ТРИ ПЪТИ КРАДАТ И ВРЪЩАТ ИКОНАТА „ХРИСТОС ВСЕДЪРЖИТЕЛ”

Историята на най-известната самоковска чудотворна икона "Христос Вседържител" е труднодостъпна за широката публика като всичко важно в Православието – за да се открие тя, е нужен подвиг на търсене и молитва. Тя съвпада с историята на великолепната, но също така не много известна за туристическите дестинации митрополитска катедрала "Успение Богородично" в Самоков. Митрополитска, защото освен град на зографите до 1766 г. Самоков е седалище на епархия, която била част от Ипекската (Печката) патриаршия, съществувала от 1577 до 1766 г. Тази автокефална Православна църква е в разцвет под османска власт благодарение на един велик везир от сръбски произход - Мехмед паша Соколович, и покривала освен тогавашните сръбски земи в Източна Босна, Косово и Метохия, но и западните български с Кюстендил, Самоков и колкото и да ни е чудно днес – българското Поморавие чак до някогашната българска крепост и днешна сръбска столица Белград. Под църковната юрисдикция на Печката патриаршия влизали и земите на Трансилвания, големи части от Унгария и Хърватия. Със закриването й през 1766 г. Самоков минава към Цариградската Вселенска патриаршия, в която патриарсите са сменяни (понякога насилствено) през месеци.
Самоков като крепост на българщината тръгва да строи черквата, в която тихо и тайно Христос Вседържител върши чудеса.
През 1711 г. тогавашният самоковски митрополит Нектарий предложил на първите хора да съградят черква. Дотогава митрополитският град нямал свой храм, а най-близката Бельова черква била на три километра. По онова време за ферман-разрешение за строеж на черква се чакало с десетилетия, а възрожденският дух на нашите предци бушувал и не чакал благоразположението на друговерците. Още на следващата година до къщата на владика Нектарий в горния край на българската махала била струпана малка еднокорабна църквица, сгушена между къщите на готовите на всичко да я опазят яки самоковци. За да се влезе в храма, трябвало да се мине през двора на някоя си баба Марица. За конспирация майсторите дори издигнали комин, та турците да мислят постройката за обикновена къща. Коминът се запазил до 1793 г. – две години след като най-после е издаден ферманът с разрешение да се построи храм с размери 37,90 на 18,95 метра. През 1792 година самоковци събират средства, цанят майстори, поръчват икони, свещници и необикновено красив иконостас, дело на светогорския дърворезбар Антоний. Появява се и фигурата на скромния първомайстор на Самоковската иконописна школа
Христо Димитров – зографът на чудотворната икона Той изписва големите икони на кивотите и част от малките на апостолския ред на иконостаса. Откриването на авторството на чудотворната икона е истинско приключение за изследователя: Христо Димитров избягва всякаква възможност да се покаже като изтънчения майстор, без когото нямаше да е разбираемо изкуството на синовете му Димитър Христов (1796-1860) и по-малкия му брат Захари Зограф (1810-1853). За разлика от Захари, който стига дотам да се зографиса на икона сам и не пропуска да се подпише под изображението, то Христо и големият брат Димитър смятат, че изкуството им е предназначено единствено за прослава на Божието име. За тях каноничният фон на всяка икона е златен или син, за да е ясно, че светостта просиява в Царството небесно. Всъщност подписът на Христо може да се види само върху три икони. Характерът и необикновената за времената на примитивизма изящност на рисунъка на Христо Димитров се обясняват с това, че първомайсторът е учил иконопис на Света гора Атонска, а по-сетне има податки да е школувал във Виена. В кондиката от 1745 г. се пазят бележки за няколко заплатени на Христо икони, но не се споменава кои. Зографът отишъл отново на Света гора и там според някои доживял края на дните си. Според други е погребан в Пазарджик от сина си Димитър, след като зографисал там храма "Успение Богородично".
Изкуствоведката Елена Попова е написала прекрасната книга "Зографът Христо Димитров от Самоков".
Чудотворната икона „Христос Вседържител” е сравнително малка, защото е малък и иконостасът, и параклисът, посветен на "Събора на светите Архангели". Той се намира в храма вляво от притвора. Надпис в долния ляв ъгъл на иконата гласи, че тя е рисувана през 1797 г. по поръчка на Руфет Дулгерски "за душеспасение". Спасителят е с корона, която заедно с метална ръкавица на десницата е апликирана от бял метал по-късно. Тази икона често се бърка с Христос Вседържител от царския ред на големия иконостас, която също е рисувана от Христо Димитров, но две години преди по-малката. Тя дълги години е била експонат в музея на Самоков, когато митрополитската катедрала е била заключена за посещения.
До 21 юли 2004 г. за изпитание на вярата на самоковци черквата "Успение Богородично" е била в ръцете на разкола с катинар на вратата, с паднал покрив и течове по стените. С връщането на храма на БПЦ и назначаването на 34-годишния тогава свещеник Георги Николов започва възстановяването. Храмът смайва с красотата си. Застлан е с мрамор през 1899 г. Заедно със светия престол в олтара на параклиса черквата има общо четири престола с вградени мощи, върху които се служи св. Божествена литургия. Централният е посветен на Успение Богородично, южният на светеца покровител на България св. Иоан Рилски, а северният на – св. Харалампий.
Чудесата, извършени от Христос чрез иконата, са известни на малцина. Малкият параклис прави общуването с Бога по-съкровено и предразполага човек да изкаже болката си лично. Православният не вдига шум около Божиите чудеса. Шумотевицата е вредна, може да предизвика суеверие и някои да помислят, че е достатъчно да се допрат до светинята и благодатта веднага ще заструи към тях. Без покаяние не може да има спасение.
Иконата "Христос Вседържител" е крадена три пъти досега, последния път – през октомври 1999 г. И трите пъти е връщана. При първите два случая крадците са застигани от злополуки и оставали инвалиди. Третия път се случило едно от най-съкровените чудеса – покаянието. Скоро пред вратата на черквата намерили два пакета, в които била откраднатата икона, но и друга – от черква в Сапарева баня.
При иконите имало покайно писмо от крадеца.
Една затворена местна общност почита особено много изображението на Небесния Цар – каракачаните. Те идват кротко да се поклонят, но рядко споделят колко пъти Господ е помилвал болните им чеда, вдигал е хора от смъртния одър и е опазвал семейните огнища.
В храма има и друга чудотворна икона, доближаването до която предизвиква особено вълнение у вярващия. Вляво от царските двери в средата на иконостаса наклонена за целувание и под стъкло грее обковано и украсено с червени камъни изображение "Света Богородица Елеуса" (Милостива, милваща). Веднъж поклонничка забелязала, че по време на молитва кандилото пред иконата започва да се люлее. Не било земетресение. Извикала отец Георги Николов и двамата наблюдавали двадесетина минути кандилото да се полюлява като небесен отговор на сърдечната молитва. Поклонението пред Богородицата Елеуса изпълва душата с умилително вълнение през целия ден.

Първа публикация: в. "24 часа", 11 януари 2010 г.

ЧУДЕСАТА НА СВ. БОГОРОДИЦА ОТ ВРАЧЕШ НЕ СЕКВАТ 120 ГОДИНИ

Иконата на Пресвета Богородица е известна като "Радуйся благодатная Марие". Намират я през лятото на 1890 година, когато Божията Майка се явява във видение на благочестивия младеж Атанас Якимовски-Комитски от ботевградското село Врачеш. Атанас е заспал под едно вековно крушово дърво в самия край на Врачешката долина край пътя водещ до старопланинския връх Мургаш. "Защо спиш тук? Знаеш ли какво я това място - пита го насън Божията Майка и добавя - Тук някога имаше манастир, но турците го изгориха, а монасите избиха..." Богородица показва къде точно се намира храма на манастира "Св. 40 мъченици" и посочва на Атанас мястото на лековитото аязмо, което се намира на височината над обителта. Атанас се събужда без да е сигурен дали това наистина е било сън и хуква към селото да каже, че наистина му се е явила Богородица.
На мястото пристига почти цялото село, начело със свещеника, кмета и даскала. Започват да копаят и откриват наистина основите на черква, костите на убитите мъченически монаси и прочутата днес чудотворна икона на Врачешката света Богородица. Тя се оказва неповредена от пожара. Веднага започва възстановяването на манастира - в онези времена българите не са чакали пари по проекти, нито властта да отпусне субсидия, а опазването на светинята смятали за свое лично дело и дълг. При започването на новата черква от майстор Вуно Марков тленните останки на монасите са предадени в костницата на Рилския манастир, там са и днес.
Местен художник решава да освежи иконата и полага върху нея по-ярко и наивно изображение, което оцелява до 1990 година. Тогава сестрите от девическата обител дават иконата да се реставрира. При работата, както си спомня игуменията - 95-годишната майка Евпраксия, се откриват два пласта.
Под тях изгрява най-старото изображение, с което Богородицата от Врачеш е известна днес.
Стилистиката на иконата препраща тя да е рисувана през 17 век, когато за пореден път манастирът е възстановяван, заключават експерти. Според иконографските образци, тя се отнася към типа богородични изображения "Достойно ест". Ангели от двете страни на Богородица държат в ръце надпис на старобългарски "Радуйся благодатная Марие", откъдето идва и името на иконата, обяснява сестра Касиана, заместничка на игуменията.
Манастирът "Св. 40 мъченици" е основан още през 1230 година веднага след разгромната победа на цар Иван-Асен ІІ над Теодор Комнин при Клокотница. Битката се случила на деня на 40-те воини от Севастия арменска, които били известни с доблестта и смелостта си. Светиите покровители били християни и не се отказвали от вярата си във времената на най-големи гонения срещу Христовата Църква. За това били хвърлени посред зима в ледено високопланинско езеро. Житието им разказва, че телата им се напуквали от студа, но само един от тях не издържал, излязъл и се втурнал към приготвената за изкушение затоплена баня, за да се строполи мъртъв. Мястото му заел не кой да е, а тъмничарят, който видял от небето да се спускат ярки небесни венци над мъчениците. Само за отпадналия нямало венец. "И аз съм християнин!" извикал тъмничарят, събудил другите пазачи, хвърлил дрехите си и влязъл в езерото, за да допълни броя на 40 воини Христови, чиито подвиг освещава Великопостната Четиридесетница. По примера на светите 40 великомъченици братствата на Врачешкия манастир векове наред се трудели в усилни подвизи, за което и били удостоени с чудесното откриване на чудотворната богородична икона "Радуйся благодатная Марие" и възстановяването на обителта.
Днес манастирът е девически, както вероятно е пожелала Пресветата Дева Мария, а майка Евпраксия на 95 години продължава да се моли коленопреклонно през чудотворния лик на Божията Майка от 12 май 1937 година. Тогава обикновеното момиче от Гложене, Тетевенско, по име Тота, чула глас от небето, който й казал: "Няма да се жениш!" На 23 март 1941 година Тота и една нова послушница - по-голямата Кръстанка, приемат монашеско пострижение в ботевградската черква от дядо Филарет. Тота приема името Евпраксия, а Кръстанка става по-сетнешната първа легендарна игумения на Врачешката обител с името Касиана. Твърдостта и боголюбието на двете монахини скоро са възнаградени с разширяване на обителта, с увеличаване на братството, но и с тежки изпитания. Майка Касиана е арестувана след 1944 година заради пренощуването в обителта на човек, търсен от тогавашната власт. Без никаква вина смирената монахиня прекарва две години в затвора. Там така неистово и непрестанно се моли и благодари на Бога за изпратеното изпитание, че расото й се протърква и 3 дупки по него очертали кръст от честото й прекръстване.
Майка Касиана се преставя в Господа през 1976 година и е погребана в двора на обителта. Днес нейното монашеско име носи помощничката на майка Евпраксия - Касиана, която посреща поклонниците и разказва за манастира и чудотворната икона.
По традиция богомолците, които идват в светата обител със своите проблеми след поклонение пред иконата се изкачват по стръмната пътека към манастирското аязмо, от което взимат вода за изцеление и "харизват" болните си близки на манастира.
Тази типично българска монашеска традиция на харизването означава, че те записват имената на нуждаещите се от подкрепата на Богородица, за да Й възложат грижите за тях, както и на молитвеното застъпничество на св. 40 мъченици. Самата Божия Майка обещала при явяването си на Атанас Якимовски, всеки, който идва с вяра при аязмото над манастира, да получи изцеление от каквато и болест да е поразен. 120 години образът на преоткритата икона не е изневерил на обета си пред вярващите християни.
Чудесата, които Богородица извършва по молитвите на покланящите се пред нейната икона са многобройни, но от тях най-ярките и най-скорошните са тези: През 2001 г. страховит горски пожар от близката букова гора заплашва манастира. Недалеч минава и газопровод. Разпореждат спешна евакуация на манастира. Майка Евпраксия отказва и успокоява властите. Пред иконата се извършва молебен, за който идват и свещеници от Ботевград, Врачеш и околните села. На другия ден пожарът внезапно секва. Линията между изгорялата и запазената гора е толкова ясна, все едно, че крава е опасла ивицата.
Миналата година родители довеждат детенцето си от Асеновград. То е само на 18 месеца, но страда от атрофия на мускулите на краката и няма надежда да се оправи. Близките му се покланят на иконата, харизват детето на грижите на Богородица и се качват на аязмото. Тази година са дошли отново, за да Й благодарят - детето вече е проходило!
Пред иконата се покланят и много бездетни, на които медицината е безсилна да помогне. Такова е семейството на П. и Т. от Ботевградско. Те са семейство от 10 години, но нямат деца. Свещеник им прочита молитва пред иконата през 2008 г. (чете се специалният Богородичен Параклис ) и ето, че тази година им се раждат близнаци. Същото се случва и с техните съселяни Р. и Н. Те са бездетни от дълги години, но след поклон пред иконата също им се ражда дете. П. и К. са дошли преди месец да благодарят - жената е бременна в деветия месец, а дълго време са били бездетни. Помолили са се пред иконата, харизали са имената си. Познатия път на молитви и харизване следват и С. и Х. от Хасково - също без деца, и през 2007 година им се ражда наследник.
Всички тези случаи са записани от сестрите в манастира. Описани са и други.
През 2008 година на 8 годишната М. от Ботевград се налага да се направи тежка черепно-мозъчна операция. Лекарите деликатно осведомяват близките, че шансовете за успех са нищожни. Те записват името на детето като харизано на грижите на Богородица и веднага настъпва подобрение. Активен спортист се разболява от хепатит В при преливане на кръв. Черният му дроб е увреден необратимо. Лекарите го съветват да забрави за спорта. Покланя се на иконата многократно и отива до аязмото през лятото на 2006 г. При направените след това изследвания същият лекар констатира, че черният му дроб е на човек, който никога не е боледувал. Спортната му кариера продължава и днес.
Монахинята, която обикновено посреща поклонниците, подчертава, че не иконата като изображение изцерява, а Бог по молитвите на Богородица. Това открило се по вярата на Атанас Якимовски чудодейно запазено иконографско изображение е свидетелство за вяра и благочестие. Всеки, който пристъпи с вяра, искрена молитва и покаяние за греховете си, ще получи милостта на Всемилостивия Бог по застъпничеството на Пречистата Дева Мария.

Първа публикация: в. „24 часа”, 4 декември 2009 г.

Да се модернизира ли езикът на богослужението? НЕПРОМЕНИМОСТТА НА ЦЪРКОВНОСЛАВЯНСКИЯ ЕЗИК Е БАРИЕРА ПРЕД МОДЕРНИЗМА И ПРОФАНАЦИЯТА

Възприемайки през XVII век учението за Третия Рим, руската имперска власт забравя, че първите богослужебни книги на славянски език са дошли от България и че те не могат да бъдат написани на друг език освен на български, на който са се изпълнявали службите в Българската православна църква.
Откриването на българския произход на църковнославянския език от руската наука се случва бавно и среща голяма съпротива в северната страна, с която имаме очевидно духовно и генетично родство. Тези открития и приключенията, свързани с тях, са така многобройни, че само изброяването им би запълнило томове. Първото най-мащабно откритие на българската книжовна следа е сторено в хранилището на Московската патриаршия на 19 (30 стар стил) септември 1813 година от един твърде зрял и ерудиран за 21-годишната си възраст учен - Константин Калайдович.
Той представя пред научния свят на Русия съчинението на Иоан Екзарх от Преславската книжовна школа „Шестоднев". „Руската културна общественост е дълбоко впечатлена от туй откритие и от обстоятелството, че в зорите на славянската литература в България, повече от един век от предполагаемото начало на руската книжовност, е могло да възникне литературно произведение с такова богатство на изразните средства и такава красота на езика, но преди всичко със съдържание, представящо разбиранията на българското средновековно общество за основните християнски принципи в светлина, твърде различна от характерната за византийския дух и византийската култура" - пише за това събитие изследователят Асен Чилингиров („Цар Симеоновият Съборникъ от Х век", София 2007). Заедно с това забележително произведение Калайдович открива и един друг ръкопис, от който публикува три откъса, разкриващи, че първоосновата на руската книжовност са всъщност преписи от един огромен сборник, наречен "Съборник", съставен по времето на цар Симеон. Отделните произведения на този Съборник в преписи съставляват корпуса на цялата руска книжнина до XIX век. Това никак не пасва на идеята за Третия Рим... Откритието било последвано от мащабни „научни мисии" из православните манастири първо в Русия, после навсякъде в християнския свят. Резултатът е изчезването на невъобразимо количество старобългарски книги.
За доказателство на това твърдение А. Чилингиров посочва съчинението на Кую Куев „Съдбата на старобългарската ръкописна книга през вековете", София,1986. Домът на Калайдович, където се предполага, че се съхраняват открити от него ръкописи, един ден изгаря...
Дългогодишният завеждащ архива на Външното министерство на Русия княз Михаил Оболенски написва труд, който е издаден десетина години след смъртта му в 1875 г. Той открива и доказва, че т.нар. „Светославов изборник" от 1073 г. (по името на княз Светослав) е именно „ Симеоновият съборник", от който е изстъргано с нож името на цар Симеон, и следователно цялата руска книжовност е препис на българската. След отпечатването книгата е поставена в списъка на забранените от цензурата, конфискувана е и е унищожена. Божият промисъл обаче е запазил един екземпляр в хранилището на Берлинската библиотека...
Когато братята св. Кирил и Методий превеждали Свещеното Писание, голямо число понятия, намиращи се в еврейския и гръцки текст, не са имали еквивалент на български. Такова е било понятието „Логос", с което започва глава първа от Евангелието по Иоана. Светите братя въвели българо-славянски еквивалент на Логос - Слово: „В начало бе Словото..." Така първите българи, изповядващи християнската вяра на роден език, приели познанието за Второто Лице на Бога.
България попада под византийска власт за около 165 години, а след това възстановява своята държавна самостоятелност. Появили се множество нови преводи, които обаче нямали боговдъхновеността и точността на първите. Създала се почва за нови ереси, водещи до отслабването на властта...
Св. Патриарх Евтимий тогава направил нови преводи на езика на светите равноапостоли Кирил и Методий, а книгите с изкривено съдържание унищожил.
Във вековете на османското робство се случват две загадъчни, но и логични събития: изчезването на Българската патриаршия като клир, история и книжнина, но и Възраждането на православния български дух от пепелта. Докато православният дух на Русия доказва в пълнота родството си с България, като връща богослужебните книги и поддържа искрата на вярата в освобождението, руската власт се стреми да си припише приемственост направо от Константинопол. За осъществяването на тази митология българското духовно и генетично бащинство се явява излишно.
Божият промисъл обаче явява във всяко поколение руски учени поне един, който да преоткрие истината.
Съдбата на тези учени е нелека.
Тя е забвение или каторга, а по времето на сталинизма - разстрел.
Църковнославянският език обединява славянските народи. Той е вариант на старобългарския с минимална русификация. Богослужебните книги на старобългарски постепенно излизат от употреба поради износеност. На тяхно място навлизат „църковнославянските" книги.
Кръстоносните походи са се състояли. Османците са стигнали средата на Европа. Териториите, на които се служи на гръцки, са опустошавани с огън и меч. Славянският православен свят обаче се оказва бездънно море, което разбива начинанията на богомразците. Докато монголците разоряват днешна Русия, факелът е България. Когато заговорите на венецианската дипломация довеждат османците, Православието има своята крепост сред северните ни братя по кръв и вяра.
Църковнославянският език обединява българи, руси, белоруси, украинци, сърби, власи и молдовани, православни поляци. Докато днешните 400 000 православни в Полша не намират никаква причина да го изхвърлят от употреба, в България и Русия днес все по-често се чуват гласове за въвеждане на разговорния език на негово място. Литературната норма на разговорните езици обаче е в ръцете на спорещи хора, измежду които се води и ще се води борба. Изоставянето на църковнославянския ще постави народите в положението на онези след построяването на Вавилонската кула.
Модернизаторите на Православието използват аналогията за борбата на св. Кирил и Методий против „триезичната ерес", според която тогава се е служело само на еврейски, гръцки и латински, и говорят днес за „четириезична ерес". Преводите на новосъздадената азбука на българите обаче са имали предназначение за целия славянски православен свят! Друг най-разпространен довод на модернистите е този, че миряните не разбират богослужението, когато то е на църковнославянски. Но дали ще разберат неговата сложност и на новобългарски? То не се свежда до разбираеми действия, ако не се възприемат неговият смисъл и мистика.
Професорът от Московската духовна академия протодякон Андрей Кураев твърди, че ще се стигне дотам в някой от централните храмове в Москва да се спира богослужението и свещеникът като екскурзовод да обяснява какво се случва. Как обаче ще обясни слизането на Светия Дух върху даровете? Ами, ако някой турист настоява да Го види?
Шведската студентка, приела Православието - Иоана Хансон, казва в сайта на РПЦ: „Трябва да кажа, че ми достави голяма радост запознанството с църковнославянския език, той веднага ми се откри като красив и точен. Затова малко не разбирам тези руснаци, които казват, че църковнославянският за тях е много сложен. Цялата работа е в желанието! А и лексиката не се различава толкова много. Ако научиш 30-40 нови думи, можеш да разбереш практически всичко в службата. Това са може би увъртания на тези, които не искат да ходят в храма и си измислят оправдание?"
Подобно е отношението на вече починалия американски православен духовник иеромонах Серафим Роуз, който с увлечение изучи напълно чуждия му църковнославянски език, присъедини се към Руската задгранична православна църква, прие монашеско пострижение и стана един от най-известните съвременни църковни писатели.

Първа публикация: в. "Монитор", 27 юни 2009

ДЕЦА ОТ ГЕЙ-ПАРАДА, РАЗВРАТЪТ Е РОБСТВО!

След 20 години изкуствено създадена организирана престъпност, корупция и бедност в страната, която според Ханс Дитрих Геншер имаше потенциал да стане “първият източноевропейски икономически тигър”, дъното на поквара още не е достигнато! След пълния провал на широко рекламирания миналогодишен гей-парад, сега развитите в това отношение страни ще внасят чуждестранни участници за тазгодишния фестивал на разврата. България не била дорасла за тази “демократична ценност”. Виж, в Бразилия педерастията вече се преподава в училищата и детските градини, застъпниците за християнските ценности са вън от закона, а предупрежденията за възрастта, под която гледането не се препоръчва, не се появява пред филмите с убийства и разврат, а пред християнските програми.
Защо там това пробива, а тук - трудно? Може ли българинът да е по-глупав от бразилеца или по-невъзприемчив? Не! Вижте резултатите от успеха на чуждестранните студенти където и да е по света! Нашите деца са обикновено на първо място!
Тайната на нашата устойчивост е в православната традиция, която вероятно е въпрос и на генетика!
Православието не осъжда извършителя на греха. Смята го за жертва на демоните - поднебесните духове на злобата. Православието осъжда самия грях, защото негов баща е сатаната и негова цел е погубването на човека, силно мразен от демона, защото човекът е венеца на Божието творение!
Ето защо у нас трудно може да се прокара лъжата, че хомосексуалните нямат граждански права! Те имат абсолютно същите права, както всички останали граждани. Никой не ги преследва за упражняването на осъдителния и богопротивен начин, по който задоволяват страстите си.
Двадесет години беззаконие или по-точно на игра на законност очевидно не са достатъчни за българина да забрави, че за всеки грешник има спасение и то се нарича покаяние. Покаянието води при Бога, който очиства душата от извършения грях. Бог обича всяко свое чедо и всекиму желае да се спаси, за да заслужи вечния живот.
Всъщност разликата в мисленето на вносителите и инвеститорите в разврата, съпоставена с това на българина и вярващ или неразкаян грешник, се състои именно в това - западното мислене на привидното християнство съсредоточава живота на човека около годините на неговия земен живот. Православният търси вечния живот. Това е основата на учението на Христа.
Нашите извращаващи своята природа момчета и момичета носят съвестта със себе си всеки миг. Тя е, която ги кара да крият самоличността си, не българската назадничавост. Тези погубващи се деца трябва да осъзнаят, че развратът не е свобода, а робство. В духовен смисъл те са роби на греха, в обществен - на тези сили, които имат нужда от индивиди с гузна съвест, които никога нямат смелост да се загледат в делата на поробителите си.
Деца, опомнете се! Очистете греха от сърцата си и не допускайте други да се покваряват чрез вас!

Първа публикация: в. „24 часа”, 22 юни 2009 г.

РУМЪНСКАТА ПАТРИАРШИЯ В РОЛЯТА НА КЛЮЧ КЪМ ПРАВОСЛАВИЕТО

* Този коментар беше публикуван за първи път през октомври 2007 г. в сайта www . symvol . org , но поради вечно надделяващата в нашата история характерна за българина деликатност се задържа едва няколко дни. Събитията, които статията коментира, са отпреди повече от година и половина, но днешните събития с българския храм в Букурещ показват, че темата е все още актуална и вероятно ще бъде до пришествието на антихриста и пълното заличаване на феномена „национално съзнание”.

От вечерта на 12 септеври т.г. (2007 г. – бел. ред.) Румънската Православна Църква има нов патриарх – роденият през 1951 г. довчерашен митрополит на Молдова и Буковина Даниил. За Негово Светейшество са гласували 95 гласа, а за неговият опонент – митрополитът на Клуж Вартоломей Анания – 65 (при един липсващ или невалиден), както съобщава Ромпрес (http://www.rompres.ro/). Изборът на глава на втората по численост поместна православна църква предизвика неочаквано напрежение, въпреки че изглеждаше логичен, най-малко затова, че от смъртта на Негово Светейшество Теоктист, митрополит Даниил беше временно управляващ делата на църквата-посестрима. Стигна се дотам фондацията "Сармизегетуза" (по името на столицата на Дакия отпреди войните с Рим) да предупреждава в изявление публикувано във вестник Евениментул Зилей (Evenimentul Zilei Nr. 4930), че Румънската Православна Църква се изправя пред „разкол подобен на този в България”. Според същия вестник група младежи издигнали лозунг пред сградата на Патриаршията, в който изобличават новия патриарх като масон (http://www.evz.ro/comment.php?artid=322163&commentid=811189).
С това загадките и напреженията около поместната църква на нашите северни братя по вяра и кръв изглежда само започват да се разкриват, но отговорите на въпросите, които те предизвикват, са все така далечни... Румъния граничеше с бившия СССР и се управляваше от несравнимо по-тоталитарния (в сравнение с Живковия) режим на Чаушеско. Православната Църква обаче преуспяваше, вратите на храмовете бяха отворени, свещенството (поне привидно) се ползваше със закрилата на държавата и дори се говореше за тясно сътрудничество между Църквата и атеистичния режим. Днес Българската Православна Църква изпитва остър недостиг на свещеници, които да богослужат в голямото количество практически затворени храмове в селата и малките градчета. Случва се на един свещеник извън големите градове да се налага да служи в няколко храма отдалечени един от друг, докато, според свидетелствата на запознати, в Румъния дори висшето богословско образование не е гаранция, че на кандидатът за енорийски свещеник ще се намери място. Затворени поради липса на енорийски свещеник храмове практически няма.

Отговорите на тези недоумения вероятно трябва да се търсят в особеностите и странностите на нашата обща балканска история...

Официалната история на Румънската Православна Църква започва с това, че Божиите пратеници-апостолите (Св. ап. Андрей Първозвани и учениците на св. ап. Павел) по предание покръстили людете на север от Черно море, от което следва голямата вероятност това да е станало и на север от Дунава. Особено се подчертава, че по времето, когато днешните румънски земи са били в състава на Римската империя, а впоследствие – на Византия, народът е бил повсеместно част от Църквата Христова. След това дошло „славянското море”, но то не претопило „романското” население, както се твърди за т.нар. „пра-българи”, а станало тъкмо обратното – то било претопено от „римските заселници”. После българите създали своята силна държава на юг и с това връзката между майката на романския произход на нашите съседи и тяхното дъщерно народностно образувание се прекъснала. Следват около хиляда и двеста години на неизвестност и ето, че през 1885 година получава своята автокефалия от Вселенската патриаршия със специален документ вече обособената със своето национално име Румънска Православна Църква.

Църковни и светски историци, филолози и, както е модерно да се определя сега това занятие, политолози не се притесняват от феномена на липсващите векове история и дори се удивляват на факта, че за свой официален (в отсъствието на румънска държавност!), литературен и богослужебен език румънците избрали езика на „претопените” славяни. Тук старателно се избягва споменаването на очевидния факт, че този език е български. За зависимостта си от Константинополската патриаршия в годините, в които Василий ІІ Българоубиец е присъединил отвъддунавската територия се смята полугласно, че това е всъщност обратно въ-държевяване на романите, които толкова силно са мечтаели за обединение с пан-романската митрополия.
Не можем да не направим паралел със съвършено различната реакция на Вселенската патриаршия, когато Българската Православна Църква в същия период – 1870 г., обявява своята самостоятелност. Реакцията е яростно отрицание на това деяние, низвержение на единствения обявил се в подкрепа на българската автокефалия – Иерусалимския патриарх Кирил ІІ, неговото заточаване, след което идва смъртта му, предизвикана от неговите „братя” по вяра, и най-накрая – с многодесетилетната схизма, в която Вселенската патриаршия поставя БПЦ!

На какво се дължи различието в отношението към двете Поместни Църкви?
На премълчавания факт, че от основаването на Първото българско царство до незаконното унищожаване в 1767 година на Охридската Архиепископия на Българската Православна Църква от страна именно на Вселенската патриаршия (със съдействието на османската власт) отвъддунавските православни християни са принадлежали именно към Българската Църква! Титлата на Охридския архиепископ ясно е изразявала това: „от Бога избран архиепископ на Първа Юстиниана, охридски и на цяла България, Сърбия, Албания, Молдовлахия и на останалите”(Църква и църковен живот в Македония – Петър Петров, Христо Темелски, София, 2003).

Това, че народът на Молдавия, Влахия и Трансилвания не се е чувствал част от населението на Римската империя (впоследствие – Византия), а е имал българско самосъзнание, личи от факта, че този народ участва във въстанието за възстановяване на Второто българско царство и то след като 165 години е бил под византийска власт! Друг показателен факт е, че самите инициатори и организатори на въстанието – братята Асеневци по произход са от Трансилвания. Всички останали български царе до падането под турско – също. Царица Теодора – първата жена на цар Иван-Александър е влашка принцеса!

Каква логика може да има в твърдението, че уж романският „румънски” народ през вековете е предпочел за свой официален език българският, след като би трябвало да ползва свободно латинския в неговите ранни и късни форми! Нали този латински (ромейски) е един от двата официални езика на владялата го 165 години Византия? Тук не мога да не си спомня въпроса, на който трябваше да отговори архимандрит Виталий, игумен на манастира Голия в румънския град Яш (където беше катедрата на митрополит Даниил), зададен му по време на Седмицата на православната книга във Варна, септември 2003 година: „На какъв език е говорел молдавският воевода Стефан Велики?” Негово високо преподобие се смути и след кратка пауза отговори: „Езикът на администрацията е бил български...” Защо езикът на администрацията да е бил български, ако всички са говорели на романски език – нали Византия е още жива, жив е и нейният „ромейски” латински? Архимандрит Виталий пропусна да обясни това. Пропусна да обясни и защо именно Стефан Велики е ктитор на българския манастир на Света Гора Атонска – Св. Георги Зограф! Защо да кажем не беше построил молдавски манастир? Или направо румънски? Не пропусна Негово високопреподобие обаче да се похвали с прекрасната техническа база на манастира, неговото радио, печатницата, струваща четиристотин хиляди евро – всичко това дар от едни добри хора от Швейцария, които нито са православни, нито смятат да приемат Православието, но пък много обичат да го подпомагат...

Великата тайна на историята на Румъния и на нейната Православна Църква е, че те са част от историята на България и тази тайна вече не може да се крие в обединеното академично пространство на Европейския Съюз. Отстъплението на „румънската” историография вече е налице: вече е трудно да се намери откритото хулене на България и обявяването на Второто българско царство за „ Империум влахо-булгар на Асан и Петрул” в учебниците на румънските ученици, защото то ще иска доказателства, а колкото и старателно да са унищожавани документите изобличаващи тази фалшификация, наличните, уж потвърждаващи румънистичната версия, будят много въпроси.
Ето защо Румънската Православна Църква не е преследвана във времето на Чаушеско! Тя просто е трябвало да изпълнява своята част от глобалната задача по окончателното заличаване на следите от българския корен на румънците и да поддържа у тях някакъв православен по вид национализъм.

Докато във време на робството Фенер се опитва къде по-успешно, къде по-малко, да елинизира отсамдунавските българи, то оттатъшните са подложени на своеобразен експеримент, основа за който са реално съществуващите малцинствени групи власи (или куцо-власи или аромъни)! Причината е, че отвъддунавските древни българи са били по-многочислени от славяните, както утвърждава това проф. Стивън Рънсиман в своята „История на първата българска империя” (The History of the First Bulgarian Empire, Oxford, 1930).

Защо Вселенската патриаршия играе ролята на духовен поробител на народа ни, няма защо да анализираме в тази бележка. Тази тема е отдавна развита, можем само да добавим пояснението, което прави Ковровският епископ Атанасий (Сахаров) (1887-1962) в писмо до едно от духовните си чеда: „Погледнете например историята на константинополските патриарси през ХVII век. Турските султани били тези, които се занимавали с назначаването на патриарсите, и при това подбирали само хора, показващи, че са в състояние да дават възможно най-голям принос в султанската хазна. Някои патриарси запазвали своя сан по цяла година, други - по няколко месеца, трети - едва по няколко дни. На патриаршеския престол заставали също тайни йезуити и симпатизанти на протестантството. Султанът редувал патриарсите един след друг само защото всеки следващ изглеждал по-обещаващ приносител към султанската хазна. Колко бързи и неочаквани са били тези смени, можем да съдим по факта, че за периода между 1598 г. и 1654 г. са били сменени 54-ма патриарси. Само какво изкушение за вярващите!”
Изводът от думите на еп. Атанасий е, че в определени периоди след падането под османска власт, Константинополската патриаршия е изпълнявала строго политически задачи. Кой, как и защо ги е поставял е тема на съвсем друг размисъл... Очевидното е, че те твърде упорито са работили по заличаването на всякакъв намек за историческата роля на българската държавност, българският език и култура и мястото им на християнизатор на славянските и източноевропейските народи.
Как точно е започнала асимилацията на българите и как се е отнело народностното им име отвъд Дунава е работа на историците да разкажат подробно. Това въобще не е толкова трудно.

Нека се върнем на вчерашния избор на патриарх на РПЦ.
Кой е Негово Светейшество Даниил и защо изборът му предизвиква протести?
Бившият митрополит на Молдова и Буковина Даниил е централна фигура в онази група румънски висши клирици, които се стремят да реформират Църквата. Тази реформаторска линия през 19 век премахва църковнославянския език от богослужението, например. Днес тя е за тясно сближаване с организации, като Световния съвет на църквите, претопяващи Православието сред другите „конфесии”, които се кичат с името „християнски църкви”. През 1979 г. Негово Светейшество е защитил докторат в Института по теология в Страсбург и професура в икуменическия институт в Босе, Швейцария между 1980 и 1988 година, където е и преподавал.
Какво в такъв случай може да ни спре да си помислим, че икуменическата нагласа в РПЦ, премълчаното и преиначеното в нейната история, както и готовността, с която се влиза в сътрудничество с всяка власт, вървят ръка за ръка.

Действителността обаче не винаги съвпада с очакванията и намеренията и ето, че сред уж консолидираната румънска православна община се издига глас на протест срещу обезличаването на светото Православие. Както и да се нарича този народ, какъвто и език да говори, каквото и да мисли за своя история, щом вярва в Бога, Бог не го оставя. Църквата не е сдружение, в което хитреците и обиграните могат да се настанят добре, а идеалистите да се заплитат в техните игри и да ги следват сляпо! Църквата е Самият Бог, защото е Тяло Христово... Вярващият българин, грък, руснак, румънец, сърбин не живее вярата си в Църквата и не участва в нейните Тайнства за личен, национален, малцинствен, семеен престиж! Това прави невярващият, който се прави на вярващ, но колко дълго може да се поддържа такава роля?

Румъния с нейното местоположение, големия брой православни християни и позицията на постоянно замесена в укривателство на една напираща да се осветли историческа истина изглежда лесна за манипулиране страна с лесна за шантажиране Църква, но така е само привидно и, струва ми се, много скоро ще се убедим в това.
Разколът, колкото и да са справедливи неговите подбуди, обаче е противен Богу грях, колкото и голяма съблазън да е бунтът срещу очевидната несправедливост и неправедност. Колко по-добре е обяснил това репресираният в сталинските лагери епископ Атанасий Сахаров, който не похули съветското духовенство, дори, когато негови членове угодничеха на властта: „Не спирам да си припомням примера на Самия Иисус Христос, Който дойде, за да обезсили прототипа на старозаветните свещенослужения. Въпреки това обаче Той - до последния момент от Своя живот - участваше в свещенослуженията на юдейските духовници, при все че в същото време сурово ги осъждаше. И светите апостоли дълго време са посещавали Йерусалимския храм - очевидно до самото му разрушаване през 70 г. от Р. Хр., дори след окончателното въвеждане на християнските богослужения. Участвали са освен това и във вече лишените от сила старозаветни свещенослужения, прекланяйки глави, когато първосвещениците или други свещенослужители са ги благославяли в името Божие.
Църквата Христова е свята и безгрешна. Но до деня на Второто пришествие на Христа само част от нейните членове - тези, които принадлежат към Тържествуващата небесна Църква - няма да съгрешат. Другата част обаче - тези, които принадлежат към Войнстващата земна Църква - ще продължават да се борят и воюват за спасението на грешници, без да ги отхвърлят или пропъждат” (цитат от същото писмо).
Ако някой си е правил сметка, че вярата може да се измерва статистически, а вярващите могат да се манипулират с помощта на това знание, този някой се лъже – та нали във времената на най-големите гонения срещу Църквата тя беше най-силна със светиите си, с мъчениците, с преподобните, с подвижниците и юродивите ради Христа. Не временната човешка власт е дала свобода на православното вероизповедание на братята ни румънци! Такава е била волята Божия, която непрестанно устойва нашето спасение!

ЗАЩО ВЯРАТА В ХРИСТОС СПАСЯВА?

Възкресението на Господ Иисус Христос е най-парливата тема за враговете на Православието. Опитите за отричането му започват още на следващия ден след това най-важно събитие в човешката история - отпадналите от Бога иудейски сектанти садукеи подкупват стражата да каже, че е заспала и че учениците му са откраднали тялото. Още тогава е било ясно, че огромната канара, с която е бил затулен входът на гробницата, приготвена от Йосиф Ариматейски за собственото му погребение, не може да се отмести толкова безшумно, че професионалните военни, които стоят на пост само на крачка, да пропуснат това събитие...
За нас, живеещите 2000 години след възкресението, е необяснима упоритостта на ревностните иудеи да отричат факта на събитието, което каленият в пустинята, в заточението на вавилонския плен воден от Бога народ, очаква от векове. Обяснението е много просто - еретиците садукеи са взели властта сред висшето духовенство - първосвещениците, а според тяхната ерес няма задгробен живот! Няма живот след отделянето на душата от тялото.
Възкресението на Христос е всеобхващащо събитие - то е точката, в която развиващата се във времето история се пресича от вечността. Душата е безсмъртна, а земният живот е един кратък епизод, в който човек е задължен да се бори с греха чрез покаяние.
Бог влиза в историята чрез второто Си Лице - Бог Син - Иисус Христос. Живее праведен живот, което е най-важният урок за последователите Му, и чрез вярата във възкресението Си отваря отново вратите на вечния живот в Небесното Царство.
Тленността на тялото и краткият срок на живота на земята е следствие от грехопадението на прачовека Адам, който пренебрегва Божията заповед да не яде от плода на дървото за познаване на добро и зло. Това дърво не се охранява от човека, защото Бог му има доверие. За да се изкупи този грях, човекът трябва да върне доверието към него. Именно това е актът на вярата във възкресението на слезлия от небесата Син Божий. Човекът е слаб и след като напуска небесните предели, облечен в плът - „кожени дрехи", както се казва в Писанието, той вече не живее в онова тяло, дадено му при сътворението, което не воюва с душата, не остарява, не боледува и не гние: „И направи Господ Бог на Адама и на жена му кожени дрехи, с които ги облече" (Битие 3:21).
Изкуплението на греха на недоверието не е по силите на човека - на земята той е слаб и непрестанно го преследват внушенията на неговия измамник. Така човек е осъден да се бори с греха, да му се предава и да се изправя, когато се обръща към Бога за помощ. Тази помощ обаче е възможна единствено чрез вярата в Бога.
Бог Син живее между хората в образа на човек - неговото тяло изпитва страданията, чрез които изкупува цялото човечество. Поради тази необяснима тайна Той е Богочовек - с човешката си природа преминава през страданията и кръстната смърт, но с божествената си природа слиза в ада и разкъсва веригите на живелите до този момент хора. Така пътят към рая е открит.
Особено важно е новозаветното послание, което получаваме от поведението на двамата разбойници разпънати от двете страни на Христос. Единият от тях проклина, докато изпитва мъките на ужасяващото наказание. Другият обаче, благоразумният разбойник, в страданието си се разкайва за всички престъпления, които е извършил през живота си. Така по необясним начин сърдечните му очи се отварят и той вижда до себе си бога-изкупител. „Помени ме, Господи, когато отидеш в Царството Си!" (Лука 23:42) - моли окаяникът, осъзнал, че на кръста плаща за страданията, които е причинил на ближния. И ето, че вярата в Бога, събудила се мигове преди смъртта на тялото, спасява грешника.
Мнозина недоумяват как така Бог ще прости на един негодник, който в продължение на дълги години е ограбвал беззащитни, убивал е и е насилвал? За тях Бог е дал един друг пример - този с грешницата, осъдена да бъде убита с камъни за прелюбодеяние. На събралите се обвинители Господ казва: „Който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея!..." (Иоан 8:7). Всеизвестен е резултатът от тази покана - доброволците екзекутори се разпръсват. Няма човек, който да не е извършил грях. Първият човек, който влиза в рая с Господа в царството Му, е разкаялият се грешник!
Човекът е двусъставен, както разбираме от свещеното писание - Бог създава неговото тяло от материята, която там е наречена глина. А след това вдъхва в него душа - живот, който идва непосредствено от Божия Дух. Докато пребивава в блаженство в рая, човекът живее в тяло, но това тяло има съвсем различни свойства от тялото, в което живеем в сегашния си живот, то е различно от износващите се „кожени дрехи", които само приемат неговата форма. Както пише през 1939 г. тогавашният преподавател в Пловдивската духовна семинария Б. Попов, по тялото си човекът прилича на материалния свят, а по душата си - на Бога. Тялото „е оръдие, чрез което душата се проявява и властва над света и твори в света, както Бог е определил. Чрез него душата влиза в допир с външния свят, откъдето черпи материали за своя вътрешен живот. Човешкото тяло е една чудна съвършена машина, която говори за своя мъдър създател. Който и орган да разгледаме, ще видим, че в него са приложени по един съвършен начин биологичните и физическите закони, че проявите му са в пълна хармония с всички останали органи. Какво голямо разнообразие в човешките тела и особено в израза на лицето!" пише Попов.
Господ е показал на учениците Си какви свойства ще има тялото след възкресението на целия човешки род. Той влиза при тях през заключена врата, яде късче риба и вощен мед, за да покаже, че Тялото Му е съвсем материално. Но то е материално, когато душата пожелае това. Когато Иисус Христос се явява на вървящите към Емаус ученици, те не Го познават до момента, в който благославя хляба, преломява го и „очите им се отварят". Те Го познават, а Той става невидим за тях (Лука 24:13:33).
Така според православната вяра Христос невидимо присъства между нас, когато се събираме в Негово Име. Особеното усещане на благодат по време на богослужение и най-вече по време на светата Литургия се дължи на това благодатно присъствие.


Първа публикация: в. "Монитор", 18 април 2009 г.

ЦЪРКВАТА НЕ Е ПЛАЖ – ДА СИ ПО ДЖАПАНКИ!

Враговете на Православието, днес олицетворявани от министър Даниел Вълчев, са се постарали в продължение на няколко десетилетия да създадат грешен образ на Църквата като на сдружение на попове, упражняващи влияние върху неграмотни бабички. Истината е напълно противоположна. Православната църква на българите е дала вяра, дух и книжовност на славянския свят. Когато Иван Шишман изоставя столицата и народа си, отбраната на Търново се организира от обявения за светец Патриарх Евтимий. В отсъствието на държавност през турското робство Църквата възражда образованието. Също и културата във формата на българското читалище. Православието, образованието и културата в единството си представляват българския дух, когато държава България няма. Само още един народ е оцелял без държавност, обединен от вярата - старозаветните евреи. Този, който си поставя за цел да унищожи българския дух, да ни превърне от народ в население, се захваща да изгони вярата от образованието и културата. През социализма това вървеше с държавно насилие, сега картината е друга и даниелвълчевци много разчитат да са успели да си свършат работата добре в последните десетилетия, но си правят сметката без кръчмаря.
Доказателство е многочисленият народ, който влиза в храмовете на големите християнски празници. Всеправославната среща в Солун през 1998 г. осъди – познатото и у нас явление “прозелитизма” - ходенето по къщите и агитация на вероизповедание на улицата, преследване на набелязани обекти на проповядване. Става дума за протестантските секти, по-голямата част от които са извън закона. Православието не постъпва така. Иисус Христос произнесе земната Си проповед преди 2000 години и всеки знае къде и коя е Църквата Му.
Редът в Църквата е положен със създаването на Църквата, обсъждан е на Вселенски събори. Който не знае – да пита. Никой свещеник не би отказал да отговори. Друг е въпросът, че обръщането на черквите в музеи изработва лош рефлекс на влизащите в храма да настояват за някакви “граждански права”, да не свалят шапка, да влизат с къси панталони, по джапанки или жените да са облечени като за плаж. Такова поведение е повече от лицемерно. Никой няма да си позволи да влезе така в джамия или в синагога. В православната черква обаче може, нали сме толерантни!...
Миналата година в навечерието на Великден младежи от Петдесятната църква дойдоха да залепят пред православния храм “Св. Димитър” в квартал Хаджи Димитър плакати, рекламиращи американски филм за Христос, който силно противоречи на православния догмат. Такива акции духовните бракониери провеждат винаги по Великден с намерение да отклонят колкото може повече души от православното общуване с Бога.
Хората не са загубени. Макар да ги има и тези, които не помнят защо са в черква. Преди време едва убедихме един напит здравеняк, който водеше кавказка овчарка на каишка, че трябва да излезе от двора на храма с кучето. В централните храмове се случва на Великден да дойдат станали от маса порядъчно почерпени нашенци, които естествено не могат да стоят чинно, нито да участват молитвено в службата. Тази гледка е добре позната. Тя прави впечатление, но с присъствието на тези объркали се хора съвсем не се изчерпва числото на дошлите на службата. Все пак мнозинството идва да съпреживее светлото Христово Възкресение, което отвори вратите за нашето възкресяване в Съдния ден, стига да имаме вяра в Христа.

Първа публикация: в. „24 часа”, 13 април 2009 г.