“ и след като не успява през юни 1945 г. се обръща към Св. Синод на РПЦ с молба да бъде приет в юрисдикцията на Московската патриаршия. През септември с.г. получава отговор, че може да се присъедини в РПЦ в качеството си на мирянин, а единствената длъжност, която може да приеме е редови сътрудник на „Журнал на Московската патриаршия“. Умира от паралич няколко месеца по-късно.

[17] Прот. А. И. Введенский, Церковь и государство, Москва, 1923, с. 3.

[18] А. В. Карташёв, Православие и Россия, https://azbyka.ru/otechnik/Anton_Kartashev/pravoslavie-i-rossija/

ДОКОЛКО РУСИЯ Е ПРАВОСЛАВНА?

Ще го кажа направо: обичам Русия! На тринадесет годишна възраст прочетох „Престъпление и наказание“ на Достоевски. Десетки пъти съм чел и препрочитал разказите на Чехов. Това е причината да възприема новината за необявената война в Украйна като удар, като тежко страдание, че тази Русия, която обичам, преминава в небитието. От нейно име говорят и злодействат хора, които не само не я обичат, но и очевидно се стараят да я унищожат. Да! Точно така – управляващите в Русия съвсем очевидно изпълняват добре обмислен план по унищожението на държавата си. При това се представят за православни, а резултатът от това е всеобщата ненавист към Православието у тези, които не го познават и не го разбират.

Най-потресаващото е, че у нас хора интелигентни и (на пръв поглед) нормално мислещи вярват и изповядват, че тази мерзка война защитава Православието!

Елементарна логика: началото на руското Православие е кръщението на Киевска Рус извършено от Българската Църква, към която Киевската митрополитска катедра принадлежи, както пишат за това големите руски историци Евгений Голубинский, Антон Карташов и в някаква степен осветлява Татишчев. А сега руски войски обсаждат и обстрелват Киев.

Значи някой се старае да откъсне корена на рускостта, защото тя е в Кръщението от 988 г.! И този някой минава за православен! Властта в Киев била прозападна, еретическа (поради организацията на признатата от Фенер за църква група около Епифаний), тя издевателства срещу украинците с руско самосъзнание. Добре, но с нахлуването разликите не се ли изравняват? Пролива се кръв и тези, които би трябвало да са братя по вяра и произход, сега са врагове! И това някой смята за случайно? Или вината е у нападнатите?

Друго: защо руснаците не печелят? Имат всичко за една глобална война. Очевидно е, че ръководството не иска да спечели войната. То иска хората да се намразят, а от това да последва разпада на Русия като верижна реакция. Как да си обясним, че Русия, която има сателити (а Украйна – едва ли), не е в състояние да подави ПВО на украинците още в първите часове на нападението? Всеки, който е служил войник, когато имахме армия, ще каже, че неспособността на руската армия е странна! Нали воюваше в Сирия, сега и в Африка, макар това да не е много известно. Има обстреляни войници, които трябва да са готови да заемат всички стратегически пунктове също за броени часове. Вместо това напред се пускат наборни войничета, които не знаят къде са и искат хляб от местните.

Следователно войната се води по странната логика на югославските войни при Милошевич, на Кадафи и Саддам. Общото между последните трима знаете ли кое е? Че са възпитаници на силите, които ги премахнаха!

Украинците в самата Русия са около милион и половина. Едва ли може да се очаква да останат безразлични, когато родните им места са изравнени със земята. А какво да мислят за себе си татарите, например, които са около пет милиона, при това консолидирани и задружни? Да си въобразяват, че днешната власт има грижа за тях или, че ще ги приласкае, ако решат да искат по-широка автономия? Ами чувашите? Мордовците? Ами руският Приморски край с Владивосток, който е китайски допреди някакви си сто и петдесет години? Няма ли да си направят правилно сметката китайците, които са вече първа икономика в света? Нали Путин преди няколко години им даде руска територия? Тихомълком – да не го усетят тези, на които инжектира национализъм.

В разгара на ковит пандемията страшно православната Русия не затвори ли храмовете? За разлика от немощната България.

Според официална статистика селското население на Русия е малко над 25%, но в руския печат се говори за 15% и то при положение, че страната не е индустриална сила. Значи Русия основно внася храна срещу газ и нефт. Как да вярваш на управление, което няма грижа за прехраната на народа си? Какво ѝ липсва на Русия, освен волята на управниците? Земя ли, вода ли, или работна сила?

Какво консолидира руснаците в последните десетилетия? Общият враг – запада, който се бори с Православието. Наистина ли Путин защитава Православието от запада? Какво прави тогава в руските чартове лезбийският дует „Тату“? Масонството не процъфтява ли в Русия? Може ли да се вярва, че патриарх Кирил на своя глава се е прегръщал с папата? Значи Православието е за простолюдието и то в някакъв военнополеви вариант, нищо, че на власт са същите, които си убиха последния император и садистично издевателстваха над свещеници, монаси и миряни. Или КГБ, чиито кадри управляват Русия, няма нищо общо със своите предшественици ВЧК, ОГПУ и НКВД?

Между Христовата Църква, на която Първосвещеникът е Самият Христос и административната организация, наричаща се „църква“ понякога се е появявала разлика. Изглежда, че сме в края на човешката история, както я описва Апокалипсисът на св. Йоан Богослов. Сега повече от всякога се вижда разликата между Православие и клир и то не къде да е, а в Русия – призваната да защитава Православието тогава, когато Поместните Църкви изцяло са били под османска власт.

Русия има Православие, но неговата Църква е подчинена безкомпромисно на властта от 1721 година. Тогава масонът Петър премахва патриаршеската институция и назначава армейски офицер за ръководител на Синода, а длъжността му се нарича обер-прокурор! Държавата, създадена от Църквата на 16 януари 1547 г. с „Венчанието за царството“ на Иван Грозни, ползва Църквата като инструмент на своето управление. Москва става столица на държава наречена Русия, не за друго, а защото точно там се установява катедрата на Киевския митрополит „и на цяла Рус“, поради монголското нашествие в XIII век. Венчанието за царството на Иван Грозни се признава със специална грамота издадена от Цариградския Събор на Поместните Православни Църкви от 1561 г. По тази причина и досега руският патриарх не се нарича официално „патриарх Руски“, а „патриарх Московски и на цяла Рус“.

В цялата имперска история след Петър Светият синод на Руската Църква е правителствено учреждение, на което се възлагат вътрешни и външни политически задачи. Не е ли така и досега? През 1842 г., например, със „специална мисия“ в Йерусалим пристига архимандрит Порфирий Успенски, който подробно обосновава необходимостта от активно вмешателство на Русия в духовния живот на Йерусалимската Църква. Задачата на Порфирий не е поставена в Свещеното събрание на руските владици, а е формулирана във външно министерство и е спусната на клира „за сведение“. Същият архимандрит (впоследствие епископ) подсказва на държавното ръководство десетина години по-късно, че има големи възможности да се влезе в Африка през Етиопия. Кримската война от 1853 г. обаче проваля този план. През шейсетте години на века решението е взето и това е началото на опита на Руската Църква да вземе под крилото си Етиопската църква, която е подчинена на Египетската коптска Църква. Казаците обучават етиопската босонога войска и тя разбива италианците след малко повече от 40 години.

Днес подобен план се осъществява, но чрез навлизането на руски духовници в духовната територия на служещата на гръцки език Александрийска православна патриаршия. Тази древна патриаршия обгрижва няколко милиона православни африканци, предимно в Кения. Това нагло от канонична гледна точка нарушение на хилядолетния ред на Вселенското Православие, (под което не бива да се разбира тясно Цариградската патриаршия, а Събора на Поместните Църкви) „случайно“ съвпада с операциите на руската военна фирма Вагнер в Централно Африканската Република. Изтормозените от ислямисти африкански православни християни виждат в Путин и патриарх Кирил наистина защитници и ето че разколът е налице. Църквата отново е маша на политиката. Завеждащият „външни връзки“ на Московската патриаршия митрополит Иларион Алфеев без капчица срам ултимативно заявява, че сега Поместните Църкви трябва да решат с кого са – с Москва или с Фенер, като че патриаршиите са футболни отбори!

Да обяснявам ли, че разколът винаги се е осъждал от съборната Църква? Не го е еня обаче Путин какво си мисли Църквата, а тези които го защитават живеят в своите илюзии. Жалко, много жалко!

Нахлуването на руски войски в Украйна се „благославя“ от Московския патриарх Кирил. Това не стига ли да си зададем въпроса, доколко патриарх Кирил е Църквата? Още в първите часове на трагедията обаче се намери митрополит Онуфрий, глава на истинската, каноничната Украинска Църква, и осъди войната. Нарече я „грехът на Каин“ – грях на братоубийство. Дядо Онуфрий е подчинен на Московската патриаршия, но не мисли да се отцепва, защото за него разколът е не по-малък грях. Значи истинска Руска Църква има, но къде? В Украйна!

Симпатизантите на Путин в България посочват, че дядо Вартоломей даде томос (разрешение) за създаването на алтернативна УПЦ. Това решение е друг вид канонично отстъпление, тъй като епархът от Фенер се поставя в положение на православен папа. Но каква ли ще е разликата между него и светейшия Московски Кирил, който  се прегръщаше с папата през 2016 г. на летището в Хавана, а после двамата се нарекоха братя и излязоха с обща декларация с кощунственото обяснение, че го правят в името на Светия Дух! Тогава друг подчинен на Московската патриаршия украински владика, излезе с пресконференция и осъди това отстъпление. Името му е Лонгин, а съдбата му е, че четири пъти го тровиха, но още е жив, грижи се за вярващите в своята огромна епархия и изхранва няколко стотин сираци – пример, който дядо Кирил спокойно може да следва и да преумножи дори с лични средства, каквито очевидно съвсем не му липсват въпреки монашеския обет за непритежание на имущество.

Сдържащата сила на идещия антихрист е Православието и то сега е разбито на отбори – на тези, които одобряват нахлуването и на тези, които го осъждат.

Путин върши съвсем очевидно работата на антихриста. С командата за нахлуването той запечати разкола започнат от двамата патриарси – московския и цариградския. Крайно време е на всички да им стане ясно, че руското Православие не е заемащото катедри и споделящото трапезата на управляващите. То е в небесните светилници св. Серафим Саровски, св. Димитрий Ростовски, преследваната от съветската милиция преподобна Матрона Московска, кощунствено изрисувана в икона със (кого мислите!) Сталин и много, много други. Това са стотиците хиляди избити от предшествениците на КГБ – заравяни живи, горени, давени, бесени, разстрелвани, само защото не се отказват от вярата си. Що за наивност е да се вярва, че следващите поколения чекисти изведнъж са се осъзнали и макар да са позабравили да се покаят или поне да се извинят, сега се благославят от патриарси и се показват в храмовете.

Не беше ли духовният старец на сегашния Московски патриарх Кирил Ленинградския митрополит Никодим Ротов, починал на 5 септември 1978 г. в Рим в краката на папа Йоан Павел I по време аудиенция? Същият, който наложи новия стил в Българската Църква и съслужи на 25 декември 1968 г. Рождественска служба с наши архиереи в патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“. Същият, когото Радио Ватикана величае като таен кардинал. За това отдавна се говори и пише в Русия. Според италианския журналист Пиеро Оселино папа Йоан Павел I чул преди кончината на митрополит Никодим от самия него, че православните просто жадуват да се обединят с католиците под ръководството на папата. Подобно твърдение изказа пред италианския вестник Ла Република преди двадесетина години и пергамският митрополит Йоан Зизиулас от Цариградската патриаршия. Да кажем, че някой лъже или преувеличава, но не беше ли същият този митрополит Никодим Ротов, който заявяваше: „Ние знаем, че комунистическият атеизъм… включва морални принципи не противоречащи на християнските норми…“. За него комунистическият атеизъм не беше смъртен грях.

Да кажем – нямало е как, Църквата е трябвало да се спасява, защото Хрушчов беше обещал да покаже през осемдесета година по телевизията последния поп. Но Хрушчов затова и беше отстранен – така и не разбра, че Църквата е нужна на руската имперска власт, защото чрез нея се лигитимира претенцията Русия да се нарече Трети Рим. В името на тази цел и Путин може да се обяви за светец и Сталин дори. За всеки случай всичко неруско ще се обяви за враждебно с много малки изключения. България не е между тях.

Както пише в Свещеното Писание, в края на историята Бог ще допусне поради греховете ни да се възцари едно дяволско изчадие, наречено антихрист. За да се създаде неговата глобална и единствена на земното кълбо държава, трябва да се премахнат националните граници. Това се осъществява с помощта на „царе“, които ще му предадат властта си в края на кръвопролитни войни, началото на които е очевидно тази в Украйна. Всички земни царе, които водят нелогични войни, обслужват този план, а този, за когото работят, ще дойде да „донесе мир“.

Свидетелството е пред очите на всички ни – руските танкове са означени със знака на вечността „Z“, такъв, какъвто го виждаме на стенописите в православните храмове. Властта на антихриста се вижда като вечна, но това, разбира се, няма да стане. Божията воля, разкрита в Откровението, е друга. Не това е най-лошото обаче – много хора ще се разколебаят във вярата си, виждайки православни да се избиват. „Но Син Човеческий, кога дойде, ще намери ли вяра на земята?“ (Лука 18:8)

Бог да пази България и даде мир на земята! Амин.

СЪЗДАВАНЕТО НА РУСИЯ

През януари тази година излезе от печат първа част от трилогията „Третият Рим и Църквата“. Книгата може да се купи от сайта на издателя:  

http://www.lestvitsa.org/index.php?route=product/product&product_id=1362

Вижте тук откъс от глава първа на това издание:

 

Началото на съществуването на държавно формирование, което да се самоназовава Руско царство е едновременно достатъчно добре документирано събитие, но и абстрактен акт, затрупан от митове и легенди и необосновани твърдения на историци. Най-често споменаваното име от списъка на безспорните авторитети е Николай Михайлович Карамзин (1766-1826), член на масонската ложа „Златен венец“ в Симбирск от осемнадесет годишна възраст. Неговата „История государства Российскаго“ оказва най-силно влияние върху определянето на великоруския мироглед и самосъзнание на руснака, макар преди него перото си на тази тема да са опитвали и фигури като В. Н. Татищев и М. М. Щербатов.

Карамзин създава клишета за възприемането на действителната роля на определени исторически личности и за тълкуванието на реални и съмнителни факти от руската история. Първият руски цар Йоан Василиевич Грозни, според Карамзин, е отявлен злодей, а неговите врагове и опоненти са изключително добродетелни хора . Това мнение се възприема като аксиома чак до сталинската епоха, когато „бащата на народите“ Йосиф Висарионович вижда в карамзиновата версия на биографията на руския цар възможности за смели аналогии с неговата собствена биография на мащабен злодей, който уж действа за благото на „Великата Рус“.

Мотивацията и целите на формирането и предлагането на карамзиновия възглед за руската история с много голяма сигурност има нещо общо с контактите на историографа с „влиятелни европейски“ масони като Мирабо и Робеспиер, чиито речи слуша в Париж по време на революцията. Мистичната страна на масонството не го интересувала толкова, колкото т.нар. „просветителска“ дейност, част от която е и написването на многотомната „История“ .

Един век след раждането на Карамзин, през 1866 г. Н.А. Мотовилов пише на император Александър II, че симбирската масонска ложа, редом с московската и петербургската, е „съсредоточила в себе си цялата отрова на якобинството, илюминатството, цареборчеството и атеизма“ . Някои съвременни руски автори аргументирано заявяват, че идеята за написването на „Историята“ на Карамзин се е родила в Западна Европа и то под прякото въздействие на масонските кръгове тясно свързани с Френската революция . В началото на 1816 г. при Александър I обаче отношението към Карамзин е друго. Той дори чете части от Историята пред императорското семейство, беседва с императора и впоследствие получава ордена Св. Анна първа степен и 60 000 рубли, за да отпечата труда си.

По времето на излизането на „Историята“ на Карамзин интересът към нея е толкова голям, че практически всеки, който може да чете, се старае да се добере до изданието. Причината е една – липса на ясна представа за произхода на народа и държавата, която вече е най-голямата по територия в света по времето, когато дори поробената и заличената от картата България има своята История славяноболгарская. Съществуването на тази липса и на предизвикания от нея глад да се узнае истината предизвикват множество въпроси, първият от които е: защо „народната памет“, каквото и да се разбира под това понятие, не пази никакви сведения за древната история на Русия?...

На 25 август 1530 г. в подмосковското село Коломенское се ражда Йоан Василиевич, син на великия московски княз Василий III и Елена Глинска. Йоан е на три години, когато неговият баща умира и това го прави фактически владетел. При раждането си е наречен с две имена, в които няма нищо руско или православно – Тит и Смарагд. Името Йоан приема при кръщението си, което извършва в Троицкия манастир игумен Йоасаф Скрипицин. Негови кръстници са двама други духовници – инокът от Йосифо-Волоколамския манастир Касиан Боси и игумен Даниил. Преработката на името Йоан в Иван се случва по-късно, когато започва да се съставя руската история и тя най-вероятно се дължи на неграмотността на копистите, както се наричат преписвачите на книги в епохата преди книгопечатането. Те виждат в омегата на името Йоан (Ιωαν), както то се изписва на старобългарски с буквален пренос на гръцкия правопис, едно малко обърнато „в“. Впрочем и номерацията на владетелите и някои от техните титли са принос на по-късната руска историческа наука. По времето на Василий никой не го е наричал „Трети“, нито пък Йоан приживе се е наричал „Четвърти“.

Биографите на княз Йоан Василиевич подчертават, че по бащина линия той е потомък на „московския рюриков клон“, съществуването на какъвто е повече легенда, отколкото действителност, тъй като Москва е угро-финско селище, център на угро-финско племе по времето, когато би трябвало да е дошъл Рюрик с викингите си в земите на днешна Европейска Русия. По майчина линия князът е потомък на татарина Мамай, който се смята основател на рода на литовските князе Глински. Затова пък негова баба по бащина линия е София Палеолог, което вероятно дава основание на Йоан Василиевич сам да пише във Второто си послание до шведския крал Йохан III, че на него, царя Йоан Василиевич, „сам Римския цезар е брат“ (Послания Ивана Грозного, Москва-Ленинград, 1951 г., с. 140).

И тъй Йоан (Иван) Грозни става „велик княз“ на тригодишна възраст. В този случай, както и в цялата по-сетнешна история на Руската империя, се следва не римската (византийската) традиция, според която сенатът избира император, а местната, според която властта на владетеля преминава у неговия най-голям по възраст син. Фактическото управление на Московското княжество при интронизацията на Йоан се осъществява от „седмочислена“ болярска комисия, създадена от баща му Василий, който е предвиждал скорошната си кончина. От този момент „Семибоярщина“-та става нещо като традиция, тъй като нейното управление предхожда установяването на царска власт и се смята за възлов момент от историята на Русия. В същото време в духа на традицията на степните държави (наричана още и старобългарска традиция, доколкото значителна част от угрофинските племена по едно или друго време влизат в състава на Стара велика България и Волжски Болгар) формално съществува и „боярска дума“, болярски съвет. Семибоярщината, която очевидно има за цел да тушира противоречията, които могат да възникнат между князете от болярския съвет, трябва да опази Йоан докато не навърши пълнолетие, тоест 15 годишна възраст. В тези размирни времена, когато в Киев и Москва управляват васали на монголските ханове изглежда чудо, че невръстният княз изобщо ще е в състояние да достигне пълнолетие. В началния си формат Семибоярщината управлявала по-малко от година. По различно време двама от седмочислената комисия са арестувани. В страната се осъществяват опити за преврат, някои от  князете преминават на служба при литовския княз, което ясно показва липса на каквато и да било „руска идея“ по това време. На фона на тези събития Йоан, който вероятно не влиза в сметките на конкуриращите се за властта, неусетно навършва 15 години. Началото на фактическото му управление не е никак обещаващо – огромен пожар почти унищожава Москва, а през 1547 г. тълпа се вдига на бунт срещу князете Глински, роднини на Йоан Василиевич, убива един от тях, Юрий Василиевич Глински (Михаил Глински, който е бил опекун, умира в затвора) и търси за саморазправа останалите.

В годината на бунта, 1547-а, на 16 януари в Успенския събор на Московския Кремъл митрополит Макарий извършва церемония по „венчание“ на Йоан Василиевич „за царството“ по чин съставен от самия Московски митрополит. Архиереят възлага върху Йоан знаци за царско достойнство – кръст с частица от Животворящия Кръст Господен, барм (парадно наметало на Московските владетели) и шапката на Мономах. Тази шапка, с която се отличават руските царе от московската династия, според една легенда, е дадена на киевския княз Владимир Всеволодович (1053-1123) от самия византийски император Константин IX Мономах (1000-1055), за когото друга легенда твърди, че е дядо на Владимир. Легендата е напълно безпочвена, тъй като, от една страна Владимир е бил на две годинки, когато императорът умира, от друга, той не е киевски княз по това време, а евентуалната съществуваща възможност е да наследи баща си като княз на Смоленск. Освен всичко друго Владимир Всеволодович на два пъти напада византийска територия под претекст, че подпомага претендент за цариградския престол, всъщност измамник, а впоследствие за претекст служи синът на претендента. 

Въпросната шапка се съхранява днес в Оръжейната палата на Московския Кремъл и според повечето изследователи представлява средноазиатска изработка. Някои автори изказват основателно предположение, че тя е дарена от владетеля на Златната орда Узбек-хан, на когото московските князе са васали до времето на Йоан Василиевич.

Ритуалът на „венчанието“, съставен от митрополит Макарий, има за основа подобен, който е въведен две поколения преди Йоан и два пъти е осъществяван от неговия баща с други негови синове, които не доживяват интронизация. Интересно е, че в първата редакция на чина венчанието от 1509-1518 г. има „шапка“, но за „Мономах“ въобще не се говори . Новото е, че „венчанието“ е за „царство“, каквото до този момент Московското княжество не е. Според някои руски историци ритуалът е включвал и миропомазание. Според други миропомазанието е извършено по-късно, в съответствие с традицията на Западната Църква отпреди схизмата в 1054 г. (тоест, когато Рим е православен) във вид на „Конфирмация“ (потвърждение), което се отслужва години след св. Кръщение. Миропомазание на владетел от архиерей (в случая – архиепископът на Майнц Бонифаций) е възприето за първи път в 751 г. при краля на франките Пипин Къси (715-768) и повторено от папа Стефан III през 754. В Константинопол Миропамазание на император е въведено по-късно , вероятно след IV Кръстоносен поход с помазанието на Балдуин Фландърски на 16 май 1204 г. за император.

Разликата е в това, че Пипин търси Църквата и преговаря за признание и то преди франките според старовременната си традиция да го изберат за крал. Шестнадесетгодишният Йоан Василиевич едва ли е притежавал такъв държавнически опит и влияние върху Московския митрополит, че да го принуди да съставя специално чинопоследование, чрез което васалното княжество да бъде обявено за царство, а юношата, заплашен постоянно от предателство и смърт – за цар.

Историографията, записаната история (която никога не ще може да се нарече точна наука, поради невъзможност за пълно възстановяване на факторите, които я движат) има много и противоречащи си версии за произхода и същността на събитията, довели до създаването на Руската империя.

Това, че инициативата за въздигането на московско царство е църковна, може да се види и от посланието на Цариградския патриарх Йоасаф II от 1558 г., според което „царското име“ на Йоан Василиевич „се поменава в Съборната Църква във всички възкресни дни, както и имената на всички предишни византийски царе“. Александрийският патриарх Йоаким от своя страна пък пише, че „новият кормител и промислител“ е „избран и наставляван от Бога… какъвто някога беше боговенчаният и равноапостолен Константин“ .

Очевидно е, че задачата да бъде охранител на Православието в политически смисъл е напълно непосилна за шестнайсетгодишния юноша. Тя, според православния възглед за историята, се осъществява от благодатта, преподадена чрез Църквата, глава на която е Самият Христос.

В този смисъл идеята за Москва като Трети Рим не е политическа, а духовна идея, която се осъществява чрез държавността, ако тя се ръководи от православното разбиране за държава. Това, на пръв поглед апологетично твърдение, се споделя от сериозни историци, които нито са православни (нито вероятно вярващи въобще), нито са позитивно настроени към руската история. „Иван IV е бил глава на теократична  държава и ревностен участник в духовната култура на своята Църква“, пише, например, Присила Хънт от Дейвис Център за руски и евразийски изследвания.

За периода на своето царстване Йоан Василиевич увеличава територията на бившето княжество между 5 400 000 (според руски автори) и 4 050 000 км2 (според други), което се равнява на цялата останала част от територията на Европа.

Императорът на т.нар. Свещена Римска империя на германския народ Максимиан II предлага през 1576 г. на цар Йоан Василиевич признание като на „източен цезар“, зад което вероятно се крие нуждата от силен военен съюз против настъпващата в Европа Османска империя. До този момент царската титла е призната от Англия през 1554 г., която още няма отвъдморски територии, но пък произвежда текстил и като ползва морския път през Северно море вижда реални възможности за печалба в създаването през същата година на компания за търговия с новата свръх-държава, застанала на вратите към Азия.

„Свещената Римска империя на германския народ“ се създава на основата на Франкското кралство и в известен смисъл е наследник на Римската империя в нейния западноевропейски вариант, но с нова организация на държавното управление. Традицията на миропомазанието на франкските крале от времето на Пипин Къси (във време, когато Западната Църква е православна) се продължава от императорите, които биват избирани от курфюрстите, както на немски се наричат владетелите на държавните формирования в състава на Свещената империя. Фактът, че Максимиан II вижда у Йоан Василиевич източен цезар, тоест цар, говори ясно, че Европа смята за основателна амбицията за приемственост на византийската традиция, според която Църквата дава легитимация на властта на владетеля, защото „всяка власт е от Бога“ (Рим. 13:1-2).

След Англия царската титла на Йоан признава Испания, която след реконкистата (отвоюването на Пиринейския полуостров от арабите), е сред най-големите европейски държави, а в първата половина на века е завладяла териториите на империите на ацтеки и инки в Северна и Южна Америка, и няма и не може да си позволи да има каквито и да било интереси в Източна Европа. Признаването следват още Дания, воюваща с Швеция и виждаща в силния източен съсед на своя враг естествен съюзник, и Флорентинската република.

До каква степен цар Йоан Василиевич има съзнанието, че е оръдие на Божията благодат, можем да съдим също и по самоназоваването във въведението към първото му послание до шведския крал Йохан III от 1572 г. Там Йоан посочва, че властта на цар и велик княз му е дадена от „Божествения и прéчестен, единствен, всехвален, трисъставен в неразделното си естество Отец, Син и Свети Дух“ . По отношение на това, което първоначално царят нарича „цяла Русия“, от посланието може да се извлече, че това понятие включва земите на Владимирското, Московското и Новгородското княжество. Следва подробното и протоколно ясно изброяване на земите и държавните формирования, на които царят е владетел. Той е „цар Казански и цар Асторохански (Астрахански), господар Псовски, велик княз Смоленски, Тверски, Югорски, Пермски, Вятковски, Български и на други, господар и велик княз на низовските земи новгородски, Черниговски, Рязански, Полотски, Ростовски, Ярославски, Белозерски, Удорски, Обдорски, Кондийски и на всички Сибирски земи и на Северните страни… на бащините си земи Лифлянски“ и пр. Изследователите пропускат да пояснят, защо Йоан се назовава на последно място и „велик княз Български“. Едва ли този титул трябва да покаже, че руският цар е княз на Волжска България, тъй като около двеста години преди венчанието за царството тази държава е завладяна от монголците и е включена в Златната орда като „Казанско ханство“, на което, според пълния царски титул Йоан Василиевич е цар. От това следва, че руските царе и императори от този момент до разстрела на Николай Втори и семейството му през 1918 г. са „велики български князе“, първо, за да се покаже, че тяхната власт е приемствена на тази на българските царе, младшите императори на Византия, и второ, за да се покаже, че руските самодържци не се имат за царе на България, а само за велики князе, тъй като исторически царската власт в българската държава предхожда тяхната. Тази приемственост се подчертава не по желанието на руските владетели, а от пазителя на историческата памет – Църквата. Неоспоримият аргумент в полза на това твърдение е, че чинът на Венчанието за царството е произведен от Църквата, а не от държавния протокол. 

Църковната книжнина, както пише академик Лихачов, е предимно българска. Тя освен църковност представлява за източноевропейските държави и държавици и единствената позната възможност да се поддържат администрацията и стопанските нужди.

След майданските събития и генералната промяна на отношенията между Украйна и Русия ревизионери на руската история започнаха да забелязват, че никоя от малките държави, които са включени в Руската държава на Йоан Василиевич, до този момент не са се самоназовавали „Русь“! Рус е само Киев, но той, наричан „майка на руските градове“, е в татарски ръце, впоследствие е в полско-литовската държава. Градът е превзет от ордата на Батий на 5 и 6 декември 1240 г., което принуждава киевския митрополит Максим Грек да напусне града през 1299 г., откогато се смята, че киевските митрополити пребивават в Москва, а в Киев духовните дела ръководят техни наместници. През 1321 г. пък в Киев се въдворява първият римокатолически епископ и от това време започват да се строят католически храмове и училища, след като предишната година Великият литовски княз Гедимин изгонва оттам татарите, изгонва управляващия града татарски васал Станислав и оставя свой наместник . Впоследствие градът е ту в полско-литовски, ту в татарски ръце. Киев се завръща „като древно достояние на Русия“ в границите на православната държава едва през 1686 г. чрез договор с Полша, а едва година преди това Киевската митрополитска катедра преминава под духовната власт на московския патриарх .

Киев има обаче тази особеност, че в историята му има достатъчно сведения за вековни отношения с Цариград, най-решаващите сред които са връзките с Църквата-майка, под която руската историография предпочита да подразбира Цариградската Църква. Присвояването на първенството на Киев включва и неговите исторически заслуги, а доколкото църковната и политическа приемственост от Византия е важна за Москва, то по естествен начин тя трябва да бъде наречена Московска Рус. Съществува обаче неудобството доимперската история на Москва да е твърде угро-финска. Затова впоследствие, при разработването на имперската идеология ще бъде специално подчертано, че Киев е център на Мала Рус, а Москва – на Велика Рус.

„ТЕОРИЯТА НА КОНСПИРАЦИЯТА“ КАТО ПРАКТИКА

На 30 август от Covid-19 почина Робърт Дейвид Стийл, един от най-дейните агитатори против ваксинирането, но и нещо повече от това – той нарече пандемията „измама“. Публикуваната в блога му последна снимка с кислородна маска е от 17 август… Това би трябвало да е изобличение на антиваксърската кампания, ако не беше едно интересно обстоятелство – Стийл е ветеран от морската пехота на САЩ и дългогодишен служител на ЦРУ. Човек с такава биография казва в прав текст в предаване на INFOWARS live от 10 юли 2014, че изразът „теория на конспирацията“ е измислен през шейсетте от аналитичен отдел на разузнавателната агенция, за да се компроментират критики към официални доклади свързани с убийството на Кенеди. По-квалифициран източник в тази област от Робърт Стийл трудно ще се намери, като се има предвид, че тясната му специалност е технологията на медийното въздействие. Официалната информация, която може да се намери в мрежата за него, го препоръчва като специалист от висок клас, който не отрича и не се бори със системата в разузнаването, само настоява тя да се реформира, да премине в частни ръце. Борави с понятия като „колективна интелигентност“ и „мъдрост на тълпата“, които заедно с „хакерската субкултура“ би трябвало да се разглеждат от политическото управление на САЩ като „национален ресурс“.

„Има поне 33 конспиративни теории – пояснява Стийл в предаването, - които са се оказали верни!“ Една от тях е  аферата Уотъргейт. Докато журналистите Уудуърд и Бърнстийн се надиграват със специалните служби залагайки живот и кариера, за да се отпечата първата им изобличителна статия, то те са потенциални разпространители на теории на конспирацията. След отпечатването са класика.

Трагичната кончина на Робърт Стийл породи една друга конспиративна теория – че са му запушили устата по ефектен начин, като в холивудски филм. Холивудските изобличения са интересни с това, че могат да обвинят ЦРУ във всякакви престъпления, но от това не следва нищо, освен, че хората се успокояват със „свободата на словото“.

В конспиративния жанр възниква цяло ново направление – на  смехотворно нелогични теории, които лесно могат да се развенчаят, за да се прокарат изгодни за някого възгледи и решения. Преди години изгря една нова „истина от последна инстанция“ - масоните тайно управляват света, конците обаче дърпат едни влечуги, маскирани като хора. Тази теория придърпва част от критиците на тайните организации.

Робърт Стийл тук има своя принос с изказването, че НАСА има на Марс колония от отвлечени деца, които се смятат за изчезнали. Кой ще докаже, че не е така? В страна с население почти 340 000 000 поне няколко хиляди ще присъединят интелигентността си към някоя тълпа, в която не индивидуалната интелигентност взима решенията.

Творческите разновидности на жанра надскачат обикновената теория и се превръщат в практика. Преди време на „творческа среща“ на международни протестъри, както от изпотрошаването на Сиатъл през ноември 1999 по време на събирането на Световната търговска организация насам се наричат професионално протестиращите, един подпийнал „специалист“ пита събралите се колеги в неофициалната част: „Вие от къде сте? Аха! За 10 000 долара имате такива протести, че ще паднат от власт! А вие, кого искате да свалите?“ Заснет с телефон записът изтече в мрежата, но това едва ли е сензация у нас. Преди 10 ноември 89-та властта организираше „възмутени граждани“. Две десетилетия по-късно се заговори за тарифи. Появи се в електронните медии запис на това, как във фитнес-клубове се наемат здравеняци, които „само трябва да стоят където им се каже“. Пенсионери говорят за надница от 30 лева. Трябва само да се вика „Оставка!“, докато искрено недоволните не се присъединят и не образуват „интелигентната тълпа“, а след това провокирани полицаи могат и да понабият някого. Ще има разследвания и уволнения, но след това!

В този смисъл последната теория, свързана с Робърт Дейвид Стийл, е, че изпълнява задача в своя ресор – формиране на „интелигентни тълпи“, с чиято помощ, по-точно, с чиито безчинства да се оформя обществено мнение. Като нахлуването на тълпа носеща бесилка в сградата на Конгреса на най-полицейската държава в света, например. Всъщност бледо копие на нахлуването в Партийния дом у нас през лятото на 1990 и в Народното събрание през зимата на 1997 г. Кой казва, че ние копираме Запада? Докторатът на Достена Лаверн, защитаван в Париж, доказва точно обратното – тук се изпробваха неправителствени организации като сътворители на обществено мнение, пък след това опитът се пренесе на Запад.

Ако сега някой започне да говори, че ограничителните мерки в движението, образованието и дори нормалните човешки отношения, както и тоталната дигитализация на икономиката, имат далечната цел да ни се имплантират чипове, то на такъв изобличител може просто да му се разкаже тъжната история на Робърт Стийл… Нищо, че вирусът се оказа наистина разработен в лаборатории. В бъдеще някому трябва само да мине през ума, че вирусът се разпространява чрез парите и че ще се опазим само ако въведем дигитално разплащане. Дигитална валута има отдавна.

Допреди две-три десетилетия хората не можеха да си представят как властта на цялото земно кълбо ще се централизира и никой „няма да може нито да купува, нито да продава“, както пише в последната книга от Свещеното Писание, ако не се поклони на едноличния владетел, който ще се представя за Христос, но понеже не е Истинският, ние, християните го наричаме антихрист. Тогава това изглеждаше твърде алегорично. Днес вече не, но пък всеки, който дръзне да се противопостави на „спасителните мерки“ изглежда враг на обществото.

Един новородил се политик, опиващ се на фона на пандемията от влизането си в законодателната власт, заяви това лято за чуждестранен репортер нещо, от което трябваше да се разбере, че България трябва да подпише Истанбулската конвенция и да разреши еднополовите бракове. После същият се досети, че народа, от който произхожда, съвсем не е тълпа, и обвини… преводача. Случайно или не малко по-късно една голяма група български депутати в Европарламента гласува за същото, което политикът уж не е казал. Между тях има и представители на политическа сила, която в старата си форма преди десетилетия пращаше в лагер хора за дълга коса и тесни панталони и осъждаше за „битово разложение“. Кой да помни!

Едва ли е случайно, че месеци преди това ни облъчват новини и медийни пледоарии за жени жертва на домашно насилие, макар че целта на това възмущение е не прекратяване на насилието в семейството, а разрешаването на еднополовите бракове. Случаите, в които мъже стават жертва на жените си, някак не са в центъра на сълзливи коментари и не служат за аргументи в борба против насилието въобще, защото в държавата всякакъв вид насилие се санкционира според Наказателния кодекс.

Какво може да събере в единомислие наследници на партия, която посочваше западната цивилизация като разпусната, развратена и насилническа с този, който в интервюто за чуждестранната медия постави разврата за своя първостепенна задача, ако дойде на власт? Очевидно, желанието да се влезе при големите в евро-атлантическата политика, пък те смятат онова, което имахме за разврат, за ценност. Събира ги това, че разбират цената на влизането в клуба като разрушаване на семейството, развращаване на децата от най-ранна възраст, в превръщане на народа ни в „интелигентна тълпа“ безчинстваща, където аналитичните отдели ѝ посочат.

Това теория на конспирацията ли е? Не. Това е практика.

Бог да пази България! Амин.

ХРИСТИЯНИ, НО ДОКЪДЕ?

Европа се смята за християнска, но първостепенна ценност за нейната обединена държавност било да държи на подрастващите да се проповядва хомосексуализъм. Моля да ме извините за бруталния пример, но по-подходящ не мога да намеря – Европа днес има право да се нарича християнска, колкото благословената със зачатие жена може да е „малко бременна“. Или е, или не е.

Обществото се развивало. Това, което до вчера се отрича, днес е ценност. Кои „ценности“ са наред? Преди десетина години белгийски педофили искаха да влязат в политиката. Тогава не успяха, но дали след още няколко години няма да успеят, след като „европейските ценности“ като че ли не просто се движат, а галопират в посока на легализиране на извращенията. Докъде ще стигне тази атака, може отсега да се предвиди – до отричане на християнството или до опит за негов ремонт. Нали не певицата Милена, а един от стълбовете на православната вяра, св. апостол Павел, поставя „мъжеложците“ редом с разбойници, човекоубийци, лъжци и клеветници (1Тим.1:8-10). Да не вземем сега да отричаме светия апостол за липса на толерантност!

Европейската държава още не се е захванала да ревизира Новия Завет, вероятно, защото ще трябва да изгради и стратегия за преосмисляне на Стария, а това може да замирише на антисемитизъм. Там нестандартната ориентация е наречена „мръсотия“, а заповедта към вярващия юдеин е да не „ляга с мъж като с жена“ (Левит 18:22), а „ако някой легне с мъж като с жена, и двамата са извършили мръсотия: да бъдат умъртвени“, заповядва Писанието (Левит 20:13).

От гледна точка на заповедите в Стария Завет демонстрации на евроценности като гей-парадите и дори на Евровизия са „гнусни пред Господа“, защото „жена не бива да носи мъжки дрехи и мъж не бива да се облича в женско облекло“ (Второзаконие 22:5).

Опитът за осъждане от страна на управлението на ЕС на унгарския закон, възпиращ пропагандата на хомосексуализма на деца и юноши, показва, че православните страни-членки на Съюза подкрепят унгарците. Очевидно е, че противоречието между християнската нравственост и европейската ценностна система не може да се потулва.

За няколко десетилетия криминализирането на разврата в различните му форми и в различните европейски държави претърпя изменение. Падна възрастта, в която съвокуплението може да е законно. Всичко останало е разрешено, стига да е доброволно. Нравствената страна няма значение, защото моралът е без значение. Вместо морал имаме „ценности“. Само дето християнството ги отхвърля.

Може ли да се очаква, че в някакво бъдеще европейството ще се захване да ремонтира Православието, ако вече смята римо-католицизма за либерален, а протестантството за раздробено и лишено от единство в основните си положения? В каква насока, с какви инструменти и каква ще бъде крайната цел?

Изглежда, че по въпроса се работи и то не от вчера. Това, което допреди 30-40 години беше престъпление, днес дори не може да се нарече публично „извращение“ – ще те съдят за дискриминация. Нищо, че силовото налагане на гей-културата не е нищо друго освен дискриминация от страна на сили, които Свещеното Писание осъжда, като носители на разложение.

Ако, както е очевидно, съществува последователна стратегия по подмяна на морала, то тя трябва да включва и исляма, който не по-малко последователно се обявява срещу разврата (Сура 4. Ан-Ниса, Сура 5. Ал-Маида).

Може да се смята за вероятно, че налагането на евроценностите не е просто акция на група хомосексуални в горните етажи на властта на Евросъюза, а е внимателно и подробно организирана програма, в изпълнение на която неотклонно се следва курс на пълна подмяна на представите за нормалност. Хората ще се съпротивляват, докато свикнат. Значи не е работа за едно поколение. Допреди 60 години в България се смяташе за ненормално сгодените да живеят заедно преди брака, днес двойките, които раждат и отглеждат деца без да са обвързани, са поне половината от родителите. За децата им, които са бъдещи родители, това е вече нормално положение. Първоначално то се представя за симпатично младежко бунтарство срещу „лицемерния“ морал на по-старите, а впоследствие е вече „ценност“. После се нанизват и останалите ценности, смятани от традиционния българин за извращения – еднополовите бракове и следващото ги осиновяване на деца от еднополови брачни двойки.

Православието е път към Небесното царство и никога няма да се съгласи с тази чудовищна повреда на човешката природа. „Или не знаете, че неправедници няма да наследят царството Божие? Не се лъжете: нито блудници, ни идолослужители, ни прелюбодейци, нито малакийци, ни мъжеложници… няма да наследят царството Божие!“ (1 Кор. 6:9,10) – ни учи апостолът.

Нещата са отишли твърде далеч, за да се правим, че нищо особено не се случва. Дълго време се бяхме скупчили и натискахме с рамо вратата към Запада и щом тази врата се отвори, натам се изсипа работоспособно и способно на морална адаптация население, а обратно дойдоха „ценностите“. Да се имаме за християни и заедно с това да се мръщим, когато една българка нарича развратниците „извратеняци“, е опит да се опазим да не разсърдим бъдещите унищожители на християнството, да минем между капките на пороя на историята, който ни завлича в ада. Какво стана с нашата прехвалена национална гордост, с нейните блестящи победи на бойното поле, с нейните духовни върхове? Защо се правим, че я няма онази последна книга от Писанието – Откровението на св. Йоан Богослов, Апокалипсиса, където добре ни се обяснява това, което се случва сега – строи се държавата на един, който идва „вместо Христос“, или както се възприема от гръцки език – антихриста. Каква полза имаме, докато домът ни гори, да се радваме, че става топличко!

Православието не може да е половинчато и да си избираме от него само това, което няма да разсърди неговите врагове. Идват трудни времена, но погубителното се случва сега – съгласяваме се с онова, което погубва безсмъртната душа на човека.

Да, казано е „не съдете, за да не бъдете съдени“ (Мат. 7:1), но то е казано за осъждането на ближния, не за неговото изобличение, защото е казано и „не участвайте в безплодните дела на тъмнината, напротив, изобличавайте ги“ (Еф. 5:11). В това е разликата – да изобличиш деянието е Божия заповед! Осъждането пък е Божие дело.

Адаптиран вариант на Христовото учение за „либерални християни“ няма.

Нещата трябва да се назовават с имената си. Спрем ли да го правим, улесняваме стратезите на антихриста, а по-лошо от това е да се съюзим с тях.

Бог да пази България! Амин.

ЗА МАКЕДОНИЯ „С ДУХ И ИСТИНА“

От 5 юли 1925 г. българите от Македония смятат православния празник „Свети Дух“ или Духовден за Ден на Македония. Това е обявено два дни по-рано на заглавната страница на вестник „Независима Македония“. До 1934 г., преди кръгът „Звено“ да дойде на власт и страната ни да поеме курс на обвързване с Франция и Англия, както и с техния стратегически съюзник на Балканите, Сърбия, Денят на Македония се чества в цяла България от българите, прокудени от родните си места от държави, в които впоследствие десетилетия наред е престъпление да се наричаш българин.

От гледна точка на Православието всички вярващи сме народ Божий. За Бога
няма значение дали си елин или юдеин, или скит, както пише апостолът в посланието си. Важното е да се следват Божиите заповеди – обичай Бога и обичай ближния, защото в него е образът Божий. Любовта към Бога в Три Лица, Третото от Които е Светия Дух, е любов към истината, защото от Него е и заповедта: „Бог е дух: и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и с истина“ (Йоан 4:24).

Щом сме православни християни не можем да се покланяме на Бога-Свети Дух с лъжа, с която някой иска да замени българската история, свързана с Македония. Покланяйки се на Бога с измамата, родена в сатанински свърталища и подменяща нашата история, ние хулим Светия Дух, а хулата срещу Светия Дух е смъртен грях!

От нашата страна се иска да извърши смъртен грях, уж че това е гаранция за мира на Балканите!

Неотдавна Българската Църква беше подложена на необикновен рекет, в който беше въвлечена и част от родната интелигенция – да признаем създадената в Белград през 1962 г., тоест под диктовка и закрила от югославските спецслужби, „македонска църква“, пък тя от своя страна щяла да признае БПЦ за Църква-Майка! Хора с образование, научни трудове и професури допускат това за нещо нормално –майчинството да се договаря? То съществува или не съществува.

Преди време гражданин на днешната Северна Македония се гневеше, че съм го нарекъл българин! Това било голяма обида. Защо да е обида? – го питам. Аз самият съм българин и смятат това за нещо хубаво. Като те наричам българин, разделям с тебе своята история, своята любов към родината, смятам те за достоен човек, а основание за това е, че твоите предци са се смятали за българи.

Човекът не беше подготвен за това и не можа да отговори.

Не държа да се смяташ за българин, продължих тогава. Смятай се за какъвто искаш. Наистина ще е обида да ти кажа, че не си достоен да се наречеш българин и аз, поради човешка немощ, вече си го мисля.

Бъди какъвто искаш да си, но не посягай на моята история! Не посягай на моето историческо наследство, в което не са важни военните победи, а това, че сме споделили вярата си в Единия Бог със своите събратя славяни, както Христос каза на апостолите: Даром получихте, даром давайте (Матей 10:8)!

Довчерашните предатели, съдействали за изтребването и трагичните съдби на стотици хиляди българи неотрекли се от корена си, предателите на народа си, агенти на същите служби, ще лъжат до последно, защото ги е страх да видят престъпленията си огласени.

Трябва обаче да е ясно и друго – „няма нищо скрито, което да се не открие, и тайно, което да се не узнае“ (Матей 10:26). Ако днес се съгласим с лъжата или ако някой опиващ се от властта си политик си позволи от името на всички българи да предаде нашата история, той ще бъде изобличен още приживе и ще влезе във вечната смърт като хулител на Светия Дух, но ще пострадат и всички, които са си замълчали. И те и потомците им.

Бог да пази България! Амин.

 

Предишна публикация:  https://www.24chasa.bg/mnenia/article/9929905