петък, 19 декември 2008 г.

РОМИТЕ И ПРАВОСЛАВИЕТО


Георги е на 14 години и е от турските цигани. Майка му не казва за себе си, че е ромка или циганка (защото ром и циганин са представители на две различни етнически групи), а се определя като туркиня. Семейството на Георги се е заселило в опразнената постройка на бившето районно управление на МВР на Владая съвсем близо до гробищата и над прочутата с непостоянния си нрав Владайска река. Самонастаняването на циганското семейство е ирония на съдбата, защото тъкмо то препятства заемането на едноетажната сграда от местната организация на Атака, които са я поискали за свой офис...
Православният храм на Владая, „Св. апостол и евангелист Иоан Богослов”, като повечето причудливости на населените с шопи села, се намира насред гробищата. По тази причина тук рядко се случват венчания. Хората за три поколения са позабравили вярата на дедите си и се предават на суеверие, което ще рече – празноверие. Изключение правят малцината „църковни” владайци, които се опитват да помагат на енорийския свещеник. Отец Георги Георгиев е филолог и богослов с чувствителен тракийски характер. Той бавно и упорито се адаптира към директния в общуването витошки шоп, който не обича церемониите и по правило е подозрителен към всеки ентусиазъм.
Циганчето Георги обаче има съвсем различно вътрешно устройство. Той седи пред черквата месеци наред, запомня всичко и изведнъж, без никой да очаква това от него, казва на глас молитвата от църковното календарче – Отче наш! След това заявява на отец Георги, че иска да се кръсти. За да изпита твърдостта на желанието му, енорийският свещеник отлага Кръщението и ето, че скоро преди деня на свети Георги казва на момчето: На Гергьовден можеш да се кръстиш, но трябва да си с чисти дрехи и да си се изкъпал!
И ето какво: Георги си е изпрал дрехите от предишния ден, а вечерта преди празника отива на баня в Княжево. На празника стои упорито и чака да свърши службата. Не се натрапва, не се държи като брат си, който по детски и по племенния навик хитрува и е любопитен за всичко. На този ден и циганчето Георги и енорийският свещеник имат именден. Отецът има гости – дошли са негови приятели от града. Един от тях – Краси Ринков, дошъл с жена си, ще стане кръстник на Георги...
След като се извършва тайнството, и да си предубеден, забелязваш ясно, че момчето се е променило. Ясно е, че има нагласа различна от роднините си, и все пак у Георги има някаква увеличаваща се разлика в отношението към труда, печалбата, отговорността. Той иска да работи, сам да се издържа и решава... да напусне училище. „Странно нещо, казва свещеникът, не можах да го разубедя, а цял месец говорим за това. И кой знае защо, има проблеми в училище. Изгониха го от владайското училище, изгониха го и от мърчаевското...” Георги не хитрува, не се опитва да се нагажда, не тарикатства и трудно приема липсата на уважение. Малките шопчета пък, и те като дедите си, смятат всяка деликатност за превземка и на устата им е каквото им дойде в ума.
„Не знам защо напусна училище... А иска да става свещеник.”

В последните две десетилетия ромите отчасти обърнаха гръб на традиционните си вярвания. Все по-често те се определят като християни, като под това се разбира, че са протестанти. Протестантските мисионери с готовност влизат в ромските махали и много по-добре от нас православните – вековните съжители с ромите, знаят, че това са всъщност най-малко седем различни групи, които се различават, понякога твърде много, по манталитет, произход и дори език. Колко много се учудихме, че новото административно образувание в Косово призна за отделни етноси три различни груни, които за нас са просто „цигани” или, както сега е модерно да се казва „роми”. Протестантските деноминации са отделни една от друга общини и успешно решават проблема с гражданското осъзнаване на ромите в едно общество, което си поставя коренно различни задачи от всяко предходно. У ромите-протестанти има нещо много различно от необхванатите от евангелските „църкви” техни съплеменници – те имат самочувствието на равноправни граждани, което е много различно от нагласата на езичниците или мюсюлманите. Последните смятат не-ромите за „гаджес” – население, което може да е и враждебно, и към което отношението не може да е като към свои.
Религиозното чувство на езичниците е живо и темпераментно и често пъти е невъзможна смес от поклонение пред всичко, което може да е символ на Божията сила, за която имат смътна, но много емоционална представа. Когато преди време умира човек от средата на тези владайски цигани, които не се причисляват към петдесетниците, те заявяват, че трябва да се викне ходжа. Гробът, който приготвят, е мюсюлмански по вид – застлан с дъски, а след полагането на покойния, над него пак ще се сложат дъски, вместо да се сковава ковчег. Мястото на погребението е в участъка на владайските гробища, но нищо не може да ги убеди, че за това трябва да се плаща на общината. Ходжата се оказва младо момче в цивилно облекло, което се втрещява от факта, че пред процесията от традиционно викащи, пищящи и припадащи жени върви човек с издигнат християнски кръст! След погребението, когато християните по традиция „равняват”, а по-късно и украсяват с паметник гробовете на своите близки, и циганският гроб е оформен с цимент, монтирата е пейчица, маса, дори и паметник, на който е издълбан полумесец.

Какво отличава православните роми от техните събратя?
Моите наблюдения са от православните роми от една друга енория, която се намира в чертите на широкия център на София, все едно коя е тя. Енорията е здрава и многолюдна и хората, които се черкуват там, се познават помежду си. Много силно впечатление правят ромите сред тях, които участват в енорийския живот, даряват на църквата, изповядват се и причастяват децата си. Радостите и скърбите им не се различават от тези на българите и малкото руснаци, които се включват в тази православна общност.
Един от тези хора – Никола Минев, беше строителен работник и един ден донесе подвижна стълба и материали да поправи постамента на кръста високо на черковния покрив. Казвам „беше", защото този достоен човек си замина – почина от инфаркт, макар че беше здрав като всеки строителен работник. Притеснил се, че брат му се е разболял... Бог да го прости! Вероятно тогава най-ясно осъзнах, че нашите православни роми се различават рязко от другите, които идват да просят с професионален маниер, или да вземат някоя дреха от това, което енориашите носят и оставят за нуждаещите се.
Все пак православните роми не са тези, които дават общия облик на тази общност, с която ние сме богати, както и да гледаме на спекулациите с техните проблеми. Не е тайна, че за техните проблеми обикновено се сещат, когато идват избори и ромските гласове стават оборотна стока. Не е тайна и че определени и лесни за идентифициране кръгове системно настройват роми срещу българи и обратно. В Православната Църква това няма как да се случи, той като за Бог няма националности. В края на светата Литургия всички се причастяваме от едната Чаша и по тайнствен начин ставаме едно в Тялото Христово.
Ромските общности са реална сила в общоевропейски мащаб и това отдавна е отчетено от социалното и политическото инженерство на двадесети и двадесет и първи век. Очевиден проблем в консолидацията на тази сила е нейната етническа раздробеност. Този, който гледа на християнската вяра като на политически инструмент, много точно е формулирал плановете си за използване на вярата като механизъм за организиране на ромите и насочване на тяхната енергия в изпълнение на ясно определени цели...

Когато се говори за вероизповеданията популярни между ромите, обикновено се описва атрактивната смес между езичество, християнство и ислям, която се свързва с най-известния ромски религиозен празник – Банго Васил. Споменава се всичко, което се знае за митичната фигура на Банго Васил, който би трябвало да съвпада с някой от християнските светии, но е куц и т.н. На второ място обикновено се обръща внимание на все по-нарастващото число на протестантските общини сред ромите, а на трето – за култа към Бали Ефенди, известен сред някои ромски общности като Али Баба, някогашният османски управител на София от средата на 16-ти век, който бил покровител на християните и страшилище за мюсюлманските „ереси”.
Твърде малко се говори обаче за ромите в Православието и за все по-открития интерес на Ватикана към тези пръснати по света етнически общности...
През септември 2006 година във Фрайзинг, Германия, се проведе „VІ Световен конгрес за пасторална дейност сред циганите”, който имаше за тема „Младите цигани в Църквата и обществото”.
На 11 декември тази година пък в Рим се откри двудневна „научна среща на националните директори за пасторална дейност сред циганите, организирана от Папския съвет за пасторална дейност сред мигрантите и странстващите”.
Очевидно работата е много сериозна. Какво откроява ромските общества в Европа и с какво те предизвикват толкова активния интерес на римо-католицизма? Според едно проучване, което се смята за базисно, ромските общности - роми, синти (от които произлиза етнонимът „цигани”), мануш, кале, йениш, романишал, канжария, рудари – са 36 милиона в днешна Европа. Население, което в по-голямата си част поддържа традиционния си начин на живот, е важен политически ресурс. Религиозната държава в Рим очевидно вижда колко е важно в Европа без граници да има влияние сред ромите.
Септемврийският конгрес в Германия имаше за задача да обсъди възможноситите за „формиране на новото поколение номади”.
Първият „Конгрес за циганите” (както Ватикана го нарича) се е състоял обаче още, когато за проекта „Европа без граници” са знаели само малцината посветени в това мащабно начинание – през 1964 година. Особено внимание се отделя на възпитаването и образоването на кадри, които да са подготвени да извършват богослужение сред ромите. Миналата година (2007) се е състояла първата „първата Международна среща за свещеници, дякони и духовници от цигански произход” в която участие са взели 40 представители.

Българската Православна Църква няма своя програма за работа с ромите. Такава, доколкото е известно, не е заявена от нито една от поместните Православни Църкви. Причината не е в липсата на отношение към ромите... Според православното разбиране в храма влиза този, който има вяра. Прозелитизмът, провеждан от протестантите, тоест – аргесивното проповядване и увличане в религиозна практика, е осъдено. Това се казва в документ на всеправославната конференция проведена в Солун през 1998 г. Няма човек, който да не знае какво учи християнството, да не е чувал името на Иисус Христос. Няма човек, който да не знае, че в православната черква се извършва богослужение, по време на което се извършват тайнства – Кръщение, Венчание... Въпрос на избор е този, който има вяра в Бога да пожертва малко време, да влезе в храма, а ако не разбира нещо от това, което се случва там – да попита свещеника.
Това, което вероятно възпира хората, е безнадеждността на начина им на живот в едно бедно общество, каквото е българското.
В БПЦ има няколко души свещеници-роми, най-известният от които е отец Руси Иванов от Ново село – Пловдивско. Преди няколко месеца той стана известен с несъстоялото се чудо с прокапване на пчелен мед от тавана на черквата, в която служи – „Св. Георги”. Отецът написа открито писмо до медиите, за да се оплаче от „алчните за сензации медии”, които не се свенят да обявяват за абсолютна истина това, което по канон подлежи на проверка. По-малко известно е, че новоселският енорийски свещеник е превел текста на Златоустовата света Литургия на цигански език!
Това, че Православната Църква не търси активно ромите е напълно разбираемо – този, който търси Бога, ще го намери, както това се случи с циганчето Георги от Владая, Бог да го пази и направлява!


Първа публикация: в. "Монитор", декември 2008 г.

четвъртък, 18 септември 2008 г.

УЗАКОНЯВАНЕ НА ПРОСТИТУЦИЯТА? ПОСЛЕ КАКВО?


В една от най-добре написаните новели на Шекли, „Билет за Транай”, правителството издава лиценз за извършване на грабеж. Това е, както се казваше доскоро, „научна фантастика”. Нашата действителност обаче разбива всякакво въображение. Преди няколко години съвсем сериозно се обсъждаше възможността законово да се легализират престъпните доходи. Работата обаче не беше подхваната професионално. Имаше престъпни доходи, имаше желание на придобиващите ги да ги легализират, но имаше и жертви на престъпността, при това стотици пъти по-многобройни от извършителите на престъпления. Беше някак си неудобно да бъдат помолени ограбените да се съгласят с радост отнетото им с рекет, умишлени банкови фалити, приватизационни бонове и обикновени измами имущество да бъде признато за законно. Това би изобличило цялата уж стихийно наложила се икономическа система на прехода като добре планирана схема за преструктуриране на собствеността.
Съвсем иначе стои въпросът с узаконяването на проституцията! И работата е подхваната далеч по-мащабно! Една национална телевизия излъчва всяка събота документален „сериал”, чието внушение е, че повечето българки доброволно се продават. Филмът естествено не може да докаже, че склонността на българката да проституира има характер на епидемия, нито пък анализира факта, че огромното мнозинство проституиращи са принуждавани да вършат това, че този мръсен занаят е обвързан с други тежки престъпления – отвличане, изнасилване, телесна повреда и убийство.
Тъй като у нас все още е останала някаква частица от морала на православните ни деди, което ясно пролича от провала на шумно рекламирания протежиран от градоначалника „гей-парад”, и тъй като скромното филмче никого не убеждава, ето че на 16 септември в сградата на Софияпрес се проведе дискусия на тема: "Превърна ли се в индустрия проституцията в България. Чувства ли се вече остра необходимост от приемането на закон?".
Какво ще се постигне с узаконяването на този тежък грях, който е обвързан с престъпление, който е престъпление и винаги ще бъде престъпление? Допустимо ли е да се мисли, че у нас постоянно ще има достатъчно развратени жени (и мъже), за да се поддържа „индустрия”, от която „държавата” да събира данъци?
Ние в края на краищата наистина ли сме „традиционно православна държава” или сме просто територия и население, сред което всяко манипулативно твърдение може да мине за научна разработка! Тези номера обикновено минават като се намекне, че „Европа” така прави, че в Европейския съюз така уреждат нещата, че ненормалното желание е гражданско право.
Ето какво се казва в Манифеста на оцелели жертви от проституцията и трафика на хора, който беше разпространен на една друга пресконференция проведена не къде да е, а в Европейския парламент на 17 октомври, 2005 г.: „Проституиращите жени не се събуждат един ден и просто «решават» да бъдат проститутки. Бедността, сексуаленият тормоз, сводниците, които печелят от уязвимостта ни и мъже, които купуват секс са фактори, които ни принуждават да изберем тази дейност. Проституцията е сексуална експлоатация, една от най-лошите форми на неравнопоставеност на жените и нарушаване на човешките права. Много проституиращи жени са тежко наранявани, някои от тях умират, а други са убивани от сводници и клиенти. Физическо насилие, изнасилвания и деградация са често причинявани от сводници, клиенти, полицейски служители и хора, които печелят от проституцията. Състоянието на проституиращите жени се влошава от законите и полицията, които ги третират като престъпници и утайката на обществото. Нашето състояние се влошава допълнително, когато проституцията се узаконява и сводници, клиенти и секс-индустрията получават законова защита. Повечето от жените са принудени да проституират от ранна възраст. Средната възраст на въвличане в проституция в световен мащаб е 13 години...”
Има ли нещо неясно в този изпълнен с истинска болка текст! Има ли човек, който да не знае, че нещата стоят така и у нас, при това с много по-голяма бруталност породена от съзнанието за безнаказаност!
Какво трябва да последва след узаконяването на този осъден от Бога грях? Узаконяване на педофилията? На геронтофилията? На грабежа? На убийството?
Само на човек, който има съзнанието на проституиращ, каквото и да е неговото професионално занимание, или на такъв, който желае законно да се отдава на похотите си, може да дойде наум да легализира проституцията! Ясно е, че за такъв човек православният морал ще е пречка и идващия Страшен съд ще е фикция, на която няма защо да обръща внимание.
Колкото повече безнравстветост, колкото повече разврат, толкова по-малко здрави семейства, по-малко деца, по-малко бъдеще, по-малко България!


Първа публикация: в. "24 часа", септември 2008 г. под друго заглавие.

събота, 23 август 2008 г.

УМЕЕМ ЛИ ДА УВАЖАВАМЕ?


Право на отговор!

Поместената по-долу бележка е отговор на една хулителна за Църквата статия поместена в ежедневника „Сега” на 19 август тази година. Пълният текст на статията може да се намери на този адрес в интернет: http://www.segabg.com/online/article.asp?issueid=3062§ionid=5&id=0000902
След разговор с автора на тази антицърковна проповед, на вестника беше предложен отговор, какъвто всяко уважавано издание публикува независимо от това дали редакцията е съгласна с изказаното в отговора мнение. Това обаче не стана. След като получи текста г-жа Диана Петрова отказа да го предаде за публикуване, което в най-голяма пълнота свидетелства, както за произхода на всяко хулителство срещу Църквата и Нейния Първосвещеник Иисус Христос, така и за ясното съзнание, с което хулителите пристъпват към това осъдено от Бога дело.
Съдът за всяка хула и клевета е в ръцете Божии. Това, което ние, като православни християни можем, е да изобличаваме греха извършен от брата с разбирането, че никой жив човек не е застрахован от падение. Можем освен това да се молим за душите на падналите, за тяхното вразумление и изкупление на греховете им, за да се спасят.


УМЕЕМ ЛИ ДА УВАЖАВАМЕ?
За съжаление – не! Ние не умеем да уважаваме, особено, когато имаме възможност да говорим пред голяма аудитория. Тогава се чувстваме длъжни да нападаме, да развенчаваме, да обиждаме, да приравняваме до себе си недостижими авторитети. Епитетите, които някога бяха речник на асоциалните елементи от средата на престъпниците и пияниците, днес са неизменна лексика на всеки коментатор в каквато и да било област.
С най-голяма лекота тази така балканска склонност към профаниране се проява, когато се говори и пише за Църквата.
Ето го и поредното доказателство: в броя си от 19 август т.г. вестник „Сега” публикува „статия” на г-жа Диана Петрова под заглавие „И божиите ръце трябва да са чисти”!
Този очевидно поръчан материал може да бъде използван в една бъдеща христоматия от примери за невнимателно отношение към темата на писмения труд, ниска квалификация и мързел. Мързелът се състои в нежелание да се направи макар и най-повърхностна справка за основни понятия в християнството, както и да се проучи верността на това, което се твърди. Това доказва още самото заглавие: да оставим настрана непознаването на нормата, която изисква изразът „Божиите” да започва с главна буква – употребата на този израз ни оставя с впечатлението, че авторката приканва Бога да почисти ръцете Си, а това е кощунство! Ясно е, че е искала да отправи покана към духовенството по този въпрос, но това все пак е журналистика, а не съчинение за трети клас в занемарено училище от краен квартал.
Бързината, с която г-жа Петрова се е стараела да изпълни възложената и задача да напише нещо лошо за Църквата личи от явната манипулация в първия пасаж от материала, от който разбираме, че „духовенството ни тъне във все по-голямо охолство и дори посяга да драска клечката на поверени му църковни имоти”. Очевидно е, че не може да има връзка между невярното и манипулативно твърдение за охолство на духовенството и визирания случай в Гложенския манастир, където пияни кощуници преднамерено провокираха скандал с игумена известен като победител в дългогодишна война за имотите на манастира. Как и защо този случай е попаднал в полезрението на вестник „Сега” можем само да гадаем, но при всички положения не бива да подминаваме твърдението на игумена отец Панкратий, че е бил обект на неприлични предложения от страна на „един главен редактор”. Отецът пропусна да спомене в пресата, че този главен редактор е жена, и че вероятно г-жа Теодора Пеева – главен редактор на „Сега” знае нещо по този въпрос...
Откъде идва все пак тезата за „охолство” на духовенството след като се знае, че заплатата на свещеника у нас е 220 лева и че същия този свещеник е задължен да отслужи в столицата няколко панихиди и опела често в един ден в различни краища на града, а това означава, че трябва да отиде дотам със собствени средства? Тезата е всъщност копие под индиго на една модерна лятна вариация на тема автомобилите, с които се движат митрополитите из своите епархии. Пропуска се естествено фактът, че тези автомобили не са собственост на съответните владици, които по канон и документи нямат нищо свое, а са собственост на митрополиите и се употребяват за по-голяма мобилност при все по-интензивното служение и в най-отдалечените краища на духовните области. Че това е така може лесно да се установи, в който и да било от православните сайтове, отразяващи и службите в далечните енории. Кой да прочете това обаче? Много по-лесно е да се разчита на вградената в съзнанието на няколко поколения богоборческа представа, приета от уроците по литература и пренаписаната история, която се изучаваше десетилетия и все още не се съгласява да си тръгне от учебниците.
Внушението за нещо отблъскващо се постига лесно: вместо духовник ще напишем „поп” и веднага в съзнанието на всеки минал през машината за полиране на мозъци изскача мазен, дебел, похотлив и пиян облечен в расо индивид. Нищо, че духовници са и св. патриарх Евтимий – организатора на защитата на Търново, св. Паисий Хилендарски, осъществил възраждането на българското народностно православно самосъзнание с написването на „История славяноболгарская”, Св. Иван Рилски, Св. Софроний Врачански; че са духовници възстановителите на Българската Екзархия във времената на робството, че са духовници убитите след 9 септември свещеници и монаси... Нищо, че духовници са и обгрижващите наркозависими, че духовници създават и поддържат кухни за бедни и приюти. В Православието е така – дясната ръка не трябва да знае какво прави лявата. Ако вършиш добро, то е по Божия заповед и не бива да се разгласява, а ако някой не знае това и те напада поради незнание и защото за това му плащат – то си е за негова сметка.
Карай да върви! Тук трябва бързоликвидно да похулим Църквата и няма защо да се церемоним. Хората са все по-малко църковни. Кой ще седне да обръща внимание на очевидната манипулация. Пиши там, че някой си станал монах заради собствените си проблеми – кой ще ти проверява дали е станал монах поради вяра. Щом ние нямаме вяра, почит към Бога и уважение към Църквата, сигурно и другите нямат!
А това, че един ден всички ще отговаряме за делата си пред Страшния съд, това е много далече и по-добре да не мислим за него. За журналистиката може и да има някакъв по-облекчен съд... или просто на входа на рая си показваш журналистическата карта...

неделя, 20 юли 2008 г.

ПРОВАЛЪТ НА ИГРАТА С ДОСИЕТАТА


Съществува ли проблем с досиетата? Ако от това зависеше бъдещето ни, ако имаше изгледи истината изведнъж да ни се открие, ако не живеехме с постоянното убеждение, че ни лъжат, че са прочистили отдавна архивите, че изобличените вече просто не са нужни на една лошо скалъпена интрига, сигурно такъв проблем щеше да съществува. Защо обаче чак сега осъзнаваме това? Защото се стигна до онази граница, отвъд която интригата е неприложима - въпросът с досиетата на клириците в Българската Православна Църква.
Всичко е много по-просто, отколкото ни го представят – достатъчно е някой, който е бил в съприкосновение със службите да каже „Прощавай, български народе!” и схемата на манипулациите се разпада! Това направи един от най-уважаваните архиереи на БПЦ, митрополитът на САЩ, Канада и Австралия Йосиф, като публикува на 1 юли писмо-изповед към българския народ.
Какви може да са юридическите последици от каквото и да било разкритие? Никакви!
От това писмо, озаглавено „Прощавай, български народе!”, стана ясно, че Негово високопреосвещенство не е подписвал декларация за сътрудничество и не е давал съгласието си да бъде вербуван за агент на специалните служби. За сметка на това пък НВ е писал показания, което беше задължително по онова време за всички, които се връщат от чужбина или работят там. Не е известен нито един случай някой да е поканен от службите и да не го направи. Такъв беше всеобщия тогава ред.
Сега има закон осъждащ комунизма, но тогава нямаше! Как тогава може да се очаква, че църковникът трябва да осъди безбожния режим? Нали Сам Главата на Православната Църква – Иисус Христос заповядва: "Отдайте кесаревото кесарю, а Божието, Богу"(Мат. 22:21).
Защо тогава владиката иска прошка от народа? Както вече се писа – защото всеки православен християнин иска прошка за всички сторени грехове извършени с действие, мисъл, тайно или явно. Тази прошка е основна в християнската етика, за което свидетелства Господнята молитва „Отче наш”: „...и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на нашите длъжници...”.
Защо все пак от „народа”, а не от „вярващия народ” или от Църквата? Много просто –всеки човек е създаден по образ Божий, и спасението на всяка човешка душа е цел на Бога. Обръщението към народа е обръщение към образа Божий, но то е и реплика към тези, които уж всичко вършеха за благото на народа, докато всъщност обслужваха шепа хора по директиви разработени извън граница.
Това писмо дойде обаче след твърде дълго нажежаване на обществените настроения. „Агентът на ДС” в обществения живот стана митична фигура, която е основно виновна за лошото управление на държавата, за срива на националната икономика, за лошия имидж на България. Публикуването на списъци на депутати-агенти в началото на 90-те, приетият от Народното събрание през август 97-ма закон за отваряне на досиетата на бившата ДС, създаването на комисията Андреев през 2001-ва, последвано от създаването на Закона за защита на класифицираната информация обезсмислящ действието на комисията – всичко това доказа на обществото, че воля за огласяване на действителната картина липсва.
Защо? Според самия Методи Андреев, закриването през 2002 от правителството на Симеон Сакскобурготски на комисията по досиетата е станало непосредствено преди предстоящата проверка на банковите фалити и кредитните милионери. Това очерта дълбочините на проблема, който не е само морален или политически – оказа се, че той е ключов за организирането на „прехода”. Преходът пък се оказа мащабно планирана операция за конвертиране на икономиката и политиката. „Агентите” ще бъдат жертвани от тези, които са ги вербували, но не наведнъж, за да не се загуби напрежението, а „на час по лъжичка”.
Оказа се обаче, че редица публични личности, които са получавали отговори, че няма информация ДС да ги е картотекирала, при повторен прочит биват посочени като агенти. Такъв беше случаят с радиоводещата Божана Димитрова. Тя заяви категорично през 2005 година, след като прочете досието си, че в архива на ДС няма написан от нея донос. Това, което комисията посочва като „доноси” са нейните отчети за командировки в чужбина, писани тогава до генералния директор на БНР.
След като истината престоя, докато стана безразлична, се стигна до гласуваните на 27 август 2006 г. три законопроекта за архивите на ДС, които бяха внесени за обсъждане и от ДПС, ОДС и ДСБ. Те не предвиждат лустрация за доказаните агенти, а като единствена санкция се препоръчва тяхното „оповестяване”. Същата година текстовете им се вградиха в обнародвания в Държавен вестник на 19 декември 2006 г. с дълго като предисторията си название Закон за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия.
Този закон регламентира обявяването на принадлежността към агентурния апарат на ДС на т.нар. публични личности, сред които – ръководителите на държавата, депутатите, академичните ръководители и журналистите от позиция на главен редактор до водещ на рубрика.
Според точка 6 на алинея втора от член трети на този закон пък, на такова огласяване се подлагат и „ръководителите и членовете на управителните органи на религиозни общности”.
Какви биха могли да бъдат последствията от това огласяване ясно се видя, когато агентът на прословутото Шесто управление на ДС, депутатът Красимир Каракачанов, заяви, че той всъщност се е борил „с македонските ченгета”, нищо, че с това се е занимавало Второ главно управление, а в периметъра на Шесто влизат българските студенти, интелектуалците и политически фигури от преди прехода. Нищо не последва и след разкритието, че загадъчният Ахмед Доган също е агент, както и неколцина от най-изявените лидери на ДПС.
Единственото, което остава, е някакво нравствено осъждане и обяснение от страна на изобличените, но кой би се заел с това почти 20 години след падането на Тодор Живков? При все че моралният казус изглежда толкова абстрактен на днешния българин. Очевидно е, че повечето от агентите са били притискани да станат такива, че системата си е служила с изнудване, както всяка друга система и всяка секретна служба. Според текста на приетия и обнародван на 5 Май 2000 г. Закон за обявяване на комунистическия режим за престъпен, тези хора са били жертви, а не престъпници! Това лесно може да се установи от докладите на водещите им офицери, които не са пропускали да опишат начина, по който са ги вербували. От това следва, че колкото е половинчато решението за „оповестяване”, толкова е напълно пренебрегната възможността съд да се произнася за методите на вербуването. Нали в Наказателния кодекс има текстове за изнудване. Офицерът, който е вербувал чрез изнудване, е получавал заплата за това, следователно е налице и анимус за придобиване на облага, а потърпевшият би трябвало да бъде освободен от отговорност, след като е извършвал дейността си по принуда. За това НК също съдържа ясни текстове.
Поведението на Каракачанов, Доган и други политици напълно обезсмисли вероятно търсения морален аспект на оповестяването, но той все още съществува като възможност. Все някой някъде би могъл да зададе на обществената фигура челно въпрос за дейността му в секретните структури. Това обаче става все по-малко вероятно. Българинът е повсеместно обвързан с необходимостта да оцелее, което го въвлича в сивата икономика, или пък го заставя да търси начини за заобикаляне на тромавата и като че ли преднамерено ограничаваща възможностите за нормален живот нормативна уредба в нашата странна държава. А тези начини много рядко са законни или законосъобразни. Най-малко заради това, че нормативната уредба на прехода като че ли се старае да създава трудности.
Какво е всъщност новото след писмото на м-т Йосиф? След като никаква административна санкция не застрашава обвързания със службите на икриминирания режим, остава главното, с което трябваше да се започне, ако целият процес не беше ръководен от същите тези служби: очистването на съвестта. Само че това очистване не е нещо външно за истинския църковен живот. Тази особеност на живота на вярващия (бил той клирик или мирянин) все по-слабо се познава и поради това озадачава или предизвиква негативни коментари. Това всъщност е причината негативните коментари обикновено да са дело на хора извън Църквата.
Хората, които пишат или говорят по въпросите за Църквата и отношенията й с бившите специални служби, много рядко са вярващи, или пък определят себе си като такива, но нямат и представа от каноничната уредба на Църквата и нейния догмат. Те, както веднага може да се забележи, имат незабавни искания за отстраняване, за заклеймяване, за осъждане на този или онзи, без да се съобразяват, че според православното учение трябва първо да погледнат себе си.
Ако в нашето общество по някакъв начин въпросът с лустрацията – отстраняването от длъжност на ръководните кадри – стоеше, допреди тактично да отпадне, то в Църквата такъв въпрос не може да се поставя въобще. Основното в учението за спасението на душата, е правото на покаяние и прошка. Неуспелият разкол, който разчиташе на обвиненията за принадлежност към ДС, ясно доказва това. Друг е въпросът, че и той се оказа дело на хора свързани с ДС.
Църквата е обществото на вярващите преминали през свето Кръщение, сред които невидимо свои Първосвещеникът – Христос. Ако за невярващите тази дефиниция звучи неразбираемо или приповдигнато, то за клириците и участващите в тайнствата миряни, това е догматична истина.
За мирянина и клирика в Църквата критиката има своите утвърдени в древност правила, в чието число се включват заповедите на Христос, апостолските указания, съдържащи се във включените в Новия Завет послания и т.нар. апостолски правила. Към този корпус се прибавят правилата на Вселенските и поместните събори. Тези заповеди, указания и правила, чието споменаване тук няма да е възможно в пълнота, изискват първо с прегрешилия да се говори насаме, ако не се изправи – пред свидетели и едва след това – пред Църквата. Но никога пред общество от невярващи или противници на християнството, каквито са атеистите, например.
Съвсем друг е и погледът към греха, който светската представа свързва с досиетата. За християнина това в най-лошия случай би било злословене срещу ближния, само че то не се различава от всяко друго злословие. А колко пъти дневно се изкушаваме да кажем нещо неприятно за този, който ни е подразнил?
Църковният човек може да поиска отстраняването на някого от служение или дори отлъчването му от Църквата, но за съвсем други грехове – ерес, блудства или убийство. И не публичното „оповестяване” е това, което ще реши църковния съд. Това, което той обаче не бива да прави, е да осъжда, защото този, който осъжда брата си, ще бъде съден за това (Мат. 7:1).
За мнозина например е изненада, че Църквата има и свой съд, който е утвърден в Устава на БПЦ, „съгласно разпоредбите на Закона за изповеданията на 31 декември 1950 г.”
Прави впечатление, че извънцърковните коментатори на изповедното писмо на митрополит Йосиф твърде много се интересуват какви ще бъдат последствията, каква ще бъде реакцията на Светия Синод по това писмо. Този интерес не може да се определи иначе освен като „нездрав”. Нали Църквата е отделена от държавата, както гласи текст от чл. 78 от Конституцията на НРБ от 1947 година. Смисълът на този текст се запазва и в чл. 53 на конституционната редакция от 1971 г. Следователно, както Църквата не може да изземва приоритети на държавата, сред които са социалните дейности и участие в изработването на образователните програми на училищата, така и държавата не би трябвало да има дял в решаването на вътрешноцърковните въпроси. Това разбира се остава само фраза – допуснатият, след доказаните репресии срещу Църквата, Устав предвижда доста подробно регламентирано участие на държавните органи в избора на ръководно тяло. Очевидно е, че това отделяне може да се счита за криминално деяние от страна на осъдения със Закона от 2000 година режим, още повече, че според чл. 2, алинея 1, точка 7 на същия „Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен” „рушенето на моралните ценности на народа и посегателството срещу религиозните му свободи” се санкционира като престъпление. Както пише Христо П. Беров в статията си „Понятието "църковна свобода" в четирите български конституции (1879 – 1991)” (http://www.center-religiousfreedom.com/bg/art.php?id=129): „За „пръв път” в историята на България с чл. 78, ал. 2 от Конституцията 1947 г. и потвърдено от чл. 53, ал. 2 на Конституцията от 1971 г. църквата е отделена от държавата. Отделянето на църковни и държавни институции по света принципно е свързано с отдаването на една широка автономия на всички религиозни общности. В основата на тази идея лежи строгата ненамеса на едната в другата и обратно. За нещастие „отделянето” в България е едностранен, насилствен политически акт, който е имал за цел точно обратното – не самото отделяне и отдаване на свобода в смисъл на широко самоуправление, а пълно смазване на всички църковни институции и тяхното профанизиране, последиците от което наблюдаваме до днес.”
Нормата за санкциониране на сгрешилия или извършилия престъпление църковник, бил той клирик или мирянин, по никакъв начин не може да бъде адекватна на гражданско-правната, най-малко поради това отделяне на Църквата от държавата. В историята на нашето средновековно право обаче са налице тъкмо обратните примери – на лица извършили криминални престъпления се налагат църковни наказания, т.нар „епитимии”, но също и отлъчване от Църквата.
Какво може да се очаква като следствие от покайното писмо на м-т Йосиф? Този вид обръщение към народа е напълно в традицията на Православието, както и самоосъждането поради собствените грехове. В това писмо няма сензация, то не е производно на гузна съвест, а на постоянно действащото задължение на християнина да изпитва съвестта си и да се помирява с ближния. Ако секуларното право изхожда от презумпцията за невинност, според която всеки е невинен до доказване на противното, то според христянското разбиране всеки човек е грешен, но той се очиства не чрез колективна санкция върху него, състояща се в органичаване на свободата или насилие, а чрез изповед. Тази изповед е издигната в тайнството „Покаяние” в Църквата, което е един от центровете на религиозния живот. Характерно за Покаянието е, че то се извършва в ритуала на Изповедта, която е тайна и не може да напусне изповедалнята. В този смисъл никой не може да проявява претенции към съгрешилия, защото никой освен неговият духовен наставник и изповедник, няма право на достъп до тази тайна. Ако гражданският закон осъжда извършилия престъпление, то законът на християнския морал изисква задължително да му се прости, като за непростимо престъпление се смята хулата срещу Светия Дух, за която обаче се полага отлъчване от Църквата и нейните тайнства.
Ако гражданското законодателство изисква санкция на възмездие за всеки извършил престъпление, то Църквата изисква неговото покаяние. Ако обществото може по силата на своя закон да лиши някого от граждански права, то Църквата за никого не се произнася осъдително, тъй като Съдията е Един и Той е Христос.
По тази причина въпросът с досиетата не може да придобие развитие в Тялото на Църквата. Още повече, когато е осветлен от изповед. Публичната изповед пред вярващия народ пък не може да има друго тълкувание освен на сила на духа на каещия се. Съпоставено с опитите на публични личности да намерят обяснение за изобличението си, отвореното покайно писмо на м-т Иосиф е съвършено нов момент от епилога на драмата с досиетата. Човешкият съд е напълно дискредитиран, щом се прилага изборно, а не според делата. Вярва ли някой, че за 19 години масивът с досиета не бе прочистван неколкократно? Че неизвестен брой агенти на ДС сега не служат на нови господари?
Писмото на НВ Йосиф сложи край на този дебат. Проблемът с досиетата е само морален. Оттук нататък нека всеки се съобразява единствено със съвестта си.

Първа публикация: в. "Култура", юли 2008 г.

четвъртък, 17 юли 2008 г.

СРЕЩАТ ЛИ СЕ ЦЪРКВАТА И ЖУРНАЛИСТИКАТА?


На пръв поглед този въпрос е безсмислен, защото всички знаем къде се осъществява срещата на журналистиката с Църквата – на страниците на печатните издания и в телевизионните предавания. Но тази среща е привидна. Всъщност срещата не се състои вече повече от сто и петдесет години, ако приемем, че рождената дата на журналистиката съвпада с началото на парижките „журнали” в средата на 19-ти век. Защо? Защото почти няма журналист дръзнал да пише за този богочовешки огранизъм с двехилядогодишна история, който да се е постарал да установи по беспорен начин истинността на това, което пише, докато Църквата и преди две хиляди години и сега утвърждава едно и също: Възкресението на Христос Разпнатия.
За това си помислих, когато прочетох статията на Димитър Пеев в брой 28 на в. Капитал от 11 юли, т.г. Тази статия е ясно свидетелство за представянето на една теза (тази на автора) за истина, при това поднесена като неоспорима истина, която дори се подкрепя (според автора) от „духовници”: „според духовници”, „казват духовници”, „духовници твърдят”... На такава ясна доказателственост няма какво да се възрази. Щом духовници казват това, което твърди автора, няма как да не е вярно... Само, че има доста неверни твърдения в статията на Димитър Пеев, а от това следва, че не „духовници твърдят” това, което той утвърждава, а един набор от клюки, примесен с очевидни за всички факти и събития, трябва да се представи за истина. От този извод пък има едно естествено следствие: авторът има определено негативно отношение към пловдивския митрополит Николай, което си е поставил за цел да наложи като вярна и обективна оценка за личността и служението на владиката.
Ето един неверен факт от статията на Пеев: „По време на църковно-народния събор в Рилския манастир (митрополит Николай) изненадващо предложи църквата да се върне към стария календар, което не беше прието. Мотивите за това предложение така и не станаха ясни, но за сметка на това духовници коментираха тогава, че, ако подобно нещо се приеме, това ще бъде предпоставка за възникването на нов разкол в православната църква.”
Ами това, г-н Пеев не е вярно! Такова предложение наистина имаше по време на първата сесия на събора, но то беше направено от делегатката от Софийска епархия г-жа Катя Тодорова. Владика Николай се изказа в подкрепа на това предложение, в този смисъл се изказаха и други митрополити и епископи. Само че на вас ви е необходим някакъв повод, за да закрепите тезата си, че владиката предпоставя нов разкол – така били коментирали духовници.
Тъй като очевидно не сте наясно с въпроса с новия и стария календар в Църквата, нека ви поясня, че т.нар. „старостилен разкол” в Църквата е факт повече от 15 години. У нас официално съществува и „Българска старостилна православна църква” със своите общини и манастири в страната. В същото време в самата Българска Православна Църква има църковни общини, които служат по стария календар с благословението на Светейшия патриарх Максим!
Нека се спрем на други не толкова гръмотевични твърдения, които никой читател на вестник „Капитал” няма да си направи труда да проверява: За возилото (на владиката - последен модел сребристо BMW седма серия) се твърди, че му е подарък от видния пловдивски бизнесмен Георги Гергов, пишете в статията. Защо не сте проверили дали това возило не е дарено на Митрополията, а оставяте впечатление, че е личен подарък? Защото не знаете, че монахът няма имущество. При пострижението си той дава обет за безбрачие и нестежание тоест за непритежаване на нищо свое. Това, с което разполага, принадлежи на Църквата. Опонентите на владиката, които така усърдно идват и „ви казват” това и онова, не биха го оставили на мира, ако намерят документ, който да доказва, че някой е подарил автомобил на дядо Николай...
И защо според вас митрополитът да е длъжен да обхожда епархията с „ладата” на предшественика си, о Бозе почившия митрополит Арсений? Да не би да са ви казали, че това също е канон?
А най-накрая, как трябва да се тълкува твърдението, че макар през 1990 г. да е подстриган в монашество, той всъщност никога не е бил монах. Чакайте сега, нали сам пишете, че пострижението му е било през 1990 г.! Как така от тогава досега никога не е бил монах? Не е изпълнил обета си? Не е спазвал предписанията за монашески живот или направо е хвърлил расото? Нито едно от това. На какво условие тогава не отговаря митрополитът, което да обезсили монашеското пострижение?
Няма смисъл да изброявам всички останали полуистини или сръчно забъркани смеси от много истина и мъничко лъжа, чрез които се стига до манипулативния извод: "Политиците вероятно виждат в негово лице бъдещия патриарх на БПЦ", казват духовници. Но и цитират предупреждението на св. ап. Павел, отправено към св. ап. Тимотей: "Ръце на никого не възлагай прибързано."
Да оставим и това, че цитатът на св. ап. Павел се отнася до ръкоположение и хиротония, а м-т Николай е преминал и през двете, та безсмислието на съвета, който са ви дали вашите невидими духовни съветници е повече от очевидно. Да оставим и че по действащия сега Устав на БПЦ и според гласуваната на първата сесия на Църковно-народния събор поправка, кандидатът за партриарх трябва да има 50 години...
По-важно е, че това не е журналистика и мястото и не е във вестник като „Капитал”, който публикува в брой 26, 30 юни 2001 статията на Надежда Зекова „За истината и журналистиката”. Там пишеше, че журналистиката трябва да бъде гласът на истината. Не всеки обаче мисли така...


Първа публикация: електронното издание на в. "Капитал", юли 2008