МЕЖДУ БОГА И КЕСАРЯ

Отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу(Мат. 22:21)

Една от „гражданските” свободи, с които ни възнагради така нареченият „преход към демокрация”, беше откритото изповядване на вярата в Христа, както разбира се и на другите религии. Не че преди 10 ноември 1989 година законодателството забраняваше вероизповеданията, не, пред храмовете не се разхождаха въоръжени до зъби жандарми и никой не арестуваше излизащите от черква, в повечето случаи, случайно влезли там хора. Пред дверите на храма бдеше нашата вътрешна охрана, която в онези години искаше от нас да докажем, първо пред себе си, а след това и пред „обществото”, че смятаме Православието за отживелица, имаща, наистина, трудни за припомняне исторически заслуги за национално самоосъзнаване в годините на турското робство. За да вървиш напред в живота, което тогава означаваше да си избереш професия, в която да „пробиеш”, да станеш признат и известен, беше необходимо, преди другото, себе си да убедиш колко правилно е устроен светът без своя Създател, както и да потърсиш някой друг човек, който преди тебе е „пробил”, за свой образец за подражание.
Така сутринта на 11 ноември ние все още се чудехме как и доколко имаме право на някаква друга, извън самоубеждението ни, свобода, и, все още бавно, проумявахме, че всъщност сме общество от хора обвързани с това самоубеждение с повсеместното членство в Комсомола, ОФ или дори с единствената политическа партия във властта. Но за това някой се беше погрижил и, ето, че този, който не искаше да подскача по площадите се самоизобличаваше като червен, нищо, че само няколко години преди това едва една десета от единият процент от населението беше дръзвал да си помисли нещо критично срещу властта, а още по-малък брой хора – и да го изкажат на глас.
Така изпитвайки, както децата правят това, докъде и доколко ни е разрешено, постепенно навлязохме в една среда на неконтролирана от административни механизми „духовност”, под което се разбираше безпосочно четене на всичко различно от ежедневието – и Православието, и така трудните за разбиране източни религиозни учения, и дори открития окултизъм. Православието изглеждаше като хребет на необгледно висока планина, чиито контури едва се долавяха през гъстия смог от някакви уж много скрити тайни (които се научават срещу цената на лошо оформена книжка), противоречащи си изблици на „внезапно получили дарба” да проумяват неразбираемото екстрасенси и контактьори и усмихнати чужденци, на които по гостоприемен навик прощаваш наглостта да ти показват някакво по-добре изглеждащо книжле с думите: „Тук пише всичко, което трябва да знаете за Бога!”
И едва тогава, когато окото свикне с шаренията на този панаир и ухото с близостта на това изобилие от звуци, изведнъж разбираме, че сме това, което сме, защото дедите ни са били православни и че целият маскарад съществува затова - да отвлече повторно прохождащите ни души далеч от вярата в Единия и Истинския Бог!
В началото... това начало трудно може да се определи по време... разбираме само, че вече сме го преминали и че сме християни, но не като тези, които намират за Бога всичко в отпечатаната на български език зад океана по-тънка от малкия пръст брошура, а православни християни, което оприличаваме на началото на път в подножието на висока планина, разкриваща красотата си само за този, който я изкачва. За страничен наблюдател тази планина е само гледка. И ето, че откриваме какво означава „да живееш вярата си”! Откриваме трудното за преразказване състояние на общението с Бога, което означава липса на всякакъв страх и освобождение от мъчещите ни страсти, макар за новоначалния да трае кратко, колкото да се запомни, това, което не може да се сравни с нищо друго.
Независимо от неспособността ни да посочим, кога точно е настъпил моментът на получаването на дара на вярата, ние започваме да делим живота си на „живот преди” и „живот след” промяната отвътре. Колкото повече логически конструкции сме строили в „живота преди”, толкова повече борби преживяваме в себе си, докато осмислим уж твърдите знания, които сме имали преди. Така откриваме напълно различното място, което има Църквата в предишния ни живот и заедно с това забелязваме, колко много са хората, чието гледище напълно се различава от нашето. За нас Църквата не е човешка организация, а тяло на Христа, в което имаме важно място на органи или членове, според силите си. За невярващите или слабовярващите ни събратя Църквата е някакъв институт, който живее по някакви си свои правила, издържайки се от своето имущество, и изпълнявайки помощни функции за всички онези случаи от ежедневието, за които администрацията на държавната ни власт не може да отдели време. Разбираме, че според невярващите, но благосклонно гледащи на църковността, Христос не е Лице на Твореца на човешката душа, а някакъв аксесоар, с какъвто разполага всеки развивал се във времето професионализъм... С различната си житейска опитност се опитваме да обясним на неполучилите дара наши събратя това, което знаем, и тогава виждаме каква голяма пропаст има между нас и тях в разбирането на най-естествени понятия.
В последните години различни кандидати за властта в администрацията започнаха да се обръщат към Църквата за благословение, като че ли сами са започнали да разбират мястото й на средство за спасение на душата. Други искат от Църквата да се изкаже по наболял проблем, за който държавата е изградила институции и отделя средства от данъчните постъпления на гражданите си. Когато някой запътил се към кариера политик покаже на обществеността, че уважава Църквата и дори, че принадлежи към нея, тогава неговите политически опоненти надигат глас със своите противоположни искания и на всеослушание изказват своето нелепо, страстно, и поради това, бесовско, мнение за Тялото на Бога, с което вярващите сме станали едно чрез тайнствата. Обладани от страстите си изяснители и обяснители на историческите процеси с голям замах се захващат да обясняват, защо Църквата трябва да е с тази или с онази власт, без да си направят труда да поразсъдят от колко време съществува тяхното пристрастие и отколко съществува Църквата. А ето, че това ни принуждава да се замислим, какво всъщност прави държавата за Църквата и на Църквата, и какво прави Църквата в държавата и за държавата.
Нека да започнем с това, какво прави Църквата.
Учението на Църквата е категорично за това, че всяка власт упражнява силата си, сиреч, пълномощията си, защото е такава Божията воля: Всяка душа да се подчинява на върховните власти, защото няма власт, която да не е от Бога; и каквито власти има, те са от Бога наредени (Римл. 13:1), проповядва св. ап. Павел на християните в Рим, тогава, когато властта не само не проявява търпимост към християнството, но преследва вярващите и ги предава на мъки и смърт. Такава е съдбата на ап. Павел и на повечето от последователите и учениците на Христа още в първите години на древната Църква. Защо приемат съзнателно такава съдба първомъчениците и първопроповедниците на учението на Христа? Защото такава е Божията заповед!
Отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу, казва Спасителят на изкушаващите Го да съгреши пред властите садукеи и фарисеи! Благочестието на властта на човеци над човеци е въпрос на съвест на управляващите!
В общественото си богослужение Църквата издига винаги молитва за „правителствующи синклит”, за управляващите, та чрез подкрепа от невидимия свят да преодоляват изкушенията да злоупотребяват с властта си за сметка на страданията на техния ближен, какъвто е всеки човек. Такава молитва православните Църкви на народите под османска власт са произнасяли към Господа, за да се изпроси Неговата милост и подкрепа за султана! От това би следвало властта на османския наследник да бъде по-благосклонна към покорените християни.
Такава молитва се отправя във всяко обществено богослужение и днес за всички управляващи, за „христолюбивото воинство”, за градоначалниците, за всички, които от положението си въздават справедливост в земните дела.
С участието на миряните в общата молитва Църквата възпитава почит към властта, защото тя е от Бога. Никой нямаше да има власт над хората, ако Бог не беше пожелал или не беше допуснал това.
Земният живот обаче е „спечелен” от нашия праотец Адам, след като той се плелъсти да повярва на сатаната, че ще стане бог, ако вкуси от плода за познаване на добро и зло, който Бог е обещал на народите в Небесния Иерусалим. Праотецът ни си позволи да открадне това, което Бог би му дал заради доверието, и ето, че родените в поднебесния свят трябва да бъдем изпитани приживе на земния живот, та чрез вярата си да възстановим доверието между Бога и човека.
Затова и в изпитанието си за нашите грехове се случва да изпитаме и неблагонамерената и понякога жестока власт на някой самозабравил се управник. Такава власт, според урока на историята, винаги рухва пред очите на човека за негова поука и за поука на идещите след него. Но и в годините на най-жестоко отношение Църквата не бунтува своите членове, тя проповядва отново молитва за смирение на самозабравилият се...
Какво отдава земната власт на Църквата обаче?
Според Откровението дадено на св. ап. и евангелист Иоан Богослов най-тежкото изпитание за човеците в последните дни ще е идещият антихрист. У Бога няма да остане безсилна ни една дума (Лука 1:37) и както всяка власт идва по Божия воля, но се упражнява по Неговата воля справедливо или по Неговото допущение, според както повредената от греха човешка природа си позволява да упражнява, така и водещата човешкия род направо в огненото езеро, да сподели участта на падналия ангел, власт на антихриста идва и ще се укрепи за три години и половина преди Христос да го открие като беззаконник и убие с духа на устата си (2 Сол. 2:8).
За последните няколко десетилетия Църквата беше изведена от мястото й в традицията на нашия народ. На Църквата се отне възможността да се грижи за бедните и болните, като държавата отне средствата и състави закони, според които това дело принадлежи на администрацията. Пишещите люде, които не виждат по-назад от вчера и не гледат по далеч от вечерта на същия ден, обаче обвиняват Църквата, че не се грижи за нуждаещите се.
Някаква сила проникваща във властта се старае да изтласка Църквата от това да преподава своето учение сред подрастващите, като незабелязано прокарва в учебниците по история и литература в училищата изучаването на исляма, иудаизма и другите религии в такъв обем на учебния материал най-малко, колкото и на Православието, въпреки че то е наше „традицонно вероизповедание” според Конституцията и според кесаревият Закон за вероизповеданията.
Днес, след като сме част от една по-голяма държава – Европейския Съюз, без да искаме това, но и без да ни пита никой дали го смятаме за правилно, върховен управленчески орган на тази свръхдържава гласува резолюция, която унижава правото на вероизповедание на сътворението на всичко видимо и невидимо от нашия Творец и Промислител, а вместо това дава предимство на една теория, която има заслугата единствено да звучи правдоподобно за невярващия, но пък вече повече от сто години не е могла да се докаже! Това, което теорията на Дарвин трябва да свърши, е да послужи за повод да се ограничи влиянието на Църквата, като под Църква следва да се разбира само и единствено Едната Свята Вселенска и Апостолска Църква – Православната. Църквата, която не промени Учението на Христа и която пази заповедите Му.
От гледна точка на православния възглед за историята, протичащите в нея събития имат своя логичен край, който е начало на истинския живот. В това начало тленната плът няма вече да изкушава душата, защото няма да бъде оръдие в ръцете на наказания веднъж за винаги прелъстител на човека - сатаната. Душата ще се сдобие с ново, вечно тяло, с което ще се помири, както Бог се помири с човека поради безкрайната Си любов към него.
Последните дни са неизбежни. Неизбежно е всяко изпитание на всяка съвест. Колкото и грандиозни да изглеждат пророчествата за погубителната власт на антихриста, Бог не ще остави стадото Си.
Нека не преставаме да се молим за всеки брат или сестра, които се изкушават да приемат и упражняват земна власт! В това е нашата сила, защото молитвата е разговор с Бога, у Когото ни една дума няма да остане празна...

Порва публикация: енорийски лист "Св. вмчца Параскева", 28 октомври 2007 г.