КУЛТУРАТА НА ЛИЦЕМЕРИЕТО

В това превърнаха онази култура, която Франция продава на света, нищо, че се създава от испанци като Пикасо, Дали и Хуан Миро, нидерландци като Винсент Ван Гог, руснаци като Василий Кандински, италианци като Амедео Модиляни, че и българи като Жул Паскин и Жорж Папазов. Както и да се погледне, те са етикети на явлението френска култура, в която след главорезната също толкова френска революция, на тази култура е възложено да стане стандарт за модерност, артистичност, та чак ненадминатост. Хватката е проста – прииждащите от цял свят таланти са поставени в положение на конкуренция, а тя се изразява в неуморното старание за тази ненадминатост, дори да се състои в хитроумно опаковане на сгради, където българският принос е несъмнен, макар да не му се признава нищо българско.

Грозотата и изродената неестественост постигнаха своя връх в така нареченото „откриване на олимпиадата”, но стратегията, определена в един юдаистичен текст като епохата, в която ще се „изврати всяка власт по мисълта на садукеите” (Виж Санхедрин 97,а) до такава степен е заразила умовете на смятащите се за „културни” по цял свят и у нас, че се чуха упреци основателното отвращение от вахканалията по Сена да е неразбрана, защото сме консервативни, закостенели, прости и така открай време, та дори краят му не се вижда. Дотолкова сме изостанали, че не сме разбрали, че всъщност олимпийското движение е масонски проект на езическа основа, а от началото на 90-те изведнъж от аматьорски олимпийският спорт стана професионален, тоест не развитието на човека има значение, а зрелището. Оттам и все по-оскъдните екипчета на състезателките.

Но не за това исках да пиша. Боксьор роден като мъж, но с женски паспорт, разби своята напълно женска противничка по време на олимпийски боксов мач, разплака я с два удара и я отказа само за 45 секунди. Изчаках два дни да видя как ще се надигнат защитниците на жените жертви на насилие, как ще изпишат плакати против документираното от телевизионните камери убийствено насилие, което очевидно би могло и да струва живота на амбициозната женица, решила да се доказва като се бие с други жени за забавление на култивираната за кърваво забавление вече няколко поколения световна тълпа.

Но не би! Пълно мълчание. Защо, бе? Защото това насилие е разрешено ли? Защото е част от стратегията по оскотяването на човечеството ли, та като дойде на власт изчадието на оня с рогата и опашката, истинският вдъхновител на изродщината, всички да са достатъчно гузни от съучастието си в оргията. Защото това е истинската цел на маскарада. Пляскайте сега с ръце и убеждавайте разбитата женица, че не е права да се оплаква и възмущава, че нея в края на краищата я бие мъж. Новата идеология позволява на мъжете да бият като нормални престъпници, ако се чувстват жени. Ако не се имат за жени, от законодателството се иска да са обявени за свръхпрестъпници с много по тежки наказания от тези, които получават жените били или убили мъжете си. Иначе говорим за равенство.

Не се ли разделят деца от родители по същия механизъм? Някъде можело момчето като отиде на училище да облича пола, а преподавателят не бил задължен да каже на родителите, защото и образователната система е впрегната в нравственото изродяване.

Оплетени във всичките за и против оценката на това, което става, не разбираме, че всичко около нас, чак до повишението на температурите и световните бедствия, има един и същи произход. „Пазарната” икономика внушава една логика и тя е печалба на всяка цена, дори, когато цената е рязане на клона, на който седиш.

Къде сме православните в тези схеми? Ами че току-що бяхме наречени изостанали, закостенели. Нашите „християнски ценности” са неразбираеми и направо смешни за напредналите в моралното гниене, което е вече основна част от светската култура. Културата на лицемерието.

 

Бог да пази България! Амин.

 

PS Читател на блога ми направи забележка, че според статия на ВВС алжирският боксьор, когото визирам, си е роден като жена, просто в организма му хормоните са мъжки - XY, което се доказва от направените от Международната боксова асоциация тестове и проверки. Втората такава е за мъжкия хормон тестостерон, кактъвто може да се инжектира и на жени, което е отдавнашна практика в професионалния спорт. Хромозомите обаче са по рождение. По тази причина недоумявам, как роденият с мъжки хромозоми е роден все пак като жена? В края на краищата не това има значение, след като МБА не допуска алжиреца и тайванеца/тайванката на световни първенства на основание на тестовете. Проблемът е в противоречието между Международната боксова асоциация и Международният олимпийски комитет, който без колебание отменя съображенията на МБА. В името на какво? На онази толерантност в името на която обезобразяват Божието подобие у човека.

 

In Memoriam: Руслан Купенов

На 20 юли вечерта в болница в Осло почина на седемдесетгодишна възраст музикантът, актьорът и режисьорът Руслан Купенов, един от най-добрите и жертвоготовни хора, които познавам.

През осемдесетте на миналия век Руслан остана в Норвегия, където свиреше по договор. По това време беше вече известен у нас бас китарист с практика в Оркестър София и многобройни рок групи – един от първите, които умееха да синкопират с удари по струните, както това правеха големите джаз музиканти. След години разбрахме, че му се е родила дъщеря, но майка ѝ не поддържала връзка с него и така срещата с „малката Русланка” се състоя за първи път преди две десетилетия. Руслан ѝ подари икона на свети Георги-Победоносец убиващ змея и се радваше, когато момичето откриваше, че в домовете и на други българи има икона на същия светец.

В началото на деветдесетте Руслан се върна в България и записа кинорежисура в класа на проф. Христо Христов, когото боготворяха всичките му студенти. В края на века тайни бизнесмени сред известните имена в българското кино продадоха киностудия Бояна на уж много известната на запад компания Ню имидж, която все така уж щеше да произвежда по един български филм на година. Така у нас започнаха да снимат и чуждестранни продукции, наистина най-вече за второразредния пазар и видеоразпространение, но пък видяхме на живо лица, които бяхме гледали на екран и за които бяхме чели, но които съвсем до скоро ни се струваха недостижими.

Руслан имаше участие като актьор в много от тези филми със способността си да не отмества поглед дори, когато осветлението на площадката заслепява. Способността му да стои като вцепенен невъзможно дълго време беше направо неестествена.

Едновременно с това Руслан записваше причудливи композиции, една от които по стихотворението на Яворов „Две хубави очи” често звучи в национален радиоефир.

Имаше натрапчива идея да снима филм за загиналия по време на Втората световна в Искърското дефиле британски офицер майор Томпсън. Идеята се видоизменяше и обрастваше с паралелни сюжети, докато накрая се превърна в сага за събрани по волята на съдбата необичайни хора от различни националности – циганка, норвежец, българи и който още се присъедини по пътя до Брандербургската врата в Берлин, където образувалата се комуна продава ръчно направено огниво на всеки, който изпитва отвращение от цивилизацията на пластмасите.

Докато фиксиран върху идеята Руслан постоянно пренаписваше сценария, в което, признавам, и аз съм взимал участие, той постоянно беше ангажиран да спасява хора в тежко положение, в зависимости или просто закъсали. Никой не го е чул да се оплаче, че един от колегите му, тежък хероиноман, вече покойник (Бог да го прости!), когото Руслан не се умори да вади от най-големите дълбочини на характерното падение, в края на краищата очаквано го обра. Момъкът не беше лишен от талант и дори една от курсовите работи на Руслан беше по неговата абсолютно делириумна пиеса „Слонове на въображението”, в която се снима и техният колега и по-сетнешна звезда от „Занаятът на оръжията” на Ермано Олми и „Страстите Христови” на Мел Гибсън Христо „Ицето” Живков, Бог да го прости и него! Ицето неизменно се забавляваше със сюрреалистичното чувство за хумор на Руслан, пръскаше оптимизъм и изживяваше нетипични за съсловието юношески любови по неговия начин, основното в който беше почтеността и взаимното уважение. Колко идеалистично и неправдоподобно изглежда това сега!

Руслан не се уморяваше да се бори за здравето и живота на другите, без разлика роднини, приятели или просто познати. Всъщност тази линия в неговата биография води началото си от грижата, която е полагал за психически болни и асоциални хора в Норвегия.

Накрая не умората, вероятно не и равносметката в тази обречена борба, го накара да се прибере в Норвегия. Оказа се, че и той има нужда от грижа, но в залисията си тези, за които се грижеше, бяха пропуснали да видят това.

Един ден се оказа, че Руслан се е кръстил в църквата „Свети Седмочисленици” в София, където съм кръстен и аз.

 

Да прости Бог всяко твое волно и неволно прегрешение, мой изключителни приятелю!

Дано Бог се смили над мен и допусне да се срещнем там, където няма въздишка и печал, защото е сигурно, че ти си вече там, където отиват най-добрите и жертвоготовните!

Амин.

ИЗБОРЪТ НА ПАТРИАРХ ДАНИИЛ ПОКАЗВА, ЧЕ БОГ ОБИЧА БЪЛГАРИЯ!

Силата на медията да формира обществена нагласа, дори когато е откровено недобросъвестна, е причината честни и възмутени от подлата война в Украйна българи да смятат, че светейшият Даниил, както и ловчанският митрополит Гавриил са проводници на путинската политика!

Няма да се спирам на това, защо точно тези двама архиереи са образец за православни пастири, които биха били украшение за всяка поместна Църква. По-важното е, че те в никакъв случай не оправдават войната, а посочват, че основателното възмущение срещу нея по престъпен начин се използва за оправдание на репресията на определени кръгове в нападнатата Украйна срещу храмовете, духовните лица и вярващите от каноничната Украинска Православна Църква. Значителна част от българите в първите дни на войната, все още официално наричана „специална операция”, бяха шокирани от бесрамието на тези, които до последния ден преди нахлуването твърдяха, че предположенията Русия да се готви за това, са провокация. Те обаче се подвеждат да смятат каноничната Украинска Църква за нещо като пета колона на Москва. Причината е подминаването на факта, че самият глава на катедрата в Киев митрополит Онуфрий нарече агресията още в първите ѝ часове „греха на Каин”.

Дядо Онуфрий престана да поменава на литургия името на московския патриарх и фактически отдели Киевската Църква от Москва. Московската Църква отговори, като отцепи цели епархии от Киев.

Инерцията обаче продължава да тласка възмущаващите се от имперската наглост да смятат, че благословената от Фенер алтернативна „Православна църква на Украйна” е в правото си да използва силовите средства на държавната власт за опразване на църкви и храмове. Причината за това е липсата на църковна култура, на познаване на апостолските правила и правилата на Вселенските събори, а те са категорични, че на една духовна територия не може да има две канонични църковни организации. Следователно, след като в Украйна вече съществува канонична Църква, сътворяването на нова е канонично престъпление, нищо, че го извършва „православният Ватикан” в лицето на свещейшия владика Вартоломей.

Негово светейшество главата на Цариградската Църква чу по време на ритуала по интронизацията на дядо Даниил ясното напомняне от  устата на главния секретар на св. Синод на Българската Църква, как все така безпардонно Фенер закри през 1767 г. противоканонично и (ще добавим) чрез измама Българската Охридска архиепископия. Елементарно е да направим аналогия с въвеждането на измислената нова украинска „църква” и да се сетим, че тук не става дума за защита на християнството, а за наливане на вода в мелницата на антихриста, този под чийто омофор се готвеше Фенер да постави Православието с проваления от БПЦ Критски събор.

Нека да добавим, че според осведомени и аргументирани руски журналисти, предишният руски патриарх Алексий II е убит, защото е организирал отделянето на Украинската Църква от Московската. Това не съвпадало с плановете за война на всяка цена, което обяснява, доколко путинстката политика има нещо общо с опазване на Православието и доколко е обвързана с плановете за глобална държава. Нищо, че отстрани събитията изглеждат като сблъсък на Русия със Запада.

Целта на съвременното руско държавно ръководство е една и съща с целите на сътворителите на Критския събор. Силата на слабата Българска Църква се оказа достатъчна да провали кощунното мероприятие. Тази сила дойде от присъствието на Светия Дух в решенията на нашите архиереи, дори на тези, които се подвеждат да приемат станиола за злато. Някои от тях, които останаха под чертата при избора за патриарх, си въобразиха, че сервитьорското поведение е достатъчно да им проправи пътя към духовната власт, която те очевидно бъркат с тази на деспотичен администратор, комуто е позволено да си играе със съдбите на хората.

Точно за това предупреждаваше дядо Даниил в прочутото Окръжно. Българската Църква спаси българските евреи през Втората световна, защото са човеци, което ще рече чеда Божии. Ние пък се виждаме принудени да намразим всичко руско, включително и Руската Църква с нейните светии и милиони мъченици избивани садистично от предшествениците на организацията, възпитала и създала манталитета на държавния ръководител заповядал нахлуването.

Дядо Даниил си е давал сметка каква вълна от хули на политическите запалянковци ще се изсипе върху него, но истината за него е по-скъпа, защото така е заповядал Първосвещеника на Православието Христос: Покланяйте се на Бога с дух и истина!

Вчерашният ден по промисъла на Всемилостивия Бог се оказа тържествен като национален празник. Причината е, че българинът е любимо чедо на Бога, щом е в състояние да спаси чужденеца и друговереца. Неслучайно в последните месеци в разни краища на Европа грозни събития и инициативи на уж приятелски държави упорстват да сринат авторитета и доверието в България и българите. Усилията им се оказват напразни!

Никой не може да победи Бога Всевишни! Изборът на патриарх Даниил го доказва.

 

Бог да пази България! Амин.

 

ПРЕД ПРАГА НА „ГОЛЯМОТО ЧУДО”*

Искам в самото начало да предупредя, че в този текст не става дума за онова „голямо чудо”, както назоваваме пренебрежително явленията, които не заслужават внимание. Става дума за едно наистина голямо чудо. Възможно е, разбира се, да се лъжа и това се е случвало не веднъж и два пъти, но ми се струва, че след около месец ще бъдем свидетели на едно от онези редки чудеса, за които четем в Житията на светиите!

Спомняте ли си, как свети... (по-добре тук да не споменавам това светло име, заради опасността от разночетене) разбрал, че се готвят да го поставят на светителската катедра, а той не се смятал за достоен и се опитал да напусне тайно града. Вярващите обаче усетили, спуснали се след светията, догонили го и го поставили там, където достойнството му задължава, за спасението на мнозина.

Ще видите, освен ако не съм в ужасна грешка, че богомолният народ в N-ската епархия ще догони опитващия се да избяга и с цялата сила на народната любов ще го постави там, където той ясно е заявил, че не иска да застане! При това, както подшушва моя помисъл, народът ще се вдигне като един напълно спонтанно и без никакъв външен натиск, на което сме били многократно свидетели. Народът обаче в заслепението на прекомерната си любов може и да се обърка и да тръгне да настига своя избраник в неправилна посока, североизток, например. Трябва този народ да бъде предупреден, за да не се осуети чудото, непременно да прати доказали благочестието си с подобаващи дарения и вярата си с достояване на трапезата на избраника на народната любов, да заварди не североизточния, а югоизточния път от богоспасяемия си град, защото това е пътят към Халкидон и Влахерна! Къде другаде може да се запъти молитствующият, освен към местата, по които са се подвизавали тези, които векове преди него са се помъчили безуспешно да се скрият!

Имам обаче още един помисъл и той е за друго чудо, което няма да е толкова голямо – на желаната катедра Бог ще постави друг Свой избраник, защото „Бог поруган не бива” (Галатяни 6:7).

 

* Илюстрацията е по картината на Никола Персевал (1745-1837), „Съюзът на трите ордена”, 1789 г. Художникът е изобразил обединението на ордените (Аристокрацията, тоест държавната власт, Третото съсловие, тоест хората с парите, и Църквата) пред входа на масонски храм.