През осемдесетте на миналия век Руслан остана в Норвегия, където свиреше по договор. По това време беше вече известен у нас бас китарист с практика в Оркестър София и многобройни рок групи – един от първите, които умееха да синкопират с удари по струните, както това правеха големите джаз музиканти. След години разбрахме, че му се е родила дъщеря, но майка ѝ не поддържала връзка с него и така срещата с „малката Русланка” се състоя за първи път преди две десетилетия. Руслан ѝ подари икона на свети Георги-Победоносец убиващ змея и се радваше, когато момичето откриваше, че в домовете и на други българи има икона на същия светец.
В началото на деветдесетте Руслан се върна в България и записа кинорежисура в класа на проф. Христо Христов, когото боготворяха всичките му студенти. В края на века тайни бизнесмени сред известните имена в българското кино продадоха киностудия Бояна на уж много известната на запад компания Ню имидж, която все така уж щеше да произвежда по един български филм на година. Така у нас започнаха да снимат и чуждестранни продукции, наистина най-вече за второразредния пазар и видеоразпространение, но пък видяхме на живо лица, които бяхме гледали на екран и за които бяхме чели, но които съвсем до скоро ни се струваха недостижими.
Руслан имаше участие като актьор в много от тези филми със способността си да не отмества поглед дори, когато осветлението на площадката заслепява. Способността му да стои като вцепенен невъзможно дълго време беше направо неестествена.
Едновременно с това Руслан записваше причудливи композиции, една от които по стихотворението на Яворов „Две хубави очи” често звучи в национален радиоефир.
Имаше натрапчива идея да снима филм за загиналия по време на Втората световна в Искърското дефиле британски офицер майор Томпсън. Идеята се видоизменяше и обрастваше с паралелни сюжети, докато накрая се превърна в сага за събрани по волята на съдбата необичайни хора от различни националности – циганка, норвежец, българи и който още се присъедини по пътя до Брандербургската врата в Берлин, където образувалата се комуна продава ръчно направено огниво на всеки, който изпитва отвращение от цивилизацията на пластмасите.
Докато фиксиран върху идеята Руслан постоянно пренаписваше сценария, в което, признавам, и аз съм взимал участие, той постоянно беше ангажиран да спасява хора в тежко положение, в зависимости или просто закъсали. Никой не го е чул да се оплаче, че един от колегите му, тежък хероиноман, вече покойник (Бог да го прости!), когото Руслан не се умори да вади от най-големите дълбочини на характерното падение, в края на краищата очаквано го обра. Момъкът не беше лишен от талант и дори една от курсовите работи на Руслан беше по неговата абсолютно делириумна пиеса „Слонове на въображението”, в която се снима и техният колега и по-сетнешна звезда от „Занаятът на оръжията” на Ермано Олми и „Страстите Христови” на Мел Гибсън Христо „Ицето” Живков, Бог да го прости и него! Ицето неизменно се забавляваше със сюрреалистичното чувство за хумор на Руслан, пръскаше оптимизъм и изживяваше нетипични за съсловието юношески любови по неговия начин, основното в който беше почтеността и взаимното уважение. Колко идеалистично и неправдоподобно изглежда това сега!
Руслан не се уморяваше да се бори за здравето и живота на другите, без разлика роднини, приятели или просто познати. Всъщност тази линия в неговата биография води началото си от грижата, която е полагал за психически болни и асоциални хора в Норвегия.
Накрая не умората, вероятно не и равносметката в тази обречена борба, го накара да се прибере в Норвегия. Оказа се, че и той има нужда от грижа, но в залисията си тези, за които се грижеше, бяха пропуснали да видят това.
Един ден се оказа, че Руслан се е кръстил в църквата „Свети Седмочисленици” в София, където съм кръстен и аз.
Да прости Бог всяко твое волно и неволно прегрешение, мой изключителни приятелю!
Дано Бог се смили над мен и допусне да се срещнем там, където няма въздишка и печал, защото е сигурно, че ти си вече там, където отиват най-добрите и жертвоготовните!
Амин.
