На 26 юли 1806 г. министърът на вероизповеданията на наполеонова Франция Порталис[1] свиква сто и единадесет евреи, образовани търговци и петнадесет равини, за да обсъдят дванадесет въпроса, чиито отговори трябва да изяснят „кое в юдаизма е свързано с богословието и кое с политиката… и как практикуването на юдаизма може да доведе до съвместимост с лоялността към държавата”. Проблемът, предизвикал тази формула на въпроса, изглежда е в това, че обществата на еврейската диаспора в държави с доминираща друга религия, решават своите вътрешни казуси чрез Мойсеевото законодателство и само в краен случай търсят съдействието на местните власти.
Наполеон пише до Порталис на 23 август 1806 г. писмо, в което изяснява намеренията си: „Никога, откакто Йерусалим е бил превзет от Тит, толкова сведущи хора, принадлежащи към мойсеевата религия, не са могли да се съберат едновременно. Разпръснати и преследвани, евреите или са облагани с наказателни налози, или са заставяни да се отричат от своята вяра, или са принуждавани към други задължения и отстъпки, противни на интересите и религията им (…). Правилната линия на вярата не може да бъде начертана от отделни хора; тя трябва да бъде установена от голям еврейски конгрес, свикан законно и свободно, на който да присъстват равнопоставено членове на испанската и португалската, немската и френската общности, сиреч представители на евреите от над три четвърти от Европа”. Наполеон очевидно има представа за съществуването и на четвъртата част от еврейството, която по Атали трябва да се намира в Русия. До влизането в Русия има шест години. Дали корсиканеца прави планове да включи и тамошните евреи в механизма на Санхедрина (гр. Синедриона)?
Ентусиазмът сред диаспората е толкова голям, че това прави впечатление. Посланикът на Австрия в Париж Метерних пише през септември 1806 г. до виенския външен министър, че „всички евреи приемат Наполеон за Месия”. Това довежда до подозрения в подкрепа и дори шпионаж на австрийските евреи и предизвиква доста работа на австрийската полиция.
Такова събрание не е чуждо на френската традиция, която вероятно има връзка с военната демокрация на франките и с римските държавни форми на управление, добре познати на старото келтско население от няколко века пребиваване в римската държава. От XIV в., по-точно в 1302 г., при крал Филип IV за първи път се свиква „Общо събрание”, както би трябвало да се преведе названието на тази организация от френски États généraux. В много случаи на български това наименование донякъде подвеждащо се превежда и като Генерални щати. Това е събрание на съсловията от всички провинции, които поради различния си етнически произход имат известна самостоятелност. Генералните щати събират висшето духовенство от провинциите, средната аристокрация и т.нар. трето съсловие, което включва представителите на градските съвети, кметовете на градове и селски общини, както и упълномощените представители на занаятчийски организации, подобни на българските възрожденски еснафи. Генералните щати са съвещателен орган, свикван от краля. Френската революция ще се основе върху брожения в последните Генерални щати за XVIII в., свикани през май 1789 г. Към тях ще се включи социалният рефлекс на французите от времето на религиозните войни и Фрондата. Генералните щати са имали все пак правомощията да предлагат размера и вида на данъците в страната, което дава самочувствие на участниците в тях. Кралят по традиция се опитва да манипулира Генералните щати, когато има нужда от увеличаване на прихода на хазната и в съответствие с това, когато има осигурени други източници на средства, ги свиква по-рядко.
Друг такъв съвещателен орган от по-висок ранг са Събранията на нотабилите[2] (фр. Assemblée des notables), в които влизат също така представители на висшето духовенство, но и висшата аристокрация и авторитетни личности, назначавани лично от краля. Такива събрания са свиквани през 1470, 1506, 1527, 1558, 1560, 1575, 1583, 1596–97, 1617, 1626, 1787 и 1788 г. Последните две Събрания, от 22 февруари до 25 май 1787 г. и от 6 ноември до 12 декември 1788 г. се оказват особено важни за настроенията в държавата. В края на заседанията на нотабилите кралят издава указ с взетото от него решение на основание на изложеното по време на обсъжданията.[3] През 1626 г. кралят решава да разшири Събранието на нотабилите, като покани президентите и главните прокурори на парламентите да присъстват на обсъжданията на 15 ноември.[4]
Въпросът с решаването на статута на евреите във Франция, но и на териториите на бъдещата глобална държава, замислена като революционна и еволюирала във вид на наполеонова империя, се разисква в средата на Събрание на нотабилите-евреи по модела на някогашните събрания на нотабилите във Франция. Това подсказва, че корсиканеца има консултацията на достатъчно добри юристи, познаващи при това достатъчно добре правната история на страната, един от които е приближеният му контрольор на френското масонство Камбесерес.
Заседанията са открити от правителствения комисар Моле на 18 септември 1806 г. В речта си той изразява желанието на „негово величество (Наполеон) в замяна на високия дар, предоставен на евреите във вид на всички политически и граждански права да получи религиозни гаранции за пълно осъществяване на принципите, изказани от Събранието на нотабилите”.[5] Под гаранции Наполеон разбирал Санхедрина, който „е длъжен отново да призове истинския дух на закона, да изтълкува законите на юдейството съгласно духа на времето, да сложи край на лъжливите или спорни тълкувания и да създаде нова организация”, се казва още в словото на Моле. Според императора решенията на Санхедрина трябвало да имат същата сила, каквато има за религиозните евреи дотогава Талмудът, което ще рече, че контролираният от империята Санхедрин, според замисъла, трябвало да бъде „висша религиозна инстанция”.
Само такова събрание можело да „възкреси загиналото заедно с храма учреждение, ползващо се с такъв велик авторитет в Израиля”. Поради тази причина и броят на членовете на Санхедрина трябвало да бъде седемдесет и един души воглаве с традиционните ръководещи длъжности.
Нотабилите-евреи били във възторг от речта на Моле. На 6 октомври бил отпечатан манифест на еврейски, френски, немски и италиански език и бил разпространен по всички европейски еврейски общини. Белгийските, холандските, френските и италианските еврейски общини посрещнали с въодушевление манифеста, но някои от немските били скептични. Давид Фридлендер[6] от т.нар. Берлински кръжок дори нарекъл идеята „императорска буфонада” - някаква организация по формата на традиционно за Франция събрание се заело да създава наново хилядолетна религиозна структура!
Определено било Санхедринът да се събере на 20 октомври същата година, но по различни причини това станало в началото на следващата година. Съставът трябвало да включва две трети равини и една трета миряни. Равините трябвало да са от числото на тези, които са присъствали на Събранието на нотабилите. Двадесет и петте миряни били избрани с тайно гласуване от числото на дошлите на събранието. Нужните за допълване на числото на равините двадесет и девет били посочени от нотабилите.
Християнското общество било разединено в преценката си. Някои прозирали желание на Наполеон да има евреите за съюзници в бъдещите завоевателни войни, други сметнали, че по някаква тайна причина императорът има за цел създаването на еврейска държава, но имало и такива, които се отнасяли съчувствено към съдбата на европейските евреи. Европейските правителства, разтревожени от разрастването на Франция и очевидните апетити към съседни страни, посрещнали новините за възстановяването на Синедриона с открита враждебност.
Откриването на заседанията на Санхедрина се състояло на 9 февруари 1807 г., като ролята на правителството се ограничила с назначаването на президент, „първоприсъстващ” и „второприсъстващ”. Всички членове на Санхедрина се отправили тържествено същия ден от дома на президента до главната парижка синагога, където президентът произнесъл реч на еврейски пред членове на правителството на Франция и многобройна публика. На второто заседание на 12 февруари били прочетени приветствия от различни френски, италиански и пиринейски общини. В същия ден били прочетени отговорите на дванадесетте въпроса на Наполеон, редактирани от деветчленна комисия, които били приети без обсъждания и получавали силата на закон. Компетенцията на Санхедрина да издава закони въобще не се подлагала на съмнение, тъй като според Талмуда във всеки век можело да се издават нови постановления и определения. В края на следващите пет заседания Санхедринът приел девет нови постановления, изхождайки от това, че неговата дейност е едновременно духовна и обществено-политическа. Първото постановление засягало брака, отричането на полигамията и пр. Според второто постановление еврейският развод е действителен само, когато е предшестван от граждански развод, съгласно наполеоновия Граждански кодекс[7]. Според третото постановление религиозният брак трябва да се предшества от граждански брак. Браковете между евреи и християни се смятат за действителни след като са сключени по гражданското законодателство, и въпреки че не могат да се следват от религиозни обреди, не трябва да предизвикват анатема. Според четвъртото постановление всеки евреин трябва да гледа на съотечествениците си неевреи като на братя, тъй като и те почитат Единия Бог като Творец на небето и земята.
Петото постановление разпорежда всеки евреин да постъпва справедливо и да се отнася с милосърдие към своите съграждани, независимо от религията, която те изповядват. Това постановление показва, първо, че Санхедрина, съзнателно или не, приема териториите на европейските държави извън Франция (откъдето са част от делегатите) за подвластни на френското имперско законодателство и, второ, върховенството на raison d'État (държавния интерес) и за еврейския Синедрион.
Шестото постановление засяга задълженията да се служи на отечеството, под което се разбира изпълнението на военната повинност и на гражданския дълг. По време на военна служба евреинът се освобождава от тези религиозни предписания, които противоречат на изискванията на службата. Седмото постановление разпорежда, че юдейството не забранява на евреина никакъв занаят и занятие и поради тази причина е желателно евреите да се захванат със земеделие, занаяти и изкуства, отказвайки се от тези занятия, които ги правят ненавиждани и презирани от съотечествениците им неевреи, под което очевидно трябва да се разбира лихварството. Тук трябва да уточним, че лихварският поминък на западноевропейските евреи се превръща в традиционен именно поради забраната те да притежават земя и да служат в армията в повечето страни, с изключение на протестантските, сред които се открояват Нидерландите. В същото време лихварството се смята за забранено за християни в католическите страни или поне откритото му практикуване.
Постановленията били прочетени тържествено на 9 март 1807 г. Не бил разработен въпросът за организацията на еврейските общини, макар че бил подготвен от деветчленната комисия.
Публикуването на резултатите от работата на Санхедрина във вид на четири декрета, според Атали, се случва на 17 март и 20 юли 1808 г., тоест цяла година след заседанията. Разпорежданията в декретите влизат в сила за цялата империя. Първият разпределя евреите в „консистории”, които имат наред с другите си функции задължението да отчитат евреите наборници за военна служба, без те да могат да бъдат заменяни срещу заплащане. Това се случвало с християните, пише Атали. Облеклото на равините е определено с подробности „такова, каквото си е и до днес”.[8] Авторът обобщава, че компетентността на равинските съдилища се ограничава до въпросите на вярата, а икономическите дела са свързани с Гражданския кодекс.
Атали обръща особено внимание на третия декрет, който третирал „репресията на злоупотребите, приписвани на евреите”. Решаването на този проблем било отглас от „упреците, които отдавна им се отправят в Елзас”. Занаятът на заемодавците е забранен, а върху натрупаните от нееврейското население дългове е наложен десетгодишен мораториум, анулирани са заеми, взети от жени без съгласието на мъжете им, както и от малолетни, без съгласието на родителите им. Следващата мярка била издаването на патент за започване на търговска дейност на евреин от префекта по местоживеене след гласуване с мнозинство от общинския съвет, който разследва дали „въпросният евреин не е имал лихварска дейност и не е извършвал незаконни сделки”. Въпреки вътрешната съпротива по време на заседанията, мярката е приета, но е наречена от председателя на Санхедрина Абраам Фюртадо „позорният декрет”. Фюртадо ще успее да издейства „анулирането на декрета за Южна Франция, за Юго-запада, за Вогезите, после за Ливорно”, но не и за Елзас, където антиеврейските настроения са силни именно поради лихварството.[9]
Работата на Санхедрина се оказва, колкото плодоносна за статута на еврейството, толкова и повод за нови огорчения. От една страна в редица европейски страни „се появяват евреи, упражняващи нови дейности: инженери, химици, индустриалци, учени, журналисти, адвокати, магистри, офицери, художници, романисти, музиканти. Колкото по-нова е една професия, толкова повече ги привлича, защото още никоя власт не е успяла да попречи на достъпа до нея”. През 1810 г. се появяват нови петнадесет еврейски семейства в Париж, някои от тях дошли от Франкфурт и от Истамбул. Някои от тях, като банкерския род Фулд от Бордо след преместването си в Париж „участват във финансирането на военните усилия на императора”.
От друга страна на много места избухват антиеврейски бунтове, а след поражението на Наполеон навсякъде, където са наложени декретите на Санхедрина, отново са наложени предишните ограничения.
[1] Жан-Етиен-Мари Порталис (Jean-Étienne-Marie Portalis, 1746-1807) е юрист и философ, изиграл важна роля за сключването на конкордата с Ватикана и разработването на френския Граждански кодекс от 1804 г.
[2] Фр. от лат. notable — значителен, забележим.
[3]Collins, James. The State in Early Modern France, New York: Cambridge University Press, 1995, р.xix.
[4]Mousnier, Roland. The Institutions of France under the Absolute Monarchy 1598–1789, Volume II: The Organs of State & Society, Chicago: University of Chicago Press, 1979, p. 229.
[5]Еврейская энциклопедия Брокгауза и Ефрона, Санкт-Петербург, т. 14, стлб. 297—301.
[6]Давид Фридлендер (нем. David Friedländer, 1750—1834) — влиятелен немски банкер, писател, преводач, общественик и поборник за еманципацията на пруското еврейство. Ученик на Мозес Менделсон (1729-1786), основател на движението Хаскала за интеграция на евреите в европейските общества и секуларизация на еврейските традиции.
[7] Гражданският кодекс на французите, известен и като Наполеонов кодекс съдържа 36 закона по стари кралски разпоредби. Влиза в сила на 21 март 1804 г.
[8] Атали, с. 352.
[9] Там, с. 353.
Няма коментари:
Публикуване на коментар