неделя, 25 декември 2005 г.

ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА И „ЦЪРКВАТА” НА ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА


Няма разумно мислещ човек, който да си представя, че нещо може да препъне глобализацията, чията последна фаза е създаването на глобалната държава управлявана от един административен център. Достатъчно дълго упражнявахме егоизма си. Първо - наум – като желание да се сдобием с блага извън нашите възможности и които „на запад”, в „развитите страни” изобилстват, после на практика – като се втурнахме да се мамим и ограбваме един друг, за да стигнем дотам, че да поощряваме тези, които изкупуват България за стотинки. В края на всички краища и ние, уж свободомислещите, уж независимите и самобитните, чедата на умиралите на дръвника за вярата си, чакаме да ни отнемат всичко онова, което ни прави българи. Колкото по-скоро ни го отнемат, си мислим, толкова по-голяма е вероятността да заживеем по-добре, защото е очевидна връзката между управлението на страната от българи и факта, че живеем лошо.
Ако някой наистина прави толкова умели маневри в икономиката и политиката, то той блестящо се е справил, щом сме стигнали дотам да наричаме лошо свършената работа „българска”. Има обаче нещо, което очевидно пречи на този, който най-силно желае превръщането на държавата с горда многовековна история просто в една територия, с население (вместо народ) имащо в бъдеще възможността да се гордее само, когато повиши качеството на своите сервитьорски и хотелиерски умения, също и на считаните за недотам почтени. Какво е то? Това трудно за обработване в статистики и невъзможно за обхващане в икономически модели нещо е вярата на българина. Вярата, чието съществуване винаги изненадва и е изненадвало и наши и чужди. Изчезва българската държавност, няма Българска Православна Църква, минават векове, в които за грамотен се счита оня, който знае чуждия гръцки език, и изведнъж султан Абдул-Азис възкликва: „Вай-вай-вай, какъв рум-милиет имало в моето царство!” Какъв е този християнски народ в империята на османската династия, за който султанът не знае!
Да се разбере какъв психологически механизъм укрива дълбоко в обруленото от неволи съзнание на българина православната вяра не е по силите на рационалната наука, каквито и върхове да покори. Вярата е дар Божий, а защо Бог дава този дар на българина, това е тайна, която една ли ще узнаем приживе. Можем все пак да се постараем да видим ясно, това, което Бог е благоизволил по милостта Си да ни разкрие: вярата, се живее пълноценно в Православната Църква. На нея Бог е учредил Тайнствата, по време на чието извършване Сам слиза в третата Си ипостас – Дух Светий.
Изглежда, че този феномен на българската православна психика прави впечатление на “новите строители на съвременна България” и ето, че в оставащите няколко дни до фактическото влизане в Европейския Съюз започват отново да се появяват човекомъдри съвети към Българската Православна Църква, които уж целят да я направят по-европейска, по-модерна.
Как според „модернизаторите” трябва да стане това?
На първо време, като се спре богослужението на църковнославянски език. Една слабо известна бахайска активистка ля наскоро сълзи в едно уж православно интернет издание за това, че миряните, за които били богослужбата и молитвите прочетени от духовник в храма, не разбирали църковнославянски. Пълна загадка е как тази жена на възраст над средната до този момент не е разбрала, че БОГОслужбата е служение на Бога, не на човеци! Молитвите също се отправят към Бога, не към този, който се моли или към окръжаващите го!
Църковнославянският език е език създаден за богослужение на основата на говорими наречия. Огромна част от понятията на старозаветното и новозаветно богословие са нямали еквивалент на говорим славянски и светите Равноапостоли са ги изковали! Черковнославянският боговдъхновен език не се променя! Говоримият български се променя, при това в последно време със страшна скорост! В тази промяна участва пошлостта на жълтите издания, които имитират жаргона на престъпността и разврата. В немалка степен в мутацията на говоримия български език днес участие взимат чуждите езици и най-вече английският, без който е трудно да се работи с компютър, например. Ако погледнем преводите от църковнославянски на Господнята молитва (Отче наш) правени в края на 19 век, през 20-те, 40 и по-късните преводи от миналия век, веднага ще забележим разликите. Те идват от развитието на езика и както идват, така и изостават от разговорния след няколко десетилетия. Черковнославянският не остарява. Тайноизвършителните формули, чрез които се извършват тайнствата, призовават Дух Светий! Те не са демонстрация на красноречие, не са предназначени за публика или за групи чуждестранни туристи, а миряните, които присъстват, съучастват чрез молитва и възглас на тези места от ритуала, които са посочени от Светите Отци, и с тези слова, които са написани специално за тях!
Заедно с неоснователните, но упорито повтаряни възражения срещу черковнославянския сакрален език, все по-често се пробутва, уж като борба за „демократизиране” на Църквата, лозунга за редовно причастяване без за това да е необходима изповед! Така Тялото и Кръвта Христови трябва да станат достояние на всеки, който спонтанно пожелае да ги приеме, нищо, че в причастните молитви се изказва страхът Божий, „да не бъдат Те за осъждане... да не изгорят” недостойния за тях. Така се подготвя удар срещу тайнството Покаяние, което се осъществява с Изповед, за да се изпълнят храмовете с неразкаяни грешници, та да може Господ по-скоро да отвърне лицето си поради нашето безумие и сквернота. Няма защо да изписвам кому е нужно Бог да отвърне лицето Си от човека, когото желае да спаси и заради когото претърпя Кръстната смърт. Ясно е кой е той и че радетелите на модер-низацията на Църквата Христова съзнателно или несъзнателно нему служат.
Тези съобразителни интриги трябва да деградират духовенството от богослужбата и управлението на Църквата, което им е завещал Спасителят изпращайки учениците Си на апостолско служение, което те осъществиха също и като ръкополагаха презвитери приели с Духа Светаго и отговорността за спасението на човеците по всички краища на вселената.
Откъснати веднъж от отговорностите си духовниците, по замисъла на модернизаторите, трябва да предадат духовната власт в ръцете на миряни, които да са организирани в „неправителствени организации”, а тези организации, естествено ще кандидатстват за пари от неправославни чуждестранни източници... Не е много трудно да се досетим какво може да кара неправославни и антиправославни организации и личности да дават пари „за Православие”!
Какво трябва да последва? Безболезнено обединяване с „църквите” на еретици, с които уж не сме толкова далечни, нищо, че имат историческата вина да са избивали милиони православни и че си позволяват да посягат на догмата на Учението на Христа самоназовавайки се християни.
Това „католици”, това” протестанти” били само течения в Църквата! След като с такава лекота сме приватизирали националната икономика, защо да не приватизираме душите си? Има кой да ги купи. Мирише на сяра и има рога и опашка, но как другите са свикнали с него, пък ние се дърпаме! Ще ни плати с всичко на този свят, само ще трябва да се поклоним на неговия син – антихриста, пък после няма да сме сами в огненото езеро. Ще умираме цяла вечност с падналите ангели и техния обезумял предводител.
Никаква пречка по пътя на нашето спасение не е неизбежна, братя и сестри. От кого да се боим, щом Бог е с нас!
Да бдим върху сърцата си, да не допускаме да се посяга на Църквата на нашето спасение! С кротост и любов, каквато сме успели да опазим, да изобличаваме вълците в овчи кожи и да не преставаме да се молим на Родилият се от Приснодева наш Господ: Господи Иисусе Христе Сине Божий помилуй нас! Амин!

“Таворска светлина”, бр. 9, 24 декември 2005 г.