ГРЪЦКИЯТ ПРОЕКТ НА ЕКАТЕРИНА II

         Глава от "Третият Рим и Църквата" част II, книга 1, с. 305.

Цитираната в главата „Гърци в Русия“ работа от 2023 г. на  Емили Брайънт, студентка в Университета на Източен Кентъки, обръща внимание на разширяването на руските територии на юг като разширяване на влиянието на империята върху „друго православно общество“. Дали османците имат детайлна представа по време на войната от 1768-74 г. за съществуването на екатерининия Гръцки проект, е трудно да си представим, защото първото му огласяване, и то в затворена дипломатическа среда, се осъществява в преговорите на Екатерина с Йосиф II. Преди началото на войната обаче сред гърците в Пелопонес и отчасти в Южна Албания започват обиколките на руски емисари с цел да се провери възможността за въстание срещу османската власт. Съществуват сведения, че информация за това изтича към британския посланик в Петербург, но не е известно тя да е препратена до Високата порта, както се нарича османското държавно управление. Османците въпреки това ясно си дават сметка за ефекта от разширяване на руското влияние вероятно дори само от настроенията в православната османска Грузия.^[1] Един нюанс в работата на Брайънт ни кара обаче да си помислим, че основната цел не е на първо място унищожението на Османската империя, за което е необходим все още огромен човешки и политически ресурс, а е по-скоро заявяването на правото на Русия да бъде управляващата обществото на всички православни християни, в която и държава да се намират те. „Войната е била възможност да се задействат идеите на гръцкия проект – пише Брайънт. – Един от основните компоненти на гръцкия проект е бил, че гръцкото Православие оправдава твърдението на Русия, че е законният лидер на гръцките православни общности.“ Това твърдение ни подвежда да си помислим, че Гръцкият проект на Екатерина е съществувал преди 1768 г.

Това, че е „дълг на Русия (…) да освободи“ православно вярващите християни, които се намират под османски контрол, Брайънт вижда в „религиозната връзка на Русия с Гърция“, идваща от разпространеното в официалната историография покръстване на Киев от „гърците“. „Подобна реторика“ се е формирала у руската владетелка от шведско-немски произход под влияние на „близкия довереник и колега, просветен философ, Волтер“. Той мотивирал Екатерина чрез специална ода да „отмъсти за Гърция“ и да изгони негодниците.^[2]

Това волнодумецът и вдъхновителят на френския атеизъм и богоборчество Волтер да аргументира Екатерина да „освобождава“ православните под османска власт е достатъчно ясно указание за разбирането на руската „освободителна“ имперска политика. При нейното успешно реализиране изтръгнатите от османска власт обикновени хора стават закрепостени селяни, подарявани на отличилите се дворяни заедно със земята и домовете си.

Анексирането на Крим за Екатерина, забелязва Брайънт, е начинът да се пристъпи към реализацията на Гръцкия проект, което османците прозират. Следователно османското нападение, даващо началото на военните действия, е изпреварваща мярка.

Един от основните въпроси около Гръцкия проект остава този, как на Екатерина ѝ е дошла идеята да се обяви за владетелка на православния свят? Първият елемент на възникването на тази идея очевидно е одата на французина, но доколко императрицата би могла да се възприеме като ръката на отмъщението за покоряването на Гърция? Още повече езическата Гърция на Волтер няма нищо общо с православната Гърция. Брайънт подсказва още една възможност: „Важността на анексирането на Крим за осъществяването на проекта на Екатерина е била повторена пред нея от нейните съветници.“ Следователно проектът е възникнал преди идеята за завладяването на Крим и предхожда османското злополучно нападение. В такъв случай изпреварващият ход би могъл да се дължи и на донесенията на османските агенти или на техните татарски съюзници за заселването на Нова Сърбия и Славяносърбия през петдесетте години на века. Нападенията от страна на заселниците са достатъчен сигнал да се помисли погрешно, че са поощрявани от короната.

Следващият въпрос е, кои са съветниците? От това, което знаем дотук, се открояват две имена – на граф Алексей Орлов, подготвил въстанието на гърците, организирал Архипелагската губерния, обявил се за неин губернатор, уверен в благосклонността на Екатерина и граф Григорий Потьомкин, който устройва градовете, инфраструктурата и заселването на Новоруския край. Под „съветници“, както става ясно в текста на студентската работа, Брайънт разбира преди всичко Потьомкин. Исторически потвърдените факти обаче говорят, че Григорий Потьомкин спечелва доверието на Екатерина най-вече по време на войната от 1768-74 г. и това до голяма степен се дължи на проявените от него воински и пълководчески качества. От това следва, че създаването от Алексей Орлов през 1770 г. на Архипелагската губерния може да се разглежда като техническото начало на създаването на Гръцкия проект и най-вероятно е прецедентът, породил интензивни обсъждания между Екатерина и Григорий Потьомкин. Само че изявление, че губернията се създава като част от възстановяването на Византия под руска хегемония от това време, не е известно.

Романтичните отношения между Екатерина и Потьомкин започват с края на войната през 1774 г.^[3] и закриването на губернията на Орлов. Григорий, по-малкият брат на Алексей Орлов и основен фаворит на Екатерина отпреди преврата, нарича Потьомкин „дяволски умен!“ и това вероятно не е похвала, а огорчение. Авторът на забележителна статия за преписката между императрицата и Потьомкин, В. С. Лопатин, е на мнение, че новият фаворит на императрицата привлича „толкова различни хора“ най-вече с „ума, самостоятелен, дълбок ум!“^[4]

Трябва да минат три години от началото на близкото познанство на Екатерина и нещадящия се в битки кавалерист, за да се реши тя да направи крачка в отношенията им. Не осанката, физическата красота или харизмата на самеца привличат Екатерина, придобила достатъчно голям опит в личния си живот. Както пише тя на „храбрия хусарски полковник И.Е. Сатин“, който е сред най-близките хора на Потьомкин, бъдещият таен съпруг^[5] на императрицата ѝ подарява „Кръст от манастира Влашки Радовози,^[6] за който тамошното духовенство обявило, че целият е (изрязан) от Животворящия Кръст“ Господен^[7]. Григорий Потьомкин е преценил правилно, че владетелката изпитва особена гордост, че е глава на държавата, създадена за защита на Православието в епохата на погром навсякъде другаде, където са съществували православни държави. Готвеща се в младостта си да стане съпруга на император, удостоена да стане самодържица, тя логично развива амбицията да се обяви за защитник на Православието, което разширява обхвата на властта ѝ. Очевидно е, че решението на Потьомкин да поднесе такъв подарък го отличава от елементарните ласкатели, но и говори за способността му за преценка на личности и ситуации.

Последният етап от Гръцкия проект на Екатерина, завладяването на Константинопол, не би било възможно, забелязва Брайънт, без установяване на руската власт над Крим и северните  черноморски брегове. По-нататъшното отслабване на Османската империя не може да се случи без загубата на нейните татарски съюзници в Крим. По този начин последният етап от гръцкия проект, превземането на Константинопол, не би бил възможен без руската власт над Кримския полуостров и Черно море.

Потьомкин, който през зимата на 1782 г. молел в писмо императрицата да вземе Крим, настоявал тя да се възползва от възможността да нанесе „мощен удар“ на османците, от който те няма да се оправят.^[8] Добрата и съсредоточена, но все пак студентска работа на Емили Брайънт допуска две съществени и обичайни за протестантската културна среда грешки.

Разглеждайки „религиозния елемент“ на Гръцкия проект, тя отнася православността на руската държава към кръщението на „първия руски лидер, обърнал се към Православието, великият княз на Киев“, който е направил това в „кримския регион Херсон“^[9]. Широко възприетото мнение води до извода, че „покръстването е последвало широкото придържане към православната религия в Русия“. В 988 г., когато Киев е покръстен, в Европа и на изток и на запад християнството е православно, ако не се смятат дохалкидонските църкви, като Арменска апостолическа църква, напр.^[10] Западната църква се отделя от Православния изток през 1054 г. Другият спорен момент е, доколко Владимир е „руски лидер“, след като се знае, че „великото му княжество“ Киев не се нарича Киевска Рус, докато това понятие не се изкове в историческите катедри в средата на XIX в., а и до днес въобще не е ясно, откъде идва понятието Рус, и следователно единственото сигурно в това наименование, е че то е част от титула на Киевската митрополитска катедра и се отнася след Кръщението за територията, в която Митрополитът на Киев ръкополага свещеници. Именно това позволява пренасянето на титула в Московското княжество и русифицирането със задна дата на земите на север от Киев. Владимир-покръстителят освен това по време на покръстването е във война с Византия, завладял е византийска крепост в Крим и едва ли ще приеме кръщение точно от визанцийците.

Специалният интерес на дипломиралата се през 2023 г. Емили Брайънт разкрива произхода си с цитирането на статия под заглавие „Оценка на традициите на руската агресия“ на професора от Университета в Алабама Хю Рагсдейл (1938-2020), който по времето на написването, представянето и публикуването на работата ѝ е доказан специалист в „руските изследвания“.^[11] В работата на Брайънт са цитирани и други специалисти по история на Русия от същата катедра на Университета на Алабама, като Мара Колески, напр., но и специалисти по руска и съветска история от времето на Студената война и постсъветския период като Дъглас Смит (доктор по история от Калифорнийския университет, служител на Държавния департамент на САЩ по направление Съветски съюз и консултант на радио Свободна Европа), Изабел де Мадариага (професор по славистика на Лондонския университет, автор на многочислени изследвания по история на Русия) и професора по история от Военния институт на Виржиния Тимоти Дроулинг.

Ясно е, че Гръцкият проект никога не се реализира напълно, но тази концепция има „огромен ефект върху неговата създателка и нейната политика“. Смъртта на Екатерина през 1796 г. е и края на възможността за възстановяване на „гръцката монархия“.^[12] Потьомкин е този, който убеждава Екатерина, твърди Брайънт, че „Крим е законно наследство на Русия“. Засвидетелстваното силно влияние на Потьомкин върху императрицата обосновава учението, че превръщането на Русия в защитник на Православието „е същността на Гръцкия проект“. Стратегията на Гръцкия проект не успява по време на войната от 1768-74 г., но разработения претекст за защита на християните под османска власт засяда трайно в руската външна политика. Тя дори въвежда в международното право чрез мирния договор от Кючук-Кайнарджа концепцията за задължителна защита на християните от османската власт. Това се дължи на преговарящия генерал Николай Репнин и на подписалия договора от името на Екатерина генерал Пьотър Румянцев.^[13]

 

---

[1] Emily Bryant, с. 58. По: Fisher, “Russian Annexation of the Crimea,” 153.

[2] По: Voltaire XIII, Оeuvres Complètes de Voltaire, vol. 13 (Paris, 1785), in Zorin, “Russians as Greeks,” 31.

[3] Виж: https://dzen.ru/a/Y1eod6HS9ldY1ECs

[4] В.С. Лопатин, Письма, без которых история становится мифом, Екатерина II и Г.А. Потемкин. Личная переписка 1769-1791, Москва, Наука, 1997, с. 502

[5] Виж: https://dzen.ru/a/Y1eod6HS9ldY1ECs

[6] Манастир в околностите на тогавашното селище Татар бунар в Бесарабия.

[7] Лопатин, с. 502.

[8] По: Douglas Smith, ed., “Love & Conquest: Personal Correspondence of Catherine the Great and Prince Grigory Potemkin” (DeKalb, IL: Northern Illinois University Press, 2005), 124. 22 Smith, “Love & Conquest,” 124

[9] Mara Kozelsky, “Ruins into Relics: The Monument to Saint Vladimir on the Excavations of Chersonesos, 1827—57,” The Russian Review 63, no. 4 (2004): 655.

[10] Арменците не признават решенията на Четвъртия „Халкидонски“ вселенски събор от 451 г., тъй като по това време водели война с персите, а светите Отци на Събора не благоволили да ги изчакат.

[11] Проф. Хю Рагсдейл (Hugh Ragsdale) получава докторска степен в Университета на Виржиния в 1964 г., преподава в У-тета на Алабама 1964-1996 г. Специалист е по руска история, автор или редактор на 7 книги: „Павел I, преоценка на неговия живот и управление“ (1979), „Руската трагедия: Бремето на историята“ (1996), „Мюнхенската криза и идването на Втората световна война“ (2004). Преподава „Въведение в западната цивилизация“, „Руска история“, води курс по „История на комунизма“ и семинар „Руска историография“. Преподава и в магистърска кооперативна програма по военна история във военновъздушната база Максуел.

[12] По: Hugh Ragsdale, Evaluating the Traditions of Russian Aggression: Catherine II and the Greek Project, The Slavonic and East European Review, Vol. 66, No. 1 (Jan., 1988), pp. 91-117

[13] По: Davies, Bryan L., The Russo—Turkish War, 1768—1774: Catherine II and the Ottoman Empire. London: Bloomsbury Academic, 2016, р. 208.