вторник, 23 февруари 2016 г.

ЕКО – In memoriam

Преди интернет да навлезе навсякъде в живота ни до такава степен, че заплашва да замести живото общуване, имаше писатели енциклопедисти. Най-яркият от тях беше всъщност и последният – Умберто Еко. Влиянието, което неговите романи оказа върху съвременната литература в много от нейните жанрове, вероятно съвсем скоро ще бъде тема на дисертации и семинари. От сега обаче е ясно, че неговите подражатели пълнят обемна ниша дори на щандовете за несериозна литература. Достатъчно е да посочим глупостите на Дан Браун, за да се забележи ековският начин на писане – мащабен, многопластов и с амбиция за преосмисляне. В случая с Браун – по-скоро претенция.
Умберто Еко не е първосъздателят на този вид романи. Аналогия със структурата на „Островът от предишния ден“ и „Махалото на Фуко“ може да се открие дори като се погледне „Одисея“ на Омир. Мистиката и търсенето на нещо, което в края на краищата може и да се окаже обратно на това, което читателят е подготвен да очаква, пък може да се сравни с почти всичко у Уошингтън Ъруин (превеждан у нас и като Ървин), който пише почти двеста години по-рано. Еко обаче направи и мистиката и пътуването в неизвестното лесни за възприемане в сегашното време на пазаруването по интернет, фаст фууд и хипермаркетите. Лесни за възприемане, но не и за разбиране, защото такава литература трябва да бъде доразбирана постоянно, докато човешкото знание продължава да се опира на т.нар. „научни постижения“ и се обобщава в теории.
Впрочем романите на Еко са съвсем условно казано „лесни за възприемане“. Те се превеждат на по 30 езика и излизат в тиражи, на които завиждат и кримките и любовните книжлета, продавани по гаровите будки и захвърляни след прочитане. Огромните тиражи и очевидното им изкупуване, за да е оправдано тяхното число, съвсем не съвпадат с доброто познаване на тяхното съдържание, просто защото… в повечето случаи трудно се стига до края…
Всемилостивият Бог направи така, че първият „хит“ на Еко – „Името на розата“ беше филмиран от Холивуд с Шон Конъри в главната роля на монаха-детектив и с изгряващата звезда Крисчън Слейтър в ролята на неговия спътник, а вече се беше появило и книжното издание у нас (Народна култура, 1985). Преди началото на промените у нас се четеше много повече и се четеше сериозна литература – имаше само два телевизионни канала, по които вървеше едно и също и битието ни оставяше повече време за размисъл. Така че, когато излезе през 1992 г. и „Махалото на Фуко“, книгата си купиха всички, които знаеха за „Името на розата“. По мои наблюдения повечето от тези, които си я купиха, с труд продължават след тридесета страница, поради прекомерната натовареност с лица, събития и описания, изискващи максимално съсредоточаване, както уместно пише за това Валери Найденов в „24 часа“ („Скандалната смърт на Умберто Еко“, 24chasa.bg). Това лесно може да се установи, като за целта се зададе въпрос на всеки, който е чел романа „за какво се разказва?“ Дори Найденов, когото чета с голямо удоволствие, е пропуснал нещо важно, да не кажа, най-важното. Предполагам, че това се дължи на претоварената памет на ерудита, който пише статии разчитайки на нейната услужливост. В това съм убеден, поради две малки неточности в статията, от която всъщност разбрах за кончината на Умберто Еко. Аз самият съм допускал такива по същата причина – че се предоверявам на "добрата" си памет.
Според Валери Найденов „героят (на „Махалото“) тръгва да разкрива един въображаем злокобен заговор, който го прекарва последователно през всички възможни конспиративни и окултистки теории“, в резултат на което „изперква“.
Този преразказ смесва двама „главни герои“ – „изперкалият“ Якопо Белпо и лирическия герой, който всъщност прави собственото си разследване, за да види с очите си, как едни други „герои“ убиват Белпо. Това разминаване е съществено, защото то показва изкривено разбиране на „Махалото на Фуко“, а вярното разбиране е нужно, защото именно то доказва „гения“ на Умберто Еко, за който Найденов прецизно, точно и вероятно за първи път на български език оповестява в статията си.
Понятието „гений“ може да ни доведе до бездна от интерпретации и схващания, но тук ще се опитам да обобщя две, които очевидно си противоречат. Най-разпространеното е това, което сме наследили от Ренесанса в Италия, довел до пакета „европейски ценности“, с които ни принуждават да се съобразяваме, откакто една сутрин на 2007 г. се събудихме вече не български народ, а европейско население. Според ренесансовото разбиране има хора, които рязко се различават от останалите и могат да изразят това, което другите дори не забелязват, а изразеното от тях остава „за поколенията“.
Другото разбиране е православното, което въобще не ползва думата „гений“, а възприема сътвореното от човека, когато то е важно за спасението на други хора, като Божие въздействие, защото според Православието Бог действа чрез всекиго.
Точно в този смисъл Еко е „гений“. Каквото и да е искал да напише, написаното разказва за това, как един редактор в издателство за два вида литература – за произведенията на платежоспособни графомани и за висока литература, която се издава с приходите от графоманските издания – мами посредствените, себични клиенти от първия вид, че притежава някакъв уж много таен „план“ за управление на окултни сили, които могат да ги направят властни управници на „профанния свят“. Последният израз отсъства в книгата. Взимам го назаем от интервю на една наша „бизнес дама“, която се опива от присъствието си в масонството и от мнимата си висота съобщава, че в нейното тайно общество така се изказват за всички останали хора.
Е, графоманите, уж водени за носа от Якопо Белпо, си създават ложа и го… принасят в жертва след ритуал под махалото на Фуко в известния парижки музей…
Това е книгата! Вместо да търсят Бога, ековите графомани търсят човешка слава, но тя очевидно не им е достатъчна и след като нямат никакъв проблем да потърсят съдействието на лукавия, са готови на всичко, дори на това да отнемат човешки живот.
Това е всъщност колективен портрет на явлението, което днес се нарича „елит“, „политическа класа“, и както щат да се наричат! Отделните образи от този колективен портрет са достойни за изучаване, стига човек да не е много гнуслив. Те съвсем спокойно могат да се посочат като аналози на някои основни персонажи в международна и местна среда.
Много се съмнявам Еко да е искал да каже точно това с „Махалото“, но точно това е казал.
Преди около четиридесет години един наш изключителен литературовед и преводач, Цветан Стоянов, написа, но не довърши, защото почина от „лекарска грешка“, една блестяща книга – „Геният и неговият наставник“. В тази книга, последната част от която съпругата му, Антоанета Войникова, включи във вид на подготвителните записки на недовършения текст, Цветан Стоянов разглежда отношенията на Феодор Михайлович Достоевски с оберпрокурора на царска Русия Победоносцев. Книгата доказва, че „геният“ затова е гений, че който каквото и да му диктува и дори да си мисли, че го манипулира, написаното има съвсем друго звучене. Достоевски обаче е „геният“ не от ренесансов, а от православен тип – нашумял млад автор, който попада в каторга, стига до дълбочината на покаянието, за да посочва пътя на спасението на „унижените и оскърбените“. Този път е дълбокото покаяние на Разколников, саможертвата на Соня Мармеладова, съчувствието и състраданието на Иван Петрович и любовта към всички хора на княз Мишкин.
Това прави и романът на Умберто Еко „Махалото на Фуко“. Знам го със сигурност, защото познавам хора, които са осъзнали в себе си дар на православна християнска вяра, след като са го прочели. Моля се Всемилостивият Бог да му зачете на Умберто Ето тази заслуга за спасението на ближния. Амин.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.