Допреди само 25 години въпросът би предизвикал недоумение. Не защото тези, на които би се задал,
няма да знаят отговора, а тъкмо защото той беше очевиден и известен. За всяка
отделна православна страна имаше и все още има известни различия, но главното в
отговора на този въпрос е едно – разходите по поддръжката на сградите, строежите
на нови храмове, разходите за отопление, вода и електричество се поемат от
самата Църква със или без помощта на държавата. Относно помощта на държавата
ситуацията с издръжката на Църквата има две разновидности. Те засягат Църквите в
доскорошните социалистически страни и другите, които избегнаха този
обществено-политически формат. Гърция и Кипър, например, имат сериозно участие
на държавата в поддръжката на храмовете. В тези, наистина православни, страни заплатите на клира се поемат от държавата и никой не смята, че с това се
ощетява националната икономика. Да кажем и това, че заплатите на гръцките и кипърските
клирици са достатъчни да се издържа семейство по европейските стандрати, затова
там и свещите в храмовете не се продават, а са със свободен достъп, разположени до дискос,
в който всеки може да пусне лепта, според желанието и възможностите си. На редовното и уставно православно богослужение, на молитвеността в православните общества се гледа като на гаранция за
по-добър живот. И наистина – колкото по-православна е една от тези страни,
толкова по-добре живее нейният народ. В това можем да се уверим, като сравним Гърция и Кипър с България.
В следсоциалистическите
страни практиката е разнообразна. Румъния оказва много сериозна
подкрепа на своята Поместна Църква. Тя се изразява в стабилни заплати на
духовенството в страната и зад граница, в строежа на румънски православни
храмове навсякъде в Европа и на други континенти, където има румънски етнически
общности. Резултатът се изразява в пълни храмове и възприемането на Православието като наистина национална религия. В тази страна още през 1994 г. се въведе задължително вероучение в
основните и средните училища, което води след себе си непознат за Балканите през
ХХ и ХХІ в. подем на православното вероизповедание. Сърбия и Черна гора могат
да се похвалят със сериозната поддръжка на държавния апарат, който също гледа на
Православието като на национална идеология на фона на доскорошните югославски войни и борбите за самоопределение.
Руската Православна
Църква има разнообразна практика при решаването на въпроса за издръжката на
храмовете и клириците. Разнообразието произтича от огромната територия, на
която се простира тази най-голяма държава в света, но и на протеклото в
разстояние на седем десетилетия изтребване на
православната духовност, разрушаване на църкви и манастири и създаване
на атмосфера на непримиримост към християнството и религията въобще. В
различните диоцези на РПЦ проблемът се решава съобразно условията. Подкрепата
на администрацията в повечето случаи е безрезервна, като в отдалечените райони
грижа за това имат местните администратори. Такъв, да кажем, е случаят с Роман Абрамович, губернаторът на Чукотка, който лично се разпореди и надзираваше
построяването на семинария на територията на управляваната от него губерния, докато той самият е "човек на годината" според Федерацията на еврейските общини в Русия за 2004 г. Тази подкрепа обаче не навсякъде е възможна, тъй като диоцезът на РПЦ се
простира и на териториите на съседните бивши съветски републики – средноазиатските
Казахстан, Киргизстан, Узбекистан, Туркменистан, Таджикистан, кавказката
Азербайджан, както и в Молдова, Украина, Беларус и прибалтийските републики. Там
държавната администрация не винаги се отнася с разбиране или направо работи
против Руската Православна Църква, подкрепяйки паралелни неканонични
организации, наричащи се „църква” (УПЦ „Киевска патриаршия”, напр.). Това води
до ситуация, в която в Одеска епархия на РПЦ, напр., клириците не получават
заплати, а се издържат от приходите от треби. За щастие по молитвите на
одеските светии, сред които е и св. Лука Войно-Ясенецки, народът е вярващ и
издържа храмовете и своите духовници.
В България храмовете се
издържат основно от продажбата на свещи и в по-малка степен – от прихода от
требите, както се наричат богослуженията, извършвани според нуждите на вярващите
– св. Кръщение, Венчание, опело, панихида и пр. От постъпленията всеки
православен храм отчислява точно определена част за местното духовно-административно ръководство,
митрополията, която от своя страна образува фонд „Работна заплата” от този
приход. В зависимост от количеството на вярващите в определена епархия и тяхното
благосъстояние в този фонд постъпват повече или по-малко средства. Някъде се
случва свещениците да не получават заплатите си с години на фона на постоянен
оглед от страна на медията на скъпите автомобили и часовници на едни или други
висши духовници, като се пропуска, естествено, сравнението с далеч по-скромните
такива на останалата част от епископата.
В следсоциалистическа
България професионалните политици задължително присъстват на богослужбите на
големите християнски празници, особено ако са отразявани от телевизии и
преса. В същото време е публична тайна, че до високите етажи на властта
пребиваването е възможно единствено чрез членство в масонска ложа. Тази
особеност на следсоциалистическата политическа действителност се прояви
тържествено още по времето, когато Румъния форсира своята православност –
президентът Йон Илиеско в началото на прехода към пазарна икономика покани в
президентския дворец „световното масонство”. България пък преди влизането в
северноатлантическия пакт беше домакин на сесия на „масонска ложа НАТО”, която
има за свой председател Робърт Удуърт, масон 33 степен с „огромен принос” за
организиране на сатанизма (какъвто се явява масонството) в България (http://www.monitor.bg/article?id=260312).
Тази сесия се осъществи, както се казва, „при изключителни мерки за сигурност”
в българския черноморски курорт Албена.
Практикувайки повече
или по-малко обиграно двуличие, управляващата класа в страната се
противопоставя на опитите да се въведе вероучение в българските основни и
средни училища. Заедно с това медиите очевидно организирано прокарват теми,
които по замисъл би трябвало да дискредитират Църквата и църковниците, но БПЦ
упорито е на първо място по доверие на българите.
При тези условия
приемането на духовен сан в повечето случаи може да се разглежда като подвиг,
тъй като обрича на постоянна борба за поддръжка на храмовете, за тяхната
благоукраса, както и за устройване на що-годе приличен бит на бялото
духовенство. Изключенията само потвърждават правилото.
Как обаче изглежда
въпросът с издръжката на Църквата на богословско ниво? На първо място за такова
решение свидетелства Свещеното Писание. Устройството на Старозаветната Църква,
наследник на която се явява Православието, е решено още в мойсеевите времена,
макар че св. пророк Мойсей не успява да стъпи на Обетованата земя, а с материалното устройство на общината се заема св. Иисус Навин. Левиевото коляно, което се
грижи за скинията, впоследствие и за Соломоновия храм, и от чието число са
определени свещениците, коените - потомци на Аарон, прислужва на
богослужението, не получава земя, защото
Божията разпоредба е те да се хранят при жертвеника от това, което останалите колена
принасят (Чис. 26:57-62; Иисус Навин. 13:14).
Новозаветната Църква в
зората на своето съществуване устройва издръжката на църковната община с
доброволно внасяне на средства според възможностите на членовете на общината
(Деян. 15). Как се разпределя между клириците приношението, е описано съвсем
точно в Апостолските правила, които са още от І в. сл. Р.Хр.
Така до днес се
поддържа тази практика – на заплащане за молитвената
жертва, от която да се прехранват свещенослужителите, и на дарителство според
вярата и възможностите. При това не дарение от излишъка на богатството на
заможните ще оцени Бог повече, а даденото от сърце, колкото и малко да е то,
както се вижда това в евангелския случай с лептата на вдовицата (Лука. 21:1-4).
Във времената на
икономическа криза действително е трудно за човек да отделя от залъка си, но
вярващият знае, че наградата за този, който принася и малкото от сърце, е
Царството небесно. Дните са лукави (Еф. 5:16), какви ли още хули има да чуем за
вярата си, за да се изпълни всичко, което ни е дадено в Божественото откровение - предстоящите вече открити гонения срещу истинното християнство и победното Второ пришествие на нашия Господ Иисус Христос Сина Божий..
Не бих се учудил по
време на великата пасхална радост да се намерят хлевоусти рупори на лукавия да
говорят, че свещите в храма са скъпи, за да разколебаят молитвата на
пристъпващия в храма християнин. Или че в Гърция, например, свещите са
безплатни.
С годините
преподаденото ни от Свещеното Писание става все по-буквално и ясно, вярата ни - все по-буквална и ясна, а изборът, който стои пред волята ни на православни
християни, става също така все по-буквален и ясен – да следваме Бога през тесните
врата на спасението или да устройваме бита си според измамните съвети на мамона.
Самоиздръжката на
Църквата най-точно се вписва в традицията, създадена по време на Възраждането на
балканските народи през времето на турското робство. Такова е в най-голяма
степен българското Възраждане, което развива вътрешните си процеси най-продължително
време, поради факта, че робството е най-продължително в българското землище.
При отсъствие на държавна воля за поддръжка на православното вероизповедание,
при дори враждебно отношение, при отсъствието на национална Църква българските
православни общини строят храмове, благоукрасяват ги и издържат свещеници и
псалти. Днес въпреки лукавството на лъжедемократичната и лъжепазарната демагогия
българската църковна община не умира и не се превръща в пародия на самата себе
си.
Незабележимо, но постоянно
и устойчиво тя поддържа своето Православие дори само с покупката на
най-евтината свещ и с петачето, пуснато тайно в дискоса, за да получи своята
небесна награда, каквато в очите на Господа Иисуса Христа заслужава вдовицата
за скромната лепта, откъсната от недоимъка.
Няма коментари:
Публикуване на коментар