През януари тази година излезе от печат първа част от трилогията „Третият Рим и Църквата“. Книгата може да се купи от сайта на издателя:
http://www.lestvitsa.org/index.php?route=product/product&product_id=1362
Вижте тук откъс от глава първа на това издание:
Карамзин създава клишета за възприемането на действителната роля на определени исторически личности и за тълкуванието на реални и съмнителни факти от руската история. Първият руски цар Йоан Василиевич Грозни, според Карамзин, е отявлен злодей, а неговите врагове и опоненти са изключително добродетелни хора . Това мнение се възприема като аксиома чак до сталинската епоха, когато „бащата на народите“ Йосиф Висарионович вижда в карамзиновата версия на биографията на руския цар възможности за смели аналогии с неговата собствена биография на мащабен злодей, който уж действа за благото на „Великата Рус“.
Мотивацията и целите на формирането и предлагането на карамзиновия възглед за руската история с много голяма сигурност има нещо общо с контактите на историографа с „влиятелни европейски“ масони като Мирабо и Робеспиер, чиито речи слуша в Париж по време на революцията. Мистичната страна на масонството не го интересувала толкова, колкото т.нар. „просветителска“ дейност, част от която е и написването на многотомната „История“ .
Един век след раждането на Карамзин, през 1866 г. Н.А. Мотовилов пише на император Александър II, че симбирската масонска ложа, редом с московската и петербургската, е „съсредоточила в себе си цялата отрова на якобинството, илюминатството, цареборчеството и атеизма“ . Някои съвременни руски автори аргументирано заявяват, че идеята за написването на „Историята“ на Карамзин се е родила в Западна Европа и то под прякото въздействие на масонските кръгове тясно свързани с Френската революция . В началото на 1816 г. при Александър I обаче отношението към Карамзин е друго. Той дори чете части от Историята пред императорското семейство, беседва с императора и впоследствие получава ордена Св. Анна първа степен и 60 000 рубли, за да отпечата труда си.
По времето на излизането на „Историята“ на Карамзин интересът към нея е толкова голям, че практически всеки, който може да чете, се старае да се добере до изданието. Причината е една – липса на ясна представа за произхода на народа и държавата, която вече е най-голямата по територия в света по времето, когато дори поробената и заличената от картата България има своята История славяноболгарская. Съществуването на тази липса и на предизвикания от нея глад да се узнае истината предизвикват множество въпроси, първият от които е: защо „народната памет“, каквото и да се разбира под това понятие, не пази никакви сведения за древната история на Русия?...
На 25 август 1530 г. в подмосковското село Коломенское се ражда Йоан Василиевич, син на великия московски княз Василий III и Елена Глинска. Йоан е на три години, когато неговият баща умира и това го прави фактически владетел. При раждането си е наречен с две имена, в които няма нищо руско или православно – Тит и Смарагд. Името Йоан приема при кръщението си, което извършва в Троицкия манастир игумен Йоасаф Скрипицин. Негови кръстници са двама други духовници – инокът от Йосифо-Волоколамския манастир Касиан Боси и игумен Даниил. Преработката на името Йоан в Иван се случва по-късно, когато започва да се съставя руската история и тя най-вероятно се дължи на неграмотността на копистите, както се наричат преписвачите на книги в епохата преди книгопечатането. Те виждат в омегата на името Йоан (Ιωαν), както то се изписва на старобългарски с буквален пренос на гръцкия правопис, едно малко обърнато „в“. Впрочем и номерацията на владетелите и някои от техните титли са принос на по-късната руска историческа наука. По времето на Василий никой не го е наричал „Трети“, нито пък Йоан приживе се е наричал „Четвърти“.
Биографите на княз Йоан Василиевич подчертават, че по бащина линия той е потомък на „московския рюриков клон“, съществуването на какъвто е повече легенда, отколкото действителност, тъй като Москва е угро-финско селище, център на угро-финско племе по времето, когато би трябвало да е дошъл Рюрик с викингите си в земите на днешна Европейска Русия. По майчина линия князът е потомък на татарина Мамай, който се смята основател на рода на литовските князе Глински. Затова пък негова баба по бащина линия е София Палеолог, което вероятно дава основание на Йоан Василиевич сам да пише във Второто си послание до шведския крал Йохан III, че на него, царя Йоан Василиевич, „сам Римския цезар е брат“ (Послания Ивана Грозного, Москва-Ленинград, 1951 г., с. 140).
И тъй Йоан (Иван) Грозни става „велик княз“ на тригодишна възраст. В този случай, както и в цялата по-сетнешна история на Руската империя, се следва не римската (византийската) традиция, според която сенатът избира император, а местната, според която властта на владетеля преминава у неговия най-голям по възраст син. Фактическото управление на Московското княжество при интронизацията на Йоан се осъществява от „седмочислена“ болярска комисия, създадена от баща му Василий, който е предвиждал скорошната си кончина. От този момент „Семибоярщина“-та става нещо като традиция, тъй като нейното управление предхожда установяването на царска власт и се смята за възлов момент от историята на Русия. В същото време в духа на традицията на степните държави (наричана още и старобългарска традиция, доколкото значителна част от угрофинските племена по едно или друго време влизат в състава на Стара велика България и Волжски Болгар) формално съществува и „боярска дума“, болярски съвет. Семибоярщината, която очевидно има за цел да тушира противоречията, които могат да възникнат между князете от болярския съвет, трябва да опази Йоан докато не навърши пълнолетие, тоест 15 годишна възраст. В тези размирни времена, когато в Киев и Москва управляват васали на монголските ханове изглежда чудо, че невръстният княз изобщо ще е в състояние да достигне пълнолетие. В началния си формат Семибоярщината управлявала по-малко от година. По различно време двама от седмочислената комисия са арестувани. В страната се осъществяват опити за преврат, някои от князете преминават на служба при литовския княз, което ясно показва липса на каквато и да било „руска идея“ по това време. На фона на тези събития Йоан, който вероятно не влиза в сметките на конкуриращите се за властта, неусетно навършва 15 години. Началото на фактическото му управление не е никак обещаващо – огромен пожар почти унищожава Москва, а през 1547 г. тълпа се вдига на бунт срещу князете Глински, роднини на Йоан Василиевич, убива един от тях, Юрий Василиевич Глински (Михаил Глински, който е бил опекун, умира в затвора) и търси за саморазправа останалите.
В годината на бунта, 1547-а, на 16 януари в Успенския събор на Московския Кремъл митрополит Макарий извършва церемония по „венчание“ на Йоан Василиевич „за царството“ по чин съставен от самия Московски митрополит. Архиереят възлага върху Йоан знаци за царско достойнство – кръст с частица от Животворящия Кръст Господен, барм (парадно наметало на Московските владетели) и шапката на Мономах. Тази шапка, с която се отличават руските царе от московската династия, според една легенда, е дадена на киевския княз Владимир Всеволодович (1053-1123) от самия византийски император Константин IX Мономах (1000-1055), за когото друга легенда твърди, че е дядо на Владимир. Легендата е напълно безпочвена, тъй като, от една страна Владимир е бил на две годинки, когато императорът умира, от друга, той не е киевски княз по това време, а евентуалната съществуваща възможност е да наследи баща си като княз на Смоленск. Освен всичко друго Владимир Всеволодович на два пъти напада византийска територия под претекст, че подпомага претендент за цариградския престол, всъщност измамник, а впоследствие за претекст служи синът на претендента.
Въпросната шапка се съхранява днес в Оръжейната палата на Московския Кремъл и според повечето изследователи представлява средноазиатска изработка. Някои автори изказват основателно предположение, че тя е дарена от владетеля на Златната орда Узбек-хан, на когото московските князе са васали до времето на Йоан Василиевич.
Ритуалът на „венчанието“, съставен от митрополит Макарий, има за основа подобен, който е въведен две поколения преди Йоан и два пъти е осъществяван от неговия баща с други негови синове, които не доживяват интронизация. Интересно е, че в първата редакция на чина венчанието от 1509-1518 г. има „шапка“, но за „Мономах“ въобще не се говори . Новото е, че „венчанието“ е за „царство“, каквото до този момент Московското княжество не е. Според някои руски историци ритуалът е включвал и миропомазание. Според други миропомазанието е извършено по-късно, в съответствие с традицията на Западната Църква отпреди схизмата в 1054 г. (тоест, когато Рим е православен) във вид на „Конфирмация“ (потвърждение), което се отслужва години след св. Кръщение. Миропомазание на владетел от архиерей (в случая – архиепископът на Майнц Бонифаций) е възприето за първи път в 751 г. при краля на франките Пипин Къси (715-768) и повторено от папа Стефан III през 754. В Константинопол Миропамазание на император е въведено по-късно , вероятно след IV Кръстоносен поход с помазанието на Балдуин Фландърски на 16 май 1204 г. за император.
Разликата е в това, че Пипин търси Църквата и преговаря за признание и то преди франките според старовременната си традиция да го изберат за крал. Шестнадесетгодишният Йоан Василиевич едва ли е притежавал такъв държавнически опит и влияние върху Московския митрополит, че да го принуди да съставя специално чинопоследование, чрез което васалното княжество да бъде обявено за царство, а юношата, заплашен постоянно от предателство и смърт – за цар.
Историографията, записаната история (която никога не ще може да се нарече точна наука, поради невъзможност за пълно възстановяване на факторите, които я движат) има много и противоречащи си версии за произхода и същността на събитията, довели до създаването на Руската империя.
Това, че инициативата за въздигането на московско царство е църковна, може да се види и от посланието на Цариградския патриарх Йоасаф II от 1558 г., според което „царското име“ на Йоан Василиевич „се поменава в Съборната Църква във всички възкресни дни, както и имената на всички предишни византийски царе“. Александрийският патриарх Йоаким от своя страна пък пише, че „новият кормител и промислител“ е „избран и наставляван от Бога… какъвто някога беше боговенчаният и равноапостолен Константин“ .
Очевидно е, че задачата да бъде охранител на Православието в политически смисъл е напълно непосилна за шестнайсетгодишния юноша. Тя, според православния възглед за историята, се осъществява от благодатта, преподадена чрез Църквата, глава на която е Самият Христос.
В този смисъл идеята за Москва като Трети Рим не е политическа, а духовна идея, която се осъществява чрез държавността, ако тя се ръководи от православното разбиране за държава. Това, на пръв поглед апологетично твърдение, се споделя от сериозни историци, които нито са православни (нито вероятно вярващи въобще), нито са позитивно настроени към руската история. „Иван IV е бил глава на теократична държава и ревностен участник в духовната култура на своята Църква“, пише, например, Присила Хънт от Дейвис Център за руски и евразийски изследвания.
За периода на своето царстване Йоан Василиевич увеличава територията на бившето княжество между 5 400 000 (според руски автори) и 4 050 000 км2 (според други), което се равнява на цялата останала част от територията на Европа.
Императорът на т.нар. Свещена Римска империя на германския народ Максимиан II предлага през 1576 г. на цар Йоан Василиевич признание като на „източен цезар“, зад което вероятно се крие нуждата от силен военен съюз против настъпващата в Европа Османска империя. До този момент царската титла е призната от Англия през 1554 г., която още няма отвъдморски територии, но пък произвежда текстил и като ползва морския път през Северно море вижда реални възможности за печалба в създаването през същата година на компания за търговия с новата свръх-държава, застанала на вратите към Азия.
„Свещената Римска империя на германския народ“ се създава на основата на Франкското кралство и в известен смисъл е наследник на Римската империя в нейния западноевропейски вариант, но с нова организация на държавното управление. Традицията на миропомазанието на франкските крале от времето на Пипин Къси (във време, когато Западната Църква е православна) се продължава от императорите, които биват избирани от курфюрстите, както на немски се наричат владетелите на държавните формирования в състава на Свещената империя. Фактът, че Максимиан II вижда у Йоан Василиевич източен цезар, тоест цар, говори ясно, че Европа смята за основателна амбицията за приемственост на византийската традиция, според която Църквата дава легитимация на властта на владетеля, защото „всяка власт е от Бога“ (Рим. 13:1-2).
След Англия царската титла на Йоан признава Испания, която след реконкистата (отвоюването на Пиринейския полуостров от арабите), е сред най-големите европейски държави, а в първата половина на века е завладяла териториите на империите на ацтеки и инки в Северна и Южна Америка, и няма и не може да си позволи да има каквито и да било интереси в Източна Европа. Признаването следват още Дания, воюваща с Швеция и виждаща в силния източен съсед на своя враг естествен съюзник, и Флорентинската република.
До каква степен цар Йоан Василиевич има съзнанието, че е оръдие на Божията благодат, можем да съдим също и по самоназоваването във въведението към първото му послание до шведския крал Йохан III от 1572 г. Там Йоан посочва, че властта на цар и велик княз му е дадена от „Божествения и прéчестен, единствен, всехвален, трисъставен в неразделното си естество Отец, Син и Свети Дух“ . По отношение на това, което първоначално царят нарича „цяла Русия“, от посланието може да се извлече, че това понятие включва земите на Владимирското, Московското и Новгородското княжество. Следва подробното и протоколно ясно изброяване на земите и държавните формирования, на които царят е владетел. Той е „цар Казански и цар Асторохански (Астрахански), господар Псовски, велик княз Смоленски, Тверски, Югорски, Пермски, Вятковски, Български и на други, господар и велик княз на низовските земи новгородски, Черниговски, Рязански, Полотски, Ростовски, Ярославски, Белозерски, Удорски, Обдорски, Кондийски и на всички Сибирски земи и на Северните страни… на бащините си земи Лифлянски“ и пр. Изследователите пропускат да пояснят, защо Йоан се назовава на последно място и „велик княз Български“. Едва ли този титул трябва да покаже, че руският цар е княз на Волжска България, тъй като около двеста години преди венчанието за царството тази държава е завладяна от монголците и е включена в Златната орда като „Казанско ханство“, на което, според пълния царски титул Йоан Василиевич е цар. От това следва, че руските царе и императори от този момент до разстрела на Николай Втори и семейството му през 1918 г. са „велики български князе“, първо, за да се покаже, че тяхната власт е приемствена на тази на българските царе, младшите императори на Византия, и второ, за да се покаже, че руските самодържци не се имат за царе на България, а само за велики князе, тъй като исторически царската власт в българската държава предхожда тяхната. Тази приемственост се подчертава не по желанието на руските владетели, а от пазителя на историческата памет – Църквата. Неоспоримият аргумент в полза на това твърдение е, че чинът на Венчанието за царството е произведен от Църквата, а не от държавния протокол.
Църковната книжнина, както пише академик Лихачов, е предимно българска. Тя освен църковност представлява за източноевропейските държави и държавици и единствената позната възможност да се поддържат администрацията и стопанските нужди.
След майданските събития и генералната промяна на отношенията между Украйна и Русия ревизионери на руската история започнаха да забелязват, че никоя от малките държави, които са включени в Руската държава на Йоан Василиевич, до този момент не са се самоназовавали „Русь“! Рус е само Киев, но той, наричан „майка на руските градове“, е в татарски ръце, впоследствие е в полско-литовската държава. Градът е превзет от ордата на Батий на 5 и 6 декември 1240 г., което принуждава киевския митрополит Максим Грек да напусне града през 1299 г., откогато се смята, че киевските митрополити пребивават в Москва, а в Киев духовните дела ръководят техни наместници. През 1321 г. пък в Киев се въдворява първият римокатолически епископ и от това време започват да се строят католически храмове и училища, след като предишната година Великият литовски княз Гедимин изгонва оттам татарите, изгонва управляващия града татарски васал Станислав и оставя свой наместник . Впоследствие градът е ту в полско-литовски, ту в татарски ръце. Киев се завръща „като древно достояние на Русия“ в границите на православната държава едва през 1686 г. чрез договор с Полша, а едва година преди това Киевската митрополитска катедра преминава под духовната власт на московския патриарх .
Киев има обаче тази особеност, че в историята му има достатъчно сведения за вековни отношения с Цариград, най-решаващите сред които са връзките с Църквата-майка, под която руската историография предпочита да подразбира Цариградската Църква. Присвояването на първенството на Киев включва и неговите исторически заслуги, а доколкото църковната и политическа приемственост от Византия е важна за Москва, то по естествен начин тя трябва да бъде наречена Московска Рус. Съществува обаче неудобството доимперската история на Москва да е твърде угро-финска. Затова впоследствие, при разработването на имперската идеология ще бъде специално подчертано, че Киев е център на Мала Рус, а Москва – на Велика Рус.
Няма коментари:
Публикуване на коментар