In memoriam: Венцеслав Николов

Личностите, които създават националното ни самочувствие, по някакво старо правило са ярки, превземащи вниманието с резки действия и категорично слово. Много рядко, почти никога самочувствието на българи  ни създават скромни, деликатни, учтиви и жертвоготовни хора, какъвто беше моя приятел, професорът по виолончело Венцеслав Николов. Запозна ни нашият общ приятел и неуморим ентусиаст Христо Киров, създателят на центъра за изкуство и култура на мястото на старото студийно кино „Левски”. Христо много настояваше да посетя, докато съм в София, едно необичайно музикално събитие, "Квартет за края на времето" представен от камерния ансамбъл „Силуети”. Авторът Оливие Месиен (1908-1992) е пленник през 1940 г. и прекарва година в германски концлагер за френски интелектуалци. Там написва прочутия си „Квартет” подпомогнат от любовта към музиката на немски офицер, негов почитател и вероятно също силно вярващ католик. Не работели всички клавиши на пианото, с което разполагали, но това за Месиен не било пречка да изобрази в звуци първите седем стиха от десета глава на Откровението на св. Йоан Богослов.

Начинанието, довело до премиера пред няколко стотин лагеристи и надзиратели в мразовития 15 януари на 1941 г., било осъществено освен с осакатеното пиано още с наличните в лагера цигулка, чело и кларнет, а резултатът бил необичайно въздействащ. За това несъмнено е помогнала лъхащата на безнадеждност военната атмосфера на това време, достигаща едновременно до затворниците и до техните пазачи.

Да се осъществи и представи такова авангардно събитие очевидно е била нужна готовността на собственика на Сити Марк център Христо Киров, но най-вече доверието, което печелеше с всеотдайността си маестро Венцеслав. Изпълнителите бяха негови студенти – талантливи, също толкова внимателни, вглъбени и отдадени съвсем млади хора,  Калина Митева – цигулка, Габриела Калоянова – виолончело, Лилия Жекова – пиано, Кристиян Калоянов – кларнет. Вдъхновени от маестрото те пренасяха виденията на католическата вяра на французина, който шестдесет години свири на орган по време на служба в парижката „Света Троица”.

Запознанството ми с Венцеслав Николов, общуването и приятелството ни бяха и си остават продължение на спомена и размислите свързани с „Квартета за края на времето”.

Венцеслав Николов се оказа много повече от изключителен музикант и педагог. Той беше и писател, а събраното в книгите му беше изложено със същото такова брилянтно чувство за мярка на думи с ритмика и тоналност, които не могат да бъдат разместени, без да се наруши композиционната цялост на написаното.

Само няколко дни преди да прочета, че маестрото се е прибрал във вечността, разменихме съобщения. Припомних му едно негово изречение: „Ако не бяха сроковете, нямаше да бъдат написани толкова много гениални произведения...”

Сега си припомням разговора на открито в кафенето на тенис корта срещу Центъра. Естетът, литературоведът, писателят и преводачът Цветан Стоянов има едно есе, което посвещава на този вид разговори – съзвучие на музикални инструменти, на безхитростност и радост от общуването. 

Година, може би, след разговора ни в градината срещу старото кино маестро Венцеслав ми се обади, за да ми каже, че седи на същата маса, спомня си разговора, който много му липсва...

Сбогом, приятелю! Благодаря за радостта да те познавам!