ГРЪЦКИЯТ ПРОЕКТ НА ЕКАТЕРИНА II

         Глава от "Третият Рим и Църквата" част II, книга 1, с. 305.

Цитираната в главата „Гърци в Русия“ работа от 2023 г. на  Емили Брайънт, студентка в Университета на Източен Кентъки, обръща внимание на разширяването на руските територии на юг като разширяване на влиянието на империята върху „друго православно общество“. Дали османците имат детайлна представа по време на войната от 1768-74 г. за съществуването на екатерининия Гръцки проект, е трудно да си представим, защото първото му огласяване, и то в затворена дипломатическа среда, се осъществява в преговорите на Екатерина с Йосиф II. Преди началото на войната обаче сред гърците в Пелопонес и отчасти в Южна Албания започват обиколките на руски емисари с цел да се провери възможността за въстание срещу османската власт. Съществуват сведения, че информация за това изтича към британския посланик в Петербург, но не е известно тя да е препратена до Високата порта, както се нарича османското държавно управление. Османците въпреки това ясно си дават сметка за ефекта от разширяване на руското влияние вероятно дори само от настроенията в православната османска Грузия.^[1] Един нюанс в работата на Брайънт ни кара обаче да си помислим, че основната цел не е на първо място унищожението на Османската империя, за което е необходим все още огромен човешки и политически ресурс, а е по-скоро заявяването на правото на Русия да бъде управляващата обществото на всички православни християни, в която и държава да се намират те. „Войната е била възможност да се задействат идеите на гръцкия проект – пише Брайънт. – Един от основните компоненти на гръцкия проект е бил, че гръцкото Православие оправдава твърдението на Русия, че е законният лидер на гръцките православни общности.“ Това твърдение ни подвежда да си помислим, че Гръцкият проект на Екатерина е съществувал преди 1768 г.

Това, че е „дълг на Русия (…) да освободи“ православно вярващите християни, които се намират под османски контрол, Брайънт вижда в „религиозната връзка на Русия с Гърция“, идваща от разпространеното в официалната историография покръстване на Киев от „гърците“. „Подобна реторика“ се е формирала у руската владетелка от шведско-немски произход под влияние на „близкия довереник и колега, просветен философ, Волтер“. Той мотивирал Екатерина чрез специална ода да „отмъсти за Гърция“ и да изгони негодниците.^[2]

Това волнодумецът и вдъхновителят на френския атеизъм и богоборчество Волтер да аргументира Екатерина да „освобождава“ православните под османска власт е достатъчно ясно указание за разбирането на руската „освободителна“ имперска политика. При нейното успешно реализиране изтръгнатите от османска власт обикновени хора стават закрепостени селяни, подарявани на отличилите се дворяни заедно със земята и домовете си.

Анексирането на Крим за Екатерина, забелязва Брайънт, е начинът да се пристъпи към реализацията на Гръцкия проект, което османците прозират. Следователно османското нападение, даващо началото на военните действия, е изпреварваща мярка.

Един от основните въпроси около Гръцкия проект остава този, как на Екатерина ѝ е дошла идеята да се обяви за владетелка на православния свят? Първият елемент на възникването на тази идея очевидно е одата на французина, но доколко императрицата би могла да се възприеме като ръката на отмъщението за покоряването на Гърция? Още повече езическата Гърция на Волтер няма нищо общо с православната Гърция. Брайънт подсказва още една възможност: „Важността на анексирането на Крим за осъществяването на проекта на Екатерина е била повторена пред нея от нейните съветници.“ Следователно проектът е възникнал преди идеята за завладяването на Крим и предхожда османското злополучно нападение. В такъв случай изпреварващият ход би могъл да се дължи и на донесенията на османските агенти или на техните татарски съюзници за заселването на Нова Сърбия и Славяносърбия през петдесетте години на века. Нападенията от страна на заселниците са достатъчен сигнал да се помисли погрешно, че са поощрявани от короната.

Следващият въпрос е, кои са съветниците? От това, което знаем дотук, се открояват две имена – на граф Алексей Орлов, подготвил въстанието на гърците, организирал Архипелагската губерния, обявил се за неин губернатор, уверен в благосклонността на Екатерина и граф Григорий Потьомкин, който устройва градовете, инфраструктурата и заселването на Новоруския край. Под „съветници“, както става ясно в текста на студентската работа, Брайънт разбира преди всичко Потьомкин. Исторически потвърдените факти обаче говорят, че Григорий Потьомкин спечелва доверието на Екатерина най-вече по време на войната от 1768-74 г. и това до голяма степен се дължи на проявените от него воински и пълководчески качества. От това следва, че създаването от Алексей Орлов през 1770 г. на Архипелагската губерния може да се разглежда като техническото начало на създаването на Гръцкия проект и най-вероятно е прецедентът, породил интензивни обсъждания между Екатерина и Григорий Потьомкин. Само че изявление, че губернията се създава като част от възстановяването на Византия под руска хегемония от това време, не е известно.

Романтичните отношения между Екатерина и Потьомкин започват с края на войната през 1774 г.^[3] и закриването на губернията на Орлов. Григорий, по-малкият брат на Алексей Орлов и основен фаворит на Екатерина отпреди преврата, нарича Потьомкин „дяволски умен!“ и това вероятно не е похвала, а огорчение. Авторът на забележителна статия за преписката между императрицата и Потьомкин, В. С. Лопатин, е на мнение, че новият фаворит на императрицата привлича „толкова различни хора“ най-вече с „ума, самостоятелен, дълбок ум!“^[4]

Трябва да минат три години от началото на близкото познанство на Екатерина и нещадящия се в битки кавалерист, за да се реши тя да направи крачка в отношенията им. Не осанката, физическата красота или харизмата на самеца привличат Екатерина, придобила достатъчно голям опит в личния си живот. Както пише тя на „храбрия хусарски полковник И.Е. Сатин“, който е сред най-близките хора на Потьомкин, бъдещият таен съпруг^[5] на императрицата ѝ подарява „Кръст от манастира Влашки Радовози,^[6] за който тамошното духовенство обявило, че целият е (изрязан) от Животворящия Кръст“ Господен^[7]. Григорий Потьомкин е преценил правилно, че владетелката изпитва особена гордост, че е глава на държавата, създадена за защита на Православието в епохата на погром навсякъде другаде, където са съществували православни държави. Готвеща се в младостта си да стане съпруга на император, удостоена да стане самодържица, тя логично развива амбицията да се обяви за защитник на Православието, което разширява обхвата на властта ѝ. Очевидно е, че решението на Потьомкин да поднесе такъв подарък го отличава от елементарните ласкатели, но и говори за способността му за преценка на личности и ситуации.

Последният етап от Гръцкия проект на Екатерина, завладяването на Константинопол, не би било възможно, забелязва Брайънт, без установяване на руската власт над Крим и северните  черноморски брегове. По-нататъшното отслабване на Османската империя не може да се случи без загубата на нейните татарски съюзници в Крим. По този начин последният етап от гръцкия проект, превземането на Константинопол, не би бил възможен без руската власт над Кримския полуостров и Черно море.

Потьомкин, който през зимата на 1782 г. молел в писмо императрицата да вземе Крим, настоявал тя да се възползва от възможността да нанесе „мощен удар“ на османците, от който те няма да се оправят.^[8] Добрата и съсредоточена, но все пак студентска работа на Емили Брайънт допуска две съществени и обичайни за протестантската културна среда грешки.

Разглеждайки „религиозния елемент“ на Гръцкия проект, тя отнася православността на руската държава към кръщението на „първия руски лидер, обърнал се към Православието, великият княз на Киев“, който е направил това в „кримския регион Херсон“^[9]. Широко възприетото мнение води до извода, че „покръстването е последвало широкото придържане към православната религия в Русия“. В 988 г., когато Киев е покръстен, в Европа и на изток и на запад християнството е православно, ако не се смятат дохалкидонските църкви, като Арменска апостолическа църква, напр.^[10] Западната църква се отделя от Православния изток през 1054 г. Другият спорен момент е, доколко Владимир е „руски лидер“, след като се знае, че „великото му княжество“ Киев не се нарича Киевска Рус, докато това понятие не се изкове в историческите катедри в средата на XIX в., а и до днес въобще не е ясно, откъде идва понятието Рус, и следователно единственото сигурно в това наименование, е че то е част от титула на Киевската митрополитска катедра и се отнася след Кръщението за територията, в която Митрополитът на Киев ръкополага свещеници. Именно това позволява пренасянето на титула в Московското княжество и русифицирането със задна дата на земите на север от Киев. Владимир-покръстителят освен това по време на покръстването е във война с Византия, завладял е византийска крепост в Крим и едва ли ще приеме кръщение точно от визанцийците.

Специалният интерес на дипломиралата се през 2023 г. Емили Брайънт разкрива произхода си с цитирането на статия под заглавие „Оценка на традициите на руската агресия“ на професора от Университета в Алабама Хю Рагсдейл (1938-2020), който по времето на написването, представянето и публикуването на работата ѝ е доказан специалист в „руските изследвания“.^[11] В работата на Брайънт са цитирани и други специалисти по история на Русия от същата катедра на Университета на Алабама, като Мара Колески, напр., но и специалисти по руска и съветска история от времето на Студената война и постсъветския период като Дъглас Смит (доктор по история от Калифорнийския университет, служител на Държавния департамент на САЩ по направление Съветски съюз и консултант на радио Свободна Европа), Изабел де Мадариага (професор по славистика на Лондонския университет, автор на многочислени изследвания по история на Русия) и професора по история от Военния институт на Виржиния Тимоти Дроулинг.

Ясно е, че Гръцкият проект никога не се реализира напълно, но тази концепция има „огромен ефект върху неговата създателка и нейната политика“. Смъртта на Екатерина през 1796 г. е и края на възможността за възстановяване на „гръцката монархия“.^[12] Потьомкин е този, който убеждава Екатерина, твърди Брайънт, че „Крим е законно наследство на Русия“. Засвидетелстваното силно влияние на Потьомкин върху императрицата обосновава учението, че превръщането на Русия в защитник на Православието „е същността на Гръцкия проект“. Стратегията на Гръцкия проект не успява по време на войната от 1768-74 г., но разработения претекст за защита на християните под османска власт засяда трайно в руската външна политика. Тя дори въвежда в международното право чрез мирния договор от Кючук-Кайнарджа концепцията за задължителна защита на християните от османската власт. Това се дължи на преговарящия генерал Николай Репнин и на подписалия договора от името на Екатерина генерал Пьотър Румянцев.^[13]

 

---

[1] Emily Bryant, с. 58. По: Fisher, “Russian Annexation of the Crimea,” 153.

[2] По: Voltaire XIII, Оeuvres Complètes de Voltaire, vol. 13 (Paris, 1785), in Zorin, “Russians as Greeks,” 31.

[3] Виж: https://dzen.ru/a/Y1eod6HS9ldY1ECs

[4] В.С. Лопатин, Письма, без которых история становится мифом, Екатерина II и Г.А. Потемкин. Личная переписка 1769-1791, Москва, Наука, 1997, с. 502

[5] Виж: https://dzen.ru/a/Y1eod6HS9ldY1ECs

[6] Манастир в околностите на тогавашното селище Татар бунар в Бесарабия.

[7] Лопатин, с. 502.

[8] По: Douglas Smith, ed., “Love & Conquest: Personal Correspondence of Catherine the Great and Prince Grigory Potemkin” (DeKalb, IL: Northern Illinois University Press, 2005), 124. 22 Smith, “Love & Conquest,” 124

[9] Mara Kozelsky, “Ruins into Relics: The Monument to Saint Vladimir on the Excavations of Chersonesos, 1827—57,” The Russian Review 63, no. 4 (2004): 655.

[10] Арменците не признават решенията на Четвъртия „Халкидонски“ вселенски събор от 451 г., тъй като по това време водели война с персите, а светите Отци на Събора не благоволили да ги изчакат.

[11] Проф. Хю Рагсдейл (Hugh Ragsdale) получава докторска степен в Университета на Виржиния в 1964 г., преподава в У-тета на Алабама 1964-1996 г. Специалист е по руска история, автор или редактор на 7 книги: „Павел I, преоценка на неговия живот и управление“ (1979), „Руската трагедия: Бремето на историята“ (1996), „Мюнхенската криза и идването на Втората световна война“ (2004). Преподава „Въведение в западната цивилизация“, „Руска история“, води курс по „История на комунизма“ и семинар „Руска историография“. Преподава и в магистърска кооперативна програма по военна история във военновъздушната база Максуел.

[12] По: Hugh Ragsdale, Evaluating the Traditions of Russian Aggression: Catherine II and the Greek Project, The Slavonic and East European Review, Vol. 66, No. 1 (Jan., 1988), pp. 91-117

[13] По: Davies, Bryan L., The Russo—Turkish War, 1768—1774: Catherine II and the Ottoman Empire. London: Bloomsbury Academic, 2016, р. 208.

РУСКИЯТ ВИЗАНТИНИЗЪМ НА XIX век

Глава от публицистичната повест "Третият Рим и Църквата" (Лествица, 2022), част II, книга 1, с. 384. Оригинално заглавие "Византинизмът".

В сборник, издаден в Москва през 1885 г., руският дипломат, писател, политик и философ Константин Леонтиев (1831-1891) в статия, написана две години преди да започне Руско-турската война от 1877-1878 г. и озаглавена „Византизмът и славянството“, намира, че най-голямата опасност за руската държавност са… българите, защото се отделят от Цариградската патриаршия: „Нито в историята на ученото Чешко възраждане, нито в движенията на войнствените сърби, нито в бунтовете на поляците против нас, ние не срещаме това загадъчно и опасно явление, което виждаме в мирното и лъже-богомолно движение на българите. Само при Българския въпрос за първи път от самото начало на нашата история в руското сърце встъпиха в борба две сили, създали нашата държавност: нашето племенно славянство и църковният Византинизъм.“^[1]

Признавам, че много трудно се преодолява възмущението от такава високомерна наглост! Още не е избухнало Априлското въстание, не е взето решението на обявяването на Руско-турската война, но българите заплашват руската държавност! Как? Първо, като осуетяват хегемонията на Цариградската патриаршия в епархиите населени с българи, които се покриват с проекто територията на Новата Византия. Така става невъзможно оглавяването на „Гръцката църква“ от руския император върху целите Балкани. Звучи налудничаво за нас, българите от ХХI в., но за руския дипломат от XIX в. изглежда, че не. Второ, българските църковни борби и по-точно обявяването на Българската екзархия за самостоятелна Църква връщат пренебрегнатия и предаден на забвение въпрос за Кръщението на Владимир през 988 г. от Охридската патриаршия, на която принадлежи Киевската катедра, преместена в Москва, за да се обяви през 1547 г. Московското княжество за царство. Това означава, че със съществуването си Българската Църква опровергава наложените през тридесетте години на XIX в. стриктни правила за придържане към официална версия на руската история.^[2]

Така можем да разберем загадъчните редове на Леонтиев: „…ние забелязваме нещо странно: най-изостаналия народ, най-последната от възраждащите се славянски нации, българите, встъпват в борба в началото на своя нов исторически живот, с преданията, с авторитета на този същия византинизъм, който легна в основата на нашата великоруска държавност, който и вразуми и съгря и (да ми простят този ловджийски, кучкарски израз) дресира^[3] нас здраво и умно. Българите сами не са предвидили напълно, може би, това, към каквото ги е довело логичното развитие на обстоятелствата. Те си мислели да се борят само против гърците, а обстоятелствата са ги довели до разрив с Вселенската Църква, в принципите на която няма нищо гръцко, нито специално славянско.“^[4] За момент човек се пита, дали Леонтиев знае за закриването на Охридската архиепископия през 1767 г., но е достатъчно да си припомним дългогодишните му контакти с Драган Цанков, напр., за да сме наясно, че дипломатът се ядосва, че българите излизат от схемата, по която ще се води войната от 1877-1878 г. и която в неговото съзнание, както личи, трябва да доведе до завършека на Гръцкия проект, сведения за което той е намирал в изобилие в архива на руското Външно министерство. „И най-мъдрия си е малко прост“ или „От ума си тегли“ се казва прочутата комедия на Грибоедов, също дипломат по професия, и това в пълна сила важи за Леонтиев в предположението му, че българите въобще не са предвидили разрива с Цариградската патриаршия. За Леонтиев тя естествено е Вселенска, защото се очаква да бъде оглавена от императора. Българските първенци и образовани люде се противопоставят именно на Цариградската патриаршия поради доказаната измама със закриването на Охридската Църква, която не само богослужи, но и поддържа българската книжовност, я чрез нея и националното съзнание.

Тук не можем да не си припомним странното на пръв поглед, но очевидно боговдъхновено указание на св. Паисий Хилендарски в края на История славяноболгарская – книгата да не се печати, а да се преписва. Преписването е осигурило конспиративността и сърдечното и патриотично съучастие на всички незнайни разпространители, но заедно с това е опазило от наблюдение и вмешателство процеса на българското Възраждане. Самомнителният Константин Леонтиев, консул в някои от най-големите градове в българското землище, е пропуснал това вътрешно движение сред народа, когото очевидно презира като най-изостанал от славянските народи. Нещо все пак е забелязал, но високомерието му е попречило да разбере същността на развитието на националната идея у българина: „Българите, напротив, нямат нито своя столица (за разлика от гърците), нито палата, нито войска; при българите, чиито вестници са нищожни и не се четат от никого освен от тях самите, всичко протича под турска власт тихо, незабележимо, всичко се върши чрез подземна работа.“ (1873-1874 г.)^[5]

Леонтиев е ярък пример за непрестореното имперско мислене на руската дипломация, което преминава от една епоха в друга неспособно за преоценка и отказ от системното преиначаване на историческите факти в политически интерес, защото такава е вече нейна природа. Съществуват обаче и много други следствия от засядането на Гръцкия проект в имперското мислене, някои от тях дори приемаме за неизбежни и не им обръщаме подобаващо внимание.

В няколко последователни издания на Чети-минеите, както се назовава сборника на Житията на светиите по месеци, византийските императори постепенно стават „гръцки царе“, дори когато имената на Лъв Арменец, Лъв Исаврянин, Лъв IV Хазарин и пр. показват различна етническа принадлежност, обяснима с универсалния характер на римската държава. Римската или източната римска армия става гръцка войска, въпреки очевидно малкия процент етнически гърци в нейните редици, а на нейните битки със съседите, най-вече с българите, се придава етнически нюанс на сблъсък на добрите гърци с лошите варвари, врагове на правилната държава, на която се смята за съдено да премине под руско управление.

Друго, не по-маловажно клише, определя в „Мемориала“ на Безбородко етническите очертания на Балканите. „Териториално покрай собствено Гърция – пише Арш* за проектираната Нова Византия с император внука на Екатерина – в нея трябвало да влязат също България, Македония и значителна част от Албания.“

Ликвидирането на двете славянски Православни Църкви на Балканите непосредствено преди началото на войната решава проблема с „Гръцката Църква“ на Нова Византия на Екатерина, тъй като се премахва и богослужението на славянски език. Славянският богослужебен език от своя страна е отличителен белег за етническия състав на твърде голяма територия от бъдещата нова византийско-руска държава, дори само затова, че закритата Охридска Църква включва и посочените територии на „България, Македония и значителна част от Албания“.^[6] Това по „гръцката“ логика на екатерининия проект, според която богослужебният език е белег за национална принадлежност, трябва да означава, че тези територии са български до 1767 г. След тази година внезапно паметта за славянските балкански Църкви изчезва. Те са вън от схемата. Опитът им да се възстановят и по-специално българската, се смята за престъпление срещу „единството на Църквата“, за етнофилетизъм – църковен национализъм, като че ли гърцизирането на богослужението не е етнофилетично. Възстановяването на Сръбската Църква през 1830 г. обаче не предизвиква благородния гняв на Леонтиев, нито негативната реакция на Фенер, защото съвпада с договорените между Русия и Австро-Унгария сфери на влияние.

Коварното и подлото тук е, че се играе с патриотичните чувства на гърците, подведени да вдигнат въстание и изоставени, след като са отклонили достатъчно вниманието на Портата по време на военните действия през 1770-1774 г. Гръцката кауза в църковните борби е всъщност каузата на Новата Византия, което означава на Руската империя.

През 2013 г., когато Арш публикува „Русия и борбата на Гърция за освобождение“ вече съществува държавно формирование, което има в наименованието си „Македония“, но през 1780 г. изброените територии са в състава на Османската империя. Въпреки това в последните около 250 години драмата предизвикана от очертаната тогава линия в руската балканска политика продължава да дава възможности за политически натиск и манипулации.^[7] Трагично за историята на Православието е и противопоставянето на Българската Църква на Цариградската, както и поставянето на Екзархията в схизма от елинофонните Църкви на Всеправославния Събор от 1872 г. До голяма степен ескалацията на етническите конфликти, преминали през проливане на кръв в мирно време и водене на войни, е следствие от двувековната инерция на процесите на етническо консолидиране чрез създаване на национални Църкви^[8], а те очевидно са задвижени от Гръцкия проект на Екатерина II. Ситуацията около обявяването на „Македонската“ Църква като Охридска архиепископия в началото на ХХI в. е най-пресния пример за това.

Елинизацията на българското землище добива силен тласък именно с премахването на Охридската архиепископия. Ограничаването на представителството на рум-милета, на балканските християни, до Цариградската патриаршия, издига като доверени на централната власт лица в големите средища с християнско население на икономически добре установени гърци. В големи градове като Пловдив образованието е изцяло в гръцки ръце, младите българи, постъпващи на работа при гръцки работодатели, биват интегрирани, така че дори в едно и също българско семейство може да се случи по-възрастните да са българи по самосъзнание, а младите – с гръцко. „В продължение на столетия обаче гърците в Пловдив са изградили една стройна и нетърпяща компромиси система за приобщаване на българите към техния етнически елемент – пише доцент д-р Стефан Шивачев, директор на историческия музей в Пловдив. – Всеки постъпил при гръцки майстор българин като чирак или калфа, който проявява добри способности след година-две го оженват за гръцко момиче и приобщават към новото семейство. Тези новопогърчени българи Константин Моравенов нарича лангери или гудили. Същото става и с младите български момичета, които постъпват като прислужници в гръцки семейства. Те са задомявани за гръцки момци сменят им имената и така напълно ги отделят от българския корен. Но най-важното е, че гърците владеят едрата търговия, техни представители са избирани за ръководители на еснафите. Даже и богатите български фамилии се поддават на гръкоманството. Така родът Политис има за родоначалник българина Атанас от Пещера, основателят на рода Гюмюшгердан е от чисто българското родопско село Бойково. В рода Мавриди, бащата Атанас е чист българин, но синът се гърчее и представя пред френския поет Алфонс дьо Ламартин цялото семейство като гръцко.“^[9]

По-голямата част от гърците в Пловдив са преселници от Майна в Пелопонес. Значителна част от тях са преживели националния подем по време на организацията и победите на въстанието от 1770 г. с идването на руската ескадра, преживели са и погрома, проявили са отблъскващата руснаците жестокост избивайки предалите се турци заедно с жените и децата им, но за тях Църква е най-вече Цариградската патриаршия, а всяка промяна на това подкрепяно и от Русия статукво е престъпление, равно на арнаутските безчинства при потушаването на въстанието. По време на следващото въстание в Пелопонес, което прераства в гръцкото Освобождение, ситуацията се повтаря. „Гръцкото въстание и борбата за независимост подронват реномето на гърците пред османската власт и тяхното фаворизиране – пише Шивачев. – Раждането на гръцкия национализъм е съпроводено с идеята за етнически чиста нова Гърция. Избиването на десетки хиляди турци в Пелопонес още в първия месец на въстанието предизвиква ответните реакции и в Османската империя започват репресии над гръцките фамилии. Това предизвиква изселнически вълни през 1821, 1828 и следващите години, което отслабва гръцкото присъствие и в Пловдив.“

Характерно за Възраждането на балканските народи е създаването на училища, но след разпростирането на Цариградската патриаршия над населените с българи територии, училищата преподават гръцко четмо и писмо и в съответствие с това са разсадник на елинизацията. Създаването на Кралство Гърция укрепва националното самочувствие на гърците в пределите на днешна България, на която се гледа като на част от бъдещата Нова Византия. Естествено представата, че това ще бъде държава под руско управление в най-голяма степен се е видоизменила особено след възникването на гръцката държавност, участие в което взимат западноевропейци. Причината за това е, че в Гърция през 1782 г. успоредно с аналитичните обосновки на Безбородко се създава първата масонска ложа. С девет годишно закъснение по стъпките на агентите на Орлов през Корфу, където масони от Великата ложа на Верона, базирана в Падуа, „инсталират“ ложата, емисарите на едва показалото се на светло движение разпростират в Гърция своята съзаклятническа мрежа.^[10]

---

*Григорий Лвович Арш (1925–2017) е специалист по нова история на Гърция, Албания руско-балканските връзки и международните отношения на Балканите през XVIII–XIX в. Участник във Втората световна война, награждаван с ордените Червена звезда, Отечествена война първа степен и медали. През 1951 г. завършва Историческия факултет на Ленинградския университет, защитава аспирантура в Института по история на Академията на науките на СССР. През 1959 г. защитава дисертация „Някои въпроси по историята на Южна Албания в края на XVIII началото на XIX в.“, през 1969 г. докторска дисертация „Гръцкото освободително движение в края на XVIII началото на XIX в. и руско-гръцките връзки (етеристите в Русия)“. От 1968 г. до кончината си работи в Института по славянознание при Ран.

[1] Константин Леонтиев, Восток, Россия и славянство, т.1, Москва, 1885, с. 189.

[2] Виж: Les centres proto-urbains russes entre Scandinavie, Byzance et Orient / M. Kazanski, A. Nercessian, C. Zuckerman. Paris, 2000. Р. 95-120.

[3] В оригинала „выспаривать“. Термин за обучение на ловджийско куче, как да не попада под копитата на конете, напр.

[4] К.Л., Восток, Россия и славянство, т.1, с.189.

[5] Там, с.198.

[6] Виж: Иван Снегаров, История на Охридската Архиепископия-Патриаршия, София, 1932, фототипно изд. 1995, т. 2, с. 156-181.

[7] На 24 май 2021 г. посолството на Руската федерация в Скопие публикува като поздрав към Северна Македония съобщение в „Туитър“, основано на думи на президента Владимир Путин: „Днес в Русия е свещен ден, Денят на славянската писменост, а писмеността е дошла при нас именно от македонските земи“. Виж: https://www.bgonair.bg/a/4-world/227550-putin-slavyanskata-pismenost-doyde-ot-makedonskata-zemya Изявлението на руския президент е изречено по време на среща с македонския му колега Георге Иванов на 24 май 2017 г. Виж:  https://bntnews.bg/bg/a/putin-km-george-ivanov

[8] Виж: Roudometof, Victor, Nationalism , globalization, and orthodox: the social origins of ethnic conflict in the Balkans, Greenwood press, Westport, Connecticut · London, 2001.

[9] Стефан Шивачев, Българо-гръцката разпра в Пловдив в средата на хіх век, фамилията на Чалъковци и владиката Паисий Пловдивски, https://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=230:2011-01-28-17-43-09&catid=29:2010-04-24-09-14-13&Itemid=61

[10] The history of the Grand lodge of Greece, https://www.grandlodge.gr/the-history-of-the-grand-lodge-of-greece-weg-49592.html