неделя, 20 юли 2008 г.

ПРОВАЛЪТ НА ИГРАТА С ДОСИЕТАТА


Съществува ли проблем с досиетата? Ако от това зависеше бъдещето ни, ако имаше изгледи истината изведнъж да ни се открие, ако не живеехме с постоянното убеждение, че ни лъжат, че са прочистили отдавна архивите, че изобличените вече просто не са нужни на една лошо скалъпена интрига, сигурно такъв проблем щеше да съществува. Защо обаче чак сега осъзнаваме това? Защото се стигна до онази граница, отвъд която интригата е неприложима - въпросът с досиетата на клириците в Българската Православна Църква.
Всичко е много по-просто, отколкото ни го представят – достатъчно е някой, който е бил в съприкосновение със службите да каже „Прощавай, български народе!” и схемата на манипулациите се разпада! Това направи един от най-уважаваните архиереи на БПЦ, митрополитът на САЩ, Канада и Австралия Йосиф, като публикува на 1 юли писмо-изповед към българския народ.
Какви може да са юридическите последици от каквото и да било разкритие? Никакви!
От това писмо, озаглавено „Прощавай, български народе!”, стана ясно, че Негово високопреосвещенство не е подписвал декларация за сътрудничество и не е давал съгласието си да бъде вербуван за агент на специалните служби. За сметка на това пък НВ е писал показания, което беше задължително по онова време за всички, които се връщат от чужбина или работят там. Не е известен нито един случай някой да е поканен от службите и да не го направи. Такъв беше всеобщия тогава ред.
Сега има закон осъждащ комунизма, но тогава нямаше! Как тогава може да се очаква, че църковникът трябва да осъди безбожния режим? Нали Сам Главата на Православната Църква – Иисус Христос заповядва: "Отдайте кесаревото кесарю, а Божието, Богу"(Мат. 22:21).
Защо тогава владиката иска прошка от народа? Както вече се писа – защото всеки православен християнин иска прошка за всички сторени грехове извършени с действие, мисъл, тайно или явно. Тази прошка е основна в християнската етика, за което свидетелства Господнята молитва „Отче наш”: „...и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на нашите длъжници...”.
Защо все пак от „народа”, а не от „вярващия народ” или от Църквата? Много просто –всеки човек е създаден по образ Божий, и спасението на всяка човешка душа е цел на Бога. Обръщението към народа е обръщение към образа Божий, но то е и реплика към тези, които уж всичко вършеха за благото на народа, докато всъщност обслужваха шепа хора по директиви разработени извън граница.
Това писмо дойде обаче след твърде дълго нажежаване на обществените настроения. „Агентът на ДС” в обществения живот стана митична фигура, която е основно виновна за лошото управление на държавата, за срива на националната икономика, за лошия имидж на България. Публикуването на списъци на депутати-агенти в началото на 90-те, приетият от Народното събрание през август 97-ма закон за отваряне на досиетата на бившата ДС, създаването на комисията Андреев през 2001-ва, последвано от създаването на Закона за защита на класифицираната информация обезсмислящ действието на комисията – всичко това доказа на обществото, че воля за огласяване на действителната картина липсва.
Защо? Според самия Методи Андреев, закриването през 2002 от правителството на Симеон Сакскобурготски на комисията по досиетата е станало непосредствено преди предстоящата проверка на банковите фалити и кредитните милионери. Това очерта дълбочините на проблема, който не е само морален или политически – оказа се, че той е ключов за организирането на „прехода”. Преходът пък се оказа мащабно планирана операция за конвертиране на икономиката и политиката. „Агентите” ще бъдат жертвани от тези, които са ги вербували, но не наведнъж, за да не се загуби напрежението, а „на час по лъжичка”.
Оказа се обаче, че редица публични личности, които са получавали отговори, че няма информация ДС да ги е картотекирала, при повторен прочит биват посочени като агенти. Такъв беше случаят с радиоводещата Божана Димитрова. Тя заяви категорично през 2005 година, след като прочете досието си, че в архива на ДС няма написан от нея донос. Това, което комисията посочва като „доноси” са нейните отчети за командировки в чужбина, писани тогава до генералния директор на БНР.
След като истината престоя, докато стана безразлична, се стигна до гласуваните на 27 август 2006 г. три законопроекта за архивите на ДС, които бяха внесени за обсъждане и от ДПС, ОДС и ДСБ. Те не предвиждат лустрация за доказаните агенти, а като единствена санкция се препоръчва тяхното „оповестяване”. Същата година текстовете им се вградиха в обнародвания в Държавен вестник на 19 декември 2006 г. с дълго като предисторията си название Закон за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия.
Този закон регламентира обявяването на принадлежността към агентурния апарат на ДС на т.нар. публични личности, сред които – ръководителите на държавата, депутатите, академичните ръководители и журналистите от позиция на главен редактор до водещ на рубрика.
Според точка 6 на алинея втора от член трети на този закон пък, на такова огласяване се подлагат и „ръководителите и членовете на управителните органи на религиозни общности”.
Какви биха могли да бъдат последствията от това огласяване ясно се видя, когато агентът на прословутото Шесто управление на ДС, депутатът Красимир Каракачанов, заяви, че той всъщност се е борил „с македонските ченгета”, нищо, че с това се е занимавало Второ главно управление, а в периметъра на Шесто влизат българските студенти, интелектуалците и политически фигури от преди прехода. Нищо не последва и след разкритието, че загадъчният Ахмед Доган също е агент, както и неколцина от най-изявените лидери на ДПС.
Единственото, което остава, е някакво нравствено осъждане и обяснение от страна на изобличените, но кой би се заел с това почти 20 години след падането на Тодор Живков? При все че моралният казус изглежда толкова абстрактен на днешния българин. Очевидно е, че повечето от агентите са били притискани да станат такива, че системата си е служила с изнудване, както всяка друга система и всяка секретна служба. Според текста на приетия и обнародван на 5 Май 2000 г. Закон за обявяване на комунистическия режим за престъпен, тези хора са били жертви, а не престъпници! Това лесно може да се установи от докладите на водещите им офицери, които не са пропускали да опишат начина, по който са ги вербували. От това следва, че колкото е половинчато решението за „оповестяване”, толкова е напълно пренебрегната възможността съд да се произнася за методите на вербуването. Нали в Наказателния кодекс има текстове за изнудване. Офицерът, който е вербувал чрез изнудване, е получавал заплата за това, следователно е налице и анимус за придобиване на облага, а потърпевшият би трябвало да бъде освободен от отговорност, след като е извършвал дейността си по принуда. За това НК също съдържа ясни текстове.
Поведението на Каракачанов, Доган и други политици напълно обезсмисли вероятно търсения морален аспект на оповестяването, но той все още съществува като възможност. Все някой някъде би могъл да зададе на обществената фигура челно въпрос за дейността му в секретните структури. Това обаче става все по-малко вероятно. Българинът е повсеместно обвързан с необходимостта да оцелее, което го въвлича в сивата икономика, или пък го заставя да търси начини за заобикаляне на тромавата и като че ли преднамерено ограничаваща възможностите за нормален живот нормативна уредба в нашата странна държава. А тези начини много рядко са законни или законосъобразни. Най-малко заради това, че нормативната уредба на прехода като че ли се старае да създава трудности.
Какво е всъщност новото след писмото на м-т Йосиф? След като никаква административна санкция не застрашава обвързания със службите на икриминирания режим, остава главното, с което трябваше да се започне, ако целият процес не беше ръководен от същите тези служби: очистването на съвестта. Само че това очистване не е нещо външно за истинския църковен живот. Тази особеност на живота на вярващия (бил той клирик или мирянин) все по-слабо се познава и поради това озадачава или предизвиква негативни коментари. Това всъщност е причината негативните коментари обикновено да са дело на хора извън Църквата.
Хората, които пишат или говорят по въпросите за Църквата и отношенията й с бившите специални служби, много рядко са вярващи, или пък определят себе си като такива, но нямат и представа от каноничната уредба на Църквата и нейния догмат. Те, както веднага може да се забележи, имат незабавни искания за отстраняване, за заклеймяване, за осъждане на този или онзи, без да се съобразяват, че според православното учение трябва първо да погледнат себе си.
Ако в нашето общество по някакъв начин въпросът с лустрацията – отстраняването от длъжност на ръководните кадри – стоеше, допреди тактично да отпадне, то в Църквата такъв въпрос не може да се поставя въобще. Основното в учението за спасението на душата, е правото на покаяние и прошка. Неуспелият разкол, който разчиташе на обвиненията за принадлежност към ДС, ясно доказва това. Друг е въпросът, че и той се оказа дело на хора свързани с ДС.
Църквата е обществото на вярващите преминали през свето Кръщение, сред които невидимо свои Първосвещеникът – Христос. Ако за невярващите тази дефиниция звучи неразбираемо или приповдигнато, то за клириците и участващите в тайнствата миряни, това е догматична истина.
За мирянина и клирика в Църквата критиката има своите утвърдени в древност правила, в чието число се включват заповедите на Христос, апостолските указания, съдържащи се във включените в Новия Завет послания и т.нар. апостолски правила. Към този корпус се прибавят правилата на Вселенските и поместните събори. Тези заповеди, указания и правила, чието споменаване тук няма да е възможно в пълнота, изискват първо с прегрешилия да се говори насаме, ако не се изправи – пред свидетели и едва след това – пред Църквата. Но никога пред общество от невярващи или противници на християнството, каквито са атеистите, например.
Съвсем друг е и погледът към греха, който светската представа свързва с досиетата. За християнина това в най-лошия случай би било злословене срещу ближния, само че то не се различава от всяко друго злословие. А колко пъти дневно се изкушаваме да кажем нещо неприятно за този, който ни е подразнил?
Църковният човек може да поиска отстраняването на някого от служение или дори отлъчването му от Църквата, но за съвсем други грехове – ерес, блудства или убийство. И не публичното „оповестяване” е това, което ще реши църковния съд. Това, което той обаче не бива да прави, е да осъжда, защото този, който осъжда брата си, ще бъде съден за това (Мат. 7:1).
За мнозина например е изненада, че Църквата има и свой съд, който е утвърден в Устава на БПЦ, „съгласно разпоредбите на Закона за изповеданията на 31 декември 1950 г.”
Прави впечатление, че извънцърковните коментатори на изповедното писмо на митрополит Йосиф твърде много се интересуват какви ще бъдат последствията, каква ще бъде реакцията на Светия Синод по това писмо. Този интерес не може да се определи иначе освен като „нездрав”. Нали Църквата е отделена от държавата, както гласи текст от чл. 78 от Конституцията на НРБ от 1947 година. Смисълът на този текст се запазва и в чл. 53 на конституционната редакция от 1971 г. Следователно, както Църквата не може да изземва приоритети на държавата, сред които са социалните дейности и участие в изработването на образователните програми на училищата, така и държавата не би трябвало да има дял в решаването на вътрешноцърковните въпроси. Това разбира се остава само фраза – допуснатият, след доказаните репресии срещу Църквата, Устав предвижда доста подробно регламентирано участие на държавните органи в избора на ръководно тяло. Очевидно е, че това отделяне може да се счита за криминално деяние от страна на осъдения със Закона от 2000 година режим, още повече, че според чл. 2, алинея 1, точка 7 на същия „Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен” „рушенето на моралните ценности на народа и посегателството срещу религиозните му свободи” се санкционира като престъпление. Както пише Христо П. Беров в статията си „Понятието "църковна свобода" в четирите български конституции (1879 – 1991)” (http://www.center-religiousfreedom.com/bg/art.php?id=129): „За „пръв път” в историята на България с чл. 78, ал. 2 от Конституцията 1947 г. и потвърдено от чл. 53, ал. 2 на Конституцията от 1971 г. църквата е отделена от държавата. Отделянето на църковни и държавни институции по света принципно е свързано с отдаването на една широка автономия на всички религиозни общности. В основата на тази идея лежи строгата ненамеса на едната в другата и обратно. За нещастие „отделянето” в България е едностранен, насилствен политически акт, който е имал за цел точно обратното – не самото отделяне и отдаване на свобода в смисъл на широко самоуправление, а пълно смазване на всички църковни институции и тяхното профанизиране, последиците от което наблюдаваме до днес.”
Нормата за санкциониране на сгрешилия или извършилия престъпление църковник, бил той клирик или мирянин, по никакъв начин не може да бъде адекватна на гражданско-правната, най-малко поради това отделяне на Църквата от държавата. В историята на нашето средновековно право обаче са налице тъкмо обратните примери – на лица извършили криминални престъпления се налагат църковни наказания, т.нар „епитимии”, но също и отлъчване от Църквата.
Какво може да се очаква като следствие от покайното писмо на м-т Йосиф? Този вид обръщение към народа е напълно в традицията на Православието, както и самоосъждането поради собствените грехове. В това писмо няма сензация, то не е производно на гузна съвест, а на постоянно действащото задължение на християнина да изпитва съвестта си и да се помирява с ближния. Ако секуларното право изхожда от презумпцията за невинност, според която всеки е невинен до доказване на противното, то според христянското разбиране всеки човек е грешен, но той се очиства не чрез колективна санкция върху него, състояща се в органичаване на свободата или насилие, а чрез изповед. Тази изповед е издигната в тайнството „Покаяние” в Църквата, което е един от центровете на религиозния живот. Характерно за Покаянието е, че то се извършва в ритуала на Изповедта, която е тайна и не може да напусне изповедалнята. В този смисъл никой не може да проявява претенции към съгрешилия, защото никой освен неговият духовен наставник и изповедник, няма право на достъп до тази тайна. Ако гражданският закон осъжда извършилия престъпление, то законът на християнския морал изисква задължително да му се прости, като за непростимо престъпление се смята хулата срещу Светия Дух, за която обаче се полага отлъчване от Църквата и нейните тайнства.
Ако гражданското законодателство изисква санкция на възмездие за всеки извършил престъпление, то Църквата изисква неговото покаяние. Ако обществото може по силата на своя закон да лиши някого от граждански права, то Църквата за никого не се произнася осъдително, тъй като Съдията е Един и Той е Христос.
По тази причина въпросът с досиетата не може да придобие развитие в Тялото на Църквата. Още повече, когато е осветлен от изповед. Публичната изповед пред вярващия народ пък не може да има друго тълкувание освен на сила на духа на каещия се. Съпоставено с опитите на публични личности да намерят обяснение за изобличението си, отвореното покайно писмо на м-т Иосиф е съвършено нов момент от епилога на драмата с досиетата. Човешкият съд е напълно дискредитиран, щом се прилага изборно, а не според делата. Вярва ли някой, че за 19 години масивът с досиета не бе прочистван неколкократно? Че неизвестен брой агенти на ДС сега не служат на нови господари?
Писмото на НВ Йосиф сложи край на този дебат. Проблемът с досиетата е само морален. Оттук нататък нека всеки се съобразява единствено със съвестта си.

Първа публикация: в. "Култура", юли 2008 г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.