ЗАЩО СМЕ ПО-СИЛНИ ОТ ПРЕДИ!

По-силни сме на първо място, защото православните храмове са пълни въпреки желанието на тези, които организират кампанията срещу Църквата по директивите на задграничното си масонско ръководство. След това: не остана човек у нас, който да си мисли, че нападките не са организирани. Разпространителите на популярната подигравка за „теории на конспирацията” паднаха в капана на собственото си желание да ни злепоставят в очите на невярващите. Да кажем и това, че изваждането на досиетата на някои митрополити не доведе до очаквания резултат – вярващите вярват в Бога, не в хора, но как това може да разбере някой, който си представя обществения живот като плетеница от повече и по-малко сръчни интриги.

Но по-важно от всичко друго е потвърждението на едно отдавна изговорено откритие: докато изкусно или брутално се атакува Църквата, у нас се правят опити за въвеждане на законодателство, което отнема права, заробва по непознат в историята начин и неговите проекции в бъдещето удивително съвпадат с написаното от Светите Отци за бъдещата държава на антихриста.

Ще се опитаме да изложим някои от събитията, за които става дума, в обратен ред:

В навечерието на големия празник Вход Господен в Иерусалим вътрешният министър Цветан Цветанов казва пред камерите на една национална телевизия, че „България ще се превърне в дестинация за секс туризъм, ако легализираме проституцията”. Това щяло да вкара нови данъци в хазната. През 2008 г. на пресконференция един бивш главен секретар на МВР се опитваше да докаже същото, но обществеността изригна и акцията не успя, макар да беше подготвена от серия филмчета на същата телевизия, които се мъчеха да изкарат, че жените у нас проституират по собствено желание, а принуждаването им към това било по-скоро изключение. Този човек почина (Бог да го прости! – за Бога всичко е възможно) и тогава се оказа, че той всъщност бил масон от най-високата 33 степен...

В същата седмица преди Неделя Вайя Народното събрание не отхвърли тайно подписаното в Токио от българското правителство споразумение АСТА. Според него могат да бъдат арестувани или глобявани хора, срещу които е подавано три пъти оплакване за публикация в интернет, без въобще да е нужно да се разследва дали са нарушили авторското право, уж защитавано от споразумението. У нас имаше огромно възмущение срещу това споразумение и най-вече по повод факта, че то е подписано тайно. Една добре представена във властта политическа сила блокира отмяната на нашия подпис. Когато позабравим за АСТА, тоталното следене в интернет ще бъде узаконено. Дотогава ще продължава да е незаконно.

Пак по време на партизанската война срещу християнството фактори сред управляващите прокараха технично и бързо пред кабинета Закон за предучилищното и училищно образование. Според него пък децата тръгват на задължително предучилищно образование, когато навършват 4 годинки. Родителите според този Закон не са „участници в образователния процес”, а са само „заинтересовани” от него. Техният интерес е обозначен в този закон дори не като приоритетен, а ще бъде консултиран в състезание с интереса на общините и така наречените „Неправителствени организации”. Възпитанието се смята за функция на детската градина и училището, но как училището ще възпитава, съвсем не става ясно от Закона, който обявява за цел на образованието единствено преминаването в по-горен клас. След като в началото на промените у нас възпитателната функция на училището бе премахната като остатък от тоталитарния режим, сега тя уж се възстановява, но както се вижда, само за да се отнеме от родителите. Да речем, че родителското, „семейното” възпитание се подразбира, но то се подразбира само в разговорен смисъл. Законът е фиксирал съвсем друго и рано или късно ще санкционира родителите, които си позволяват да възпитават. Общинските власти, на които се прехвърля отнетото от родителите възпитание на децата им, пък са винаги политизирани. Те са съставени от представителите на политически партии. В последните 20 години те са традиционно корумпирани и е естествено да предположим в какъв дух общините ще изпълняват задълженията да възпитават.

Този законопроект мина тихомълком в Министерския съвет, който го одобрява за внасяне в пленарната зала на парламента за гласуване въпреки недоволството.

Очевидно радетелите му са се поучили от протестите срещу другия възмутителен проект – този, който се нарича проекто Закон за детето. Текстът му беше публикуван на 11 ноември 2011 г., като още тогава несъобразително беше насрочена кръгла маса за следващия ден, на която законопроекта да се представи с очакването, че служителите от Министерството на труда и социалната политика и Държавната агенция за детето, заедно с правилните неправителствени организации ще го похвалят. На кръглата маса обаче отидоха и родители, които зададоха въпроса, къде са правата им в този законопроект.

На този въпрос един от авторите Велина Тодорова (от януари зам.министър на правосъдието) отговаря ни повече, ни по-малко, че „по този закон родителите нямат права, а само задължения по отглеждането на децата”. Възмущението, което отприщи това изказване беше толкова голямо и с такъв отзвук, че първоначалните намерения той да бъде внесен преди Рождество Христово в парламента, не се осъществиха.

По-малко от месец по-късно – на 6 декември започна канонадата срещу автомобил, в който се возел владика, започнаха намеците за отварянето на досиетата...

Какво се случва по-нататък: На 6 март 2012 г. т.нар. Икономически и социален съвет, създаден със специален закон и който трябва да „изразява волята на структурите на гражданското общество по икономическото и социалното развитие” организира публично обсъждане на проекто Закона за детето, след като се оказа, че представени в парламента партии се обявяват против заложени в него положения. На това обсъждане представителят на българската секция на УНИЦЕФ Диана Вакарелска казва в прав текст, че „няма да отнемаме децата, а ще ги даваме на тези, които ще се грижат най-добре за тях, това е намерението на закона”.

Госпожата говори направо за това как ще дава децата ни на някой друг, (което не може да стане, без да ги отнема), защото в този дух са текли обсъжданията, докато е съставян фашизоидният текст на „закона”. Кого ли може да има предвид г-жа Вакарелска, като някой, „който може по-добре да се грижи за децата” от техните родители, след като в държавните сиропиталища само за периода 2006-2011 г. са починали около 500 деца! Нивото на грижа за децата в тези учебни заведения нееднократно води до разследвания на престъпления, сред които злоупотреби и посегателства среду тях. Грижата за подобряване на условията в тези училища и интернати, както и борбата срещу причините водещи до проституцията и съпътстващите я престъпления, не са обаче задача на „проектантите” на закони.

Родителите няма да могат да водят децата си на църква преди те да са навършили 18 години, защото това нарушава техните „права”: според чл. 23 (3) „всяко дете има право на закрила срещу въвличане в политически, религиозни и синдикални дейности”. Тук не става дума за закрила от външни влияния, което могат да правят и правят родителите, а за „закрила” от самите родители! От 4 годишна възраст децата ще общуват не с баща и майка, а с „психолози”, в резултат на което ще могат да бъдат отнемани от родителите си в случай, когато детето се разсърди, че не са му купили играчка или са го накарали да изхвърли боклука... Но пък след 14 годишна възраст децата ще могат да членуват с „организации”, каквито вероятно могат да бъдат детските ротариански клубове и тези на невръстните тамплиерчета – нали председателят на Синдиката на българските учители Янка Такева е тамплиер!

През 2007 г., три седмици преди да почине, американският продуцент и режисьор Аарон Русо каза пред камера, че по признание на неговия приятел Ник Рокфелер, хора от неговата фамилия, които се асоциират с „цвета” на масонството, са измислили начина да откъснат децата от семейството в най-ранна възраст точно с цел промиване на мозъците и ограничаване на влиянието на семейството (виж тук: http://www.sveta-nedelia.org/lm/biblioteka/video/2010-11-04-aaron-ruso-za-rokfeler.html).

Към всичко това ще добавим само опашатата лъжа излъчена от споменатата вече телевизия, че на 21 юли 2004 г (тоест в деня, когато се възвърнаха храмовете от разкола) в подлеза пред ЦУМ от черквата Св. Петка Самарджийска била извадена и изгорена „икона на Левски” и негови потрети. Авторът на репортажа даде думата на клеветника – възрастен мъж, който се препоръча като бивш настоятел на храма, а след това и на предстоятеля отец Георги Спасов. Така наречената икона беше намерена и се показа в ефир. Лъжата стана очевидна. Защо обаче трябваше да намери място в най-гледаното време.

По времето на социализма преди партийни конгреси от София и големите градове се изгонваха неблагонадеждните елементи. С Църквата сега се постъпва по същия начин. Превантивно се нахвърлят срещу нея чрез електронни и книжни издания – частни, но вече и държавни. Настройват едни срещу други групи християни. Хвърлят се лъжи, които биха могли да се опровергаят лесно, но нали все нещо остава...

Очакванията вероятно са били вярващите православни християни да се снишим, да не подаваме гузно глави вън от собствения си бит, защото изобличени като агенти наши духовни водачи не са се покаяли публично, не са поискали прошка от обществото, сред което има, както православни, така и провокатори-антихристияни. Ние обаче имаме Христа за Първосвещеник, а съгрешилите епископи и презвитери само преподават Неговата благодат. Ние знаем, че Бог е допуснал случващото се за изпитание на вярата ни. Слушали сме, чели сме, че това ще се случи и ето, че го изпитваме. Не ние, Бог ще съди и Съдът Му ще бъде окончателен.

Ето още защо сме по-силни от преди.

Вероятно някой е мислел, че с тези мероприятия ще успее да отблъсне хората от Бога, но това не стана. Тъкмо напротив. Отношението към тези, които някога са сложили подписите си под декларации за сътрудничество се оказа християнско. Колкото повече навлиза във вярата човек, толкова повече осъзнава собствената си греховност и защо не бива да хули и унижава на всеослушание падналия.

Щом го можем, значи сме все по-верни на Христа, значи сме повече християни. А в това е силата – да отдаваме човешката си воля на Божията. Защото това означава, че предпочитаме не човешкия съд, а Божия.