петък, 12 юни 2009 г.

РУМЪНСКАТА ПАТРИАРШИЯ В РОЛЯТА НА КЛЮЧ КЪМ ПРАВОСЛАВИЕТО


* Този коментар беше публикуван за първи път през октомври 2007 г. в сайта www . symvol . org , но поради вечно надделяващата в нашата история характерна за българина деликатност се задържа едва няколко дни. Събитията, които статията коментира, са отпреди повече от година и половина, но днешните събития с българския храм в Букурещ показват, че темата е все още актуална и вероятно ще бъде до пришествието на антихриста и пълното заличаване на феномена „национално съзнание”.

От вечерта на 12 септеври т.г. (2007 г. – бел. ред.) Румънската Православна Църква има нов патриарх – роденият през 1951 г. довчерашен митрополит на Молдова и Буковина Даниил. За Негово Светейшество са гласували 95 гласа, а за неговият опонент – митрополитът на Клуж Вартоломей Анания – 65 (при един липсващ или невалиден), както съобщава Ромпрес (http://www.rompres.ro/). Изборът на глава на втората по численост поместна православна църква предизвика неочаквано напрежение, въпреки че изглеждаше логичен, най-малко затова, че от смъртта на Негово Светейшество Теоктист, митрополит Даниил беше временно управляващ делата на църквата-посестрима. Стигна се дотам фондацията "Сармизегетуза" (по името на столицата на Дакия отпреди войните с Рим) да предупреждава в изявление публикувано във вестник Евениментул Зилей (Evenimentul Zilei Nr. 4930), че Румънската Православна Църква се изправя пред „разкол подобен на този в България”. Според същия вестник група младежи издигнали лозунг пред сградата на Патриаршията, в който изобличават новия патриарх като масон (http://www.evz.ro/comment.php?artid=322163&commentid=811189).
С това загадките и напреженията около поместната църква на нашите северни братя по вяра и кръв изглежда само започват да се разкриват, но отговорите на въпросите, които те предизвикват, са все така далечни... Румъния граничеше с бившия СССР и се управляваше от несравнимо по-тоталитарния (в сравнение с Живковия) режим на Чаушеско. Православната Църква обаче преуспяваше, вратите на храмовете бяха отворени, свещенството (поне привидно) се ползваше със закрилата на държавата и дори се говореше за тясно сътрудничество между Църквата и атеистичния режим. Днес Българската Православна Църква изпитва остър недостиг на свещеници, които да богослужат в голямото количество практически затворени храмове в селата и малките градчета. Случва се на един свещеник извън големите градове да се налага да служи в няколко храма отдалечени един от друг, докато, според свидетелствата на запознати, в Румъния дори висшето богословско образование не е гаранция, че на кандидатът за енорийски свещеник ще се намери място. Затворени поради липса на енорийски свещеник храмове практически няма.

Отговорите на тези недоумения вероятно трябва да се търсят в особеностите и странностите на нашата обща балканска история...

Официалната история на Румънската Православна Църква започва с това, че Божиите пратеници-апостолите (Св. ап. Андрей Първозвани и учениците на св. ап. Павел) по предание покръстили людете на север от Черно море, от което следва голямата вероятност това да е станало и на север от Дунава. Особено се подчертава, че по времето, когато днешните румънски земи са били в състава на Римската империя, а впоследствие – на Византия, народът е бил повсеместно част от Църквата Христова. След това дошло „славянското море”, но то не претопило „романското” население, както се твърди за т.нар. „пра-българи”, а станало тъкмо обратното – то било претопено от „римските заселници”. После българите създали своята силна държава на юг и с това връзката между майката на романския произход на нашите съседи и тяхното дъщерно народностно образувание се прекъснала. Следват около хиляда и двеста години на неизвестност и ето, че през 1885 година получава своята автокефалия от Вселенската патриаршия със специален документ вече обособената със своето национално име Румънска Православна Църква.

Църковни и светски историци, филолози и, както е модерно да се определя сега това занятие, политолози не се притесняват от феномена на липсващите векове история и дори се удивляват на факта, че за свой официален (в отсъствието на румънска държавност!), литературен и богослужебен език румънците избрали езика на „претопените” славяни. Тук старателно се избягва споменаването на очевидния факт, че този език е български. За зависимостта си от Константинополската патриаршия в годините, в които Василий ІІ Българоубиец е присъединил отвъддунавската територия се смята полугласно, че това е всъщност обратно въ-държевяване на романите, които толкова силно са мечтаели за обединение с пан-романската митрополия.
Не можем да не направим паралел със съвършено различната реакция на Вселенската патриаршия, когато Българската Православна Църква в същия период – 1870 г., обявява своята самостоятелност. Реакцията е яростно отрицание на това деяние, низвержение на единствения обявил се в подкрепа на българската автокефалия – Иерусалимския патриарх Кирил ІІ, неговото заточаване, след което идва смъртта му, предизвикана от неговите „братя” по вяра, и най-накрая – с многодесетилетната схизма, в която Вселенската патриаршия поставя БПЦ!

На какво се дължи различието в отношението към двете Поместни Църкви?
На премълчавания факт, че от основаването на Първото българско царство до незаконното унищожаване в 1767 година на Охридската Архиепископия на Българската Православна Църква от страна именно на Вселенската патриаршия (със съдействието на османската власт) отвъддунавските православни християни са принадлежали именно към Българската Църква! Титлата на Охридския архиепископ ясно е изразявала това: „от Бога избран архиепископ на Първа Юстиниана, охридски и на цяла България, Сърбия, Албания, Молдовлахия и на останалите”(Църква и църковен живот в Македония – Петър Петров, Христо Темелски, София, 2003).

Това, че народът на Молдавия, Влахия и Трансилвания не се е чувствал част от населението на Римската империя (впоследствие – Византия), а е имал българско самосъзнание, личи от факта, че този народ участва във въстанието за възстановяване на Второто българско царство и то след като 165 години е бил под византийска власт! Друг показателен факт е, че самите инициатори и организатори на въстанието – братята Асеневци по произход са от Трансилвания. Всички останали български царе до падането под турско – също. Царица Теодора – първата жена на цар Иван-Александър е влашка принцеса!

Каква логика може да има в твърдението, че уж романският „румънски” народ през вековете е предпочел за свой официален език българският, след като би трябвало да ползва свободно латинския в неговите ранни и късни форми! Нали този латински (ромейски) е един от двата официални езика на владялата го 165 години Византия? Тук не мога да не си спомня въпроса, на който трябваше да отговори архимандрит Виталий, игумен на манастира Голия в румънския град Яш (където беше катедрата на митрополит Даниил), зададен му по време на Седмицата на православната книга във Варна, септември 2003 година: „На какъв език е говорел молдавският воевода Стефан Велики?” Негово високо преподобие се смути и след кратка пауза отговори: „Езикът на администрацията е бил български...” Защо езикът на администрацията да е бил български, ако всички са говорели на романски език – нали Византия е още жива, жив е и нейният „ромейски” латински? Архимандрит Виталий пропусна да обясни това. Пропусна да обясни и защо именно Стефан Велики е ктитор на българския манастир на Света Гора Атонска – Св. Георги Зограф! Защо да кажем не беше построил молдавски манастир? Или направо румънски? Не пропусна Негово високопреподобие обаче да се похвали с прекрасната техническа база на манастира, неговото радио, печатницата, струваща четиристотин хиляди евро – всичко това дар от едни добри хора от Швейцария, които нито са православни, нито смятат да приемат Православието, но пък много обичат да го подпомагат...

Великата тайна на историята на Румъния и на нейната Православна Църква е, че те са част от историята на България и тази тайна вече не може да се крие в обединеното академично пространство на Европейския Съюз. Отстъплението на „румънската” историография вече е налице: вече е трудно да се намери откритото хулене на България и обявяването на Второто българско царство за „ Империум влахо-булгар на Асан и Петрул” в учебниците на румънските ученици, защото то ще иска доказателства, а колкото и старателно да са унищожавани документите изобличаващи тази фалшификация, наличните, уж потвърждаващи румънистичната версия, будят много въпроси.
Ето защо Румънската Православна Църква не е преследвана във времето на Чаушеско! Тя просто е трябвало да изпълнява своята част от глобалната задача по окончателното заличаване на следите от българския корен на румънците и да поддържа у тях някакъв православен по вид национализъм.

Докато във време на робството Фенер се опитва къде по-успешно, къде по-малко, да елинизира отсамдунавските българи, то оттатъшните са подложени на своеобразен експеримент, основа за който са реално съществуващите малцинствени групи власи (или куцо-власи или аромъни)! Причината е, че отвъддунавските древни българи са били по-многочислени от славяните, както утвърждава това проф. Стивън Рънсиман в своята „История на първата българска империя” (The History of the First Bulgarian Empire, Oxford, 1930).

Защо Вселенската патриаршия играе ролята на духовен поробител на народа ни, няма защо да анализираме в тази бележка. Тази тема е отдавна развита, можем само да добавим пояснението, което прави Ковровският епископ Атанасий (Сахаров) (1887-1962) в писмо до едно от духовните си чеда: „Погледнете например историята на константинополските патриарси през ХVII век. Турските султани били тези, които се занимавали с назначаването на патриарсите, и при това подбирали само хора, показващи, че са в състояние да дават възможно най-голям принос в султанската хазна. Някои патриарси запазвали своя сан по цяла година, други - по няколко месеца, трети - едва по няколко дни. На патриаршеския престол заставали също тайни йезуити и симпатизанти на протестантството. Султанът редувал патриарсите един след друг само защото всеки следващ изглеждал по-обещаващ приносител към султанската хазна. Колко бързи и неочаквани са били тези смени, можем да съдим по факта, че за периода между 1598 г. и 1654 г. са били сменени 54-ма патриарси. Само какво изкушение за вярващите!”
Изводът от думите на еп. Атанасий е, че в определени периоди след падането под османска власт, Константинополската патриаршия е изпълнявала строго политически задачи. Кой, как и защо ги е поставял е тема на съвсем друг размисъл... Очевидното е, че те твърде упорито са работили по заличаването на всякакъв намек за историческата роля на българската държавност, българският език и култура и мястото им на християнизатор на славянските и източноевропейските народи.
Как точно е започнала асимилацията на българите и как се е отнело народностното им име отвъд Дунава е работа на историците да разкажат подробно. Това въобще не е толкова трудно.

Нека се върнем на вчерашния избор на патриарх на РПЦ.
Кой е Негово Светейшество Даниил и защо изборът му предизвиква протести?
Бившият митрополит на Молдова и Буковина Даниил е централна фигура в онази група румънски висши клирици, които се стремят да реформират Църквата. Тази реформаторска линия през 19 век премахва църковнославянския език от богослужението, например. Днес тя е за тясно сближаване с организации, като Световния съвет на църквите, претопяващи Православието сред другите „конфесии”, които се кичат с името „християнски църкви”. През 1979 г. Негово Светейшество е защитил докторат в Института по теология в Страсбург и професура в икуменическия институт в Босе, Швейцария между 1980 и 1988 година, където е и преподавал.
Какво в такъв случай може да ни спре да си помислим, че икуменическата нагласа в РПЦ, премълчаното и преиначеното в нейната история, както и готовността, с която се влиза в сътрудничество с всяка власт, вървят ръка за ръка.

Действителността обаче не винаги съвпада с очакванията и намеренията и ето, че сред уж консолидираната румънска православна община се издига глас на протест срещу обезличаването на светото Православие. Както и да се нарича този народ, какъвто и език да говори, каквото и да мисли за своя история, щом вярва в Бога, Бог не го оставя. Църквата не е сдружение, в което хитреците и обиграните могат да се настанят добре, а идеалистите да се заплитат в техните игри и да ги следват сляпо! Църквата е Самият Бог, защото е Тяло Христово... Вярващият българин, грък, руснак, румънец, сърбин не живее вярата си в Църквата и не участва в нейните Тайнства за личен, национален, малцинствен, семеен престиж! Това прави невярващият, който се прави на вярващ, но колко дълго може да се поддържа такава роля?

Румъния с нейното местоположение, големия брой православни християни и позицията на постоянно замесена в укривателство на една напираща да се осветли историческа истина изглежда лесна за манипулиране страна с лесна за шантажиране Църква, но така е само привидно и, струва ми се, много скоро ще се убедим в това.
Разколът, колкото и да са справедливи неговите подбуди, обаче е противен Богу грях, колкото и голяма съблазън да е бунтът срещу очевидната несправедливост и неправедност. Колко по-добре е обяснил това репресираният в сталинските лагери епископ Атанасий Сахаров, който не похули съветското духовенство, дори, когато негови членове угодничеха на властта: „Не спирам да си припомням примера на Самия Иисус Христос, Който дойде, за да обезсили прототипа на старозаветните свещенослужения. Въпреки това обаче Той - до последния момент от Своя живот - участваше в свещенослуженията на юдейските духовници, при все че в същото време сурово ги осъждаше. И светите апостоли дълго време са посещавали Йерусалимския храм - очевидно до самото му разрушаване през 70 г. от Р. Хр., дори след окончателното въвеждане на християнските богослужения. Участвали са освен това и във вече лишените от сила старозаветни свещенослужения, прекланяйки глави, когато първосвещениците или други свещенослужители са ги благославяли в името Божие.
Църквата Христова е свята и безгрешна. Но до деня на Второто пришествие на Христа само част от нейните членове - тези, които принадлежат към Тържествуващата небесна Църква - няма да съгрешат. Другата част обаче - тези, които принадлежат към Войнстващата земна Църква - ще продължават да се борят и воюват за спасението на грешници, без да ги отхвърлят или пропъждат” (цитат от същото писмо).
Ако някой си е правил сметка, че вярата може да се измерва статистически, а вярващите могат да се манипулират с помощта на това знание, този някой се лъже – та нали във времената на най-големите гонения срещу Църквата тя беше най-силна със светиите си, с мъчениците, с преподобните, с подвижниците и юродивите ради Христа. Не временната човешка власт е дала свобода на православното вероизповедание на братята ни румънци! Такава е била волята Божия, която непрестанно устойва нашето спасение!

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.