вторник, 20 ноември 2007 г.

КОЛКО Е МАЛКА ПРАВОСЛАВНА БЪЛГАРИЯ?


Повечето от нас, изпитали блаженството да бъдат членове на Тялото Христово, не схващат Православието като подвиг. Днес все още никой не ни преследва поради вярата в Христа, никой не ни забранява нито да купуваме, нито да продаваме, ако не се поклоним на антихриста (Откр. 13:17). Апокалиптичните времена ни изглеждат далечни и като че ли малко пресилени. Унесени във водовъртежа на ежедневието, ние уж сме вярващи, но търсим успокоение не в духовността на живота в Църквата, а в онази отмора на тялото и „душата”, която наричаме забавление и почивка. Твърдо сме убедени, че имаме право на такава отмора, а това че рядко стъпваме в църква, рядко търсим благословение от духовен наставник за важните стъпки в живота си и така ден след ден пропиляваме дара на вярата с успокоението, че Бог ще ни потърси, ако Му потрябваме, за това предпочитаме да не мислим. Бог ни е необходим, но пътят към Него изисква усилие, усилието тормози тялото и премахва уюта и ето, че уж познаваме Бога, чувстваме Го постоянно около нас, а не Го търсим. И така неусетно се отдалечаваме от Него, Който постоянно устройва нашето спасение, Който отдаде Единородния Си Син за нашето спасение...
В последните няколко дни преживяхме всички заедно едно голямо вълнение – нашите несправедливо обвинени и осъдени на смърт сънародници се завърнаха в родината. Само допреди дни очаквахме вероломни политически играчи да пожертват живота на невинните, страдахме от поредното несправедливо опетняване на България и изведнъж научихме, че те са пристигнали у нас, видяхме ги и състрадавахме на неспособността им да възприемат освобождаването си. За свободата им благодаряхме на известни политици, партии и обществени личности. Обсъждахме с медиите чия е заслугата и кой е допринесъл най-много за тържеството на справедливостта и едва на последно място се сетихме за молебена пред трите богородични икони, който извърши светейшият наш Патриарх Максим с митрополитите на нашата Православна Църква; почти не се сещаме за дъждовните нощи, в които необикновено за уж атеистичната нагласа на народа ни множество търпеливо чакаше с часове, за да се поклони пред лика на Божията майка в неговите три чудотворни изображения.
Бог чу нашите молитви! Бог не ни остави! Колкото и да се стараеха политиците, каквото и желание да имаха да си припишат заслугите за освобождаването на сестрите, без Божията намеса нищо не би се случило!
Колко от нас благодариха Богу за чудесното избавление и очистване на народното ни име? И кой от нас си дава сметка защо измежду десетките чуждестранни националности манипулаторите и измамниците избраха именно българи за това издевателство? Каква би могла да бъде причината средно на едно поколение да се случва името на България да бъде обвързвано с някаква много гнусна афера, като се започне с Лайпцигския процес, мине се през „българския чадър”, атентата срещу папа Иоан Павел ІІ, а двадесет години по-късно – и през либийски спин-процес. Общото във всички тези шумни криминално-съдебни афери е, че обвинението се насочва директно срещу българската националност на заподозрените, но доказателствата за тяхната вина в края на краищата се оказват недостатъчни и съмнителни. Обществената памет трябва да се подклажда с нови и нови обвинения, защото всяко следващо поколение вече едва помни предишните.
Като вярващи хора ние знаем, че човешката история е домостоителство на нашето спасение, устроено от нашия Създател. Знаем, че Той ни е надарил със свободна воля и допуска в рамките на земния си живот да имаме избора на пътя към спасението или на този на погибелта, който ни сочи изкусният враг на човешкото спасение – сатаната.
Знаем, че връзката ни с Бога се осъществява чрез искрена молитва, а единствения дар, който Бог приема от нашата покварена грехопаднала природа е покаянието... Ето защо не е трудно да съзрем какъв е произхода на нашето опетняване: той е сатанинско изкушение, което Бог допуска, за да се уверим отново, че Той никога няма да ни остави, стига да Го търсим и да се уповаваме Нему!
Ако някому се струва пресилено да се каже, че Православието е спасителния път и че То е което вбесява сатаната и го прави първи българомразец, нека за пореден път припомним думите на Митрополит Климент (Васил Друмев) казани в проповед на Неделя Православна през 1893 г. на 14 февруари: „Има Православие, има и България! Няма ли Православие, няма и България!”
С какво сме страшни ние, които едва свързваме двата края, живеем в една разграбена и разграбвана страна, лишени от доброто си име и постоянно заплашвани от претопяване и забрава? С това, че в дни на скръб и изпитания се молим Богу! Никой не беше очаквал огромните опашки от поклонници пред Богородичните икони. Хората дошли в ония дни и нощи да изпросят от Божията Майка бъдеще за децата си, за себе си и за родината, в повечето случаи не знаеха как да се държат, на тях годините воинстващ атеизъм бяха отнели знанието за това, но в сърцата им си остава другото, до което рогатият няма достъп – вярата в Бога. Вяра до която разумът мъчително си пробива път. Разум, който мъчително се доверява на сърцето.
Ето защо България е важна в интригите на лъжовния свят, постоянно бива мамена, манипулирана и опетнявана!
Враговете на Православието често изпускат нервите си в последните години, а от това не е трудно да разберем, колко засегнати се чувстват, че Бог е между хората, защото Неговата Църква е право славещата името Му! Често пъти те са и между нас, за да разколебават доверието ни един в друг, а оттам и вярата ни в Бога.
Ту „православен” митрополит от Вселенската патриаршия ще обяви, че всички ние, православните християни, виждаме римския папа като наш „примас”, сиреч като наш „духовен ръководител”. На 16 т.м. пък връзка с посещението си в Рим Н.В. Пергамският Митрополит Зизиулас заявява в интервю за италианския ежедневник „La Republica” ни повече, ни по-малко, че „Православните са готови да приемат идеята за вселенско първенство и според каноните на древната Църква, епископът на Рим е „примас””! (виж: http://www.orthodoxie.com/2007/04/les_salutations.html#more)..
Ту „правозащитна” организация базирана в САЩ ще се обяви за „премахване на антисемитизма от православното богослужение”, както това направи т.нар. Лига за човешки права в обръщението си .... , пропускайки факта, че и Господ Иисус Христос и Божията Майка и апостолите и всички светии на древната Иерусалимска Църква са евреи, сиреч семити, а в богослужението убийците на Христа не са наречени евреи, а иудеи – противници на Новия Завет с Бога.
Ту Ватиканът ще заяви, че само „римокатолическата ерес” е „християнска църква”, а Православието не било, то имало „рани”...
Нищо от това не бива да ни огорчава! Бог е нашият Промислител и дните на изпитания, колкото и горчиви да са за нас, ни приближават до Царството Небесно, до нашето Преображение, когато ще се богоуподобим и не поради нашите заслуги, а по милостта на Човеколюбеца Бог!
Нека не отстъпваме в молитвите си и всякога търсим Бога, братя и сестри! Нека заслужим своето Преображение, което ще рече – живот вечен в царството на нашия Бог и Господ! Амин!