ЕВГЕНИЙ ВУЛГАРИС

Тозш текст е глава "Третият Рим и Църквата" - част II, книга първа, страници 411-451.

Един от основните въпроси свързани с Гръцкия проект на Екатерина II се отнася до това, дали фанариотският национализъм на Цариградската патриаршия се създава по време на подготовката на Пелопонеското въстание, чието начало отнасяме към 1763 г., или е съществувал и преди това, а след тази година той просто ескалира? Тук, разбира се, най-важното събитие е закриването на славянските балкански Църкви, което, видяхме, се случва след като е започнало организирането на мрежата на Алексей Орлов в Пелопонес. Дали това е съвпадение, предвид бавната скорост на тогавашните средства за осведомяване, или връзката е пряка? Съществен е и свързаният с това въпрос, дали твърдият, безкомпромисен и в конкретни моменти жесток фанариотски национализъм е черта от гръцкия национален характер или на гърците се приписват чертите на едно местно явление, причините за възникването на което са икономически?  

Историята показва, че отпреди установяването в цариградския квартал Фенер на първите гръцки фамилии, които се прилепват към структурите на османската власт в края на XVII и началото на XVIII в., компактни гръцки маси съжителстват благополучно с други етноси, включително славянски. Енциклопедия Британика от 1911 г. ни уверява, че допреди назначаването на представители на фанариотските семейства за князе във васалните на Портата Влашко и Молдова между 1711 и 1821 г. местните гърци са се сливали безпроблемно с местното население.

След въдворяването на първите князе-фанариоти започва процес на отделяне и капсулация на гръцките общности[1], последван от обмислена и неотстъпна еленизация чрез православното богослужение и създаване на мрежа от гръцки училища. Закриването на Охридската Църква, която покрива и Влашко и Молдова, дава начало на премахването на българския език като богослужебен и на изучаването на българската писменост и стеснява употребата им с въвеждането на гръцкия в администрацията и бита, доколкото всякаква икономическа дейност изисква писмена отчетност и писмено договаряне.

Съпротивата срещу еленизацията отвъд Дунав станала успешна след Влашкото въстание от 1821 г. Започнало като борба против фанариотското управление, то се преобразувало в борба срещу османското господство чрез присъединяването на фанариота на руска служба Александър Константинович Ипсиланти и сподвижниците му. Те убили с подлост водача на влашките пандури[2] Тудор Владимиреску, с което въстанието престанало да бъде масово и е потушено с голяма жестокост, но успяло да отклони османски сили, докато в Южна Гърция с успех се развива гръцкото освободително въстание. Замяната на фанариоти с влашки князе на отвъд дунавските княжества дава началото на постепенната успешна румънизация. При липса на българска национална Църква, която да поддържа с богослужение и училища езика, гръцкият постепенно е заменен с езика на влашкото малцинство. В житието на молдавския светия Паисий Величковски (1722-1794), който докато пребивавал на Света Гора „взимал книги от българските манастири“, можем да прочетем за разделението на монасите в молдовлашките манастири на „славяноговорящи“ и „румъноговорящи“, като славяноговорящите не са руски говорещи, защото това щеше да бъде отбелязано именно така.[3]

Еленизацията в земите от двата бряга на Дунав в такъв случай изхожда от икономическия и властовия интерес на няколкото фанариотски фамилии, преобразуван в стратегия. Развитието на стратегията се изразява в заемане на допустимите за християни длъжности в управлението на Османската империя и обособяване около йерархията на Константинополската Църква. В съвременността това стратегическо развитие достига световните центрове на власт и икономика, подминавайки по разбираеми причини източно европейските държави по времето на атеистичния социализъм. Еленизацията и на юг и на север от Дунав очевидно се вписва в Гръцкия проект. Това може да се отнесе и към румънската ѝ алтернатива на север, която не само,  че не пречи за осъществяването на концепцията на съветника на Екатерина Безбородко за държавата Дакия, но и я подпомага, като консолидира етнически групи от населението от различен произход. Консолидацията прави населението по-лесно за управление чрез централизиране на властта. Не върви гладко единствено асимилирането на унгарски говорещите, поради граничещата с бъдещата Румъния унгарска държавност, първоначално във формата на Австро-Унгария, а след това на самостоятелна унгарска държава, както и поради обстоятелството, че мнозинството от унгарците са римокатолици.

Фанариотството съществува и в днешни дни в системата за издигане на архонти от Цариградската патриаршия, в много отношения напомняща ордените на Западната църква, макар да се твърди обратното. Възможността на Цариградската патриаршия да обявява за архонти близки до патриаршеската катедра миряни с „особени заслуги“, добро материално положение и място в обществото, е поддържала и поддържа историческата връзка на Константинополската Църква с византийското минало. Тази връзка по някакъв начин загатва, че съществува надеждата за обратно отвоюване на историческото място на империята, легализирала християнството при св. цар Константин. Наблюдателят на църковно-историческите процеси би могъл да си помисли, че Фенер продължава да поддържа готовност да се обвърже с достатъчно мощен „освободител“. Съществуват достатъчно основания да се заключи, че това може и да не е Русия. Причината, естествено, са седемдесетте години съветски държавен атеизъм, а болшевишките рефлекси в следсъветската външна политика до такава степен компрометират действията на висшия клир на РПЦ, че те, от една страна, се схващат като продължение на държавната политика, от друга, са до такава степен безпардонни и на моменти противоканонични, че поставят Руската Църква в изолация[4]. Победителите, естествено, не ги съдят[5], но предвид недоверието, което предизвиква руската външна политика, днес е трудно да се приеме, че Фенер разчита на Русия да „освободи“ града на св. цар Константин, какъвто и да е сега броят на действащите православни храмове, свещеници и монаси на територията на Руската федерация. (Особено след началото на войната срещу Украйна, започната след упорити уверения, че никаква война няма да има.)

Основание през XVIII и XIX век да се смята за възможно изгонването на османците от Града, символ на Византия, има в съществуването на подобен исторически прецедент – някогашното отвоюване от Михаил VIII Палеолог на Константинопол от „латинците“. При това, както многократно е заявявано, православните гърци смятат османската власт за по-малкото зло в сравнение с римокатолиците, защото те задължително конвертират православните в папизма и изтребват несъгласните, докато османците третират и едните и другите като Ахл ал-Китаб, хора на Писанието[6]. За неверници, подлежащи на избиване, се смятат езичниците-многобожци.

Евентуалното „освобождаване“ на Константинопол днес, както това се обсъжда в интернет форуми с позоваване ту на св. Паисий Светогорец (Стареца Паисий)[7], ту на св. Козма Етолийски, по някаква неразбираема причина се свързва все пак с Русия и това навежда на подозрението, че зад разпространението на тази идея стоят някакви планирани намерения и може би ръководство.

Основанието да се мисли това се засилва от факта на създаването на 10 ноември 2017 г. на „Руско-византийски вестник“, чийто първи брой беше отпечатан през 2018 г. с нещо като някогашната цензурна „препоръката да се публикува“ от Издателския съвет на Руската Православна Църква, а след това и на Учения съвет на Санкт-Петербургската Духовна Академия на Руската Православна Църква.

В кратката уводна бележка „От редакцията“ главният редактор, свещеник Игор Иванов, посочва какви са намеренията на редакцията и вероятно на инициаторите за създаването на това периодично издание: „Редколегията на „Руско-византийския вестник“ и занапред е настроена към формиране на полифонично междудисциплинарно и многоаспектно съдържание на списанието в диапазона на следните възможни тематични рубрики: византийско богословие и философия, светоотеческо наследство, история на Русия и история на Руската Православна Църква, Православието, руската култура и руската религиозна философия, християнската културология (изкуство, литература, музика), византинистика и балканистика („Византийското сдружение на нациите“[8]), византийска култура, руският свят (Pax Rossica) и (Pax Byzantina), история на Дома Романови в контекста на имперската традиция, история на руската култура и културата на Санкт-Петербург, руската класическа литература в светлината на Православието, Русия и Европа: диалог на идеите в контекста на византинизма, философията на руския консерватизъм, наследството на руската емиграция, философия и култура на руската чужбина[9]“.[10] Научният интерес в Русия към Византия и византийското наследство не може да се нарече внезапен и все пак прави впечатление, че единадесетте члена на редакционния съвет представляват доста внушителна група академични специалисти, во главе с ректора на Санкт Петербургската духовна академия, Петерхофския архиепископ Амвросий Ермаков, доцент и кандидат на богословието. Създаването на такова периодично издание съвпада със забележимото все по-плътно прилепване на висшия клир на РПЦ към руската външна политика.

Завладяването на „града на Константин“ и неговото освобождаване от завоевателя, имат символно значение за падението и възхода на империята, както неговото основаване е от значение за тържеството на Православието. По тази причина надеждите за възстановяването на властта отпреди османското нашествие се съсредоточават върху Константинополската Църква. Самообявилата се за „глава на Гръцката Църква“ Екатерина II подсказва, дори да не го обявява изрично, че правата ѝ са пряко свързани с Цариградската катедра, а намеренията ѝ тогава вероятно са тълкувани като възможна божествена намеса за жадуваното освобождение. Трудно е да предположим доколко буквално се схваща такава претенция във Фенер. Най-вероятно е да се възприема не особено сериозно или да се разчита на по-голяма гъвкавост, когато освобождението стане действително и Гръцката Църква възтържествува като Вселенска.

Всичко, което се върши в името на тази идея, се смята за служба на Бога. Организирането и поддържането на отбрано общество от доверени лица в този смисъл е една от първостепенните задачи на патриаршеската катедра. Тази задача се изпълнява с връчването на църковни звания за миряни и свещеници, наречени офикии. „Редът на длъжностните лица не е бил строго определен от самото начало“, - обяснява един сайт на Константинополската патриаршия.^[11] Прибавянето на определението „велик“ към такова звание, се пояснява там, е било винаги приоритет само на Цариградската Църква, за да се прави разлика между лицата удостоени със специално църковно почетно звание при другите Поместни Църква и тези при Константинополската. Руската имперска концепция за гръцкостта на „Гръцката Църква“ пасва на фанариотската идеология, вероятно предизвикана или катализирана от нея, в разбирането за централизиране на Православието като цяло, въпреки, че с това се посяга на съборността на Църквата, която е догма според Символа на вярата. В ситуация, в която на преден план е въпросът за отхвърляне на чуждородната ислямска власт, усилията за централизация на Източното Православие водят до безкомпромисни мерки, част от които предизвикват и българо-гръцките църковни борби.

След 1453 г. „представителството и защитата на православните християни“ в чужда верска среда са били поети от Църквата, подчертава още текстът в посочения сайт. Науката, кой знае защо, засега е безсилна да обясни, какво е станало с Търновската патриаршия на Българската Църква, например, след завладяването на тогавашната българска столица и защо на нея тази роля е отнета, при все че ислямът не смята християните за неверници, а за „хора на Писанието“, почитащи Единия Бог. Къде изчезват сведенията за съдбата на организация и клир и дали това не е станало след унищожаването на Охридската Църква? Цариградската патриаршеска катедра е смятала, че се бори да спаси вярващите от асимилация и ислямизация. „Първосвещениците на Вселенската патриаршия – обявява сайтът, - начело със съответния патриарх, както и клириците и светските служители на Константинополската Църква, всъщност бяха правителството на Румелия^[12]. Това е, което спаси рода^[13] на православните от насилствена асимилация, въпреки предимно вътрешната фракционност на различни фактори, довели до добре познатата болезнена, но и вредна промяна на патриаршиите, които бяха експлоатирани от нерелигиозната власт.“

Намекът тук е за резултата от църковните борби на българите, водени от тях именно, за да се избегне твърде напредналата асимилация на етнически българи. Традиционно дори и обективни и добросъвестни учени, какъвто без съмнение е Андреас Либератос, авторът на „Възрожденският Пловдив: трансформация, хегемония, национализъм“ не отделят внимание да разглеждат елинизацията на българите като следствие от закриването на националната им църква. Охридската архиепископия се споменава само два пъти в този забележителен труд от 752 страници, на страница 448 и страница 581 от българското издание. Веднъж, когато става дума за дълговете на двете славянски Църкви, без изрично да се споменава, че поради тях са закрити, но в този контекст, и втория път като основание на българските първенци да искат от Портата разрешение за възстановяване на българска църковна йерархия. Съществуването на гърчеещи се пловдивски семейства, за които е въпрос на самоопределение като какви да се обявят, гърци или българи, означава точно това. В историята не е известен, според мен, случай, в който грък да се е колебаел каква е неговата национална идентичност, както това се констатира в елинизираните български семейства в средата на XIX век. Двуезичието на българите във възрожденския Пловдив се дължи, което и доказва книгата, на нуждата от социална интеграция на предприемчивите българи, на липсата на български училища, в които децата от тези семейства да се обучават на четмо и писмо, както и на статута на гръцкия език при Портата като на втори официален, без който почти е невъзможна ефективна предприемаческа дейност.

Историческата нужда от съществуването на Българска Православна Църква не е разбираема за Екатерина II, защото тя няма как да си представи мястото ѝ на мост между византийското Православие и славянския свят. За нейно оправдание никой не ѝ е обяснявал това излишно за имперската доктрина знание.

За Цариградската патриаршия несъмнено е било от първостепенно значение православните християни на Балканите и в Анадола да имат единно самосъзнание. Поради това борбите за църковно самоопределение на българите започнали да се възприемат като първостепенна опасност. Със сърбите, кой знае защо, това не се случва. Единствената правдоподобна хипотеза е, че сърбите се смятат за сфера на влияние на Австро-Унгария. Това ни препраща към удивителното съвпадение на ескалацията на фанариотската идеология с решението на Екатерина за възстановяване на Византия. Руският държавен интерес, очакван още от признаването на Венчанието за царството на Иван Грозни с Грамотата от Всеправославния събор в Цариград от 1561 г., неизбежно раздвижва Константинополската йерархия и споените с нея фанариотски фамилии.

Поради усилената работа на Фенер за консолидация на гръцки говорещите християни около Цариградската Църква, сред удостоените с офикии миряни има предимно християни с гръцко самосъзнание. Тази тенденция е ръководеща и в организирането на отличените с офикии миряни в прицърковна организация и в разпростирането на тази организация навсякъде, където патриаршията има представителство. Най-известната такава организация в днешно време е „Ордена на архонтите на Вселенската патриаршия Свети Апостол Андрей“ със седалище в Ню Йорк.^[14] За себе си членовете на организацията казват, че „Архонтите на Вселенската патриаршия са посветена група от страстни защитници на религиозната свобода. Вкоренени в историята и традицията, ние си поставихме за мисия да защитим бъдещето на вярата за всички. Ангажирани с опазването на историческата Вселенска патриаршия, ние не сме просто защитници, а защитници на надеждата, справедливостта и положителния потенциал на вярата.“ Орденът е създаден официално на 10 март 1966 г., Неделя на Православието, по благословението на светейшия Патриарх Атинагор. От негово име Митрополит Яков връчва по време на службата на тридесет „изтъкнати миряни“, американски граждани от гръцки произход, архонтските офикии, „заради тяхната любов, лоялност и подкрепа към Вселенската патриаршия и техния принос за нейното развитие и благосъстояние“. Както се вижда в сайта на ордена, сред неговите членове почти няма негръцки фамилии, макар че „отдадената група страстни лидери, неуморно фокусирани върху защитата на религиозната свобода за всеки и осигуряването на бъдещето на Вселенската патриаршия“ обслужва този „исторически духовен център на над 300 милиона православни християни по света“.

На 19 ноември 1991 г. с решение на св. Синод на Вселенската патриаршия е създадена и организация, която да работи за „духовното единство на архонтите извън САЩ“. Новата дъщерна организация носи името „Братство на Пресвета Владичица Памакаристос“^[15].

Архонтите на Цариградската патриаршия, която се обявява за духовен център на Православието, са добре установени в обществото уважавани личности със свои професии и дял в икономиката, държавната администрацията и науката. Човек може да помисли, че присъствието им в списъка на удостоените с офикии е почетно, но всъщност архонтският институт е важен продължител на обществено-политическата линия на някогашната патриаршеска катедра. От посещението на делегация на Ордена на архонтите „Свети Апостол Андрей“ на 14 юни 2022 г. в България се разбира, че не е съвсем така. Архонтите, между които и протопрезвитер Александрос Карлуцос, първо се срещнаха с тогавашния премиер Кирил Петков и Българския Патриарх Неофит, след което и с американския посланик Херо Мустафа. Отец Алекс, както е известен протопрезвитерът на Вселенския престол, е основно действащо лице по време на избора за патриарх на овдовелия престол на Йерусалимската Църква през 2001 г. Тогава, според избрания, а четири години по-късно свален и низвергнат о Бозе почивши патриарх Ириней, отец Алекс е направил всичко възможно да бъде избран сегашният патриарх Теофилос, братовчед на архонта Джордж Тенет, по това време директор на ЦРУ, един от най-дълго заемалите този пост след основателя на управлението Алън Дълес. Тенет е основна фигура в създаването на претекста за влизането на американската армия и нейните съюзници в Ирак – оръжията за масово поразяване на Ирак, които така и не бяха открити.

На 3 март 2023 г. пък стана известно, че по покана на Ордена митрополитът на Западно и Средноевропейската епархия на БПЦ Антоний е на посещение в САЩ.

Дипломатическата активност на Ордена на архонтите на Вселенската патриаршия е несъразмерно по-мащабна в сравнение с положението на Цариградската Църква в съвременна Турция. Размаха и самочувствието на тази активност придават на Фенер действително вид на световен православен духовен център, както някога е стояла Константинополската катедра. Във времената на св. цар Константин, основателя на новата столица с неговото име, се е провел Първият вселенски събор с 318-те св. Отци от „краищата на Вселената“, за да се заговори за симфония на монархическата и духовната власт. С чия имперска власт обаче е сега в симфония Цариградската катедра? Не с руската, очевидно, въпреки амбицията на Екатерина, инжектирала се в енергията на фанариотите да възстановят Византия.

Кариера при Портата християните от установилите се във Фенер семейства правели обикновено като драгомани, което ще рече преводачи. Те били отговорни с главата си за качеството и точността на преводите по време на преговори с чуждестранни дипломати и власти, но били и донякъде съветници, информатори, анализатори и дипломатически служители. Първоначалният капитал на фанариотските фамилии е натрупан с търговия, която поради грижливо търсената и устроена близост с властта включвала и доставки за османската войска на храни, дрехи и пособия, както и разработване на канали за външна търговия, зависещи от държавни разрешения и добри контакти в съседни страни. Синовете на фанариотските фамилии задължително учели в чужбина, където усвоявали по няколко западноевропейски езика и установявали връзки.

Търговията се улеснявала от положението им пред Портата за доставки на произведеното от раята, предимно балканската, а сред нея на първо място българската, както и от традиционното за гърците мореплаване и корабостроителство, толкова важни за империята, за която Източното Средиземноморие е вътрешно море. Чрез търговията фанариотските семейства до голяма степен се превръщат пред Портата в нещо като представители на останалите православни християнски народи, които на първо време не надскачат положението на производители. За да достигнат пък положението  на  доставчици, те се принуждават да ползват гръцки език, и както фанариотите, за да са достатъчно конкурентни, изпращат децата си да учат в чужбина, след като минат през гръцки училища. Цариградската патриаршия, заварена от османците при завладяването на Константинопол през 1453 г., е близо до Портата и по-често от която и да било друга Поместна Църква има контакти с държавната администрация, а тя има рефлекса да вижда в нея представителство на православните християни. Патриаршията е и източник на доход за Портата чрез регламентирани плащания и традиционни рушвети. По тази причина максималният срок, в който патриарх се задържа на цариградската катедра е около две години. Случва се един и същ архиерей да се качва на катедрата по два или три пъти. Всяко ново номиниране е свързано с ново плащане. Същото е и с влашките и молдавски князе-фанариоти, което навежда да мисълта, че практиката с откупуване на длъжността вероятно е установена не без участието на фанариотските семейства.

Почти по същото време могат да се забележат напълно различни отношения между гръцката и други етнически православни общности в други части на гръцкото землище. Това се вижда в запазените документи за произхода на прочутия род Булгари (Вулгарис, Булгарис) от йонийския остров Корфу, към който принадлежи колкото известната, толкова и загадъчна личност на архиепископ Евгениос Вулгарис или Евгений Булгарис, за някои Евгений Българин.

Очевидно е, че евентуалният български произход на Евгений Булгарис не би бил изтъкван като свидетелство за благородство и древност, ако фанариотският национализъм владееше стратегическите Йонийски острови на входа на Адриатика. Въпреки упоритостта на Портата, Корфу никога не бива завладян от османците, ако не смятаме съвместната окупация, извършена с руснаците между 1798 и 1807 г., когато  островите все пак се самоуправляват като република под контрола на двете империи. Това трябва да ни подскаже, че фанариотството е процес, характерен за османската обществена и политическа среда, защото другаде то не намира корени, въпреки че местното население е гръцко или гръцки говорещо.

Две уникални български издания хвърлят поглед върху грижливото отношение към паметта и произхода на рода Булгари. Първото е от 2006 г. на Центъра за славяно-византийски проучвания „Проф. Иван Дуйчев“ към Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и възпроизвежда една „Хроника на фамилията Булгари от остров Корфу“, намерена в Италия от самия проф. Дуйчев през шестдесетте години на двадесети век при посещение в магазинчето на стар антиквар. Особеното в семейство Булгари е, че е собственик на мощите на закрилника на Корфу св. Спиридон, поради което до краткото заемане на острова от наполеоновата войска през 1797 г. фамилията е вписана в Златната книга на благородните семейства, изгорена публично от французите същата година. От изданието виждаме, че първият известен член на уважаваната фамилия на графовете Булгари е вписаният през 1605 г. като „преподобния монсиньор Артемио Булгари велик протопоп прелат“[16].

Другото издание е на Института за балканистика с Център по тракология „Проф. Ал. Фол“ при БАН от 2014 г. под заглавие „Анонимна хроника за графовете Булгари (края на ХVII век)“. То ни представя интересен документ от семейния архив на фамилията с подробен анализ на достоверността, превод на проф. Пенка Данова и предговор на проф. Надя Данова. Като послеслов са препубликувани от гръцкото издание „Предговор“ от Н.А. Карапидакис и „Увод“ от Стефанос Константинос Вулгарис, написан в Атина през 2009 г.

***

Личността на „Евгений Българин“ гали въображението до такава степен, че наскоро дори се появиха твърдения за това, как точно него имал предвид св. Паисий Хилендарски пишейки „О, неразумний и юроде, поради що се срамиш да се наречеш българин?“ Очаквано не се привеждат никакви извори, никакви доказателства. Достатъчно е, че твърдението е на един известен учен, всъщност любител в областта на историографията, изкуствовед, но завършил и работил десетилетия наред в Германия – Асен Чилингиров (1932-2022). Като се стъпи върху по-устойчивата част от авторитета на Чилингиров, несъществуващия задочен диалог между двамата съвременници св. Паисий Хилендарски и Евгений Вулгарис вече се приема за исторически факт.

С известно неудобство обръщам критично внимание на проблемната статия на Чилингиров, който не може да ми отговори, тъй като почина. За свое оправдание ще кажа, че се готвех от няколко години да опонирам на разбирането му за софийната ерес, връзката ѝ с арианството и православното учение за София-Премъдрост Божия,  съществуването на което той отричаше.  В настоящия очерк обаче е нужно да се обърне внимание на неговата историческа версия за личността на Евгений Вулгарис, която предизвиква патриотичен ентусиазъм, основан върху неверни, неправилно разбрани и неправилно тълкувани факти. Разликата между патриотизъм и национализъм е в това, че патриотизмът уважава и патриотизма у другия, докато национализмът обвинява другия в присвояване на история и не признава доводи. Така враждебното от страна на фанариотството отношение към работниците за Българска национална Църква се пренася върху гръцкия народ изцяло. Примерът с паметта за Евгений Вулгарис в това отношение е класически.

„Евгени Булгарис (Вулгарис) е роден на 11.VIII.1716 на остров Корфу/Керкира, починал на 10. VII.1806 – разказва сайтът на Виртуалния музей Математиката и информатиката в България. – С това име той е известен в европейските научни среди. Рожденото му име е Евгени Петров Димитров и принадлежи на български род.“[17] Тук няма посочен извор и понеже се очаква администраторът и редакторът да са математици, защото сайтът е „проект на Института по математика и информатика при БАН“, то можем и да не се досетим, че никак не е достоверно един жител на Корфу, остров, който никога не е бил в Османската империя, нито в Третата българска държава да има три имена, като в съвременните български лични документи. Връзката на това разкритие със споменатия Чилингиров (който всъщност никъде не пише за посочените три имена) е обявена като второто от двете съчинения в рубриката „Библиография“ в дъното на страницата с очерка за Евгений Вулгарис: „Чилингиров, Асен. Размисли около един юбилей (200 години от смъртта на Евгени Вулгарис). //сп. Историческо бъдеще, 2007, кн. 1-2, стр. 250-263“.[18]

Четивният, интересен и заблуждаващ труд на Чилингиров и отражението му в сайт на ентусиасти по проект на институт при БАН не би трябвало да бъдат събития с дълготраен отзвук, но се оказва, че те са част от доста по-мащабна серия от исторически „разкрития“, които засилват убеждението на родолюбивия българин в съществуването на още една цензурна забрана върху родната история. Проблемът е, че при Чилингиров точните и малко известни съществени факти съжителстват с незнание или предположения, за да не кажем изопачаване. Причината за това обикновено е липса на квалификация, но след като статията е публикувана в неизлизащото вече списание на Института по история при БАН, то отпечатването очевидно се дължи на авторитета придобит от предишни публикации.

На 1 май 2020 г. в гледаното от определен тип родолюбива публика предаване „Операция История“ на Росен Петров в телевизионния канал  Bulgaria ON AIR събеседник на водещия е Иван Тренев, редактор и автор в сайт с недвусмисленото име „Българска национална преса“[19]. Иван Тренев е внук на стария Иван Тренев и син на Александър Тренев, баща и син съдружници в някогашното издателство Тренев и Тренев. В предаването на Росен Петров отново се цитира вече като неопровержимо доказано твърдението, че св. Паисий Хилендарски е отправил прочутото изобличително възклицание към Евгений Вулгарис: „Историята на Евгений Българин е показателен пример при попадане под чуждо влияние и интереси! В днешно време връщането към миналото на нашия народ не е въпрос на носталгична фриволност или на ниско самочувствие. Това е въпрос на оцеляване в днешната глобализация! В днешно време трябва да показваме и избавим българите от фалшификация, спекулации, формиране преди всичко на идеологическа история и неправилни тълкувания за историята на българския народ, държава и култура. Именно в този смисъл Паисий Хилендарски пише своята „История“ през 1762 г. Свещена дата, с която се поставя началото на българското духовно Възраждане! Именно за такива като Евгений Българин Паисий пише: „О, неразумний и юроде, поради что се срамиш да се наречеш българин….“ Преиграната патетика на борец с конспирации създава усещането, че младият Тренев е наследил безспорно острия нюх на предците си към намиране на ниша за построяване на кариера, в която всичко е изчислено, дори емоцията, пък била тя и патриотична. Текстът на страницата по-нататък на места повтаря тезата на Чилингиров, без той да е споменат като първоизточник на „разкритието“. Като „автор“ е отбелязан Иван Тренев.

Сред поднесеното в статията от Асен Чилингиров има все пак малко известни факти, които със сигурност са някакъв принос! На първо място, това е фактическото начало на съществуването на Московска Русия – 16 януари 1547 г., когато правилно посочения като шестнадесетгодишен младеж „Иван Василиевич Грозни“ е венчан за царството, но от кого? „От руския патриарх“, пише Чилингиров, макар че има още дълги години, преди Московската Църква да стане патриаршия, а извършилият службата по Венчанието е митрополитът на Цариградската патриаршия св. Макарий Московски. Този на пръв поглед незначителен пропуск е в очевиден контраст с точността на датата на ритуала. По-нататък виждаме подобен пропуск, който вече не е толкова незначителен. Евгений Вулгарис е ръкоположен през 70-те на XVIII век за Херсонски архиепископ със седалище в Полтава, отбелязва Чилингиров и пояснява: „На този пост, който е на второ място в йерархията на руската православна църква след патриарха, Евгений Вулгарис, но вече под името Евгений Булгарский или Булгар, се задържа до 1778 г….“ Авторът, който по собствени признания коригира схващанията на световно известни учени-византинисти, какъвто е случаят с „арианския култ“ към св. София, дори не знае, че Руската Църква няма патриарх от 1700 до 1918 г., а от 1721 г. патриаршеската институция е официално изцяло премахната при Петър! На страница 258 от броя на „Историческо бъдеще“, където статията е публикувана, пък се уточнява отново, че през „1775 г. по нейно нареждане (на Екатерина) той (Вулгарис) бива ръкоположен за архиепископ в създадената за него Славенска и Херсонска архиепископия, като по такъв начин заема второто място в йерархията на руската църква след партиарха, без да е подчинен на последния“. Повторението на тази съществена грешка подчертава склонността на автора да представя възникналите в процеса на писане свободни хрумвания за категорично установени факти.

По-надолу Чилингиров отбелязва „разрив“ в отношенията между Евгений Вулгарис и Цариградската патриаршия, „вследствие на който Вулгарис завинаги напуска родината си“. Родината на архиепископа и учения обаче не е Османската империя! След като е загубена от Византия през 1186 г. „родината“ на Вулгарис е венецианска база, а от 1401 до 1797 г. Корфу заедно с останалите Йонийски острови е официално владение на Венеция. Поради това родът Вулгарис, като „графовете Булгари“, е вписан в Златната книга и е смятан за аристократичен в цяла останала Италия от 1605 г.!

Ако имаше представа за това, Чилингиров не би написал: „За разлика от Паисий, Вулгарис е поставен от рождение във възможно най-благоприятните за времето си условия в границите на Османската империя (подч. мое) и получава най-доброто университетско образование в Падуа.“

През 2007 г., когато статията е публикувана, Чилингиров би могъл просто да потърси в мрежата нещо за историята на Йонийските острови и да разбере, че те никога не са били в Османската империя. Какво му е попречило? Убеждението, че щом той го твърди, твърдението не може да не е вярно.

„Ако и гръцките автори да мълчат, толкова по-красноречиво говори за него Паисий Хилендарски – негов съотечественик, съвременник и съсед по манастир. Защото именно Евгений Вулгарис е адресатът в посвещението на книгата му…“ – обявява Чилингиров. Никъде и никога не е намирано доказателство, че св. Паисий има точно Вулгарис предвид, както и никога и никъде не бил регистриран отказ на Евгений Вулгарис да се нарече българин, просто защото никога такъв въпрос не е известно да му е бил задаван. Тъкмо напротив, „Анонимната хроника на рода Вулгарис“, за която стана дума и която се съхранява от рода Вулгарис от Корфу като семейна ценност, се опитва да докаже именно благородния български произход на предците на това семейство с очевидно чувство на уважение и гордост. Тази хроника е известна на италиански език, но е и преведена на гръцки с увод на един от последните членове на това прочуто семейство, Стефанос Константинос Вулгарис, който се гордее с фамилното си име и произхода си възвеждани от „Анонимната хроника“ към български владетелски род!

Стъпил смело на резултата от своите непроверени заключения Чилингиров проявява и несъмнен белетристичен талант. „…Досега никой от безчислените изследователи на Паисий и на неговото дело не е забелязал, че този адресат е една конкретна личност…“ – обаче той, Чилингиров го е забелязал! Как? Като му е дошло наум, че „Паисий е този, който е могъл да разбере най-добре проблемите в характера на своя сънародник, чието понижена самочувствие идва единствено от това, че не е „достатъчно грък“…, който „знае дълбоко в душата си, че каквото и да прави, никога няма да бъде считан от инородните си съвременници за равностоен“. От казаното на страница 253 пък може да се заключи, че Чилингиров дори не знае къде се намират Йонийските острови, сред които Корфу е най-големият: „Ако и никой от неговите биографи да не съобщава никакви данни за неговото семейство, фамилията му Вулгарис/Българин и родното му място – едно от кръстовищата и възел, в който се събират всички етноси на Балканския полуостров – говорят достатъчно красноречиво за него.“

Всички умозаключения се основават единствено на фамилията „Вулгарис“. По тази логика и български фамилни имена като Немски, Гърков, Арабов, Маджаров, Сърбинов, Турчев, Арнаудов, Влахов и пр. би трябвало да са указания за небългарска национална принадлежност[20]. (Моля за извинение действителните носители на такива фамилии, че ги употребявам като пример!) В повечето случаи такива национални звучения в имената са прякори на предци, чийто живот и дейност са били свързани с пребиваване в други страни или свидетелстват за взаимодействие с представители на други националности. Така би могло да е и с фамилията Вулгарис, но нейните гръцки носители предпочитат да се доверят на анахроничната „Анонимна хроника“, гордеят се и са се гордеели с хипотетичния си и труден за доказване български произход.

„Ние не знаем дали родителите му са от коренното население – признава Чилингиров и възклицава, - а имало ли е на о-в Корфу изобщо такова?“ Добре, де, нали човекът дава статия в научно списание! Защо не провери, дали на Корфу е имало местно население? Достатъчни са няколко удара с върховете на пръстите по клавиатурата, за да се разбере, че местно население има от поне 3 000 години, когато гръцки колонисти от Еретрия създават града Керкира, но два века и половина по-късно през 734 г. преди Христа са изтласкани от коринтски заселници. Заради борбата на местните гърци с преселниците от Коринт, за което преподавателят от български произход в германски университет нищо не знае, през 434 г. преди Христа започва достатъчно известната Пелопонеска война. Или поне не е ли чел високообразованият немски възпитаник Илиада или Одисея на Омир? Вероятно не е търсил на картата Итака, острова на Одисей, защото щеше да знае, че той е един от съседните Йонийски острови, очевидно заселен преди Троянската война и хилядолетна част от единна държавна структура с Корфу през повечето време от вълнуващата им обща история.

В тринадесетте страници от статията на Чилингиров има много възлови и не много известни факти и това несъмнено е достойнство, но то за съжаление се изтрива от преднамерено неправилното им тълкуване и неверните твърдения, предназначени да предизвикат вълнение сред родолюбците. На страница 255 от обединените в едно книжки 1 и 2 на списание Историческо бъдеще авторът отново се връща към „Иван Василиевич“, който „е увенчан от московския патриарх с царската корона като първи от руските владетели, удостоил се с титлата цар“.

Току-що избегналият саморазправата с вилнеещата тълпа, убила негови преки роднини и възпряна по чудо от св. Макарий и протопоп Силвестър шестнадесет годишен юноша бил създал „руската национална доктрина за „Москва-Трети Рим“, подкрепяйки я не само с династично-политически права върху наследството на Византия“. Това той бил направил и чрез Православието, „според църковната традиция предадено от Византия на Русия чрез великата киевска княгиня Олга, приела през Х век своето кръщение в Цариград от ръцете на самия патриарх и считана от руската православна църква за равноапостолка и за първа разпространителка на православието в руските земи“. На същата страница Чилингиров обяснява, че „Иван Грозни подкрепя своите претенции върху византийското политическо и духовно наследство и с издаденото през 1558 г. от цариградския патриарх Йоасаф II послание до цялата вселенска православна църква, признаващо „цар Иван“ за защитник и върховен покровител на всички православни христиани и задължаващо да се споменава името му при всяко богослужение“.

Очевидно Чилингиров познава и „Съборната грамота на духовенството на Православната Източна Църква, утвърждаваща сана Цар на Великия княз Йоан IV Василиевич от 1561 година“[21] в превода на княз Милаил Оболенский от 1850 г., но и тук допуска нетипична за учен грешка. Посланието на НС Йоасаф II било „утвърдено три години по-късно от църковен събор с участието на 38 патриарси и мипрополити“. Подписалите се под Грамотата са тридесет и седем и нито един от тях не обявява себе си за патриарх. Цариградският първойерарх се е подписал като пръв сред равни със сан на архиепископ. Берлинският изкуствовед има заслугата да оповести един достъпен документ, оригиналът на който се съхранява в Московската държавна библиотека, но въпреки това доскоро не беше подобаващо известен. Разбираемата еуфория да се привежда като свидетелство слабо проучван документ все пак задължава към добросъвестност.

Напълно неправилното тълкувание, че Иван Грозни е родоначалникът на идеологията за Третия Рим, се дължи на неразбирането, по-право недоразбирането, че с решението на Всеправославния Събор великият княз да се нарече цар, не той сам себе си обявява, а Вселенската Църква благославя правото владетелят, подкрепен и фактически издигнат чрез ритуала на Венчанието за царството от св. Макарий, да се нарече „цар“, което ще рече „цезар“, което пък означава римски император, на гръцки – кесар. От това трябва да е ясно, че щом е „кесар“ Йоан Грозни е император, но няма как да бъде такъв на Новия Рим – Константинопол, следователно е такъв на По-новия Рим, третия по ред. След като в гръцкия оригинал на Грамотата е посочено, че той е кесар, тоест император, той може да е такъв единствено и само на Римската империя. При това Йоан Василиевич няма как да бъде „младши“ император, за какъвто е обявен например св. цар Петър, внукът на св. цар Борис, защото няма „старши“ на цариградския престол. В такъв случай, кой „издига доктрина“ за Трети Рим? Иван Грозни ли или този, който му дава това право с признаването на ритуала за действителен?

Друг е въпросът, че и обезцърковената руска историография търси под вола теле, както се изразява народът, като „намира“ основание да обяви Москва за Трети Рим поради женитбата на София Палеолог за великия княз Иван III.

Екатерина възприела и „преследвала най-последователно още от възкачването си на престола в 1762 г.“ политическата платформа, базирана „на руската национална доктрина, прогласена от Иван Грозни и придобила актуалност с управлението на Петър Велики (1682-1725)“. Загадка е, къде Йоан Василиевич е „прогласил“ тази „национална доктрина“? Единствената възможност е да се посочи Второто послание до Йохан III Шведски, където цар Йоан  подчертава, че на него „сам Римският цезар е брат“[22], имайки предвид, че за разлика от издигнатите в Скандинавските държави в кралско достойнство племенни вождове, той е внук на сестрата на римски император. Това обаче не означава непременно издигане на национална доктрина. А и какво трябва да се разбира под руска национална доктрина „Трети Рим – Москва“? Че руснаците са римляни ли? Очевидно е, че във всяко позоваване на идеята за Третия Рим се вижда присвояване на имперско достойнство на владетеля, не на етнически произход на управлявания от него народ, макар че между двете учения също така очевидно има връзка – щом владетелят е такъв на Трети Рим, то неговите поданици се превръщат в народ на този Трети Рим, нищо, че там не живеят римляни. Това обаче не означава „национална доктрина“. Йоан и преди помазанието е бил внук на София Палеолог. За да се превърне в кесар е било нужно канонично признатото Венчание.

Съществен въпрос в статията на Чилингиров е и въпросът за това, как се установява връзката между Екатерина II и Евгений Вулгарис. Той смята за най-вероятна тезата, че на императрицата образованият йониец е препоръчан лично от пруския владетел Фридрих Велики. Основание за това е фактът, че между Фридрих и Вулгарис е имало няколко срещи.

Друг несъмнен принос на статията е предположението, че Евгений Вулгарис става главен съветник на Екатерина „при планирането и осъществяването“ на Гръцкия проект, макар че Чилингиров разбира проекта като грижа за интеграцията на населението на „новоприсъединените към Русия области“, тоест Новоруския край с разселените там гърци, сърби и българи.

***

Ако добросъвестността ни кара да се съмняваме в свидетелствата за действителния български произход на фамилията Булгари/Булгарис/Вулгарис, то не толкова установяването му занимава двамата добросъвестни гръцки учени, свързани с гръцкото издание на Анонимната хроника, колкото значението на съществуването на този документ, удостоверяващ уважението към прочутото семейство и неговото благородническо достойнството. Това недвусмислено заявява проф. Карапидакис: „Ако се замислим, че основополагащите текстове на българската история са „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски, написана в Света гора през 1762 г. (и публикувана много по-късно, през 1844 г.)[23], Зографската история, написана през същата епоха, и „История во кратце о болгарском народе словенском“ на Спиридон Габровски от 1782 г., тогава разбираме значението на хроника като тази, която читателят държи в ръцете си, публикувана на оригиналния италиански език и преведена на гръцки.“[24] Ръкописът-препис не по-ранен от 1677 г., неоспоримо е „значим документ по много причини“, подчертава Карапидакис.

„На първо място за самата българска история – продължава професорът, – която във варианта на съставителя на хрониката Булгари (Вулгарис) не трябва да се разбира като национална история, като история на развитието на самосъзнанието на българската нация, както това ще бъде по-късно в историята на Паисий и в Зографската история, а като една фамилна история. Действително, преди формирането на националните истории, наред с историята на владетелските династии, на Църквата и на монашеските ордени, съществува и историята на фамилиите, главно чрез генеалогията, както и историята на градовете.“

Смесвайки различни фигури от старата история на България още преди идването на Балканите и средновековната история на опасната във военно отношение северна съседка на Византия анонимният хронист изважда заключението, че Булгари водят началото си от царствените български владетели, което в никакъв случай не показва влияние на фанариотския национален фанатизъм. Споменаването на История славяноболгарская, Зографската история и Историята на Спиридон Габровски в предговор към Хрониката на фамилия Булгари очевидно трябва да ни направи толерантни към анахронизмите и несъответствията на историческите факти в преводния документ. Обратно на логиката по заличаване на българския произход, като пречка за утвърждаването на фанариотския византинизъм, тук, въпреки съмнителната достоверност и основанието да се говори за фалшификат, намираме в хипотетичния български произход благородство на потеклото. 

Анонимната хроника, преведена на гръцки от италиански език минава през известни и спорни праисторически сведения от антични автори за българите като народ сроден на скити и хуни: „А Константин, наречен Погонат, бил повален в най-важния момент от подаграта. Наложило се да го закарат до близките бани, а сред войската се пръснал лъжлив слух, че императорът, за да се спаси, избягал… Ето защо войските, вместо да се покорят на бойните тръби, били обзети от страх и в жалко безредие побягнали. Като си дали сметка за това, българите ги погнали по петите и след като заловили много от тях, даже повечето живи пленили, завоювали също много провинции и градове. Така че като се установили там, започнали по свои закони да живеят и под водачеството на смели царе, като дали на новите завоевания, т.е. на земите, които любезно ги приютили, своето име, т.е. България. Трябва да се отбележи обаче, може би по-нататък в изложението, че те приели правила и управа, но били преследвани от гръцките ромейски императори.“[25]

В този текст, както се вижда, не само няма нищо, което да не съвпада с българските учебници по история, но и няма някакво осъждане или квалифициране на създателите на балканска България като окупатори, разрушители и осквернители на високата византийска цивилизация.

Не само това, за да се подчертае благородството на рода Булгари, на когото е посветена хрониката, не се пестят и достойнствата на новодошлите, които още не били християни: „На тези [византийските императори] не се харесала конфедерацията на такъв варварски народ, както заради суровостта на нравите, така и заради войнската му доблест. Затова, ревниво бранейки своя собствен интерес, те решили да изкоренят този плевел, който, ако се оставел да расте, щял с годините да засенчи тяхното величие. Затова се заклели във вечна вражда [с българите] и с постоянни войни, в които излизали ту победители, ту победени, се опитвали, макар с цената на собственото си принизяване, да унищожат враговете. Последните обаче с обичайната за варварите жестокост ту гордо напредвали, ту с упорито постоянство се защитавали и успели да задържат своите завоевания.“

Можем да разберем отсъствието на фанариотски негативизъм по отношение на българите, ако възприемем гледната точка на автора на предговора към изданието на Анонимната хроника, проф. Надя Данова[26]: „За да бъде по-защитен от прибързани изводи историкът би трябвало да си дава сметка още, че зад факта на раждането на хрониката на фамилията Вулгари стои цялата културно-историческа традиция на Венеция.“[27] Тази традиция в епохата на италианския барок, втората половина на XVI първата половина на XVIII в., е характерна с вплитането на въображаема семейна история в действителна генеалогия, което е твърде правдоподобна характеристика на Анонимната хроника. Заедно с това се обяснява липсата на антибългарски нюанси в повестта.

Надя Данова пояснява, че в годините на упадък на Венеция като мощна икономика и военна сила анонимният автор на Хрониката вероятно търси героично минало за вграждане на фамилията в средата на венецианския елит вън от венецианската история, а България все още има с какво да бъде помнена. България и българите присъстват в италианската географска книжнина през XIV-XVI век, за което говорят трудовете на проф. Пенка Данова, преводачът на Анонимната хроника и автор на „поредица студии, хвърлящи светлина върху различни аспекти на българо-италианските културни и политически контакти през XIV-XVIII век“.

Забележително обстоятелство опровергаващо още веднъж твърденията за някакъв български комплекс у носителите на фамилията Вулгарис/Булгари е това, че след като през Втората световна война изгаря прочутата Йонийска библиотека и Анонимната хроника се смята за безвъзвратно изгубена, се оказва, че препис се пази не къде да е, а в семейния архив на потомците Вулгарис, който е и издаден първоначално на гръцки език, за което ни информира Пенка Данова в своя Увод: „На 12 януари 2011 г. в Конферентната зала на Софийския университет бе представена книгата „От българите. Една неизвестна семейна хроника“, отпечатана от атинското издателство „Хестия“. Изданието съдържа италианския препис с гръцки превод, дело на Стефанос Константинос Вулгарис, което е и в основата впоследствие на българското издание.

С преминаването на властта от Византия, завладяна от османците, във Венеция според автора на препечатания Предговор към гръцкото издание Никос Е. Карапидакис[28] е „осигурена приемственост във властта“, тъй като Венеция преди разпада на Римската империя, е част от нея. Карапидакис сравнява Анонимната хроника на фамилията Вулгарис с написаната на италиански „История на Корфу“ на Андреа Мармора, публикувана през 1672 г. В този труд авторът разглежда историята на семейство Мармора чрез историята на града Корфу. Мармора служат на византийските императори, според хрониката, а след падането на Византия – на Венеция, като така си осигуряват дял от имперското историческо наследство. Тази приемственост, подчертава Карапидакис, ги препоръчва като достатъчно издигнати „да са членове на управлението на Корфу“. Професорът намира, че „историографската стратегия на съставителя на Хрониката на Булгари не се различава много от тази на Андреа Мармора: името Булгари (Вулгарис) препраща към народа на българите“. Противно на парапатриотичния патос на Чилингиров, породен от незапознатост, подминаване или недоглеждане на безспорно установените факти[29] и убедеността на предизвиканите от несъмнените му полемични способности последователи, семейство Вулгарис няма и никога не е имало комплекси, че не са достатъчно гърци. Роденият не в Корфу, а в Крит професор от Йонийския университет Карапидакис обяснява в прав текст, защо Вулгарис дори се гордеят с произхода си: „Народът на българите е древен и има връзка, въпреки името си, с по имперски великия пълководец Атила, който е унижил древните римляни. Историята на този народ е свързана по-нататък с римската (разбирай византийската) история, както и с историята на Църквата на римляните (разбирай на византийците). Народът на българите участва в имперската слава на ромеите, но запазва и своята идентичност, своята история. Фамилията Булгари – както името и генеалогията ѝ подсказват – произхожда от български князе и следователно участва в имперското минало.“[30] Този текст на несъмнения авторитет не е предназначен при написването си за българска читателска публика, защото е предговор към гръцкото издание, а е приложен от българския преводач и издател на Анонимната хроника проф. Пенка Данова поради своята компетентност и научна тежест.

Основна отлика на рода Вулгарис сред гръко-венецианското общество на Корфу и Йонийските острови, но и целия православен свят, е отговорността да съхранява мощите на свети Спиридон. Това по всяка вероятност поражда много съперничества тъй като патронажа над мощите е неотменимо предимство за Булгари. Така по всяка вероятност възниква нуждата от създаването на хрониката. „Една история на произхода на фамилията Булгари допринася за православното легитимиране – отбелязва Карапидакис, – но също позволява да запази разстояние от Цариградската патриаршия и може би от монасите на Света гора. „Българският княжески“ произход на фамилията я прави равноправен пазител на византийското минало и на Православието.“[31]

Ако се спазва хронологията на Анонимната хроника, родът Булгари не е от най-старите в Корфу, тъй като пристига на острова през 1462 г. Сродяването му с фамилията Калохерети, откъдето като зестра са получени мощите на св. Спиридон, постепенно го издига сред знатните фамилии. „Националната идентичност (разбирай българската) и произходът затвърждават позицията на фамилията спрямо противниците ѝ“[32] – е категоричен проф. Карапидакис. Дали в такъв случай „българският произход“ не е причината да бъде привлечен Евгений Вулгарис в обкръжението на императрица Екатерина II?

Трябва да добавим, че Хрониката на фамилията Булгари от остров Корфу, издадена от Центъра Проф. Иван Дуйчев, и Анонимната хроника, издание на Института по история на БАН, не са единствените запазени документи за рода Булгари/Вулгарис. Стефанос Константинос Вулгарис, наследник на рода, който не само, че с нищо не показва „комплекс от това, че не е достатъчно грък“, ами и е в основата на гръцкото издание на Анонимната хроника и е автор на Увода към него, пише как благодарение на „много любезната помощ на проф. Хриса Малтезу, директор на Института за византийски изследвания във Венеция“ е успял да се сдобие с копие от текста на „Истинно изложение за свети Спиридон Чудотвореца от Корфу“ (Vera Relatione del Thaumaturgo di Corfu Spiridode il Santo, Венеция 1669). Стефанос Вулгарис пише за огромен архив на семейството, който се е съхранявал в храма на Свети Спиридон, но през Втората световна война е разпилян, унищожен при пожарите или изгубен. Потомъкът споменава за съдебен спор между новоустановената митрополия на Цариградската патриаршия на острова след присъединяването му към гръцката държава през XIX в. във връзка с възможността част от архива да се пази в хранилището на Митрополията. Споменава и за мадригал посветен на рода, както и за герб, изправен лъв, „герб на българо-сръбския владетел Лазар Бранкович Кантакузин, съпруг вероятно на Елена Палеологина, дъщеря на деспот Тома Палеолог, а според текста – родоначалник на фамилията Булгари“. Трябва да споменем и имената на българските владетели отпреди покръстването и дори преди установяването на българската държава на Балканите, като основание за претенцията за благороден произход.

Нека обаче обърнем повече внимание на безспорното в биографията на Евгений Булгарис! Роденият на 21 август 1715 г. на остров Корфу младенец от рода Булгари бил наречен Елевтерий. За уважаваното му и заможно семейство не било трудно да го изпрати да учи в Университета на Падуа, където особено внимание обърнал на изучаването на чужди езици и математика. Впоследствие ще се окаже уважаван учен, добре приет в академичните общности на много европейски държави. През 1739 г. Елевтерий Вулгарис приел монашество с имено Евгений и след като бил ръкоположен за йеродякон служил като катехизатор и проповедник в православната църква Св. Георги-Победоносец във Венеция. Неговата ученост дотолкова го прочула, че през 1742 г. бил определен за ректор на гимназията в Йоанина (Янина), един от големите градове на Епир, вече на османска територия, но недалече от Йонийските острови. Там йеродякон Евгений преподавал философия, математика и богословие. Днес мнозина смятат, че след като Евгений Вулгарис е изучавал философия в Падуа и е поддържал контакти с известните учени на своето време, той не може да не е модернист за Православието, според тогавашните разбирания. На такова разбиране противоречи едно негово „Увещателно послание до сърбите“, в което той, вече архиепископ в архидиоцеза на Руската Православна Църква се старае да укрепи православната вяра на сърбите, живеещи в пределите на германската римокатолическа и лютеранска Австрия.[33] Посланието е известно на широка публика от руски превод от гръцки език от 1839 г. В гръцкия оригинал то е било приложено към издаденото от Константинополската Църква в същата година „Патриаршеско Съборно окръжно послание на светейшия Вселенски патриарх Г-н Григорий и свещения Синод до всички православни, преимуществено към обитаващите Египет, Сирия и Палестина, за предпазването им от папските еретически заблуждения, проникнали в тези страни“.

Посланието на Евгений в много отношения е блестящ пример за православна проповед. Това се вижда още в първото характерно за епохата дълго изречение: „Всички населяващи обширната Сръбска област благословени християни, стоящите в свещен сан, и клира и миряните, украсените със светски граждански достойнства, или облечени във власт над други, военачалници и обикновени воини, и живеещите частен (не на държавна служба) живот, богати и бедни, мъже и жени, старци и юноши, всички верни поданици – по плът на великата и държавна Германска империя, а по дух верни слуги и поклонници на великия и истинен Цар на царстващите, Бога и очовечилия се Негов Син и Слово; изкупени от дяволския плен; подвластни на Австрия по мирско право и закон, и в същото време подчинени на Православната вселенска и Апостолска Източна Църква по духовния и небесен закон на Евангелието на благодатта, блажени чада и питомци на истинната вяра, възродена от Бога в честния купел, словесни, богохраними овци на избраното Христово стадо: светлината на по-висшия велик Отец на светлините, Бога, благодатта на Единородния Негов Син, Господа нашего Иисуса Христа, и причастието и освещението на Единосъщия и Всесвети Дух да бъде с всички вас!“[34] – текст, който е писан като че ли да се изпее.

В очерка на Чилингиров Евгений Вулгарис е близък по дух на либералните философи на просвещението Волтер и Джон Лок, негови „образци“ на „хуманистичните принципи и толерантност“, които контрастирали на „ретроградното богословие на Цариградската патриаршия“. От Посланието до сърбите на Евгений Вулгарис, което е оценено толкова високо, че е обединено с патриаршеското за укрепване на съпротивата срещу либерализма и ереста, се разбира точно обратното. Вулгарис, който според Чилингиров влязъл в конфликт с Цариградската патриаршия, не само, че не е в противоречие с „ретроградното богословие“, но и предупреждава православните живеещи в неправославни държави, „че горещите поборници на Западното нововъведение, запалени от неразумна, неправедна и нечестива ревност, защитници на папското единодържавие, латинските монаси, не ви оставят на мира, ту с обещания, ту със сила ви изкушават и склоняват да измените на православното изповедание, което вие приехте от древност от нашите отци, което приехте с майчиното мляко, в което израснахте и с което се надявате да се спасите и затова аз не толкова ви ублажавам за временната свобода, на която се наслаждавате (за разлика от тези, които живеят под властта на мюсюлмани), колкото ви смятам за нещастни, защото се подлагате на опасността да се лишите от вечния живот; не толкова се радвам заедно с вас за благосклонността на върховната власт, на която се подчинявате, към вас, колкото скърбя и споделям болката от злото насилие, което търпите.“[35]

Бог да прости Асен Чилингиров, той приживе не би могъл да разбере думите на това послание!

Единственото обяснение за съвместимостта на преподаваната философия, включително и древна, от една страна, и светоотеческото учение, от друга, е, че Евгений Вулгарис преподава по системата на хилядолетната цариградска православна академия, която в нашата история е известна като Магнаурската школа, образовала светите равноапостолни братя Методий и Кирил и цар Симеон. Предметите в програмата на Магнаурската школа са разпределени в две части – Външна философия и Вътрешна философия. Външната философия обхваща дохристиянското наследство – елинска и латинска философия, литература и поезия, математика, геометрия и пр., а вътрешната – богословските науки, централно място сред които заема догматиката. С други думи, вътрешната философия осмисля съществуващия дотогава опит на човешката цивилизация, обратно на схващането, че Църквата премахва това, което не се вмества в рамките на нейното разбиране. Такъв подход постепенно добива Западната църква, лишена от връзката си със Светите Отци на Православието, което се засилва особено след т.нар. Авиньонски плен на папите и издигането на недотам образовани духовници на Римската първосветителска катедра. Само така можем да си обясним, защо св. Василий Велики през IV век пише в Първата беседа от своя Шестоднев, че веществото е изградено от атом, който е неделим, а земята се крепи в пространството от сили – знания, които достигат до западната наука повече от хиляда години по-късно.

През 1753 г. Евгений Вулгарис е назначен от НС Кирил, първойерарх и на Света Гора Атонска, за ректор и главен наставник на училището при Ватопедския манастир. Десет години по-късно пътува в Германия, за да се запознае с образователната система в германските университетски центрове. Живее в Лайпциг, Хале и Гьотинген, където посещава лекции и се запознава с учени. През 1767 г. е рефендарий на Константинополския патриарх[36]. По това време в Пелопонес вече действат агентите на Алексей Орлов, за което патриаршеската катедра очевидно е уведомена, защото рефендарият е натоварен да преведе от френски на гръцки език Наказа на Екатерина II. Преводът би трябвало да даде яснота на патриаршеската катедра, каква е посоката на развитие на властта на императрицата, която е спасила Православието от мъжа си Петър, решен да смени държавното вероизповедание в Русия. Изглежда, че познанията на референдария йеродякон Евгений се оказват навременно полезни за патриаршията, тъй като през 1769 г. патриарх Серафим го назначава за ректор на Великата национална школа в Константинопол със званието „вселенски дидаскал (професор)“, учител на философстващите. Филологическите му познания са на такова ниво, че аргументите му в полза на възможностите за изразяване на съдържанието на Свещеното Писание чрез библейския гръцки език натежават в полза на съхраняването на класическата форма на катаревуса (καθαρεύουσα), „почистената“ форма на официалния език в първите десетилетия от формирането на съвременната гръцка държава. Това, между другото, брилянтно личи от кореспонденцията на Евгений засягаща разликата в изразяване на съдържанието в един и същи новозаветен текст на латински, език който Вулгарис отлично познава от детството си, и библейския гръцки[37].

Освен посочените извори за семейството Вулгарис/Булгари от Корфу, сведенията за живота на Евгений Вулгарис се смятат за оскъдни. Това дава поле за спекулации, построени единствено върху звученето на фамилното му име. Съществуват обаче и проучвания, които осветляват тази забележителна биография, между които книгата на Георгиос Айниан, издадена в Атина през 1938 г.[38] и на професора от Историческия отдел на държавния Университет на Аризона, САЩ, Стивън К. Баталден[39]. Книгата на Айниан се позовава на други гръцки изследвания и се смята за авторитетна. Изследванията на Баталден са съсредоточени върху времето, в което Вулгарис работи и служи в Русия и са построени върху руски архиви. Работата на американския учен позволява дейността на йонийския просветител да се възприема и като „политическа дейност“[40], което пряко го свързва с Гръцкия проект и последствията от него върху историята на Балканите. Между гръцките автори, писали за Евгений Вулгарис, е и възрожденецът Константинос Кумас (1777-1836), автор на издаденото във Виена многотомно съчинение „Гърците в историята на човешката дейност“[41], в том XII на който е поместен очерк за ерудита от Корфу.

В младостта си Евгений е бил под влиянието на образования йеромонах Йеремия Кавадий, впоследствие при Антониос Катифорос (1685-1763), който по време на престоя си във Венеция се запознал с „експерименталната философия“ и по-специално с работата на Джон Лок. Няма свидетелства, че Вулгарис е учил при известния Викентиос Дадомос от Кефалония, но фактът, че философските знания на Вулгарис се простират и върху астрономическата система на датския учен Тихо Брахе (1546-1601)[42], възприемана и от Дадомос, подсказват тази възможност. Въпреки че има доказателства, че е прекарал две или три години във Венеция, не може да се твърди със сигурност, че е учил в Падуа, което е основен пункт в повечето му преразказани биографии, в които няма научен апарат. От Баталден именно знаем, че Вулгарис е учителствал във Венеция в гръцката гимназия, а в православната църква „Свети Георги“ е служил като проповедник, където е оценен от богатите братя Маруци. Те го канят в Янина да поеме поста на директор на обновеното от тях училище.

Преподаването в Янина е свързано с един друг важен момент от биографията на Вулгарис – изтъкването на неговия обществено известен „просвещенски либерализъм“. В програмата му по философия влиза разглеждането на работите на Джон Лок (1632-1704), Готфрид Лайбниц (1646-1716) и Кристиян Волф (1679-1754). Това предизвиква реакцията на консервативния педагог Василопулос Баланос (1690-1760), който също преподава в Янина в съперничещо училище. Програмата на Вулгарис обаче се оказва легитимирана от Цариградската патриаршия, причината за което, предполагам, е нуждата все някой да може да обясни в какво се състоят тези така разпространени възгледи. От „Увещателното послание към сърбите“ би трябвало да сме наясно, че Евгений Вулгарис не би направил нищо, което би навредило на православното мировъзрение на подрастващите. Така ли е или не, Вулгарис се принуждава през 1746 г. да напусне Янина, но е възможно причината за това да е материална, тъй като заплатата му при Маруци е 500 гроша, докато в Козани (Кожани), градче на около 120 километра югозападно от Солун, заплатата, с която го привличат е 800 гроша. През 1750 г. Маруци удвояват предишната заплата до небивалата за това време сума от 1000 гроша и Евгений Вулгарис се връща в Янина.

Десетте години преподавателска дейност създават реноме на Евгений, което е дотолкова безупречно, че св. Синод на Цариградската патриаршия, воден от патриарх Кирил VI, намира за разумно през 1753 г. да му повери създаването на светогорско училище за около 500  ученици. Предложената му заплата е отново 1000 гроша. Архиереите се надяват, че с помощта на този, който достатъчно добре разбира съвременната западна философия и познава частните науки на западната образователна система, ще успее да изгради система за образоване и възпитание на голям брой квалифицирани бъдещи учители. Училището не е напълно построено и има нужда от още средства. Влашкият княз-фанариот Константин Раковица дарява годишна субсидия от 600 гроша, гражданите на Смирна събират 750 гроша, жителите на Хиос събират пари също. Мобилизацията на гръцкото православно общество, фанариотите и подкрепата на Църквата недвусмислено оборват всякаква идея, че образователната дейност на Евгений Вулгарис е противна на духа на православната духовност. Тя по-скоро е съществена и осъзната част от процеса на гръцкото Възраждане, към който принадлежи сто и петдесет години по-рано Навпактоският митрополит Теофилос Коридалеус (1570-1645), философ неоаристотелист, лекар, физик, астроном, математик, писател, педагог и географ. Извън тази линия оценката на дейността на Евгений Вулгарис ще бъде изкривена. Той може да бъде сметнат за индивидуалист, работещ за собствена изгода. Така може да бъде оценена и кариерата му в Русия, но очевидно имаме достатъчно основание да твърдим, че преминаването му на руска служба може да се разглежда и като съзнателно предприет ход за възстановяването на Византия. Свидетелство в подкрепа на тази версия е фактът, че при хиротонисването му за Славянски и Херсонски архиепископ на 1 октомври 1775 г. в Москва, старата столица, в която се Венчават за царството руските владетели, присъства Константинополският патриарх Серафим II Анин, който някога го е ръкоположил за дякон.

Пътят до обкръжението на Екатерина II минава през образователната кариера на Евгений Вулгарис, но тя изисква внимателен анализ. „В цяла Гърция преобладаваше философията на Евгений“ – пише Кумас[43]. Става дума за съчинението му Логика. „Ерудицията, показана в тази книга, новаторският и сериозен елинизъм, противопоставянето на по-новите теории на старите, като цяло завладяха мненията. И всички ученици започнаха да не търсят нищо друго, освен Логиката на Евгений.“

Работата му трудно може да бъде оценена еднакво от всички духовници по това време. Тя подготвя православното учение за сблъсъка със западната наука, откъсната от Светото Предание, компенсираща празнотата с противопоставяне на западното богословие, католическо и протестантско, отричаща всичко, което не разбира. Венецианският произход се оказва ключът към осмислянето на западния опит. Ключът се оказва мощно средство за подготовката на православното мировъзрение, оцеляло в обстановката на османското управление. Задачата на Евгений Вулгарис не е по силите на сам човек. Това е работа за учен екип, но такъв трудно може да се създаде в тогавашните исторически условия. Работата в Антониадата се съпътства с поредица от конфликти с местни духовни центрове, които не са подготвени от патриаршията да се впишат критично. Патриаршията също не е в състояние да ръководи такъв процес – Портата не допуска един патриарх да се задържи повече от две години на светителския престол, за да не се създаде устойчива позиция на мислещи хора, свързани с местните православни елити.

През 1759 г. Евгений Вулгарис напуска Света Гора и се оказва в Солун, където след няколко месеца го заварва покана за поеме ръководството на Патриаршеската академия. Поканата идва от същия Серафим II, който го е ръкоположил за йеродякон и който ще присъства на хиротонията му в Москва. Поемането на това ново послушание е ясен знак за нагласа към обновяване на образователната система, което очевидно се съобразява и от фанариотите, защото основен спомоществувател на обновлението става „великият драгоман Григораскос Гикас“[44]. Гикас има и идеята да нареди Вулгарис и един друг от новите ерудити Никифорос Теотокис за членове на св. Синод на катедрите в Деркон и Халкидон, но пропуска по някаква причина да заяви това пред митрополитите и инициативата пропада.[45] Патриаршеската академия е мястото за обучение на кадри за висшия клир и след като Евгений Вулгарис не се сдобива с място в свещеното събрание, програмата му среща противодействието на консервативната част от фанариотите. След по-малко от три години патриарх Серафим е сменен. Новият патриарх Йоан III е хладен в отношението си. Атмосферата в Академията е враждебна към Евгений, тъй като част от преподавателите смятат, че с неговото идване присъствието им е станало излишно. Това отношение се предава и на студентите, върху които те имат влияние. Това принуждава Вулгарис да подаде оставка през април 1761 г.

Две години по-късно йеродяконът напуска Константинопол на път за Букурещ, където остава около година, приет от фанариотите князе Раковица баща и син – Константинос и Стефанос. Приятелят и покровителят Григориос Гикас през 1764 г. поема властта в Молдавия. Местните гърци са ограничено поле за действие за просветителя и през 1764 г. той е вече в Лайпциг, където се предполага, че се е занимавал основно с писане и издаване, на което не е можел да се посвети преди. Сега обаче предстои изпълнение на друга основна част от плановете, на които се е посветил – издаване на трудовете му на европейски езици и на първо място на Логиката. Отпечатана през 1766 г. книгата се превръща в стандартен учебник във философските факултети на всички училища. Тук превежда на гръцки учебника на немския математик Йохан Андреас фон Сегнер (1704-1777), с когото са приятели. Преводът се посреща скептично.

През 1766 г. Вулгарис превежда новелата на Волтер от 1749 г. „Мемнон или човешката мъдрост“. Две години по-късно той публикува в Лайпциг и превод на „Исторически и критичен очерк за разногласията на църквите в Полша“ (Essai historique et critique sur les dissensions des eglises de Pologne), който му спечелва добронамереното отношение на французина. Заглавието в превода на Вулгарис е „За раздорите в църквите на Полша“. Интересното е, че докато Волтер, верен на духа на творчеството си, подлага на критика институционалното християнство въобще, то Вулгарис слага акцент върху вредата от униатството за православните в Полско-литовската държава. Изданието е анонимно, поради опасения от преследване. Евгений Вулгарис всъщност използва есето на Волтер, което би трябвало да обяснява замислите му въобще. Без да се ограничава само с превода, той добавя историческа справка и коментар, поясняващ драмата на православно вярващите в Полша. Вулгарис се възползва от критиката на Волтер срещу агресивната политика на римокатолицизма срещу другите вероизповедания в Полша. Привидно и двамата са застъпници за религиозна свобода, но това, което Волтер няма как да разбере, може да го усети само православен, който познава цената на опазване на вярата. „В божествените и тайнствени учения на вярата свободата на разсъждение е наглост“, пише там Вулгарис. Свободата на мисълта може да съществува в науката като хипотеза, която трябва да бъде проверявана, но неоспоримите истини не подлежат на проверка, както не подлежат на проверка аксиомите в математиката. Без тях не могат да се построят теореми, следователно, без тях няма математика. Волтер е удобен като доказателство, докъде може да стигне мисълта без неоспорими истини. От друга страна французинът не може да схване, че е нужен на Вулгарис на първо място, за да се защити интересът на православното население в името на обединение на православните християни. В бележките си и коментарите върху текста на Волтер Вулгарис добавя свой собствен „план за секуларизма“, който не е секуларизма на Волтер, а е опит да се освободи Православието между двете агресивни религии – римокатолическата конфесия и исляма. В този смисъл Вулгарис използва Волтер в името на високата кауза на опазване на православната вяра, което вероятно не разбира и самата Екатерина, „приятелката на Волтер“.

Едва ли Вулгарис е предвиждал резултата от интелигентната си манипулация, но славата му достига до Петербург именно като преводач на Волтер и автор на Логиката.

Точно по това време обаче се случва едно събитие, което образно казано, е основното парченце от пъзела, наречен Гръцки проект: Евгений Вулгарис се среща с братята Орлови, чрез които се осъществява връзката с Екатерина II.[46] Сведението за това е от гръцкия електронен източник, основан на изброените в дъното на страницата извори, предимно гръцки. То се потвърждава от руската Православна енциклопедия, том 17, страници 68-72, публикувани и в електронната версия на енциклопедията.[47] Според бележката, работа на историка Лора Александровна Герд (р. 1970) първата покана от императрицата била предадена на Евгений Вулгарис от високопоставения царедворец Семьон Кирилович Наришкин на 22 юни 1770 г. По чия препоръка е отправена поканата, не се установява. Изразява се предположение, че за това е спомогнал Григориос Гика. Вулгарис се извинил, че не знае добре руски, за да преподава в шляхтечкия корпус, където бил поканен. На 5 октомври идва нова покана, също отклонена. Едва, когато граф Владимир Григориевич Орлов (1743-1831), най-младия от петимата братя Орлови, учил три години в Лайпциг по времето, когато и Вулгарис е там, предава покана с уточнението, че йеродяконът ще получава 1000 рубли годишно и ще може да ползва свободно фондовете на Патриаршеската библиотека, съгласието е получено. На 27 декември 1770 г. Евгений Вулгарис потвърждава писмено, че ще дойде. Причината за тази настоятелност на императрицата е всъщност превода на Наказа, който загадъчната фигура на йонийския мислител прави. Той е едновременно православен йеродякон, грък, високообразован полиглот, познат на Волтер, но на всичко отгоре е в състояние да оцени усилията на Екатерина да създаде правова държава. Това, че не хукнал веднага към Петербург само вдигнало неговата стойност в очите на монархинята, която не била свикнала да ѝ отказват.

Годишната заплата се вдигнала на 1 500 рубли, плюс 1000 за пътни разходи, а в бита помагали двама слуги. Вероятно очакванията към него са били да спазва някаква външна форма на поведение, а ако се окаже, че има някакви човешки слабости, това при двора няма да прави впечатление.

Императрицата я очаквала изненада. Дневният режим на Вулгарис бил строг. Спял не повече от три часа в денонощие, останалото време посвещавал на молитва, работа, прием на посетители и четене. Впрочем в коментарите към превода на Наказа йеродякон Евгений не пропуска да прокара свои виждания, което навежда на мисълта, че дълбоко в себе си той е идеалист, който обаче не си прави илюзии за чистотата на намеренията в политиката. В Петербург той е вече на 55 години, сблъскал се е с много неразбиране и несъгласие, като е запазил дръзновението си. В коментарите към превода на Наказа той добавя откъси от Посланието на св. ап. Павел до Римляните и от Евангелие по св. ап. Йоан Богослов. Дали отгатва посоката на развитие на това, което ще се нарече Гръцки проект, или тя му е загатната в общуването с граф Владимир Орлов, но към същия превод Вулгарис прокарва и разсъждения за разликата между род и нация, изяснявайки, че всички православни християни принадлежат на един и същи род, който се състои от гърци и други етнически групи. Предвид на пропуска да се впише в консервативната атмосфера около патриаршията, поради което напуска мястото на ректор в Патриаршеската академия, можем да сметнем, че този елемент от фанариотската идеология не е пренесен от него в Петербург, а е по-скоро обобщение паралелно на изразената в Наказа руска имперска политика, която да помогне на Екатерина да си представи проблемите на устройството на Новата Византия, за която още не става дума в прав текст.

Преводът на Наказа се извършва по време на първата Руско-турска война на Екатерина от 1768-1774 г. По същото време се развива Пелопонеското въстание и след като е станало ясно, доколко Русия е тръгнала да спасява гърците, разочарованието е огромно. Вероятно това е времето, в което Евгений Вулгарис се пита, къде ще бъде по-полезен, в земята, населена с православни гърци или в Русия, която все пак има силата да разгроми османците.

Екатерина разговаря с него продължително и многократно и се убеждава, че има пред себе си сериозен учен от съвсем друго тесто, твърде много различаващ се от училите в чужбина руснаци, които са по-съсредоточени да наподобяват хората от страните, в които са пребивавали няколко години. За да го задържи близо до себе си, което напълно отговаря на намеренията му, императрицата назначава Вулгарис за свой личен библиотекар. Докато войната с османците все още тече през 1772 г. той вече оформя нов трактат озаглавен „Размисли за настоящите критични времена на османската държава“. Освен анализа тук е разработена идеята за гръцката хегемония в границите на Византия от балканско-малоазийската част от нейната история.

Войната свършва. Северното Черноморие е почти изцяло в руски ръце. Присъединяването на Крим се очертава да стане скоро. Излъганите в очакванията си гръцки моряци, лоцмани и бойци са заселени в пределите на Кримското ханство и Новоруския край. Екатерина е достатъчно интелигентна да разбере какво изпитва Евгений и решава, че ще е непростимо да не се възползва от капацитета му. Така за няколко седмици от йеродякон става йеромонах, след това епископ и накрая архиепископ със седалище в Полтава. Поверени са му земите, в които са заселени пелопонеските гърци редом с казаци, сърби и преселници от други балкански общности.

Последователен в намеренията си, архиепископ Евгений организира училище за пасомите си, което естествено преподава гръцки език и провежда семинари по история и традиции на стара Гърция, които поверява на приятеля си Никифорос Теотокис. Задълженията му на архипастир не му позволяват да отделя много време за писателската си дейност, но все пак успява да преведе един основен документ на Руската Църква – Духовния устав на Теофан Прокопович. Преводът, както и този на Наказа на Екатерина, е авторизиран. Тук архиепископът влага разбиранията си за обединение на Източноправославната Църква. Обединението не означава унищожаването на богослужебните традиции на негръкоезичните общности, тъй като няма как да се предвиди подчинението на Руската славяноезична Църква на Цариградската патриаршия. Във всеки случай след евентуалното завладяване на Константинопол от Русия трябва да се предвиди, как ще се ръководи Църквата. В дългите разговори с Екатерина Евгений Вулгарис си изяснява какво разбира тя под „Гръцка Църква“. Една бъдеща църковна реформа ще се изправи пред този проблем. Този проблем стои и днес в ХХI век, при това в острата форма на конфронтация между Фенер и Московската патриаршия. Дали Вулгарис вижда в проекция изострянето на противоречията? Това, което вижда едва ли съвпада с представата му за Църква, но в Русия е силата и възможността да се отвоюва Градът. Решаването на проблемите с разколниците-старообрядци и с униатите с административни средства и отстъпките на Екатерина по политически причини изглежда също не съвпадат с разбиранията му.[48]

През 1779 г. архиепископ Евгений моли Екатерина и св. Синод да го освободят от послушанието като изтъква здравословното си състояние и препоръчва за негов заместник да бъде назначен Никифорос Теотокис. Остава в Полтава две години. Налага му се да отиде в Херсон, за да участва в умиротворяването на гръцки говорещото население, което се бунтува срещу опитите част от него да бъде закрепостена. В Херсон превежда от латински Вергилий на класически гръцки и посвещава превода на губернатора на Новорусия Григорий Потьомкин. През 1789 г. се връща обратно в Петербург отдавайки времето си на преводи на класически и богословски текстове. Завършва превода на Енеида на Вергилий, който е издаден от Императорската академия на науките – труд, който за мнозина е безсмислен, тъй като атическият диалект се смята за мъртъв език и мнозина не виждат в употребата му усилие да се запази класическото звучение на гръцкия език.

Почетното членство в Руската императорска академия на науките от 1776 г. приема като признание. С напредването на възрастта се оттегля в манастира посветен на св. Александър Невски в Санкт Петербург, където и умира през 1806 г. Предупреждението, което отправя в труда си за състояние на Османската империя, че ако ѝ бъде позволено да модернизира армията си с помощта на европейските политически конкуренти на Руската империя, ще бъде много по-трудно османците да бъдат изгонени от Европа, се оказва пророческо. По-малко от петдесет години след смъртта му предвиждането му ще се окаже точно, но за него малцина ще си спомнят, а Русия ще загуби Кримската война.

---

[1] Phanariotes, 1911 Encyclopædia Britannica, https://en.wikisource.org/wiki/1911_Encyclop%C3%A6dia_Britannica/Phanariotes

[2] Пандур, буквално пъдар, е въоръжено наемно лице във Влашко, Молдова, Хърватско, Трансилвания и отчасти Унгария.

[3] https://azbyka.ru/otechnik/Paisij_Velichkovskij/

[4] Нахлуването на РПЦ в Африка в диоцеза на Александрийската патриаршия в последните няколко години, например.

[5] „Победителите не ги съдят“ е мисъл приписвана на Екатерина II, отбелязана с ръката ѝ върху рапорта за наказание на ген. Суворов, който, въпреки заповедта на главнокомандващия, повел войниците си в атака срещу турците, укрепени в Тутракан и крепостта паднала.

[6] Виж: Ислам: Энциклопедический словарь, Москва, Наука, 1991 , с. 28.

[7] Виж: Иеромонах Исаак, Животът на Стареца Паисий, Славянобългарски манастир ,,Св. вмчк Георги Зограф“, 2006, с. 105.

[8] В оригинала: „Византийское содружество наций“

[9] В оригинала: „русского зарубежия“.

[10] Русско-Византийский вестник: научный журнал / Санкт-Петербургская духовная академия. — СПб.: Изд-во СПбПДА, 2018–№ 1., с.8.

[11] Тук и надолу: Τα οφφίκια του Οικουμενικού Θρόνου, https://panotis.gr/speak-of-ecclesiastical-officiorum/. Виж също: Μ.Εὐχολόγιον : Ἑρμηνεία τῶν ὀφφικίων. ἔκδ. Σαλιβέρου. 1927.σ.532-538. Ράλλη Γ.- Ποτλή Μ. Σύνταγμα θείων καὶ ἱερῶν κανόνων, τομ.ε! 534-538. Ράλλη Κ. Περὶ ἐκκλ.ἀξιωμάτων. Διάφορα. Θεολογία 34 (1963) σ.645. Μπούμης Π. Οἱ 'Εξωκατάκοιλοι ἤ Ἐξωκατάκηλοι ἄρχοντες.'Αθ.1969. Νταρρουζὲ 'Ι. Ἔρευναι περὶ τῶν ὀφφικίων. (γαλλιστὶ). Παρίσι.1970. Πηλίλης 'Ιακ. Τίτλοι, ὀφφίκια καὶ ἀξιώματα τῆς 'Εκκλησίας.'Αθ.1985. Σταυρίδης Β. Τὰ ἐκκλ.ὀφφίκια ἤ ἀξιώματα τοῦ Οἰκ.Πατριαρχείου,περ. Κληρονομία τ.21,1989 καὶ τ.22,1990, ἔνθα πλούσια βιβλιογραφία. Виж и: *Θρησκευτικὴ καὶ 'Ηθικὴ 'Εγκυκλοπαιδεία*.τ. Α-ΙΒ..'Αθῆναι.1962 -68. (Религиозна и „етична“ енциклопедия, том. A-IB, Атина, 1962 -68, където са и посочени наименованията на почетните длъжности.)

[12] В оригинала Ρωμιοσύνη (Ромиосини) – Римската държава.

[13] В оригинала Γενος – род, народ, ген.

[14] Англ. Order of St. Andrew the Apostle, гръц. Τάγµα του Αγίου Αποστόλου Ανδρέα. Виж: https://archons.org/about/what-is-an-archon/

[15] „Света Богородица Памакаристос“ (на гръцки: Μονή Παναγίας Παμμακάριστου; на турски: Fethiye Camii) е византийска църква, превърната по-късно в джамия, днес музей в Истанбул, Турция, строена по времето на Андроник II Палеолог. В периода 1456 – 1587 г. е седалище на Цариградската патриаршия.

[16] Хроника на фамилията Булгари от остров Корфу, Център за славяно-византийски проучвания „Проф. Иван Дуйчев“, Апострофи, София, 2006, с.35. Превод на Анна Николова и Христо Матанов. Корфу е самоуправляващо се владение на Венеция с духовни ръководители, протопопове, често от рода Булгари, поради притежаването на мощите на св. Спиридон. Институцията на протопопа или протопапата се създава след като през 1267 г. брата на френския крал Шарл д’Анжу завзема Корфу и премахва православната епископска катедра, за да се хареса на папа Климент. Титлата се запазва до 1799 г.

[17] Виж: http://mmib.math.bas.bg/?page_id=513

[18] Цитатите по Чилингиров по-долу са от това съчинение.

[19] https://bnppress.com/2020/05/01/790/

[20] Виж: https://www.omda.bg/public/vekove/p/petko_arnaudov.htm

„Произходът на фамилното име Арнаудови в речника на Найден Геров е даден като “албанец”, но прадедите ми, както и всичките им съселяни от с. Върбен, са чисти българи. Когато се установяват в с. Кошарево, всички казват само личните си имена и като ги питат от къде идват, те отвръщали, че са от Арнаутско и много скоро като фамилия на новодошлите се формира думата Арнаудови.“

[21] Виж: „Соборная грамота духовенства православной восточной церкви, утверждающая сан царя за великим князем Иоанном IV Васильевичем 1561“ на сайта на руската Президентска библиотека: https://www.prlib.ru/item/446286

[22] Послания Ивана Грозного, Москва-Ленинград, 1951 г., с. 140

[23] Карапидакис има предвид отпечатването на Историята, дотогава само преписвана.

[24] Анонимна хроника за графовете Булгари (края на ХVІІ век), Института за балканистика с Център по тракология „Проф. Ал. Фол“ при БАН, София, 2014, с. 171.

[25] Анонимна хроника, с. 77.

[26] Проф. Надя Христова Данова (р. 1942) е българска историчка, известен неоелинист, автор на множество изследвания в областта на балканската история, дългогодишна сътрудничка и за известен период директорка на Института за балканистика към БАН.

[27] Анонимна хроника, с. 9.

[28] Професор Никос Карапидакис, роден през 1955 на остров Крит, преподава от 1990 г. средновековна история в Йонийския университет, първият съвременен гръцки университет, основан през 1824 г.  Учил е класическа филология в Страсбург и архивно-палеография в Ecole Nationale des Chartes (Национална школа по харти) при Парижкия университет, където студентите се избират с конкурс и имат статут на държавни служители-стажанти, а след защита на дисертация получават квалификация архивист-палеограф. Работил е като архивист от 1982 г. в Историческия архив на Корфу, в Генералния архив на Комисията на Европейския съюз. Директор на гръцкия Генерален държавен архив в периода 1989 - 1993 г. Президент на Ефората (канцеларията) на Генералния държавен архив от 2012 г. Директор на списанието Νέα Εστία (Нов дом). В писателската си работа се занимава с история на институциите, социалните групи и историографията на Средновековието и венецианското владичество.

[29] Изданието на „Хрониката на фамилията Булгари от остров Корфу“ на Центъра за византийски изследвания „Проф. Иван Дуйчев“ е от 2006 г., а статията на Чилингиров е от 2007 г., следователно е имал възможността да я прочете, след като се ангажира за пише статия за Вулгарис.

[30] Анонимна хроника, с. 172.

[31] Анонимна хроника, с. 173-174.

[32] Там, с. 176.

[33] Свт. Евгений (Булгарис), Увещательное послание к сербам, Плоды экуменического древа. Экуменическое движение в экклезиологическом аспекте, Москва, 2005, с. 152.

[34] Там, с. 152-153.

[35] Там, с.154.

[36] Рефендарий, гр. ό Ραιφερενδάριος е докладчик, служител за връзка с институциите, длъжност за която се изисква владеенето на чужди езици и широки познания за други страни и порядки.

[37] Виж: Neohellenica: An Introduction to Modern Greek in the Form of Dialogue Containing Specimens of the Language from the Third Century B.C. to the Present Day; to which is Added an Appendix Giving Examples of the Cypriot Dialect, 1892, рр. 315-322. https://www.google.bg/books/edition/Neohellenica/9-MXAAAAMAAJ?hl=bg&gbpv=1&dq=inauthor:%22Michael+Constantinides%22&printsec=frontcover

[38] Γεώργιος Αινιάν, Συλλογή ανεκδότων Συγγραμμμάτων του αοιδίμου Ευγενίου του Βουλγάρεως, Τυπογραφία Κ. Ράλλη, Αθήνα, 1838.

[39] Batalden, S. K. (1982), Catherine II's Greek Prelate Eugenios Voulgaris in Russia, 1771-1806, New York: Columbia University Press.

[40] Виж: Ευγένιος Βούλγαρης [1716, Κέρκυρα – 1806, Πετρούπολη]; https://users-uoa-gr.translate.goog/~mpatin/Papers/Biographies/Voulgaris.htm?_x_tr_sch=http&_x_tr_sl=el&_x_tr_tl=en&_x_tr_hl=en

[41] Κούμας, Κ. (1832), Οι Έλληνες, στο Ιστορίαι των Ανθρωπίνων Πράξεων, τόμ. ΙΒ', Βιέννη.

[42] Тихо Брахе подпомага с точните си изчисления работата на Йоханес Кеплер и впоследствие на Николай Коперник, макар все още да мисли, че земята е неподвижен център на вселената.

[43]Κούμας, Κ. (1832), Οι Έλληνες, στο Ιστορίαι των Ανθρωπίνων Πράξεων, τόμ. ΙΒ', Βιέννη, σ. 566.

[44]Γριτσόπουλος, Τ. Α., Πατριαρχική Μεγάλη του Γένους Σχολή, 2 τόμοι, Αθήνα, 1966, σ.388

[45] Виж: Γεώργιος Αινιάν.

[46] Виж: Ευγένιος Βούλγαρης [1716, Κέρκυρα – 1806, Πετρούπολη]. http://users.uoa.gr/~mpatin/Papers/Biographies/Voulgaris.htm

[47] https://www.pravenc.ru/text/186971.html

[48] Batalden S. K., Catherine II's Greek Prelate Eugenios Voulgaris in Russia 1771-1806, New York: Columbia University Press, 1982, р. 59-64.