ДОПУСТИМАТА ПРОДАЖНОСТ

С мой приятел, отличен специалист в една от медийните професии, сме говорили неведнъж за Църквата и за голяма моя радост възгледите му бяха православни. Това донякъде реабилитира „съсловието”, както помежду си се наричаме хората от тези професии, доколкото дойдох в Църквата от една такава. Така се зарадвах и когато разбрах от брата на мой някогашен колега, у когото никога не съм подозирал каквато и да било религиозност, че не излиза от дома си без сутринта да си прочете молитвите от „Псалтира”, както брат му погрешно назоваваше неговия молитвеник. Дори ме досрамя, че не крия принадлежността си към светото Православие, а ето, че този мой колега никога и с никого вероятно не е споделял вярата си. Успокоявам се, че все пак така свидетелствам, един вид изповядвам Христа за всички онези хора, сред които се движа. Някои от тях вероятно също биха се зарадвали, други – учудили. Има и такива, които вероятно смятат, че нямам право на вяра, след като преди да повярвам, не съм бил вярващ. Абсурдно звучи, но е така. Една моя колега от „съсловието” ме попита веднъж в годините преди 10 ноември 89-та, дали няма да кандидатствам за „член на партията”. Тогава под това се разбираше член на комунистическата партия – единствената в страната, на която незабележим сателит беше фиктивният „земеделски” съюз. По онова време членството в БКП означаваше път в кариерата, а аз бях завършил престижна специалност, от което автоматично се очакваше летящ старт. Моят старт обаче се оказа скок в празен басеин, бъдещето - мрачно, а социализмът обещаваше да е вечен.

Всички ние тогава, или поне 99% от младежите, бяхме членове на ДКМС – младежката организация на управляващата партия, „Комсомола”. Моята колега - също. Това означава, че, искаме или не, сме един вид „безпартийни комунисти”. Не отварям дума, че същият процент от „демократичните” лидери на прехода идваха от БКП, ДКМС, а както се оказа впоследствие – по инструкции на Държавна сигурност.

Друг е въпросът, че абсолютното мнозинство от нас, каквото и да говорят някои сега, си беше следовник на преподаденото от книги като „Тимур и неговата команда”, „Как се каляваше стомата”, „Митко Палаузов” и други от този вид, по-малко известни. Всеки, който се е опитвал да пише, е минал през темите, в които доброто е обвързано непременно с обещаното от комунизма „светло бъдеще”. Нямаше как – нали човек пише, за да го публикуват. Моето нежелание да пиша така, както и неумението ми да се свра в такава тематика „талантливо”, ме обричаше на творческо аутсайдерство...

Така и отговорих на колегата – да не би да няма безпартийни комунисти! Всички ли трябва да станат членове на БКП?

Мина време, филията на историята падна с маслото надолу и изведнъж се оказа, че няма да има комунизъм, но още не се знаеше, че преходът е проект на същите, които затваряха и унищожаваха хората, които говорят нещо различно от официалните „истини”. Че те ще станат бъдещата класа на капиталистите, срещу които ни подкокоросваха да се „борим” с перо, мотики и оръжие. Срещнах същата колега в един ден, след като с много ентусиазъм бях решил да си върна от това, което ми беше отнето в последните две безработни години до преврата на прехода. Поканих я да се включи в едно ново движение, усилията ми в което прераснаха в първата независима информационна агенция, носеща името АПИА (Агенция за печат, информация и анализ). Тя каза, че ще изчака – да види какво ще стане. Изчака, видя какво ще стане и един ден на улицата ме спря, вече напълно „демократизирана”, да ми припомни, от позиция на състоялата се нейна адаптация, нашия някогашен разговор. Само че си спомняше единствено онази част за безпартийните комунисти... „Ти, каза тя, не каза ли, че си безпартиен комунист!” На това отговорих: „Когато ти кандидатстваше за висше образование, не положи ли задължителния политически изпит? Не се ли явяваше на изпити по история на БКП, по „научен комунизъм”? Не беше ли член на Комсомола? Тогава лъга ли или изповяда негативно отношение към комунистите? Или лъжеш сега, когато няма опасност от преследвания и санкции?”

Колегата се смути. Не отговори нищо. Просто ме намрази. Тя прави знак с очи на съпруга си всеки път, когато ме види в черква, вероятно защото ме е обсъждала и "изобличавала" в мое отсъствие и защото не може да забрави това, което съм й казал.

Тя не се радва, че съм православен християнин и ако можеше, би се решила да докаже, че нямам право на православната си вяра. Че не съм заслужил вярата си с нищо по времето, когато не съм се осъзнавал като вярващ православен християнин. Ако зависеше от нея, тя щеше да ми откаже правото на вяра.

Сега имаме възможността да чуем истината, до която някога в детството си не сме имали достъп. Свободни сме да решаваме дали да живеем според вярата си. И какво място да определяме в живота си на това, в което вярваме.

Моят колега, медиен специалист, ми каза при една от последните ни срещи, че е работил за една чуждестранна организация и са му платили добре. Тази организация у нас се смята за секта, а според учението на Православната Църква съществуването й и дейността й са сатанинско дело...

„Защо го правиш?”- го попитах. „Това е просто работа – отговори ми той, - нали отнякъде трябва да идват пари! Все от нещо трябва да се живее.”

Този разговор ми напомни един друг – с друг колега, който също се смята за православен. Той пък участвал в записи на едно регистрирано изповедание, което открито воюва с Църквата. Той също смята, че това е „само бизнес”.

Моя приятелка наскоро публикува текст за едно „художествено” поругание на Христа, което се случва в чужбина и било „много смело”. Предизвикало остра реакция от страна на вярващи християни. Те били против „свободата в творчеството”. Иначе и тази приятелка мисли за себе си, че е православна.

Всички тези хора са православно кръстени. Те са част от Едната свята, съборна и апостолска Църква!

Те обаче допускат, че поругаването на светинята, когато това носи парите, с които да се хранят, да поддържат бита си, да отглеждат децата си, не е нещо ненормално.

Такива хора има във всеки бранш, във всяка медия.

Но защо само за хората работещи в медии да се отнася това?

Всички останали не допускаме ли децата ни да играят компютърни игри, в които да убиват „наужким”? Не им ли купуваме романите за Хари Потър, за „да четат, че сега малко се чете”!

Не правим ли своя малък продажен компромис с греха в дребните неща.

Нашата дребнава допустима продажност се състои в това да смятаме, че щом е за материалните неща, щом всички около нас го допускат, то няма защо да сме „прекалени светци”. Такива според криворазбраната поговорка „и Богу не са драги”. Нищо че в поговорката става дума точно за онези, които са „светии” само на външната показност, докато в живота си вършат обратното, също като нас, които се възползваме от фолклора, за да оправдаваме собствените си малки предателства.

И така ден след ден, докато се окаже, че всъщност сме приели всичко, което иска от нас антихриста и остава само да му се поклоним, а самото му признаване тогава ще изглежда също толкова дребно и оправдано, като онова, което вършим днес в името на прехраната...