За Андрей Райчев времето е спряло. Опитът му от 6 април под заглавие „Да поговорим против Църквата” отново ме върна във времена, в които този извел наглостта до съвършенство вечен консултант, тогава съветваше репресивния апарат на ЦК на БПК. Тезите са същите, човекът е същият, само косата е побеляла. Тогава обаче слушателят и читателят нямаха избор да изразяват собствено мнение. Райчев го правеше вместо тях. Днес обаче това не е така...
Това е едната причина да помоля редакцията на вестника да помести този „отговор по право”. Другата е, че преди 22 години бях прочел статия на „просветения идеолог” в „Работническо дело”. Горбачов подаваше методика за „преустройство” и по-оправните „съветници” в страните от съветския лагер вече разработвата творчески прилагането им „по места”. Потърсих Райчев в редакцията на вестника и му оставих едно разсъждение на няколко страници за това, защо сме осъдени да възприемаме в живота си, в бита си, в културата си модели, които се създават в чужбина; защо тогавашната социалистическа България е въведена в положението на духовна провинция. Имахме няколко дни по-късно един разговор на крак пред служебния вход на „Партийния дом” – там беше кабинетът на съветника.
Така че гледам на този отговор като на продължение на онзи разговор, макар да съм сигурен, че Андрей Райчев не си спомня за него...
Няма да преразказвам статията, чието заглавие е достатъчно красноречиво. Ще се опитам да подредя по важност тезите, изтупвани от прахта, когато на някой професионален консултант му се стори, че гражданството вече ги е забравило.
Най-важната от тях е, че Църквата е „най-богатият субект в България, който има имущество за няколко милиарда евро”. Под имущество Райчев разбира сградите и манастирите на Българската Православна Църква, които заедно със земята под тях и прилежащи терени, този информиран човек оценява на няколко мириарда евро. Или поне тази част, която е върната на Църквата. Защото далеч не всички „имоти на Църквата” са й върнати. Твърде много от тях продължават да носят доход на държавния бюджет, както по времето на социализма в някакъв смисъл допълваха „трудовото” възнаграждение на Райчев. Нямам предвид отдавна продадените, чиито документи са унищожени. Понятие като „църковна олигархия няма”, тъй като Църквата според Устава си не позволява на висшия клир да има свои частни средства.
„Училището, - както внушава Райчев, цитирайки К. Колев, - се базира върху науката, т.е. върху свободата, съмнението и абсолютната забрана да се смята нещо за вярно само защото го пише някъде.” Да оставим, че съмнението в „записаното някъде” струваше главите на съмняващите се, докато Райчев им преподаваше категорическия императив, че Бог няма. Как е възможно обаче такова безочие: българското училище е създадено от православни духовници – от Св. Климент Охридски, Св. цар Борис-Михаил. То е било огнище на православната духовност и именно райчевите „другари по оръжие” му отнеха свободата да бъде такова. Нима Райчев мисли, че поколенията, които помнят това, вече са си отишли? Че са забравили за убийствата без съд над свещеници и миряни? Че са забравили какво се случваше с тези, за които се каже, че са ходили на черква?
„Науката”, на която уж се базирало училището е обречена да остава винаги теория. За да избегне критиките на своята нестабилност, част от тази „наука”, която за Райчев беше и очевидно още е идеологическа, си служеше с репресии. Тези репресии само през 20 век отнеха живота на стотици милиони хора. Това ли той нарича свобода на науката?
Очевидно е, че Андрей Райчев вярва, че е необикновен човек, защото не е „обикновения човек”, за когото Православната Църква „присъства чрез долнопробни суеверия”. Това, според него, са чудотворните икони, светената вода. Той не вярва те да имат допир със светостта, следователно те са празноверие, което „по нищо не се различава от „вярата” в НЛО”!
За него Църквата се схваща като „митница на Бога”! Нормално е човек да има или да няма православна вяра в Бога. Но да не уважава Неговата Църква, Чието основаване е описано в Евангелието и Чиято традиция се явява Православието, това е неразбираемо.
В интервю полемизирайки с един скандален политик Андрей Райчев подчерта еврейската среда, от която произхожда. Спомням си, че още тогава се учудих на омразата му към Православието, което спаси българските евреи с подвига на екзарх Стефан заплашил да отлъчи монарха от Църквата и с това да го детронира по смисъла на Търновската конституция. Нали за това Българската Православна Църква има своя паметен знак в Яд ва-Шем – израелския мемориал на Холокоста!
Или Райчев така се отнася към религията въобще? Но тогава той влиза в остър конфликт със съплеменниците си – нали държавата Израел има министър, който се занимава именно с религията! А лидерът на утрарелигиозна партия там от няколко дни е министър на вътрешните работи! Там ще смее ли да нарече равинския институт „митница на Бога”? Няма! Тук обаче може. Ние сме известни с тази „долнопробност”, която се нарича и търпимост. Как един Андрей Райчев би могъл да вирее в нашата долнопробна страна, ако я нямаше тази търпимост? Защо пък тогава живее в Мюнхен и залива с „висока проба” материали българската секция на Дойче веле, която някога даваше трибуна на хората преследвани от райчевци?...
Вестник “Труд” - 13 април 2009 г., нередактиран вариант
Няма коментари:
Публикуване на коментар