Този текст е глава от книгата "Третият Рим и Църквата", част II, книга 1 (Лествица, 2024), страници 253-276.
С разрастването на територията на
империята на юг, отслабването и впоследствие разделянето на Жечпосполита, към
православното население се прибавя и това на голяма част от днешна Украйна.
Исторически това е първото славяноговорящо население и огнището на рускостта,
поради кръщението от 988 г. при княз Владимир. По времето на Екатерина това
население вече поколения наред се нарича казашко и има понякога радикално
различаващи се социални навици от вече традиционното руско население. Неговата
интеграция, за разлика от тази на поморите, напр., създава проблеми в
следващите векове, а днес е вече отделен народ със своя държавност.
Произходът и етническата
принадлежност на казаците обикновено се обясняват с две противоположни
хипотези, към които от началото на XXI в. се прибавят нови и дори съвсем
неисторични.
Едно издание от 2012 г. на
Министерството на селското стопанство на Руската федерация под заглавие „Казачеството
на Русия: минало и настояще: библиографски указател“ обобщава версиите за
етногенесиза на казаците така: Първата от тях твърди, че казачеството се
създава от „бегълците от руските земи в Дивото поле“, които се спасявали от
феодалната експлоатация, тъй като били основно крепостни селяни и холопи[1]. Според тази
представа бегълците се обособили като обществена структура в средата на XVI в.,
тоест по времето на цар Йоан Василиевич Грозни. Само че Московското княжество
става официално Русия едва с решението на Всеправославния събор в Цариград от
1561 г., според грамотата удостоверяваща с подписите на всички възможни делегирани на Събора православни архиереи. От кои „руски земи“ са бягали бъдещите казаци от
тази версия? Към тях, вече установили се в „Дивото поле“ се били присъединявали „потоци
преселници от Централна и Западна Русия“. От това следва да се разбира, че казаците са руснаци по произход, а начинът им
на живот в пограничните територии е създал необходимостта от военна организация и
колективна форма на управление с изборни военачалници. Тази версия освен
другото издиша и по причина на засвидетелстваната принадлежност на казаците към
Киевската митрополия със своята епархиална организация, манастири и свещеници,
която си остава една и съща от годината на Кръщението на Киевска Рус през 988
г. Освен това Киев е в пределите на полско-литовската държава повече от два века преди Московското княжество да се нарече Русия, следователно според тази
версия руснаците са бягали на полско-литовска територия. Това, разбира се, не
означава, че към свободните общности не са се присъединявали бегълци,
привлечени от възможността да придобият статут на свободни хора и обработваема
земя, която се налага да се защити с достатъчно добра военна организация.
Последната необяснима подробност в тази претенция е, как така бегълци, в
преобладаващата си част мъже, биха могли да се превърнат в население, тоест да
изградят общество без нужното число жени, с които да се създадат семейства.
Втората, посочена от изданието
версия, обяснява, че казаците са етнос, възникнал от смесването на турански,
скитски, меото-славянски[2], алански и
прочие племена „с тържеството между тях на славянската реч“.[3] Достатъчно е
да се каже, че липсват каквито и да било писмени сведения, артефакти и дори
фолклорни отгласи потвърждаващи подобна теория.
Това, което може да се каже със
сигурност за казачеството, е, че то е свързано с покръстването на Киевска Рус,
че е православно по вероизповедание и че принадлежи на традицията на военно демократичните
държавни формирования, към които се причисляват и българските държави или
държавите с отчетлив български компонент на територията на днешна Украйна и
Южна Русия.
Исторически етногенезисът на
казачеството е свързан с разбиването на Хазарския хаганат от киевския княз
Светослав през 965 г. Остатъците от местното християнско население, така
наречените от наистина големия и неизвестно защо не много популярен руски
историк проф. Михаил Артамонов[4] „хазаро-българи“[5],
не се включват в държавата на волжските българи, защото те през 922 г. са
приели исляма. Разединени са и са подчинени от държавиците в Киевска Рус, която
нито е била единна държава, нито дори се е наричала Киевска Рус. Това
название е прието от историци за обозначаване на славянизираната източно
европейска територия, както пише за това докторът по архитектура и доцент от
Лвовския университет Юрий Диба.[6] Заглавието на
цитирания негов доклад подсказва, че формирането на представата за територия
наречена „руска земя“ през
IХ–Х в. се появява във връзка „с
функционирането на трансевропейския търговски път Булгар-Киев-Регенсбург“. Централизацията на тази
територия не е политическа, а се осъществява около катедрата на Киевския
митрополит „и на цяла Рус“,
което всъщност дава основание за легализацията на понятието „Киевска Рус“, но пък и до днес не е ясно,
откъде идва наименованието „Рус“.
Същото заявява и академикът на две академии на науките, Украинската и Руската,
Алексей Толочко в статия, недвусмислено озаглавена „Химерата „Киевска
Рус“. Терминът „Киевска Рус“ според Толочко е роден в лоното
на руската историческа наука, а в това,
което днес се нарича украинска историография се появява във втората половина на
XIX в.[7] Академик
Толочко, украинец по националност, всъщност се старае да докаже, че такава
отделна националност не е съществувала или поне това казва в интервю от 2015 г.
публикувано на сайт на Руската академия на науките.[8]
Докато единствената спойка за
християнското население е Киевската митрополитска катедра, която от създаването
си в разстояние на петдесет години е епархия на Българската Църква, местните
князе, които са близки или далечни роднини, вършат това, което могат най-добре
– да опустошават владенията на съседите си. Така през 1169 година обединената
войска на единадесет князе по инициатива на Андрей Боголюбски превзема Киев и
го разграбва без никакво намерение някой да остава в него като владетел на „Киевска
Рус“.
Тридесет и четири години по-късно през 1203 г. смоленският княз, някой
си Рюрик Ростиславович, който до тогава три пъти е бил „княз на Киев“ отново опустошава едва
закрепилият се град. През 1212 г. Киев отново е превзет и разграбен от други
такива „руски князе“,
което до нашествието на монголците през 1240 г. се случва поне още веднъж.
Няколко години след монголите францисканският монах Джовани да Плано Карпини,
пратеник на папата натоварен със задачата да събере сведения за нечуваните
нашественици от азиатските простори, описва плачевното състояние на града: „…те
превзеха Киев и избиха жителите му, така че когато минахме през тази страна,
намерихме безброй човешки черепи и кости разпръснати из областта. Настина Киев
е бил много велик и известен град, но сега е сведен до почти нищо. Всъщност там
има едва двеста къщи и хората са държани в строго робство.“[9]
През
1324 г. великият литовски княз Гедимин разбива киевския васал на Златната орда Станислав,
който не намира за срамно да избяга от бойното поле, и оттогава Киев е
последователно в състава на Великото литовско княжество и обединената
полско-литовска държава Жечпосполита. По това време в титула на литовските
велики князе е подчертано, че са „руски“,
а до доминацията на католицизма и полската култура елитът говори на близкия до
българския рутенски език[10] и ползва
старобългарския в богослужението. Отново ще обърнем внимание, че професор
Дмитрий Владимирович Поспеловский[11] категорично
отбелязва, че такова понятие като „Московска Рус“ или „Рязанска Рус“ и пр. по това време не
съществува: „Освен това само Киевският митрополит в своя титул напомнял за
Рус, като такава, във времето в което тя била раздробена на отделни части и
жителят на Смоленск наричал себе си смолянин, а Рязанският княз бил княз на
Рязан, но нито единият, нито другият не наричали себе си руснаци. Само
Киевският митрополит си оставал митрополит на Киев и на Цяла Рус. Затова
решението на митрополитите да напуснат Киев и да отседнат първоначално във
Владимир, а след това в Москва, имало решаващо значение за последващото
формиране на руската държавност: там, където е митрополитът на Цяла Рус, там е
и центърът на Рус, там е и главният княз на Рус.“[12]
Жечпосполита, знаем, е сериозна бариера срещу проникването на османците в Източна Европа.
През 1648 г. обаче в днешна
Централна и Северна Украйна като реакция на дейността на контрареформаторите йезуити в Жечпосполита избухва първоначално в Поднестровието, Приднестровието, в така наречената Северщина и Запорожие въстание на православните казаци под
водачеството на хетман[13] Богдан Хмелницки, . Това е началото на Хетманщината, обхващаща освен територии в днешна
Украйна още в Русия – т.нар. Стародубие, Беларус – Лоев и източната част на
белоруското Полесие и Източна Молдова – Северното Приднестровие.
От Хетманщината се отделя
съюзната Запорожка Сеч. Хетманщина се нарича още и подвластната на полско-литовската
държава казашка територия западно от Днепър, която престава да съществува след
Договора за вечен мир между Московското царство и Жечпосполита от 1686 г.
Д-р Игор Ерохин[14], който се
препоръчва като преподавател в лондонския Кройдън колидж, пише в статия за
Хетманщината, която е свързана и е често синоним на Запорожката сеч: „Първоначално
Запорожката сеч представлявала буйна свободна територия[15],
организирана на принципа на военното братство. Много историци определят този
тип организации като военно-духовен орден. Основната черта на тази организация
се явява нейната достатъчна затвореност, което е било свързано със заплахите от
военно, икономическо и културно посегателство на чуждородни елементи отвън.
Различни източници указват различни години на основаването на Сечта. Ако се
следват архивните записи на Военното министерство на Русия, то за година на
основаването може да се признае 1500 година.“[16]
Възгледът на Ерохин също
предполага, че казачеството по произход е тясно свързано с Московска Рус.
Неназованите по име „много историци“,
които определят Сечта като „военно-духовен орден“, са свидетелство за една
съвременна стратегия казачеството да се представи като надетническа
организация, духовната съставка в която е някаква версия на Православието,
послушна на политическата власт.
Обвързаността на Ерохин със
съвременния държавен идеологически проект „казачество“ е заявен още в първото изречение
на цитираната статия: „Казачеството в плана на държавните концепции и
идеологии предполага изследвания в две големи области. Първата е взаимоотношенията
на казачеството, на казашката общност с институтите на традиционната държава, в
рамките на която то се развива като структурен елемент. Втората е развитието на
самостоятелните, самостихийни концепции на казашката държавност вътре в
общността.“ С
други думи, казачеството, според концепцията, изразявана от Ерохин, е
възникнало вътре в „традиционната държава“,
а след това си е създало „самостихийни концепции“ – представа, която пренебрегва
съществуването на население на териториите на Хетманството и Сечта, от което
произлиза казачеството, преди посочената от руските военни регистри 1500
година. Свидетелство за висока интелигентност или за резултат от колективен
труд е това, че версията е поднесена като „две области“, в които се предполагат
изследвания, а не като завършена идеологема.
Ползата от запознаването с
трудовете на Ерохин е главно в това, че дава сведения за работата по
осмислянето на историята на казачеството в светлината на съвременната идеология
на руското държавно управление. Едновременно с това, като енергичен, вече не
много млад учен, Ерохин обхожда и подрежда съществуващите теории.Ерохин обръща внимание на „полската
школа“, както я нарича, и споменава
имената на Марчин Белский (Marcin Bielski, 1495-1575), Павел Пясецкий
(1579-1649) и Самуил Твардовский (1600-1661). Ако не обръщаме внимание, че
оповестяващият се като преподавател в лондонски колеж, а и в „Москва,
Варшава и Берлин“ и
„действителен член на Ню Йоркската академия“,
два пъти на една страница бърка името на Марчин Белский с „Мартин Вельский“, (а ако беше преподавал във
Варшава, е изключено да допусне такава грешка, ако пък е от бързопис, не би
трябвало да я допусне два пъти и в двете имена на писателя) можем да сметнем
няколкото изречения посветени на полските писатели от XV-XVII век за истинска
находка.
Ерохин, чиито знания изглежда не
надхвърлят Уикипедия, има нужда от позоваването на тези първи свидетелства, за
да се противопостави на една съвсем странична идея в тях – за произхода на
запорожките казаци не от руските, а от полските „холопи“, тоест от най-бедното население
на Жечпосполита. Това, разбира се, не е основното в трудовете на споменатите
полски автори, но то свидетелства за разглеждането на това местно население в
отсъствието на каквато и да било обвързаност с Московското царство, тъй като
Киев и прилежащите му територии са в полско-литовската държава поне 340 години.
Това казаците и прехните предци да се представят за полско-литовски бегълци,
докато все още Жечпосполита не е разтърсена от въстанието на Богдан Хмелницки,
е опит да се обхване предмонголската киевска история, тъй като нейната
етническа история е очевидно пълна с неясноти, освен неоспоримия факт, че там е
основополагащия за Източна Европа православен християнски център. От това
следва, че ако хипотетичните полски бегълци-католици биха се организирали в
обществена структура, и биха упорствали в християнската си вяра, те биха си
останали римокатолици, но казаците не са.
Друг уникален и също така неволен
принос на Ерохин е споменаването на изворите по така наречения от руската
историография „хазарски мит“
за произхода на казаците. В случая става дума ни повече, ни по-малко за
хазарския корен, както на наименованието, така и на етническата им
принадлежност. „Предлаганата полска едностранна версия за произхода на
запорожците никак не можела да задоволи самите запорожци и техните потомци –
пише Ерохин, - особено във времето на опитите за осъзнаване от тяхна страна
на идеята за собствена държавност. Именно затова през XVIII в. се появява нова
научна школа.“
Тук трябва да посочим, че през същия век влиянието на Руската империя върху
казачеството е неоспоримо, както и нарастващия контрол, завършил с пълното им
инкомпориране в руската държава. Появяването на такава „школа“, която да не е в съзвучие с
възгледите на авторите от полско-литовската държава и в същото време да не
присвоява казаците към руски етногенезис, говори, че казаците имат отделно
самосъзнание и от поляци и от московски руснаци, което е продукт на
дълговременна приемственост. „Школата“,
за която пише Ерохин, „е основана от историка Григорий Грабянка“.
За Григорий Иванович Грабянка
(1666-1738) могат да се кажат много и достатъчно интересни неща, като това, че е хроникьор
на въстанието на Богдан Хмелницкий и съставител на цитирания тук труд, че е бил
11 години „Гадяцки полкови съдия“, също
и полковник, участник в Северната и Руско-турската война от 1735-1739 г. на
страната на Русия от това време, но не по-малко интересно е, че по произход е
от загадъчния казашки субетнос „казаци черкаси“. Сигизмунд (Зигмунд) фон
Херберщайн, който посещава два пъти Московското княжество в първата половина на
XVI в. пише за казаците черкаси: „Този народ, надявайки се на защитата на своите
планини, не се покорява нито на турците, нито на татарите. Руснаците твърдят,
че това са християни, че живеят по своите обичаи, не зависят от никого,
изповядват гръцката вяра, а църковната служба отправят на славянски език, от
който и главно се ползват. Те в по-голямата си част са смели пирати. Спускайки
се в морето по реките, които текат в техните планини, те грабят, който им
попадне, а особено търговците, пътуващи от Кафа към Константинопол.“
Интересно е също, че черкаси се наричат и кабардинците, които не са
славянски народ, но са воювали като съюзници на Иван Грозни и се споменават като част от хазарите в съчинението
на византийския император Константин Багрянородни „За управлението на
държавата“ . Днес кабардинците са заедно с балкарците в една република
в състава на Руската федерация, наричаща се Кабардино-Балкария, а за произхода
на балкарците е достатъчно да се погледне названието им.
Григорий Грабянка завършил
Киево-могилянската академия и владеел
няколко езика, между тях полски, латински и немски. Служи в регистърната
Запорожка войска, създадена в Жечпосполита и отделила се след въстанието на
Богдан Хмелницки. Участва в кримските походи, азовските походи и Северната
война 1700-1721 г. Като полкови съдия влиза в конфликт с безчинстващия
полковник Михаил Милорадович, черногорец по националност, тормозещ редовите
казаци и местното население, затова е заплашван, което се прекратява едва с
изтичането на мандата на полковника. През 1723 г. е част от делегация на знатни
казаци, които отиват в Петербург, за да ходатайстват за закриването на
Малоруската колегия и възстановяването на старите казашки права и изборност на
хетманите, което води до затварянето на Грабянка в Петропавловската крепост до
смъртта на Петър I през 1725 г. Остава лоялен към Русия и участва в Руско-турската
война от 1735-39 г. През лятото на 1738 г. с полка си прикрива отстъплението на
руската армия от Крим и загива в бой. Неговата несъмнена честност е достатъчна
гаранция за чистотата на намеренията му при написването на цитирания труд.
Особеното в историческото
съчинение на Грабянка е, че застъпва разбирането, че казаците са: „народи,
наричани … авари, хуни и прочие, а тези, които останали в Азия и се
разпространили дори до Волга и по-нататък, зад Волга, зад Яик[17], реките
Якуба и Козара (…) се нарекли Българи, които са известни със своето естествено мъжество, (но
били) пленени от Задволжките татари. От тях пък после избягващите своя плен,
изгнани до Дунава се заселили и така в годината 666-та се нарекоха Българи[18].“ Този удивителен труд от 1710 г.
разказва и неоспоримата, макар и звучаща легендарно, по-нататъшна ранна история
на балканските българи като война на „гръко-римския кесар Константин IV
против българите, но победен от тях и прогонен (…). Така българите с
победното в началото свое пришествие“
се укрепили и после често воювали против гръко-римските кесари, понякога
побеждавайки, понякога побеждавани от тях.
Тук отново е нужно да подчертаем,
че горните редове са написани от ръката на военен деец на Зопорожката войска,
който не е зает да угажда на държавното управление, а търси и преподава
намереното за корените на своята народност. Втората редакция на шест томната „История
Российская“
на наистина големия руски историк Василий Никитич Татишчев излиза едва 58
години след Летописа на Григорий Грабянка![19]За да се уверим в достоверността
и дълбочината на знанията на Грабянка, нека приведем продължението на разказа
за основаването на Дунавска България: „…светлината на Православната вяра
възсия в тях заради Цариградските патриарси Фотий и Михаил Керуларий[20] при
папите римски Лъв Трети и Сергий след него.“
Общото на българите с казаците,
според Грабянка, е че те се наричали още „алано-козари“[21]
преди да бъдат изтласкани на Балканите. А други от „алано-козарите“ остават, за да се нарече
държавата им Хазарски (козарски) хаганат! Тази тъждественост на козари, тоест
хазари и българи, липсва в антологията на „теориите“ за произхода на казаците. Защо?
Възможностите са две: Ерохин да не е прелиствал, макар да цитира, труда на
Грабянка или да не иска да споменава българите като предци на казаците. Едното
не изключва другото – полковникът „преподавал в Лондон“ може да не е виждал
цитирания труд, защото цитира цитат на друг автор, но заедно с това да няма
желание да споменава каквито и да било българи по темата с произхода на
казаците, защото това излиза извън целите, които сам си е поставял или които му
е поставил някой друг.
У Григорий Грабянка обаче има и други
историографски жалони, които ще намерят логиката си в по-късни изследвания. Те
са на пръв поглед незначителни и понякога се състоят от половин изречение. „Народът
на Малорускита страна, наричан казаци…“[22],
например, е твърде категорично обвързване на казачеството с наименованието на
страната, която в бъдеще ще се нарече Украйна и, вижте колко странно: през 1710
г., в която царува Петър I, това спокойто може да се каже, без да предизвика
реакцията на носителите на имперската идеология. Идеологията въобще не е
стигнала до етническата принадлежност на казаците и не смята, че добре
известният тогава труд по някакъв начин ощетява московско-петербургската
рускост. Продължението на това изречение
е не по-малко съдържателно: …наричаните казаци „имат своя произход[23] от
най-древния скитски род, назоваван по името на Аланските планини Алани…“. Аланите, предците на днешните
кавказки осетинци, са ирански народ, а официално възприетата версия за
българите, с които според Григорий Грабянка са идентични и „козарите“ и аланите, е че те са от тюркски
произход. По-нататък казакът-историк пише, че езикът, на който известният с
различни имена народ е говорил, е славянски. Това по някакъв начин съвпада с
доклада на Ахмед ибн Фадлан до неговия господар абасидския халиф ал Муктадир
(908-932), в който волжските българи са наречени славяни, а „русите“, чийто бит и хигиенни навици
(по-скоро пълното им отсъствие) се покриват с исторически известните
скандинавски такива, но за посланика и разузнавача ибн Фадлан са всякакви
други, но не и славяни. Заедно с това добросъвестният доклад на ибн Фадлан
съвсем категорично разграничава българите от тюрките.[24] Неславянският
етнически произход на русите се потвърждава и от Константин Багрянородни в
описанието на ползването на реките като воден път: „…те достигат шестия
праг, наречен по роски Леанди, а по славянски Веручи, което означава Кипене на
водата… От него отплават към седмия праг, по роски наречен Струкун, а по
славянски Напрези…“[25]
„С позицията на Г. Грабянка
били солидарни и други учени“,
пише Ерохин и споменава „П. И. Симоновский и т. н.“. Добавката „и така нататък“ трябва вероятно да подскаже, че
такива като Пьотър Иванович Симоновский (1717-1809) са цяла група за сметка на
сериозността на техния принос.
Кой е Симоновский? Той е сотник
от Киевския полк[26] и земски
съдия по времето, когато по-голямата част от земите населени с казаци са в
състава на Руската империя. Завършил е Киевската духовна академия, Варшавския
университет, където (наистина) е преподавал, слушал лекции в университетите на Кьонисберг
и Лайпциг, посещавал и парижки образователни институции. Смятан е приживе за
историк заради своето „Кратко описание за малоруския народ и неговите военни
дела, събрано от разни чуждестранни истории: немска – Бюшинг, латинска –
Безолди, френска – Шевалие и разни руски“[27]
издадено за първи път през 1765 г., тоест след коронацията на Екатерина. Нито
тогава, нито по-късно през имперската епоха това издание не е било осъждано или
забранявано от цензурата.
Симоновский започва класически
подредения си труд с изясняване на думата „козак“, която според някои е от турски
произход и означава разбойник или грабител, а според други идва от „коза“, но и в двата случая няма спор,
че името е древно и известно на всички.
Император Константин Порфирогенет
(Багрянородни) в IX в. сл.Р.Хр., посочва Симоновский[28], отбелязва в
книгата си De administrando imperio (За управлението на държавата), че между
Черно и Каспийско море в подножието на кавказките планини има „някаква
провинция Казахия, където от древност живеели татари, от които, следователно,
онези кавказки козаци са произхождали“[29].
Тук трябва да споменем, че терминът „татари“ не се отнася за монголците и
преди и след тяхното нашествие, а за покорените немонголски народи, включени
във войската на победителите. Трябва да уточним и че в оригинала на Константин
Багрянородни родовете, тоест народите, обитаващи южната част на Източна Европа,
са се отделили от хазарите.
„За управлението на държавата“ дава и сведения за
съществуването на т.нар. „Черна България“,
която не е Волжски Болгар, нито пък Дунавска България: „Знай, че така
наречената Черна България може да воюва с хазарите.“[30] Този
текст, чиято автентичност не може да се оспори, тъй като съчинението на
Константин Багрянородни е неоспоримо автентично, ни поставя пред сериозен
изследователски проблем. От една страна Черна България се смята за автономна
подчинена на Хазарския хаганат територия, от друга – Константин твърди, че
Черна България е в състояние да воюва с хазарите. Очевидно е, че Черна България
не е Сребърна България, която е всъщност Волжки Болгар. Логична хипотеза е, че
това е победената Стара велика България, от която се отделя Волжски Болгар.
Хазарският хаганат, наследник на
Стара велика България, както и всички средновековни българските държави по
думите на проф. Артамонов са многоетнически, а народите в състава на хаганата
носят общото название хазари, откъдето се образува и етнонима хазаро-българи.
Приемането на юдаизма от върхушката, съставена от рода Ашина, променя
колективната форма на управление и изборността на военновременното началство.
Това променя и структурата на обществото, тъй като наборната войска би застрашила
установената от юдаизираните хазари йерархия във властта – унаследяван хаган,
който се появява веднъж годишно пред народа, бег, който държи военната власт и
управлява вместо хагана и който трябва задължително да е евреин и наемна войска
от тюрки от Средна Азия. Тази схема на държавността се оказва нестабилна и в
края на Х век Хазарският хаганат губи окончателно положението си на фактор в
източноевропейската политика, а територията и влиянието му се заместват с тези
на Волжска България и държавата на родствените на българите алани.
Българите-християни в хаганата остават в родината си и запазват културата и
бита на конен народ.
Едновременно с нарастването на
скоростта и упоритостта на разграничението на украинската историография от
имперската руска след Майдана от 2014 г.,
особено след началото на войната от 24 февруари 2022 г., върви процес на
определяне на точките, в които напрежението на това разграничаване е
най-високо. С това се занимават университетските катедри по история и специални
научни институти, създадени с такава цел. От първостепенно значение в тяхната
работа несъмнено е самоопределянето на етническия произход на украинците. В
организацията на академичните усилия дори се забелязват водещи фигури на
предимно млади и амбициозни научни работници, които със завидна лекота
натрупват творческа биография в статии и монографии. Изтупват се от прахта
стари и се въвеждат нови идеологеми, най-ярката от които е критиката на „хазарския
мит“ за произхода на казаците,
респективно на украинците. Масивът исторически данни, извори и концепции се
формира като обща визия за „Западната Рус“,
на която между друг е посветен и портал в интернет.[31] Под Западна
Рус се разбира частта от Украйна, която до 1939 г. е в състава на Полша, преди
това е в Австро-Унгария и едва след 1945 е украинска територия. Към нея се
прибавя и Дяснобережна Украйна, тоест всичко на запад от река Днепър, а в
по-широк смисъл и части от Беларус, Полша и Литва, принадлежали между 1468 и
1686 г. към Западноруската митрополия[32]. Порталът
предлага най-напред руски автори от XIX в., чиято почтеност не се оспорва, да
кажем, Адриан Владимирович Копистянский (1883-1938), русин от етническата
подгрупа лемки, разселена на територията на Словакия, Полша и Украйна, участник
в съпротивата срещу болшевишката революция в армията на Колчак, автор на
брошурата „Възможно ли е отделянето на Украйна“[33].
Тук може да се намери и издадената като отделна книга статия на Мариан
Глушкевич (1877-1935) „Поглед върху миналото и бъдещето на Прикарпатска
Русия във връзка с Великата война“[34].
Глушкевич приема с влизането на руските войски в родната му Галиция православно
кръщение през 1914 г. под името Константин и това събитие в неговия живот
обяснява неговото и това на Копистянский патриотично чувство към православна
Русия. Това чувство е и ключ към любовта към единна Русия, съставена от
многоетнически компоненти и споена от православната вяра, независимо от
произхода на тези компоненти. Съвременната московско центрична руска идеология
няма нужда от това обяснение на характера на руската народност. Тази идеология
е родена в секуларна и в определени исторически моменти откровено атеистична
среда. По тази причина тя се нуждае от други научни и наукообразни инструменти
за доказване на единството на руския народ в три клона, издаващи с
наименованието и йерархията си своя идеологически произход: великоруски,
малоруски и белоруски.
Московската гледна точка се
захваща с изброените от Ерохин автори от XVIII и XIX век и най-вече с Грабянка
и Симоновский, но избягва да опровергава Константин Багрянородни. Има още една
причина за преустановяването на проекта „Ерохин“ и преминаването към академичното
преосмисляне и тя е в очевидната несъщественост на създаването на съвременната
идеология и организация на руско казачество в помощ на усилията на
правителствата на Руската федерация да консолидира руски говорещото население в
политически отделените страни от бившия Съветски съюз. Отделянето на Украйна и
загубата на контрол върху нейната история лишава съвременната руска казашка
легенда от достоверност. Всъщност най-сериозната вреда върху руския дял от
казашката история представлява твърдоглавото настояване тя цялата да е част от
великоруската история, представена като обособяване на съобщества от бегълци от
Велика Русия, вместо признанието, че по-голямата свобода и реални права на
казаците са привлекли такива бегълци, които в никакъв случай не могат да бъдат
основното население на земите на Запорожката сеч, Хетманството и Малорусия.
Сред новите капацитети по „западноруска
история“ и
историята на казачеството се откроява кандидатът на историческите науки (по
нашите образователни стандарти „малък доктор“) от 2016 г. Дмитрий Юриевич
Степанов, научен сътрудник на Центъра за украинистика и белорусистика на
Историческия факултет на Московския държавен университет. В статия с
многозначителното заглавие „Хазарският етногенетичен мит в системата от
представи на украинското казашко старейшинство в края на XVII и началото на
XVIII в.“
Степанов „разглежда въпроса за съществуването на тази легенда с установената
в средата на висшето киевско духовенство във втората половина на XVII в. историографска
традиция, извеждаща историята на „руския народ“ към старозаветния Мосох“.[35] Цитатът е от
първия абзац на статията. В това твърдение впечатляват два момента – че
хазарският мит се приписва на висшето киевско духовенство и че митологичността
се извежда от пророчески образ в Стария Завет. Изводът се налага сам – школата,
към която се причислява Степанов смята за снижаващо сериозността обстоятелство
това, че старозаветно пророчество може да бъде основание на духовенството да
има своя версия за произхода на етническа група.
Сравнявайки създаденото през 1710
г. съчинение на Грабянка с „намерен“ в
Отдела за ръкописи на Руската държавна библиотека „Синопсис на историята на
казаците“,
който се датира по водния знак на хартията и се отнася към времето на създаването
на най-ранния ръкопис на „Летописа“,
Степанов отбелязва, че двамата автори са взели назаем от полски извори
названията на народите, които се посочват като предци на казаците. Степанов
потвърждава и извода на друг от правилните историци, който смята, че „самият
мит отразява секуларизация на историческата памет на казашката върхушка“, тъй като Кръщението на Рус престава
да бъде централен епизод и дори се споменавал между другото. За да се проследи
идеята в тази мисъл, трябва да се прочетат авторите, които Степанов цитира, а в
хода на това усилие лесно може да се подмине още едно съществено противоречие.
Киевска Рус, каквото трябва да е самоназванието на държавата на Владимир,
съществува заради Кръщението, което консолидира множество различни етнически
групи и представлява подразбиращата се основа на самосъзнанието на потомството,
за което Рус и православното изповедание са синоними, така че израз като „секуларизация
на историческата памет“ показва
не нещо друго, а недобросъвестност. Ако историческата памет на казаците беше
секуларизирана, нямаше да се състои въстанието на Богдан Хмелницки. Това би
зачеркнало въобще историята на Малорусия, на наследяващата я Украйна и на
великоруската претенция за етническа общност. Степанов освен това схваща
Московска Русия и Петербургската империя като етнически хомогенни, а това съвсем
очевидно не отговаря на истината.
Използвайки инерцията, породена
от днешното разграничение на украинци от руснаци, Степанов прокарва и идеята за
„двойствено отношение в използването на маркерите за етническа идентичност“. Той посочва разказа на Грабянка
за обсадата на Лвов от Богдан Хмелницки през 1648 г., в която има изявление на
отричаната от Степанов показателна православна апологетика в изречението „такава
трапеза за бедната Рус римляните приготвят винаги“, като под „бедната Рус“ Грабянка очевидно разбира
казаците, а под римляните – римокатолиците. Степанов просто забравя, че Рус е
Киев за малоруските, запорожките и прочие жители на земите на днешна Украйна
дори и след преместването на катедрата на Киевския митрополит в Москва. Трудно
можем да допуснем, че сръчният историк, „откриващ“ в хранилището на Руската
държавна библиотека ръкопис, за който никой преди това и хабер си няма, не е
чувал словосъчетанието „Киевска Рус“.
Употребата на подобни похвати ни
убеждава, че тезата на научното изследване е формулирана преди да е проучен
наличният изворов материал, от който впоследствие се компилират „доказателства“.
В този смисъл лоялността на
казаците към руската корона е производна на същия стремеж да се опази
православната вяра, който предизвиква разграничението на казаците от
последователно католицизиращата се Жечпосполита при Богдан Хмелницки в
двувековна историческа ситуация на борба на два фронта – срещу католицизма и
униатството на запад и исляма на юг. Най-малко героичната смърт на Григорий
Грабянка доказва това.
Практически със статията с такова
гръмко заглавие Степанов по никакъв начин не оборва основателността на „хазарския
мит“ и дори признава, че „не
следва да се преувеличава значението на хазарския етногенетичен мит във
формирането на автономистката идентичност на казашките старейшини“.
Защо тогава е написана тази
статия? И какво трябва да се разбира под хазарска етногенетика, след като и от
De Administrando Imperio и от Грабянка и от Симоновский е очевидно, че
населението на Хазарския хаганат е конгломерат от различни устойчиви племенни
общности и народи, които поемат различен път на развитие под друго име веднага
след отпадането на заробващата върховна власт в хаганата? Какво друго да си
помислим, освен че това е маневра подвеждаща общественото мнение в
православните страни, че някаква „невидима Хазария“[36]
мъти водата в днешна Русия, иначе всичко е наред с това „православно“ държавно ръководство. Щом някои
украинци се смятат за потомци на хазарите, то явно оттам идва несъгласието с
правителството на Руската федерация!
Забележително е как и най-сръчното
боравене с извори не може да преиначи историята! Това ярко личи в рецензията на
„опонента“ Константин
Юриевич Ерусалимский на защитата от 2016 г. на дисертацията на Д. Ю. Степанов
за „Етноконфесионалното самосъзнание на православното население на
Жечпосполита и Хетманщината…“.
Тук ми се ще да обърна внимание на възможността Степанов да е наистина
добросъвестен учен, който е поставен в ситуация да се придвижва в изследването
си през територии на установени историографски клишета, като това за единната „древна
Рус“, разпаднала се по редица
причини, но която се е опитвала да се обедини, а поставянето на Малорусия под
управлението на Велика Русия е част от този процес. Преди да се обърнем към
опонентната рецензия на Ерусалимский, нека кажем няколко думи за този млад
учен, чиято ерудиция и подготовка респектират не по-малко от тези на Степанов,
но го превъзхождат със способността да не пропуска същественото, дори и да е
встрани от идеологическия коловоз. Константин Ерусалимский завършва
историко-филологическия факултет на Руския държавен хуманитарен университет[37] през 1998 г.
и веднага започва аспирантура в Института по руска история на Руската академия
на науките, която защитава през 2001 г. Следващата му дисертация е за учена
степен доктор на историческите науки, защитена през 2011 г., а дотогава от 2002
г. е последователно старши преподавател (главен асистент у нас), доцент и
професор в катедрата по история и теория на културата в РГГУ. Стажува в
Института на Отворено общество през 1999 г., Централно Европейския университет
през 2004 и 2005 г., фонда на Кралица Ядвига при Ягелонския университет в Полша
през 2006 г., Американския съвет на научните общества[38]. От 2020 г.
е главен научен сътрудник на Центъра за научно проектиране на РГГУ. Между 2013
и 2015 г. е стипендиант на Фонда Александър Хумболт при Грайфсвалдския
университет в Северна Германия (седмия по старшинство германски университет).
Извинявам се, ако пропускам нещо!
Квалификацията на Ерусалимский и
авторитетният анализ на дисертацията на Степанов вероятно говорят за очевидната
нужда „древната история“
на Русия да се преразгледа и координира с реалността, тъй като при съвременните
средства за комуникация смехотворните постановки ще изискват режим на изолация
от северно корейски тип, а това е много трудно осъществимо.
Опирайки се на учението на
хиротонисания на 5 май 1661 г. в Москва и изпратен в Киев като местобюстител
(управляващ) на митрополитската катедра Методий (в света Максим) Филимонович
дисертантът Степанов изгражда тезата за етническото единство на велико и
малорусите. Методий Филимонович[39], чиято
биография е достойна за пикареска[40], се опитва
да оцелее в ситуация, в която хетманът на Дяснобережна Малорусия (западно от
Днепър) е назначил свой митрополит, а в същото време и Цариград, към чиято Църква
принадлежи Киевската епархия, има свой митрополит. Методий така и не
успява да стане редовен митрополит, въпреки връзките си в Москва, а по същото
време върви борба между хетманите. В края на краищата опитите на Методий го
довеждат до църковен съд на Събора от 1666 г. Тогава се разглежда делото на
патриарх Никон и за него не остава време, пък и няма достатъчно доказателства
по повдигнатите от опонентите му обвинения. Лавирайки между хетманите и
Църквите Методий-Максим стига до прозрения за единството на казаци и московци.
„Учението на Максим за „руските синове“ Д. Ю. Степанов свързва с паметта
за разкола на единната Древноруска държава и с представата за единството на „населението
на Московската държава и украинските земи“ –
пише в рецензията си Ерусалимский. – Между
другото, тази представа е известна от редица руски паметници, от „Повести
временных лет“
до Третото послание на Андрей Курбски до Иван Грозни, в които (обаче)
за никакво съединение на руските земи под властта на един цар не става дума.“
По-надолу в текста на рецензията
Ерусалимский стига до логично, но въпреки това неочаквано заключение, подобно
на което установихме и за понятието „Киевска Рус“: „…налага се да признаем и
единството на казашката идентичност, и нейната приемственост от ученията за
древноруската народност, които всъщност се оказват изобретение на научната
историография.“
Под древноруска народност трябва да се разбира единствено населението
обгриждано от духовенството на Киевската митрополия, която е носителят на
понятието „Рус“.
Остава да гадаем, дали тези
оценки в рецензията виждат бял свят от липса на предпазливост, макар че
предназначението им не е да добият медийна публичност, а да останат в архива на
институцията, или 2016 година е далече от втърдяването на великоруската
идеология. Във всеки случай опростачаването на историографията под влиянието на
идеологията трудно може да се стикова с фактите, а съвременната украинска
историография разполага със значително повече доверие в научните институти на
запад, за което Ерусалимский, специализирал с пари на „Отворено общество“, не може да не си дава сметка.
След разкола в казачеството по
време на Северната война 1700-1721 г. Петър I със самочувствието на победител
се захваща с организацията на контрола върху тази общност. На 27 май 1722 г. с
указ се създава Малоруска колегия, която трябва да замени създадения в 1662 г.
при цар Алексей Михайлович Малоруски приказ за управление на завладените
територии на Лявобережна Украйна (на изток от Днепър) – градовете и областите
около Киев, Глухов, Нежин, Немиров, Новгород-Северский, Переяслав, Погар,
Почеп, Ромны, Стародуб, Чернигов, Чигирин. Между 1662 и 1667 г. Малоруският
приказ бил самостоятелно учреждение, а от 1667 г. е присъединен към Посолския
приказ с отделно деловодство и щат. През 1668 г. приказът става отново
самостоятелен, но на 22 февруари 1670 г. за втори път минава под шапката на
Посолския приказ.
Създадената през 1722 г.
Малоруска колегия е изразител на волята на руския император в Хетманството,
тогава водено от хетман Скоропадский, който обаче умира на 14 юли с.г. и
неговата функция се поема от Колегията. Дотогава са издадени два указа от 27
април и 3 юли, които ограничават властта на хетмана. През 1764 г. по времето на
Екатерина Колегията е премахната напълно.
Колегията за разлика от Приказа
не се намирала в Москва, а в Глухов в днешна Североизточна Украйна. Въпросите
от гражданското законодателство, решавани от Колегията, се отчитали пред
Сената, докато тези от военно естество – от главнокомандващия руските военни сили
в Хетманството.
Личният конфликт между
възглавяващия Колегията Степан Веламинов и наказния хетман Павло Полуботко
заплашвал с разрастване и вълнения, което било отчетено в Санкт-Петербург през
1726 г., след като Петър I вече е починал, а престола е зает от Екатерина I.
Това довело до решение Малоруската колегия да се закрие и да се въстанови
Хетманщината. При юношата Петър II и Анна Йоановна правата на хетмана били
разширени. Бил съставен документ наречен „Решителни пунктове“, което дало възможност на част
от запорожците, които се били заселили след Северната война в пределите на
Османската империя и Кримското ханство, да се върнат. Това дало възможност на
кошевоя[41] Иван
Билекций да напусне, въпреки забраната му, кримския хан с цялата си войска, да
пристигне в малоруската Белая Церков и да положи клетва за вярност на руския
владетел. При хетман Данила Апостол по това време запорожците добили правото да
се заселват в слободските[42] села. При
фаворита на Анна Йоановна Ерст Бирон с указ е създадено Малоруско управление
(Малороссийское правление), което поело задачите на хетманската канцелария след
смъртта на Данила Апостол. При Елисавета Петровна Бирон е арестуван и е в
немилост, Хетманщината е възстановена, а фаворитът на новата императрица граф
Кирил Разумовский е назначен за хетман през 1750 г.
През 1764 г. с указ на Екатерина
II званието „хетман на Запорожката войска“ е
премахнато. Граф Кирил Разумовский е произведен в чин генерал-фелдмаршал.
Управлението на Малорусия е възложено на граф Петър Румянцев. През 1782 г. са
наложени административни реформи, които премахват и административните структури
на казашките сотни и полкове. Основната причина за това е разрастването на
Бунта на яицките[43] казаци в
селската война на Емелян Пугачов 1773-1775 г., водена докато Русия воюва с
османците.
